П. Г. Удхаус
Радост в утринта (1)

1.

След като всичко бе приключило, сиреч угрозата бе престанала да виси така заплашително над главите ни, а около нас щедро се изсипаха щастливи завършеци, карахме към къщи с шапки, килнати на една страна и отърсвахме праха на Стийпъл Бъмпли от автомобилните гуми. Та тогава признах на Джийвс, че на моменти в отминалите събития Бъртрам Устър, макар да няма допирни точки с мекотело, се бе оказвал на границата на отчаянието.

— На косъм от пропастта, Джийвс.

— Безспорно нещата заплашваха да вземат нежелан обрат, сър.

— Не съзирах нито лъч Надежда. Струваше ми се, че тази вироглава госпожица е пуснала кепенците и е излязла в отпуск. А я ни виж сега, свежи и росни като репички. Как да не се зачуди човек!

— Да, сър.

— Върти ми се в главата един израз, който май обобщава всичко, връхлетяло ни в последно време. Нещо като поговорка. Доколкото знам, викат му сентенция. Беше нещо за Радостта, която вършела еди-какво си.

— Радостта навестява утрините, сър?

— Това е бисерчето. Да не е от твоите творения?

— Не, сър.

— Е, въпреки това добре са го казали.

И до ден-днешен продължавам да смятам, че няма как по-точно и по-кратко да се формулира поуката от свръхлепкавата и понамирисваща история с Ноби Хопууд, Стилтън Чийзрайт, Флорънс Крей, чичо ми Пърси, Чичестър Клам, бойскаута Едуин и стария Боко Фитълуърт — или както вероятно моите биографи ще нарекат този епизод от живота ми: „Ужасии в Стийпъл Бъмпли“.

 

 

Още преди да се развият събитията, които възнамерявам да споделя с вас, гореупоменатото селище оглавяваше списъка ми с места, които най-усърдно избягвам. Не знам дали ви е попадала някоя от онези старовремски карти, в които дадена местност е отбелязана с кръстче и е добавено: „Опасност от дракони“ или „Очите на четири за крилати коне“. Лично аз винаги съм си мислил, че подобни любезни предупреждения към колите и пешеходците, движещи се из Стийпъл Бъмпли, никак няма да са излишни.

А иначе е живописно местенце. Второ като него не ще намерите в цял Хемпшир. Сгушило се е в зеленина, както се казва, сред окъпани в слънце нивя и листати горички, на хвърлей до река, опасана с върби. Не можете и яйце да хвърлите без да улучите я къщичка с покрив от орлов нокът, я руменобуз селянин. Но нали помните какво е казал един приятел — ако човекът е лош, нищо не може да направи мястото хубаво. Ахилесовата пета на Стийпъл Бъмпли е, че съдържа имението Бъмпли Хол, което на свой ред съдържа леля ми Агата и втория й съпруг.

А когато поясня, че този втори съпруг е самият Пърсивал, лорд Уърпълсдън, и че с него вървят в пакет дъщеря му Флорънс и синът му Едуин — същинска напаст божия, която се мъкне с маскировъчни гащи и все нещо разузнава, защото така правели скаутите, сигурно вече разбирате защо винаги отклонявам поканите на старото си другарче Боко Фитълуърт да навестя спретнатата му къщурка по тези места.

Наложи се да проявя подобна твърдост и с Джийвс, който неколкократно ми намекна за желанието си да наема там къща за летните месеци. Явно реката гъмжеше от риба, а той е от хората, дето си умират да размахват стръвта под носа й. „Не, Джийвс“, принудих се да отсека, „колкото и да ме боли да те възпра от скромните ти удоволствия, не поемам риска да се натъкна на този отбор душевадци“. А той отвърна: „Много добре, сър“ и така разрешихме въпроса.

Много добре ли? През цялото време коварната сянка на Стийпъл Бъмпли се е прокрадвала все по-близо и по-близо към нищо неподозиращия Бърти, и най-накрая настъпи денят, когато свали маскировката си и се нахвърли отгоре ми.

Колкото и да е странно, утрото, когато ме споходи това потресаващо бедствие, ме свари в чудесно, дори съвършено разположение на духа. Никакво предчувствие за тинята, която щеше да ме засмуче, не смущаваше ведрото ми утринно настроение. Наспал се бях добре, обръснах се добре, изкъпах се и с жизнерадостен вик приветствах Джийвс, когато ми донесе кафето и пушената херинга.

