Майкъл Дж. Съливан
Персепликуис

Запознанство с автора

Откривайки пишеща машина в мазето на дома на приятел, Майкъл Дж. Съливан заредил празен лист и въвел думите: „Бе мрачна и бурна нощ — и се разнесе изстрел.“ Бил е само на осем години. Но желанието да изпълни бялата страница и проследи къде ще го отведат клавишите не го напускало. Като възрастен, Майкъл прекарал десет години в усъвършенстване на уменията си, четейки и изучавайки автори като Стивън Кинг, Айн Ранд и Джон Стайнбек. Написал десет романа и след като не почувствал привличане към публикуването, се заклел никога да не твори.

Майкъл установил, че съдържащите думата „никога“ заричания не доживяват изпълнение и сложил край на писателската пауза десет години по-късно. Сърбежът се завърнал, когато решил да пише книги за дъщеря си, по онова време на тринадесет, изпитваща затруднения в училище заради дислексия. Заинтригуван от идеята за поредица с обединяваща фабула, но изградена от отделни епизоди, той създал Откровенията на Ририя. Написал поредицата без намерението да я публикува. След като връчил творението на дъщеря си под формата на ръкопис, тя заявила, че трябва да бъде „истинска книга“, за да може да я прочете.

Тъй започнало второто пътешествие по пътя на публикацията, което включвало наемането на съпругата да бъде бизнес мениджър, подписването с малка независима печатница и основаването на публицистична компания. Като себеиздаващ автор, Съливан продал повече от шестдесет хиляди книги и обогатил успеха си, като постигнал масова публикация през Орбит (фентъзи марката на Хечът Буук Груп), както и правата за превод на френски, испански, руски, немски, датски, полски и чешки.

Роден в Детройт, Мичиган, Майкъл понастоящем пребивава във Феърфакс, Вирджиния, заедно със съпругата и трите си деца. Продължава да изпълва белите страници с три проекта: модерно фентъзи, изследващо отношенията между добро и зло; литературна фантастика, проследяваща затъването на един човек в лудостта и средновековно фентъзи — предистория на поредицата за Ририя.

Повече за автора можете да откриете на http://www.riyria.com/.

 

 

Персепликуис 5,4

Percepliquis, 2012

Избрани

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi

Пикълс
Глава 1

Ейдриън Блекуотър не бе съумял да направи и пет крачки на сушата, преди да бъде обран.

Чантата — единствената му чанта — бе отскубната право от ръката му. Дори не можа да зърне крадеца. Сред осветения от фенери хаос на кея боецът виждаше само маса от лица, хора, блъскащи се, за да се отдалечат от дъсчените мостове, или такива с точно противоположната цел. След привикването с люлеещата се палуба, удържането на крака в подобна обстановка си беше същинско предизвикателство. Новопристигналите се придвижваха колебливо, предизвиквайки задръстване. Голяма част от стоящите на брега протягаха вратове в търсене на приятели и познати — крещейки, подскачайки, размахвайки ръце и прочие начини за привличане на нечие внимание. Други проявяваха по-професионално отношение, вдигнали факли и оповестявайки предложения за нощувка и работа. Един плешивко с глас на бранна тръба се беше покатерил на щайга и обещаваше, че в кръчма „Черната писана“ се предлагало най-силното пиво, на най-достъпни цени. На около двадесет фута встрани, конкуренцията се бе разположила върху бъчва и обвиняваше лисия в лъжа. И не само това: заявяваше още, че в „Щастливата шапка“ не пробутвали кучешко за овнешко. Ейдриън не го беше грижа. Искаше единствено да се измъкне от тълпата и да открие крадеца. Няколко минути му бяха достатъчни, за да открие, че това е невъзможно. Задоволи се да притиска кесията си с ръка и прецени, че в крайна сметка е излязъл късметлия: не беше изгубил нищо ценно, само дрехи. От друга страна, като се имаше предвид колко студено ставаше във Вернес през есента, това все пак щеше да представлява известен проблем.

Той последва потока телеса — не толкова от конформизъм, колкото поради липса на алтернатива. Благодарение на ръста си успяваше да държи главата си над тълпата. Кеят проскърцваше и стенеше под тежестта на бягащите от водата пътници. По-точно бягащите от плаващата клетка, която бяха принудени да обитават повече от месец. Седмиците свеж морски въздух бяха заменени от настойчивата воня на риба, дим и катран. Издигнали се високо над мъждивото пристанище, светлините на града създаваха илюзията за звезден мир.

