Нора Робъртс
Тиха клопка (26)

Двадесет и шеста глава

Миранда гледаше втрещено току-що пристигналия факс. Този бе изписан изцяло с главни букви, все едно изпращачът крещеше думите.

„НЯКОГА НЕ ТЕ МРАЗЕХ, НО ПОСТОЯННО ТЕ СЛЕДЯХ. ГОДИНА СЛЕД ГОДИНА. ПОМНИШ ЛИ ПРОЛЕТТА, КОГАТО ЗАВЪРШИ ГИМНАЗИЯ — ЕСТЕСТВЕНО С ОТЛИЧИЕ — И СЕ ВПУСНА В ЛЮБОВНА ВРЪЗКА С БЪДЕЩИЯ АДВОКАТ? КРЕГ РОЙ СЕ КАЗВАШЕ И ТЕ ИЗОСТАВИ. ЗАЩОТО СИ ПРЕКАЛЕНО СТУДЕНА И НЕ ОБЪРНА ДОСТАТЪЧНО ВНИМАНИЕ НА ЖЕЛАНИЯТА МУ. ПОМНИШ ЛИ ГО, МИРАНДА?

ТОЙ СПОДЕЛИ С ПРИЯТЕЛИТЕ СИ, ЧЕ НЕ ТЕ БИВА ОСОБЕНО В ЛЕГЛОТО. БАС ДЪРЖА, ЧЕ НЕ ЗНАЕШЕ ЗА ТОВА. Е, СЕГА ГО ЗНАЕШ.

АЗ НЕ БЯХ МНОГО ДАЛЕЧ. ВЪОБЩЕ НЕ БЯХ ДАЛЕЧ ОТ ТЕБ.

УСЕЩАШЕ ЛИ ПОНЯКОГА, ЧЕ ТЕ СЛЕДЯ?

УСЕЩАШ ЛИ ГО СЕГА?

НЕ ОСТАВА МНОГО ВРЕМЕ. ТРЯБВАШЕ ДА ПОСТЪПИШ, КАКТО ТИ СЕ КАЗА. ТРЯБВАШЕ ДА ПРИЕМЕШ НЕЩАТА ТАКИВА, КАКВИТО СА. КАКТО АЗ ИСКАХ ДА БЪДАТ. ВЕРОЯТНО ДЖОВАНИ ЩЕШЕ ДА Е ЖИВ, АКО МЕ БЕШЕ ПОСЛУШАЛА.

МИСЛИЛА ЛИ СИ ЗА ТОВА?

НЯКОГА НЕ ТЕ МРАЗЕХ, МИРАНДА, НО СЕГА ТЕ МРАЗЯ.

ЧУВСТВАШ ЛИ ОМРАЗАТА МИ?

ЩЕ Я УСЕТИШ.“

Листът в ръцете й трепереше, докато го четеше. В главните букви имаше нещо страшно детинско — като закана на училищен побойник. Опитваше се да я нарани, унизи и изплаши. Нямаше да го допусне.

Когато вътрешният й телефон иззвъня, неволно ахна, а пръстите й смачкаха листа. Постави го на бюрото, започна да го изглажда и отговори на Лори.

— Да?

— Господин Болдари е тук. Пита дали разполагаш с минутка за него.

Райън. Произнесе името му почти на глас. Докосна с пръсти устните си, за да не се чуе.

— Помоли го да ме изчака, ако обичаш.

— Разбира се.

Значи се е върнал. Миранда разтърка страните си, за да възвърне цвета им. Трябва да запази гордостта си, помисли си тя. Трябва. Няма да се втурне през вратата в обятията му като влюбена кокошка.

Беше отсъствал близо две седмици и нито веднъж не й се обади. О, задочно поддържаха връзка, призна тя, вадейки огледалцето, за да приглади косите си и да си сложи червило. От кабинета му й изпращаха бележки, факсове, електронна поща, все подписана от него.

Няма да прави сцени. Все още им предстоеше да работят заедно. Тя ще се погрижи да доведат започнатото докрай.

Няма да му достави удоволствието да разбере, че се нуждае от него; че всеки ден и всяка нощ през изминалите две седмици бе копняла за него.

Овладя се, отвори чекмеджето и постави последния факс при купчината с другите. Вече пристигаха всекидневно: някои по ред-два, други многословни като днешния. Копие и от писмото по електронната поща беше там, макар така и да не откри подателя.

Заключи чекмеджето, прибра ключа в джоба си и отиде при вратата.

— Райън. — Усмихна му се любезно. — Извинявай, че те накарах да ме изчакаш. Влез.

Седнала на бюрото, Лори местеше поглед от единия към другия. Прочисти гърлото си.

— Да отклонявам ли телефонните позвънявания?

— Няма нужда. Кафе или…

Така и не довърши. Щом влязоха, той я притисна към затворената врата и впи жадно устни в нейните. Целувката разруши стените, така старателно издигнати от нея.

Сви ръце в юмруци и ги остави отпуснати, без да отвърне или да окаже съпротива.

Най-после той я пусна — гледаше я с присвити очи. Тя наклони глава и като се отдалечи, попита:

— Как беше пътуването?

— Дълго. Къде отиваш, Миранда?

— Тук съм през цялото време. Сигурна съм, че искаш да видиш окончателния вариант. Разполагам със схеми. С удоволствие ще сляза с теб да ти покажа направеното досега. Надявам се да ти хареса.

Приближи се към чертожната дъска и започна да разгъва голям лист хартия.

— Това ще почака.

Тя го погледна въпросително.

— Нещо друго ли имаш предвид?

— Определено. Но очевидно и то ще почака.

Очите му останаха присвити, докато пристъпваше към нея; сякаш я виждаше за пръв път. Озоваха се един срещу друг. Той хвана брадичката й и бавно погали бузата й с пръсти.

— Липсваше ми — изрече го леко озадачено, сякаш току-що разгадал сложна гатанка. — Повече отколкото очаквах. Повече отколкото исках.

— Нима? — Отстъпи назад, защото близостта му я разсейваше. — Затова ли ми се обаждаше толкова често?

— Затова не ти се обаждах. — Напъха ръце в джобовете. Чувстваше се като глупак. — А ти защо не ми се обади? Погрижих се да знаеш къде се намирам.

Тя наклони глава. За пръв път виждаше Райън Болдари смутен.

— Да, помощниците ти постоянно ме уведомяваха за местонахождението ти. Тъй като проектът тук се движеше по график, нямаше причини да те безпокоя. А понеже очевидно си решил да се справиш сам с другата част от съвместната ни работа, нямаше какво да предприема.

— Не предвиждах да имаш толкова голямо значение за мен — изрече той замислено. — Не искам да имаш такова голямо значение за мен. Пречи ми.

