В СТРАНАТА НА ЛЕГЕНДИТЕ

Старинни легенди, преразказани за деца
Преразказали В. Маркова, Н. Гарская, С. Прокофиева
Преведе от руски Желязка Купенова
Художник Атанас Василев
Редактор Добринка Савова - Габровска
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Георги Нецов
Коректор Антоанета Петрова

Руска. Първо издание
Издателство "Отечество"
София, бул. "Г. Трайков", 2а
Печатница "Балкан", бул. "В.И.Ленин", 113
София, 1981

   КЪМ МЛАДИТЕ ЧИТАТЕЛИ

   Преданията и легендите, събрани в тази книга, са се родили преди много векове в страните на Западна Европа. Някои от тях са се появили в зората на Средновековието, а други в епохата на Възраждането, на границата с новото
време.
   Тези легенди имат в основата си народен произход. Родени от народното творчество, те са пропити от мъдростта, мислите, мечтите и поверията на народа. Легендите разказвали за вярната любов и нерушимата дружба, зовели воините да извършват подвизи, угнетените - да се борят за свобода.
   В своите сказания и легенди народът осъждал злото и възхвалявал доброто. Затова героите на легендите - защитници на доброто, са така непобедими. Не напразно казват: "Легендарен подвиг", "Легендарен край", "Достойно за легенда". Трудно е да се намерят думи за по-голяма похвала!
   Чрез песните и разказите легендите са преминавали от поколение в поколение. Някои от тях били записани още в стари времена. Така в старинните летописи, наред със записаното за истински събития, могат да се намерят и немалко народни легенди. Други са стигнали до нас само в литературна обработка - като поеми и романи, написани от писатели през Средните векове и по-късно.
   Колкото и отдавна да са създадени легендите, събрани в тази книга, те не останали мъртво наследство от миналото. Всяка от тях има дълъг живот в изкуството. Тези старинни предания са увличали и вдъхновявали със своята красота и вълшебни измислици поети, драматурзи, художници и композитори. В продължение на столетия от книга в книга са преминавали героите на легендите: Ролан, Артур, Тристан и Изолда, Лоенгрин, Робин Худ, Вилхелм Тел.
За тях са създавани драми, опери, симфонии, филми.
   Легендите, които ще прочетете тук, не са преводи на средновековни произведения или литературни обработки от по-късно време. Това са легенди, пригодени за деца, в които авторите на преразказите са се стремели да бъдат
колкото е възможно по-близо до първоначалната народна основа, но са използували и по-късни литературни произведения с тези от средновековни легенди.
   Влезте в страната на легендите! Страна на поезия и мъдрост. Тя е богата и прекрасна.

