Мария Илиева
„— Тая е луда, нали?!“

Вятър подухна в живота ми.

Променлив и сив, като зимен.

Някак вървя, сигурно стъпвам.

Пътят е мокър, блести

от множество простички истини.

Въпроси, от които боли…

Някак, забравих земята на дядо ми.

Някак съм станала делнична, зла.

Ще ми се да поседна на пейката.

А дъждът — нека вали!

Нека си кажат, спрели се — хората:

„— Тая е луда, нали?!“

Времето тича след мен по

просторите,

с ръкави на ризи, вместо ръце.

Аз съм жена, не онези — от филмите.

Просто съм тази, дето сега,

стои под дъжда, на мократа улица

и стиска цигара в ръка.