Пирамидионът

Преди 4500 години величествен златен пирамидион стоял на върха на Голямата пирамида в Гиза. Славен и красив, той бил източник на безмерна власт за щастливците, които имали рядкото щастие да го притежават. Но през 123 г.пр.н.е. Пирамидионът бил разрязан на седем части, разнесени в най-отдалечените кътчета на известния свят и внимателно скрити в най-големите строежи на онова време… известни като Седемте чудеса на света. В наши дни, в навечерието на предстоящо рядко астрономическо явление, свързано със слънцето, е настъпил моментът да се открият парчетата и да се съединят, за да образуват пак Пирамидиона.

Епична мисия

Сред състезателите за тази награда са най-великите нации на света, безмилостните банди на международни терористи… както и един непознаващ страх консорциум от осем по-малки страни, които смятат, че не е допустимо една-единствена нация да притежава такъв смразяващ източник на власт. Предвождан от загадъчния капитан Джак Уест, този екип от млади и решителни хора влиза в играта, която се разгръща в заредени с взрив мини и с участието на гигантски зли сили — едно приключение, пред което въображението немее.

5 Седемте смъртоносни чудеса
Seven Ancient Wonders,

Интервю с Матю Райли

Написването на „Седемте смъртоносни чудеса“

С какво се различава написването на „Седемте смъртоносни чудеса“ от това на други ваши книги?

Странно е, но по някаква причина написах тази книга в по-голямо усамотение, отколкото другите — ако мога да правя някакви сравнения, бих го сравнил повече с написването на „Битката“. Това е така, може би, заради темата на книгата: Седемте чудеса на древния свят са тема толкова древна, толкова далечна и толкова чужда на повечето от нас, че се наложи да създавам значителна част от историята, като разчитам на въображението си (вместо да черпя от реални източници — някои от нещата на тема Чудесата на света са доста бедни откъм подробности). Както постъпих и когато се наложи да създавам извънземните в „Битката“, трябваше да измисля тези мистични места — например Висящите градини на Семирамида — на празно място.

Какво се опитахте да направите по-различно в тази книга?

За мен ключовата разлика между „Седемте смъртоносни чудеса“ и предишните ми книги е в темата за „семейството“ в нея. Екипът войници, събрани от различни страни, за да охраняват Лили и да се грижат за нея, в крайна сметка се превръща в семейство, в което има баба и дядо (Дорис и Макс Епер), дразнещи се взаимно братя и сестри (Мечо Пух, Стреч, Дългоух, Зоуи) и дори баща (Джак Уест).

Това е нова тема, която ми достави огромно удоволствие, докато пишех тази книга. В края на краищата, когато пишеш екшън-трилър, трябва да разполагаш с герои, на които държиш, и като създавах това квазисемейство от група закоравели бойци, имах усещането, че създавам особен екип, който ще накара читателите да станат негови фенове.

Особено много ми хареса как Лили преименува всички войници и промени страховитите им позивни в детински звучащи прякори. След като бях използвал „сериозни“ прозвища в романите за Плашилото, сметнах, че е време малко да се позабавляваме, и обърнах наопаки използването на този литературен похват.

Истина ли е, че за тази книга сте създали собствен език?

Не бих отишъл толкова далеч, че да твърдя такова нещо! Онова, което направих, бе да създам азбука (приличаща на клиновидното писмо), за да покажа текстовете на Словото на Тот, но моят „превод“ е от английски, а не от абсолютно нов език. Последното би се оказало твърде трудно и прекалено времеотнемащо. Оставям тези неща на Дж. P. Р. Толкин.

Отне ми известно време, но беше много забавно. Създадох знаци, съответстващи на тези в нашата азбука, измислих правила за подходящи глаголи и някои специални знаци за определени обекти (например Голямата пирамида, Александър Велики и Слънцето). Ако някой има времето и способностите, нека преведе всички текстове на Словото на Тот в книгата обратно на английски, но внимавайте, защото както и в романа, нещата стават все по-трудни, понеже се използват все повече знаци… при това невинаги от ляво на дясно!

