Мари дьо Франс
Куртоазни новели-ле

Стоян Атанасов
Мари дьо Франс или удоволствието да разказваш

В поемите на Мари дьо Франс и на Кретиен дьо Троа единството между любовта, тайнството и героичното проникване в един друг свят — троен и тотален дар от феите на Ирландия и Бретан — намира своето продължение и преображение.

Жан Фрапие^[1]

Мари дьо Франс е първата френска писателка. Животът й за нас е пълна загадка. Името й — също, макар че опити за неговото разгадаване не липсват. Живяла е през втората половина на XII век и по всяка вероятност е пребивавала известно време в един от тогавашните духовни центрове — двора на английския крал Хенри II Плантагенет, управлявал страната цели 35 години (1154–1189). Основания за подобно предположение откриваме в нейното творчество. Към 1180 г. Мари адаптира от английски на френски в стихове сборник с езопови басни (общо 102 на брой), за чийто автор се смятал английският крал Алберт Велики (ум. 899). Най-вероятно е научила английски в самата Англия. В края на своята адаптация на въпросните басни Мари пише: „Името ми е Мари и съм от Франция.“ Посочването на страната, от която произлиза, има смисъл само в хипотезата, че говорещият се намира в чужбина. Впрочем твърдението „аз съм от Франция“ по онова време означава „аз съм от Ил дьо Франс“ — областта около Париж в централната част на Северна Франция.

В пролога на своя сборник с куртоазни новели Мари заявява, че поднася творбата си като дар на доблестния крал, без да го назове. Коментаторите са единодушни: става дума за Хенри II Плантагенет. Последен аргумент в подкрепа на тезата за връзката на Мари с Англия: писателката дава заглавието на един от своите разкази (Славеят) на френски, на бретонски и на английски, а на друг (Орловите нокти — на английски^[2] и на френски). Така можем да посочим три културни ареала, с които Мари е свързана: родена в Ил дьо Франс (най-вероятно в Париж) живяла в Нормандия, писала в Лондон.

За съвременниците и за потомството писателката е известна под името Мари. От XVI в. насам вече я наричат Мари дьо Франс. Това име — знак за самоличност на пребиваващия в чужбина — става своеобразна емблема и на творчеството на писателката. Тя твори „на чужда територия“, доколкото не е автор на своите сюжети, а черпи материал от книгите на другите или от устната традиция.

Три творби на Мари са достигнали до нас. Куртоазни новели-ле (писани в периода 1160–1170), Езопови басни (~1180), Чистилището на Свети Патрик (~1190). И в трите случая става дума за адаптация. Новелите са стихотворни разкази^[3] по материал от песни и легенди, разпространявани устно както във Великобритания, така и в континентална Арморика^[4]. Езоповите басни в адаптация на Мари са първите басни на френски език. Мари превежда от латински на френски в стихове и Чистилището на Свети Патрик — поучителен християнски разказ от Хенри от Солтри, монах от цистерцианския орден. В словесните практики през Средновековието границата между превода и адаптацията е твърде размита: преводите допускат значителни свободи в смисъла и във формата, които ги доближават до адаптацията; на свой ред адаптацията е преводен трансфер, за който тогавашните писатели използват изрази като „mettre en roman“ (първоначално значение: „разказвам на романски език“, тоест не на латински) и „mettre en rime“ („римувам“^[5], „разказвам в стихове“). През XII в. за пишещите на простонароден език творчеството стои по-близо до адаптацията, отколкото до това, което днес наричаме оригиналност и инвенция. В този смисъл Мари дьо Франс — преводач от английски, от латински и литературен приемник на една фолклорна традиция — е пълноценен писател за своето време.

Новелите-ле на Мари дьо Франс спадат към куртоазната литература, басните й — към дидактичната и нравоучителната, Чистилището на Свети Патрик — към християнската. Подобен еклектизъм не е изключение за средновековния писател. В повечето случаи той пише по поръчка; в отделните си творби се придържа към избрания жанр, без обаче да се стреми да влага в него личния си мироглед. Затова специфичното у Мари е по-скоро въпрос на стил, отколкото на идеология и на лични убеждения. Но в нейните Куртоазни новели-ле откриваме нещо повече от собствен стил. Те са нов тип разказ и поставят началото на нов жанр. Медиевистите го наричат „повествователно ле“.

Общият пролог към сборника с дванадесет разказа^[6], кратките встъпления и епилози към отделните новели позволяват да очертаем един културен процес, чийто завършек са разказите на Мари дьо Франс. Той включва четири фази.

Първа фаза. Случка от миналото^[7] е впечатлила съвременниците. Мари нарича най-често тази случка „приключение“ (aventure). Същият тип случка стои и в основата на рицарския роман. Тя има необикновен характер — било защото протича с намесата на свръхестествени сили (феи, вълшебници, обитатели на Другия свят), било защото разкрива изключителни съдби. Днешен аналог на средновековното приключение е събитието. Както в наши дни събитието се ражда от специфично медийно огласяване със съответната реторика на сензационното, така в XII в. „приключение“ е това, за което се говори и което оттласква по-далеч границите на познатото и общоприетото.

Втора фаза. Разказите за приключението се предават по устен път — първоначално като отзвук, впоследствие като мемориално слово. Тук събитийното и приказното често пъти се наслагват и смесват, образувайки неделимо цяло. Така устните разкази зазвучават като преданието и легендата. И вероятно носят техните черти: сбито повествование, избирателно представяне на събитията, емоционална наситеност, приказна атмосфера. Всъщност за тези устни разкази говорим само по презумпция. В автентичния си вид те не са достигнали до нас.

Трета фаза. През втората половина на XII век по устните разкази за приключения островни музиканти (главно от Ирландия и от Уелс) и жонгльори от континентална Бретан композират песни, изпълнявани със съпровод на струнни инструменти (арфа или рота). Именно тези песни били наричани „ле“ — от келтската дума laid (песен) — или „бретонски ле“ — не толкова заради техния произход (в повечето случаи неясен) или заради мястото на действието (колебаещо се между островна Британия и Бретан), колкото заради произхода на въпросните жонгльори от херцогство Бретан, която била и привилегирована територия на тяхното разпространение. Пряка следа от тези песни не са достигнали до нас — нито като нотирана мелодия, нито като текст.

Четвърта фаза. В общия пролог Мари казва, че е слушала много такива песни-ле и — за да не потънат те в забвение — е решила да ги запише и римува. Своите разкази Мари нарича не „ле“ — използва тази дума само за песните, които е чувала, — а „разказ“ (conte) и „приключение“ (aventure). Доколкото няма свидетелства за такива разкази, писани преди Мари, тя се счита за основоположник на този жанр. Медиевистите го наричат „повествователно ле“ (lai narratif), за да го разграничават от устните песни, определяни като „лирическо ле“ (lai lyrique). Впрочем жанровото понятие „лирическо ле“ битува и в куртоазната лирика. С него се назовава писмен поетичен жанр, който се радва на успех в края на XII в. и през следващото столетие в Северна Франция. Среща се и като самостоятелна поезия, и като поетическа интермедия, вграждана в редица рицарски романи в проза от XIII век. В такъв случай го наричат „артуровско ле“.

Както виждаме, три от четирите фази от генезиса на повествователното ле, което свързваме с Мари дьо Франс, са до голяма степен мисловни конструкции, дело на изследователите. Нищо не доказва, че приключението, около което се изгражда сюжетът на разказите, се е случило действително. То е по-скоро артефакт, отколкото факт. За съществуването на устни разкази и на песни за него съдим само по косвени свидетелства. В същността си тези разкази и песни са фолклор, устно анонимно творчество. Те стават литературен факт едва под перото на Мари дьо Франс.

Озаглавихме настоящия сборник „Куртоазни новели-ле“ по две причини. От една страна, жанровият термин „ле“ не е получил гражданственост на български, за да може да се използва самостоятелно; от друга, той препраща, както видяхме, поне към още два жанра и това е объркващо. Редица съвременни изследователи на Мари дьо Франс (Жан Ришнер, Жан-Шарл Пайен, Лоранс Арф-Ланкнер и др.) наричат разказите й „новели“. Възприех този термин, защото той не допуска объркване с устния разказ, но добавям и спецификатора „ле“, за да не се смесват творбите на Мари с по-късния жанр „новела“.

Прилагателното „куртоазни“ внася важно уточнение за характера на въпросните творби. Тях следва да причислим към куртоазната литература, която води началото си от провансалската поезия, зародила се в Южна Франция в началото на XII в., и достига връхната си точка с рицарския артуровски роман, създаден към средата на века в Северна Франция^[8]. Както знаем, думата „куртоазен“ идва от „двор“ (cour) и се отнася в най-общ смисъл за обноските, маниерите и етикета, към който трябва да се придържа обитателят на феодалния двор (без прислугата). Така „куртоазен“ и „куртоазия“ означават на първо място определен начин на поведение, дворцова етика, която отдава непознато до този момент значение на дамата от благороднически произход. Провансалската поезия на трубадурите утвърждава идеала за куртоазната любов: възвишено (но не платоническо) чувство на преклонение пред дамата, което влюбеният култивира като духовна и морална аскеза. Поезията — израз на това чувство — е част от същия стремеж към съвършенство. И тук се налага едно терминологично уточнение. Изразът „куртоазна любов“ е анахронизъм^[9]. За пръв път го срещаме в етюд от 1883 г. на големия медиевист Гастон Пари, посветен на романа на Кретиен дьо Троа Ланселот, Рицаря на каруцата. Гастон Пари определя прелюбодейната страст на Ланселот по жената на Артур, кралица Гениевра, като „куртоазна любов“. Това чувство предполага абсолютно преклонение пред дамата и жертвоготовност от страна на рицаря. Френският медиевист отбелязва, че подобно чувство не се среща в никой друг френски роман преди Ланселот^[10]. За сметка на това куртоазната любов определя естеството на любовта към дамата в поезията на почти всички трубадури^[11], които я назовават най-често с израза fine amor (изтънчена, извисена любов). Артуровският роман внася редица нови елементи в това чувство. Тук ще посоча само два. Първо, любовта престава да бъде принципно несъвместима с брака. Ярко доказателство за това са три^[12] от петте романа на Кретиен дьо Троа. Техният „хепиенд“ е организиран по формулата „щастлива любов в щастлив брак“. Второ, рицарските подвизи и приключения намират върховно признание в любовта на дамата към героя. С тях той се стреми към същата морална и духовна аскеза, каквато наблюдаваме при влюбения поет от провансалската лирика.

Куртоазните новели-ле на Мари дьо Франс заемат средищно място между fine amor на трубадурите и дихотомията приключение/любов в рицарските романи. Те са куртоазни най-вече в основните си параметри: героите са представители на феодалната аристокрация и живеят според ценностната система на своята класа; битът и обноските им са дворцови. Освен това начинът, по който Мари разказва, предполага публика ако не високо образована, то най-малкото чувствителна към душевността на нейните герои и фамилиаризирана с модерните литературни условности. Такава публика може да бъде само феодалната аристокрация.

Любовта заема централно място във всички новели-ле на Мари. Героите са рицари, сеньори, принцове, крале, знатни дами. Ала поведението им на влюбени се различава от провансалската fine amor. Както казах, тя предполага строга йерархия между дамата и нейния възлюбен^[13], докато любовта между героите на Мари ги равнопоставя, включително и когато имат различен ранг. Друга разлика: чувството за fine amor отвежда към една по същество морална доктрина. Неин втвърден израз под формата на схоластически трактат откриваме и в поредицата от дидактически съчинения, писани в Северна Франция в края на XII и през XIII век^[14]. Мари няма вкус към абстрактното теоретизиране и схоластическите класификации, откъснати от преживяното и опита. При нейните герои любовта е спонтанно чувство. Те търсят щастие — нищо повече. Мари не разлага умозрително тези чувства на съставните им части, не жонглира реторически с тях, както обичат да правят поетите и авторите на романи. Още по-малко пък ги вкарва в схеми или в списъци по маниера на школарите, упражняващи се на тема любов.

В куртоазната поезия чувствата са възвишени, но не навлизат в отвъдното, не се подхранват от вълшебства и свръхестествени сили. Напротив, разказите на Мари ни потапят в тайнствената атмосфера на т.нар. „Бретанска материя“ — келтски митове и легенди, разпространявани във Великобритания (Шотландия, Уелс и Корнуел) и в Арморика. В „Британската материя“ приказното, келтският Друг свят са на всяка крачка. Макар че стеснява значително мястото на чудната реалност, Мари я вмъква в повечето от своите „ле“. По това те приличат на артуровския роман. Второто сходство с него е по линия на приключението. И при Мари, и в рицарските романи то е крайъгълният камък на фабулата. Следва да отбележим обаче и някои различия. Интригата на новелата — „ле“ е изградена около едно-единствено приключение, докато в романа героят бива увлечен в поредица от приключения. Тяхната многочисленост обикновено се подрежда в градация, с която измерваме изминатия път към съвършенство. Друга разлика: в куртоазната новела — „ле“ не героят търси приключение, а приключението навлиза неочаквано в живота му^[15]. В известен смисъл до съдбоносната среща той е инертен. Героят на артуровския роман сам търси приключения. Повечето от героите на Мари са рицари, но нито един от тях не е странстващ. При тях приключението е въпрос на съдба, за героите на рицарския роман то е въпрос на избор.

Разбира се, най-видимата разлика между куртоазната новела — „ле“ и рицарския роман е количествена. Едно „ле“ се простира върху няколкостотин стиха, един роман — върху няколко хиляди. Така стигаме до главната жанрова особеност на новелата — „ле“: тя е кратък разказ. Повествованието на Мари се отличава по своя лаконизъм. Липсват дълги описания^[16], както и авторови намеси в разказа, типични за повечето романи. Що се отнася до отвъдното и неговите обитатели (феи, приказни същества, които променят външния си вид], до фантастични мотиви от фолклорната традиция, Мари ги използва, но не ги обяснява. Подобна трактовка предполага среда, в която никой не се учудва на чудната реалност^[17]. И наистина, в допира си с отвъдното и приказното героите запазват обичайните си мисли и реакции. В известна степен и съвременниците на Мари споделят същото свойско отношение към Другия свят. „Който не вярва във феи, няма да ги види“, пише големият изследовател на рицарския роман Жан Фрапие. В същото време обаче не бива да си затваряме очите пред факта, че за образованата публика от онова време новелите на Мари са не памет за стари случки, а съвременна литература. Още тогава съществува реална дистанция между мирогледа на героите на Мари и мирогледа на публиката. Когато слушала или четяла за любовта между фея и рицар от двора на Артур (Ланвал), между дама, нещастна в брака, и принц от Другия свят (Йонек), за седмичната метаморфоза на порядъчен човек във върколак (Бисклавре), за призрачен кораб без екипаж, който тръгва сам и стига на точното място, за говореща кошута (Гижмар) и т.н., публиката чувствала, най-малкото интуитивно, че тези явления не следва да се приемат буквално, че в тях е вложен символичен смисъл.

На фона на алегорията, която векове наред е определяла начина на означаване в християнската литература, символът е нововъведение, похват в куртоазните романи и новели от втората половина на XII в. По принцип алегорията върви ръка за ръка с алегорезата, тоест със своето обяснение. А то е насочено към един-единствен смисъл. В повечето случаи този смисъл е условен, без органическа връзка между означаваното и означаващото. Но тежи, защото е наложен от авторитет: библейски текст, църковен отец или сановник, религиозен водач. Думата „автор“ е сродна с auctoritas — „власт“, „авторитет“. Писателите, предпочитащи простонародния език пред латинския, не са признавани за автори — и не се смятали за такива. Наричали се „разказвачи“ (conteurs). Понятието е почти синоним на „аматьор“, на „непрофесионален писател“ и допуска свобода в смислообразуването, плод на свободно боравене с материята. Така се ражда символът: нови връзки между означаемо и означаващо, произтичащи от природата на описваното явление, без обаче да бъдат строго кодифицирани. Алегорията е многословна. Символът предполага лаконизъм, недоизказаност, в които е вложена и неговата полисемия. Така литературата очертава територия на свободната интерпретация. Мари дьо Франс го е разбрала отлично. Колкото по-малко обяснява тя чудната реалност, толкова по-плътни и дълбоки стават символите в нейните разкази.

Любим похват на разказвачката Мари е елипсата, изпускането: в известен смисъл премълчаното е повече от казаното. В описваните събития липсват епизоди и продължителни периоди. Но читателят не бива да мисли за тях, не бива да се пита: „а какво е станало междувременно?“ Подобен въпрос авторът на романи приписва на своята публика и се стреми да изпълни с максимални подробности своя разказ, за да я удовлетвори. Обратно, публиката на късия разказ^[18] е сключила негласен пакт с автора — не да очаква повече подробности от него, а да влага повече смисъл в лаконичното му повествование. Разбира се, Мари пише селективно не само в името на тази нова повествователна стратегия по отношение на публиката. Подобна селективност е присъща и на изворите на Мари — народните песни и разкази. Както знаем, на фолклорния изказ е присъща известна несвързаност и непоследователност^[19]. Тя очевидно е оставила своя отпечатък и върху повествователната техника на Мари дьо Франс.

Днес ние не знаем колко точно „ле“ е написала Мари. Запазени са пет ръкописа с нейни „ле“.

Най-пълният от тях, известен под наименованието Харли, е от XIII в. В него преобладава англо-нормандският диалект, което не означава, че така е писала и Мари. Съхранява се в Бритиш Мюзиъм и съдържа дванадесет „ле“^[20]. Почти всички съвременни издания са по този ръкопис. Останалите ръкописи съдържат по едно или по няколко „ле“ на Мари. Те служат на издаващите специалисти главно за проверка при неясни думи и изрази. И българският превод е направен по последното френско издание на новелите-ле на Мари дьо Франс от ръкописа Харли.

Критиката многократно се е занимавала с въпроса за единството на сборника с дванадесет „ле“, за тяхната последователност и т.н. За българския читател, който открива тези разкази, въпросът е второстепенен. По-важно е да доловим логиката в разказите на Мари. Тя предполага структурно единство в рамките на всяко отделно „ле“. Анализирал го е видният медиевист Жан-Шарл Пайен^[21]. Ще приведа основните му наблюдения върху структурата на повествователното ле.

Куртоазната новела-ле е историята на една душевна и морална криза. Първоначално протагонистът изпитва определена екзистенциална празнота. Въпреки своите качества (млад, красив, добродетелен), той не е щастлив, защото е твърде взискателен (Гижмар, Екитан) или е жертва на несправедливост (Ланвал, Ясена), или пък защото е изпаднал в трудна житейска ситуация (особено героините с нещастен брак — Славеят, Гижмар, Йонек, Орлови нокти). Най-сетне щастието му се усмихва, но не за дълго и трябва да се отстоява в тежки изпитания. Развръзката, щастлива или нещастна^[22], винаги настъпва внезапно и не трае дълго. Следва кратък епилог, в който Мари споменава за песен или разказ за случилото се, както и за своята творба.

Тази структура се долавя във всяко отделно „ле“. Но Мари винаги я облича във фабула, която има своята специфика. Така любовната връзка се разкрива пред читателя всеки път от нова страна. Новелите на Мари са чужди на серийната повторителност и предсказуемост, типични за най-популярните по онова време разкази — житията на светци. Те внасят свежа струя в литературата на завършващия XII в. и много бързо се превръщат в образец за други разказвачи. Но преди да кажа още нещо за приемниците на Мари, ще се спра накратко на нейните предходници.

Ние не знаем къде и как се е формирала Мари дьо Франс. Тя несъмнено е един образован за времето си писател, който познава добре латинския и английския. А като декларира отказа си да пише романи по антични сюжети, каквато е тогавашната мода, като предпочита да увековечава устни предания и песни, тя демонстрира самочувствие на писател, който търси свой път в литературата. За разлика от повечето тогавашни писатели Мари не афишира своята образованост и ерудиция. В сборника се срещат само две споменавания на авторитети: на латинския граматик Присциан (Пролог) и на Овидий (Гижмар). Никоя творба на Мари не се позовава на Кретиен дьо Троа — най-великия съвременен писател, — нито по някакъв начин загатва за познаване на неговото творчество. Това донякъде учудващо премълчаване може да се обясни с хипотезата за продължителното пребиваване на Мари в Англия, където славата на Кретиен още не е достигнала. Съвременните творби, оказали влияние на Мари, са дело на писатели от нейното обкръжение. Два романа са й служили главно като стилистичен ориентир и източник за информация относно географски места и персонажи. Първият е Роман за Еней (1160), дело на аноним от нормандски произход, който, подобно на Мари, е творил в двора на Хенри II Плантагенет. Роман за Еней е един от първите „антични“ романи. Сюжетът му пресъздава Вергилиевата Енеида. Вторият е Роман за Брут (1155) от нормандския писател Вас, също свързан с Плантагенетите. Адаптация в стихове на латинската псевдоисторическа хроника на Джефри Монмътски История на британските крале (1138), Брут е първият артуровски роман, въвел мотива за Кръглата маса. Мари следва тези творби не като ги възпроизвежда жанрово; по-скоро заимства от тях някои описания и сцени. Но, както отбелязах по повод на Пролога на „ле“, Мари предлага друг вид разкази — значително по-къси от „античните“ романи и сюжетно свързани с „Бретанската материя“. От новелата Орловите нокти можем да заключим, че Мари е познавала и роман за Тристан и Изолда. Той не е достигнал до нас, но за него споменават редица автори.

След 1180 г. много писатели се позовават на Мари и нейните „ле“. Нещо повече, започват да й подражават. Така в края на XII и през по-голямата част на XIII в. биват създадени около 70 Куртоазни новели-ле по образец на писаните от Мари^[23]. Повечето от тях са анонимни въпреки тенденцията през XIII в. авторите вече да слагат имената си под своите творби. От тази късна анонимност съдим, че подражателите са искали да останат близо до фолклорните корени на жанра. През XIII век куртоазната новела-ле излиза извън пределите на Северна Франция, достига Англия и Норвегия^[24]. Може да се каже, че жанрът се утвърждава и разпространява главно в англо-нормандския ареал. Същото важи впрочем и за романа, и за епопеята, и за хрониката в стихове. Англо-нормандската култура играе решаваща роля в генезиса и развитието на френската литература през Средновековието.

Упадъкът на куртоазната новела-ле настъпва в края на XIII в. Причините за него са две. От една страна, процъфтяващият жанр — романът — поглъща много „ле“. Той всъщност често произлиза от тях, но колкото по-голям успех има един роман, толкова по-тежка сянка хвърля той върху породилото го „ле“. Така оцеляват само онези „ле“, които са се наложили като шедьоври в жанра. Такива са и дванадесетте „ле“ на Мари дьо Франс. От друга страна, новелата в проза^[25], която се утвърждава в края на Средновековието, също допринася за упадъка на куртоазното „ле“. Нейният реализъм е диаметрално противоположен на приказната атмосфера в куртоазното „ле“. През XIV в. вкусът на публиката се променя. Любителите на разкази предпочитат съвременната сатира и пикантния реализъм пред старите бретонски легенди. Мари дьо Франс влиза в Чистилището на литературната история. Ще излезе от него триумфално през втората половина на XIX в. Оттогава тя е едно от лицата на куртоазната литература. То не блести като това на най-ярките й представители в областта на романа, но озарява с приглушеното си слово любителите на полутоновете и на разказите под сурдинка.

Пролог

Ако от Бог си надарен

в деня, когато си роден,

с талант на разказвач, не бива

да си мълчиш и да го скриваш.

5 Щом разгласиш приятна вест,

спечелваш си похвали, чест,

цветя край тебе избуяват

и те с дъха си упояват.

Самият Присциан^[26] посочва

10 как често древните нарочно

се изразявали неясно,

защото знаели прекрасно,

че хората, след тях родени,

ще са така осведомени,

15 че книгите им ще разбират

и вещо ще ги коментират^[27].

Със право древните признават,

че младите по-умни стават

и с времето ще се школуват

20 трактатите им да тълкуват,

извличайки от тях уроци.

Ще се предпазиш от пороци,

ако от трудните писания

успееш да изтръгнеш знания,

25 за да предотвратяваш злото^[28]

и да не те гнети теглото.

Изпърво имах намерение

да ви предложа съчинение,

но не съставено от мен,

30 а текст латински, претворен

на френски^[29], но реших, че няма

да бъде ползата голяма:

тъй правят множество поети.

И тъкмо в този миг се сетих,

35 че чувала бях стари песни^[30]

за случки, станали известни,

след като някои решават

достойно да ги тъй възпяват.

Знам вече множество такива

40 и с убеденост, че не бива

те да потънат във забрава,

помислих, че си заслужава

да ги пресътворя във стих.

Аз цели нощи посветих

45 на тях със цел да ги сбера

във книга и да подаря

сир^[31], тез новели-ле на вас,

защото с доблест и със власт

защитник сте и в мир, и в бой

50 на добродетели безброй.