   1. ПОСЛЕДНИЯТ БОЙ НА РОЛАН

   Надалеч се разнесла славата за героичните подвизи на рицаря Ролан. Когато певец запеел песен за него преди боя, воините се сражавали по-храбро. Когато жонгльор*1 разказвал за Ролан на градския площад, хората оставяли недокоснати чашите с вино, забравяли веселите танци и слушали повестта за героя.
   В много битки се сражавал Ролан, но най-знаменита от всички била битката в Ронсевалския проход. Щом някой кажел "Ролан", винаги си спомнял за Ронсевал и дълбоко въздъхвал.
   Ето какво се разказвало за последния бой на Ролан.
   По онова време сарацините владеели почти цяла Испания.
   Седем дълги години императорът Карл Велики воювал с тях и покорил чак до морето този горд край. Превзел с пристъп всички градове и замъци. Последният град, който останал на сарацините, бил Сарагоса.*2 Градът се издигал на висока планина. Там управлявал крал Марсилий.*3 Не искал той да се покори на великия император, белобрадия Карл.
   Марсилий лежал на ложе от син мрамор под сянката на маслините, а около него се тълпели хиляди сарацини.
   - Чуйте, съветници мои, каква беда ни заплашва - казал той на своите съветници и военачалници. - Повелителят на Франция - император Карл - иска да превземе нашата Сарагоса и да ни наложи своята вяра. Посъветвайте ме какво да правя? Спасете ме от срам и гибел. Нямам такава силна войска като на император Карл, нямам и такива юначни воини.
   Мълчали съветниците му. Но най-мъдрият от тях на име Бланкандрин казал тъй на крал Марсилий:
   - Не се тревожете, господарю. Там, където не стига сила, трябва да се използува хитрост. Проводете при император Карл пратеници с богати дарове и лъжливи обещания. Нека да му кажат: "Дойдохме да молим за мир. Крал Марсилий обещава да стане навеки ваш покорен васал*4 и данъкоплатец. Той ще дойде след нас във вашия престолен град Ахен".*5 А ако Карл поиска заложници, да се изпратят незабавно. Аз сам пръв ще пратя моя син. Император Карл ще ни повярва и ще изтегли войските си от Испания, ще се върне в родината си. Дълго ще чака той крал Марсилий, но няма да го дочака и ще разбере, че са го измамили. Тогава ще се разгневи и ще заповяда да отсекат главите на
заложниците. Е, какво пък, нека загинат, но затова пък нашата Сарагоса ще бъде спасена.
   - Хитро си го измислил, Бланкандрин, така ще направим - казали сарацините.
   И пратениците на крал Марсилий тръгнали за град Кордова при император Карл Велики. Неотдавна император Карл бил превзел с бой този град.
   Отпред с маслиново клонче в ръка - знакът на мира - вървял Бланкандрин. Следвали го още девет пратеници, също като него хитроумни и сладкодумни. В знак на покорство крал Марсилий изпратил богати дарове: десет мулета,
натоварени със злато, лъвове, слонове, мечки, камили, хрътки, соколи, които вече са си сменили перата...*6
   Мавританските пратеници*7 още отдалече познали император Карл. Той седял на гравиран златен трон под сянката на висок бор. Брадата му, по-бяла от цветовете на жасмин, покривала целите му гърди.
   До него стояли дванадесетте перове*8 и архиепископ Турпен.*9
   Слезли пратениците от конете си, поклонили се ниско на император Карл и заговорили угоднически:
   - Велики, могъщи императоре Карл, владетел над владетелите, най-добрият и най-справедливият, най-мъдрият, пръв сред всички крале на земята!
   Слушал императорът, не бързал да отговаря. Но ето, че вдигнал глава и отправил зоркия си поглед към пратениците. Той умеел да чете в сърцата на хората. И рекъл тъй на Бланкандрин:
   - Думите ти са по-сладки от мед, но каква гаранция ще ми дадеш? Крал Марсилий е най-злият ми враг. Мога ли да му вярвам.
   - Гаранция за теб ще са заложниците, всички кръвни роднини на Марсилий. Сред тях е и моят собствен син. Крал Марсилий ти изпраща богати дарове. От днес нататък ще стане твой покорен васал. Ще ти плаща щедро такъв данък,
какъвто сам ти определиш.
   Изслушал Карл лукавия Бланкандрин и му казал:
   - Е, ако всичко е истина, добре! Утре ще ви съобщим своята воля: да бъде мир или война.
   Сутринта император Карл събрал своите барони.*10 Той никога нищо не решавал без тях, такъв обичай имал.
   Дошли дванадесетте перове на Франция. Сред тях бил граф Ролан със своя неразделен приятел граф Оливер. Дошъл архиепископ Турпен. Дошли стари, прославени воини и млади рицари. Събрали се повече от хиляда души и седнали да умуват как да постъпят. На всички им се искало да се върнат в родните домове, в милата Франция.
   Мнозина започнали да мислят, че няма да е лошо да се помирят с крал Марсилий.
   Но граф Ролан излязъл напред и почнал да говори:
   - Не бива да вярваме на Марсилий! Нима вие, барони, забравихте как веднъж преди седем години крал Марсилий проводи при нас пратеници с маслинови клонки в ръце и как те ни измамиха с ласкателни речи? Вие, господарю, изпратихте с наше съгласие при Марсилий двама херцози - Базан и Базилий. И какво стана? И на двамата Марсилий им отсече главите! Може ли да има по-черно предателство от това? Трябва да отмъстим за гибелта на нашите пратеници, да обсадим Сарагоса и да я превземем с пристъп.
   Император Карл не бързал да отговаря - чакал да чуе кой какво ще каже.
   Никой нищо не казал, само Ганелон, втори баща на Ролан, се обадил. Скочил от мястото си и рекъл на краля:
   - Кралю, не слушайте безумеца Ролан! Слушайте предпазливи и разумни хора. Прекалено е горделив моят доведен син - мисли само за собствената си слава.
Крал Марсилий моли за пощада, моли за мир, готов е да ни даде клетва за вярност. А щом сложи ръкавицата си във вашата ръка*11 - край на войната!
   - Ганелон е прав. Време е да свърши тая дълга война - промълвил император Карл. - Сега, барони, ми дайте друг съвет: Кой да бъде определен за пратеник при Марсилий? Не е обикновено това пратеничество, опасно е.
   Както винаги, пръв се отзовал граф Ролан:
   - Готов съм да замина, господарю! Връчете ми пратеническите знаци: кралската ръкавица и жезъла!
   - Теб не бива да пращам! Много се горещиш - отговорил му белобрадият Карл.
   - Аз ще отида, ако императорът ми разреши! - възкликнал граф Оливер.
   - Мълчете и двамата! Кълна се, че никой от вас няма да замине! Сеньори*12 барони, изберете за пратеник най-мъдрия между вас.
   - Тогава нека отиде Ганелон - предложил граф Ролан.
   Всички се съгласили с Ролан:
   - Ганелон е мъдър и предпазлив! По-добър пратеник не може да се намери!
   Но Ганелон изпаднал в ярост.
   - Защо избра мен? Забрави ли, че съм твой втори баща? - викнал той на Ролан. - Ни един пратеник не се е върнал жив от крал Марсилий. Никога няма да ти простя това!
   - Не се боя от заплахи - отвърнал Ролан. - Помислих, че при Марсилий трябва да отиде разумен човек, с богат опит, ето защо назовах вас.
   Ганелон погледнал със злоба Ролан и казал на императора:
   - Господарю, готов съм да изпълня вашата воля. И ще замина сам, без охрана, както отидоха Базан и Базилий. А ти, Ролан, се пази!
   Карл вдигнал ръка и прекъснал Ганелон:
   - Овладейте се! Не е ни време, ни място да се гневите. Франките*13 избраха вас и вие трябва да отидете.
   Лицето на Ганелон потъмняло:
   - Няма връщане за този, който е изпратен при крал Марсилий. Сега никога вече няма да видя ни дом, ни жена, ни роден син. На него, императоре Карл, ви моля да дадете моите земи. Съдена ми била смърт като на Базан и Базилий.
   - Не трябва да мислите за това сега, графе. На вас е поверена съдбата на Франция. Ето ръкавицата, жезъла и грамотата.
   Император Карл подал ръкавицата от дясната си ръка на Ганелон. Но той не бързал да я вземе. Ръкавицата паднала на земята.
   - Лошо предзнаменование - възкликнали франките. - Боже, какво ли ни чака? Беда ще ни донесе пратеничеството на Ганелон.
   Ганелон надянал най-хубавите си доспехи, сложил златни шпори, запасал меч, метнал се на коня и препуснал.
   След него вървели пратениците на Марсилий. Видял лукавият Бланкандрин, че гняв кипи в душата на Ганелон и подхванал с него следния разговор:
   - Кой може да разбере император Карл? Колко земи вече завоюва и все му е малко! Франките са благородни, благороден е и император Карл. Струва ми се, че някой го подстрекава към недобри дела.
   - Отдавна би си отишъл император Карл от Испания, ако не беше племенникът му Ролан - отговорил Ганелон. - Той обеща на император Карл да му поднесе като зрели ябълки на тепсия всички корони на земята и не му е мил нито неговият, нито чуждият живот.
   - Нима Ролан е толкова жесток и безумен? Види се, че ненапразно го наричат Яростния.
   Така говорили през целия път Бланкандрин и Ганелон и се заклели да погубят Ролан. С тези и мисли пристигнали в Сарагоса, в двореца на крал Марсилий.
   Крал Марсилий седял на брокатени възглавници, а от дясната му страна - кралица Брамимонда.
   Прекрасна била кралица Брамимонда. На ръцете й гривни, на шията й скъпоценна огърлица от аметисти.
   Връчил Ганелон пратеническия жезъл, ръкавицата и грамотата на крал Марсилий. Но не за мир, не за съдбата на войската на франките мислел той, а само за това как да погуби омразния Ролан.
   - Привет, кралю Марсилий - казал той. - Император Карл ти заповядва незабавно да приемеш нашата вяра. Тогава ще ти даде половината Испания, другата половина взема Ролан. На Ролан нищо не му се отказва - той е любимецът на император Карл. Ако не си съгласен, тежко ти! Ролан ще заличи от лицето на земята твоята Сарагоса. Заканваше се да те сложи на някоя кранта, с лице към опашката, и да те заведе при император Карл, в неговата столица Ахен, на съд и позорна смърт.
   При тези думи крал Марсилий избухнал в страшен гняв. Грабнал той своя украсен със златно перо дротик,*14 вдигнал го над главата си, още малко и да го забие в гърдите на Ганелон.
   Опрял се Ганелон с гръб в бора, извадил меча си от ножницата.
   - Спри, кралю! - извикал Бланкандрин. - Ганелон е с нас! Той ненавижда Ролан.
   Марсилий се опомнил.
   - Простете моята избухливост - промълвил той на Ганелон с усмивка.
   Кралица Брамимонда снела аметистовата си огърлица и казала на Ганелон:
   - Подарете на жена си това украшение, благородни рицарю...
   В знак на дружба крал Марсилий подарил на Ганелон меч със скъпоценна дръжка и позлатен шлем.
   Ганелон приел даровете на Марсилий.
   Тогава крал Марсилий му казал:
   - Дайте ми съвет, благородни графе. Ще мога ли аз със своята войска да победя в бой император Карл?
   - Не, кралю, тук е нужна хитрост - отговорил Ганелон. - Изпратете на императора богати дарове и двадесет заложници. Той ще сключи мир с вас и ще замине за Франция, а назад ще остави отряд отбрани воини. Неговият любимец Ролан ще командува ариергарда. За това вече аз ще се погрижа. А вие, кралю, ще нападнете неочаквано отряда на Ролан. Тук горделивецът ще намери своята смърт!
Император Карл ще изгуби Ролан, който е дясната му рака, и никога вече няма да се върне в Испания.
   Като чул това, крал Марсилий прегърнал Ганелон. Три дни пирували заедно.
   Дошло време Ганелон да се връща. Взел той ключовете на град Сарагоса и препуснал по обратния път. Следвали го двадесет заложници. На тях блестели златни доспехи, украсени със сапфири, смарагди и елмази.
   Зарадвали се франките на добрата вест. Войната е свършена, крал Марсилий се покорява. Могат да сложат мечовете в ножниците.
   Връща се войската на Карл назад в родината си - като шумен поток се лее по пътя.
   Но пътя за Франция препречвали високи планини, които се издигали чак до небето, отвесни стръмнини, остри скали, тесни и мрачни клисури. Пътят като змия се виел над самата пропаст.
   Най-опасен бил Ронсевалският проход.
   Император Карл поспрял коня си:
   - Ето го Ронсевал, барони! Тук трябва да бъдем нащрек. Кой ще командува главния отряд?
   - Ожи Датчанина - извикал Ганелон.
   - Добре, съгласен съм. А кой ще командува ариергарда?
   - Ролан, моят доведен син. Той обича опасностите - посъветвал го Ганелон.
   - Да, прав си! - казал Ролан на Ганелон. - Аз няма да изтърва като тебе ръкавицата на императора на земята. Поверете на мен охраната на войската, господарю.
   Белобрадият Карл кимнал мълчаливо с глава.
   Ганелон постигнал своето.
   В Ронсевалския проход бил оставен ариергард начело с Ролан, за да охранява оттеглянето на франките. А с него - двадесет хиляди воини - цветът на милата Франция. Редом с Ролан бил приятелят му Оливер, всички перове на Франция и
архиепископ Турпен.
   Стоят франките на лагер в Ронсевалския проход и не подозират, че в същото време сарацините се промъкват по тайни пътеки и обкръжават от всички страни отряда на Ролан.
   Като черен облак покриват скалите на Ронсевалския проход, крият се в гъстите букови гори, снишават се зад камъните.
   Изведнъж един камък се откъртил и паднал пред граф Оливер. Вдигнал той очи. Горе на скалата блеснали върхове на шлемове и остриета на копия. Ослушал се. Вятърът донесъл до него тропот на копита и звуци на тръби.
   - Ролан! - казал Оливер. - както виждам, сарацините искат да ни нападнат в този проход.
   - Нека само се опитат!... - отвърнал Ролан. - Славна битка ще бъде.
   Литнал Оливер със своя бърз кон на билото на хълма, погледнал и не повярвал на очите си.
   Долу, в тясната долина, видял безбройната войска на сарацините. Като огромен дракон тя ту се свивала на кълбо, ту се разтягала на дълга лента. Четиристотин хиляди маври*15 изпратил крал Марсилий против отряда на франките.
   - Марсилий е изменник, предадени сме! - извикал Оливер на Ролан. - Хиляди езичници идват срещу нас. Ролан, вземете по-скоро вашия мощен рог Олифант! Още не е късно: ще чуе император Карл зова на Олифант и ще доведе франките на помощ. Тръбете, Ролан!