Малко след публикуването на книгата систематизирах азбуката на моята уебстраница, за да може всеки интересуващ се да види как се използва тя.

Какво ви накара да направите Джак Уест-младши австралиец?

Ами това отговаряше на логиката на разказваната история. Често са ме питали защо героите от другите ми книги са все американци и отговорът е все същият: отговаря на логиката на историята (особено в „Експлозивно“).

При „Седемте смъртоносни чудеса“ изрично исках героят ми да не е американец. Той трябваше да предвожда тази малка международна група срещу комбинираната мощ на Европа и Америка. Така че измислих бивш войник от Австралия. Знаех още, че финалът изисква една нация да получи мощта на Тартар, и какво друго можеше да е по-подходящо от това, именно Австралия да се превърне в най-могъщата нация на света, та макар и без да предполага за това? (Аз наистина мисля така, ако се интересувате!)

Споменавате на два пъти „Шифърът на Леонардо“ в романа. Прочетохте ли я? Въздейства ли ви по някакъв начин?

Наистина съм чел „Шифърът на Леонардо“ и тя ми достави голямо удоволствие. Всъщност я прочетох много преди да превземе списъците на бестселърите — още когато обикалях за промоцията на „Плашилото“ през 2003, я препоръчвах на хората, но кой да ме слуша!

Като казвам това, нека специално уточня, че „Шифърът на Леонардо“ не повлия с нищо на написването на „Седемте смъртоносни чудеса“. Ако нещо е повлияло, това по-скоро са филмите за Индиана Джоунс. Винаги съм мечтал да създам роман в стил, достоен за Индиана Джоунс, с капани и жестоко приключение, но не ретро, а в наши дни. Причината, поради която споменавам „Шифърът на Леонардо“, е защото романът вече е толкова добре познат, че ако напишеш нещо, използващо теорията на конспирацията и католическата църква, или създадеш епизод със сцена в Лувъра, вероятно трябва да се пошегуваш по някакъв начин с „Шифърът на Леонардо“!

„Седемте смъртоносни чудеса“ представя няколко доста подли американски злодеи! Това антиамерикански роман ли е?

Надявам се да не бъде интерпретиран по този начин. Просто в този роман американците са лошите, и толкова. Те искат силата на Тартар и тръгват да я получат… само че го правят доста по-безпардонно, отколкото нашите герои!

Ключът към „Седемте смъртоносни чудеса“ е в това, че героите ни нямат шанс да спечелят и че се борят срещу най-могъщата нация на света, а това в момента са американците. Америка има повече пушки, танкове и самолети, отколкото следващите десетина велики държави, взети заедно. Когато една група малки страни се изправя срещу Съединените щати, това е голям подвиг — нещо изключително трудно. А това според мен е предпоставка за интересна история.

Струва ми се — и предполагам, че не се различавам от други — че се съмнявам в новия американски „империализъм“ под предводителството на Джордж Буш, но за разлика от много други, не изпитвам неприязън към американците заради това. Те са самотна свръхсила в един променен свят. Трябва да намерят сами своя път, също както го правят останалите. Няма да се размине без грешки. За нещастие техните грешки се усещат от всички на планетата. Както, разбира се, и когато правят добро.

Не знам. Улавям се, че винаги заставам на страната на американците, когато спорим на вечеря с приятели. Аз имам много американски приятели и работя съвместно с няколко изключително умни нюйоркчани и лосанджелисци. Много ерудирани хора, без изключение. Твърдо вярвам, че Америка е един грандиозен социален експеримент: земя на възможностите, където капитализмът е цар и където 280 милиона души живеят в условия на относителен мир при върховенство на закона — е, това не е толкова лошо постижение, нали така?