Ако, кралю, благоволите

да ми приемете творбите,

за мене ще е чест и слава.

Дано тук аз не прекалявам

55 със дързостта си в този дар^[32]

за моя храбър господар.

Гижмар

Изпълва ме негодувание,

когато някое предание

не е разказано надлежно!

Сеньори, чуйте как прилежно

5 Мари предава свойте песни!

Тя разказвачка е известна

и ред похвали заслужава!

Ако се някой отличава

с талант и си спечели слава,

10 завистниците не престават

със клеветите си обидни.

Те като кучета ехидни

нахвърлят се на него злостно

да го ухапят смъртоносно.

15 Напук на клюки и закани,

аз никога не ще престана

да върша съвестно, умело

започнатото вече дело.

Ще ви представя доста сбито

20 историите, от които

бретонците сюжет са взели

за куртоазните новели.

Съгласно текста^[33], за встъпление

ще следва кратко изложение

25 на низ от епизоди славни,

развили се в Бретан отдавна.

Бретанската земя^[34] тогава

в мир и война се управлява

от крал Хоел, за чест на трона.

30 Сред преданите му барони,

прославили се в този двор,

бил и леонският^[35] сеньор

Оридиал. Той бил баща

на щерка с рядка красота,

35 наречена Ноган. Но имал

баронът и свой син, на име

Гижмар: навред той бил признат

за най-красив и най-сърцат.

Гижмар порасъл, възмъжал,

40 баща му го във двора дал

заветен дълг да изпълнява

пред своя крал. И той тогава

със преданост, с добри привички

спечелил любовта на всички.

45 Хоел младежа оценил,

в сан рицарски го посветил

и го дарил за поощрение

с най-хубавото снаряжение.

Когато да напусне двора,

50 Гижмар пред дворцовите хора

голяма щедрост проявил.

След туй, където и да бил,

във Лотарингия, в Анжу,

в Гаскония и в Поату,

55 или в Бургундия голяма,

той всички убедил, че няма

друг рицар тъй красив и смел

и в битките така умел.

Ала Природата сгрешила

60 и го жестоко ощетила:

безчувствен бил към любовта.

Не вярвам някъде в света

да е живяла хубавица

(омъжена или девица),

65 която леко любовта му

отхвърлила би, стига само

галантност да е проявил.

Един ли път Гижмар е бил

задирян от жени прекрасни,

70 но той показвал безучастно,

че му е чужда любовта.

За тази негова черта

той неведнъж бил укоряван.

 

… Обвеян със завидна слава,

75 синът във бащината къща

при близките си се завръща.

Минава месец… Една вечер

той почва да се стяга вече

на лов да иде из гората.

80 Със пукването на зората

попада страстният ловец

сам по следите на сърнец.

Викачи с кучета се втурват

подире му по стръмна урва,

85 Гижмар ги следва с лък в ръката,

готов да пусне тетивата.

Сърна с рогата на елен

изскача от леса зелен,

със свойто малко и минава

90 пред погледа му… Вой надават

копоите и настрана

се стрелва бялата сърна^[36].

Гижмар опъва лък умело,

улучва я в самото чело

95 и я поваля на земята,

Ала след рикошет стрелата

пронизва на Гижмар бедрото.

От коня слиза той, защото

от раната безмерно страда,

100 залита за момент и пада

върху поляната зелена,

където гърчи се ранена

сърната. Тя с човешки глас

говори му: — Уви, след час

105 аз ще умра заради тебе.

Ала дано и твоят жребий

не бъде, рицарю, по-лек.

Дано да не намериш лек

за раната си: ни знахари,

110 ни корени, нито отвари

дано не бъдат в състояние

безименното ти страдание

да спрат или да облекчат.

Ще дойде най-подир часът,

115 когато влюбена жена

ще те спаси от таз злина^[37].

Заради теб тя ще изпита

любовни теглила, каквито

не са познати досега.

120 Но, рицарю, и ти така

ще страдаш от любов по нея

и всички ще благоговеят

пред чудото на любовта ви.

Сега е ред да ме оставиш;

125 простено да ти е от мен!

        От думите й поразен,

Гижмар се пита где и как

да търси цяр за своя крак,

защото инак ще умре.

130 Но той си знае най-добре,

че не е срещал по земята

до днес красавица, която

сърцето му би запленила

и раната му изцерила.

135 Затуй с най-близките си хора

той иска да си поговори

и праща тутакси слугата

да ги предизвести в гората.

А после с ризата си бърже

140 успява здраво да превърже

окървавения си крак,

на коня си се качва пак

и през зелената дъбрава

Гижмар насочва се направо

145 към ширналата се лъка,

достига до една река

и през тревите избуяли

добира се до морски залив;

там вижда кораб, който вече

150 подготвен е за рейс далечен

и не след дълго ще отплава.

Величествено се развяват

копринените му платна,

а пък от външната страна

155 ни фуга виждаш, нито сглобка^[38]

и всеки нит и всяка скобка

са от най-ценен абанос.

Върху високия му нос

блестят два свещника от злато,

160 с украса толкова богата,

че струват цяло състояние.

Под тяхното очарование

Гижмар недоумява как

възможно е на този бряг

165 да акостира морски кораб.

Навярно там си има хора

да пазят скъпия товар.

От коня свлича се Гижмар,

на кораба се качва трудно,

170 но колкото и да е чудно,

от хора — никаква следа.

А във самата му среда

съглежда прелестно легло

(от чисто злато то било),

175 а за изящния му фриз

кост слонова и кипарис

използвали — според канон

от времето на Соломон.

Това легло било застлано

180 с покривка от златотъкана

коприна. Спалното бельо

в пари едва ли би могло

да бъде оценено точно.

Не бих могла да не посоча

185 възглавницата, на която

ако си прислониш главата,

и скръб, и страх да изживееш,

не ще изобщо побелееш.

Гижмар, привлечен от леглото,

190 отпуска се съвсем, защото

от болката се чувства смазан.

Когато става, се оказва,

че корабът морето пори,

и той не вижда що да стори,

195 как с тази рана да поеме

на път в това приятно време^[39].

По всичко вече си личи,

че няма да се облекчи

теглото му; все по-жестоко

200 боли го раната дълбока.

Горещо Богу^[40] той се моли

да го избави от неволи

и всячески да му помага.

След туй в леглото пак си ляга…

205 Преди да се смрачи небето,

пристига във страна, където

за тегобата си Гижмар

най-сетне ще намери цяр.

 

На този край е господар

210 един владетел доста стар,

а пък жена му — хем красива,

хем умна и благочестива.

Как ревност да не го разяжда!

У кой старик не се обажда

215 туй чувство, щом помисли само,

че може да е с друг жена му.

Кой би могъл да си представи,

че без надзор ще я остави!^[41]

Той за жена си отредил

220 градина, но я заградил

владетелят от три страни

с високи мраморни стени,

с единствен изход към вълните,

но там през нощите и дните

225 пазач будувал без да мига.

Дотам могло да се достига

със кораб само. В този кът

той наредил да построят

параклис и чудесна стая

230 (в света по-хубава не зная)

и там държал да престоява

жена му, за да надзирава

как тя прекарва свойте дни.

Върху четирите стени

235 били картини окачени.

На тях била изобразена

богинята на любовта

Венера как изгаря с яд

Овидиевия трактат

с рецепти срещу любовта^[42],

240 предупреждавайки света

че те са вредни и измамни.

А таз богиня завеща ни

да пазим чувството свещено

и да му служим най-почтено,

245 че то на всичко устоява.

Като в затвор там пребивава

на тоз ревнив старик жената.

Той бил вменил на дъщерята

на своята сестра (една

250 девойка, пълна с добрина)

с жена му да стои, когато

той обикалял из страната.

В туй време никой нямал право

оградата да преминава.

255 Ключа за портата държал

един свещеник побелял,

защото като мъж не ставал.

Той в тайнствата я посвещавал,

разлиствал всеки ден псалтира

260 и яденето й сервирал.

Веднъж, след обедния сън,

съпругата била навън

и из градината зелена

разхождала се, придружена

265 от племенницата красива.

В морето взрени, те откриват,

че кораб носи се към тях,

съпругата я хваща страх,

понечва даже да избяга,

270 ала девойката веднага

я спира и я убеждава

да продължат и тя склонява.

Така, разхождайки се, двете

достигат пристана, където

275 току-що корабът е спрял.

Девойката палто и шал

набързо от гърба си снема

и без да губи много време,

се качва на дошлия кораб,

280 но там не вижда други хора

освен един младеж заспал,

съвсем отпуснат, пребледнял^[43].

— Горкичкият! Умрял е явно —

си казва тя и незабавно

285 при господарката се връща,

долага й, а тя отвръща:

— Държа да ида там и аз…

Ако той мъртъв е, тогаз

свещеника ще призовем

290 и тука ще го погребем

по нашенски. В противен случай,

от него лично ще научим

как сполетяло го е злото.

        Когато стигат до леглото,

295 така пленена е жената

на рицаря от красотата,

че вече толкова нещастна

се чувства и скърби безгласно

за младостта опропастена.

300 Разстроена и натъжена,

с ръка гръдта му тя допира

и забелязва, че пулсира

с нормални удари сърцето…

Той е все още жив! И ето,

305 че мигом рицарят унил

събужда се и поздрав мил

отправя с радост към жената,

разбрал, че скоро на земята

ще стъпи неговият крак.

310 А тя със погледа си благ

отвръща на учтивостта му

и дръзва да попита само:

— Отде сте? Лов или война

ви води в нашата страна,

315 младежо? — Не, нищо подобно…

Ще ви разкажа най-подробно

за случилото се със мен.

В Бретан, госпожо, съм роден…

Отидох днес на лов в гората

320 сърна ударих, но стрелата,

за жалост, взе, че рикошира

във моето бедро и мира

не дава ми таз рана люта.

А пък сърната, едва чуто,

325 прокле ме в сетния си час

да не намеря нивга аз

лек за ужасната злина,

дордето някоя жена

не дойде да ме изцери.

330 Напуснах гъстите гори,

видях в пристанището кораб,

мъчително се качих горе

и той потегли, без да знам

в каква посока. Тука сам

335 на руля няма да се справя,

затуй към вас молба отправям,

госпожо, милост проявете

и в таз беда ми помогнете.

        А дамата в ответ му рекла:

340 — На помощ бих ви се притекла,

сеньор, ала над всичко тук

господства моят стар съпруг,

ревнивец, който под надзор

в градината като в затвор

345 държи ме. Изходът е пазен

от изключително омразен

свещеник (триж да е проклет!).

Аз може с месеци наред

там да стоя, с години даже,

350 ако свещеникът не каже,

че разрешава ми да мина

извън проклетата градина.

Тук непрекъснато съм с тая

девойка, но си имам стая

355 с параклис за богослужение

и ви отправям предложение

да ви дадем подслон при нас,

за да се грижим тъй за вас,

че да не е далеч денят,

360 когато пак ще сте на път.

        Гижмар с признателност приема

да бъде с тях известно време

и те подават му ръка,

за да се вдигне на крака.

365 След туй го в стаята отвеждат

и тъй нещата пренареждат,

че той да легне на леглото

на племенницата, защото

е отделено чрез преграда.

370 За госта, който още страда,

вода във златен съд наливат,

чевръсто раната промиват

и я превързват с ленен плат.

Разбира той, че в този свят

375 не би могъл да се надява

на всеотдайност чак такава.

Така си мисли и когато

вечеря дават му богата,

а раната като че ли

380 съвсем престава да боли.

Но друга рана той усеща,

защото дамата с гореща

любов го тъй възпламенява,

че гостът още продължава

385 да страда, но от нова язва.

На племенницата той казва,

че на очите му сън тегне

и че желае да си легне.

Тя го оставя и отива

390 при господарката красива,

в която, както и в Гижмар,

гори любовният пожар.

 

Гижмар, останал сам в кревата,

си мисли с трепет във душата:

395 „Какво ли ми е причинило

това невиждано горнило?

Та мене ме очаква тлен,

ако не бъда изцерен

от дамата. Какво да сторя?

400 Ще ида с нея да говоря,

защото моето спасение

от нейното благоволение

зависи. Ако с тон надменен

се отнесе тя спрямо мене,

405 тогава ще умра от мъка,

ще излинея като в пъкъл“.

        Но след една въздишка тежка

той казва си, че ще е грешка,

ако отиде да я моли…

410 Защо сам своите неволи

не се опита да надмогне?

Кой чужд човек ще му помогне?

Кошмарна нощ изкарва той

без лъч надежда, без покой;

415 безспир му се въртят в главата

чертите фини на жената:

изящната уста, косите,

лицето, огънят в очите…

Дори нарича я „любима“.

420 Да знаеше, че в нея има

подобни чувства и че тя

е в мрежите на любовта

заради него, вероятно

по-поносима и приятна

425 била би неговата болка.

Но как да разбере доколко

и дамата по него страда?

А тя, отпаднала, с досада

посреща слънцето изгряло,

430 след като никак не е спала.

Като я гледа как примира

девойката сама разбира,

че на съпругата сърцето

е в плен на чувството, което

435 не дава ни сън, ни покой.

Дали пък влюбен е и той?

Щом дамата благочестива

на църква сутринта отива,

девойката си наумява

440 да види с рицаря що става

и до леглото му присяда.

Той се показва изненадан,

че е самичка, и я пита,

въздишайки с тъга нескрита:

445 — А дамата, девойко мила,

защо така бе подранила?

        А тя отвръща му: — Сеньор,

поне за мене няма спор,

че в нея влюбен сте и вие.

450 Защо е нужно да се крие,

че ви привлича тази дама?

Щом любовта ви е голяма

и двамата сте тъй красиви,

полага се да сте щастливи.

455         Той мигом си признава: — Да,

така съм влюбен, че беда

туй чувство ще ми довлече,

ако не ми се притече

на помощ някой… Ах, бъдете

460 така добра и ми кажете

как да постъпя в любовта,

за да избегна гибелта.

        Тя бърза да му отговори,

че и за двамата ще стори

465 каквото случаят налага^[44].

 

След литургията веднага

жената иска да отиде

във стаята си, за да види

как чувства се младежът мил,

470 с любов сърцето й ранил.

Девойката, щом я съглежда,

повиква я и я отвежда

при рицаря: пред него тя

да си разкрие любовта.

475 Учтиво те се поздравяват,

но вътрешно се притесняват…

„Как тъй аз, рицар непознат,

ще кажа, че съм кандидат

за любовта й! Няма как

480 да не ме вземат за глупак…

Ще ми рекат да си отивам“.

Щом някой болката си скрива,

как би могъл да има вяра,

че няма туй да му докара

485 и по-голямо зло дори?

Отвътре раната гори,

щом любовта ни е ранила:

природата ни е дарила

със болест страшно упорита.

490 Едни за нищо не я считат,

играят с нея като с малка

и проста детска залъгалка,

от цвят на цвят фриволно тичат

и с лаври евтини се кичат.

495 Не е туй любовта мечтана,

а само фалш, разврат, измяна.

За истинска любов ти можеш

и ум, и съвест да заложиш.

Гижмар е влюбен и той знае,

500 че от подкрепа се нуждае,

ала не му ли провърви,

ще трябва да се примири:

да се прости със любовта.

Все пак той има смелостта

505 да каже: — От любов по вас,

госпожо, ще издъхна аз.

На любовта ви се надявам

и мисля, че не заслужавам

да ме отблъснете. — Ах, драги, —

510 отвръща тя с усмивка блага, —

поставяте ме в положение

едно прибързано решение

сега да взема. Не, не мога.

— Госпожо, моля ви, за Бога,

515 към мене милост проявете

и за словата ми простете.

Знам, че щом лека е жената,

за да си повиши цената,

тя не приема отведнъж

520 закачките на някой мъж:

да не си той въобразява,

че лесно тя му се отдава.

Ала ако достойна тя е

и кандидата възжелае,

525 на любовта му ще откликне

и искрено ще го обикне:

ще оценят — и той, и тя —

насладите на любовта.

Когато се обичат двама,

530 от много думи нужда няма.

        А дамата туй чака само:

уверена в искреността му,

целувка в отговор му дава.

Какво ли друго им остава

535 освен в любов да се забравят,

тъй както влюбените правят,

когато много се обичат!

Една година тъй изтича…

Но всичко има край, защото

540 върти Фортуна колелото^[45],

едни издига, други сваля,

ту нещо прави, ту разваля,

и на любовната им тайна

тя слага край… В едно омайно,

545 ала фатално утро лятно,

обхваната от неприятно

предчувствие, тя го целува

и казва: — Много се страхувам,

че може тук да ви открият,

550 любими, и да ви убият.

Ужасно ще е да умрете.

Ако пък жив се отървете,

навярно в ново увлечение

потърсил бихте утешение,

555 забравяйки за мойта болка.

— Госпожо, знаете ли колко

обидно е това за мен?

Дано не видя хубав ден,

ако за миг помисля само

560 любов да имам с друга дама.

— Но трябва да ме уверите,

като си ризата свалите, —

му казва тя. — Ще вържа аз

здрав възел в долната й част.

565 Ако един ден млада дама

развърже го, с любов голяма

дарете я!… Ще го приема…^[46]

        За миг той ризата си снема,

и тя завързва я така,

570 че никоя жена с ръка

не би могла да я развърже,

а после му я връща бърже.

На свой ред и Гижмар желае

да види предана ли тя е,

575 на кръста й коланче слага,

с токата леко го пристяга

и казва й, че би я дал

на този, който би успял

с ръка да й свали токата…

580 След всичко туй със плам в душата

целува я ощастливен.

За жалост тъкмо този ден

един слуга на господаря

внезапно в стаята ги сваря,

585 владетеля предупреждава,

а той все още дотогава

по-неприятна новина

за собствената си жена

не бил дочул. Съпругът взима

590 от близките си хора трима

и с тях до стаята отива,

с взлом влизат вътре и откриват

любовника. Обзет от бяс,

той заповяда им завчас

595 да го убият. Но Гижмар

не трепва пред съпруга стар,

докопва прът голям от бор,

използван явно за простор,

та ако някой му посегне,

600 от удара да не убегне.

Взрян в него, старият съпруг

го пита как е влязъл тук,

какъв е, по каква причина

той е попаднал в таз градина.

605 Гижмар разказва как тъй става,

че дамата го приютява,

как със стрела ранил сърната,

как тя предсказва му съдбата

и как дотук на кораб стига.

610 Съпругът слуша, без да мига,

но може ли да хване вяра?

Ако е тъй, той ще накара

Гижмар веднага да отидат

на място кораба да видят,

615 разчитайки на госта дните

да свършат скоро сред вълните.

Така и правят: там пристигат,

на кораба младежа вдигат,

на борда стъпва той и ето,

620 че се понася през морето

към своя роден край. Обаче

съвсем покрусен е и плаче,

че неговата мила дама,

уви, на кораба я няма,

625 и към Всевишния отправя

молитва да не го оставя

да стигне жив до своя бряг,

ако не отреди му пак

да види своята любима.

630 Обзет от горест несравнима,

той стига пристана, отдето

е тръгнал с кораб през морето.

Там слиза и поема пеш,

но вижда, че един младеж

635 е яхнал хубав кон и води

друг кон от най-добра порода.

Гижмар го тутакси познава

и го по име назовава,

а момъкът обръща взор,

640 съглежда своя млад сеньор,

когото търси, и веднага

жребеца на Гижмар предлага

и тръгват двамата на път

в дома си да се приберат.

645 Там всички хора (млади, стари;

и родственици, и другари)

се радват, че се е завърнал.

Но гледайки го все посърнал,

те му подхвърлят, че е време

650 съпруга вече да си вземе,

а той със мъка на душата

отвръща им: — Бих взел жената,

която възела развърже

на ризата ми. — Много бърже

655 узнават в цялата страна

вестта, но никоя жена

да го развърже не успява.

 

А с дамата какво ли става?

Затваря я мъжът ревнив

660 в един донжон от мрамор сив

и там тя ден и нощ въздиша

и страда… Как да се опише

едно безименно мъчение,

което трае в продължение

665 на повече от две лета!

Как тя да заглуши скръбта

и онзи непреодолим

копнеж по рицаря любим!

„Гижмар, защо така зловеща

670 оказа се онази среща?

Тъгата ми е тъй голяма,

че предпочитам да ме няма

на този свят. Прости ми, Боже,

че бих избягала, да можех,

675 за да потъна там, където,

уви, погълна го морето“.

        Тя до вратата приближава,

не вижда нито ключ, ни брава,

и без изобщо да се спира,

680 чак до морето се добира,

където веят се платната

на кораб, който за скалата

привързан е с въжета здрави.

Там иска тя да се удави,

685 подтиквана от мисълта,

че тук намерил е смъртта

Гижмар. На кораба се качва

и прави няколко разкрача,

треперейки, но без да спре

690 да мисли, че е най-добре

в морето да потърси мир…

През морската безкрайна шир,

поел курс към Бретан далечен,

се носи корабът й вече.

695 В зори той стига замък чуден,

където е отдавна буден

сеньор Мериадук, защото

повел е той война жестока

със свой съсед. Но щом надниква

700 и вижда кораб, той извиква

на шамбелана си да идат

на кораба. И що да видят:

красива дама — и те в нея

се вглеждат като в дивна фея.

705 Безкрайно радостен изглежда

Мериадук. Щом той отвежда

красавицата в крепостта,

го осенява мисълта,

че е от знатен род… Такава

710 безумна страст го завладява,

каквато в този свят едва ли

могла би друга да запали.

Тогава с дамата красива

при своята сестра отива

715 и я на нея поверява.

Сестрата щедро надарява

дошлата в замъка й дама

и й оказва чест голяма,

но тя е все тъй натъжена.

720 Мериадук, с душа ранена

и от любовен плам обзета,

разкрива що му е в сърцето,

но си остава неразбран.

А тя дарения колан

725 показва му, като се врича,

че никой друг не ще обича

освен мъжа, който успее

токата й да разкопчее.

Той казва й, обзет от яд:

730 — Един млад рицар в този град,

със вързана на възел риза,

понякога, като излиза

сред хората, твърди, че няма

да вземе за съпруга дама,

735 която не успее бърже,

без нож, тоз възел да развърже.

Да не е вързан той от вас?

        При тези думи тя в несвяст

изпада и напред залитва.

740 Той я прихваща и опитва

с ръка токата да отвори,

но не сполучва да го стори.

Мнозина други научават

за случая, но не успяват,

745 уви, да й свалят токата.

 

Най-сетне идва ден, когато

Мериадук организира

турнир със цел да ликвидира

ненавистния си съсед.

750 Той кани рицари безчет,

но най разчита на Гижмар,

неустрашим приятел стар,

защото, ако се наложи,

той само с меча си ще може

755 победа в боя да спечели,

подкрепян от стотина смели

и силни рицари най-лични,

калени в боеве епични.

 

След като с почести безчет

760 Гижмар е в замъка приет,

Мериадук го нагостява,

след туй сестра си призовава

да дойде с тази, по която

весден копнее му душата.

765 В премени чудни, за ръка

се хващат двете и така

те влизат в празничната зала.

А дамата, печална, вяла,

щом името Гижмар дочува,

770 се тряска, мисли, че сънува,

изпада на часа в несвяст.

Сестра му спуска се тогаз

и хваща я… Гижмар се взира

в лицето й, дъхът му спира

775 и сам се чуди и се мае:

— Аз луд ли съм? Нима това е

любимата ми, тази, дето

навеки ми плени сърцето

и всеотдайно ме обича?

780 Не, не, жените си приличат…

Греша навярно, няма как

тя да е тука. И все пак

това е моята изгора

и трябва с нея да говоря.

785         До нея той се приближава,

целува я, но не посмява

да издаде дори и звук.

Поглежда ги Мериадук

озадачено, след това

790 изрича, кимвайки с глава:

— Сеньор Гижмар, дали ще може

сестра ми възела тъй сложен

на ризата ви да развърже?

        Гижмар не възразява: бърже

795 донасят ризата. Тогава

той на девойката я дава,

опитва тя безрезултатно

и връща ризата обратно.

А дамата е тъй смутена,

800 дордето гледа тази сцена,

защото възела познава,

ала се много притеснява

да не се тайната разкрие.

— Госпожо, а защо и вие

805 не пробвате се на свой ред? —

й казва, от тъга обзет,

Мериадук… Не е хич мъчно

това за нея и тя сръчно

развързва го. Най-изумен

810 е рицарят във тоз момент:

— Нима сте моята любима? —

възкликва той, но още има

невяра в неговия глас. —

Ако е истина, тогаз

815 ще трябва да ме уверите,

госпожо, като разрешите

да проверя какъв колан

пристяга кръшния ви стан,

как е токата закопчана.

820         С ръка напипва той колана

и вън от всякакво съмнение

й казва: — Чудно приключение

събра ни и то точно тук.

Как тъй сте у Мериадук?