Тя се извърна — надяваше се да го е сторила достатъчно бързо, за да не забележи той болката, пробягала в очите й.

— Ако желаеш да приключим с интимната ни връзка, Райън, можеше да го направиш по друг начин.

Сложи ръце върху раменете й и я извърна към себе си.

— Приличам ли ти на човек, който желае да я прекъсне? — Придърпа я към себе си и отново впи устни в нейните. — Такава целувка оставя ли у теб усещането, че искам да я прекъсне?

— Не си играй с мен. — Престана да се съпротивлява, гласът й отслабна и затрепери. Макар и да се презира заради това, нямаше сили да се овладее. — Не съм въоръжена за подобен род игрички.

— Не допусках, че мога да те нараня. — Усети как гневът му се стопява и опря чело в нейното. Ръцете, стиснали преди малко раменете й, нежно се спуснаха по ръцете й. — Вероятно съм искал да проверя дали ще успея да го сторя, а това не ми прави чест.

— Мислех, че няма да се върнеш. — Трябваше да постави известно разстояние помежду им, само така би се овладяла отново, затова се изплъзна от ръцете му. — На хората винаги им е много лесно да ме изоставят.

Той прозря, че не само е разрушил нещо много крехко, но и нещо, за чиято скъпоценност не подозираше, не просто вярата й в него, а вярата й в тях двамата. Без да се замисли, той изрече:

— Влюбен съм в теб. Дори нещо повече. И нищо не ми е лесно.

Очите й потъмняха, страните й пребледняха. Опря се с ръце на бюрото, за да не залитне.

— Аз… Райън…

— Няма логичен отговор на това, нали, доктор Джоунс? — Пристъпи към нея и я хвана за ръце. — Какво ще правим при създалото се положение?

— Не знам.

— Каквото и да е, не желая да го правим тук. Можеш ли да излезеш?

— Аз… Предполагам, да.

Той се усмихна и докосна пръстите й с устни.

— Тогава ела с мен.

Отидоха в къщата й.

Тя допускаше, че ще я отведе на някое тихо местенце, където да поговорят, да преценят чувствата, очевидно съвсем непознати и за двамата. В ресторант или в парка — да наблюдават как пролетта завладява Мейн.

Но той тръгна към брега. И двамата мълчаха.

При върха на хълма, малко преди къщата, пред тях се ширна жълт океан от нарциси и форзиции, засадени още преди тя да се роди.

Изненада я, когато спря колата и възкликна:

— Великолепно е!

— Дело на баба ми, тя ги е садила. Твърдеше, че жълтото е непретенциозен цвят и кара хората да се усмихват.

— Баба ти ми харесва.

Слезе, набра букет и й го поднесе с думите:

— Не вярвам баба ти да има нещо против.

— Не, не би имала — отвърна тя.

Беше готова да заплаче.

— Веднъж ти купих нарциси. — Сложи ръка на бузата й и изчака да се обърне към него. — Защо не те накараха да се усмихнеш?

Със затворени очи тя зарови лице в цветята и вдъхна аромата им.

— Не знам как да постъпя с чувствата си. Нужно ми е да правя крачка по крачка; разумни, разбираеми за мен крачки.

— Понякога не ти ли се иска просто да се спънеш и да видиш къде си паднала?

— Не. — А знаеше, че направи точно това. — Страхливка съм.

— Ти не си страхливка.

Тя поклати решително глава.

— Когато се отнася за чувства, съм страхливка и ти ме плашиш.

Той оттегли ръката си и се облегна на волана. Изпитваше възбуда и чувство за вина.

— Опасно е да ми казваш такива неща. В състояние съм да се възползвам.

— Знам. Точно както си в състояние да отбиеш от пътя и да набереш цветя. Ако правиш само едното или само другото, нямаше да се боя от теб.

Той нищо не каза. Потегли бавно, изви и спря пред къщата.

— Не съм склонен да се оттегля и да се ограничим само с делови взаимоотношения. Ако си мислила така — грешиш. — Тя трепна, когато я хвана за брадичката. — Дълбоко грешиш — добави и нежната заплаха в тона му я накара да потрепери.

— Каквото и да изпитвам, няма да допусна да ме припират.

С тези думи тя отвори вратата и излезе. Така пропусна да види ухилената му физиономия и да чуе как тихо промърморва:

— Ще видим, доктор Джоунс.

Последва я по стълбите.

Още от верандата тя започна:

— Има по-важни неща от личните ни взаимоотношения. Трябва да прегледаме плановете за изложбата.

— Ще го направим.

— Интересно ми е какво очакваш да се случи, когато съберем всичките хора заедно — продължи Миранда, отключвайки вратата.

— Ще ти кажа.

— Трябва да говорим за всичко това, да го организирам в съзнанието си.

— Знам.

Тя затвори вратата. В антрето останаха загледани един в друг. Гърлото й пресъхна, докато той, без да откъсва очи от нея, събличаше якето си.

Като ловец, който не изпуска плячката си, мина й през ума и се запита защо изпитва такова приятно усещане.

— Имам копие от схемите и тук. Горе в кабинета ми са.

— Не се и съмнявам. — Пристъпи към нея. — Знаеш ли какво искам да направя с теб, доктор Джоунс? Тук и сега.

— Още нищо не сме разрешили в тази сфера. А преди това трябва да приключим с другите задачите. — Сърцето и биеше в гърдите, както невъзпитан гост би тропал по вратата. — Ще отида да взема… Господи…

Хвърлиха се един към друг. Ръцете им трескаво смъкваха дрехите.

Тя отчаяно задърпа ризата му.

— Господи, как мразя това!

— Никога повече няма да я облека.

— Не, не. — Неволно се засмя. — Мразя да изпитвам подобна потребност. Докосни ме. Не издържам. Докосни ме.

— Опитвам се. — Той смъкна от раменете и тънката жилетка, която носеше под сакото. — Точно днес ли намери да се навлечеш с толкова много дрехи?

Успяха да стигнат до подножието на стълбището. Там се препънаха.

— Чакай, трябва…

Ръцете му се заровиха в косите й и изтръгнаха фибите.

— Миранда…

Впи устни в нейните.

Заглуши стенанията и. Опита се да възпре и своите. Изкачиха две стъпала. Тя продължаваше да тегли ризата — искаше да я измъкне от панталона. Едва дишаше, но най-сетне пръстите й усетиха плът.

Той трепна, когато го докосна. Сърцето му биеше лудо също както и нейното. Това обаче не доказваше нищо. Ставаше въпрос единствено за физическо привличане. В момента обаче не се замисляше.

Райън искаше да я обладава диво и ненаситно. Откри, че и тя е готова за същото. Разкопча панталоните му, смъкна ги надолу и притисна бедра към неговите. Повтаряше името му и се задъхваше. Той бързо проникна в нея и я притисна към стената. Навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко.