   - Значи, срещу нас идва цялата сарацинска войска? Не, приятелю мой Оливер, няма да викам на помощ император Карл. Не ще погубя своята чест, не ще опозоря милата Франция! Докато в ръцете ми е мечът Дюрандал, аз ще громя с него врага! Тук сарацините ще намерят своята гибел.
   - Приятелю мой Ролан, аз съм готов да се бия, но не е разумно да разчитаме само на себе си, когато сме толкова малко, а те са толкова много. Тръбете с рога. Не виждам в това никакъв позор. Ще се върне Карл, тогава ще влезем в бой с врага и ще го победим.
   - Не, не! Да тръбя с рога за мен е все едно да крещя пред целия свят, че ме е страх.
   Не послушал Ролан разумните думи на Оливер и повел войската си на бой срещу сарацините.
   - Монжоа! - разнесъл се бойният вик на франките, пролетял над върховете и отекнал в проходите.
   Ролан препускал пред войската на своя кон Вейлантиф. В ръката си държал копие. На острието му се развявало от вятъра малко, бяло като сняг знаме. Позлатените пискюли на знамето падали върху ръката на Ролан. Страшни погледи
хвърлял той към сарацините, с гордост гледал своите другари.
   - Пришпорете конете - извикал Ролан. - Тук ще завоюваме слава за Франция, а предателите сарацини ще загинат до един.
   Начело на сарацинската войска вървял Аелрот, племенник на крал Марсилий. Той оскърбявал франките със злобни думи:
   - Подли франки, сега ще разберете силата ни! Вашият пратеник Ганелон ви предаде. Лековерният глупак император Карл ви остави да измрете в Ронсевалския проход. Днес милата ви Франция ще загуби славата си, а вашият стар Карл ще скубе бялата си брада.
   Страшен гняв обзел Ролан, като чул тези думи, и той се хвърлил към сарацина. Строшил щита му, пробил ризницата му, пронизал гърдите му и го съборил от коня.
   - Н`а ти сега, щом си толкова дързък - извикал той. - Нашият император Карл е мъдър и храбър и ненапразно повери охраната на войската си на нас. Днес милата ни Франция няма да загуби своята слава, а ще я увеличи още повече. Напред, франки! Ние ще победим!
   Фалзарон, р`оден брат на крал Марсилий, се устремил напред, засипвайки с проклятия и закани франките:
   - Няма да се измъкнете живи, франки! Всички, всички вие, подли кучета, ще оставите тук главите си.
   Изпълнен с гняв, Оливер пришпорил коня си, връхлетял върху Фалзарон и го пробол с копието си.
   - Монжоа! - извикал Оливер. - Франки, ние ще победим!
   Берберийският крал Корсаблис се обърнал към сарацините:
   - Смело на бой! Франките са малко, ще ги избием, ще ги изколим, ще ги изтрием от лицето на земята!
   Чул тези думи архиепископ Турпен. Хвърлил се към сарацина и с един удар на меча си го съсякъл до самото седло.
   Смесили се двете войски в страшната битка. Франки и сарацини се пронизвали един друг с копия, сечали се с мечове, отблъсквали удари. Над бойното поле надвиснал облак. Летели парчета от копия, отломки от щитове и мечове. Търкаляли се по земята островърхи шлемове.
   Сечал Ролан със своя меч Дюрандал, а конят му Вейлантиф тъпчел враговете с копита.
   Оливер с копие нанасял удари на сарацините. Избил е вече седемстотин воини. В ръката му е останало само едно счупено дръвце. Но и с това парче от копие Оливер поразявал сарацините.
   Жесток бой, страшна сеч!
   Не опетнили честта на своята родина воините на Ролан. Биели се по-яростно от лъвове и тигри, сразявали хиляди сарацини, но пред тях се изправяли безброй нови редици от врагове.
   - Монжоа! - извикал Ролан.
   С безумна храброст се хвърлил той в най-гъстите вражески редици, а след него всички перове на Франция и архиепископ Турпен.
   Стъписали се сарацините и отстъпили в безпорядък. Но загубите на франките били големи.
   Битката стихнала. Настъпил отдих.
   В доспехи, обагрени с кръв, Ролан обикалял бойното поле. Видял той, че почти цялата войска на франките е избита, че не са останали стотина воини.
   Скупчили се в табун, като вихър се носели из полето коне, изгубили стопаните си. Жално звучало цвиленето им. Мъка и скръб свивали сърцето на Ролан. Чувствувал той своята вина.
   - О, ако император Карл беше тук - възкликнал той. - Оливер, посъветвайте ме, какво да правя сега.
   - Не зная - отвърнал Оливер. - Само едно ни остана - да се бием до смърт. Ще умрем, но не ще посрамим рицарската си чест.
   - Ще почна да тръбя с Олифант, ще повикам на помощ император Карл.
   - Много е късно! Карл няма да успее да дойде. Кълна се, че ако се върнем живи във Франция, няма да ви дам за жена моята сестра, прекрасната Алда, както бях обещал по-рано.
   - Защо ми се разгневихте така? - с тъга попитал Ролан.
   - Приятелю мой Ролан - отвърнал Оливер, - вие отказахте да тръбите с рога, когато ви молих. Вашата гордост, вашето безразсъдство ни погубиха. От днес -
край на дружбата ни.
   Чул тези думи архиепископ Турпен, пришпорил коня си и се отправил към тях:
   - Време ли е сега да спорите, рицари? Никой вече не може да ни спаси, но все пак, Ролан, тръбете, тръбете със своя рог. Ще се върне император Карл, ще отмъсти за нас и ще ни погребе с почести! Тръбете, Ролан!
   Взел Ролан своя силен рог и започнал да тръби. Рогът Олифант бил направен от бивна на слон, звучен бил неговият глас. Надалеко се разнесъл зовът на Олифант. Но ще догони ли той войската на франките?
   А войската на Карл вече била далече. Спускайки се от планината, франките виждали зелените поля на своята родина.
   Радостни били лицата на воините, но на сърцето на император Карл не било весело, нямал той доверие на Марсилий, в душата му се прокраднала тревога. Ту
стискал с ръка дръжката на меча, ту я отпускал. В лош момент оставил той Ролан пред самите врати на Франция, в тесния Ронсевалски проход.
   Изведнъж някъде зад тях, в далечината се дочул едва доловим звук. Срутване в планината ли е или зов на боен рог...
   - Не тръби ли Ролан със своя рог, не моли ли за помощ? Може би там, в прохода, се води жестока битка? - казал император Карл.
   - За каква битка говорите? - усмихнал се Ганелон. - Та вие знаете колко горд е Ролан. Никога не би искал помощ. Сигурно гони в планината елен или сърна. Пък и кой би посмял да го нападне.
   От страшните напъни жилите по слепоочията на Ролан се пукнали, избили капки гъста кръв. Той тръбял с усилие и болка.
   - Не, така не се тръби за развлечение! - извикал император Карл. - Предадени сме. Ролан загива! По-скоро да му се притечем на помощ!
   Но преди да пришпори коня си, Карл заповядал да хванат Ганелон и да го предадат на готвачите в обоза. Готвачите вързали предателя за шията. Вързали го със синджир, като горска мечка.
   Загърмели рогове и тръби. Обърнали назад конете си франкските воини, препуснали обратно към Ронсевал. Рицарите пуснали брадите*16 си върху ризниците - страшно предизвикателство към врага.
   А в Ронсевал франките се биели на живот и смърт, но колко малко били останали те!
   Оредели редиците и на сарацините. Сам крал Марсилий се хвърлил в битката и сразил един след друг четирима перове на Франция. Видял това Ролан и извикал:
   - Бъди проклет, Марсилий! Ще ти отмъстя за смъртта на моите другари. Сега ще узнаеш силата на моя Дюрандал!
   Като вихър налетял Ролан върху Марсилий, направил на трески щита му, отрязал до лакътя дясната му ръка. Паднал Марсилий на земята.
   Вдигнали сарацините своя крал и го занесли в Сарагоса. Там да умре Марсилий.
   Но великият халиф, чичо на Марсилий, не напуснал бойното поле. Той повел срещу франките голям отряд от петдесет хиляди черни воини.
   Мечът на Оливер бил в кръв чак до дръжката. Искал да го изтрие в тревата, протегнал ръка, но изведнъж острието на вражеска сабя го ударило в очите. Каква беда! Оливер ослепял!
   Пуснал той юздата, хванал пипнешком дръжката на меча и подгонил коня си сред най-жестоката сеч. Сразявал враговете наляво и надясно.
   Но в тоя момент великият халиф забил в гърба му копие. Обърнал се Оливер, вдигнал меча си, замахнал и посякъл великия халиф.
   - Ролан, елате! Искам да сте при мен в смъртния ми час!
   И паднал от коня право в ръцете на Ролан. Видял Ролан, че Оливер умира. Изнесъл той другаря си от боя, положил го на зелената трева, но граф Оливер вече не дишал.
   Оправил Ролан доспехите му, скръстил ръцете му на гърдите:
   - Ти си мъртъв, а животът без теб не ми е мил. Няма и няма да има на света рицар, равен на теб.
   Взел Ролан своя голям рог Олифант и започнал отново да тръби. Жално звучал рогът. Изнемогвало от скръб сърцето на Ролан. Не е това предишният неудържим зов. Няма вече Ролан същите сили, изчерпват се.
   Чул император Карл този слаб зов и за пръв път в живота си заплакал.
   Види се, смъртта е надвиснала над Ролан. По-звънко тръбете в ответ!
   Шестдесет хиляди рогове и тръби гръмнали едновременно:
   - Чувате ли? - изплашили се сарацините. - Войските на император Карл тръбят. Той е вече близо. Ако оставим Ролан жив, войната ще започне отново и Сарагоса ще загине.
   Четири ескадрона избрани воини се приготвили да нападнат Ролан.
   Но не посмели да се приближат до него. Обсипали го отдалеч с дъжд от копия и стрели и се върнали назад. Бягат, да не би да ги настигне войската на император Карл.
   Ролан бил смъртно ранен. Шлемът и ризницата му били пробити.
   Конят Вейлантиф бил пронизан на тридесет места. Вейлантиф се простил с Ролан. Погледнал тъжно своя стопанин, помръднал сухи устни, сложил глава на рамото му, потръпнал с цялото си тяло и паднал мъртъв на земята.
   Огледал се наоколо Ролан. Видял, че всички франки са избити. Само архиепископ Турпен бил още жив. Доблестният Турпен бил тежко ранен. Четири копия пронизвали гърдите му.
   С усилие, през планини от трупове, се промъкнал към него Ролан.
   - Благородни сеньоре, благословете убитите рицари - помолил го Ролан. - Искам да ги сложа близо до вас.
   Турпен с мъка отговорил:
   - Аз едва дишам. Побързайте, Ролан.
   Тръгнал Ролан из мъртвото поле да търси своите другари, верните синове на Франция. Търсел ги в купищата мъртви тела, разравял насечени щитове и изпотрошени доспехи.
   Един по един Ролан пренесъл всички перове, притискайки ги до гърдите си, там, където лежал Турпен.
   - И аз умирам. Прощавайте, Ролан. Няма да видя повече милата Франция - промълвил Турпен и издъхнал.
   Ролан пренесъл Оливер последен. Положил го върху щита до мъртвия Турпен. Почувствувал Ролан, че и неговата смърт вече наближава. Решил да счупи своя меч Дюрандал в камъка, за да не попадне в ръцете на никой друг, но камъкът се разпръснал на малки парченца, а Дюрандал останал невредим.
   - Прощавай, мой добър меч, мой Дюрандал, ти служи честно на Франция и на император Карл! Последното ми желание е да не попаднеш в ръцете на никой страхливец.
   Легнал Ролан на земята, с лице към врага. Вдигнал ръка в рицарска ръкавица към небето и без да трепне, посрещнал смъртта, както подобава на воин.
   Лежал неудържимият, безумно смелият, безмерно храбрият и безпримерно предан на милата Франция рицар Ролан в долината Ронсевал. Лежал в своите златни доспехи, обагрени с кръв, с белия си рог Олифант и с меча си Дюрандал. Така и го намерил на бойното поле белобрадият Карл.
   Карл закрил с плаща лицето си. Голяма била мъката му.
   - Нещастна долина Ронсевал, ти стана гроб на доблестните синове на Франция... Името ти навеки ще навява печал.
   Но изведнъж той отмахнал плаща си. Не трябва да се плаче, а да се отмъщава!
   Гледа император Карл, още малко и слънцето ще залезе зад планината, скоро ще настъпи нощта, няма да успее да догони врага.
   И тогава станало чудо. Слънцето спряло на небето, задържало своя бяг.
   - След тях! - заповядал Карл.
   Франките подкарали с всичка сила конете си. Препуснали през мрачните проходи. Най-отпред бил Карл. До него знаменосецът стискал в ръка кралското знаме - пурпурна орифлама.*17 Веела се коприната на кралското знаме на вятъра. Слънцето светело, проблясвали щитовете и доспехите на рицарите, развявали се знамената върху дръжките на копията.
   Рицарите на франките догонили враговете. Малко сарацини успели да се скрият зад стените на Сарагоса.
   Изпълнени с гняв и мъка, франките се хвърлили срещу сарацините. За никого нямало пощада.
   - Ронсевал! Ролан! - крещели воините на Карл, като избивали враговете.
   Император Карл довел своята войска пред стените на Сарагоса.
   Воините на Марсилий не отбранявали дълго града. А Марсилий умрял от жестока рана, от страх и мъка.
   Кралица Брамимонда сама, по собствена воля предала на император Карл всички сарагоски кули, десет големи и петдесет малки. Заповядала да отворят вратите на града.
   И отново император Карл е в Ронсевалския проход. Там франките оплакали и с чест погребали своите загинали воини.
   Не бил весел обратният път към родината, печална вест носели франките.
   Върнал се Карл в своя императорски град Ахен. Но щом се приближил до двореца, насреща му излязла прекрасната Алда, сестрата на граф Оливер, и го запитала:
   - Къде е граф Ролан, храбрият и благороден Ролан? Той се закле да ме вземе за жена.
   Навел очи император Карл:
   - Какво да ти отговоря? Питаш ме... Уви, той е мъртъв. Но аз ще ти дам за мъж друг - Луи, моят най-голям син и наследник.
   - Странни думи чувам - отвърнала прекрасната Алда. - Как мога аз да живея, щом Ролан е умрял?
   Пребледняла тя и паднала мъртва в нозете на император Карл.
   Император Карл свикал своите барони. Трябвало да извършат едно справедливо дело: да осъдят Ганелон.
   Събрали се всички барони на съд и признали Ганелон за виновен. Наказали предателя със страшна смърт. Вързали краката и ръцете му за четири диви коня и ги подгонили в четири различни посоки.
   Пеят певците, подръпвайки струни:
   - Как осиротя ти, мила Францио! Загина Ролан, безстрашният Ролан, твоят защитник, убит в тъмния Ронсевалски проход. Но славата му никога не ще помръкне и подвизите му не ще се забравят.