825         Разказва му подробно тя

за мъките, за горестта,

за всичко, що е преживяла,

как от затвора е успяла

да се измъкне, та вълните

830 да я избавят от тъгите,

как после с кораб през морето

е стигнала дотам, където

Мериадук я бил открил,

как той обикнал я, как бил

835 готов на всичко, стига само

тя да приеме любовта му…

Гижмар разбира, че сега

не е моментът за тъга

и колебание: той става

840 и горд, пред всички заявява,

с нескрита радост във душата:

— Сеньори, ето я жената,

която толкова обичам.

Мериадук, пред вас се вричам

845 да служа тук две-три години,

ако склоните да замине

и моята любима с мен.

Мериадук е възмутен:

— Войната беше тежко бреме,

850 но туй, що искаш ти от мене,

е още по-неприемливо.

На карта слагам всичко живо,

но дамата ще бъде моя

дори със риск да падна в боя.

 

855         На рицарите си веднага

Гижмар нарежда да се стягат

за път. Пред нищо се не спират

участвалите във турнира:

те искат с него да вървят

860 и до един му се кълнят

във вярност… Още тази вечер

Гижмар бил с хората си вече

при рицаря, срещу когото

Мериадук за бой се готвел.

865 Решен на всякаква цена

да му помогне в таз война,

Гижмар потеглил призори

със свойте конници добри

в галоп към крепостта, в която

870 Мериадук държал войската,

готов за идното сражение.

При първото си нападение

Гижмар, уви, се провалил,

понеже замъкът здрав бил.

875 Тогаз обсада предприел

и не след дълго той довел

до недоимък и до глад

живеещите в този град.

Щом и Мериадук убил,

880 без да се бави, той решил

да тръгне с радост несравнима

на път със своята любима^[47].

 

По този разказ за Гижмар

днес песен пеят млад и стар:

885 ту с нежна арфа си пригласят,

ту звън на рота^[48] ги унася.

Екитан

Навремето в Бретан живели

барони доблестни и смели,

прочути с качества безспорни.

Щом чуели да се говори

5 за авантюри героични,

записвали ги в поетични

песни за любов голяма,

защото вярвали, че няма

те да потънат във забрава.

10 Представям ви една такава

новела — тя е посветена

на рицаря, на суверена,

на доблестния Екитан,

с когото се прославил Нант.

15 В насладите на любовта

увличал се… Но мъдростта

изисква всичко да е с мяра^[49]

за да не си човек докара

съществувание злочесто…

20 И най-умерените често

ума си губят в любовта,

защото е всевластна тя.

Крал Екитан най предпочитал

в горите волно да се скита

25 и по лова бил тъй увлечен,

че можела да му попречи

войната само… Този крал

си назначил за сенешал

един безстрашен, предан рицар.

30 За ненагледна хубавица

се бил оженил сенешалът,

но красотата й, за жалост,

беди големи причинила.

        Природата не се скъпила

35 и я дарила с чудно тяло,

с лице прекрасно, засияло

от двете й очи пламтящи,

с изящен нос, с коси блестящи,

с тен розов и с уста красива;

40 била възпитана, учтива —

накратко казано, такава

в страната никой не познавал.

За нея кралят чул безчет

похвални думи… Най-напред

45 по свой човек я поздравявал,

след туй я щедро надарявал

и силно той я възжелал,

а още не я бил видял^[50].

Веднъж на лов, за развлечение,

50 отишъл в близкото имение

на сенешала. Вечерта

се спуснала над областта,

където прелестната дама

живеела в разкошен замък.

55 Там кралят спрял да пренощува,

защото искал да гостува

на дамата — бил с намерение

със нея своето тежнение

да сподели. Радушно тя

60 приела го, но през нощта

Амур опънал тетивата

и в същия момент стрелата

в сърцето тежко го ранила.

Ни ум, ни хитрост нямат сила,

65 щом от любов си обладан.

Замислен, мрачен, Екитан

не спал, досущ като обречен:

— Съдбата ли ме тук довлече —

се питал той, обзет от страх. —

70 Щом като дамата видях,

в сърцето остра болка сетих

и отмаляха ми нозете.

Какво да сторя аз не знам.

Зле би било да се отдам

75 на любовта и то не с друга,

а със законната съпруга

на моя верен сенешал.

Той трудно би го преживял,

ако случайно разбере.

80 Но пък нима ще е добре

все тъй да страдам, да линея

от страст и от любов по нея?

А тя, тъй хубава и млада,

да се лиши ли от наслада,

85 каквато само любовта

дарява? Тази красота

кому ли нужна е, когато

остане без любов душата?

Какво, че нейният съпруг

90 ще разбере, че ходи с друг?

Защо това да не съм аз?

Кой дал му е над нея власт^[51]?

        Въздишал тежко Екитан

от черни мисли обладан:

95 — Защо ли ме обзе тревога?

Та аз фактически не мога

да знам дали тя в тоз момент

е склонна да поддържа с мен

любовни връзки… Всъщност лесно

100 ще стане и това известно.

Ако склони да сподели

тя моята любов, нали

излишно е да се тревожа…

Ах, колко много време, Боже,

105 до съмване… Дълбока нощ е,

а аз не съм заспал все още.

        Но ето, че нощта преваля…

Без даже да е мигнал, кралят

на сутринта отива пак

110 на лов из близкия шубрак,

но връща се почти веднага,

уж че е болен, и си ляга

пак в отредената му стая.

А сенешалът как да знае,

115 че от съпругата му само

е произлязла болестта му?

Крал Екитан я призовава

при себе си и й признава,

че го измъчва силна страст:

120 — От вас зависи дали аз,

госпожо, още ще живея…

        А тя отвръща му: — Не смея

да кажа нищо засега,

защото вие, сир, така,

125 за пръв път с мене се държите.

Вие сте крал, принадлежите

към род със слава стародавна

и аз по ранг не съм ви равна^[52].

Не ще се сещате за мен,

130 щом бъде удовлетворен

стремежът ви. А щом сте крал

и моят мъж е ваш васал,

аз ще се чувствам все подвластна

и все зависима, безгласна.

135 Един мъж беден, щом е мил,

би ме с любов ощастливил;

но няма как да съм щастлива

с крал, който хитро се прикрива.

Безспир ще ме гнети страхът,

140 че щом над мен стои мъжът,

ще си живее с мисълта,

че има власт над любовта,

че лесно и на мен ще може

той волята си да наложи.

145 Щом между влюбените няма

равнопоставеност, измама

ги неизбежно застрашава.

        Той почнал да я увещава:

— Госпожо, милост проявете

150 и с мен жестока не бъдете!

Това са страхове напразни.

Мъжете, щом са куртоазни,

не биха се така държали.

Аз знам, че има феодали,

155 които сред разкош живеят,

и все се хвалят, че владеят

жени с по-нисък ранг от тях,

че могат да им вдъхват страх.

Ако жената е родена

160 чувствителна и е почтена,

защо да не откликне тя

на порива, на любовта

на някой благородник честен

или на някой принц известен.

165 Ако мъжът е лицемерен,

непостоянен и неверен,

в капан той пада на свой ред

(такива примери — безчет).

Та как могъл би той с лъжи

170 любимата да задържи.

Затуй не гледайте на мен

като на властен суверен,

а като на васал, готов

заради своята любов

175 да бъде предан ваш слуга.

Кълна ви се, че отсега

ще съм покорен ваш молител,

а вие — моят повелител^[53].

Ако към мен сте безучастна,

180 би значело, че сте съгласна

да страдам от любов по вас

и да умра от мъка аз.

        Така настойчив кралят бил,

че най-накрая я склонил.

185 А щом душите си разкрили,

те пръстени си разменили,

а после се заклели тайно

да се обичат всеотдайно.

Ала които се обичат,

190 на смърт нерядко се обричат.

Занизали се ден след ден.

Щом уговорели момент

за среща, кралят съобщавал,

че сам в покоите оставал

195 уж да си пуска кръв^[54], и бил

на свойте хора забранил

да влизат там. А щом нощта

настъпвала, при него тя

отивала на скришна среща.

200 Съпругът й не се досещал

за нищо — та той бил зает

в двореца да поддържа ред.

Крал Екитан бил тъй увлечен

по своята любов, че вече

205 категорично забранявал

за брак да му се споменава.

Съпругата на сенешала

отнякъде била разбрала,

със притеснение в душата,

210 че често някои подмятат

на краля, че е крайно време

принцеса за жена да вземе.

Веднъж, на срещата поредна,

явила се тя тъжна, бледна

215 (а не тъй, както в дните прежни)

и вместо със целувки нежни

любимия да приласкае,

тя взела горко да ридае.

— Защо са тез сълзи, любима? —

220 попитал той. — Какво ви има?

— Сир, нашата любов за мен

превръща се от ден на ден

в болезнена, опасна язва.

Страхът ми, както се оказва,

225 сега напълно оправдан е.

Кой знае с мен какво ще стане?

Ще търся май в смъртта спасение…

— Съвсем напразно опасение

ви е обзело: за съпруга

230 аз никога не бих взел друга.

Ако съпругът ви умре,

тогаз не ще ме нищо спре

и ще ви взема за жена,

ще сте кралица в таз страна.

235         След като се успокоила,

тя от сърце благодарила

на краля и му обещала,

че в този случай скоро щяла

внимателно да прецени

240 дали смъртта да причини

на своя мъж и се заклела,

че в краен случай би приела

на риск да се изложи даже,

ако той помощ й окаже.

245 С готовност влюбеният крал

на свойта мила обещал

каквото трябва да направи.

— Сир, — рекла дамата тогава —

на лов елате из гората,

250 която стига до палата

на сенешала, там ще спите.

След като се разпоредите

кръв да ви пуснат, отдъхнете

два дни, след туй му предложете

255 и той да вземе баня с вас.

Водата ще затопля аз,

във ваната му ще налея

врелец, та като влезе в нея

той да получи страшни рани,

260 така че жив да не остане.

Когато, сир, се уверите,

че мъртъв е, ще разгласите

пред другите, че моят мъж

във ваната си изведнъж

265 умрял е — който иска сам

да иде да го види там.

И кралят обещал веднага

да стори както тя предлага.

 

Три месеца едва изтекли,

270 откакто двамата се врекли

да следват точно своя план.

На лов отишъл Екитан,

от сенешала бил приет,

след туй на двамата поред

275 кръв пуснали — целта била

да имат читави тела.

Съпругата на сенешала

вода за къпане загряла,

донесла вана край леглото

280 на домакина, за когото

от врящата вода наляла.

Но от един слуга разбрала,

че нейният съпруг в туй време,

с цел глътка въздух да поеме,

285 имението обикалял.

Извикала тя мигом краля —

та как могли да издържат,

щом като там не бил мъжът,

да не изпитат пак наслада.

290 На някаква слугиня млада

заръчали да бди, защото,

дордето те били в леглото,

съпругът ненадейно можел

да се завърне (не дай Боже!).

295 Уви, съпругът-сенешал

пристигнал скоро и видял,

че са заключени вратите.

Взел той да чука упорито,

отворили му и щом влязъл,

300 в леглото си той забелязал,

че кралят гол лежи с жена му.

Крал Екитан, съвсем засрамен,

веднага скочил във водата,

тя изгорила му снагата

305 и той от раните умрял.

Каквото всъщност пожелал

на другия, това той сам

получил, ставайки за срам.

След туй мъжът жена си хванал

310 и в същата гореща вана

я хвърлил — на свой ред и тя

там си намерила смъртта.

След всичко казано, аз тука

ще споделя една поука:

315 зло не мисли на друг, защото

на тебе ще се случи злото^[55].

 

В новелата си лаконично

аз ви представих, как трагично

тез двама влюбени умрели…

320 Затуй за тях се песни пели.

Песен за Ясена

Ще ви представя песента

за Ясена… Разказва тя,

че двама рицари живели

в Бретан… Били богати, смели

5 и силни. Те били съседи

и даже близки братовчеди.

Отскоро женени били те,

тъй че едната от жените,

преди да мине и година,

10 сдобила се със двама сина.

Така щастлив бащата бил,

че със съседа си решил

чрез пратеник да сподели

това си щастие — нали

15 по-близък от съседа няма.

А тях ги свързвало голямо

приятелство… Затуй бащата

държал едното от децата

да носи неговото име.

20 От тази чест неоценима

съседът му бил трогнат много

и след като възславил Бога,

признателност му изразил

и хубав кон му подарил.

25 Ала на рицаря жената,

между съседите позната

като клюкарка заядлива

и като много завистлива,

била във този миг до тях

30 и се провикнала през смях:

— Да вярвам ли, всевишни Боже,

че този свестен рицар може

пред нас срама си да признава

и сам да се опозорява?

35 Родила две деца жена му…

А като си помисля само,

че още в никоя страна

не се е случвало жена,

щом спи с един-единствен мъж,

40 след туй от него наведнъж

със две деца да се сдобие^[56].

— Госпожо, престанете! Вие

обиждате несправедливо

една жена благочестива! —

45 със яд прекъснал я мъжът й.

Но думите й много пъти

били повторени и вече

те се разчули надалече

и целият Бретан научил

50 за този уж небивал случай

и възненавидял жената,

която пуснала мълвата

и майката оклеветила.

Но сплетницата си платила

55 на свой ред малко след това

за непристойните слова.

Тъй зле почувствал се бащата,

когато с болка на душата

изслушал пратеника свой!

60 И тозчас към жена си той

изпитал злоба и съмнение,

а след това със подозрение

следял й всичките деяния,

макар че нямал основания.

 

65 Едва изтекла една цяла

година и забременяла

клеветницата завистлива

и се почувствала щастлива.

Ала когато се родили

70 две дъщерички крехки, мили,

отчаяната, гузна майка

горчиво взела да се вайка:

„Какво да правя аз от днес?

Къде отиде мойта чест,

75 как ще живея, Боже, тук,

ако и близки, и съпруг

изгубят вярата си в мене?

Жените бяха отвратени

и ме намразиха, когато

80 твърдях, че няма как жената

близначета да си роди,

ако тя спала е преди

с един мъж само… А сега

и с мене случи се така,

85 че си родих две дъщери.

Да, всеки сам се позори,

когато други злепоставя.

Как бих могла да се избавя

от туй петно неизличимо?

90 Един единствен изход има —

ще умъртвя една от тях.

Пък нека Бог за този грях

ме съди, вместо други хора

да ме упрекват за позора“.

95         Ужасното си намерение

с най-близкото си обкръжение

нещастницата споделила.

Но всички се възпротивили

веднага: току-тъй не бива

100 едно дете да се убива.

 

Пред своята довереница,

красива, предана девица,

тя също своя план разкрила.

Девойката се натъжила,

105 щом забелязала сълзите

на господарката в очите,

и взела да я утешава:

— Госпожо, нищо с плач не става.

Аз ви предлагам да дадете

110 на мен сега едно от двете:

хем после грях не ще ви тегне,

хем и срамът ще се избегне.

А аз ще отнеса детето

на свято място, откъдето

115 все някой ще го прибере

и ще го приюти добре

и докато голямо стане,

той ще се грижи непрестанно

за него, ще го възпитава

120 и всичко нужно ще му дава.

        Безкрайно радостна, жената

възнаграждение богато

предложила й от сърце.

А после взела на ръце

125 момичето и го обвила

със превъзходен плат от свила

(мъжът й от Константинопол

донесъл бил й в дар два топа).

Съобразителната дама

130 завързала халка голяма,

направена от чисто злато,

на бебенцето на ръката.

На нея хиацинт блестял

и ситен надпис се четял,

135 та ако някой прибере

детенцето, да разбере,

че в знатен дом се е родило^[57].

Щом майката го нагласила,

девойката детето взела

140 и посред нощ на път поела

през някакъв планински край.

Вървейки, тя дочула лай

и ран петел пропял високо.

Тя предпочела в таз посока

145 да тръгне и навлязла в град,

неописуемо богат.

Видяла манастир заможен,

в красиво кътче разположен:

навярно множество светини

150 там имало и монахини

поддържали изящен ред.

Съгледала тя най-напред

камбанария извисена,

от едър камък построена,

155 стени и кули най-красиви,

Прорязани от порти сиви.

Към входа спряла там, където

най-подобавало детето

да сложи, после най-смирено

160 застанала тя на колене

и взела да се моли Богу:

— На тебе, Господи, най-много

разчитам. С твойта милост, Боже,

дано това момиче може

165 да оцелее! — След това

за миг извърнала глава

встрани от входната врата

и недалеч видяла тя

огромен ясен столоват,

170 от който я полъхнал хлад.

Девойката се приближила,

там бебенцето прислонила

и рекла: — Бог да ти помага

и да те пази! — И веднага

175 се върнала да предаде

на господарката къде

момиченцето се намира.

Един пазач от манастира

излязъл рано сутринта,

180 отворил входната врата,

църковните камбани бил

и свещи пред олтар двукрил

запалил. После се обърнал

към ясена, плата там зърнал

185 и рекъл си, че го е скрил

крадец… Но щом се приближил,

плата разгърнал той с ръце,

а в него — детското телце.

За този дар той Бог възславил

190 и към дома си се отправил

с детето. Имал си пазачът

голяма дъщеря, обаче

съпругът й се бил поминал

наскоро. В същата година

195 детенце си била родила

и още рожбата си мила

тя кърмела. Щом вътре влязъл,

на щерка си пазачът казал:

— Едно момиче, моя дъще,

200 намерих и го нося вкъщи;

под ясена бе прислонено.

Изглежда, че му е студено

и че е гладно. Я вземи

та го стопли и накърми.

205         И младата жена го взела

да го накърми. После снела

парчето плат, вода загряла,

в корито малко я наляла

да го изкъпе… И халката

210 проблеснала му на ръката.

Скъп плат и златен пръстен? Ето

безспорно нещо, от което

се виждало, че то било

от благородно потекло.

215 На следващия ден, щом здрачът

разсеял се съвсем, пазачът

отишъл в църквата на меса,

след туй на старата абеса

разказал своята история.

220 Тя наредила му по-скоро

да донесе детето. Щом

той се завърнал в своя дом,

от дъщеря си взел детето

и го занесъл там, където

225 абесата му наредила.

Тя го видяла и решила

във манастира да остави

детето и да го представи

за своя племенница близка.

230 Освен туй казала, че иска

във тайна всичко да държат,

и Ясена да нарекат

това момиченце, защото

под ясен столоват било то

235 от стария пазач открито.

 

След шест години, през които

детето се разхубавило,

абесата се посветила

с безкрайни грижи и внимание

240 на неговото възпитание.

Когато станала голяма,

градът бил убеден, че няма

девойка друга, по-красива,

по-умна и благочестива

245 в Бретан. Каквото и да стори,

каквото и да изговори,

със цялото си поведение

събуждала тя удивление,

възхита и хвалби безчет.

250 И благородници отвред

поемали на път да идат

във манастира да я видят.

 

Живеел в Дол^[58] един сеньор,

най-смелият във този двор,

255 известен с подвизи безброй.

Горон (така се казвал той)

дочул, че в манастира има

девойка с хубост несравнима.

 

Веднъж, след рицарски турнир,

260 той влязъл в този манастир,

обзет от силното желание

да срещне нежното създание.

От красотата й той бил

така омаян, че решил

265 да стори всичко, стига само

тя да повярва в любовта му.

Ала какво да предприеме?

Ако поиска дълго време

да идва, с всяко посещение

270 ще предизвиква подозрение —

абесата ще е против

Но рицарят бил досетлив:

решил от своите мери

на този храм да подари;

275 чрез жеста си той се надявал,

че би могъл да пребивава

спокойно в манастира свят

като у свой добър познат.

И тъй, направил той дарение,

280 уж че очаквал опрощение,

а най-редовно посещавал

девойката и обещавал

какво ли не, целейки тя

да му приеме любовта

285 и да му вдъхне нова сила.

        — Предлагам ви, девойко мила, —

й промълвил той, щом се бил

във чувствата й убедил, —

да дойдете във моя дом.

290 Защото страх ме е, че щом

научи леля ви за нас,

тя ще се възмути тозчас.

А да заченете от мене

дорде сте тук, туй несъмнено

295 би я ядосало ужасно.

Надявам се, че сте съгласна

със мен… Елате в моя замък!

Кълна ви се, че нивга няма

с вас да се разделя, любима.

300         И тя любов неустоима

изпитвала: без колебание,

а със готовност и с желание

приела тази му идея.

Какво по-хубаво за нея!

305 Когато с него път поела,

плата и пръстена тя взела,

защото сметнала, че може,

ако случайно се наложи,

от полза да й бъдат те.

310 Още преди да порасте,

един ден старата абеса

разправила й откъде са

дошли: донесъл й ги бил

пазачът, който я открил

315 под онзи ясен столоват,

загъната в чудесен плат,

а на ръката със халка.

 

Горон обичал я така,

че със завидно уважение

320 и неговото обкръжение

към нея също се държало,

което впрочем се дължало

на добротата й безкрайна.

Но щастието им нетрайно

325 било… Един ден възроптали

най-преданите му васали

срещу това му увлечение.

Той трябвало, по тяхно мнение,

от Ясена, дорде е време,

330 да се откаже и да вземе

жена от висше потекло.

Най-важно в случая било

законен син да му роди,

така че той да наследи

335 на своя мил баща земите^[59].

Но ако все тъй упорит е

и с тях не се съобразява,

ще спрат да му се подчиняват.

От думите им притеснен,

340 Горон склонил след този ден

на връзката си край да сложи,

но искал да му се предложи

жена, която му приляга.

— Сеньор, му рекли те веднага,

345 ще ви посочим случай сгоден.

Наблизо рицар благороден

в имението си богато

живее с щерка си, която

най-подходяща би била

350 за вас, защото би дошла

със зестра невъобразима.

Освен това тя носи име

Леска — леската лешник дава,

а ясенът ни разцъфтява,

355 ни плод ще върже… От родата

за вас ще искаме ръката

на тази хубавица мила.

        Наистина се съгласила

родата й, ала за жалост

360 едва по-късно се разбрало

за Ясена и за Леска,

че са близначки^[60]. Но така

се случило, че те дори

не знаели, че са сестри.

365 Когато Ясена узнала

за близкия годеж, не дала

на мъката си изражение,

а с неприсъщо примирение

приела участта си тя.

370 От тази нейна доброта

Горон и всички приближени

били дълбоко впечатлени.

За сватбеното тържество

били поканени над сто

375 другари негови добри —

епископът на Дол дори.

Щом годеницата дошла

с родата, майката била

смутена много: тя разбрала,

380 че Ясена с Горон живяла,

че я обичал отпреди

и туй могло да навреди

на брака, и на своя зет

решила да даде съвет

385 по-скоро тази хубавица

той да сгоди за някой рицар.

 

Но вечерта, след тържествата,

все още Ясена в палата

била и без да си покаже

390 яда и болката, тя даже

любезност рядка проявила

към младоженката. Тъй мила

била, че майката дори

започнала да се кори,

395 че заради Леска женихът

бил изоставил тази тиха

девойка, пълна с доброта.

 

Когато паднала нощта,

и трябвало да се приготви

400 за младоженците леглото,

с това се Ясена заела.

Мантото си тя бързо снела

и със пословично старание

веднага дала указание

405 на шамбелана и слугата

да пригласят така кревата,

че на жениха да хареса.

Но забелязала, че те са

застлали ложето им брачно

410 с покривка вехта и невзрачна.

Тогава от сандък старинен

тя взела своя плат копринен

и с него ложето покрила.

По този начин уважила

415 стопанина на този дом.

И как да не го стори, щом

дори епископът там бил

и лично ги благословил^[61].

Когато майката накрая

420 в така приготвената стая

довела щерка си да ляга,

тя забелязала веднага

чудесния копринен плат.

Тъй хубав не й бил познат,

425 освен платчето, със което

било загърнато телцето

на другата й дъщеричка:

нали бе искала едничко

дете в дома й да остане.

430 Повикала тя шамбелана,

от изумление обзета,

и го попитала: — Кажете

отде е този плат чудесен?

— Госпожицата го донесе

435 тук в стаята, мадам, защото

тя много искаше леглото

да бъде хубаво застлано;

допускам, че от много рано

госпожицата си го има.

440         Почуда невъобразима

обзела майката тозчас

и към девойката тогаз

обърнала се: — Драга моя,

кажете от кого е тоя

445 копринен плат. Държа сега

да зная точно откога

във този дом се той намира.

— Игуменката в манастира

е моя леля. Тя, когато

450 бях още малка, пръстен златен

ми даде и тоз плат прекрасен,

във които аз под клонест ясен

съм изоставена била.

— А бих ли още днес могла

455 да видя златния ви пръстен?

— 0, да. — И Ясена чевръсто

донесла го и й го дала.

Щом майката го разпознала,

тя никак не се усъмнила,

460 че таз девойка толкоз мила

е дъщеря й^[62], и в несвяст

изпаднала. Ала след час,

когато вече се свестила,

тя пред съпруга си решила

465 простъпката си да признае

и за греха да се покае.