Ейдриън последва четирима тъмнокожи калианци, понесли дървени кутии с екзотични птици. Последните не изглеждаха доволни от преноса, изразявайки неудоволствието си с крясъци. Зад него вървяха бедно облечени мъж и жена. Мъжът носеше две торби: една метната на рамо и една под мишница. Очевидно никой не проявяваше интерес към техните принадлежности. Ейдриън осъзна, че е трябвало да си облече нещо друго. Източните му одеяния не само бяха болезнено тънки — в земята на кожа и вълна белият ленен тауб и поръбеното със злато наметало недвусмислено крещяха заможност.

— Ей! Насам! — Едва различимият глас бе поредният участник във вихрушката крясъци, скърцащи колела, камбани и изсвирвания. — Насам! Да, ти! Ела!

Достигнал края на рампата, където вече имаше по-голяма свобода на движение, Ейдриън зърна младо момче. Облечено в парцаливи дрехи, то изчакваше под сиянието на олюляващ се фенер. Жилавият младок държеше чантата на Ейдриън, а на лицето си бе залепил огромна усмивка.

— Да, да, ти там. Моля те, ела — викна той, махвайки със свободната си ръка.

— Това си е моята торба! — кресна Ейдриън и започна да си проправя път към него, силно затруднен от тълпата.

— Да! Да! — ухили се още по-широко хлапето. Очите му блестяха от ентусиазъм. — Имаш късмет, че ти я взех, иначе някой със сигурност щеше да ти я открадне.

— Ти я открадна!

— Не. Не. Нищо подобно. Просто прилежно ти пазех вещите. — Младежът така изпъна гръб, че Ейдриън едва ли не очакваше отдаване на чест. — Човек като теб не би трябвало сам да си носи торбата.

Ейдриън се промуши край три жени, спрели да утешат плачещо дете, но бе спрян от някакъв дъртак, влачещ огромен сандък. Гърчавият белокос старчок бе блокирал тесния провлак, който вече биваше запълнен с планината багаж, лудешки хвърляна на сушата от кораба.

— Какво искаш да кажеш с „човек като теб“? — кресна Ейдриън над сандъка на пъхтящия старец.

— Ти си славен рицар, нали?

— Не, не съм.

Момчето го посочи.

— Трябва да си. Виж се колко си едър. И носиш три меча — три. Пък и онзи на гърба ти е огромен. Само един рицар носи подобни неща.

Ейдриън въздъхна, когато дядката съумя да заклещи сандъка. Наведе се и го повдигна, спечелвайки си изблик на благодарност на непознат език.

— Видя ли — продължи момчето. — Само рицар би помогнал на непознат в беда.

Още торби се приземиха на купчината край него. Една се търколи надолу и цамбурна в тъмните води. Ейдриън пое напред — както за да си възвърне откраднатото, така и за да се предпази от някой торбест снаряд.

— Не съм рицар. Сега ми върни торбата.

— Аз ще ти я нося. Казвам се Пикълс. Трябва да вървим. Бързо.

Момчето гушна чантата му и закрачи бързо с босите си мърляви нозе.

— Хей!

— Бързо, бързо! Не трябва да оставаме тук.

— Защо е това бързане? За какво говориш? Накъде си ми понесъл чантата?

— Имаш голям късмет, че ме намери. Аз съм отличен водач. Познавам всяко кътче от града. Мога да ти намеря всичко. Най-доброто на най-добра цена.

Ейдриън най-сетне го настигна и грабна торбата си. Заедно с нея повдигна и хлапака, който все така я беше прегърнал.

— Ха! Видя ли? — ухили се младокът. — Никой няма да задигне чантата ти от моите ръце!

— Слушай. — Ейдриън спря за миг, за да си поеме дъх. — Не ми трябва водач. Няма да оставам тук.

— Къде отиваш?

— На север. Далеч на север. Място, наречено Шеридън.

— А, в университета.

Това изненада Ейдриън. Пикълс не изглеждаше да е от начетените. Хлапето приличаше на изоставено куче — от типа, някога притежавал нашийник, а понастоящем притежаващ единствено бълхи, броящи се ребра и изключително изострен усет за оцеляване.

— Значи ще бъдеш учен? Поднасям извинения, ако съм те обидил. Ти си много умен, така че, разбира се, от теб ще излезе прекрасен учен. Заради тази грешка вече не заслужавам бакшиш. Но пък нещата се подреждат дори още по-добре. Зная къде трябва да идем. Има шлеп, който отива нагоре по Бернум. Да, шлепът ще бъде идеален. Тъкмо тази нощ тръгва един. Следващото пътуване е чак след няколко дни, а ти не искаш да оставаш в такъв отвратителен град. За нула време ще се озовем в Шеридън.

