Читателски коментари от назгул

Тази „съвършено оформена глава“ е на делфин, a не на човек. Не съм чел книгата, просто коментарът ти ме накара да хвърля едно око и това установих. :D Поздрави за това развито читателско търпение.:)

Третата и четвъртата книга от поредицата са много зле. Петата се връща назад във времето и обяснява как и защо се стига до затварянето на децата в книга първа. Писана е от гледната точка на бабата и си струва да се прочете от феновете на поредицата. Пак не е шедьовър, де, но е четивна.

Извинете, кой е авторът на тази книга? Не мога да се ориентирам…

Благодаря ти за препоръката, ще ги прочета.

Мъчих се, мъчих се с тази книга и се отказах по средата ѝ. Писна ми от намръщени жени, тръскащи злобно плитки и троскащи се като дърти вещици; от пубертясали герои; от липса на напрежение — каквото и да става, усещаш си, че героите не са в никаква опасност, в последния момент ще бъде извадено нещо от дисагите и ще се спасят по някакъв глупав начин. Напъните за поетичност са нескопосани и будят смях — нито една от разказаните велики сълзотворни легенди не звучи легендарно и трагично. Всичко е написано като приказка за 14-годишни. За описанията няма да подхващам темата — защо е важно като влезеш в обора да опишеш всяка дъсчица? — писателска импотентност.

С тъга го пиша това, защото се надявах да намеря нещо интересно за четене след „Песен за огън и лед“. Но да не сравняваме несравнимото. И дано тролоците бъдат с вас, мен не ме искаха.

Слаба книга, слаби герои, слаби диалози, слаб хумор. Накратко: лаишка работа.

Тази книга е еквивалент на любовните романи, само че за мъже — чист екшън, написан като сценарий, елементарен и примитивен. Още от описанието на героя можеш да си направиш извода дали е добър или лош — ако очите му например са студени, значи гарантирано е зъл и ще умре в мъки.

Ролинс нарушава едно основно правило — той не показва, той казва. Цялата книга звучи като телеграма, писана от Жан-Клод Ван Дам. Плюс е, че се чете бързо, тъй като е съставена основно от не особено оригинални диалози между героите. Поне се посмях добре на безумията и криптозоологичните чудовища. Но така и до края нито един от героите не ми стана симпатичен и честно казано не ме вълнуваше кой ще оцелее и кой не. Това е първата книга на Ролинс, която чета, явно ще е и последната — а ми я препоръчаха като най-добрата му. Напомни ми за друг „шедьовър“ на фенфикшъните — „50 нюанса сиво“, само там въртях очи почти толкова, колкото и тук.

Първо искам да отбележа, че има някаква грешка в първия абзац на 11 глава — все едно погрешно е копи-пейстната част от текста, който после и се повтаря дословно:

"Тогава бях мечтала за едно весело завръщане с някой военен камион, с ония едри руси младежи — англичани или американци, доволни така, както би постъпила Кончета, според нейната разбиране, че „войната си е война“. " и нататък.

За самата книга — много ми допадна, ужасна история — прекрасно написана. Съгласна съм с предишния коментар, но мисля, че е адски трудно за един мъж да пише от гледната точка на жена (и обратното). Единственият писател, който много ме е впечатлил в това отношение, е Стивън Кинг в „Долорес Клейборн“.

Ибсен? Със същия успех можеш да препоръчваш на първолаци Достоевски.

Не ми допадна книгата, ужасно е депресираща — по неприятен, лепкав начин.

Никой порок и никоя трагедия не подмина това семейство, безсмислена драма на н-та степен. Имам чувството, че авторката е седнала с някой Речник на Ужасиите в Живота и ги е изсипала произволно върху главите на тази прокълната фамилия. Е, казват, че на някои хора им олеква като си поплачат върху чуждите беди…

Много силно впечатление ми направи отношението към красотата в книгата — красивите все са бели, талантливи и умни, а грозните — тъмни, зли или поне глупави. Пресолено отвсякъде.

Много ми хареса книгата — прекрасна история на католическата църква и на Европа. Съжалявам, че в училище не се е казвало повече за тези неща.

Единствен недостатък според мен е в превода на имената — русизирани са и често ми беше трудно да се ориентирам за коя историческа фигура става дума — Елисавета (Елизабет I), Чарлз и Шарл винаги са с името Карл и т.н.

Задължително ще прочета и другите произведения на този автор.

Любимата ми книга на Дикенс. Прекрасна е.

Кинг има нужда от по-добър редактор, според мен. 800 страници са твърде много за тази история.

Книгата започва добре, задържа интереса, но към средата започва да се движи с адски бавно темпо и направо скучнее. Финалът е добър. Любовната нишка обаче е много зле написана, все едно от начинаещ писател. Очаквах повече от тази книга.

Много добър разказ в духа на Стивън Кинг.

Това ми беше любимата книга в детството. Помогна ми на възприемам смъртта без истерии, което ми беше от полза.

Заради пропагандата, която ми се вижда неподходяща за детска книжка. Като дете не ми е правило толкова впечатление, макар да си спомням някакво усещане за объркване. Не знам дали ти се е случвало като дете да четеш нещо, да усещаш, че нещо куца, но да ти липсва опитът и знанията да определиш какво точно.

Сега като възрастен ми се струва, че „Лукчо“ пропагандира политически идеи твърде грубовато, като удар с чук. Такива са били времената и убежденията на автора и това е ОК — но не ми допада в детска литература.

Мисля, че литературата за деца (още повече, че тази дори не е за младежи, а баш за дечица) трябва да е изчистена от политика. Иначе напомня за разказите за Ленин от учебника — като дете се комплексирах от тях, защото Ленин бил най-великият, запомнял всичките си уроци още в училище и въобще бил свръх-човек. :)

Това е една от най-искрените и човешки изповеди, на които съм попадал. Поклон.

Лошият превод ми развали до голяма степен прочита на тази книга. Освен езиковите проблеми все едно го е превеждал човек, който идея си няма от оригиналната книга „Мечо Пух“. Не може Муслонът първо да се превежда като Катерица, а буквално три реда по-надолу като „хефалъмп“. Кенга си сменя пола от изречение на изречение, „кулприт“ не е българска дума, а Северният полюс, преведен като „Северен Прът (!!!)“, ме остави безмълвен. Това направо достига гения на „Кралската мента“ в „Пощоряване“.

Колкото до самата книга — изчетох я трудно, на места прекалява, преповтаря казаното и дразни с пасивния си негативизъм и критикарство към избралите друг път освен Единствения и Правилния. Цялостното чувство, което ми остана, е като след ядене на американизирана полуфабрикатна супа — уж на картинката изглежда добре, уж съдържа витамини и минерали, а всъщност е бъркоч за мързеливци. Нищо общо с даоизма.

Една много важна книга, която всеки трябва да прочете в сегашните времена на псевдознание.

Една смесица от чужди идеи и образи… Мартин, Толкин, Хоб, ЛеГуин и кой знае кои автори още.

Чете се лесно и бързо, само героите да не припадаха така на всяка страница.:)