Извикали го и щом влязъл

във стаята, той забелязал,

че със жена му нещо става.

470 И във краката му тогава

тя хвърлила се извинение

за да му иска. В неведение,

естествено, мъжът й бил

и на жена си заявил:

475 — Аз всичко бих простил, Мадам,

ала кажете ми да знам

какво ви толкова гнети!

        Щом чула, че ще й прости,

тя рекла му: — Съпруже, ето

480 какво тежи ми на сърцето:

преди години проявих

злонравие — наклеветих

съседката, като твърдях,

че тя с друг мъж е влязла в грях,

485 щом е близначета родила.

Но ориста бе отредила

и аз близначки да сдобия!

Затуй реших да оповия

едната в онзи плат чудесен

490 (който от вас ми бе донесен),

на мъничката й ръка

поставих златната халка,

която бе ми дар от вас,

и в манастир я дадох аз.

495 Сега халката и платът

пред моите очи лежат.

А тази мила и почтена

госпожица, тя несъмнено

е щерка ни. Добрият рицар

500 е влюбен в тази хубавица,

но тъй се стекоха нещата,

че той се жени за сестрата.

— Ах, мила, колко съм щастлив!

И Бог към нас е милостив,

505 та ни помогна да открием

тук щерка си. Не бива ние

към нея втори грях да сторим!

        И той отишъл да говори

с епископа и своя зет.

510 Епископът му дал съвет

да обяви, че тържеството

се прекратявало, защото

се анулира този брак.

Но рицарят Горон все пак

515 щял брак сключи със сестрата.

Така и станало. Бащата

на Ясена благословил

съпрузите и обявил,

че от наследството си може

520 той като зестра да предложи

на тях едната половина.

И сватбеният пир преминал

в разкош небивал… В този век

и най-богатият човек

525 такъв не би си позволил.

А най-щастлив от всички бил

Горон. И Ясена била

тъй радостна, че би могла

да й завиди дъщерята

530 на краля. И Леска, сестрата,

омъжила се на свой ред

и имала голям късмет.

 

Щом се разчула новината

за тази случка из страната,

535 певците песен съчинили

и Ясена обезсмъртили.

Бисклавре

Щом се заех да пиша песни

за върколаци най-известни,

аз мисля, че ще е добре

да възкреся и Бисклавре^[63]

5 (с туй име го в Бретан познават,

а „единак“ го назовават

в Нормандия). За върколаци,

които бродят в гъсталаци,

отдавна вече се говори^[64].

10 Те много често и на хора

налитат и кръвта им пият.

Аз ще се въздържа от тия

подробности, за да предам

на вас това, което знам

15 за Бисклавре.

 

                        В Бретан живеел

мъж знатен, който се гордеел

и с храброст, и със доброта

и с несравнима красота;

той бил от всички уважаван

20 и по достойнство оценяван.

Жена красива и почтена

си имал: в обич споделена

и в сговор дните им течели.

Но всяка седмица по цели

25 три дена нейде той блуждаел

и никой в къщата не знаел

какво със този рицар става.

Туй почнало да притеснява

съпругата му и веднъж,

30 когато милият й мъж

се върнал, тя му рекла: — Скъпи,

страхувам се да не постъпя

така, че да се разяриш,

но искам, ако разрешиш,

35 един въпрос да ти задам.

— Кажи ми, скъпа. Ако знам,

ще ти отвърна откровено.

        Съпругата му облекчено

подела: — Често от дома

40 излизаш ти и мен сама

оставяш тук да се терзая

от страх, че наближава краят

на нашата любов щастлива.

Душата ми от скръб се свива

45 и от убийствено съмнение,

че имаш някакво влечение

към друга. Ясно ми кажи,

недей ме повече с лъжи

залъгва ти, съпруже мой.

50 — Ах, мила — заговорил той —

най-чинно моля те, за Бога,

да разбереш, че аз не мога

да ти се доверя, защото

ме чака неизбежно злото,

55 а твоята любов към мен

ще секне още този ден^[65].

Макар че чувство неприятно

обхванало я, многократно

го питала и го ласкала,

60 умилквала се и успяла

да го изнуди тя все пак.

— Аз, мила, ставам върколак.

Из гъстите гори скитосвам,

преследвам жертви и плячкосвам

65 и тъй набавям си храната.

        Заинтригувана, жената

се осмелила да попита

дали той гол в гората скита.

— Да, скъпа, — рекъл й мъжът.

70         — А дрехите ти где стоят?

— Не ще ти го издам, защото,

ако ми вземат облеклото,

ще бъде тайната разбрана

и върколак ще си остана

75 завинаги. Но щом ми върнат

одеждите, ще се превърна

отново във човек нормален.

— Съпруже, — рекла тя с глас жален, —

та аз на този свят, ей Богу,

80 теб тача и ценя най-много.

Не знам какви съображения

у теб събуждат опасения

сега да ми се довериш.

Не бой се, няма да сгрешиш!

85         С упорство стигнала тя чак

дотам, че той не виждал как

от отговора да избегне.

Загрижен да не я засегне,

той тайната си й признал:

90 — В гората, зад един превал

стърчи параклис много стар,

а до самия му дувар

под туфа кичеста, голяма

лежи огромен вдлъбнат камък:

95 там слагам дрехите, дордето

обхождам хълмове, дерета…

        Щом чула дамата туй нещо,

едно предчувствие зловещо

обзело я, тя пребледняла

100 от страх и вече не можала

спокойствието си да върне,

а камо ли да го прегърне

и с него да заспи в кревата.

Раздялата — туй за жената

105 било едничкото спасение.

Във близост с тяхното имение

живеел рицар. Страст голяма

изпитвал той към тази дама:

опитвал с армагани разни

110 да я спечели… Но напразно!

 

Ала сега жената млада

решила да се изповяда

пред него: — Радвайте се, скъпи!

За нас щастлив момент настъпи…

115 Ще ви призная, че и аз

ви любя и от този час

ще бъда ваша занапред.

        След туй те дали си обет

да се обичат до смъртта.

120 Разказала му поел е тя

как ставал върколак мъжът й,

как той отивал много пъти

да скита из гората дива

и как одеждите си скривал

125 под туфата отвъд превала.

А най-накрая настояла

той дрехите му да намери.

Така на теглила безмерни

е бил обречен Бисклавре.

130 Съседи търсили навред,

ала от него ни следа.

Помислили си, че беда

ще го е сполетяла, щом

не се завръща в своя дом.

135 От туй зарадвали се само

съседът-рицар и жена му.

        Веднъж, след около година,

на лов бил кралят и преминал

оттам, където денем-нощем

140 се скитал Бисклавре все още.

Не щеш ли, кучета, викачи

подгонили го, той обаче

да се спаси от тях успял.

Но в миг видял, че броди крал

145 и се нататък устремил,

за стремето се уловил,

покорно поклонил се ниско

във знак, че милост той му иска.

Веднага кралят го разбрал и

150 извикал своите васали:

„Какво чудовище страхотно!

Я вижте как това животно

за милост лази ми в нозете.

От кучетата го пазете:

155 държа да бъде пощадено;

то явно с ум е надарено…^[66]

Аз мисля, че е най-добре

ловът ни на часа да спре

и всички да се върнем в двора.“

160         И кралят с неговите хора

си тръгнали, а редом с тях

и Бисклавре, обзет от страх,

че може да се злепостави

и кралят да го изостави.

165 Но кралят тъй бил впечатлен

от станалото този ден,

че го в двореца настанил

и на слугите наредил

безупречно да се държат

170 към него и да му дадат

да се нахрани до насита.

И дворцовата вярна свита

обслужвала го със старание

и със заслужено внимание,

175 защото бил добър, учтив,

благовъзпитан, доверчив,

любезен… Всяка нощ той спял

в съседство със самия крал,

пътувал с него неразделно

180 и го обичал безпределно.

И всички кралски приближени

били от него удивени^[67].

 

Но чуйте, впрочем, как приключва

историята. Тъй се случва,

185 че рицарят, който отнел

на Бисклавре жената, взел

участие във празненство

сред най-отбрано общество.

Понеже дадено било

190 от краля лично, не могло

да мине то без Бисклавре,

нито пък той да не съзре

съперника си. Върколакът

не се стърпял и миг да чака,

195 сега не можел да прощава,

изгарял да си отмъщава

и нокти в гушата му впил.

Навярно би го удушил,

ако в тоз миг добрият крал:

200 с тоягата не го възпрял.

 

Но Бисклавре, за изненада

на всички, взел да го напада

отново, като звяр налитал,

да го ухапе се опитал.

205 А никой преди този ден

не бил го виждал разгневен

и тъкмо затова мнозина

помислили, че без причина

едва ли рицаря той с пръст

210 би пипнал. Явно гони мъст

заради някаква злина:

не е тоз рицар без вина.

След туй напуснали палата

участниците в празненствата,

215 нападнатият рицар също

побързал да се върне вкъщи,

ала оставил впечатление

за много тежко провинение.

 

Добрият крал след кратко време

220 решил пак лов да предприеме,

като и Бисклавре той взел

във свитата си, и поел

накъм леса, където бил

наскоро чудото открил.

225 Когато вече падал мракът,

ловците, кралят, върколакът

се спрели в този хубав кът

да си починат, да преспят.

Ала на Бисклавре жената,

230 след като чула новината,

че там е разположен станът

на краля, хубава премяна

надянала, разкошен дар

тя взела от един златар,

235 защото искала да иде

със краля лично да се види.

Когато Бисклавре съзрял

жена си, просто побеснял,

замахнал като за откос

240 и тя останала без нос^[68].

Присъстващите мигом щели

да го разкъсат, но видели,

че рицар стар им прави знак:

— Сеньори, знаете все пак,

245 че туй животно досега

се е държало все така

спокойно, кротко и смирено.

Ако то днес е озлобено

срещу дошлата дама тук

250 и срещу нейния съпруг,

изглежда, че е в тях вината.

Та тази дама е жената

на оня рицар храбър, честен

и с подвизи безброй известен,

255 комуто случи се беда

и се изгуби без следа.

Кралю, на разпит подложете

жената, за да разберете

дали самата тя не знае

260 вината в случая чия е.

        Съветът много мъдър бил

и кралят се съобразил

със него: той в затвора пратил

съпруга, а пък от жената,

265 налагайки й ред страдания,

изтръгнал нужните признания.

Разказала тя как веднъж

изтръгнала от своя мъж

голямата му тайна: как

270 в леса той ставал върколак,

как тя и рицарят следили

мъжа, как дрехите му скрили,

как вече той не се вестил.

Това животно явно бил

275 самият Бисклавре… Тогаз

отсякъл кралят с рязък глас:

— Госпожо, щом е тъй, идете

и дрехите му донесете!

        На Бисклавре ги кралят върнал,

280 обаче той не им обърнал

изобщо никакво внимание.

— Кралю, в това си състояние

той никога не би го сторил —

отново мъдро заговорил

285 познатият ни рицар стар. —

Та той дори за най-скъп дар

не би склонил, от срам пред вас,

в човек да се превърне… Аз

предлагам да го отведете

290 в двореца. Там го оставете

да видим дали той след време

човешки образ ще приеме.

        До своите покои сам

го кралят придружил и там

295 оставил го да си почине.

И без да чака час да мине,

барони двама кралят викнал

със тях при Бисклавре проникнал

и сварил рицаря заспал

300 в леглото му; добрият крал

събудил го и го прегърнал.

А не след дълго му възвърнал

имението и дори

предложил да му подари

305 добавъчно земи и злато.

Що се отнася до жената,

прокудил я в далечен кът.

Със нея тръгнал и мъжът,

със който се била сближила

310 и зарад който изменила

без свян на Бисклавре. Аз знам,

че дълго те живели там

с децата си, но дъщерите

без нос се раждали, горките.

 

315 Разказаното тук от мен

е факт безспорен, несъмнен.

Той възкресен е най-добре

в новелата за Бисклавре^[69].

Ланвал

Тук следва разказ интересен

за рицар, с подвизи известен,

роден в Бретан и там живял,

познат под името Ланвал.

 

5 По Петдесетница повел

Артур^[70] войска към Кардуел,

защото готвел се за бой

със пикти и с шотландци. Той

премислял как да ги накаже,

10 понеже и децата даже

от набезите им пищели,

а в Логър — в кралството му — цели

села били опустошени.

На всички свои приближени

15 от свойта славна Кръгла маса,

които рицарският цвят са,

най-щедро кралят предоставил

жени, земи, ала забравил

Ланвал^[71]. От цялата му свита

20 нито един не се опитал

Ланвал да подкрепи: от завист,

че имал той безброй прояви

на смелост и на доброта

и бил с неземна красота.

25 Съвсем бездушно отношение,

и упреци и омерзение

очаквали го, ако зло

се случи. С кралско потекло

и с благородство той се славел,

30 но бил далече изоставил

земите си. На този крал

Ланвал изцяло се отдал,

блестял той в неговата свита,

а не помислял да го пита

35 за някакво възнаграждение.

Но от това пренебрежение

обиден бил и оскърбен.

Тъй би се чувствал един ден

всеки от вас, добри сеньори,

40 ако, без ничия опора,

случайно озове се в чужда

земя, без близки, в крайна нужда.

 

Ланвал така потиснат бил

веднъж, че той на кон решил

45 да се разсее из полето,

пояздил и се спрял където

протичала една река.

Протегнал рицарят ръка,

понечил да свали юздата

50 и забелязал, че краката

на коня силно се тресат^[72].

Ланвал прегънал един път

палтото си и след това

на него прислонил глава

55 и се отпуснал да полегне,

ала не можел да избегне

обзелото го отчаяние.

Но на известно разстояние

видял по тучната морава,

60 че две девойки се задават —

с лица неземни, пременени

с одежди пурпурно червени.

Наглед по-старата от двете

вървяла със леген в ръцете

65 (от чисто злато бил направен

и по изящност нямал равен).

А другата с пешкир в ръка

до нея крачела… Така

до рицаря те приближили.

70 Пред тези две девойки мили

направил той поклон учтиво,

отвърнали те приветливо

и рекли на Ланвал веднага:

— От господарката ни драга

75 сме пратени, сеньор, при вас.

Тя ви очаква в този час

ей там, в чудесния заслон.

        Без да погледне своя кон,

който в ливадата пасял,

80 тозчас с тях тръгнал и Ланвал.

В неземно хубав замък той

проникнал. Аз не зная кой

би купил с нужните пари

едната му стена… Дори

85 и Август, властелинът в Рим,

по мощ и слава несравним,

и знатната Семирамида

едва ли биха те могли да

се мерят с тоз невероятен

90 дом, чийто връх с орел от злато

тъй ослепително блестял^[73].

Днес на земята никой крал,

бил той от всички най-заможен,

прекрасния орел не може

95 купи, каквото и да стори,

нито чудесните подпори,

нито въжетата двуредни.

Там таз девойка ненагледна

живеела. По красота

100 дори най-свежите цветя

бледнеели, сравнени с нея.

Ланвал заварил тази фея

отпусната върху легло

тъй хубаво, че би могло

105 по стойността си да възлиза

колкото цял дворец. По риза

била, но пурпурно манто

покривало гърба й… То

чак от Александрия явно

110 донесено било отдавна.

Единствено били открити

лицето й, вратът, гърдите;

а те — дори от сняг по-бели.

Един в друг двамата се взрели

115 и тя му рекла: — Драги, аз

пристигнах тук заради вас.

Ако сте с мен добър, учтив,

ще ви направя по-щастлив

от всеки граф, барон и крал.

120 Обичам ви до смърт, Ланвал^[74].

        Любовен пламък в миг обгърнал

сърцето му и той отвърнал:

— Девойко, ако любовта ви

способна е да ми достави

125 такава радост, нищо мен

не ще ме отдели и ден

от вас: на всичко съм готов

заради нашата любов.

И лудост бих могъл да сторя…

130         Като го чула как говори,

сърцето й се разтуптяло

и своята любов изцяло

на рицаря дарила тя.

Била безмерна радостта,

135 с която тя го озарила.

Освен това му подарила

в обилие сребро и злато,

за да ги харчи докогато

е жив и здрав на този свят.

140 Ланвал почувствал се богат,

усетил радост да прелива

в душата му. Но разсъдлива

била девойката: — Бъдете

дискретен, мили! Запазете

145 във пълна тайна любовта ни^[75],

за да избегнем нежелани

последици. Ако се случи

за нея някой да научи,

аз ще изчезна надалече

150 и няма да съм нивга вече

в обятията ви, мой скъпи.

        Ланвал заклел се да постъпи

така, че да избегнат злото

и се отпуснал на леглото

155 при нея. Там и през нощта

щял да остане той, но тя

му рекла: — Много съм щастлива

с вас, мили мой, ала не бива

тук да нощувате. Станете,

160 че вече мръква. И помнете,

че щом решите някой ден

пак да се срещнете със мен

на място тайно, безопасно,

аз ще съм винаги съгласна

165 на порива ви да отвърна

и влюбено да ви прегърна.

Но нека друг не научава

туй, дето помежду ни става.

        Ланвал, щастлив, че тя се врича

170 от все сърце да го обича,

целунал я, а после станал,

да се облича се захванал

и тъкмо в тоз миг двете мили

девойки пак се появили

175 с такива хубави одежди,

че щом ги сложил, той изглеждал

по-прелестен от всеки мъж.

Девойките още веднъж

се върнали, но този път

180 с вода и кърпа, та мъжът

преди храна да си измие

ръцете и да ги изтрие.

Вечерята била изкусно

приготвена. Къде по-вкусна!

185 Но най-доволен бил Ланвал,

че можел, докато ядял,

любимата си да целува

и в унес да й се любува.

Но след вечерята, уви,

190 налагало се да върви

накъм Артуровия стан.

Довели коня, оседлан,

и след като си сбогом взел,

Ланвал обратно път поел,

195 но се извръщал многократно

назад: съвсем невероятно

било това му приключение.

Обзет от смут и от съмнение,

Ланвал се в Кардуел прибрал

200 и още тази вечер дал

пир, неизказано богат,

за всички хора в тоя град.

Не знаел никой как така

се случва, че Ланвал с ръка

205 широка щедро средства давал

на всеки, който се явявал:

Ланвал нещастници дарувал,

Ланвал пленени откупувал,

Ланвал помагал на жонгльори,

210 на бедни рицари от двора,

Ланвал на свои и на чужди

раздавал, ако имат нужда,

пари, и злато и сребро.

Със радост вършел той добро,

215 но най-доволен бил, че има

възможност своята любима

и през деня, и през нощта

да среща и че вечно тя

се отзовавала, когато

220 му закопнявала душата.

 

Един ден, същата година,

(Свети Йоан^[76] бил тъкмо минал)

събрали се тридесетина

придворни сред една градина,

225 в съседство с кулата, в която

била кралицата. В палата

сред другите били Говен

и братовчедът му Ивен^[77].

И в даден миг Говен, когото

230 почитали навред, защото

той смел и благороден бил,

на рицарите заявил:

— Сеньори, некоректни бяхме

и много лошо се държахме

235 с добрия, с щедрия Ланвал,

син на могъщ, почитан крал.

Той трябва да е тук, при нас!

        И няколко от тях тогаз

открили го, с молби успели

240 да го склонят и го завели

при другите — да се развлича

на воля, както той обича.

 

Облегната на парапета,

кралицата била обзета

245 от смут, щом в групата се взряла

и рицаря Ланвал познала.

Придворните си дами тя

повикала и слязла с тях,

за да потърсят развлечение

250 сред рицарското обкръжение.

Щом рицарите ги видели,

със радост дамите приели

и им протегнали ръце

с усмивка ведра на лице.

255 Единствено Ланвал стоял

встрани от тях, погълнат цял

от мисълта пак да отиде

с любимата си да се види,

да я целуне и прегърне.

260 Той не желаел да обърне

внимание на тържествата —

не радвали му те душата.

Кралицата не се стърпяла

и при Ланвал се озовала,

265 защото имала желание

най-съкровеното признание

да му направи и му рекла:

— Като че вечност е изтекла,

Ланвал, от оня ден, когато

270 по вас ми закопня душата.

Обичам ви, ценя ви много…

Бъдете сигурен, ей Богу,

че зарад любовта към вас

пожертвала бих всичко аз.

275 — Кралице — рекъл той — не бива

да се оплитаме в такива

интимни връзки, че за мен

дългът към краля е свещен.

Не ще му изменя.

                                А тя,

280 под напора на яростта,

отвърнала му гневно: — Зная,

че за любовната омая

душата ви, Ланвал, е чужда,

че от жени тя няма нужда,

285 защото искате със млади

мъже да търсите наслади…

Аз чудя се как в своя двор

Артур търпи такъв позор.

 

        Ланвал, с горчилка на сърцето,

290 й казал нещо, за което

отпосле много съжалявал.

— Кралице, нямам и представа

за споменаваните връзки.

Макар че с тези думи дръзки

295 на яростта ви се обричам,

ще ви призная, че обичам

и съм обичан от жена

прекрасна: в цялата страна

по красота тя надминава

300 онез, които аз познавам.

И нейната слугиня даже,

сравнена с вас, ще се окаже

по-стройна, по-добра, по-мила…

        Кралицата се разгневила,

305 обидена и унизена,

като от болест поразена,

в покоите си се прибрала,

във своето легло се свряла

и се заклела да не става,

310 да не излиза дотогава,

дордето от самия крал

безсрамният и груб Ланвал

не си получи наказание

за непристойното държание.

 

315 И тъй като денят превалял,

от лов завърнал се и кралят

и улова богат показал.

Щом той в покоите си влязъл,

миг след това се появила

320 кралицата и заявила,

разстроена и просълзена,

че от Ланвал опозорена

била тоз ден: понеже тя

отхвърлила му любовта^[78],

325 той я обидил, унизил,

като признал, че влюбен бил

в девойка с хубост на богиня,

а тя пък имала слугиня

със грациозност всепризната

330 и че засенчвала самата

кралица… Крал Артур веднага

заклел се, че тоз рицар нагъл

ще бъде на въже качен

или на клада изгорен

335 за таз обида непростима,

а после наредил на трима

барони да го доведат.

 

Как скръбен бил Ланвал на път

за своя дом: той бил загубил

340 девойката, която любел,

защото клетвата погазил

и любовта си не запазил

във тайна, както обещал.

В плен на неистова печал,

345 напразно той я призовавал,

за думите си съжалявал,

проклинал се и се упреквал,

но неговият глас отеквал

като в пустиня, без ответ,

350 и той се чувствал толкоз клет,

че на живота си без малко

щял край да сложи. Колко жалко,

че той в това си положение

не виждал път за избавление!

 

355 Щом пратениците на краля

пристигнали и му предали

какво Артур е наредил,

Ланвал по-скоро склонен бил

на място да го умъртвят,

360 а не да го срази гневът

на краля. Тъжен и унил,

пред крал Артур се той явил.

— Васале^[79], — рекъл кралят строго, —

обидили сте твърде много

365 кралицата, а с този жест

засягате и мойта чест.

Изглежда, че сте полудял,

щом безогледно сте твърдял,

че имате жена любима,

370 по хубост с друга несравнима,

и че слугиня има тя,

която с ум и красота

съпругата ми надминава…

        Ланвал отвърнал му тогава,

375 че е за него немислимо

интимност и любов да има

с кралицата, и съжалил,

че пред жена му е разкрил

каква девойка е залюбил

380 и че нелепо е загубил,

чрез недискретност непростима,

навеки своята любима.

Вбесил се от това признание

Артур и свикал заседание

385 на хората си да решат

какъв урок да му дадат,

а не впоследствие да бъде

упрекван той, че е отсъдил

неправилно^[80]. Те се явили

390 и след обсъждане решили

присъдата да се отсрочи,

но и гарант да се посочи,

защото можело веднага

Ланвал далече да избяга,

395 а трябвало да се яви

на съд: съдът да обяви,

при друг, по-разширен състав,

дали е крив или е прав.

Артур приел със одобрение

400 направеното предложение,

ала Ланвал не знаел кой

би се явил гарант: та той

си нямал никой близък в двора.

Говен и неговите хора

405 все пак се врекли, че му стават

гаранти. Крал Артур тогава

им казал: — Нека е така!

Но на земите ви ръка

ще сложа в случай на провал!

410         Потиснат върнал се Ланвал,

от група рицари следен…

Впоследствие те всеки ден

заварвали го като плаче,

упреквали го, затова че

415 заради някаква страст луда

той е изпаднал във заблуда,

без да пропускат да подканят

Ланвал редовно да се храни,

че инак би се разболял.

 

420 В уречения ден Ланвал

бил от гаранта си Говен

доведен, доста натъжен,

пред дворцовия съд. Мнозина

от рицарите(над стотина)

425 били на мнение без съд

тозчас да го освободят

от отговорност: според тях

Ланвал изобщо нямал грях.

Артур държал пред съдиите

430 позициите на страните

да се припомнят, пък тогава

бароните му да решават.