Ноктите и се впиха в гърба му. Звуците, които издаваше — гърлени, първични степания — разпалваха кръвта му. В един миг тя замря; той прихвана таза й и глух и сляп за всичко останало, се нахвърли да взима, взима, взима… Сякаш с всяко проникване я правеше своя собственост.

Моя е.

— Искам още — пророни той задъхано. — Остани с мен. Върни се.

— Не мога.

Ръцете й безсилно се плъзнаха по раменете му.

— Тогава вземи още.

Приповдигна клепачи и видя, че очите му не се откъсват от нея. Толкова тъмни, горещи, дълбоки, с проблясващи златисти петънца. Тя отново започна да потреперва, всяко поемане на дъх завършваше в тихо стенание. Удоволствието и насладата сякаш имаха нокти, готови да я разкъсат на парчета.

Тя извика; той зарови лице в косите й и потъна в неподозирани дълбини.

 

 

Все едно че преживяха влакова катастрофа, каза си Райън. Лежаха на пода с преплетени, изтръпнали тела, загубили всякаква способност да разсъждават. Миранда бе излегната върху него — просто така се свлякоха на пода.

Тя разбра, че е жива единствено защото стомахът периодично я присвиваше.

— Миранда… — измърка той хрипливо.

Гърлото му бе пресъхнало, копнееше за глътка вода.

В отговор се чу нещо средно между стенание и сумтене.

— Дали ще можеш да станеш?

— Кога?

Той леко се засмя.

— Сега, ако е възможно. — Тя не помръдна. Той изръмжа: — Вода. Искам вода.

— Защо просто не ме бутнеш настрани?

Оказа се, че не е толкова лесно, но накрая все пак успя. Опря се на стената, за да не падне. В кухнята изпи две чаши вода и напълни трета. Вече по-уверено тръгна обратно и се усмихна широко при вида на разхвърляните по пътя му дрехи и цветя.

Тя продължаваше да лежи на горната площадка, но вече по гръб, със затворени очи. Косите й бяха разпилени около лицето.

Все още усмихнат, той се наведе, докосна с чашата гърдата й и предложи:

— Пийни. Сигурно имаш нужда от това.

— Мммм… — Успя да се надигне и да отпие. — Така и не стигнахме до спалнята.

— Винаги има следващ път. Изглеждаш ми по-спокойна.

— Чувствам се като дрогирана. — Примигна, взря се в картината зад гърба му и в белия сутиен, увиснал победоносно на рамката. — Онова нещо мое ли е?

Той проследи погледа й.

— Не мисля, че е мое.

— Господи…

Трябваше да й признае, че бързо се съвзе. Скочи на крака, грабна го, впусна се да събира останалите дрехи и да спаси оцелелите цветя.

Райън се облегна на стената и се загледа в представлението.

— Не откривам единия чорап — оплака се тя, притиснала изпомачканите дрехи към гърдите си.

Той се усмихна:

— Все още е на крака ти.

Тя погледна надолу и видя усукания около левия и глезен чорап.

— Много си сладка. Имаш ли фотоапарат?

Тъй като моментът й се стори подходящ, тя стовари купчината дрехи върху главата му.

 

 

По настояване на Райън взеха бутилка вино, отидоха на скалите и седнаха да се порадват на пролетното слънце.

— Права си — отбеляза той. — През пролетта тук е красиво.

Водата, светлосиня при брега, преминаваше в по-тъмни зеленикави тонове навътре, където се виждаха отделни корабчета. Вятърът днес бе по-мек. Боровете от едната страна на къщата изглеждаха по-свежи, а широколистните дървета вече бяха напъпили.

По плажа не се разхождаше никой и той беше доволен от това.

Бяха сами.

Извърна очи към къщата — изсъхналите клонки и листа в градината бяха събрани, повечето от плевелите почистени. Земята изглеждаше наскоро прекопана. Забелязваха се тревички. Беше споменала, че ще се залови с градинарство, сети се той, а бе жена, която изпълнява думата си.

Би му било приятно да я наблюдава как работи.

— По-добре щеше да бъде, ако работим в кабинета — отбеляза тя някак гузно; зараждащото се у нея чувство за вина започваше да помрачава удоволствието от прекрасния следобед. — Трябва да видиш схемите.

— Миранда, ако не ти гласувам пълно доверие по въпроса, нямаше да ти заема картините си. — Той отпи от виното. — И без това си давала всекидневни отчети в кабинета ми, затова мисля, че имам представа.

— Докато работех, имах време да погледна на нещата в перспектива. Не виждам какво ще постигнем от всичко това, освен очевиден престиж за твоята и моята организация и солидна сума за „Националните дарения за поощряване на изкуствата“. Другото…

— Другото също напредва.

— Райън, редно е да предоставим на полицията цялата информация, с която разполагаме. Премислих го. Така трябваше да постъпим от самото начало. Оставих се да се увлека заради накърненото ми самочувствие и чувствата ми към теб…

— Не си ми говорила за тях. Ще го направиш ли?

Тя се извърна към водата.

— Никога не съм изпитвала това, което изпитвам към теб. Не ми е познато, нито знам как да се справя. Представителите на моето семейство не ги бива много в личните взаимоотношения.

— Какво общо имат в случая представителите на твоето семейство?

— Проклятието на семейство Джоунс. — Въздъхна и без да го погледне, разбра, че се усмихва. — Винаги объркваме нещата заради равнодушие, апатия, амбиции. Не знам защо е така, но просто не успяваме да се справим.

— Значи твърдиш, че си продукт на гените, заложени в теб, а не си постигнала всичко сама?

Тя рязко се извърна и го накара да се ухили, защото долови обидата в очите й. Тя се овладя и сведе глава.

— Много точно го определи. Но факт е, че съм почти на тридесет години и досега не съм имала сериозна, дълготрайна връзка. Не знам дали съм способна на това.

— Първо трябва да пожелаеш да разбереш дали искаш. Готова ли си за подобно нещо?

— Да.

Започна нервно да трие длан в панталона. Той взе ръката й и я задържа.

— Тогава започваме оттам. И аз съм объркан като теб.

— Ти винаги знаеш какво искаш — възрази тя.

Засмя се и стисна ръката й.

— Защо не се държим като двама души, които се наслаждават на компанията си, и да ти разкажа за пътуването до Сан Франциско?

— Видял си брат си.

— Да. Той и семейството му ще дойдат за гала тържеството. Другите от семейството ще пристигнат от Ню Йорк.

— Всичките? Цялото ти семейство ли ще дойде?

— Разбира се. Изложбата е голямо събитие. И трябва да те предупредя — много внимателно ще те преценяват.

— Чудесно. Още едно нещо, за което да се притеснявам.