След всичко това, ако някои американци решат, че само защото съм ги направил „лошите“ в този роман, значи съм антиамериканец, ами… какво мога да направя? За себе си знам, че бъркат. Британците например дори не мигнаха, че са „лошите“ в „Експлозивно“! От друга страна… във Франция още не са ме публикували…

Ще се срещнем ли отново с Джак Уест-младши?

Мисля, че има значителна вероятност да видим пак Джак Уест в нова книга някога в бъдеще. Беше голямо удоволствие да пиша за него и да тръгна в това щуро приключение в неговата компания… а това е сигурен знак, че мога да го използвам пак. Отнема ми около година да напиша книга и ако ще прекарам цяла година с някакъв герой, нали разбирате, че трябва да ми харесва!

А и вече имам смътна идея как би могло да изглежда следващото приключение…

Последната ви година бе доста натоварена: „Седемте смъртоносни чудеса“, „Адският остров“ и работата ви върху екранизацията на „Битката“… Как издържате?

Да, годината наистина бе тежка. Но и страхотно удовлетворяваща.

Току-що бях завършил „Седемте смъртоносни чудеса“, когато ми се обадиха от Федералното правителство с въпрос дали бих се заел да напиша нещо съвсем ново за тяхната кампания „Живи книги“. За щастие имах неизползвана идея, складирана в чекмеджето „Идеи за истории“, готова да влезе в работа, така че пак завъртях стола към бюрото, седнах и почнах да пиша!

И да, по онова време вече бях планирал да режисирам пилотен епизод на „Битката“, така че бях в разгара на подготовката, когато довърших и изгладих както „Адският остров“, така и „Седемте смъртоносни чудеса“. Още не знам как успях, но пък си казах: „Какво толкова, ще си отспя по-късно!“. Повярвайте ми, в момента почивам.

Шейн Скофийлд се появява в изданието на „Адският остров“ за поредицата „Живи книги“. Ще видим ли Плашилото в следващ роман?

Няколко неща за „Адският остров“, особено след като в нея няма интервю като това.

Изпитах голямо удоволствие да напиша „Адския остров“ и още по-голямо от това, че е книга за Скофийлд. Струва ми се, че се получи много динамична — смела, бърза и безкомпромисна, а на всичко отгоре — къса. Замисълът беше да стане нещо като „странично“ приключение с участието на Скофийлд — второстепенна мисия между другите книги (макар чисто технически погледнато събитията да се случват след описаните в „Плашилото“). Трябва да знаете, че читателите ми в Щатите и други страни няма да видят „Адският остров“, понеже това е безплатна книга, раздавана само в Австралия, което, признавам, много ми допада.

Ще се появи ли пак? Мисля, че да. Той е забавен, винаги се забърква в неприятности, които са от типа, за който обичам да пиша. Въпросът по-скоро е за кого ще е следващата ми книга: за Скофийлд или Джак Уест?

Какви са последните новини от големия екран?

Разбира се, отделям много време, за да докараме „Битката“ до състояние да стане игрален филм.

Изживях страхотни емоции, докато режисирах пилотен епизод на „Битката“ — става дума за първите дванайсет минути от книгата, което включваше предаването на задание до студио за същества, което да изработи говореща глава на Каранадон и заснемането й в държавната библиотека на Нов Южен Уелс. Филмирахме в изоставени тунели под Сидни, в Кралската болница в Норт Шор и дори… в мазето на моята къща! О-о-о… магията на киното!

И какво предстои на Матю Райли?

Сън. Почивка. Може би малко голф. Годината беше тежка и трябва малко да успокоя топката. Ще си седя на дивана и ще прочета цял куп документални книги! Макар че, ако „Битката“ отлепи и поеме… тогава ще е щур юруш и ще отложа спането за следващата година…

Няколко думи за финал?

Както винаги: надявам се, че книгата ви е доставила удоволствие. Аз поне много се забавлявах, докато я писах, и се надявам вие да се забавлявате поне колкото мен, докато я четете.

М.Р.

Сидни, Австралия,

Октомври 2005


Издание:

Матю Райли. Седемте смъртоносни чудеса

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-584-069-2