Едни, със цел да се харесат

на краля, искали процесът

435 да бъде максимално строг.

Но Корнуелският херцог

взел думата: — За нас дългът,

сеньори, и честта стоят

над всичко. Личното ни мнение

440 не бива да е от значение.

Разбрах, че кралят е подал

оплакване срещу Ланвал

за вероломство най-ехидно

и за държание обидно

445 спрямо кралицата: той дръзко

се перчел със любовна връзка…

Ала как може един крал

да се оплаква от васал!

Васалът има задължение

450 да се отнася с уважение

към краля: клетвата му става

залог и щом я нарушава,

ще се заемем с него ние.

Ако Ланвал пред нас разкрие

455 коя е негова любима

и ако видим, че е имал

във случая безспорно право

да бъде с нея горд, тогава

съдът ни ще го оправдае,

460 понеже той не е желаел

кралицата да унижи.

Но ако той не издържи

проверката, ще ни принуди

от кралството да го прокудим,

465 защото краля злепоставя.

        И те решили да заставят

Ланвал да доведе в палата

приятелката си, която

да бъде в негова защита.

470 Но той не можел да разчита

на нея и им отговорил,

че няма как това да стори.

Щом пратениците предали

на съдиите, че Ланвал е

475 във затруднение голямо

и никаква надежда няма

сега да бъде оправдан,

тогава крал Артур, припрян,

поискал още на часа

480 присъда да произнесат.

Тогава тъкмо се явили

на кон две грациозни, мили

девойки с туники тафтени.

От хубостта им впечатлени,

485 съдиите, щом ги видели,

очите си от тях не снели.

Говен при рицаря унил

отишъл и му съобщил,

че две девойки са дошли,

490 но на въпроса му дали

от тях едната не е тая,

която го така омая,

Ланвал отвърнал, че не знае

за никоя от тях коя е.

 

495 Девойките се приближили

до краля и го поздравили:

— Дано Всевишният творец

закриля кралския дворец

и вас, кралю! Благоволете

500 на хората си да речете

за гости да стъкмят палата

и да постелят по леглата

коприни лъскави и свила,

че господарката ни мила

505 би искала да ви гостува

и да остане да нощува.

        Щом кралят разпоредби дал,

пред съдиите настоял

присъдата да обявят.

510 — Кралю, — му рекли те, — съдът

прекъсна свойто заседание,

защото трябваше внимание

на дамите да се обърне,

но незабавно ще се върнем

515 към делото.

                        Ала тогава

съгледали, че приближават

две други млади хубавици

върху испански магарици.

И в двора не един васал

520 въобразил си, че Ланвал

ще бъде тутакси спасен.

Добросърдечният Говен

към рицаря се пак завтекъл

и най-приятелски му рекъл:

525 — Сеньор Ланвал, не се косете!

Я вижте там онези двете

чаровни хубавици знатни!

Една от тях е вероятно

любимата ви. — Не, до днес,

530 сеньор, не съм аз имал чест

да ги познавам. Ни една

не е прекрасната жена,

която ми плени душата.

        Събралите се във палата

535 все още гледали с възхита

лицето, тялото, очите

на двете прелестни девици.

По хубост тяхната кралица

отстъпвала им очевидно,

540 макар че туй било обидно

за нейния върховен сан.

По-възрастната с глас припрян

на краля рекла: — Сир, след час

и господарката ни с вас

545 ще иска да говори. Тя

желала би и през нощта

тук да остане.

                                Кралят пак

дал заповед къде и как

да бъде дамата приета

550 и щом били и тези двете

девойки в двора настанени,

пред свойте преки подчинени

той настоял да подновят

процеса и да огласят

555 най-справедливото решение,

защото губела търпение

кралицата, че цял ден тя

дори и залък хляб в уста

не турила. И този път,

560 когато готвел се съдът

да заседава, се задала

девойка с кожа снежнобяла

(най-хубавата в този свят)

на бял великолепен ат

565 със сбруя приказна — такава,

че кой каквото ще да дава,

не би събрал пари за нея.

Девойката, същинска фея,

била със туника, която

570 пристягала така снагата,

че да събужда възхищение

чудесното телосложение:

със шия и от сняг по-бяла,

с коса възруса (тя блестяла

575 дори от златото по-ярко),

с очи, в които огън жарко

припламвал, със красиви устни,

с кафяви вежди, с грим, изкусно

и с мяра сложен по лицето,

580 и с наметало, под което

се очертавали краката.

Държала тя сокол в ръката,

ситняла хрътка подир нея,

оръженосец във ливрея

585 великолепен рог държал

и редом с дамата вървял.

Нито Дидона, ни Венера

не могат с нея да се мерят

по привлекателност и чар.

590 И всеки в двора, млад и стар

не спирал да се възхищава,

като я гледал да минава

с походка достолепно бавна.

Дори и съдиите явно

595 били дотолкоз възхитени,

че се почувствали съгрени

от радост, още непозната.

Най-старият барон в страната

приел би, ако туй е нужно,

600 на нея до живот служи.

Приятели за сетен път

пристигнали да известят

Ланвал, че влиза във палата

една красавица, която,

605 ако е рекъл Бог, ще може

на него помощ да предложи.

— Не е тя нито кестенява,

ни рижа, ала притежава

чаровна хубост, тъй голяма,

610 че на земята равна няма.

        Щом чул тез хубави слова,

той вдигнал насърчен глава,

като въздъхнал облекчено,

и по лицето зачервено

615 пребягнала усмивка лека:

— Това е мойта мила… Нека

да ме убият този ден,

щом тя не се смили над мен.

Макар и в сетния си час,

620 щастлив бях да я видя аз.

        А тя, щом от жребеца слязла,

в тържествената зала влязла,

Артур със куртоазен жест

на дамата оказал чест,

625 а цялото му обкръжение

посрещнало я с уважение,

с каквото някой друг едва ли

е бил приеман в тези зали.

Пред краля дамата, подир

630 ред почести, изрекла: — Сир,

на всички в двора и на вас

ще кажа нещо важно аз:

обикнах един ваш васал,

известен с името Ланвал.

635 Макар че няма основание,

съдът се готви наказание

да му наложи за словата,

които казал… Но вината

е на кралицата предимно.

640 Към отношение интимно

не я е предизвиквал той.

Сега съм между вас… И кой

ще каже, че Ланвал едва ли

е имал право да се хвали.

645         Понеже чули и видели

красавицата, всички счели,

че всъщност тя е оправдание

за споменатото държание.

Спасителката му тогава

650 решила да си заминава…

Ала във близост с тази зала,

на сиво мраморно стъпало

(удобно място, откъдето

се мятали върху конете

655 придворните) стоял Ланвал.

И щом тя на жребеца бял

край него минала, той скочил

отзад и с нея се насочил

към Авалон…^[81] Не малко хора

660 в Бретан и досега говорят,

че скоро след това далече

бил рицарят Ланвал отвлечен

и краят му не е известен.

Така завършва мойта песен.

Двамата влюбени

До нас е стигнала вестта

за любовта и гибелта

на двама влюбени, живели

в Нормандия. За тях са пели

5 и песен във Бретан… Тук аз

ще я предам във стих за вас.

 

Във Невстрия, чудесен кът

(Нормандия го днес зоват)

ще видите висок баир:

10 там тези двама млади в мир

за вечни времена почиват.

Оттам по пряк път се отива

до град с висок защитен вал,

съзидан от добрия крал

15 на питрите. Той в тяхна чест

бил кръстен Питър и до днес

все още тъй се именува^[82].

Дордето този крал царувал,

момиченце му се родило.

20 Но той съпругата си мила

загубил и със него само

била отрасла дъщеря му.

Той нямал други близки хора,

затуй утеха и опора

25 било красивото момиче

за краля, който го обичал

тъй, както никой друг баща.

Младежите от областта

начесто идвали в палата,

30 за да поискат от бащата

ръката й, но той обратно

отпращал всички кандидати,

защото не помислял даже,

че някой ден ще се окаже

35 от дъщеря си отделен,

макар че често бил винен

от близкото си обкръжение

за странното си поведение.

Зачудил се бащата как

 

40 да се избегне бъдещ брак

и как могъл би най-добре

одумниците да възпре.

И известил навред в страната,

че по повеля на съдбата

45 от всеки кандидат се иска

да може до онази близка

височина да занесе

девойката, но да не се

запира, за да си почине.

50 Един след друг дошли мнозина

да пробват, ала не успели.

А няколко от тях се спрели,

съвсем без сили, посред път

и не могли да продължат.

55 Задълго в кралския палат

не влязъл никой кандидат.

Един младеж смел, силен, честен,

достоен син на граф известен,

със доблест и със дръзновение

60 печелел слава, уважение…

В двореца често ходел сам

и дълго престоявал там.

Но затрептяла му душата

с любовен плам по дъщерята,

65 той чувствата си й признал

и пред момата настоял

да стане негова любима.

И тъй като баща й имал

за момъка високо мнение,

70 без да усеща притеснение,

с любов отвърнала му тя

и в най-затулени места

отдавали се на наслада,

но от внезапна изненада

75 изпитвали болезнен страх.

И в случая той бил за тях

за предпочитане, защото,

ако разкриели ги, злото

било би непреодолимо.

80 Щом станало непоносимо

туй изпитание, той казал:

— Ах, мила, как гнети ме тази

несигурност! Не е ли време

сами решение да вземем

85 и да избягаш ти със мен?

        Той бил напълно убеден,

че няма никога бащата

да бъде склонен дъщерята

да стане негова жена,

90 щом до оназ височина

не може да я занесе.

А тя му рекла: — Май не се

тъй силен чувстваш, че дотам

ти да ме носиш. Но аз знам,

95 че скришом ако с теб избягам,

ще вдигнем страшен шум веднага

и с туй ще причиня страдание

на татко. Обич, почитание

към своя мил баща питая

100 и в никой случай не желая

да го подлагам на мъчение.

Аз виждам друго разрешение:

в Салерно^[83] имаме роднина,

която само с медицина,

105 с лечителство се занимава;

тя билки всякакви познава:

трийсет години практикува

професията да лекува.

Аз имам следната идея,

110 любими мой: сега при нея

с едно писмо от мен иди

и откровено й кажи

какво в неволя ни докара.

А тя ще ти даде отвара,

115 за да ти влее нова сила,

която би ти позволила

догоре да ме занесеш.

След туй признай си, ако щеш,

пред татко своето тежнение.

120 Той сигурно със снизхождение

ще ти рече, че би ме дал

на онзи, който би успял

с мен на ръце и без да спре

догоре да се добере.

125 Тогаз, щом толкова държиш,

догоре с мен ще се качиш.

        Младежът предоволен бил

и от сърце благодарил

за този тъй добър съвет.

130 И след като поел обет

необходимото да стори,

нетърпелив напуснал двора,

прибрал се, пълен със надежди,

облякъл хубави одежди,

135 коне приготвил, взел пари

и със приятели добри

за град Салерно той заминал

с писмо до близката роднина.

Внимателно го тя прочела,

140 с младежа разговор провела,

та най-подробно да узнае

какво го толкова терзае

А после лекове вълшебни,

различни чайове целебни

145 на госта дала тя да пие,

та още сила да добие.

И много да е слаб човек,

един такъв вълшебен лек^[84]

прониква в неговото тяло

150 по всички жили и изцяло

възстановява му мощта.

Накрая във шишенце тя

наляла питие, което

младежа да крепи, дордето

155 с любим товар върви нагоре.

Отишъл той отново в двора,

за да поиска от бащата

пак на девойката ръката.

Едва ли не за луд го взел

160 добрият крал, но го приел.

Та колко рицари красиви,

достойни, смели, издръжливи

се пробвали без резултат!

А пък дошлият бил тъй млад!

165 И все пак кралят ден избрал,

васалите си призовал

да гледат как до планината

ще занесе той дъщерята.

Тя постела от дълго време,

170 та щом той на ръце я вземе,

да не се чувства затруднен.

Дошъл уреченият ден,

младежът взел си питието

и сам отишъл там, където

175 поканен бил: в една зелена

ливада, стигаща до Сена.

Щом кралят щерка си довел,

младежът на ръце я взел,

шишенцето й поверил

180 и към върха се устремил

(усилията му, за жалост,

отишли всичките нахалост,

защото счел за непотребно

да пие питие вълшебно).

185 Ощастливеният младеж

поел по склона с бърз вървеж,

ликувайки от все сърце,

защото носел на ръце

любимата си към целта.

190 Но тъкмо по средата тя

усетила, че отмалява

и рекла му: — Какво ти става?

Пийни си от шишето, мили,

за да ти влее нови сили.

195 Как до върха чак ще вървиш,

ако се много измориш?

        Но той за нужно не намирал

да пие и, без миг да спира,

задъхан, рекъл й: — Любима,

200 не се страхувай, сили имам

да стигна до върха за час.

Как насред път ще пия аз?

По мен ще почнат да крещят,

а може и да ме смутят,

205 да ми попречат да измина

оставащата ми третина

от пътя до височината…

        Усетила тя, че краката

не го държат, и рекла пак:

210 — Пийни си, мили! Инак как

ще издържиш? Но не склонил

любимият и продължил

нагоре, но не издържал,

уви, и Богу дух предал

215 в последния момент, когато

бил изкачил височината.

Девойката със изненада

помислила, че той припада,

понечила от питието

220 в уста да му даде, но ето

че той издъхнал… Щом разбрала,

че е умрял, тя заридала,

от отчаяние обзета,

захвърлила встрани шишето,

225 то се разляло по земята,

но, за доброто на страната,

от него взели да растат

целебни билки в този кът^[85].

 

През горък плач неудържим

230 до момъка непрежалим

притиснала си тя гърдите,

целунала го по очите,

по устните и по лицето.

След остър разрив на сърцето

235 със този свят се разделила

и тя — най-умната, най-мила,

най-хубава девойка в двора.

А кралят с неговите хора,

като видели, че се бавят,

240 се питали какво ли правят:

чак до върха се изкачили

и бездиханни ги открили.

Изпаднал кралят в безсъзнание,

от силна скръб и състрадание

245 обзет бил не един човек.

След три дни в мраморен ковчег

били, доколкото аз знам,

погребани те точно там,

където ги приел върхът —

250 там в мир почива им прахът.

И този връх във тяхна чест

е назован. За тях и днес

все още споменът живее

и в цял Бретан се песен пее.

Йонек

Написах вече много песни

и чувствам, че ще ми е лесно

да продължа, за да предам

във стихове каквото знам

5 за рицаря прочут Йонек,

за татко му Мулдумарек,

а също за оназ страна,

в която своята жена

той срещнал, за дома, където

10 било отгледано момчето.

 

В Британия владетел стар

живял и, като господар

могъщ, налагал си властта

над град Карвент^[86] и областта —

15 там, где тече река Дюела.

Издигнал яка цитадела,

богатства насъбрал безброй

и тъй като възстар бил той,

си казал, че е крайно време

20 съпруга млада да си вземе,

защото много искал тя

да може да роди деца,

които хем да продължат

рода му, хем да наследят

25 богатствата, които имал.

Девойка с хубост несравнима

старикът взел си за съпруга,

от род най-достолепен… Друга

такваз не можете откри

30 в Линкълн, в Ирландия дори.

Разяждан от любов ревнива

към своята жена красива,

той я държал все под надзор

(като във истински затвор)

35 в голяма стая, гдето само

била допускана сестра му —

вдовица, вече побеляла,

която зорко я следяла^[87].

А там, доколкото аз зная,

40 и други дами в друга стая

живеели, но никой път

те не могли да посетят

затворницата клета… Тя

пет-шест години в крепостта

45 останала като престъпник

и никой близък там не стъпил.

Но и отрок не се родил.

Така ревнив съпругът бил,

че никой (ни камериер,

50 нито слуга, ни портиер)

не влизал в стаята, в която

била затворена жената.

А тя, все тъй печална, бледна

лелеела една последна

55 надежда — чакала смъртта.

 

Но ето, че през пролетта,

щом първите лъчи изгрели

и птичките в леса запели,

мъжът за лов се пригласил

60 и на сестра си наредил,

щом той излезе през вратата,

да я затвори. И сестрата

тъй сторила. А после взела

псалтир и в него се зачела,

65 без за жена му да се сети.

Когато почнало да свети

по-силно слънце на небето,

с горчиви сълзи на лицето

жена му, виждайки, че няма

70 друг никой в стаята голяма,

горчиво почнала да стене:

— Ах, Господи, защо на мене

ти отреди съдба такава!

Какво ли друго ми остава

75 освен от този мрачен кът

умряла да ме изнесат?

Защо ли луда ревност кара

съпруга ми от изневяра

да се бои? Как да отида

80 на църква, близки как да видя?

Бих гледала с добро око

на вас, съпруже мой, ако

със нещо ме поразвлечете.

Родителите ми, проклети

85 дано да са, да идат в ада,

защото още много млада

ме дадоха на този стар

ревнив и властен господар,

с пробудени младежки сили.

90 Защо не са го потопили

на ада в огнената лава

в деня, когато бил кръщаван!

Аз чувала съм разни хора

от тази област да говорят,

95 че на онез, които страдат,

понякога пък им се пада

и чудеса да изживеят,

и радости да ги съгреят.

Например рицари достойни

100 намират си красиви, стройни

жени от висше потекло.

Нещастни дами би могло

в мъже прекрасни да се влюбят

и без честта си да загубят,

105 да си живеят с тях щастливи.

Всесилни Боже милостиви,

стори така, че и за мен

да стане чудо някой ден!

        Щом промълвила си молбата,

110 огромна птица чудновата

се през прозорчето провряла

и мигом в стаята влетяла:

сокол грамаден мигновено

пред нея кацнал. Изумена,

115 тя вгледала се в тази птица,

която в млад и снажен рицар

превърнала се… А жената

с воал закрила си главата

от ужас и от удивление.

120 Младежът, за успокоение,

я поздравил с дълбок поклон

и казал със прочувствен тон:

— Госпожо, нищо страшно няма.

Соколът е една голяма

125 и горда твар. Не се чудете,

а любовта ми приемете.

Обичам ви от дълго време.

Откакто тази страст обзе ме,

едничко нещо исках аз —

130 да знаете, че само вас

обичал съм и ще обичам,

на вас душата си обричам.

Любима, вече ви го казах…

Уви, не можех да изляза

135 от моя край, преди да бях

дочул аз призива ви плах.

Достигна той до мен и ето:

на вас отдавам си сърцето.

        Жената се успокоила,

140 главата бавно си открила

и му отвърнала, че тя

не ще страни от любовта,

че щом на Бог се уповават,

не ще я нищо спре тогава.

145 Тъй снажен и красив бил той,

че тя такъв в живота свой

все още не била видяла

и занапред едва ли щяла

да види… — Аз, госпожо, зная

150 дълга си… Никак не желая

мен някои да ме винят,

че аз не съм, във своя път,

зачитал нашия Създател,

върховния доброжелател,

155 избавил ни от ред беди

и от неволи заради

адамовото прегрешение.

Бог е живот и просветление

за грешните… Тъй е било

160 и иначе не би могло.

Щом се съмнявате, тогаз

нека свещеник тук при вас

да дойде да ви причести,

(уж Бог греха ви да прости).

165 Ще се превърна аз в туй време

в самата вас и ще приема

причастието примирено,

както от Бог е отредено^[88].

        Допаднала й таз идея

170 и го допуснала при нея

да легне, ала ни с милувка,

нито с прегръдка, ни с целувка

той не посмял да привлече

любимата. Но ето, че

175 там влязла старата от сън

да я събуди, че навън

отдавна слънцето блестяло.

Без да помръдне свойто тяло,

тя вид страдалчески си дала

180 и пред сестрата настояла

да доведат тозчас у тях

свещеник, че било я страх

да не умре непричестена.

— Госпожо, брат ми този ден е

185 на лов — отвърнала сестрата. —

Почакайте. Ключ за вратата

освен аз, никой друг тук няма.

        Ала подучената дама

престорила се, че припада

190 за най-голяма изненада

на старата. Веднага тя

още от входната врата

свещеник викнала. Той мигом

със просфората си пристигнал:

195 тъй рицарят се причестил

и от потира вино пил.

След туй свещеникът излязъл

от стаята тъй, както влязъл.

Последвала го и сестрата…

 

200 Възлюбените във кревата

останали и се отдали

на своята любов. Едва ли

друг някой тъй щастлив е бил.

Накрая, щом той промълвил,

205 че трябва да си заминава,

тя почнала да настоява

да идва колкото се може

по-често. — Бих могъл, госпожо,

щом призовете ме, завчас

210 да дойда да се видя с вас.

Но трябва много да се пазим

и то най-вече от онази

старица, тя ще ни следи

и брат си ще предупреди.

215 А щом ни тайната узнаят,

уви, фатален ще е краят.

        Заминал рицарят, а тя

си легнала и сутринта

се чувствала напълно здрава

220 и вече взела да отдава

на външния си вид внимание.

Обзело я едно желание:

по цял ден да стои сама,

а щом мъжът й от дома

225 навън излезе, да приеме

младежа, без да губи време,

та радост с него да дели.

Ех, дано Бог благоволи

и в бъдеще да продължава

230 все тъй тя да се наслаждава

на тези срещи въжделени!

От тях напълно променена

била… Съпругът й обаче

бил изненадан от това, че

235 пред огледалото я сварвал

лицето да си издокарва,

и със сестра си споделил,

като дори се усъмнил

в предаността й. Но сестра му

240 го уверила, че тя само

при нея влиза, че мъж друг

изобщо не е стъпвал тук.

Но пък била със впечатление,

че в някакво усамотение

245 съпругата му предпочита

сега да й минават дните.

— Аз — рекъл той — ти имам вяра,

но нещо вътрешно ме кара

да проверим. Щом сутринта

250 изляза, входната врата

добре след мене затвори,

а след това се престори,

че и на теб ти се налага,

да тръгваш, но се скрий веднага,

255 тъй че да разбереш тогаз

какво я радва в този час.

 

        След тази подла уговорка

те се разделят. Колко горка

е участта на тез, които

260 попадат в клопката на злите

и отмъстителните хора!

Два дена след това сеньорът

съпругата си известил,

че кралят го извикал бил

265 и че след малко заминава.

А старата сестра тогава

зад някакъв декор се скрила

и много зорко проследила

какво извършвала жена му.

 

270 А тя, в леглото, това само

очаквала: лек вик надала,

любимия си призовала,

и той, преди да мине час,

пристигнал. С тих и нежен глас

275 те свойте чувства споделили

и най-подир се разделили.

Макар че старата видяла,

че влиза мъж, тя не разбрала

как тъй се е сокол оказал

280 в момента, в който той излязъл^[89].

Уплашила се тя и щом

се върнал брат й в своя дом,

съвсем подробно му предала

как случката се разиграла

285 пред нейните очи. Мъжът

разпоредил да изковат

веднага шишове големи

със върхове добре калени,

дори по-остри от бръснач.

290 Донесъл ги един ковач

и много здраво ги забил

в прозореца, където бил

младежът минал преди малко.

Ах, Боже мили, колко жалко,

295 че рицарят представа нямал

за тази пъклена измама.

 

Нощта несетно превалила

и щом зората зазорила,

съпругът, който бил готов

300 уж рано да върви на лов,

бил съпроводен от сестрата

до входа, после тя вратата

заключила и се прибрала.

А пък жена му си лежала

305 и чакала, нетърпелива,

мига на срещата щастлива

със рицаря: даде ли знак,

любимият ще дойде пак.

И долетял той отдалече,

310 ала прозорецът бил вече

цял в шишове… Един, за жалост,

забил се в неговото тяло

и от плътта му наранена

потекла струя кръв червена.

315 Разбрал той, че след тази рана,

уви, жив няма да остане,

макар и трудно се привдигнал,

до своята любима стигнал

и се отпуснал на леглото.

320 Тя ужасила се, защото

съгледала следи от кръв.

Младежът заговорил пръв:

— Ах, мила, любовта без време,

уви, живота ми ще вземе.

325 Предупредих ви предвидливо,

че вашата непредпазливост

ще бъде пагубна за нас.

        При тези думи тя в несвяст

изпаднала… Щом се свестила,

330 той се захванал свойта мила

настойчиво да убеждава,

че вредно е да се отдава

на мъката, че носи тя

плода желан на любовта:

335 от него щяла син да има,

красив син, с храброст несравнима.

— Кръстете туй дете Йонек.

Най-верният на вас човек

ще е синът ни един ден

340 и той ще отмъсти за мен.

        Обаче раната, уви,

обилно взела да кърви,

покрусен, рицарят излязъл,

и вик раздиращ сякаш срязал

345 гръдта на неговата мила.

Да го последва тя решила

и от прозореца, висок

над двайсет стъпки, със отскок

накъм земята полетяла.

350 Като по чудо оцеляла^[90],

все по следите от кръвта

до хълм висок отишла тя,

отвор окървавен видяла,

по прясната следа разбрала,

355 че точно там младежът мил

наскоро явно се е скрил.