— Ще присъства и майка ти. А и баща ти; това представлява малък проблем, защото ме мисли за друг.

— О, Господи! Съвсем забравих! Какво ще правим?

— Няма да имаме представа за какво говори. Райън за малко да се засмее, когато тя зяпна. Родни е англичанин, а аз не съм. Освен това далеч не е толкова привлекателен като мен.

— Наистина ли си въобразяваш, че баща ми може да бъде заблуден толкова лесно?

— Разбира се, защото това е нашата версия и няма да се отклоняваме от нея. — Кръстоса крака и вдиша студения влажен въздух. И си даде сметка, че не се е чувствал така отпуснат от дни насам. — Защо ще му се представям за някой друг? А и бях в Ню Йорк, когато той дойде да те види. Ще се почувства объркан, но едва ли ще посмее да нарече Райън Болдари лъжец в лицето.

Мина известно време, докато тя напълно възприеме чутото.

— Нямаме друг избор, пък и баща ми не обръща особено внимание на хората, но…

— Просто ще се съгласяваш с мен и ще се усмихваш. Сега… Докато бях в Сан Франциско потърсих Харисън Матърс.

— Открил си Хари?

— Само апартамента му. Той не беше там. Но прекарах интересен половин час с проститутката отсреща. Тя ми каза, че не се е появявал от няколко дни и…

— Един момент. — Тя издърпа ръка от неговата и заканително вдигна пръст. — Би ли повторил последното?

— Че от няколко дни не се е появявал?

— Не. Спомена, че си прекарал известно време с проститутка.

— О, струваше си петдесетачката… Сто, всъщност. Дадох и още петдесет, когато приключихме.

— Нещо като бакшиш, така ли?

— Да. — Усмихна й се лъчезарно. — Ревнуваш ли, скъпа?

— Не е ли редно да ревнувам?

— Напротив. Малко ревност е доста здравословно.

— Точно така.

Тя сви освободената си ръка в юмрук и го заби в стомаха му.

Той издиша тежко и се стегна да не би тя да реши да повтори удара.

— Добре. Коригирам се. Ревността определено е нездравословна. Платих й да поговори с мен.

— Ако смятах, че е било за друго, вече да си долу върху скалите. — Този път тя се усмихна лъчезарно. — Какво ти разказа?

— Знаеш ли, вашата овладяност — на янките, имам предвид — понякога е доста опасна, доктор Джоунс. Съобщи ми, че съм вторият мъж, който го търси този ден. През цялото време държа огромен пистолет, насочен към мен.

— Пистолет? Била е въоръжена?

— Не й харесал видът на първия посетител. Жените от нейния занаят вярно и бързо преценяват човек. Като съдя по описанието й, съм склонен да се съглася с нея, но ти сама го познаваш. Мисля, че е мъжът, които те е нападнал.

Ръката й бързо се стрелна към шията.

— Онзи дето открадна чантата ми? Бил е в Сан Франциско?

— Търсил е Хари… А съм склонен да смятам, че бившият ти студент е извадил късмет, като е отсъствал от дома си. Но и той е замесен, Миранда. За когото и да е направил отливката или на когото и да я е продал, горилата не желае той да е сред живите.

— Ако го открият…

— Уредих да следят за появата му. Ние трябва първи да го намерим.

— Сигурно е избягал, знаел е, че го търсят.

— Не. Прегледах апартамента му. Оставил е всичките си неща за рисуване и малък запас трева. — Райън се отпусна назад и се загледа в пухкавите облачета по небето. — Не останах с впечатлението да е бързал. Имаме предимство — знаем, че някой го издирва. На този етап никой не подозира, че и ние го търсим. По начина, по който живее, съдя, че или не е получил много пари за фалшификата, или ги е изхарчил, а още не му е хрумнало да прибегне към изнудване.

— Дали първо няма да го заплашат?

— За какво им е да го заплашват? Те не искат той да избяга. Искат да го елиминират бързо и тихо. — В очите й долови сянка. — Защо ти хрумна това?

— От известно време получавам съобщения.

Думата бе безлична, професионална и не предизвикваше тръпки по гърба й.

— Съобщения?

— Предимно по факса. Започнаха да пристигат всекидневно, откакто ти замина. По факса, по електронната поща и тук, и в кабинета ми.

Той отново седна. Този път очите му бяха присвити и студени.

— Заплахи ли съдържат?

— Не точно. Или поне не доскоро.

— Защо не ми каза?

— Точно това правя.

— Защо не ми каза от самото начало какво става? — Тя го погледна така смаяно, че той скочи на крака. От рязкото движение чашата падна и се разби в скалите. — И през ум не ти е минало, нали, да споделиш с мен, че те заплашват? Само не ми казвай, че не си била изплашена — спря я той, преди тя да успее да отговори. — Виждам го изписано по лицето ти.

„Виждаш — помисли си тя — прекалено много и прекалено лесно.“

— Какво можеше да направиш?

Той я погледна с изпепеляващ поглед. После натика ръце в джобовете.

— Какво пише в тях?

— Различни неща. Някои са спокойни, кратки и привидно не са заплашителни. Други са несвързани. Има и някои лични — споменават се отделни събития в живота ми. — Също се изправи. — Едното пристигна, след като Джовани… След като Джовани… — Не успя да го изрече и затова завърши: — Пише, че ръцете ми са изцапани с неговата кръв.

Той забрави за момента недоволството и личната си обида. Обърна се и прикова очи в нейните.

— Ако повярваш на това, ако позволиш някакво анонимно копеле да ти внуши подобна мисъл, значи си глупачка и правиш точно каквото искат.

— Знам, Райън. Отлично го разбирам. — Искаше да го изрече спокойно, но гласът й изневери. — Сигурна съм, че е някой, който ме познава достатъчно добре, защото е наясно към какво да прибегне, та най-много да ме нарани.

Пристъпи към нея и я прегърна.

— Прегърни ме. Прегърни ме. — Ръцете й най-после се подчиниха и той притисна буза в косите й. — Не си сама, Миранда.

Ала тя беше сама толкава отдавна. Мъж като него нямаше представа какво означава да си в стая, пълна с хора, и да се чувстваш сам, чужд, нежелан.

— Джовани… бе от малцината, които ме караха да се чувствам… нормална. Сигурна съм, че неговият убиец ми изпраща съобщенията. Като се замисля, го разбирам, Райън, но в сърцето си знам, че всъщност аз съм виновната. И те го знаят.

— Не допускай да използват теб или него по този начин!

Затвори очи, дълбоко развълнувана от утехата, която той й предлагаше. После ги отвори и се загледа в морето, осъзнала смисъла на думите му.