— Озовем? — подсмихна се Ейдриън.

— Несъмнено ще ме вземеш със себе си, нали? Аз не познавам само Вернес. Цял Аврин ми е познат, пътувал съм много. Аз ще бъда твой прислужник и ще ти пазя нещата от крадци, докато ти учиш. Справям се отлично с това, не е ли тъй?

— Не съм студент, нито възнамерявам да ставам. Просто отивам да посетя приятел. И не ми е необходим прислужник.

— Естествено, че не ти е необходим, щом няма да ставаш учен. Ала в качеството си на благороднически син, току-що завърнал се от изток, несъмнено ти трябва паж. От мен ще излезе чудесен паж. Ще се грижа нощното ти гърне да е винаги изпразнено, камината да е добре натъпкана през зимата, а през лятото ще ти вея с ветрило, за да те пазя от мухите.

— Пикълс — твърдо каза Ейдриън, — не съм благороднически син и не ми трябва паж. Аз…

Боецът замлъкна, защото видя, че вниманието на Пикълс е привлечено от друго, а ликуващата му физиономия бе заменена от страх.

— Какво има?

— Казах ти, че трябва да бързаме! Трябва да се махнем от пристанището веднага!

Ейдриън се обърна и видя мъже със сопи да крачат по кея. Тежките им стъпки разклащаха дъските.

— Вербовчици — каза Пикълс. — Винаги се навъртат наоколо, когато дойдат нови кораби. Новодошлите — като теб — като нищо могат да се свестят в търбуха на някой кораб далеч сред морето. О, не! — сепна се младежът, когато един от тях ги забеляза.

След изсвирване и потупване по рамото, четиримата се отправиха към тях. Пикълс трепна. Той премести тежестта си, готов да се стрелне, но погледна към Ейдриън, прехапа устна и не помръдна.

Онези с тоягите ускориха ход, но внезапно започнаха да забавят крачка и спряха, когато зърнаха мечовете на Ейдриън. В продължение на около миг го оглеждаха, объркани.

Най-предният от главорезите, чиято парцалива туника бе отчасти лишена от един ръкав, попита:

— Рицар ли си?

— Не, не съм рицар — подбели очи Ейдриън.

Друг от тях се изсмя и сръга скъсания ръкав.

— Тъпак, не виждаш ли, че не е по-дърт от хлапето до него.

— Не ме бутай върху кея, мухльо мазен! — Мъжът отново погледна към Ейдриън. — Не е толкова млад.

— Може — рече трети. — Кралете вършат тъпотии. Чух, че веднъж един си посветил кучето. Нарекъл го сър Петньо.

Четиримата се изсмяха. Ейдриън се изкушаваше да се присъедини към тях, но ужасеният израз върху лика на Пикълс го спря.

Онзи с раздрания ръкав направи крачка напред.

— Поне оръженосец трябва да е. В името на Марибор, гледайте само какво желязо. Къде е господарят ти, хлапе? Някъде наоколо ли е?

— И оръженосец не съм — отвърна Блекуотър.

— Нима? Тогава за какво ти е тая стомана?

— Не е твоя работа.

Мъжете се засмяха:

— Костелив орех, а?

Те се разпръснаха, стискайки тоягите си. Един от тях бе промушил кожен ремък през дупка в своята, който бе намотал около ръката си. Вероятно е решил, че идеята е добра, помисли си Ейдриън.

— По-добре ни оставете на мира! — каза Пикълс с треперещ глас. — Не знаете ли кой е това? — Посочи към Ейдриън. — Това е прословут мечоносец, току-що пристигна с кораба от Дагастан. Наричат го Ужасът на Калис. Не сте ли чували за бойците от арените им? Той е един от тях, роден убиец.

Смях.

— О, нима? — рече най-близкият, като поспря, за да се изплюе през раздалечените си предни зъби.

— Да! — настоя Пикълс. — Онези от изтока са го направили зъл. Сега е като звяр, много докачлив и много опасен.

— Значи този бозайник бил кръвожаден гладиатор, викаш? — Мъжът втренчи преценяващ поглед в Ейдриън и сви устни. — Едър е, признавам, ама още му се стича мляко по брадичката. Какъв боец си ти, момче? Ти си от ония мърляви гамени, които съм виждал да се бият из уличките и край пивниците за жалки трошици. Ти, момчето ми, съвсем скоро ще поемеш на нова мисия в морето. По-добро нещо не би могъл и да намериш. Ще те хранят и ще се научиш да работиш — здравата. Ще станеш мъж.

Пикълс понечи да избяга, но пънът го сграбчи за косата.