Без да се колебае, влязла

във дупката и щом излязла,

съгледала трева зелена^[91] —

360 и тя била окървавена.

Макар че ужас я обхванал,

тя минала една поляна

и се оказала пред град

неописуемо богат,

365 със вход величествен отпред,

със здрави крепости отвред,

а покривите и стените

като че от сребро били те.

Встрани се виждали блата,

370 с гори обраснали плата,

край кулата течала бистра

река и много сгоден пристан

отварял се накъм морето.

Откъм страната на полето

375 тя влязла през врати чудесни

в града и по следите пресни

от кръв тя стигнала до замък,

издигнат от най-хубав камък;

следи от кръв личали даже

380 тук-там из залата с паважа,

но докато дотам вървяла,

ни мъж, нито жена видяла.

В широка стая, на креват

бил легнал рицар непознат,

385 тя по-нататък продължила

и във съседната открила

друг рицар, също спящ. Накрая

видяла в следващата стая

на рицаря ранен леглото^[92].

390 От злато и сребро било то,

а на чаршафите, с които

това легло било покрито,

не им се знаела цената.

На свещници от чисто злато

395 горели свещи: тях едва ли

ги биха и за цял град дали.

Лежел там рицарят любим

и тя от смут неустоим

връз него паднала в несвяст.

400 До своите гърди тогаз

притиснал той жената мила,

а щом като се тя свестила,

тревогата си превъзмогнал

и рекъл: — Моля ви, за Бога,

405 да си вървите. Този ден

ще е последният за мен.

Във траур всички ще потънат

и ако ви до мене зърнат,

ще кажат, че заради вас

410 смъртта си съм намерил аз

и може зло да ви направят,

пък аз не искам тъй да става.

— Ах, мили мой, — му рекла тя, —

аз предпочела бих смъртта,

415 а не да се завърна там,

при своя мъж, защото знам,

че начаса би ме убил.

        Тогава той й подарил

вълшебен пръстен, който можел

420 и яд, и гняв да уталожи,

той щял мъжа й да застави

за тази случка да забрави.

А после своя меч й дал:

на бъдещия син той щял

425 да служи, щом и той доспехи

надене, та безброй успехи

в турнири рицарски да има.

След туй на своята любима

заръчал някой божи ден

430 ведно със своя син рожден

и със мъжа си да отидат

във манастира, за да видят

къде почива му прахът,

с подробности да разберат

435 как той издъхнал е трагично,

и там на своя син тя лично

да предаде тогава меча,

да му разкаже издалече

кой е баща му, как роден е…

440 Накрая дал й да надене

по-подходящо облекло,

в което трудно би могло

да бъде пътьом разпозната,

и й напомнил шепнешката,

445 че време е да си отива.

Без да оказва съпротива,

тя си заминала с надежда,

че с този пръстен, с таз одежда,

с тоз меч, каквото и да става,

450 тя всичко ще преодолява.

Едва излязла тя извън

стените на града и звън

камбанен тъжно проехтял:

Това бил знак, че е умрял.

455 От болка помътнял умът й

и тя припаднала три пъти.

Когато вече се съвзела,

по стръмен хълм тя път поела

и най-подир се озовала

460 пак в своя край и заживяла

в семеен мир със своя мъж

и го не чула ни веднъж

за нещо да я обвинява

или да й се подиграва.

465 Когато се синът родил,

заръката на своя мил

тя спазила и той бил кръстен

Йонек^[93]. Макар че бил невръстен,

синът бил приказно красив,

470 а щом порасъл, по-учтив,

по-щедър и по-смел мъж млад

във кралството не бил познат.

Дошъл очаквания ден,

когато той бил посветен

475 във рицарство…

                                В град Карлеон

в чест на светеца Аарон^[94]

провеждал се голям събор.

В зори известният сеньор

жена си и сина си взел

480 и към събора път поел,

обаче знаел ли къде

съдбата ще го отведе.

Слугата, който той наел,

в чудесен замък ги завел,

485 там имало и манастир

с благочестив и предан клир,

и след гощавката богата,

предложена им от абата,

те там прекарали нощта.

490 Събудили се сутринта,

били на меса в храма божи,

след туй духовникът предложил

абатството да посетят,

във столовата да ядат

495 и в манастирските покои

той ги въвел… Като към свои

най-близки хора се държал

абатът. Гостът не можал

да не изкаже почитание

500 към проявеното внимание.

Те посетили този ден

един голям гроб, украсен

с бродерии невероятни,

с коприни, с орнаменти златни.

505 Около гроба те видели

как двадесет свещи горели

на свещници от злато чисто.

Кадилници с фриз аметистов

разнасяли тамянен дим

510 в чест на покойника любим.

Дошлите рекли да попитат

кого тъй местните почитат

и чули как те обясняват

през сълзи на кого отдават

515 това заслужено внимание.

Той бил със рядко обаяние,

добър, смел, силен: в този свят

тъй личен мъж не бил познат.

Той в своята страна бил крал

520 и с подвизи безчет блестял^[95].

Обаче бил в Карвент подмамен

от някаква красива дама,

неверни хора ги разкрили

и подло рицаря убили:

525 — Откакто тази драма стана,

за съжаление остана

без свой крал нашата страна.

Но знаем, че от таз жена

син има той, син възмъжал

530 и него чакаме за крал.

        А майката, при тез слова,

тозчас обърнала глава

към свойта рожба: — Сине мил,

навярно Бог е отредил

535 така да стане… Тук в пръстта

почива твоят скъп баща.

Умря той като мъченик,

погуби го ей тоз старик.

Преди да се родиш, той рече

540 ти, сине, да му носиш меча,

за теб до днес го пазих аз.

        Разказала тя с тръпнещ глас

пред насъбралите се хора

накратко своята история.

545 След туй в несвяст се олюляла

и върху гроба му умряла.

Синът със меча на бащата

отсякъл със замах главата

на пастрока си — той убил

550 виновника и отмъстил

за стореното зло. Когато

в града се чула новината,

със ритуал незабравим

в един гроб с нейния любим

555 била погребана жената

(да й закриля Бог душата!).

А пък народът си избрал

Йонек за свой достоен крал.

 

На тези влюбени, във стих,

560 аз песента си посветих:

да спомня как в любов живели

и как от любовта умрели.

Славеят

В Бретан и днес се пее песен

за славея. Там е известен

под име лаустик^[96]. Отвъд

Ламанш найтингейл го зоват,

5 а в близкия нам френски свят

е като росиньол познат.

 

Разказаното тук било

се случило край Сен Мало,

в един стар град. Там двама смели

10 и силни рицари живели;

със чест и доблест всепризната

те славели се из страната.

Единият от тях бил женен

за знатна дама с несъмнени

15 достойнства: умна и красива

приветлива и отзивчива^[97].

А вторият бил млад ерген…

И той бил храбър и почтен,

ала богатства не пестял

20 и на живот се бил отдал.

Но влюбил се, и то не в друга,

а във законната съпруга

на своя най-добър съсед.

След увещания безчет,

25 най-сетне дамата не само

в ответ приела любовта му,

но пламнала и тя самата

от страст все още непозната.

Било пределно важно тази

30 любов във тайна да се пази,

и те се криели добре,

та никой да не разбере,

че тегли ги любовен грях.

Туй не било проблем за тях,

35 защото всъщност ги деляла

една стена с мазилка бяла.

Те можели да си говорят,

щом си прозорците отворят,

а щом се леко наведат,

40 подаръци да разменят.

Така приятно им било,

че сякаш нищо не могло

да им попречи… Но, за жалост,

възможност нямали изцяло

45 да си принадлежат, защото

била следена тя и злото

все дебнело ги… И все пак

се радвали, че има как,

макар и малко отдалече,

50 да си говорят сутрин, вечер,

без да събуждат подозрения

с интимните си отношения.

Тъй, под властта на любовта,

заварила ги пролетта:

55 горите вече се развили,

полята се раззеленили,

цветята бързо разцъфтели

и птичките в леса запели.

Когато се обичат двама,

60 за любовта си мислят само.

Така бил рицарят увлечен

по нея, че от друго вече

съвсем не се интересувал.

И в нейната душа бушувал

65 стремежът й неустоим

да вижда рицаря любим.

Дорде мъжът й спял в кревата,

а в свода греела луната

и озарявала нощта,

70 палто намятала си тя

и към прозореца по навик

отивала, без да се бави,

че там очаквал я в томление

и със голямо нетърпение

75 любимият й — дълго тук

стояли те един до друг,

защото тез любовни срещи

били най-свидното им нещо.

Но не могло туй поведение

80 да не събуди подозрение;

мъжът, ядосан, я попитал

къде по цели нощи скита:

— Защо на тоя свят живее

тоз, който не е чул как пее

85 с глас нежен славеят в нощта! —

отвърнала веднага тя. —

Затуй ще продължавам още

да слушам песните му нощем.

        Мъжът й своя гняв прикрил

90 с усмивка хитра и решил

да хване славея в капан

и тъй да бъде обуздан

среднощният певец. Веднага

разпоредил да се наслагат

95 по кестените и леските,

в градината и край стените

кафези, клопки… Щом се хванал

немирният свирец в капана,

слугите го занесли жив

100 на господаря си ревнив.

Той при съпругата си влязъл

със славея в ръка и казал,

усмихвайки й се превзето:

— Аз хванах този славей, дето

105 не ви оставяше да спите.

Сега ще се успокоите…

От днес той няма да смущава

съня ви нощем.

                                Тя тогава

от смут небивал пребледняла

110 и от мъжа си пожелала

да й даде горката птица.

Той стиснал малката главица,

с такава злост я извъртял,

че славеят тозчас умрял.

115 В бездушието си злодеят

телцето хвърлил върху нея

и с кръв опръскал я там, гдето

от болка свило се сърцето

на дамата. А щом мъжът

120 излязъл, тя до свойта гръд

телцето мъничко допряла,

неутешимо заридала

и взела да проклина тези,

които клопки и кафези

125 заложили във всеки кът

с цел славея да уловят.

— Ах, — стенела жаловно тя, —

каква беда ме сполетя!

От днес нататък няма как

130 любимия да виждам пак.

Защо туй зло на нас се случи?

Дали той няма да заключи,

че аз за любовта нехая?

Добре ще бъде да узнае,

135 че има за това причина.

        И тя на малък плат коприна

със златни букви, със старание

му избродирала послание^[98],

в платчето славея обвила,

140 на свой слуга се доверила,

той бързо рицаря открил,

от дамата го поздравил,

предал му тази ценна пратка

и го осведомил накратко

145 за случилото се с жената.

От скръб се сгърчила душата

на рицаря… Покрусен бил,

но се съвзел и наредил

ковчеже да му се направи

150 от злато, не от разни сплави,

и да го украсят с опали,

със диаманти и с корали.

Ковчежето било стъкмено

и в него той телцето тленно

155 прибрал — от всички други вещи

най-скъпото за него нещо.

 

Историята чудновата

за славейчето е възпята

в бретанска песен… Тя и днес

160 все още буди интерес.

Милон

Щом ще разказваш случки разни,

знай, че читателят се дразни,

когато тяхното начало

е сходно. Тука бих желала

5 да изясня за всички хора

кой е Милон, какво е сторил,

как е живял на този свят,

защо и в песни е възпят^[99].

 

Милон бил във Уелс роден

10 и щом бил вече посветен

във рицарство, при всеки бой

излизал победител той.

Горд, благороден и учтив,

безстрашен, силен и красив,

15 Милон известен бил в Ирландия,

в Норвегия и във Шотландия,

В Готланд^[100] и Логър^[101] имал стари

добри и предани другари,

един ли граф, маркиз и крал

20 почитал го и го ценял;

но и завистници мнозина

бил си спечелил без причина.

В туй време в същия район

живеел някакъв барон

25 със щерка си: със красота

невиждана блестяла тя.

Понеже всеки срещнат хвалел

Милон, в гръдта й се запалил

любовен плам^[102]… Тя му признала,

30 чрез пратеник, че би желала

тоз плам да бъде споделен.

А рицарят, ощастливен,

на пратеника отзивчив

отвърнал, че дорде е жив

35 ще я обича; толкоз бил

блажен, че щедро го дарил,

и рекъл му: — И аз желая

за имам, друже, срещи с тая

девойка! Този златен пръстен

40 ще й го сложите на пръста:

кажете, че е дар от мен^[103].

Ако поиска някой ден

да ида там, не се бавете

и бързо ме предупредете.

45         И пратеникът, с новината,

отишъл право при момата,

подробно всичко й предал

и от Милон й пръстен дал

в знак, че споделя любовта й.

50 Зарадвала се много тя и

вестителя възнаградила.

Милон и неговата мила

си утолявали страстта

в кът таен. Не след дълго тя

55 се стреснала, като разбрала,

уви, че е забременяла.

Девойката се притеснила

и с милия си споделила

разкъсващата я тревога.

60 Такъв грях се наказвал строго:

могли с меч да я посекат

или пък да я продадат

като робиня в край далечен;

над цял Уелс тежал извечен,

65 суров, неумолим закон.

Дордето чудел се Милон…

как да предотврати бедата,

тя рекла: — Мили мой, когато

един ден се роди детето,

70 ще трябва да го занесете

на моята сестра, която

блести със хубост всепризната,

и с безподобна доброта

(в Нортумберленд^[104] живее тя).

75 Аз и писмо ще й изпратя,

да знае как стоят нещата,

ще я помоля да отгледа

в дома си милото ми чедо.

Ще му привържа на вратлето

80 туй златно пръстенче, което

ми подарихте, мили мой.

В писмото ще посоча кой

му е баща и как живях

под тежестта на моя грях.

85 Когато порасте детето,

тя пръстена и писъмцето

да му даде и нека то

да си ги пази, докато

баща си срещне някой ден^[105].

 

90 И ето, че дошъл момент

тя да роди. Край нея бдяла

една матрона побеляла:

родилката се доверила

на дамата и тя прикрила

95 от всички вкъщи този случай

и никой нищо не научил.

Родило се момче. Жената

в торбичка, цялата в позлата,

писмото скътала прилежно,

100 а после на вратлето нежно

тя пръстенчето закачила.

Със ленен плат го оповила,

положила го в люлка бяла,

загърнала го с покривало,

105 обшито в края с кожа ценна,

и на матроната почтена

детенцето-сукалче дала,

а тя веднага призовала

Милон. Притулен в таен кът,

110 той чакал да му го дадат,

за да го занесе на хора,

които нужното да сторят.

Те с него тръгнали на път и

запирали по седем пъти

115 на ден по домове, в които

накърмено и преповито

било детето… В своя замък,

зарадвана, добрата дама

приела крехкото създание

120 и с много грижи и внимание

да го отгледа се заела^[106].

 

А орисията отвела

Милон в чужд край да се прослави,

но в отчаяние оставил

125 в дома й своята изгора.

А нейният баща, наскоро

след случката, й известил,

че вече твърдо е решил

да я омъжи… Непозната

130 тъга обзела й душата,

все по Милон скърбяла тя

и тръпнела при мисълта,

че бъдещият й съпруг,

ще разбере, че с някой друг

135 е спала… „Ако се омъжа,

не е възможно да излъжа

съпруга си. А туй ще значи

аз подир него да се влача

като слугиня чак до края.

140 Как можех отнапред да зная,

че ме очаква унижение?

Щях за Милон да се оженя,

та този срам да се потули,

а не да слушам злобни хули…

145 Защо ли да живея още,

щом и слугите денем, нощем

одумват ме и ме следят?“

Но ето, че дошъл денят

на сватбата — женихът взел

150 девойката и я отвел^[107].

 

Милон се върнал един ден

във своя край, но все тъй в плен

на смазващата го тъга.

Утеха му било сега

155 това, че в същата страна

е и любимата жена.

И скоро той измислил как

да й даде потайно знак,

че в своя дом се е прибрал.

160 Той имал лебед снежнобял,

на шията му прикрепил

писмо до нея, поверил

вестителя на свой приятел,

когото искал да изпрати

165 до близкия сеньорски замък

при своята любима дама.

— Щом, драги мой, се добереш

до замъка, ще предадеш

чрез портиера тази птица

170 на мойта мила хубавица.

        Приятелят, без да се бави,

взел лебеда и се отправил

към замъка. Щом приближил

до портата, той поздравил

175 стоящия на пост вратар:

— Аз, друже мили, съм птичар.

Със примка, на една поляна

край Карлеон, успях да хвана

ей този лебед белокрил

180 и с радост бих го подарил

на дамата от този замък,

защото бих желал да нямам

проблеми, докато се скитам

из вашата страна честита.

185         Вратарят, който се оказал

любезен, най-учтиво казал:

— За жалост, тук не позволяват

на външни хора да остават

при нея, ала аз все пак

190 ще видя дали има как

самият ти да разговаряш

със госпожата.

                                И вратарят

отправил се натам и влязъл

в обширен хол: там забелязал,

195 че двама рицари напети

с игра на шах били заети.

Друг никой нямало. Тогаз

при мнимия птичар завчас

отново той се озовал

200 и знак с ръката си му дал

да го последва. Пред вратата

на стаята на госпожата

съгледали девойка мила,

която им се поклонила,

205 усмихнала им се любезно

и ги поканила да влезнат.

„Птичарят“ лебеда предал

на дамата, а тя васал

извикала и рекла строго:

210 — Ще трябва да се грижиш много

за този лебед: всеки ден

да бъде хранен и поен!

        Но притесненият „птичар“

я спрял: — Това е кралски дар;

215 на никой друг, освен на вас,

не давам тази птица аз.

        Погалила му тя главата

и шията, а под перата

напипала със пръст писмото

220 и в миг изтръпнала, защото

разбрала тутакси кой може

така находчиво да сложи

писмо във птича перушина.

 

Щом пратеникът си заминал,

225 тя счупила с ръка печата

и със вълнение в душата

прочела името „Милон“.

В гръдта й се надигнал стон,

от радост тя се просълзила,

230 с целувки трепетни покрила

писмото, след това се взряла

във редовете и разбрала,

че от копнеж неутолим

линее нейният любим

235 и че животът и смъртта му

зависели от нея само:

щом тя реши, че някой път

ще могат да си уредят

отдавна чаканата среща,

240 могла би много просто нещо

да стори — да му прати вест

по лебеда… Тя още днес

храна ще почне да му дава,

та все по-пъргав той да става.

245 Накрая трябва за три дена

да бъде птицата лишена

от всякаква храна: тогава

тя ще се устреми направо

към родната си стряха мила,

250 където се била родила.

Когато дамата прочела

писмото, мигом се заела

със лебеда: той месец цял

във стаята й престоял,

255 там тя го хранила, поила…

В туй време вече се сдобила

с мастило и със пергамент,

избрала подходящ момент,

писмо набързо съчинила,

260 със пръстена си го скрепила

и във перата му го свряла,

след като лебеда държала

три дни, без нищо да е ял.

Дотолкова той изгладнял,

265 че щом го пуснала, стремглаво

политнал и се спуснал право

на рицаря Милон в краката.

Той го помилвал по крилата,

писмото тутакси открил,

270 на иконома си вменил

за него грижи да полага,

в писмото вгледал се веднага,

прочел, че тя го поздравява

сърдечно и го уверява,

275 че с него, докато е жива,

ще бъде истински щастлива

и че от него вест ще чака.

Така изнизвала се всяка

година: лебедът-вестител

280 нататък и насам прелитал

и цели двадесет лета

тешил той техните сърца.

Оставяли го без храна,

преди към другата страна

285 крила за полет да разпери:

там той храна щял да намери.

Дори и във затвор да бяха,

и там за срещите си щяха

те да открият сгоден кът^[108].

 

290 През този период синът,

за който грижела се вкъщи

сестрата като майка съща,

порасъл и настъпил ден

и той да бъде посветен

295 във рицарство. Тогаз сестрата

и писъмцето, и халката

му дала, после му разкрила

коя жена го е родила

и колко снажен и красив,

300 достоен, горд и отзивчив

е татко му Милон. Когато

младежът, с трепет във душата,

изслушал разказа подробен

за този рицар безподобен,

305 той рекъл си, че щом е син

на смел и славен исполин,

какво остава му да прави

освен със чест да се прослави

със смелост и с човещина

310 далеч от своята страна.

И в този ден младежът вече

решил се за последна вечер

във замъка да пренощува.

На сутринта той се сбогувал

315 със леля си: тя с наставления

родителски и с насърчения

проводила го до портала,

достатъчно пари му дала

и той заминал към морето,

320 към Саутхамптън, откъдето

през Барфльор към Бретан поел.

И там той многократно взел

в турнири рицарски участие

и все печелел първо място.

325 Към всички благосклонен бил

и туй, което придобил,

когато влизал във двубой

с богатите, най-щедро той

раздавал го на бедни хора.

330 и гледал добрини да стори.

Отвъд морето той бил считан

за най-безстрашен, най-възпитан,

бил отстъпчив, любезен, честен

и станал с подвизи известен

335 из целия уелски свят.

Говорели, че рицар млад

и смел морето прекосил

и в край далечен проявил

достойнства с нищо несравними.

340 Наместо с неговото име,

го Несравнимия^[109] зовели

и непрестанно се дивели

на всяка негова изява.

Милон чул как го възхваляват

345 и как твърдят, че по турнири,

по сборове и панаири

не можел друг да го надвие

и чест и слава да добие.

Той незабавно взел решение

350 да тръгне бързо с намерение

до родния си град да стигне

и своя остър меч да вдигне,

за да се мери във двубой

със рицаря: от коня той

355 с един замах да го събори,

за срам и присмех да го стори.

А след двубоя ще поскита

известно време, за да пита

за своя син — дано узнае

360 как чувства се, в коя страна е.

В писмо до своята любима

Милон я известил, че има

подобни планове, и тя

го подкрепила с мисълта,

365 че хем сина им ще открие,

хем за честта си ще се бие,

показвайки и дух, и сила.

Нима тя би го отклонила

от туй похвално намерение!

370 Снабден с богато снаряжение,

от свойта мила насърчен,

Милон отишъл един ден

в Нормандия, а пък оттам

поел към близкия Бретан,

375 сдружил се с рицари най-лични

и взел участие в различни

турнирни схватки и игри,

раздавал дарове, пари,

почитан бил и величан.

380 Като при свои във Бретан

той цяла зима преживял,

а щом Великден се задал,

турнирите се подновили,

в Мон Сен Мишел се появили

385 голям брой рицари фламандски,

бретански, френски и нормандски,

и тук-там някой англичанин.

Сред тези рицари избрани

със слава и Милон блестял.

390 Той пръв отишъл и държал

да мери сили на дуел

със онзи рицар горд и смел,

за който чул безброй похвали.

Когато всички се събрали,

395 турнирът се завихрил: кой

участвал пряко във двубой,

кой пък се включвал във игрите:

един излизал победител,

друг се признавал победен.

400 Милон от всички бил дарен

с овации, защото бил

съперниците си сразил,

а онзи млад герой безспорен,

за който вече ви говорих,

405 с такава сръчност се сражавал,

че всички други побеждавал.

Милон го гледал със възхита

как удря с меча, как налита,

един миг завидял му даже

410 и пожелал да му покаже

пред всички своето умение.

И се започнало сражение:

Милон ударил го тъй здраво,

че копието му направил

415 на две парчета и от коня

едва не смъкнал го. Но оня

съвзел се и му тъй отвърнал,

че на земята го обърнал.

Но щом под шлема забелязал,

420 че кичур бял се е показал,

щом сивата брада видял,

той в миг обхванат бил от жал,

поел на коня му юздата

и дружелюбно във ръката

425 му я подал: — Сеньор, простете!

На коня си се пак качете…

Прекланям се пред възрастта ви,

разкайвам се, че ви направих

за срам.

                Когато пак Милон

430 възсядал своя хубав кон,

видял, че неговият пръстен

блести на момъка на пръста,

и го попитал: — Момко мил,

от кой баща си наследил

435 такъв кураж, такава сила?

Коя жена те е родила

и как на име си наречен?

В несметен брой турнири вече

участвах, много преживях

440 и по земи различни бях,

без да съм бил, до тоя ден,

аз на земята повален

от друг… Ти, драги, победи ме,

успехът ти неоспорим е

445 и с туй заслужи почитта ми.

        А той отвърнал му: — Баща ми,

Милон, доколкото аз знам,

е от Уелс. Обикнал там

на благородник дъщерята

450 и тъй се случили нещата,

че на света съм се родил.

Аз още мъничък съм бил,

когато хора ме завели

в Нортумберленд при мойта леля,

455 и тя за мене непрестанно

се грижеше. Щом рицар станах,

снабди ме с кон и със доспехи

и тук изпрати ме успехи

да жъна в рицарски сражения.

460 Сега аз имам намерение

в страната си да ида пак,

да разбера баща ми как

понастоящем преживява,

дали при мама се вестява,

465 дали тя още му е близка.