— Да използват него… — пророни тя. — Прав си. Оставих ги да го използват, за да ме наранят. Който го е направил, ме ненавижда и се подсигури да го разбера чрез факса, който пристигна днес.

— Имаш ли копия от всичките?

— Да.

— Искам да ги видя. — Тя понечи да се отдръпне, но той я задържа и помилва косите й. Дали Миранда усещаше, че трепери, зачуди се той. — Проследи ли електронната поща?

— Да, но името на подателя не се появи в сървъра. Използваме един и същи сървър тук и в „Станджо“.

— Но е още в компютъра ти, нали?

— Да.

— Тогава ще открием подателя. — „Или Патрик ще го направи“, каза си той. — Съжалявам, че не бях тук. — Отново я притегли към себе си и обгърна лицето й с ръце. — Но сега съм тук, Миранда, и никой няма да те нарани, докато съм до теб. — Тя не отговори; притисна я още по-силно и внимателно се вгледа в лицето й. — Не давам лесно обещания, защото винаги ги спазвам. Ще стигнем до дъното на тази история заедно с теб. И няма да допусна нищо да ти се случи.

Направи пауза, после подхвана една опасна според него тема:

— Още ли искаш да се обадиш на Кук?

Преди да й бе дал обещанието си, беше напълно убедена, че това е най-правилното. Ала когато го стори, противно на целия си здрав разум тя му повярва.

— Ще стигнем до дъното на нещата, Райън. Предполагам, че и двамата няма да се задоволим с по-малко.

 

 

— Нагласете постамента на отбелязаното място. — Миранда отстъпи и даде възможност на двамата яки мъже да поставят мраморния постамент точно в средата на залата. Знаеше, че е центърът, защото три пъти лично мери помещението. — Да, отлично.

— Това ли е последният, доктор Джоунс?

— В тази зала — да.

Тя присви очи и си представи как точно ще изглежда бронзовата „Венера“ на Донатело.

Тази зала бе посветена на творби от ранния Ренесанс. Творбата на Донатело щеше да бъде централният експонат. Вярно, за нея лично творбите от този период предлагаха по-малко емоции, страсти. Някои дори й се струваха до известна степен статични.

Хвърли последен поглед към залата. На прозорците висяха сини завеси, бродирани със злато, върху маси с различна височина бяха изложени оръдията на труда, палитрите, четките от този период. Лично подбра експонатите. На една от масите, също под стъклен похлупак, лежеше разтворена огромна Библия, старателно украсена от древните монаси. Имаше и украшения, предпочитани от хората през същата епоха.

— Доста впечатляващо — отбеляза Райън.

— Почти идеално. Изкуството с неговите социални, икономически, политически и религиозни аспекти. Пренася те в средата на XIV век, когато се е родил Лоренцо Великолепния. — Тя посочи и картата от 1454 година. — Флоренция, Милано, Неапол, Венеция…

— Нервна си — отбеляза той, взе ръцете й в своите и усети, че са хладни.

— Напрегната съм — поправи го тя. — Видя ли другите зали?

— Мислех, че ще ми ги покажеш.

— Добре, но не разполагам с много време. Майка ми ще пристигне всеки момент. Искам всичко да е готово. Нарочно оставих повече пространство между експонатите — обясни тя. — Нека хората да се чувстват удобно, когато се движат сред тях. От тук ще преминат в съседната зала, където са творбите от разцвета на Ренесанса. Продължаваме темата ненатрапчиво, непринудено. За тази зала нарочно избрах червено и повече злато. Да загатва за мощ, за силното присъствие на църквата, за величието на кралските особи.

Докато го развеждаше и посочваше отделни детайли, токчетата й потракваха по мраморния под.

— Този период е по-богат и по-драматичен. Не е продължил дълго, но е дал най-добрите образци.

Той се насочи към маса, отрупана със сребърни и златни църковни атрибути.

— Великолепна работа си свършила, доктор Джоунс.

— И аз смятам, че се получи добре. Особено с твоя Рафаел, там, на централното място.

— Да, и аз го харесвам. Искаш ли да го купиш? — Обърна се ухилен към нея. — Прелестта на моя бизнес, доктор Джоунс, е, че всяко нещо си има цена. Ако я назовеш, картината е твоя.

— Ако сериозно възнамеряваш да продадеш Рафаел, ще си помисля.

— Подобно нещо не ми минава през ума дори за теб, скъпа.

Тя сви рамене. Не бе и очаквала друг отговор.

— Щях да поставя „Смуглата дама“ тук — смени тя внезапно темата. — Всеки път, когато си представя тази зала, я виждам точно тук, пред очите на всички. И където аз ще мога да я съзерцавам.

— Ще си я вземем обратно, Миранда.

Тя нищо не отвърна, защото се ядоса на себе си, че фантазира.

— Искаш ли да погледнеш и съседната зала? Там са твоите творби на Вазари?

— По-късно. — Приближи се към нея. Налагаше се вече да й каже. Възнамеряваше да го стори веднага, но не желаеше да заличи замечтания и унесен израз върху лицето й, появил се още в първата зала. — Миранда, обади се брат ми от Сан Франциско. Майкъл. Снощи са извлекли удавник от залива. Трупът е на Харисън Матърс.

Тя го изгледа продължително, неспособна да промълви и дума. Накрая се извърна и едва чуто промърмори:

— Не е случайно. Не е нещастен случай.

— Според информацията на брат ми — макар да не се дават много подробности — е бил убит, преди да го хвърлят във водата.

Майкъл му бе казал, че гърлото на младежа било прерязано. Райън реши да й спести тази подробност.

— Трима души… Вече трима са мъртви. И за какво? — Тя се взираше във великолепното лице на Мадоната. — Заради пари, заради изкуството, заради нечии амбиции? А може би заради трите.

— А може би ти си целта.

Сърцето й се сви и тя се разтрепери. Той забеляза страх в очите й, но знаеше, че този страх не е предизвикан от него.

— Заради мен? Нима някой ме мрази толкова много? Защо? Не се сещам за никого, когото така да съм наранила, с когото така да съм се сблъскала, че да е готов да убива, да лъже, за да разруши професионалната ми репутация. О, по дяволите, Райън, та Хари бе все още момче! — Гласът й стана остър; гневът изместваше страха й.

— Момче — повтори, — и са го отрязали като висящ конец. Ей така. Кой ме ненавижда така, че да убие момче по този начин? Никой никога не се е интересувал от мен.

Това беше най-тъжното нещо, което бе чувал някой да изрича за себе си. Още по-тъжен бе фактът, че тя го вярваше.

— Правиш много по-голямо впечатление, отколкото предполагаш, Миранда. Ти си силна, имаш успешна кариера. Поставяш си цел и я преследваш до край.

— Не съм наранила никого по своя път.

— Вероятно не си забелязала. Патрик работи по откриването на подателя от електронната поща.