   БЕЛЕЖКИ

   Ролан е един от най-любимите герои в средновековните легенди. В продължение на много столетия за неговите подвизи са пели и писали певци и поети във Франция, Италия, Испания и други страни на Европа.
   В основата на разказа лежи "Песен за Ролан". В "Песен за Ролан", забележителен паметник на френския народно-героичен епос, се разказва за битката на франките със сарацините, които ги нападнали неочаквано в Ронсевалския проход в Пиренейските планини. В боя загинал рицарят Ролан заедно с голям отряд франкска войска.
   Песента за голямата Ронсевалска битка сигурно е възникнала първо сред воините. От тях са я заимствували певците-разказвачи на народни творения и в продължение на дълги столетия са я развивали и обогатявали.
   До нас са достигнали няколко писмени версии на "Песен за Ролан". Най-ранната и най-хубавата е била създадена около 1170 година.
   Главни герои на поемата са рицарят Ролан, неговият приятел Оливер и император Карл Велики.
   Историята не казва почти нищо за Ролан. Един старинен ръкопис, описвайки живота на Карл Велики, споменава между другото, че в Ронсевал били убити трима знатни франки, в това число и Хруодланд (Ролан), началник на Бретонската марка (област в Северна Франция). Но народното сказание прославило Ролан като голям герой. Възможно е той да се е ползувал с особена любов сред воините и затова именно за него са били сътворени легенди.
   Оливер (Оливие), неговият верен приятел, е измислено лице.
   Кралят на франките Карл Велики (742-814 г.), франкски крал от 768 година, император от 800 година, в народния епос винаги се изобразява като белобрад старец и мъдър император. Такъв е обрисуван и в "Песен за Ролан", макар по време на Ронсевалската битка Карл да е бил още млад. В идеализирания образ на Карл се е въплътила народната мечта за "добрия крал", който ще обедини страната под своята власт и ще обуздае феодалите-потисници.
   В 778 година Карл Велики предприел завоевателен поход в Испания. През 8 век голяма част от тази страна принадлежала на испанските араби - мюсюлмани. В
"Песен за Ролан" тях ги наричат маври или сарацини. Карл Велики воювал не само с тях. В Испания той ограбил и превзел християнския град Памплон.
   Походът в Испания не завършил щастливо. На връщане, по пътя през Пиренейските планини, на 25 август 778 година ариергардът (отряд, който прикрива изтеглянето на главните сили) на армията на крал Карл бил атакуван
през нощта в най-тясното и опасно място - Ронсевалския проход - от отряд свободолюбиви баски, коренни жители на испанските планини.
  "Песен за Ролан" била създадена в епохата на кръстоносните походи, когато европейските феодали се стремели да завоюват страните на Изтока под формата на
защита на християнската вяра.
   В "Песен за Ролан" християните-баски са заменени със сарацини и самата битка е представена така, като че ли е станала между големи отряди от конници сред широко поле. А всъщност баските стояли в засада по върховете на гористата планина и боят станал на тясната пътека. Нападнати ненадейно, франките не успели да се защитят и били избити.
   Народното сказание възвеличило героите от Ронсевалската битка. Цялото, от началото до края, е проникнато от чувството на любов към "милата Франция" и
нейните верни синове.

   2. КРАЛ АРТУР И РИЦАРИТЕ НА КРЪГЛАТА МАСА

   От кралския замък Камелот*18 излязъл един конник. Никой не го изпращал, не му светел в тъмнината. Сякаш вятърът разтворил тежките врати. Подвижният мост като че ли сам беззвучно се спуснал.
   На края на гората около огъня били насядали овчари и си говорели. Изведнъж се чул тропот на копита.
   По пътя с всички сили препускал конник. Пламъкът в огъня лумнал и като висок стълб се метнал срещу него. Тогава овчарите видели, че препуска старец с дълга бяла брада и силно притиска нещо към гърдите си.
   - Да не е някой злодей?! - изплашено казал млад овчар. - Нима добър човек ще тръгне в тая късна доба!
   - Мълчи, глупако! - извикал му другият овчар. - Ще ни навлечеш беда. Аз съм стар, пък виждам по-далеч от тебе. Това беше Мерлин, самият Мерлин!
   - Истина ли е, де то говорят, че уж Мерлин бил син на дявола? - със страх запитал младият овчар.
   - Дръж си дългия език! Мерлин е мъдър вълшебник. Нашият крал Утер Пендрагон не върши нищо, без да се посъветва с него. Той е правил големи услуги на краля.
   - А вярно ли е, че Мерлин често се появява в различни образи, там, където никой не го очаква?
   - Самата истина. Мислиш, че пред теб е беден слепец, а е Мерлин. Виждаш къдрокосо момче или елен със златни рога, а пък е Мерлин. Силни са неговите магии. Много пъти Мерлин е помагал на крал Утер Пендрагон да побеждава
враговете.
   - Мерлин сигурно е бил при краля и е получил скъпоценен подарък. Само да можех да зърна какъв е! - възкликнал младият овчар.
   Тогава слепият странник, който бил приседнал край овчарския огън да се посгрее, казал:
   - Какво говорите? Дете носеше този конник. Малко дете! Чух слаб детски плач, сякаш прилеп изписка.
   - Каквото си чул, дръж го за себе си - предупредил го старецът, - днес бяхме заспали дълбоко, а какво ли не може да се присъни на човек.
   Скоро след тази нощ кралят на цяла Британия Утер Пендрагон тежко заболял. Той бил вече на преклонна възраст и страдал от стари бойни рани. Така съхне
могъщ дъб, разцепен от мълния.
   - От Мерлин разбрах, че наближава краят на моите дни - казал кралят на жена си, кралица Игрейна. - Той се опасява, че след моята смърт ще настъпят големи беди. Но ти пази нашата тайна, кралице, свято я пази! А на мен ми останаха още някои последни грижи.
   От първия си брак кралица Игрейна имала две дъщери: Маргаза и Моргана. Крал Утер побързал да уреди живота на доведените си дъщери и ги омъжил за могъщи и славни крале.
   Слухът за болестта на крал Утер се разнесла навсякъде и враговете му добили смелост да нападнат владенията му.
   - Не искам да умра в постелята, а в боя, като воин - казал тогава крал Утер.
   Оръженосците облекли краля в доспехи и привързали меч към отслабващата му вече ръка.
   Тръгнал крал Утер начело на своята войска срещу враговете и ги разбил. А след това се навел към шията на коня и умрял.
   Скоро починала и кралица Игрейна. Кралският трон на Британия останал празен.
   В страната започнали големи разпри. Всички малки и големи крале - васали, всички херцози и барони се вдигнали да воюват един срещу друг. Превземали с
пристъпи замъци, палели селища, грабели и убивали като обикновени разбойници.
   Пътищата станали непроходими, навсякъде имало засади. Дай, пътнико, откуп или се прощавай с живота! Кръв заливала страната.
   Минали седемнадесет години от смъртта на крал Утер.
   И ето, че веднъж най-старите и най-мъдри рицари се събрали на съвет. Извикали те вълшебника Мерлин. Попитали го какво да правят.
   - Толкова време вече не стихва войната в нашата страна. Като вълци се ядат помежду си крале и барони... Глад и мор опустошават земята ни.
   - Ако продължава така и по-нататък, и вие ще загинете - казал им сурово Мерлин. - Послушайте моя съвет. Незабавно трябва да изберете нов крал - сюзерен*19 на Британия, който да възстанови мира в страната и да възроди някогашната й слава.
   - Казват, Мерлин, че ти си най-мъдрият от мъдрите, а искаш невъзможното! Как да изберем крал, като няма никакво съгласие между бароните!
   - Аз ще ви предложа сигурен начин да прекратите този смут. Трябва да се разгласи из цяла Британия, да дойдат в Лондон*20 всички крале, херцози и рицари. Отворете вратите и за простия народ. А аз ще призова на помощ своето чародейно изкуство. Ще стане велико чудо. Мечът ще посочи избраника.
   Мерлин излязъл на градския площад, замахнал с ръка и изведнъж сред площада се появил мраморен камък. Върху него имало желязна наковалня. Дълбоко в нея бил забит гол меч. На дръжката му блестял златен надпис:

   Който меча измъкне от този метал,
   на Британия той е законният крал.