Ей този златен пръстен искам

да види той, туй само стига

да ме познае…

                                Скочил мигом

Милон, за щита му се хванал

470 и рекъл: — Боже, чудо стана!

Та аз бях тръгнал да издиря

сина си, а го тук намирам^[110]!

        При тези му слова, младежът

от коня хвърлил се и нежно

475 прегърнал своя мил баща.

Такива трогващи неща

си казали баща и син,

че сбралите се до един

разплакали се от вълнение.

480 Милон изчакал с нетърпение

да спрат игрите, та спокойно,

съвсем открито и обстойно

историята си да може

пред чедото си да изложи.

485 И те прекарали нощта,

споделяйки си радостта,

в един хан, обиколени

от рицарите просълзени.

Милон с младежа споделил

490 как се със майка му сближил,

как нейният баща я дал

на някакъв богат васал,

как връзката си продължили,

как тайната си поверили

495 на лебеда, как чрез писмата

той често радвал им сърцата.

Щом чул това, синът му кратко

и ясно казал: — Чуй, татко,

аз се заклевам да убия

500 мъжа й и тогава вие

ще се ожените със мама^[111].

Друг изход според мене няма.

 

        И тъй, бащата и синът

към своя край поели път,

505 помогнало им и морето

с попътни ветрове… Но ето,

че до целта когато щели

да стигнат, те по път видели

мъж, който за Бретан пътувал

510 и щял наскоро да отплува.

Налагало се да отиде

с Милон веднага да се види

и от любимата му вест

да предаде: той още днес

515 да се приготви да замине,

че бил съпругът й починал.

Милон не скрил си радостта,

предал на своя син вестта

и тръгнали към онзи замък,

520 където влюбената дама

от щастие се разридала,

когато своя син видяла

порасъл, възмъжал, напет…

И без от никого съвет

525 да искат, двамата решили

да се оженят и склонили

на сватбата им да кумува

синът им: с него да празнуват.

От този ден те заживели

530 щастливи, докато умрели.

 

На любовта им съкровена

е тази песен посветена.

На книга я записах аз

и я предназначих за вас.

Нещастникът

Бих искала да преповторя

една забравена история:

тя станала в старинен град,

из целия Бретан познат,

5 и е възпята в песента

Нещастникът… Обаче тя

известна е и с друго име,

то е: Тъга по четирима.

 

Преди години в Нант живяла

10 почтена дама: тя блестяла

с ум остър, с рядка доброта

и с несравнима красота.

Когато видел я веднъж

смел рицар или знатен мъж,

15 луд от любов по нея ставал

и на взаимност се надявал.

Но как тя всички да обича?

А пък не ще да ги обрича

на мъка… Лесно ще плените

20 с любов на цял Бретан жените,

но лудия да вразумиш

туй значи сили да хабиш.

Жената може да откликне

на всеки, който я обикне,

25 и да заслужи уважение.

Дори да няма тя влечение

към някой мъж, не подобава

със нищо да го нагрубява.

 

Та тази дама много скоро

30 спечелила си ухажори

и денем, нощем, зиме, лете

все я задиряли мъжете.

В Бретан живели четирима

барони с хубост несравнима

35 и с маниери най-изящни.

Учтиви, щедри и безстрашни,

те ползвали се из страната

със чест и слава всепризната.

И всички те любов голяма

40 изпитвали към тази дама

и всеки мъчел се да блесне

пред нея с подвизи чудесни

и явно си въобразявал,

че той единствен заслужава

45 с любов да бъде награден.

А тя, напразно, всеки ден

се мъчела да разбере

кому било би най-добре

сърцето си да обрече,

50 но убеждавала се, че

със всеки би любов делила,

и затова не се решила

да стори толкоз тежък грях,

че заради един от тях

55 да жертва любовта на трима,

и искала любов да има

със всички. С туй си поведение

тя в незавидно положение

любовниците си държала^[112],

60 на всекиго по нещо дала,

играейки тъй свойта роля,

че никой не показвал воля

да скъса връзката си с нея.

И всеки от една идея

65 бил воден: в рицарски дуели

чрез подвизи да й спечели

доверието, любовта.

И обладан от суета,

се кичел с пръстен, с флаг, с ръкав,

70 дарен от нея, и така

той името й произнасял,

като че в рая се възнасял.

Тъй този случай продължил…

Една година, тъкмо бил

75 Великден празнично преминал,

и между знатните мнозина

решили в Нант турнир да има.

Известните ни четирима

барони първи подранили.

80 В града били се настанили

голям брой рицари: нормандски

и брабасонски, и фламандски,

и френски и английски… Явно

те всички чакали отдавна

85 това вълнуващо събитие.

Ала в деня преди игрите

бароните ни, придружени

от рицари въоръжени,

в бой предварителен решили

90 със чужденци да мерят сили.

Но щом последните видели

как щитовете им блестели,

как вятър им развявал флага,

те разпознали ги веднага.

95 Разбирайки, че равни няма

на тях, изпратили по двама

от Фландрия и от Ено

и се надявали дано,

след битките ожесточени,

100 ги видят до един сразени.

Пришпорил всеки своя кон и

към четиримата барони

се впуснали, но те ги спрели

и ги в неравна бран прострели

105 върху земята неподвижни.

Дошли на помощ техни ближни,

захванала се сеч голяма,

в тоз миг известната нам дама

следяла тази страховита

110 борба, поглеждала с възхита

към четиримата герои

и все тъй питала се кой

от тях би предпочела тя.

И ето, че на сутринта

115 турнирът почнал: пред портала

тълпа огромна се събрала

бароните да наблюдава…

Кой би могъл да се сравнява

със тях по храброст и по сила?

120 Когато вече наближила

нощта и схватките поспрели,

те безразсъдно пак в дуели

се хвърлили… Но този път

те щели скъпо да платят:

125 смъртта намерили си трима;

четвъртият късмет си имал,

че все пак оживял, защото

ранен бил само във бедрото.

Онез, които ги убили,

130 след боя тъй се натъжили,

че мечовете си калени

захвърлили… Опечалени

били събралите се там:

подобна мъка аз не знам

135 дали друг някой е изпитал.

И всички рицари (които

били две хиляди на брой)

от скръб, без разлика към кой

от двата лагера били те,

140 през плач си скубели косите

и стенели с прегракнал глас.

Сразените били тозчас

пренесени в града, където

с тревога смазваща в сърцето

145 отдавна дамата стояла

в очакване. И щом видяла

на милите мъже телата,

в несвяст изпаднала горката.

Едва когато се свестила,

150 покрусена, тя промълвила:

— Уви! Какво ще стане с мен?

Дял тъжен ми е отреден…

Обичах тези четирима

мъже с достойнство несравнимо,

155 безстрашни, доблестни… И бях

и аз обичана от тях.

Те толкова ми бяха скъпи,

че днес съм потопена в скръб и

не зная за кого най-много

160 да съжалявам. Слава Богу,

чу между тях един жив има!

Но как прежалила бих трима?

Тях аз ще погреба след ден,

а този, който е ранен,

165 ще поверя след туй на стари

и много опитни знахари

да го подложат на лечение.

 

        Но предстояло погребение…

И тук тя щедрост проявила

170 и с тежки дарове дарила

едно абатство, във което

били погребани мъжете

(Бог да им прибере душите!).

Наела после най-добрите

175 лечители и те веднага

захванали се да налагат

ранения с такива ценни

мехлеми, че той постепенно

взел по-добре да се усеща.

180 Тя често ходела на среща

при него да го ободрява,

но без да спре да съжалява

за тез, които са умрели^[113].

 

Един ден двамата седели

185 във стаята: тя поглед свела,

защото мъка я обзела,

а той в лицето й се вгледал

и рекъл: — Толкова сте бледа

и тъжна, мила ми госпожо!

190 Какво ви толкова тревожи?

Не се поддавайте сега

на черни мисли и тъга!

— О, скъпи, — казала му тя —

обзета бях от мисълта

195 за тримата… Тях днес ги няма…

Не е възможно друга дама

тъй да обича четирима

барони и в един ден с трима

тя да се раздели навеки.

200 А толкова обичах всеки

от вас, мой мили, че обзе ме

желание в най-близко време

да кажа на певец известен

за четиримата ви песен

205 да съчини и тя да има

надслов: Тъга по четирима^[114].

— Идеята за песен, драга,

ми се харесва, но предлагам

да бъде тя озаглавена

210 Нещастникът, — със скръб стаена

отвърнал той и продължил. —

Веднага бих ви обяснил

защо: дордето живи бяха,

другарите ми изживяха

215 страданието си по вас.

Останах да се мъча аз,

на своята любов обречен,

да ви говоря сутрин, вечер

и да ви гледам все пред мен,

220 с напразна вяра някой ден

да ви целуна по лицето,

да ми усетите сърцето

как, страдайки по вас, тупти то.

Защо са ми тез дни, които

225 ще изживея в този кът?

Те само скръб ще донесат

на мен, един човек нещастен.

Защо с певеца съпричастен

не назовете песента

230 Нещастникът?

Тогава тя

разбрала, че той има право

тъй ревностно да настоява

на този свой правдив надслов…

 

И щом бил разказът готов,

235 той вече два надслова имал:

един — Тъга по четирима;

и друг (и той съвсем уместен^[115]) —

Нещастникът. Навред известен

той станал: всеки туй разправя

240 и друго аз не ще добавя.

Орловите нокти

        Ще е истинска радост за мене

да ви кажа как бе съчинена

и как стига до нас песента

4 за орловите нокти, как тя

възхвалява любовната страст.

Многократно бях слушала аз

за Тристан и Изолда, бях чела^[116]

8 как до много беди ги довела

любовта, как ги те преживели

и как после в един ден умрели.^[117]

От обида и яд обладан,

12 крал Марк много намразил Тристан,

който бил му обикнал жената,

и прогонил го вън от страната^[118],

Той за своя Уелс^[119] си заминал

16 и изкарал там цяла година,

изпитания тежки търпял,

най-различни злини преживял,

често пъти и с риск на живота

20 (така случва се с този, когото

е опарил любовният пламък,

но, уви, е обречен да няма

нито радости, нито наслада

24 а от обич неспирно да страда).

Тристан искал Изолда да види

и решил в Корнуел да отиде,

но не смеел да влезе в палата,

28 затуй дълго се криел в гората,

а когато настанела вечер,

той излизал не много далече,

срещал селяни бедни, които

32 го гощавали, той ги разпитвал

как е кралят, къде пребивава

и с какво се крал Марк занимава.

Та от разговор с тях той узнал,

36 че със свойте придворни Марк щял

в Тинтагел^[120] да отиде наскоро,

че се канел там заедно с двора

Петдесетница^[121] да отпразнува,

40 че от няколко дена планувал

да прекара там целия ден,

от съпругата си придружен.

Щом научил Тристан новината,

44 заживял със надежда в душата

да я види, когато отива

в Корнуел — в никой случай не бива

да пропусне възможност такава.

48 Той се върнал пак в свойта дъбрава,

с нож отсякъл си клон от леската,

най-грижливо обелил кората

и на гладката вече тояга

52 свойто име изписал… Веднага

ще се сети Изолда чия е

(та нали наблюдателна тя е —

и при друг случай, както вървяла,

56 го съгледала тя и го спряла).

На кривака му пишело още

как Тристан престоял дни и нощи

сам в леса и как чакал мига

60 да й види отново лика,

как изобщо не мислел, че може

без любимата си (не дай, Боже!)

да живее щастлив на земята,

64 така както не може леската

без орловите нокти, които

са съдбовно по нея увити,

и речеш ли да ги отделиш,

68 непременно ще ги изсушиш.

Могат те да живеят и век,

щом на тях не посегне човек;

отдели ли ги, той ги обрича

72 да умрат, все едно ги отсича.

„Мила моя, така е и с нас —

не допускам за миг, че без вас

бих живял… Нито вие без мен.“^[122]

76         Щом настанал въпросният ден,

Тристан сложил край пътя кривака

и сред храстите скрил се да чака.

А кралицата, както вървяла,

80 ненадейно тояга съзряла,

разпознала я, в буквите взела

да се взира и, щом ги разчела,

наредила за малко да спрат

84 да починат след дългия път.

На Бранжиен тя направила знак

да я следва и в сенчест гъстак

я въвела, Тристан там видяла,

88 радост в нейния взор засияла

и Тристан също радостен бил…

Своя замисъл той й разкрил,

а Изолда, доволна, честита,

92 обяснила му как да опита

да постигне с крал Марк помирение

(Марк се канел, под чуждо давление,

със Тристан да постъпи най-строго

96 и това го измъчвало много).

 

        Уви, вече настанал часът

те отново да се разделят:

но и в този момент не могли те

100 да си тръгнат без сълзи в очите,

без изгаряща болка в душата.

Тя прибрала се пак във палата,

а пък той щял в Уелс да стои

104 и да чака дано му прости

Марк: дано го приеме пак в двора

да живее там с близките хора.

 

        Неведнъж у Изолда се връща

108 този спомен и тя се обръща

към Тристан (който арфа владеел

и понякога свирел и пеел)

да запази завинаги в песен

112 онзи паметен миг, миг чудесен,

в който, щом се внимателно взряла

тя в кривака му, лесно разбрала

        от кого е туй мило послание…

116 И в ответ на това й желание

звучи още в трогателни ноти

песента за орловите нокти^[123].

Елидюк

Бих искала да ви предам

тъй, както аз поне я знам,

една история, която

във стара песен е възпята.

 

5 В Бретан живеел рицар млад

на име Елидюк^[124] — познат

със смелост, с щедрост, с дързост, с чест

каквито никой няма днес.

Жена красива имал той

10 (на име Гилделюк] — от сой

най-знатен; влюбени били те

и в радост им течели дните.

Веднъж, по време на война,

той за съседната страна

15 отишъл с меч да се сражава,

но тъй се случило тогава,

че влюбил се във дъщерята

на краля. С хубост всепризната

я знаел целият район;

20 тя казвала се Гилядон.

За Гилядон и Гилделюк^[125]

предимно ще говоря тук

и за надслов на таз новела

бих имената им извела^[126].

25 Те станали преди години

действителните героини

на случката, която аз

ще пресъздам сега за вас.

 

Бил Елидюк за своя крал

30 един безупречен васал,

във всичко служел му така, че

във двора бил високо тачен.

Щом кралят нейде заминавал,

на Елидюк се доверявал

35 делата му да ръководи

и разрешавал му да ходи,

на лов из кралските гори;

а там пазачите дори

не смеели да приближат

40 до него, нежели да спрат

добрия рицар да ловува^[127].

Но този кралски жест му струвал

омраза, клевети, и завист

и властелинът го заставил,

45 под натиска на други хора,

веднага да напусне двора.

Напразно Елидюк се питал

защо тоз крал не му зачита

заслугите и му не дава

50 изобщо да се оправдава.

Ала подученият крал

дори и миг не пожелал

внимание да му обърне.

Наложило се да се върне

55 в дома си Елидюк… Унил,

пред близките си той разкрил

голямото си огорчение,

че кралят със пренебрежение

изгонил го… До онзи ден

60 той бил му предан, бил почтен!…

Мнозина притчата повтарят,

че „в никой случай господарят

не ни дължи благоволение“^[128].

Но поданикът уважение

65 на своя суверен дължи

и нужно е да се държи

добре с познати и съседи.

С взор тъжен Елидюк изгледал

дошлите, сбогом с тях си взел

70 към Логър^[129] по море поел,

жена си в своя дом оставил,

а към най-близките отправил

молба така да се държат

към нея, както им дългът

75 подсказва. Всички приближени

се разотишли натъжени:

той искал да замине само

със десет рицари. Жена му,

покрусена от таз раздяла,

80 го придружила, прималяла,

до пристана. А Елидюк,

заклел се, като мил съпруг,

че с друга мислено дори

не ще й той изневери.

85 А после се отдалечил,

на кораба се настанил,

в откритото море навлязъл

и не след дълго в Тотнес^[130] слязъл.

 

Там властвали крале различни

90 и водели войни епични.

Край Ексетър, във замък бял

живеел стар, почитан крал;

уви, наследник той си нямал,

но имал дъщеря голяма

95 и кандидати тя отвред

привличала. Един съсед

поискал я, ала бащата

не си дал нему дъщерята.

Съседът му го изненадал

100 и кралството със взлом нападнал,

земите му опустошил,

но никой се не осмелил

да му излезе на глава^[131].

Щом Елидюк разбрал това,

105 решително си казал, че

ще трябва да се притече

на помощ. В кралските палати

от свойте рицари изпратил

да известят, че е решен

110 да тръгне още този ден

с нашественика да се бие.

След туй, когато го надвие,

готов бил, ако кралят смята

за нужно, да стои в палата

115 и цял живот. В противен случай,

щял да поиска да получи

ескорт, на който да разчита,

дордето из страната скита.

Приел зарадваният крал

120 вестителите и предал

на конетабъла веднага

за гости замъка да стягат,

вечерята да пригласят

и рицаря да доведат,

125 да му дадат каквото би му

било след туй необходимо.

Със свита Елидюк довели,

радушно в двора го приели,

а след това бил настанен

130 у състоятелен, почтен

и благодетелен човек,

гостоприемен и с нрав мек.

На госта стая той предложил,

сърдечно го предразположил,

135 и с всичко нужно го снабдил.

Тогава Елидюк решил

софрата си да сподели

със бедни рицари, дошли

във този град да пребивават.

140 но сметнал, че не подобава

на хората му за услуга

с пари или пък с нещо друго

престижа си те да окалят,

поне докат се изтъркалят

145 пет-шест недели. Втори ден

откакто той бил настанен,

слух се разнесъл, че полето

е вече от врага завзето

и че той готвел се след пладне

150 с войска града им да нападне.

Чул Елидюк страхотна врява,

видял, че ужас завладява

все повече града и двора,

и наредил на свойте хора

155 със мечовете да вървят

тозчас града да защитят.

Там вече рицари ранени

той виждал; други пък пленени

били… Оставали малцина

160 (навярно към петнайсетина),

които годни били в бой

да влязат… Виждайки как той

се готви стръвно за атака,

без даже нито миг да чакат,

165 оръжието си те взели

и срещу своя враг поели:

 

— Сеньор, — му рекли те — със вас

ще сме до сетния си час!

— Благодаря — отвърнал той —

170 но първо ми кажете кой

ще ми посочи откъде

ще може да ни заведе

там, при врага, та с изненада

да го ударим из засада.

175 Тук няма смисъл да стоим.

— Тогава нека да вървим

към прохода при онзи лес.

Там враговете още днес

ще минат с плячката, която

180 ще са заграбили. Когато

навлязат в просеката тясна

(тя и за нас ще е опасна!),

ще можем да се справим с тях,

ще станат те за срам и смях.

185         Тогава Елидюк им рекъл:

— Приятели, не ще е лека

задачата, но който иска

победа, той ще трябва риска

на неуспеха да приеме.

190 И нека да не губим време!

Щом сте васали, застанете

зад мене вкупом и правете

това, което правя аз.

Заклевам се пред всички вас,

195 че няма крах да претърпите,

ако на мен се доверите.

Ако успеем да надвием

противника, ще се сдобием

заслужено със бойна слава.

200 Повярвали му те тогава

и до гората го завели,

удобно място там заели,

за да нападнат своя враг,

а Елидюк им казал как

205 да влязат в схватката, щом той

със вик даде им знак за бой.

Врагът се появил след миг

и Елидюк със силен вик

другарите си призовал

210 да почнат бой за своя крал.

И всеки с меча взел да маха,

противниците, от уплаха,

съвсем безсилни се видели

и някои се разпилели…

215 Врагът бил бързо победен,

самият конетабъл в плен

ведно със другите бил взет.

Макар че двадесет и пет

били тез рицари, които

220 сражавали се във защита

на краля, те със сетни сили

над трийсет рицари пленили

и цялата им плячка взели.

След туй, доволни, че успели

225 врага си в бой да победят,

накъм града поели път.

А кралят, тюхкайки се в двора,

обзет от страх за свойте хора,

проклинал Елидюк и смятал,

230 че негова ще е вината,

ако в ръцете на врага

са рицарите му сега.

Тогава тъкмо, отдалече,

със плячка, рицарите вече

235 задавали се, ала той

видял, че те били на брой

по-много, и не ги познал.

Изплашен, мнителният крал

разпоредил на свойте хора

240 добре вратите да затворят,

на крепостта да се качат

и със стрелите си да спрат

напредването на вразите.

Но в този миг един вестител

245 на кон до краля приближил

и най-подробно му разкрил

как Елидюк, героят славен,

смелчакът, който нямал равен,

безпримерно врага сразил

250 и конетабъла пленил,

как с двадесет и девет здрави

мъже успял сам да се справи

и в плен ги взел… А колко той

ранил бил и убил в двубой!

255 Излязъл радостният крал

на двора, Елидюк видял,

с победата го поздравил

и топло му благодарил.

А Елидюк, ощастливен,

260 предал му всички взети в плен,

на кралски хора чест оказал

с трофеи бойни, но запазил

за себе си три яки коня;

а пък на тоя или оня

265 от плячката по нещо дал.

От срам избавеният крал

тъй подвига му оценил,

че го със почит оградил —

за свой най-верен страж го взел.

270 А Елидюк му се заклел

в лоялност и със свойте хора

една година служил в двора.

Дочула щерката на краля

как всички подвига му хвалят,

275 на своя шамбелан доверен

заръчала да го намери

и да му каже, че желае

с героя да се запознае.

Все с неотслабващ интерес

280 тя чакала от него вест,

най-сетне той й съобщил,

че много радостен би бил

да бъде с нея някой ден.

От свой приятел придружен,

285 на кон потеглил, за да иде

със дъщерята да се види.

Когато вече приближил,

чрез шамбелан той известил

девойката… Със тон открит,

290 с достоен, благороден вид

той искрено благодарил

на Гилядон, затуй че бил

удостоен с такава мила

покана. Тя го уловила,

295 без да продума, за ръка

най-дружелюбно и така

те седнали върху леглото

и доверили си каквото

подсказвала им младостта.

300 В лицето му се взряла тя,

той видимо й се понравил

и несъмнено й направил

такова силно впечатление,

че тя усетила влечение

305 към него, а Амур веднага

внушил й, че й се полага

да го обикне. Пребледняла

девойката и не посмяла

със рицаря да сподели

310 това си чувство: та нали

могъл би той да я намрази.

Ала настъпил край на тази

визита… Елидюк се канел

да тръгва. Как тя да застане

315 пред него, за да му попречи?

Щом в своя дом прибрал се вече,

той се почувствал, че е в плен

на чара й: бил покорен

от качествата й човешки,

320 ала въздишките й тежки

го мъчели. Замислен, мрачен,

той се упрекнал за това, че

се виждал с нея чак сега.

И в миг се сепнал: как така

325 съпругата си е забравил!

Когато беше я оставил

сама и бе на път поел,

във вярност бе й се заклел.

След тежката раздяла тя

330 не спала никак през нощта.

Но пък на Гилядон тъй много

допаднал Елидюк, ей Богу,

че искала да го спечели.

Щом първите лъчи изгрели,

335 тя шамбелана призовала

и свойта тайна му признала:

— Ах, Боже, колко съм нещастна!

Във положение ужасно

намирам се: не някой друг,

340 обикнах аз, а Елидюк,

с геройство възхитил мнозина.

Безсънна тази нощ премина…

Ако и той е днес готов

да ми отвърне със любов

345 и ми се закълне във вярност,

бих сторила, от благодарност,

каквото сам би пожелал,

дори ще го направя крал.

Пред него съм в такъв захлас,

350 че ако ме отблъсне, аз

бих сигурно от скръб умряла.

        Когато Гилядон изляла

сърцето си пред шамбелана,

той й отвърнал: — Щом тъй стана,

355 госпожо, щом безспирно този

любовен плам ще ви тормози,

тогаз писмо му изпратете

и го със пръстен придружете,

с красив колан или с ширит.

360 Ако покаже се честит

от този дар и от писмото,

туй ще е хубав знак, защото,

безспорно, всеки император

би бил ощастливен, когато

365 узнае, че сте го дарила

с любов.

                Но тя се усъмнила

в съвета му: — Не зная как

след този дар ще имам знак,

че ще ме заобича той.

370 До днес сред рицарите кой

е чакал с дар да го склонят?

Не е било туй никой път,

та бил той влюбен или не.

Да бях аз сигурна поне,

375 че с мен не ще се подиграе!

Но пък щом можем да узнаем

по действията на човека

какви са чувствата му, нека

последвам вашия съвет.

380 — Добре! — отвърнал той в ответ.

А тя добавила: — Вървете,

с колан и пръстен го дарете

и поздрави от мен стократно

предайте му. — Най-акуратно

385 за вас аз всичко бих направил.

 

        И шамбеланът я оставил

сама все още да умува

дали такъв подход си струва

и да се вайка безутешно:

390 „Как този чужденец успешно

за миг ми завладя сърцето?

Той ще си иде там, отдето

дошъл е… Кой е Елидюк?