Тя прокара ръце през косите си. Да не е забелязала, зачуди се тя. Възможно ли е да е така самовглъбена, отчуждена, студена?

— Има ли някакъв напредък? Мина повече от седмица. Смятах, че се е отказал.

— Никога, особено ако става въпрос за компютърна загадка.

— Какво има? Какво се опитваш да ми кажеш?

— Името на изпращача съвсем за кратко е било прикрепено към сметка за плащане на услугите на електронната поща. Останало е там за няколко секунди и е било заличено, или по-скоро преобразено, по сложни компютърни пътища.

Стомахът й се сви. Знаеше, че ще последва нещо лошо. Много лошо.

— Чия е сметката?

Сложи ръце върху раменете й.

— На майка ти.

— Не е възможно.

— Съобщението е тръгнало от Флоренция и е включено в сметката на Елизабет Станфорд-Джоунс под парола. Съжалявам.

— Не е възможно. — Отдръпна се от него. — Независимо колко много… колко малко… Независимо от всичко тя не би постъпила така. Не е възможно да ме мрази толкова. Не мога да го приема.

— Тя е имала достъп и до двете бронзови статуи. Никой няма да сметне подозрително присъствието й. Привика те, после те уволни и те върна вкъщи. Принуди те да напуснеш института за известно време. Наистина съжалявам — завърши и я погали по бузата, — но ще трябва да приемеш фактите.

Беше логично и отвратително. Затвори очи и се остави да я прегърне.

— Извинявам се.

Тя трепна, сякаш зад гърба й изстреляха куршуми. Бавно се извърна и си пое дълбоко дъх.

— Здравей, майко.

Елизабет не приличаше на човек, който току-що е прелетял океана и е понасял дребните неудобства при международните полети. Косите й бяха идеално подредени, стоманеносиният й костюм без гънка.

Както винаги, когато се изправяше пред майка си, Миранда се почувства разрошена, небрежна, безлична. Сега към това се прибави и съмнението. Възможно ли бе тази жена, изискваща от другите почтеност и честност, да е предала собствената си дъщеря?

— Извинявам се, че прекъсвам… работата ви.

Прекалено много свикнала с неодобрението й, за да реагира, Миранда само кимна и ги представи:

— Елизабет Станфорд-Джоунс, Райън Болдари.

— Господин Болдари. — Елизабет мигом прецени ситуацията и реши, че собственикът на галерията е настоявал за участието на Миранда не само заради деловите й качества. Но понеже това беше от полза за института, усмивката й стана по-сърдечна. — Приятно ми е най-после да се запознаем.

— За мен е удоволствие. — Прекоси помещението, за да поеме ръката й, като отбеляза, че майка и дъщеря дори не се целунаха. — Надявам се, че сте пътували добре.

— Да, благодаря. — Привлекателно лице и изтънчени маниери. Фотографиите, които бе виждала из пресата през годините, не успяваха да уловят и предадат точно това съчетание. — Съжалявам, че не успях да пристигна по-рано. Очаквам проектът да напредва според предвижданията, господин Болдари.

— Наричайте ме Райън, моля. Да, вече дори ги надминава. Дъщеря ви се справи великолепно с всичко.

— Била си доста заета — подхвърли Елизабет на дъщеря си.

— Да. През последните два дни затворихме за посетители залата на този етаж. Екипът работи почти денонощно, но си заслужава.

— Виждам. — Тя прецени направеното и остана доволна, но на глас изрече само: — Има още работа, разбира се. Ще имаш възможност да ползваш и талантите на колегите от „Станджо“. Няколко души пристигнаха заедно с мен, а останалите ще бъдат тук утре. Знаят, че са на твое разположение. Илис и Ричард са тук, а също Винсенте и съпругата му.

— Андрю знае ли, че Илис е тук?

Майка й вдигна вежди.

— Дори да не знае, скоро ще разбере. — Ясно пролича предупреждението в тона й. Никакви лични или семейни проблеми няма да пречат на работата. — Баща ви трябва да пристигне довечера. Помощта му за окончателния избор на експонатите ще бъде безценна.

— Вече са избрани — сухо отбеляза Миранда.

— Помощта му няма да ти бъде излишна.

— Да не би да възнамеряваш да ме отстраниш и от този проект?

За миг й се стори, че Елизабет ще й отговори. Обаче тя се обърна към Райън:

— Много бих желала да видя твоите творби на Вазари.

— Да, Райън, покажи й ги. В съседната зала са. Моля да ме извините, но имам среща.

— Чувствам се задължен да ти кажа, Елизабет подхвана Райън, когато Миранда се отдалечи, че тази впечатляваща изложба не би била осъществена без дъщеря ти. Тя я измисли, планира и организира.

— Добре познавам талантите на Миранда.

— Нима? — изрече го тихо, придружавайки го с насмешливо вдигане на веждите. — Тогава очевидно греша. Реших, че щом не отбеляза резултата от четири седмици напрегната работа, нещо не ти е допаднало.

Нещо, което можеше да мине за смущение, се появи в очите на Елизабет.

— Напротив. Вярвам в способностите на Миранда. Ако има някакви недостатъци, те са прекаленият й ентусиазъм и твърде личното й ангажиране.

— Според мен това са по-скоро плюсове, а не минуси.

— В деловата работа е важна обективността. Сигурна съм, че ще се съгласиш.

— Предпочитам жар и плам в нещата. По-рисковано е, но и далеч по-вълнуващо. У Миранда има страст, но тя е склонна да я потиска. Все пак се надявам да получи одобрението ти. Изразяваш ли го понякога?

Личеше, че е ядосана: очите й бяха хладни, гласът леден.

— Взаимоотношенията ми с Миранда не са твой проблем, господин Болдари, както и твоите с нея не са мой.

— Странно. Бих казал, че последното има значение за теб, защото с дъщеря ти сме любовници.

Пръстите и стиснаха дръжката на дипломатическото куфарче.

— Миранда е зрял човек. Не се бъркам в личния й живот.

— Значи само в професионалния. Разкажи ми за „Смуглата дама“.

— Моля?

— „Смуглата дама“ — повтори той, без да откъсва очи от нейните. — Къде е?

— Статуята — подхвана Елизабет с равен тон — бе открадната от хранилището на „Барджело“. Нито аз, нито властите имаме представа за сегашното й местонахождение.

— Не питам за копието, а за оригинала.

— Оригиналът? — Лицето й остана безизразно. Но той все пак зърна нещо. Знаеше ли, изненадана ли бе или бе загрижена? Трудно му бе да определи при жена с такъв изключителен самоконтрол.