   По съвет на Мерлин разпратили вестоносци до всички знатни рицари.
   - На Коледа - обявили вестоносците - в град Лондон ще се състои голям турнир.*21 А след него всеки рицар ще опита своето щастие. Който измъкне меча от желязната наковалня, той ще стане крал на цяла Британия. Първи ще
изпробват своята сила върху чудния меч победителите в турнира.
   В Лондон започнали да се стичат крале и херцози от всички краища на Британия. Всеки от тях отдавна мечтаел да сложи на главата си короната на Утер Пендрагон.
   Тържествено влезли в града начело на многобройна свита Лот, крал Оркнейски, съпруг на Маргаза, и Уриенс, крал на Гор, съпруг на Моргана. Пристигнали и крал Бан и крал Лодегранс.
   А обикновените рицари не можели да се изброят.
   Край наковалнята постоянно се тълпял народ. Десет воини ден и нощ стоели на почетна стража и пазели чудния меч.
   Най-после настъпил денят на турнира. Оградили едно широко, равно поле зад градските стени. Около него построили високи галерии с балкони за знатните зрители, а по-нататък на склоновете на хълма поставили скамейки. Но пак нямало място за всички. Много хора се настанили по дърветата и по покрива на мелницата. Други гледали от градската стена и бойните кули.
   На висок подиум в средата на амфитеатъра важно седели, блеснали в злато и скъпоценни камъни, крале и кралици.
   Най-горделиво от всички гледала кралица Моргана. Когато погледне, тръпки го побиват по гърба. Тя владеела магьосническите вълшебства, но не можела да проникне в мислите на Мерлин. Във всяко око имала по девет зеници, а не можела да предсказва бъдещето като Мерлин.
   - Какво ще кажеш, Мерлин? - запитала кралицата. - Колко много знаменити рицари са се събрали! Знаеш ли кого ще избере мечът? Крал Лот? Или моят съпруг крал Уриенс? Или може би глупавия дебелак Кларион, херцог Нортъмбърландски?
   Но Мерлин само се усмихнал.
   На турнира дошъл и старият рицар сър Ектор, наречен Верни, защото винаги твърдо държал на думата си. По-големият му син Кей наскоро бил посветен в рицарство, а по-малкият - Артур, служел при брат си като оръженосец.*22 Кей още от сутринта се разбързал да върви по-скоро на турнира. И мислел само за едно: как ще победи всички. Затова направил недопустима грешка.
   Той взел със себе си от къщи два меча: единият бил здрав и сигурен, а другият - счупен. Трябвало да му направят ново острие при лондонски оръжеен майстор. За беда дръжките на мечовете си приличали.
   Кей отишъл на турнира, облечен в доспехи, украсени със златни шарки. А на челото на неговия бял кон стърчал рог като на нарвал, железен рог, прикрепен върху здрава тока.
   Оръженосецът, юношата Артур, носел след своя по-голям брат дълго копие и рицарски щит. На щита имало герб - черен грифон на зелено поле.
   Кей хвърлил горделиви погледи наоколо и дори не подозирал, че в ножницата му е счупеният меч.
   На полянката до ристалището*23 били опънати цветни шатри и палатки. Сред тях била и шатрата на сър Ектор. Той седял на балкона на галерията и чакал началото на боя. Ще защити ли младият Кей честта на своя славен род?
   За последен път проверил оръженосецът Артур добре ли са натъкмени доспехите на рицаря, здраво ли е стегнат поясът на седлото на коня му.
   Тогава на Кей му хрумнало да извади меча от ножницата. Извадил го и видял счупеното острие.
   Артур извикал от ужас. Себе си винял, че не догледал.
   - Мили братко, - казал Кей на Артур, - помогни ми, иначе всичко ще пропадне! Има още време. Отначало ние ще се бием с копия и едва след това ще се хванем за мечовете. Изтичай до странноприемницата, където отседнахме, и ми донеси меча.
   Артур погнал с всички сили коня си.
   А началото на турнира вече наближавало. Всички погледи били устремени към ристалището.
   На оградата имало две врати: от северната и от южната страна. Два отряда рицари били строени един срещу друг зад вратите.
   Тълпата утихнала. Разнесло се дрънчене на доспехи и звън на оръжия. Затръбили тръби.
   Северната и южната врата се отворили едновременно. Рицарите тържествено излезли по двама в редица на турнирното поле.
   Деветдесет и трима рицари се строили от едната страна на полето и деветдесет и трима - от другата. Начело на всеки отряд стоял прославен воин.
   Но ето че херолдите*24 отново протръбили три пъти.
   Конете препуснали, копията се наклонили напред, Рицарите се сблъскали в средата на полето. Полетели върхове на счупени копия, тежко рухвали на земята
съборените от седлата рицари.
   Противникът, който се паднал на младия Кей, не бил от най-силните. Кей го съборил от седлото така, че отхвръкнал на разстояние колкото едно копие. Имал
късмет също, че това не станало сред най-голямата блъсканица и херолдите го поздравили за удара му.
   И ето, слегнал се облакът прах. Изнесли ранените рицари, а победителите бавно обходили полето. Чули се одобрителни викове:
   - Златна лилия!... Червен еднорог!... Дракон и лъв!... Сребърна мечка!
   Хората познавали рицарите по гербовете на щитовете, защото лицата им били плътно покрити с шлемове.
   - Черен грифон! - с радост чул Кей.
   Нима на него маха с белия си шарф прекрасната дама?
   Но в този миг сърцето трепнало в гърдите му: спомнил си за счупения меч!
   В това време Артур стигнал до дома, където били отседнали. Втурнал се към вратата - заключена! Няма жива душа!
   Артур се затичал по една улица, после по друга... Дано намери оръжеен майстор, да срещне познат рицар! Но не, целият град сякаш бил измрял.
   Без сам да разбере как, Артур се озовал на площада. Сред него била наковалнята с чудния меч и никой не го пазел - всички били на турнира.
   Без да му мисли много, Артур пъргаво скочил на камъка, хванал дръжката на меча и я дръпнал с всичка сила. Едва не паднал по гръб - толкова лесно излязъл мечът от желязната наковалня. Какъв късмет! По-бързо на коня, да помогне на брат си!
   А в това време рицарите победители се приближили към оградата, за да дадат счупените си копия на оръженосците и да се подкрепят с освежителни напитки преди тежкия бой с мечове.
   Кей се огледал наоколо: Къде ли е Артур? Дали ще успее да дойде навреме?
   И ето през вратата на оградата се втурнал Артур, сияещ от радост, с великолепен меч в ръка, и го подал на брат си:
   - Вземете, сър Кей, и нека този меч ви донесе победа!
   Кей погледнал дръжката на меча. На нея блестял надписът:

   Който меча измъкне от този метал,
   на Британия той е законният крал.

   И Кей веднага забравил за турнира.
   - Артур, тичай на галерията при баща ни, сър Ектор, и го помоли да отиде, без да се бави, в нашата шатра.
   Кей прикрил дръжката на меча, никой да не я види, и напуснал полето на турнира.
   Старият рицар и Артур скоро дошли в шатрата:
   - Какво става с теб, Кей? Да не си ранен? Защо напусна ристалището след първата победа?
   - Татко, до това ли ми е? Аз съм крал на Британия. Сега аз съм законният крал на Британия! Вижте, вижте!
   И Кей протегнал към баща си вълшебния меч.
   Но сър Ектор отстъпил назад и лицето му помръкнало.
   - Как се сдоби с този меч? Кога успя да го извадиш от наковалнята? Та аз току-що те видях на полето. Кажи истината, Кей!
   Кей не отговорил веднага. Като се запъвал, той с нежелание отронил:
   - Донесе ми го Артур.
   Тогава сър Ектор започнал да разпитва Артур и като го изслушал, дълбоко се замислил:
   - Ето каква била работата! Но аз искам да се убедя с очите си!
   Тримата тръгнали към градския площад и там Артур без усилие пъхнал меча в наковалнята и отново го извадил един път, втори, трети път. Сър Ектор заповядал на сина си Кей също да опита щастието си. Но колкото и да се стараел, Кей не можал и на косъм да помръдне меча.
   Тогава сър Ектор коленичил пред Артур:
   - Приветствувам ви, повелителю наш!
   - Какво правите, татко мой! - отдръпнал се изплашен Артур. - Защо паднахте на колене пред мен, вашия син?
   - Сега аз разбрах всичко, Артур - вие сте законният крал на Британия. Сър Кей, коленичи и ти пред своя крал!
   - Как? Моят по-малък брат - крал? - унило попитал Кей и като се позабавил малко, също паднал на колене.
   И тогава сър Ектор казал на Артур:
   - Вие трябва да знаете, Артур, че сте мой осиновен син. Преди седемнадесет години в една късна нощ в моя замък дойде вълшебникът Мерлин. При светлината на факлата той ми даде в ръцете дете, завито в пурпурна мантия. Мерлин ме помоли да отгледам детето като собствен син и да го кръстя Артур. Сутринта оповестих на всички, че през нощта ми се е родил още един син.
   - Горко ми! - с болка извикал Артур и заплакал. - Останах и без баща, и без брат... Не искам да бъда крал!
   - Не е време сега да мислите за себе си - казал сър Ектор. - Вие трябва да станете щит за страната и меч за враговете. За едно само ви моля: не забравяйте Кей, направете го свой сенешал.*25
   - Обещавам - печално отвърнал Артур.
   Докато те разговаряли така, дошъл краят на турнира. Победителите, обкръжени от тълпата, бързо се отправили към площада при наковалнята със заветния меч.
   Най-силният рицар, главният победител в турнира, скочил на камъка, стъпил здраво на краката си и като напрегнал сили, та чак жилите на челото му се издули, дръпнал меча за дръжката. Но не успял да изтегли меча от наковалнята, нито дори малко да го помръдне от мястото му.
   - Проклет меч! - извикал, задъхвайки се рицарят и скочил от камъка.
   Рицарите започнали един след друг да пробват силите си. Тълпата все по-силно и по-силно им се надсмивала. Здрава ръка имал крал Лот, но и на него мечът не се поддал.
   И накрая, вече преди залез слънце, когато никой повече не искал да опита щастието си, на площада се появил старец с тъмен плащ - това бил самият вълшебник Мерлин. Той водел за ръка юношата Артур към наковалнята. Пред очите на всички Артур леко изтеглил меча от наковалнята и отново го пъхнал там. Много пъти повторил Артур това чудо.
   - Сега мога да ви открия една голяма тайна! - гръмко провъзгласил Мерлин. - Знайте, че този юноша е син на краля на цяла Британия Утер Пендрагон и кралица Игрейна и е законният наследник на престола. Малко преди да умре крал Утер, аз тайно изнесох детето от кралския замък, за да запазя живота му. Знаех, че опасност ще заплашва малолетния син на крал Утер по време на смутове и разпри.
Той се казва Артур и ще извърши толкова много подвизи, колкото никой друг крал на света, и ще покрие със слава Британия.
   - Чудо! Истинско чудо! Ето го избраника, краля на Британия! Край на смутовете! - ликувала тълпата.
   Само крал Лот и крал Уриенс се метнали на конете си и препуснали, изпълнени с гняв и злоба.
   На другия ден Артур бил посветен в рицарство и коронован.
   След това заминал за отдавна напуснатия от него замък Камелот и устроил там голямо празненство. Артур поканил на пиршество всички крале и херцози, защото искал в страната да има мир и съгласие.
   Но кралете Лот и Уриенс не приели поканата и наредили да му кажат:
   - Само един подарък ще получиш от нас - удар с остър меч.
   Единадесет непокорни крале начело с Лот и Уриенс довели своите войски пред стените на Камелот. Кралете враждували помежду си. Само в едно били единодушни - Артур да не бъде повелител на Британия!
   Но и крал Артур имал немалко привърженици. Всички честни и благородни рицари се събрали под неговото знаме. Простите вилани*26 също побързали да се притекат на помощ, въоръжени с тояги, коси и брадви.
   - Смело тръгнете на бой, кралю - напътствувал Мерлин крал Артур преди сражението. - Бийте се с вашия рицарски меч, а чудесния меч, който измъкнахте от желязната наковалня, извадете само ако ви заплашва неминуема гибел. Върху него тежи заклинание: той може да послужи в бой на краля на Британия само веднъж.
   Битката започнала. Лот и Уриенс били опитни воини, но младият Артур бил храбър като лъв и не било лесно да го надвият.
   Враговете настъпвали от всички страни. Все по-често вкарвали в боя нови подкрепления. Стягал се вражеският обръч около Артур, оредявали редиците на защитниците, но младият крал се биел неуморно.
   Паднал здрач, а нито една от страните не била спечелила още победа.
   Накрая Артур видял, че неговите рицари са изтикани настрана и само верният му оръженосец бил още с него, а враговете чет нямали.
   Доспехите на Артур били изпонасечени, мечът му - нащърбен, кръв се леела по лицето му. Още малко и ще загине.
   Тогава той заповядал на оръженосеца си да му подаде чудесния меч - дар от Мерлин. Извадил го от ножницата и го вдигнал над главата си. Мечът засиял по-ярко от слънце. Заслепени от блясъка му, обзети от страх, враговете почнали да бягат.
   Окуражили се войниците на Артур и се впуснали да преследват врага.
   Така крал Артур спечелил своята първа битка.

