Мария Илиева
Пет часът сутринта е!

Пет часът сутринта е!

Плъзга се мракът в стените,

като оглушал прилеп от сграда.

Костеливи пръсти стискат ме

здраво!

Вече не дишам!

Гася светлините!

В тъмното скитат кошмари.

Хлебарки,

по шкафа със спомени.

С мен не говорят звездите!

Изгрева е тревожно очакване!

Сърцето с грохот се скита.

Тъгата е пълна до пръсване,

като прокисната диня.

Разкъсвам невидими спомени.

Дъхът ми боли от безсилие.

Луната ме гледа накриво,

свекърва подпийнала в утрин.

Забити са ноктите в дланите.

Нека боли!

Като прилепи истини стрелкат се.

Пречупи крилата си тъжното

минало.

Таванът е свел поглед над мен

и няма да си тръгна от очите му.

Ще ме следи…

Ще се стопя заедно с утрото,

като бучка масло върху сандвич.

Душата ми — кънтяща чиния

изтъркулена в мивката.

Просторът е виснал отгоре…

        Остава само крачка,

няколко крачки

от кухнята

до парапета на моя балкон!

Стрелките в 5,

разперени като ръце на ковач,

коват моето разпятие!

Тишината

като паяк плете

паяжина залепена в гърдите!

Тихата кухня

е синя от сутрешна мъдрост.

И мисля, че всеки

е сам

на мечтите в своята клетка.

Утро,

от болка превито в шепа.

Две души,

като гълъби, слепи от жалост

летят

и се търсят

в това тихо разсъмване!

Сълзите са кисели,

като дим на изгорелите въглища

във печка на премръзнал бездомник.

Без да мигна, гледам в прозореца.

И се лъжа, че чакам да съмне!