— Елизабет? — В залата влязоха няколко души, начело с Илис. Райън видя дребна, фина жена с коси като на самодива и огромни, сияещи очи. На крачка зад нея пристъпяше пооплешивял, блед мъж, когото разпозна като Ричард Хоторн. Следваше пищна дама — напомняше София Лорен — хванала под ръка червендалест як мъж с блестяща бяла коса. Семейство Морели, реши той. Около тях се суетеше Джон Картър.

— Извинявай. — Илис събра красивите си ръце. — Не знаех, че си заета.

Благодарна за прекъсването, Елизабет представи новодошлите.

— Толкова се радвам да се запознаем — заяви Илис. — Бях в галерията ви в Ню Йорк миналата година. Истинско съкровище. Както и тук — тя се завъртя и огледа залата. — Великолепно е. Ричард, остави картата и виж картините.

Той се извърна със смутена усмивка.

— Не мога да устоя на карти. Изложбата е отлична.

— Вероятно сте се скъсали от работа — отбеляза Винсенте и тупна Картър по раменете.

— Всеки момент очаквах да ме накарат да търкам подовете. Миранда само дето не ни накара да скачаме през пламтящи обръчи.

— Справила се е чудесно — отбеляза Илис, като се огледа отново. — Къде е тя впрочем?

— Има среща — отговори Елизабет.

— По-късно ще й се обадя. Надявам се и на нас да възложи работа.

— Знае, че сте на нейно разположение.

— Чудесно. Аз… Ще отида да видя дали Андрю е свободен за няколко минути. — Усмихна се притеснително и някак извинително на бившата си свекърва. — Искам да видя как е. Ако не съм ти нужна в момента…

— Отивай. — Забеляза интереса на Джина Морели към изложените бижута и се усмихна. Обърна се към Хоторн: — Ричард, знам, че нямаш търпение да се заровиш в библиотеката.

— Толкова съм предвидим.

— Иди се забавлявай.

— Така поне ще знаем къде да го намерим — обади се Винсенте. — А аз ще изчакам Джина да се нарадва на бижутата и после очаквам да ме помъкне по магазините. — Поклати развеселен глава. — И тя е предвидима.

— Два часа — обяви Елизабет с директорски тон. — След това се събираме тук и ще правим, каквото се очаква от нас.

 

 

Илис се поколеба пред кабинета на Андрю. Секретарката му не беше зад бюрото и тя изпита благодарност. Дълбоко преданата към Андрю госпожа Пурдю, не би одобрила внезапното посещение на бившата му съпруга. Чу гласа му зад открехнатата врата. Силен глас, който събуди спомени.

Възлагаше такива надежди на брака, а накрая стигнаха до развод и всеки пое своя път. Според слуховете тя бе постигнала много повече от него.

Залепи ведра усмивка на устните си и почука.

— Очакваме около петстотин гости — говореше той по телефона.

Вдигна поглед и застина.

Спомените го завладяха: спомни си я, когато току-що беше постъпила по препоръка на баща му. Тогава беше облечена в престилка и носеше очила. Спомни си как смъкна очилата си, докато Миранда ги представяше един на друг.

Как се засмя и отбеляза, че е крайно време, когато той най-после събра смелост и я покани да излязат.

Как се любиха за пръв път. И как — за последен.

Как изглеждаше в сватбения им ден: лъчезарна, щастлива. Колко студена и отчуждена — в деня, когато му заяви, че всичко помежду им е свършило.

Човекът отсреща продължаваше да говори, но той не чуваше думите. Ръката му, скрита под бюрото, се сви в юмрук. В момента би дал всичко за едно питие.

— Ще се свържа отново с вас, но подробностите са в разпространеното за пресата изявление. Сигурен съм, че ще имам възможност да ви дам интервю утре вечер, по време на събитието… Няма защо. Довиждане.

— Извинявай, Дрю — подхвана тя, когато той постави слушалката върху апарата. — Госпожа Пурдю не беше на мястото си и реших да вляза.

— Няма нищо. Пак беше някакъв журналист.

— Събитието получава доста ласкави отзиви в печата.

— Нужни са ни.

— Да, последните няколко месеца бяха трудни. — Той не стана, както тя очакваше. Затова пристъпи и застана до бюрото му. — Реших, че ще е най-добре и най-лесно и за двама ни, ако се видим първо насаме за няколко минути. Нямаше да дойда, ако Елизабет не настоя. А и трябва да призная, че щеше да ми е силно неприятно да изпусна всичко това.

Нямаше сили да откъсне очи от нея.

— Ние също искахме най-добрите служители да са тук.

— Още ми се сърдиш, а и изглеждаш уморен.

— Не беше лесно да подредим изложбата.

— Знам, че се чувстваш неловко. — Тя протегна ръка, но я оттегли, сякаш си даде сметка, че той няма да я поеме. — Последният път, когато се видяхме…

— … беше в кабинета на адвоката — довърши Андрю.

— Така е. — Сведе очи. — Наистина исках да стане по друг начин. Но и двамата бяхме така наранени и сърдити, Дрю. Надявах се, че вече сме в състояние да сме…

— Приятели? — попита той с горчив смях.

— Не, не приятели. — Великолепните и очи се насълзиха. — Но не и врагове.

Не бе очаквала този суров, циничен поглед. Вместо това очакваше да види съжаление, тъга, дори малко гняв. Беше се приготвила за което и да е от тези чувства, но не и за този непроницаем щит.

Нали някога я обичаше. Знаеше, че я обичаше. И разчиташе на това дори когато подписваше документите за развода.

— Ние не сме врагове, Илис.

— Добре, явно сбърках, че дойдох тук. — Примигна един-два пъти, за да прогони сълзите. — Не желая с нищо да помрачавам утрешния успех. Ако съм те разстроила и започнеш да пиеш…

— Вече не пия.

— Нима? — Тонът й отново стана хладен и пренебрежителен. Бе забравил този й талант. — Дали не съм го чувала и преди?

— Разликата е, че този път няма нищо общо с теб и е изцяло мое решение. Доста бутилки изпразних по теб, Илис, но това свърши. Вероятно те разочаровах или си обидена, че не пълзя в краката ти и не съм очарован от появата ти. Но вече не си центърът на живота ми.

— Никога не съм била. — Тонът й бе леден. — Ако бях, сигурно още щях да съм с теб.

Тя се извърна и бързо излезе. Докато стигне до асансьора, сълзите й неудържимо закапаха. Натисна бутона с юмрук.

Той изчака шумът от токчетата й да заглъхне и се захлупи върху бюрото. Имаше нужда от едно питие; само от едно, колкото да се успокои.

Тя бе толкова красива. Някога му принадлежеше, а той не успя да я задържи, да запази брака им, да бъде мъжът, от когото се нуждае.

Загуби я, защото нямаше представа как се дава, как се обича.