   Три години царувал вече Артур.
   Върнал той мира в страната, възстановил справедливостта, наказал оскърбителите.
   Непокорните барони утихнали за известно време.
   Своя заварен брат той направил сенешал, а мъдрият Мерлин станал съветник на младия крал.
   Навсякъде се разчуло, че Артур е добър и великодушен, обича опасните приключения и шумните празненства. И той самият, и неговите рицари винаги са на пост. При първия зов бързат да помогнат на несправедливо обидените.
   Много юноши се събрали в двора на крал Артур, за да получат рицарски шпори от неговите ръце. И той ги повел по пътя на славата.
   Веднъж в кралския замък Камелот имало празничен пир. В разгара на пиршеството веселите песни изведнъж секнали, чули се възгласи на удивление. С бавна крачка в празничната зала влязъл бял кон, сам, без ездач. Бялото му покривало било потъмняло от пот, изпокъсано и изцапано с кръв. Копитата му силно чаткали по каменните плочи на пода. Конят се спрял пред крал Артур, тропнал звънко с копито, погледнал го, обърнал се и тръгнал назад, като се
оглеждал, сякаш го викал след себе си.
   - Този кон ме моли за помощ! - възкликнал кралят. - Дайте ми доспехи и оръжие. След мен, воини мои!
   Станал той от масата, бързо се въоръжил и се метнал на белия кон, който радостно вдигнал глава, силно зацвилил и с големи скокове се понесъл надолу по каменните стъпала на стълбата, далеч от кралския замък.
   - Кълна се в брадата си - рекъл сенешалът Кей, а той бил с остър език, - няма нищо чудно, че в залата, дето пируваме, влезе кон. Та нали не един път в същата тази зала теле е произнасяло мъдри речи, заек се е хвалил с храбростта си и глиган - с хубостта си.
   При тези думи Кей поглеждал ту един, ту друг рицар, но никой не го слушал. Всички говорели за необикновеното появяване на белия кон.
   Така неочаквано завършило пиршеството в Камелот.
   Крал Артур отпуснал поводите - нека конят го заведе където иска.
   Отначало белият кон препускал по пътя. Наоколо се мяркали замъци, мелници, селища...
   Воините на крал Артур изостанали много и гледали само да не изгубят следите му.
   Но ето че белият кон се понесъл направо през широкото поле. Изплашени птици изхвръквали изпод копитата му. Конят прегазил реката и най-после към края на гората забавил своя бяг.
   Тук крал Артур видял печална гледка. На тревата лежал млад рицар и едва дишал. Кръв се леела от многобройните му рани. Конят се приближил до него и застенал като човек при силна скръб.
   Крал Артур слязъл от коня и повдигнал главата на младия рицар.
   - Кой си ти? Какво се е случило с теб? - запитал го той. - Разкажи ми, ако можеш.
   Раненият рицар въздъхнал и тихо заговорил:
   - Уви, вече едва обръщам езика си. Знай, казвам се сър Саграмор. Преди две седмици тръгнах от замъка си да търся подвизи и приключения. Шест рицари надвих в честно единоборство и ги изпратих при дамата на моето сърце да
известят за победите ми.
   Тази сутрин пристигнах на една зелена ливада, обсипана с цветя. На нея три прекрасни девойки играеха с топка. Те ме запитаха какво търся. "Небивали приключения" - отговорих аз. И тогава една от тях ми каза с усмивка: "О, ако е така, тръгнете ето по тази пътека, доблестни рицарю, там ви очаква чудно приключение. но по-добре останете при нас..."
   Раненият рицар започнал да говори съвсем тихо. Крал Артур дочул само:
   - Черния рицар... Копието се заби в мен. Той ме срази, както много други. И окачи на дървото моя щит за позор и присмех. Ето какво ме боли най-много!
   - Който и да е този Черен рицар, лошо е постъпил - извикал гневно крал Артур. - Срамно е да се позори доблестният противник.
   Взел той ловджийския си рог и силно затръбил. Скоро се дочули ответни звуци на рогове и се появили воините на крал Артур. Той поверил ранения рицар на техните грижи. Воините внимателно го вдигнали и го отнесли.
   Крал Артур останал сам. Потупал ласкаво белия кон по запотената шия и казал:
   - Чуй, коньо, ти си умен и верен другар. Хайде, заведи ме там, където Черния рицар рани твоя господар и аз ще отмъстя за него.
   Артур отпуснал поводите и белият кон се понесъл в галоп по горската пътека. Скоро той завел краля на зелената ливада.
   Кралят вдъхнал силния аромат на цветята и го обхванала сладка отмала. Дощяло му се да слезе от коня, да легне на тревата и за никъде да не бърза. Само да гледа как бягат по високото небе белите облаци. В този миг бойните доспехи му се сторили много тежки.
   Изведнъж се чул весел смях. Кралят видял три млади момичета с рокли от ален атлас. По раменете им се спускали коси с цвят на пчелен мед, придържани на
челото със златна диадема. Девойките си подхвърляли златна топка, която блестяла така ярко, сякаш ловели слънчев лъч.
   Като видели непознатия рицар, девойките се спрели и една от тях, изглежда най-голямата, запитала:
   - Накъде бързате, рицарю, и защо?
   - Търся Черния рицар, за да го извикам на бой, прекрасна госпожо.
   - О, защо бързате към сигурна гибел? По-добре слезте от коня и останете при нас. Това място се нарича Долина на радостта, а ние живеем в Замъка на удоволствията. Всички дни прекарваме в игри и веселие и няма нищо по-приятно и по-сладостно от този живот. - Девойката звънко извикала: - Елате тук, мои слуги!
   И на поляната бързо изтичали двама пременени пажове. Единият носел златна кана, а другият - скъпоценна чаша.
   - Изпийте това вино, рицарю, и вие веднага ще забравите всички беди и скърби на света и никога няма да се разделите с нас.
   Крал Артур искал вече да слезе от коня, за да вземе чашата с вино от ръцете на прекрасната девойка, но белият кон тупнал с крак и продължително зацвилил.
   - Не, господарке моя, не! - възкликнал опомнилият се крал Артур. - Ако аз забравя всичко на света заради весели удоволствия и ако други рицари последват моя пример, то вашата Долина на радостта скоро ще стане Долина на сълзите. Кой ще ви защити, когато сте в беда? Само за едно ви моля - покажете ми пътя към Черния рицар.
   Девойката бавно вдигнала ръка и показала пътеката, която се губела в гъстата гора.
   - Прощавайте, рицарю, вие направихте своя избор, но се боя, че ви очаква беда.
   Крал Артур се простил с нея и тръгнал по горската пътека, където дори в слънчев ден било тъмно като в кладенец.
   Изведнъж чул нечии дрезгави гласове да сипят проклятия и заплахи.
   Двама разбойници били нападнали белобрад старец, били го свалили от коня, душели го, дърпали плаща от раменете му.
   - Не бой се, старче - извикал Артур. - Идвам на помощ! - и прогонил с меч негодниците.
   Те се втурнали да бягат в различни страни, но изведнъж се чул трясък и пращене на клони, сърдит рев и яростно грухтене. Изневиделица се появило стадо диви зверове: мечки, вълци и глигани. Те се спуснали след разбойниците, а крал Артур дори не се учудил.
   В това време старецът стоял, усмихвал се и си поглеждал брадата, сякаш не знаел какво е страх. Артур се вгледал в него. Та това е Мерлин!
   - Навреме дойдох все пак - казал Артур. - Кълна се, ти беше на косъм от смъртта.
   - Не, кралю - отвърнал вълшебникът, - не е така лесно да бъда убит! Не мен, а вас ви заплашва голяма опасност. Ето защо съм тук - искам да ви придружа.
   - Постъпвай, както намериш за добре - замислено казал Артур.
   Тръгнал той по-нататък, а Мерлин след него.
   В гората започнала да прониква синева и крал Артур поспрял коня си пред широк и буен поток. Пред него водел каменен мост, а на средата на моста бил закрепен черен щит, до който лежало медно чукче. Ето какви думи били написани на черния щит:

   Който по щита удари с чука,
   сам щита си ще загуби тука.

