Оноре дьо Балзак
Изгубени илюзии

Книгата „Изгубени илюзии“ е една истинска Балзакова творба. В нея има много от онова, което винаги е вълнувало великия писател. И най-напред — епохата, трагичната епоха след разгрома на Наполеон. Това е времето, когато възходящата буржоазия постепенно налага своята все още млада пошлост и когато старата родова аристокрация, вече подстригана от ножицата на гилотината, се опитва да прелее нова кръв в избледнялото синило на старческата си немощ.

Действително, сега всеки способен младеж може да мечтае за власт и за пари. Но само да мечтае. Навсякъде към върховете пъплят стадата на хитрите буржоа, а по самите върхове все още са накацали гербовете на аристократите.

Разбудените от току-що прошумялата слава на Наполеон мечти на амбициозните и способни младежи лесно и бързо се прекършват.

И френската литература се изпълва с изгубени илюзии. Да си припомним за галерията от Балзакови герои начело с Люсиен или за Стендаловите Жулиен, Фабриций, Люсиен.

За многообразната и силна книга „Изгубени илюзии“ може да се говори много, но един от основните проблеми според мен е за взаимоотношението между таланта и характера на твореца. Балзак непрекъснато разкрива благосклонността на обществото към средните таланти и суровостта му към ярките творчески индивидуалности. То поставя хиляди пречки по пътя им, сякаш да ги изпита.

Люсиен не успява да преодолее препятствията, да създаде голямо дело.

В тази своя любима творба Балзак всъщност говори и за себе си, за своята собствена съдба. Ние знаем колко пречки е поставяло „обществото“ по пътя му.

Но Балзак ги преодолява. Той не е Люсиен.

Тъжният красив поет бе победен от пошлостта на обществото. Но и от лекотата на своите ранни успехи. Блестящото бъдеще остава зад него.

А това винаги е тъжно.

 

Ефрем Каранфилов