Та той ще ме остави тук

395 да се проклинам до премала.

Нима съм толкоз полудяла,

та щом като един път аз

говорих с него, в този час

съм вече склонна да му дам

400 сърцето си? Та той за срам

ще ме направи, щом поиска…

Все пак показа се изискан…

Но… жребият е хвърлен. Няма

да има по-нещастна дама

405 от мен.“

                В туй време шамбеланът,

със пръстена и със колана,

бил вече рицаря открил,

от Гилядон го поздравил

и даровете му предал.

410 А той, доволен, в тях се взрял,

надянал пръстена на пръста,

с колана си пристегнал кръста,

протегнал в знак на благодарност

към шамбелана малък дар, но

415 последният не го приел,

със Елидюк си сбогом взел

и нищо друго не му казал.

Щом шамбеланът си излязъл

от Елидюк, той се завтекъл

420 към дъщерята и й рекъл,

че рицарят я поздравява

със благодарност. Тя тогава

отронила: — Кажете само

дали ще имам любовта му?

425 — Да… Чувствата си той прикрива,

но всичко май натам отива.

Щом аз предадох му нещата,

той пръстена ви на ръката

си сложи, тури си колана,

430 ала безмълвен си остана.

И аз го нищо не попитах.

— Дали за знак любовен счита

тез дарове?… Ще е ужасно

надеждите ми да угаснат.

435 — Не знам… Но все пак той прие

подаръците ви добре.

— Не ме успокоява тази

реакция… Дали ме мрази?

Причина за това той няма…

440 Но моята любов голяма

дали не го пък отегчава?

Смърт според мене заслужава

тоз рицар, в случай че презре ме.

От днеска за известно време

445 не ми се ще да му додявам

и нищо не възнамерявам

да предприема ни чрез вас,

нито чрез друг… До онзи час,

когато лично ще призная

450 пред него как ме мъчи тая

любов. Той докога е тук?

— За ваша радост, Елидюк,

госпожо, имал е покана

от краля в двора да остане

455 една година. Той приел

и даже му се е заклел

във вярност. Значи щом решите,

ще можете да споделите

тревогите на любовта.

460         Зарадвала се много тя,

че той остава. Но, уви,

как тя да знае от какви

тревоги този рицар страда?

 

А имал той една отрада:

465 за дъщерята да мечтае,

но продължил да се терзае

от чувството си на вина

към собствената си жена.

На нея вярност той дължал,

470 но как ли би се въздържал

за Гилядон да не се сеща,

да не желае да я среща,

да я прегръща и целува?

Той несъмнено се страхувал,

475 че страстната любов позор

би му навлякла в този двор.

А пък нали бе дал обет

пред краля^[132]! Все така обзет

от чувства тягостни, той скочил

480 на коня си и се насочил

към кралския дворец: държал

да види там самия крал,

пък и да срещне дъщеря му.

Но всъщност тази среща само

485 подтиквала го към палата.

 

В покоите на дъщерята

току-що кралят влязъл бил

и вече бил се вдълбочил

в игра на шах^[133]. Насреща имал

490 играч със дарба несравнима;

дошъл бил щерката на шах

да учи. Елидюк към тях

отправил се. Щом приближил,

съвсем учтиво поздравил,

495 радушно кралят му отвърнал

и се към Гилядон обърнал:

— Ах, щерко, откога желая

с тоз рицар да те запозная!

Той с храбростта си заслужава

500 честта ти. Ако се сравнява

с петстотин рицари на брой,

пак най-добрият ще е той.

        Щом чула, тя се престрашила,

до Елидюк се приближила

505 и от тези думи окрилени

те седнали встрани, смутени,

без да проронят нито звук.

Пръв заговорил Елидюк

и за дара благодарил:

510 такъв скъп дар до днес не бил

от никого той получавал.

А тя признала му тогава,

че с този дар му е отдала

сърцето си и би желала

515 да го приеме за съпруг^[134].

В противен случай тя за друг

не би се никога сгодила.

— Благодаря ви много, мила

госпожо! Знайте, любовта ви

520 безпримерно щастлив ме прави.

И аз с любов ще ви отвърна

и в своя дом не ще се върна

преди да прекратим войната.

Пред краля се заклех в палата

525 да престоя една година,

а след това ще си замина,

ако не се възпротивите.

— Любими, вие ще решите

как да постъпите към мен.

530 Така сте мил и откровен,

че тези ваши думи вливат

в мен радост, правят ме щастлива.

Над всичко друго ви обичам

и с пълна вяра се обричам

535 на вас.

                След тези обещания,

запазили те миг мълчание,

той в стаята си се прибрал

доволен, че се е държал

към нея честно и достойно

540 и че ще може най-спокойно

да среща своята изгора.

И си припомнил как наскоро

бил много рицари пленил,

как кралството освободил

545 и как придворните и кралят

достойнствата му още хвалят.

След туй отпуснал се с надежда,

че всичко се добре нарежда.

В туй време кралят на Бретан,

550 от ред неволи сполетян,

заръчал Елидюк да дирят.

От вътрешни борби раздиран

бил дворът му, а пък вразите

опустошили му земите.

555 Той губел замък подир замък,

от никого подкрепа нямал

и го обзело угризение,

че под зловредното давление

на други се е разделил

560 със Елидюк. Той заточил

клеветниците му в чужбина,

но чувствал, че не може мина,

без своя най-добър васал,

без Елидюк, и настоял

565 той клетвата си да припомни

и да се върне да помогне

на бедстващия вече крал.

Когато Елидюк узнал,

че кралят му го призовава,

570 той почнал да се притеснява,

и смут усетил душегубен,

защото бил безумно влюбен

в девойката, а пък и тя

споделяла му любовта.

575 Необуздани чувства в тях

бушували, но те до грях

не били стигнали: в целувки,

в подаръци и във милувки

намирали си утешение.

580 Тя чувствала едно тежнение —

да бъде негова любима,

без да допуска, че той има

във собствения дом жена.

„Защо дойдох във таз страна? —

585 се питал тъжно той. — За зло ли

аз водих бой, търпях неволи?

Тъй стана, че към дъщерята

на краля тегли ми душата,

а и тя влюбена е в мен.

590 Сега се виждам задължен

да тръгна. За един от нас

настъпи гибелният час…

Пък и за двама ни… Без време

васалският ми дълг зове ме:

595 пред краля аз обет поех,

а пред жена си се заклех

във вярност… Трябва да замина

и то преди една година

да съм изкарал в таз страна.

600 Любимата си за жена

да взема? Всъщност няма как:

религията този брак

не би допуснала^[135]. Не бива.

Но пък душата ми се свива,

605 като помисля за раздяла.

Да, Гилядон би ме разбрала,

че съм в ужасно положение.

Ще взема някакво решение,

след като поговоря с нея.

610 Тя сигурно добра идея

ще ми даде. На траен мир

се радва дворът тук подир

спечелените с мен воини.

А моят крал през тези дни

615 е във беда^[136]… Туй значи, че

преди тоз срок да изтече,

ще тръгна. Трябва да говоря

с любимата си и ще сторя,

щом и пред нея дадох клетва,

620 каквото тя ме посъветва.“

        И той пред краля се явил

и му нещата обяснил:

за доказателство му дал

бележката от своя крал.

625 Монархът много съжалявал,

че Елидюк си заминавал,

предложил му да се откаже

срещу земи и злато… Даже

трезора си му предоставил

630 и казал, че ще го направи

наследник на една третина

от двора, ако не замине

и продължи да служи тук.

— За Бога! — рекъл Елидюк. —

635 Аз моля ви да разберете,

че моят крал е днес в несрета

и че на помощ се надява.

Под клетва аз ви обещавам,

че с рицарите си веднага

640 ще дойда, ако се налага.

        Добрият крал се съгласил

с тез доводи, благодарил

на Елидюк, че вярно, с чест

е служил в кралството до днес,

645 възнаградил го най-богато

с коне, със кучета и злато,

с коприни, за да се облича.

Но Елидюк не го увличал

разкошът, твърде скромен бил.

650 Накрая с краля споделил,

че с неговата щерка иска

да разговаря, като с близка.

Повикал кралят свой придворен

и му заръчал да отвори

655 покоите на дъщеря му.

Девойката като че само

туй чакала: тя го приела

и в стаята си го въвела.

Той й изложил най-напред

660 тревогите си и съвет

от свойта мила пожелал.

Ликът й мигом пребледнял

и тя изгубила съзнание.

А той изпаднал в отчаяние,

665 едва сподавял свойте вопли,

целунал устните й топли,

притиснал си я до сърцето

и тъй я задържал, дордето

любимата му се свестила,

670 а после тихо рекъл: — Мила,

за Бога, чуйте ми молбата.

На вас обрече ме съдбата,

и смърт сте, и живот за мен.

Съвет ви искам в тоз момент,

675 защото свързва ни обет

да сме си верни занапред.

Уви, дългът ми ме застави

да се сбогувам със баща ви,

но пряко волята ви няма

680 да тръгна, колкото голяма

да е възникналата нужда.

— Любими, щом не съм ви чужда,

тогава ме вземете с вас.

Тук ще умра от мъка аз.

685         Той нежен поглед й отправил

и рекъл: — Мила, пред баща ви

аз клетва за една година

положих. Ако с вас замина,

би значело да я погазя.

690 Заклевам ви се, че ще спазя

поетия пред вас обет.

Определете занапред

ден, в който да се видим пак,

и аз ще ви докажа как

695 държа на рицарската чест.

На вас принадлежа от днес.

        Като го чула как се врича

и колко силно я обича,

девойката се съгласила

700 и ден за среща обявила.

След туй халки си разменили

и с много скръб се разделили.

Той през морето път поел

попътен вятър го завел

705 в родината. Отишъл в двора,

там кралят, неговите хора

зарадвали му се. А щом

завърнал се във своя дом,

най се зарадвала жена му.

710 Но Елидюк си мислел само

за своята любов: бил мрачен

и много тъжен, затова че

любимата била далеко.

Без нея как да му е леко?

715 Съпругата от туй държание

изпаднала във отчаяние

и го попитала: — Ах, мили,

във грях ли са ме обвинили?

Дали злосторната мълва

720 не е причина за това?

Пред свои и пред чужди даже,

ако е нужно, ще докажа,

че винаги ти вярна бях

и никога не влязох в грях.

725 — Не, драга, — рекъл той тогава, —

не те аз в нищо обвинявам.

С проблеми тежки е заето

безспирно кралството, в което

аз бях: пред краля се заклех

730 и обещание поех

да се завърна пак, защото

и там глава надига злото.

Щом тука мир се възцари,

аз няма седмица дори

735 да чакам… Тъй съм разтревожен,

че днес едва ли нещо може

да ме зарадва. Аз на крал

съм твърдата си дума дал.

За мен над всичко е честта.

740         Какво могла да каже тя?

Отишъл Елидюк веднага

при своя крал да му помага,

за да се справи с враговете,

и дал му най-добри съвети.

745 А кралят, трогнат, за отплата,

на него поверил земята

на кралството. Но… наближавал

денят на срещата. Тогава

той и войната прекратил,

750 и бунтовете потушил,

защото щял да тръгва скоро.

Но не поканил много хора:

взел шамбелана (той бил вече

в интимния му кръг въвлечен

755 и знаел личната му драма),

взел от роднините си двама

(допадали му те безмерно)

и щитоносците си верни.

Поискал да се закълнат

760 езиците си да държат

и с тях потеглил през морето.

Щом наближил дотам, където

бил най-очакван, най-желан,

той пратил своя шамбелан

765 при милата си със вестта,

че се е спрял пред крепостта

и че предлага, щом нощ слезе

над замъка, тя да излезе

извън града със шамбелана,

770 а Елидюк щял да застане

съвсем наблизо, за да има

възможност своята любима

да срещне. С колко нетърпение

очаквал той туй мигновение!

775 И шамбеланът, преоблечен,

неузнаваем крачел вече

към стаята на дъщерята.

А щом се вмъкнал крадешката

при нея, той я поздравил

780 и й веднага съобщил

къде е Елидюк. Сломена,

неизразимо натъжена

била тя, но от новината

отпуснала й се душата,

785 от радост чак се просълзила

и го с целувки наградила:

нали когато падне мракът,

любимият й ще я чака.

Приготвила се бързо тя

790 за тръгване, а щом нощта

над стихналия замък слязла,

ведно с вестителя излязла

извън предела на стените.

Страх бил й завладял гърдите,

795 но неотклонно тя вървяла,

загърната със наметало,

в чудесно облекло, богато

бродирано с най-чисто злато.

 

Едва на хвърлей на стрела,

800 край гъстата гора била

издигната ограда: тук

отдавна чакал Елидюк.

Веднага той от коня скочил,

към идващите се насочил

805 и с радост невъобразима

целунал своята любима.

А после всички полетели

в галоп към Тотнес. Там видели

на пристана закотвен кораб

810 и рицарят със свойте хора

качили се, за да отплуват.

Ветрец попътен им издувал

платната, по вълните бели

те към желаните предели

815 се носели… Ала когато

брега да стигнат, силен вятър

на корабчето връхлетял,

платната му за миг раздрал,

а те, обзети от тревога,

820 на помощ призовали Бога,

а също и свети Никола^[137],

за милост взели да се молят

и Божията майка с вяра,

че няма смърт да им докара

825 тоз вихър. Бедстващите хора

не знаели какво да сторят.

Та как при корабокрушение

да се надяват на спасение?

Но вик надал един моряк:

830 — Сеньор, нима ще видим бряг,

щом като взел сте с вас жена,

която само на злина

могла би да ни обрече?

Нали мнозина знаят, че

835 сте женен — имате съпруга,

а водите в дома си друга,

напук на святата ни вяра,

на клетвата ви пред олтара.

Ако я хвърлим в глъбините,

840 ще се поукротят вълните

и сигурно ще се спасим.

— Подлец! — със гняв неизразим

отвърнал Елидюк в ответ. —

Млъкни, мерзавецо проклет!

845         И скъпо би му той платил

за думите, ако не бил

зает девойката любима

да утешава… („Значи имал

жена!“)… И тя от скръб в сърцето

850 и от талазите в морето,

припаднала, лице опряла

на Елидюк. Той за умряла

я взел и във сълзи облян

прегърнал нежния й стан.

855 Докопал след това веслото

и с удар силен по челото

свалил моряка на земята,

със яд го хванал за краката

и го през борда запокитил

860 на произвола на вълните.

Заел се Елидюк тогава

сам кораба да управлява

и много скоро съумял

да стигне бряг. Когато спрял

865 на пристан, хвърлил тежка котва

и почнали да се приготвят

да слизат. Но и в този час

девойката била в несвяст,

отпусната и пребледняла,

870 и всички вече за умряла

я мислели. В плен на скръбта,

и Елидюк в тоз миг смъртта

желаел вече: най-добре

било би с нея да умре.

875 Та как живял би занапред?

Той се обърнал за съвет

към спътниците си: в кой кът

девойката да пренесат?

Щом тя е дъщеря на крал,

880 ще трябва с пищен ритуал,

във манастир, с богослужение,

най-подходящо погребение

на нея да й отредят.

Какво могли да му рекат

885 най-близките му приближени?

Нали и те били втрещени…

А всъщност недалеч оттук

бил замъкът на Елидюк

с имота му. Околовръст

890 простирал се един лес гъст,

сред който от света далече

четирийсет години вече

в параклисче отшелник сам

живеел. Често пъти там

895 бил Елидюк. Защо и днес

да не проникне в онзи лес?

И той предложил да отидат

в леса отшелника да видят

и нея там да погребат.

900 А щом се в двора приберат,

от своите земи той щял

да задели не малък дял

за манастир. Там след години

послушнички и монахини

905 за нея ще се молят Богу.

На свойте приближени строго

да пазят тайна наредил,

на кон и Гилядон качил

и всички тръгнали на път.

910 Не бил отдалечен лесът,

те бързо стигнали дотам

открили търсения храм,

повикали те многократно,

почукали и на вратата,

915 но кой да иде да отвори,

на повика да отговори?

Един от тях все пак успял

да влезе вътре и разбрал,

че тоз отшелник неизвестен

920 умрял бил: гробът му бил пресен.

Другарите на Елидюк

предложили да бъде тук

погребана, но той ги спрял

и казал: — Първо бих желал

925 да чуя от по-мъдри хора

какво е най-добре да сторя,

та този малък кът свещен

да бъде облагороден

и да се изгради тук храм.

930 Сега ще я оставим там,

срещу олтара… В небесата

да й приеме Бог душата!

След туй приготвили легло

от горното й облекло

935 и я положили излеко

като покойница на меко.

С неизразима скръб в сърцето,

любимият й по лицето

целунал я и промълвил:

940 — Приятелко, Бог ме убил,

ако доспехи пак надяна!

Защо ли жив аз да остана

на този свят? Защо погубих

живота ви, защо се влюбих

945 във вас? Уви, ако така

не ме обичахте, сега

кралица щяхте да сте, мила.

Но… вече ни е разделила

смъртта. Аз, скъпа, взех решение

950 монах да стана, утешение

в молитви всеки ден да диря

на гроба ви, тук в манастира.

        Щом Елидюк оттам излязъл,

на своя шамбелан той казал

955 във замъка му да върви,

жена му за да извести,

че вкъщи връща се след ден

и че е много изморен.

Добрата вест ощастливила

960 жена му, тя се пригласила

съпруга си да срещне мило,

ала сърцето й се свило,

защото той не я прегърнал,

със нежности не й отвърнал

965 и все студено се държал.

Щом сутрин станел, недоспал,

на меса неотклонно ходел,

а после из гората бродел,

параклисчето посещавал

970 и се безкрайно удивявал,

когато милата си гледал:

тя не била мъртвешки бледа,

а все тъй бяла и червена^[138].

С душа от скърби изтомена,

975 той молел Господа безспир

духът й да почива в мир.

А след молитвите се връщал

почти незабелязан вкъщи.

Жена му се поусъмнила

980 и на прислужник наредила

съпруга и да проследи;

тя щяла да го награди,

коне, пари да му даде,

ако той разбере къде

985 по цял ден Елидюк е бил.

И тъй, прислужникът открил

как през гъстака се провира

мъжът й, как пред храма спира,

как влиза вътре, как излива

990 в молитви свойта скръб горчива.

Тозчас завърнал се слугата

и тайно споделил с жената

как тъжно молел се мъжът й,

как той самият бил покъртен,

995 когато слушал как той стене.

Съпругата, озадачена,

предложила: — Я нека ида

и аз параклиса да видя.

Мъжът ми се приготовлява

1000 при краля днес да заминава.

Не много време, всъщност, мина,

откак отшелникът почина;

мъжът ми много го ценеше,

но надали за него щеше

1005 да бъде чак тъй натъжен.

 

        В следобеда на този ден

отишъл Елидюк в палата,

а пък жена му и слугата

към манастира път поели

1010 и чак в параклиса се спрели.

Върху леглото тя видяла,

ще кажеш роза разцъфтяла,

девойката. Щом я отвила,

съпругата се изумила

1015 от дългите й пръсти нежни

и от ръцете белоснежни.

Едва сега разбрала тя

причината за горестта

на Елидюк и промълвила:

1020 — Ах, погледнете тази мила

девойка с лик същински бисер;

навярно моят мъж скърби все

заради нея, непрестанно…

Не ми изглежда никак странно,

1025 че по умрялата той страда.

Така красива, толкоз млада,

тя предизвиква съжаление

и в мен. Едва ли утешение

бих имала и аз самата.

1030         От силна мъка във душата

съпругата се просълзила

и да се вайка продължила.

Но невестулка в този миг

пребягнала със кобен вик,

1035 на клетницата по снагата,

замахнал със кривак слугата

и ударът тъй силен бил,

че той на място я убил.

Ала след малко дотърчала

1040 и дружката й. Щом видяла

как другата по гръб лежи,

тя взела първо да кръжи

наоколо, един път с крак

побутнала я, после пак,

1045 но всуе… Затова решила

отново да й вдъхне сила,

да иде във леса за цяр,

за билка със вълшебен дар.

Тя не след дълго се прибрала,

1050 със зъби ален цвят държала

и на убитата в устата

напъхала го. Щом жената

видяла как се тя свестила,

към спътника си се извила

1055 и рекла: — Я вземи тояга,

за да я спреш да не избяга,

той я подгонил, тя не спряла,

ала цветеца изтървала.

Жената тутакси го взела

1060 и над девойката се свела

в устата й за да го пъхне,

в очакване тя да въздъхне,

да се привдигне, да отвори

очите си, да проговори.

1065 И точно както пожелала,

тъй случило се^[139]: — Май съм спала

предълго време, Боже мили…

        Щом устните й промълвили

това, съпругата му много

1070 зарадвала се: — Слаба Богу,

че билката така помага!

Кажете откъде сте, драга?

А тя й рекла шепнешката:

— Госпожо, аз съм дъщерята

1075 на Логърския крал. За жалост,

сърцето си дарих изцяло

на хубавеца Елидюк.

Разбрах, когато идвах тук,

във бащината му страна,

1080 че ме е мамил, че жена

законна в своя дом той има.

Покруса непреодолима

ме сполетя и аз припаднах,

излъгана и безотрадна;

1085 той ме заряза в таз чужбина

незнайно по каква причина.

Щом вярва на мъже жената,

тя значи няма ум в главата^[140].

— Приятелко, аз съм жена му —

1090 отвръща другата. — Той само

за вас си мисли, по вас страда

и вече никаква отрада

не чака. Идва всеки ден

във този храм, опечален,

1095 да ви погледа пак и пак.

А аз, като го виждах как

измъчва се, го проследих

и в таз обител ви открих.

Ах, как се радвам, че сте жива!

1100 Бих искала да сте щастлива

с мъжа, комуто сте дарила

сърцето си, девойко мила.

В дома му ще ви заведа,

а него ще освободя

1105 от брачния обет… Пък аз

ще вляза в манастир тогаз.

 

        И тя изпратила слугата

да иде бързо във палата

мъжа й да предупреди

1110 за станалото. И преди

да падне непрогледна вечер,

в дома си Елидюк бил вече,

там сварил своята любима,

почувствал радост несравнима,

1115 с целувки нежни й покрил

лицето и благодарил

на своята добра съпруга.

Щом го видяла как на друга

любов и нежности отдава,

1120 тя доверила му тогава

обзелото я намерение

той част от своето имение

да й даде за манастир

и там тя да намери мир:

1125 нали църковните канони

и възприетите закони

на никой мъж не разрешават

по две жени да притежава^[141].

А Елидюк й отговорил,

1130 че твърдо е решен да стори

каквото искала жена му.

И той се съгласил не само

да й отстъпи от земите,

а предоставил и парите,

1135 с които построила тя

параклиса, обителта,

без да пести нито пари,

нито земя, нито гори.

Издигнала тя манастира

1140 и се заела да набира

послушнички и монахини.

Щом станали те трийсетина,

в обителта ги тя прибрала

и там свой орден основала.

1145 А пък мъжът й, след една

разкошна сватба, за жена

любимата девойка взел и

те дълго време си живели

в любов и щастие, каквито

1150 едва ли някой е изпитал.

Раздавал той пари безчет

и правел добрини навред…

Отпосле двамата решили

и своя дух, и свойте сили

1155 на Господа да посветят:

край замъка, в прекрасен кът

издигнал Елидюк голям,

богато обзаведен храм,

във него свойте средства вложил,

1160 събрал приятели набожни

и с тях поел обет пред Бога

на църквата, дордето могат,

да служат предано и честно.

Но Елидюк счел за уместно

1165 при първата жена да прати

и втората — и таз, която

обичал той над всичко друго.

Веднага двете му съпруги

сприятелили се, дори

1170 държали се като сестри.

А и самата Гилделюк

окуражила Елидюк

да служи Богу беззаветно…

Та ето как мъжът и двете

1175 жени останали си мили

и Господу се посветили^[142];

разменяли си доста често

чрез свои пратеници вести,

със чест живели на земята

1180 и тъй дочакали смърт свята.

 

За тримата се песен пее

и споменът за тях живее

в Бретан… И аз със своя стих

навеки ги обезсмъртих.

Допълнителна информация

$id = 7617

$source = Моята библиотека

Издание:

Мари дьо Франс. Куртоазни новели-ле

Френска. Първо издание

Редактор: Атанас Сугарев

Научен редактор: Стоян Атанасов

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Румен Хараламбиев

Оформление на корицата: Деница Трифонова

ISBN: 978-619-152-127-2

 

Преводът е направен по изданието:

Lais de Marie de France

Librairie Générale Française, 1990

Collection „Lettres gothiques“

 

© Паисий Христов, превод, 2012

© Стоян Атанасов, предговор, бележки, 2012

© Издателство „Изток-Запад“, 2012

 

Формат 16/60/90

Обем 13,5 п.к.

Дадена за печат: ноември 2012

Излязла от печат: ноември 2012

 

Предпечат и печат: „Изток-Запад“