Константин Симонов
Живи и мъртви

В дните на Великата отечествена война Константин Симонов получи общонародно признание като творец. То дойде със стихотворението „Чакай ме!“, което обходи мълниеносно фронта, препечатвано десетки и стотици пъти във фронтовите вестници и листовки, за да стопли войнишките сърца и да укрепи вярата им в победата.

От първите дни на войната Симонов е на фронта. Написаното през този период пресъздава фронтови епизоди и бойни операции, в които писателят е бил непосредствен участник или очевидец. Той пише за силата и несъкрушимостта на руския характер, за любовта, която отчаянието не може да убие, за подвига на руския войник.

През периода на войната у Симонов назрява идеята да създаде епопея за Великата отечествена война. Прелиствайки сборника военни разкази, които излизат през 1946 год., писателят казва: „в мен остана усещане за нещо недоизказано докрай, усещане, че не съм казал всичко за хората, които обичам и които са останали в паметта ми“. И писателят се връща към близкото минало, за да го увековечи в цикъл романи: „Другари по оръжие“, „Живи и мъртви“, „Хората не се раждат войници“ и „Последно лято“.

Първият от романите, отразяващ гражданската война в Испания, е една прелюдия към онова, което очаква света с надигането на Хитлеровите пълчища.

В „Живи и мъртви“ е застрашителната стихия на войната в първите, най-тежките месеци. Романът „Хората не се раждат войници“, претворяващ Сталинградската битка, притежава качествата на историческа хроника.

Със същия похват е написан и последният роман от трилогията „Последно лято“. Тук читателят се среща с героите, познати му от белоруския фронт, по време на операцията „Багратион“ през 1944 год.

За трилогията си, посветена на войната — през 1974 г. К. Симонов бе удостоен с Ленинска награда и званието „Герой на социалистическия труд“.