   На другия бряг растяла клонеста ябълка. По нея висели десетки щитове, пробити с копия, окървавени, изпонасечени с мечове. Нито едно дърво не е раждало никога толкова страшни плодове!
   Артур с изумление познал гербовете и девизите на много знаменити рицари.
   По-нататък се издигала скала, която приличала на огромен зъб на дракон. На върха й тъмнеел замък с една-единствена кула. Тя била така мрачна и неприветлива, сякаш в нея живеели само сови. Бойниците й гледали като зли очи. В подножието на замъка се разстилало широко поле, изпотъпкано от конски копита. Тук-таме се валяли ръждясали шлемове. През отворите им за очите била израснала трева.
   Крал Артур взел медния чук и така силно ударил по черния щит, че ехото прокънтяло като гръм. Всички щитове на ябълката отвърнали с глухо и жално бучене.
   В същия миг подемният мост се спуснал и от замъка бавно излязъл рицар на черен кон и в черни доспехи. Той бил толкова висок и едър, че напомнял опален от мълния дъб. Конникът тръгнал към крал Артур.
   Когато между тях останали около десет крачки, Черният рицар спрял коня си и извикал:
   - Дръзки безумецо, дай ми щита си с добро. Ще го окача на клоните на тази ябълка. А ако не си съгласен, ще взема щита ти с бой и тогава се сърди на себе си!
   - Знай, че съм тук, за да се бия с тебе - отговорил крал Артур. - Скоро на ябълката ще виси само един щит - твоят. Не си хаби приказките напразно и нека победи този, който е достоен за победа.
   Двамата рицари се отдалечили в различни краища на полето и като засилили конете си, се сблъскали с такава сила, че земята потреперала. Копията се разлетели на трески, а конете едва се задържали на краката си. Но и двамата конници останали да седят на седлата като приковани и всеки от тях бил изумен от силата и ловкостта на другия.
   - Да слезем от конете и да се хванем за мечовете - предложил крал Артур.
   - Рано е още - отговорил Черният рицар. По негов знак двама оръженосци изнесли от замъка здрави ясенови копия и ги подали на рицарите.
   За втори път препуснали като вихър бойците. Още по-яростно налетели един върху друг и пак изпотрошили копията си в здравите щитове, но нито единият, нито другият можал да събори противника си от седлото.
   - Кой си ти? Не съм срещал още такъв противник! - възкликнал Черния рицар и заповядал да донесат нови копия.
   И отново се понесли конете един срещу друг. Очите им били налети с кръв, а от устите им пяна се пръскала.
   Последвал удар като с чук на великан. Ремъкът от седлото на коня на крал Артур се скъсал. Щитът му бил пробит, но кралят не паднал. Скочил пъргаво от коня си и изтеглил меча си.
   - Дай си щита! На ябълката има още една празна клонка! - насмешливо извикал Черния рицар.
   Но и той трябвало да слезе от коня, когато крал Артур като буря връхлетял върху него.
   Биели се рицарите и в кръв се обливали. Ту единият вземал връх, ту другият. Крал Артур бил ранен в главата и в гърдите, но разгорещен от боя, не усещал тежестта на раните си.
   Още един удар и мечът на краля се счупил. Той останал без оръжие, но хванал противника си за пояса му. Повалил крал Артур Черния рицар, натиснал с коляно гърдите му.
   Ето я желаната победа!
   - Предай се! - викнал крал Артур.
   Но в същия миг силите напуснали младия крал. Шлемът му бил разсечен с меч, кръв го заслепявала, слабеели ръцете му...
   - А ти мислеше, че вече си ме смазал както воденичен камък зърното, както брадва разсича дъб, така ли? Свършено е с тебе! - скочил на крака Черния рицар и на свой ред съборил Артур на земята, хриптейки от гняв като глиган. - Няма пощада за тебе!
   Смъкнал шлема на крал Артур и вдигнал над него кинжала си, за да го забие в гърлото му.
   - Стой, спри! - хвърлил се Мерлин към Черния рицар. - Пред теб е кралят на Британия, Артур, твоят законен повелител, свали ръката си, Пелинор!
   - Как, самият Артур! Ха-ха, тогава аз ще го убия с голяма радост - разсмял се Черния рицар. - Да, Артур, аз съм крал Пелинор, твоят заклет враг. Аз възстанах против теб по призива на феята Моргана заедно с нейния мъж Уриенс и много други крале и херцози. Ти ме изгони и отне земите ми. Заради тебе гасна в тази самотна кула. Щастлив съм само когато ми се удаде случай да сразя някой от твоите рицари. Но настъпи часът на моето тържество - аз ще те убия!
   И той отново замахнал с кинжала. Но Мерлин леко ударил крал Пелинор с тояжката си и той паднал като покосен. Сякаш животът изведнъж го напуснал.
   - Какво направи, Мерлин! - ужасил се Артур. - Със силата на своето вълшебство ти уби моя противник, а това е позор за мен.
   - Не, кралю - отвърнал Мерлин. - Сега смъртта е по-близо до вас, отколкото до него. Той само спи. Да се махаме оттук.
   Старият вълшебник помогнал на краля да седне на седлото, и като го придържал, го отвел навътре в гъстата гора. Там имало колиба на отшелник. Мерлин и отшелникът положили краля на ложе от тръстика и превързали раните му. На Артур му се струвало, че отново се бие с Черния конник и тази битка нямала край. Така минала цялата нощ, още един ден и още една нощ.
   Изведнъж кралят чул звуци на рогове, подсвирквания на кучкари и лай на кучета. Пред вратата на колибата се раздали женски гласове:
   - Да навестим отшелника, господарке Гуиневра, ето и подарък за него.
   Артур отворил очи и видял пред себе си девойка с несравнима красота и прелест.
   - Какво е това? Кой е? Сънувам ли? - прошепнал той.
   При вида на ранения рицар девойката извикала от жалост и се навела над него. Дългите й коси паднали върху лицето му.
   В този миг крал Артур я обикнал и в него се върнали животът и радостта от живота.
   Девойката извикала лекаря, който бил в нейната свита, и му заповядала да намаже раните с балсам.
   И едва когато лекарят й обещал, че рицарят ще оздравее, напуснала колибата и се върнала у дома си.
   Минали само три дни и крал Артур станал на крака.
   - Аз пак ще призова на бой Пелинор - казал той на Мерлин. Спорът не е приключен.
   - Учудвам се, кралю - отговорил Мерлин, - мечът ви е счупен, ризницата - изпонасечена... да не би да искате с тояга да се хвърлите срещу врага? Но аз ще ви помогна, защото виждам, че никой не може да ви спре. Да вървим да търсим нов меч, достоен за вашата ръка.
   Кралят и Мерлин се отправили на път.
   Вървели известно време и изведнъж кралят забелязал, че всичко наоколо се е променило. Клоните звънели като струни, дърветата пред тях се отмествали като тълпа хора.
   - Какво е това? - попитал Артур.
   - Ние сме в омагьосана гора - казал му Мерлин. - Ще ви чакам тук, на края на гората. По-нататък не мога да отида. Там, навътре в гъсталака, се намира омагьосаното езеро. Само че не на всеки е съдено да види неговите чудеса. Но, струва ми се, че Девата на езерото е благосклонна към вас. Тя ще ви изпрати водач.
   Артур подкарал коня си навътре в гората. Изведнъж над главата му се появила бяла птица и започнала плавно да кръжи във въздуха. Артур грабнал прашката,*27 но бялата птица не заудряла тревожно с криле, не се отдалечила, а доверчиво прилетяла до краля, леко се докоснала до рамото му и отново започнала да кръжи над него. И крал Артур отпуснал прашката.
   Птицата сякаш го викала с различни знаци. Тя ту леко се издигала, като разтваряла широко своите святкащи криле, ту се понасяла напред, порейки вятъра, отново се връщала и малко по малко увличала след себе си крал Артур
все по-нататък и по-нататък.
   Изведнъж отпред блеснало езеро и Артур видял пред себе си замък от светло сребро. Покривът му бил застлан с пера от белоснежни птици.
   Замъкът бил на самия бряг и се отразявал в огледалото на прозрачните води. А сред езерото - ново чудо! Там сияел с ослепителен блясък великолепен меч в златна ножница. Държала го женска ръка със скъпоценни гривни. Тя се показвала над водата до лакет така, че се виждал бял атлазен ръкав.
   Артур не можел да откъсне очи от прекрасния меч. Но как да го вземе?
   В този миг долетяла бялата птица и отново започнала да прави знаци на крал Артур. Следвайки я, той обиколил замъка и видял вход.
   Бронзовият мост бил спуснат и кралят влязъл в замъка. Вътре имало много богато наредени зали, но ни един човек! Дълго бродил крал Артур сам из замъка, а зад гърба му през цялото време звучала нежна музика.
   В една зала имало шахматна маса. На златните и сребърните квадрати играта била започната, но незавършена. Крал Артур играел изкусно на шах. Той преценил на чия страна е преимуществото: сребърните фигури притискали златните.
   Като поразмислил, Артур направил ход със златния кон, заплашвайки сребърния цар. Но в същия момент от дъската се отделила сребърната царица и със звънко удряне се спуснала на друг квадрат, сякаш с краче тропнала. Сигурно защитавала своя цар.
   Артур дълбоко се замислил. Изведнъж му хрумнала щастлива мисъл. Направил нов ход...
   - Ти победи - казал нечий глас.
   Артур вдигнал очи. Към него идвала величествена жена с изумрудено зелена рокля. Крал Артур си спомнил, че феите обичат зеления цвят. Очите на жената също били изумрудени. Те сякаш гледали и не гледали, виждали и не виждали, усмихвали се и не се усмихвали.
   - Бъди мой гост, рицарю! - поздравила тя крал Артур.
   - Кажи ми коя си ти?
   - Аз съм феята Нимуе. Хората ме нарекоха Дева на езерото. Тази страна е обител на феите. Аз съм тяхната повелителка. Зная, зная какво търсиш тук.
   - О, ако е така, кажи ми на теб ли принадлежи мечът, който държи сред езерото женската ръка?
   - Да, той е мой и се нарича Ескалибур. Няма равен на него на земята, но само рицар, който не знае ни страх, ни упрек, може да го притежава. На никой друг той не се дава в ръцете. Ще отиде под водата.
   Поклатил глава крал Артур и дълбоко въздъхнал.
   - Трудно е това условие, прекрасна Дево на езерото, но все пак аз бих искал да се опитам.
   - Че какво, опитай!
   Крал Артур и феята Нимуе излезли от замъка. Феята свирнала с изумрудената свирка, която висяла на колана й.
   От някъде се появила ладия и спряла до брега. Артур скочил в нея и тя бързо и леко като лебед заплавала нататък, където блестял над водата мечът в неподвижната женска ръка.
   Но изведнъж крал Артур си спомнил, че има за какво да се упрекне! Нима не изпита страх веднъж по време на първата си битка, когато враговете като в пръстен го бяха обкръжили от всички страни?
   И в същия миг ръката с меча изчезнала в дълбочината на езерото и само кръгове забягали по водата.
   Крал Артур закрил с ръце лицето си от срам... Но нима тогава, в тази битка, той се поддаде на страха? Направи ли поне една крачка назад?
   Отново погледнал крал Артур към езерото и ето - тайнствената ръка пак се показала над водата и му подала меча.
   Артур се върнал тържествуващ на брега.
   - Благодаря ти за чудесния дар, Дево на езерото.
   - Сбогом, кралю Артур! Когато Ескалибур повече няма да ти е нужен, хвърли го в първото езеро, което срещнеш на пътя си.
   - Обещавам. Мечът ще се върне във водните дълбини.
   Крал Артур се сбогувал с Девата на езерото и тръгнал обратно през омагьосаната гора.
   На края на гората го чакал Мерлин.
   - Виждам, виждам, кралю, че Девата на езерото е била благосклонна към вас. Очаквах това, защото крал Пелинор е убил в единоборство рицаря, когото тя е обичала. Девата на езерото е поела грижите за неговия малък син Ланселот. Той е израснал в омагьосания замък. Скоро ще настане часът, когато той ще се върне при хората и ще се покрие с голяма слава.
   Така разговаряли крал Артур и Мерлин на път за замъка на Пелинор. По пладне стигнали до каменния мост и спрели пред черния щит.
   - Този път, Мерлин, ти забранявам да ми помагаш със силата на вълшебни магии, дори ако видиш, че загивам.
   И той заудрял с медния чук по щита. Подемният мост се спуснал и крал Пелинор излязъл от замъка. Сякаш черен буреносен облак се спуснал в долината.
   След него се появили оръженосци с копия в ръце.
   - Сега знаеш кой съм - казал Артур, - но аз те призовавам на бой като обикновен странствуващ рицар, Пелинор, и не от злоба, а за да спася другите от
гибел.
   Рицарите разбили копията си на дребни трески. Започнал пеши бой с мечове, още по-страшен, още по-яростен от предишния. Когато се удряли меч с меч, искри се сипели, сякаш пламвал силен огън.
   Но този път крал Артур останал невредим и не получил нито една драскотина. Накрая той нанесъл такъв страшен удар с Ескалибур, че Пелинор тръгнал напред като сляп, протягайки ръце, и паднал по очи.
   - Предай се, Пелинор! - извикал Артур.
   - Не, убий ме! - глухо отвърнал Пелинор.
   - Не искаш да се признаеш за победен ли? Но ако те убия, значи да стана също така безпощаден като теб. Аз ти подарявам живота и ти прощавам при едно условие: свали от ябълката щитовете на победените рицари. И нека отсега
нататък в тази проклета кула да живеят само сови. Върни се в земите си, Пелинор, ти отново си крал.
   - Ето, сега съм победен, Артур, победен съм от твоето великодушие. От този момент аз не съм ти враг, а твой верен васал. За нещастие кралица Моргана ме подтикна да тръгна срещу теб. Но край на враждата! Ела в моя замък, кралю Артур. Ще ти покажа синовете си. Нека от днес нататък те ти служат.
   Пелинор приел радушно крал Артур.
   Оръженосците побързали да свалят всички щитове от клоните на ябълката. Махнали и черния щит от моста.
   Радостен се връщал крал Артур заедно с Мерлин в своя замък Камелот.
   На хълбока му висял славният меч Ескалибур, а след него яздели двамата млади синове на крал Пелинор.
   Мерлин с усмивка запитал крал Артур:
   - Кое според вас е по-ценно, кралю: мечът Ескалибур или ножницата му?
   - Мечът, разбира се.
   - Не, не сте прав. Мечът Ескалибур е добър, но тази ножница има едно чудесно свойство: който я носи, не може да бъде ранен в бой. Затова и Пелинор не можа да ви порази.
   - Ако знаех за това, Мерлин, бих хвърлил тази ножница. Ти помрачи радостта ми от победата - натъжил се крал Артур.