— Хой-хой! Превъзходен ден за човечеството, Джийвс — казах аз. — Тази сутрин съм в рядко добра форма. Тържествувам в младостта си и още как! Чувствам се способен да извърша и невъзможното — да отворя сърцето си и за най-злата съдба, както вика Тенисън^[1].

— Лонгфелоу^[2], сър.

— Е, Лонгфелоу тогава, щом предпочиташ. Не съм в настроение да се заяждам за дреболии. Та какви са новините?

— Мис Хопууд дойде, докато спяхте, сър.

— Така ли? Щеше ми се да я видя.

— Младата дама изгаряше от желание да нахълта в стаята ви и да ви разбуди с мокра гъба, но аз я разубедих. Прецених, че е най-добре отдихът ви да е необезпокояван.

Похвалих бранителския му инстинкт, който разкриваше едновременно грижовно сърце и васална привързаност, но продължих да цъкам с език за това, че изпуснах малката сладурана, с която отношенията ми са били винаги най-дружески. Тази Зенобия (Ноби) Хопууд бе повереница (май така се казва) на дъртия Уърпълсдън. Един негов приятел, точно преди да хвърли топа преди няколко години, му повери дъщеря си. Нямам понятие как се уреждат тези неща — сигурно трябва да се изготвят документи и да се подпишат където трябва, но каквато и да е процедурата, последиците вече ги посочих. И когато цялата дандания заглъхна, чичо ми Пърси се оказа настойник на Ноби.

— Малката Ноби значи. И кога е долетяла в големия град? — попитах.

Превръщайки се в повереница на чичо Пърси, тя се присъедини към глутницата в стийпълбъмплийското му леговище и понастоящем отскачаше до Лондон само от дъжд на вятър.

— Снощи, сър.

— Задълго ли ще остане?

— Само до утре, сър.

— Не смятам, че си струва да се блъскаш толкова само за един ден.

— Подразбрах, че е дошла, тъй като Нейно благородие е помолила, за компанията й, сър.

Леко потрепнах.

— Да не искаш да кажеш, че леля Агата е в Лондон?

— Само минавала оттук, сър — отвърна чистосърдечно Джийвс, успокоявайки опасенията ми. — Нейно благородие е на път, за да се погрижи за мастър^[3] Томас, който се е заразил от заушка в училище.

Информацията му се отнасяше за отрочето на зловещата ми родственица от първия й брак, един от най-безчестните наши граждани. С въодушевление приех вестта, че имал заушка и за момент закопнях леля Агата да я прихване от него.

— И какво каза Ноби за себе си?

— Съжаляваше, че ви вижда толкова рядко напоследък, сър.

— Агонията е взаимна, Джийвс. На пръсти се броят светлите личности като Ноби Хопууд.

— Изрази надежда, че в най-скоро време ще удостоите Стийпъл Бъмпли с вниманието си.

Поклатих глава.

— И дума да не става, Джийвс.

— Младата лейди ме извести, че рибата кълве превъзходно сега.

— Не, Джийвс. Съжалявам. И като ламя да кълве, не припарвам до Стийпъл Бъмпли.

— Много добре, сър.

Прозвуча мрачно и аз веднага се постарах да разсея напрежението, като поисках още кафе.

— Ноби сама ли беше?

— Не, сър. Съпровождаше я един джентълмен, който говореше сякаш ви познава. Мис Хопууд го наричаше „Стилтън“.

— Як мъжага?

— Видимо добре развит, сър.

— С глава като тиква?

— Да, сър. Имаше известно сходство със споменатото растение.

— Трябва да е било едно приятелче от младежките ми години на име Г. Д’Арси Чийзрайт. Прякорът му беше Стилтън^[4]. Не съм го виждал от векове. Живее нейде в провинцията, а за да се порадваш на обществото на Бърти Устър, обезателно трябва да се навърташ около метрополията. Изненадан съм, че се знае с Ноби.

— От думите на младата лейди заключих, че мистър Чийзрайт също живее в Стийпъл Бъмпли, сър.

— Така ли? Светът е малък, Джийвс.