Трябваше да излезе на въздух. Изпитваше потребност да ходи, да тича, да се освободи от уханието на парфюма й. Спусна се по стълбите, като избегна крилото, където работеха усилено, мина покрай малкото посетители, избрали късния следобед, за да поразгледат галерията, и излезе навън.

Остави колата на паркинга и тръгна пеш, за да даде възможност на парещото усещане в стомаха да изчезне.

Вървя дълго, като си повтаряше, че вече разсъждава съвсем ясно.

И тогава спря пред магазин за алкохол. Загледа се в обещаващите облекчение, наслада и спасение бутилки; каза си, че би могъл да се справи с няколко питиета.

Не само да се справи. Та той ги заслужава заради срещата с жената, която обеща да обича, да уважава, да пази. И тя бе обещала същото. Докато смъртта ги раздели.

Влезе и продължи да изучава бутилките: половинки и четвъртинки, които чакаха, умоляваха да бъдат избрани.

Лъскави бутилки с примамливи етикети.

Избра бутилка „Джак Даниелс“ и прокара пръсти по познатия етикет. Потта започна да се стича по гърба му.

Добрият стар Джак. Винаги можеше да разчита на него.

Усещаше вкуса му върху езика си, плъзгането в гърлото, топлината в стомаха.

Занесе бутилката на касата. Усещаше пръстите си дебели и непохватни, докато вадеше портфейла.

— Това ли ще е всичко? — попита продавачът.

— Да — отвърна Андрю приглушено. — Толкова.

Пъхна бутилката в джоба и докато крачеше, усещаше тежестта и формата й.

Едно завъртане на капачката и с грижите му ще е свършено. Гадната болка в стомаха му ще изчезне.

Слънцето залязваше, застудяваше и той се отправи към парка.

Жълтите чашки на нарцисите се полюшваха като океан, сред който тук-там се мяркаха червени лалета. Дъбовете и кленовете се бяха раззеленили; щяха да предлагат сянка през лятото — кратко в Мейн, но обикновено доста горещо. Водата във фонтанчето пееше.

Вляво люлките и пързалките пустееха. Децата, вече по домовете си, се миеха за вечеря. Нали и той искаше деца? Представяше си как създава семейство; истинско семейство, в което всички знаят как да се обичат, да се разбират помежду си. Смях, четене на приказки преди сън, шумни семейни вечери.

И с това не успя.

Седеше на пейката, загледан в празните люлки, заслушан във фонтана, и не преставаше да милва бутилката в джоба.

Едно питие, помисли си той. Само една глътка от бутилката. Тогава нищо от това вече нямаше да има толкова голямо значение.

Две глътки и щеше да се чуди защо въобще някога е имало значение.

 

 

Ани наля две бири, докато машината до нея приготвяше коктейл „Маргарита“. Петък вечер бе и имаше доста клиенти. Идваха предимно редовните посетители, но няколко маси се заемаха от студентите — хем имаше къде да одумват преподавателите, хем се възползваха от обявеното намаление и безплатните закуски.

Изви гръб да облекчи леката болка в кръста и огледа заведението, за да е сигурна, че сервитьорките са обслужили клиентите. Украси конусовидните чашки със сол и резен лимон.

Щом Андрю влезе, видя какво държи в ръка. Стомахът й се сви, но не спря да изпълнява задълженията си: изпразваше пепелници, бършеше плота. Наблюдаваше го как се приближава, стига до бара и поставя бутилката отгоре.

Очите им се срещнаха над кафявия книжен плик. Нейните бяха безизразни.

— Не я отворих.

— Добре. Това е много добре.

— Исках. Дори още искам.

Ани направи знак на една от сервитьорките и свали престилката.

— Смени ме за малко, ако обичаш. Андрю, хайде да се поразходим.

Той кимна, но на излизане взе бутилката.

— Влязох в магазин за алкохол. Добре се почувствах да съм отново там. Отидох в парка и седнах на пейка до фонтана. Нямаше никого наоколо. Мислех да пийна, колкото да се сгрея.

— Но не го направи.

— Не.

— Трудно ти е било. Това, което правиш, е трудно. А тази вечер си направил верния избор.

— Видях Илис.

— О…

— Дошла е за изложбата. Знаех, че ще пристигне. Но когато я видях, нещо сякаш се стовари отгоре ми. Опитваше се да се сдобрим, но не й позволих.

Ани пъхна ръце в джобовете и си каза, че е малоумна да допуска възможността между нея и Андрю да излезе нещо. Все пак рискува:

— Трябва да се държиш както смяташ за правилно.

— Не знам как е правилно. Само знам как е неправилно.

Тръгнаха към парка, където се бе разхождал сам, седнаха на същата пейка и той остави бутилката до себе си.

— Не мога да те посъветвам как да постъпиш, Андрю, но според мен, ако не стигнеш до някакво решение, непрекъснато ще се чувстваш наранен.

— Знам.

— Тя ще бъде тук само няколко дни. Ако можеш да приемеш присъствието й, ще се чувстваш по-добре.

Погледна я сериозно.

— Защо остана с Бъстър, след като беше ясно, че нещата не вървят, Ани?

Тя прокара ръце през косите си.

— Защото бях дала обет. Дали ще го направиш в кметството през обедната почивка или в църквата, облечена в булчинска рокля, е без значение.

— Да. — Стисна ръката й. — Знам. Ако щеш вярвай, но аз желаех да спазя моя обет. Исках да докажа, че мога. Като се провалих, само доказах, че не съм по-различен от баща ми, от неговия баща и всички останали.

— Ти си ти, Андрю.

— Това ме плаши.

Понеже имаше нужда, Ани се приведе и го целуна.

Господ да й е на помощ.

Усети отчаянието му, но и забеляза колко е внимателен с нея. Познаваше толкова много мъже, неспособни да проявят внимание.

Желанието, което я обземаше, беше възмутително.

— Не си като тях, Андрю — увери го тя и опря буза в неговата.

— Е, поне тази вечер не постъпвам като роднините си по мъжка линия. — Взе бутилката и й я подаде. — Заповядай. Това е сто процента печалба за теб. — Забеляза облекчението й. — Ще отида на сбирката на АА, преди да се прибера. — Пое си дълбоко дъх. — Ани, за утре вечер… Ще означава много за мен, ако промениш решението си и дойдеш.

— Андрю, знаеш, че не съм подходяща за обществото на всички онези хора, ценители на изкуството.

— Подходяща си за мен. Винаги си била.

— Съботите са доста натоварени в заведението. — Жалки извинения, мина й през ума. Страхливка. — Ще си помисля. Трябва да тръгвам.

— Ще те изпратя. — Стана и я хвана за ръката. — Ани, ела утре.

— Ще си помисля — повтори тя, без да има подобно намерение. Последното нещо, което желаеше, бе да се срещне с Илис.