Анри Пози
Войната се връща…

Из пътя той ми разказа своите приключения с комитаджиите на ВМРО.

— Идват ли още дотук?

— Хванахме последните преди три години близо до село Катзибегово. Четиринадесет мъже и две жени, хубави стройни момичета. Ясно ви е, че те не бяха дошли от България, без да са били укрити и подпомогнати из пътя. Трябваха ни имената и адресите на техните приятели. Е, добре, вярвайте ми, господине, всичко опитахме: железен тел, пристяган около главата и коленете с една тояга, премазване на ушите с чук (а е рядкост типът да не признае преди втория удар)! Това е като зъбите. Известно ли ви е? Не! Едно великолепно средство! Прикрепят лицето на един стол, главата преметната на облегалото. Държат му отворена устата и избиват един, два, три зъба. Аз видях твърди натури, които изпаднаха в ужас още на втория зъб. И на третия — те казваха всичко! Това струва повече от 50 удара с тояга. Но ни един тоя път не пожела да говори. Те правеха знак да спрем, и после не казваха нищо. Жените бяха най-ужасните! Избиха им четири зъба: два предни и два кътника. Те пребледняваха, но това бе всичко. Имаше една, която, когато я развързаха, се изхрачи в лицето ми. Щях да я убия! Исках да ги поставя да седнат на разгорени въглища, както г-н Лазич ни показваше към Кратово. Но много на лошо мирише… Тогава ненадейно изнамерих…

Той бръкна в чекмеджето си и ми подаде един стар бръснач с ръждиво острие.

— Поставих всички съвсем голи тук в ъгъла и накарах да държат един пред мен, разкрачен с по една тежест от 20 кг на всеки крак… На първия направих две изрязвания. Той проговори, когато взех отново бръснача… Беше поставена хартия върху килима, между краката, за кървавите петна.

— Ами двете жени? Умряха ли, без да признаят?

— Без да признаят? А! Гарантирам ви, че това не ще допуснем. Със свещта!… Както в такъв случай се налага, предупреждават жената. Ако тя отрича, поставят я права, разкрачена, запалват една свещ и приближават малко по малко. Малките (има три години оттогава, когато бяха тук) виеха като вълчици. Не можеше да се стои в стаята от миризма… После ги окачихме на дървото. Но повече не видяхме комитаджии в областта. Нито един!