— Да, сър.

— Не си спомням да съм попадал на по-малък — казах аз и тъкмо щях да потъна в още по-задълбочени разсъждения по проблема, когато телефонът призова към внимание и Джийвс се завтече натам. През вратата, която остави открехната, рукна поток от „Да, милорд“ и „Много добре, милорд“, което подсказваше, че си общува с някой от старата гвардия.

— Кой беше? — попитах го аз, когато отново доплава.

— Лорд Уърпълсдън, сър.

Като погледна назад, ми изглежда направо невероятно, че не посрещнах новината с друго освен с краткото, издаващо изненадата ми „О!?“. Удивително е, искам да кажа, че ми убягна злокобният начин, по който стийпълбъмплийският нюанс, както може да го наречете, бе взел да се наслагва подобно на пълзяща мъгла или мирис. И нито крайниците ми се разтресоха, нито се запитах какво предвещава това. Но тъй си беше. Значимостта на събитието не успя да проникне до съзнанието ми и аз, както вече споделих, си оках с едва забележимо учудване.

— Обаждането беше за мен, сър. Негово благородие желае веднага да отида в кантората му.

— Иска да се срещне с теб?

— С такова впечатление останах, сър.

— Каза ли ти защо?

— Не, сър. Само спомена, че проблемът е от изключителна спешност.

Аз се размислих, докато унесено дъвчех пушената херинга. Струваше ми се, че разрешението може да бъде само едно.

— Знаеш ли какво ми дойде на ум, Джийвс? Омотал се е нещо и се нуждае от съвета ти.

— Възможно е, сър.

— Бас хващам, че е така. Няма начин да не е чул за уникалните ти таланти. Не може да е другояче, след като даряваш с помощ и утеха всеки срещнат — все ще ти се разнесе славата, пък дори да е само в роднинските среди. Грабвай си шапката и тичай. Умирам да науча подробностите. Що за ден е днес?

— Изключително приятен, сър.

— Със слънце и всичко останало?

— Да, сър.

— Тъй си и мислех. Сигурно затова кипя от жизненост. В такъв случай ще се попроветря навън. Я ми кажи — добавих, понеже ме загриза съвестта заради неотстъпчивостта ми относно Стийпъл Бъмпли. Прищя ми се да върна в живота на Джийвс радостта, която несъгласието ми да го поверя на компанията на тамошната риба бе прогонило — има ли нещичко, което мога да сторя за теб, докато съм навън?

— Сър?

— Да ти се иска някакво подаръче?

— Изключително мило от ваша страна, сър.

— Съвсем не, Джийвс. Лимитът е небето. Назови си желанийцето.

— Е, добре, сър. Скоро публикуваха ново издание на творбите на философа Спиноза с критични бележки от видни авторитети. След като сте така щедър, наистина бих желал това.

— Ще го имаш. Ще уредя да ти го доставят колкото се може по-скоро. Сигурен ли си в името? Спиноза?

— Да, сър.

— Не ми звучи правдоподобно, но без съмнение ти си знаеш най-добре. Спиноза значи? Това ли е книгата, обявена от критиката за избора на месеца?

— Не вярвам, сър.

— Е, щом казваш. Значи този приятел не се е старал достатъчно. Тъй. Ще го набавя незабавно.

И не след дълго, изтупан с цилиндър, ръкавици и безупречно сгънат чадър се отправих по важни дела.

Докато вървях към книжарницата, мислите ми отново закръжиха, както навярно се досещате, около обвитото в тайнственост обаждане на стария Уърпълсдън. Заинтригува ме и туй-то. Непосилно за мен бе да си представя в какво блато може да се накисне човек от неговата порода.

Когато преди около осемнадесет месеца, посредством добре осведомени източници до мен достигна новината, че леля ми Агата, вдовица от години, сиреч безстопанствена, както струва ми се се казва, ще си пробва отново силите в брака, първата ми реакция бе съвсем естествена. Изпитах нежно съчувствие към нещастия смотаняк, обречен да марширува към олтара с нея. Тя, както ви е известно, е онази страховита моя леля, която си замезва със счупени бутилки и извършва човешки жертвоприношения при пълнолуние.