— Пусни го — каза Ейдриън.

— Как го рече… — изкиска се онзи, който държеше Пикълс. — Не е твоя работа?

— Той е мой оръженосец.

Онези отново се изсмяха.

— Нали каза, че не си рицар?

— Работи за мен — това е достатъчно.

— Не, не е. Вече се занимава с мореплаване. — Той метна мускулеста ръка около врата на Пикълс и го наведе, а друг се приближи с въже, което бе откачил от колана си.

— Казах да го пуснеш — повтори Ейдриън, този път по-заплашително.

— Дрехите ти са прекалено гиздави, за да си плъх като него, но не достатъчно, за да си благородник — озъби се скъсаният ръкав. — Така че не ни давай нареждания, хлапе. Теб не вземаме, защото ти си нечия собственост, някой ти е окичил три меча и може да се разсмърди, ако изчезнеш. Такива проблеми не ни трябват. Обаче не си насилвай късмета. Защото тогава трошим кокали. А ако се престараеш, и теб ще метнем в лодката.

— Много мразя такива като теб — каза Блекуотър, поклащайки глава. — Току-що слязох от проклетия кораб. Един месец плавах — цял месец! Толкова дълго пътувах, за да оставя зад себе си подобни неща. — Отново поклати глава отвратено. — И ето ви вас — и теб също. — Посочи към Пикълс, чиито ръце в момента биваха връзвани зад гърба. — Не съм ти искал помощта. Не съм искал водач, помощник или паж. Сам си бях добре. Но не, трябваше да ми задигнеш торбата. И най-лошото, не избяга. Може би си просто глупав, не зная. Обаче нямаше как да не видя, че ти остана, за да ми помогнеш.

— Съжалявам, че не се справих по-добре — тъжно го погледна Пикълс.

Боецът въздъхна:

— Ето пак. По дяволите.

Ейдриън отново погледна към нехранимайковците. Вече знаеше как ще свършат нещата — как се развиваха винаги — но въпреки това опита:

— Вижте, аз не съм рицар. И оръженосец не съм. Но тези мечове са мои и макар Пикълс да си мислеше, че си съчинява, за да ви сплаши, аз…

— Млъквай. — Онзи със скъсания ръкав пристъпи напред и замахна, за да блъсне Ейдриън с тоягата си. Върху хлъзгавите дъски за последния бе лесно да наруши равновесието на противника си. Той улови ръката на мъжа, изви китката и лакътя и строши костта. Разнесе се звук като от трошенето на орех. Блъсна крещящия соподържец, който полетя и падна във водата.

Сега Ейдриън можеше да изтегли мечовете си — и рефлексът почти го накара да го направи — ала той си бе обещал, че нещата ще са различни. Пък и разполагаше с тоягата на мъжа, която бе съумял да изтръгне от ръката му — яко парче хикъри с диаметър около инч и малко по-дълго от един фут. Дръжката бе загладена от дългогодишна употреба, а другият край беше покафенял от пропивалата се в дървото кръв.

Оставащите трима бяха престанали да връзват Пикълс. Един остана да го държи, а двама се втурнаха към Ейдриън. Той гледаше краката им, преценявайки тежестта и инерцията. Отбягвайки замаха на първия атакуващ, спъна втори и гарнира падането му с удар в тила. Тоягата хрясна по главата му като по тиква, онзи рухна и остана да лежи. Първият замахна отново. Боецът отрази удара му, смазвайки пръстите. Нехранимайкото извика и изтърва тоягата. Тъй като това бе онзи, прокарал ремък в дръжката, тя остана да виси на ръката му. Ейдриън се постара да му покаже, че тази идея не е била тъй блестяща, като грабна тоягата му, изви я, огъна ръката му и дръпна. Костта не се счупи, но рамото изскочи. Треперещите крака на мъжа показваха, че и той вече няма да представлява проблем, затова Блекуотър го тласна на земята при другаря му.

Сблъсък с четвъртия нямаше — когато Ейдриън се обърна, за да се занимае и с него, видя само разтриващия врата си Пикълс. Впрочем онзи с тоягата също се виждаше, макар и все по-дребен, защото спринтираше с все сили.

— Дали ще се върне с още дружки? — попита Ейдриън.

Пикълс не каза нищо. Само се взираше в него със зяпнала уста.

— Не виждам смисъл да оставаме, за да проверим — отговори си сам боецът. — Е, къде е въпросният шлеп, за който говореше?

 

Следва продължение…

 

Така започва историята на Ейдриън и Ройс, едно незабравимо начало…

Очаквайте през 2013 г. новата книга на Майкъл Съливан — Коронованата зала.