Илия Михайлов
Автобус за някъде

Какво ли не правят хората понякога, за да подкрепят душите си или да почешат егото си зад ушите. Търсят утеха за онова, което все още не са имали възможност да изживеят, колкото и силно да са го мечтали. Или се опитват да не съжаляват за човека, когото така и не са успели да срещнат, колкото и усърдно да са го търсили през годините, лутайки се в лабиринта на своите големи очаквания, мечти и реалности.

Когато мисля за всичко това, споменът ме тегли към зимата на 1996 г. Пътувах в бързия влак за София за първата си изпитна сесия като студент в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Слабо е да се каже, че бях притеснен. Усещах стомаха си като сферата на ТОТО 2, в която се разбъркваха най-усърдно топките на страха, притеснението, неувереността и кой знае още какво. Някак бях успял да си намеря място в купе близо до вратата. Зимната делнична сутрин вече надничаше през изпотения мръсен прозорец, а един стар кафяв куфар на багажника над мен се готвеше всеки момент да се стовари върху главата ми и великодушно всеки път се отказваше, бях затворил очи и се опитвах да си припомня въпросника по тракология — изпит, за трудността на който се носеха митове и легенди, равностойни на всичко, завещано ни за Орфей и Тракийския херос.

Един слаб старец с живи очи, на когото явно му беше скучно на зелената седалка срещу мен, някак между другото подхвърли:

— Студентче ли си?

Усмихнах се припряно, откъсвайки се за миг от проблемите на великата гръцка колонизация, и потвърдих с половин уста.

На стареца това явно не му беше достатъчно и продължи най-нахално да човърка с пръст раната на моето изпитно вълнение:

— Да не ти е пръв изпит?

Отново се усмихнах неловко и кимнах.

— Винаги има първи път — каза този нахален железопътен философ с безмилостно безразличие, а после духна няколко пъти в шепите си, за да се сгрее.

Жената до него, която до този момент четеше вестник „Лична драма“, великодушно реши да се намеси в моя импровизиран разпит:

— От мен да запомните една древна мъдрост: „Ако сгрешиш веднъж — човешко е. Ако го направиш два пъти, значи си глупак. Но ако ти се случи за трети път, то тогава това е проява на характер“. И не се тревожете! Ще го вземете този изпит!

Днес, четвърт век по-късно, често мисля за тези нейни думи. Сещам се за тях и сега, уважаеми читателю, когато сме само ти и аз в моя „Автобус за някъде“ — третия ми опит (след „Побързай“ и „Когато вали“) да оставя малка скромна следа в огромния и необятен Свят на книгите.

Не съм сигурен дали това е проява на характер, или не. Не зная и накъде точно сме поели. Нямам цел или посока, които да следвам. Нямам план. Но съм убеден, че всичко в този автобус е истинско и преживяно. Затова се надявам краткото ти пътуване с него, по тези няколко десетки страници, да докосне поне някоя част от душата ти. Или да те накара да се замислиш за някого или нещо. Тогава ще съм спокоен и доволен, че си е струвало да се качиш в него, че не си се возил напразно.

Приятно пътуване!

Нека бъде светлина!