Но когато заприиждаха подробностите и открих, че куцузлията е лорд Уърпълсдън, корабният магнат, си взех назад искрените съболезнования. Предусещах, че и двамата са борци от една и съща категория. Дори ако накрая тя сломи съпротивата му и успее да го дресира да скача през обръчи, ще си знае, че победата й е спечелена в равностоен двубой.

Защото и той не падаше по-долу, пустият му Уърпълсдън. Познавах го откак се помня. Точно той на петнайсетгодишна възраст — искам да кажа, когато аз бях на петнайсет — ме сбара да си опъвам от специалните му пури в двора на конюшнята. Погна ме и ме преследва с ловджийския си камшик цяла миля по неравен терен. И въпреки че колкото повече напредваха годините, толкова по-формални ставаха отношенията ни, помислех ли за него, ме спохождаха неудържими тръпки. Ако се наложи да избирам спътник за излет между него и крилат кон, крилатият кон печели при всички положения.

Въображението ми зацикляше като развалена грамофонна плоча при всеки опит да си представи как подобна смес от кръв и желязо е паднала тъй ниско, та праща SOS-сигнали на Джийвс. Тъкмо преценявах варианта за компрометиращи писма в лапите на блондинки-изнудвачки, когато достигнах целта си и се засилих да дам поръчката си.

— Добро утро — рекох аз. — Искам една книга.

Разбира се, трябваше да се сетя, че е глупаво да се мъчиш да купиш книга, щом си в книжарница. Това само стряска и озадачава аборигените. Прояденият от молци екземпляр, който пристъпи напред, за да ме обслужи, не изневери на принципа.

— Книга ли, сър? — запита той със зле прикрито изумление.

— Спиноза — отвърнах, уточнявайки желанията си.

Това го накара да се залюлее на петите си.

— Спиноза ли казахте, сър?

— Точно Спиноза казах.

Той явно загря, че ако обсъдим проблема по-обстойно в един мъжки разговор, току-виж сме го изяснили.

— Да нямате предвид „Търкалящото се колело“?

— Не.

— Да не би да е „Отровната фиба“?

— Не е.

— Или „С пистолет и фотоапарат в малко познато Борнео“? — опита той да поведе разговора в друга посока.

— Спиноза — останах непоклатим. Това си ми беше целта и нямах намерение да се отклонявам от нея.

Той въздъхна като човек, чувстващ, че положението коварно му се изплъзва.

— Ще ида да проверя в склада, сър. Но нищо чудно да търсите това. Казват, че било интелектуално четиво.

Той изчезна, мънкайки под носа си „Спиноза“ с някаква безнадеждност в гласа и ме остави насаме с нещо, наречено „Пръски от вълни“.

Изглеждаше доста противно. На корицата се мъдреше жена със зелена, правоъгълна физиономия, която душеше морава лилия. Тъкмо се канех да го запратя нанякъде и да се впусна в търсене на „Отровната фиба“, когато долових едно оглушително: „Божичко, Бърти“. Обърнах се и установих, че животинските звуци са произведени от говорния апарат на снажна девойка с внушително изражение, приближила се незабелязано зад мен.

— Божичко, Бърти! Ти ли си наистина?

Изцвилих стреснато и се дръпнах назад като подплашен мустанг. Беше не друг, а щерката на стария Уърпълсдън, Флорънс Крей.

И ще ви разкрия защо в момента на съзирането й последва цвилене и рязко отдръпване, както споменах. Защото се изприщвам от истории, в които хората залитат нагоре-надолу, стискат се за челата и демонстрират силни чувства, а никой думица не обелва кому е нужно всичко това, докато детективът не ви обясни в последната глава.

Та накратко, причината поради която при появата на това момиче загубих ума и дума е фактът, че едно време бяхме сгодени и това време не беше чак толкова отдавна. И въпреки че накрая всичко завърши щастливо, т.е. на бърза ръка разтурихме годежа, бях отървал кожата на косъм и това още ми държеше влага. Само споменаването на името й бе достатъчно да ме накара мигновено да поръчам няколко подкрепителни, тъй че разбирате силните ми емоции, когато се натресох на образа й от плът и кръв срещу себе си.

Олюлях се и зачовърках мозъка си за нужната реплика.

— О, привет — рекох аз.

Не че беше главозамайващо, но дотук ми стигнаха силите.