Кейт Макуайър наблюдаваше отражението си в леко оцветеното стъкло на летището. Оттам я гледаше млада, интересна жена.
Морскосиният костюм и каскетчето бяха съвсем подходящи за пътуването, мислеше тя и в същото време се надяваше, че при пристигането й в Тъксън няма да бъде горещо.
Жалният плач на едно бебе отклони вниманието й от стъклото. Както винаги летището беше претъпкано.
Кейт се опияняваше от безкрайния поток на пътуващите. Обичаше движението. Пък и трябваше да премисли някои неща.
За внезапната смърт на чичо си бе научила от един телефонен разговор с леля си Сю. Двамата с баща й искаха веднага да заминат при леля Сю, но тя им съобщи, че погребението вече е минало — съвсем безшумно, в тесен кръг. Нищо повече. Кейт и баща й не поискаха никакви други обяснения от леля Сю. След това обаче пристигна телеграма. Кейт още носеше жълтата бланка в чантата си. Извади я, за да я прочете за кой ли път.