   Като пристигнали в Камелот, крал Артур научил, че сър Саграмор оздравял от раните си и му върнал белия кон.
   - Здравей, верни мой бойни другарю! - извикал на коня сър Саграмор, а конят се изправил на задните си крака и затанцувал от радост.
   - Иде ми и аз да зацвиля - забелязал сенешалът Кей. - О, ако всеки мой другар приличаше поне малко на този кон!
   Рицарите със смях се съгласили с него.
   Мълвата за могъщия меч Ескалибур и неговата вълшебна ножница се разнесла навсякъде.
   На злобната кралица Моргана й се приискало да похити Ескалибур. В една късна нощ тя крадешком се промъкнала в спалнята на крал Артур. До главата му лежал мечът, който бил изваден от ножницата. Моргана пипнала меча за дръжката, но кралят се размърдал и отворил очи.
   Кралицата се дръпнала назад и вече искала да излезе, но изведнъж забелязала скъпоценната ножница, която блестяла на лунната светлина. Ножницата била на пода, настрана, защото не била мила на крал Артур.
   Взела ножницата кралица Моргана и тайно се измъкнала от Камелот, а по пътя я захвърлила в първото езеро, което й се изпречило пред очите. От водата се показала женска ръка, уловила ножницата във въздуха и тя изчезнала навеки. Но крал Артур не съжалявал за тази загуба. Той не искал да се защищава със силата на вълшебствата.

   Веднъж по време на весел пир крал Артур напуснал своите гости и се уединил с Мерлин в отдалечените си покои.
   - Кажете, кралю, какво ви тревожи? Чашата ви стои пълна, а леглото ви недокоснато. Тъжен бродите из замъка!... Всичко виждам!
   - Добри ми приятелю, вие толкова пъти сте ми помагали! Помогнете ми още веднъж. Можете ли да направите така, че да не приличам на себе си и да не може никой да ме познае?
   - Какъв образ искате да приемете? На човек или на звяр? Прекрасен или страшен?
   - Искам да приличам на обикновен момък, Мерлин. Нали простият момък може да гледа когото поиска... И тогава ще се отправя към замъка на крал Лодегранс Камелиард, където живее неговата дъщеря - младата Гуиневра. Нея съм избрал за дама на сърцето си. О, ако Гуиневра се съгласи да стане моя жена!
   При тези думи лицето на Мерлин потъмняло.
   - Гуиневра е добра, умна и прекрасна... В цяла Британия няма девойка като нея. И все пак, кралю... изберете си друга невяста.
   - Не, тя или никоя друга! Обикнах я в колибата на отшелника, обикнах я от пръв поглед и не мога да я разлюбя, както слънцето не може да се върне от средата на пътя си обратно на изток.
   Мерлин въздъхнал дълбоко и подал на Артур един стар калпак:
   - Щом е така, сложете го, кралю.
   Артур нахлупил калпака на главата си, взел от масата сребърно блюдо, огледал се в него и неволно се разсмял. Видял млад луничав вилан, който приличал на кукувиче яйце. Косата му стърчала като кълчища, а ушите му като
дръжки на кошница.
   Кой ще може да познае сега краля на Британия?
   След малко махнал калпака и веднага приел предишния си образ. И без да се бави, сам, без воини и царска свита тръгнал бързо към Камелиард.
   Като минавал през гъстата гора край Камелиард, видял една дърварска колиба. А недалеч от нея дърварите усърдно удряли с брадвите си. Щом забелязали рицаря, те спрели и го зяпнали.
   - Искате ли да спечелите няколко жълтици? - запитал ги Артур.
   - Искаме, как да не искаме! На драго сърце, сър рицарю - зарадвали се дърварите. - През целия си живот не сме виждали нито една жълтица.
   - Тогава пазете коня и доспехите ми. И никому нито дума! Гледайте да не се изпуснете някъде.
   Крал Артур слязъл от коня, снел рицарските си доспехи и надянал калпака на главата си. Дърварите примрели от страх: рицарят изчезнал, а на негово място се появил луничав момък. Копринената туника се превърнала в бедна скъсана дрешка.
   Момъкът им махнал с ръка и изтичал по пътя.
   В Камелиард Артур поискал да му дадат някаква работа, каквато и да е. Конярят не пожелал и да го погледне, готвачът го изгонил навън, но градинарят съжалил момъка.
   - Добре, работи при мен в градината, само че гледай да не се мяркаш пред очите на господарите. И особено пред господарката Гуиневра... Ще ти кажа направо, без да искам да те обидя - много си неугледен, млади момко. Старай се
да не се набиваш в очи.
   Още същия ден, като се скрил в гъстите храсти, Артур видял Гуиневра. Тя се разхождала в розовата градина, но какво били в сравнение с нея розите, утрото и цялата красота на света?!
   Минали няколко дни.
   Една сутрин Мелисена, прислужницата на Гуиневра, се събудила по-рано от обикновено, на разсъмване. Замъкът още спял. Нощните славеи допявали песните си. Мелисена излязла в градината и изведнъж замряла на мястото си. До фонтана стоял прекрасен рицар. Косата и брадата му били с цвета на червено злато. Плискал се с вода, миел си лицето и ръцете.
   Артур чул лек шум зад себе си и се мушнал в храстите. Нахлупил калпака и отново излязъл на пътечката.
   - Ей, момко, къде е рицарят? Къде изчезна? - попитала Мелисена.
   - Какъв рицар?
   - Този, дето се миеше преди малко на фонтана.
   - Тук, госпожо, не е имало никой друг освен мен. На вас, девойките, насън и наяве рицари ви се привиждат...
   - А ти отгоре на всичко и дързости ще ми говориш! - разсърдила се Мелисена. - Внимавай, че ще заповядам да те нашибат с камшик.
   Тя изтичала при своята господарка Гуиневра и всичко й разказала.
   - Възможно ли е? - изумила се Гуиневра. - Непознат рицар тук, в моята градина? Под моя прозорец? Утре сутринта ме събуди на разсъмване: искам да видя с очите си истина ли е това или сън.
   - По-бързо, господарке, по-бързо! - будела Мелисена Гуиневра на другата сутрин. - Непознатият рицар пак се мие до фонтана.
   Гуиневра дотичала до фонтана. До него стоял риж селяндур. Вгледала се тя във влажната от росата пътечка и видяла, че към фонтана водят следи само на един човек. А на мраморната ограда на фонтана имало златна верижка, на която блестели сапфири и рубини. Само кралят можел да носи такава верижка.
   Гуиневра огледала внимателно рижия момък.
   - Преди малко тук имаше един рицар. Кажи къде се скри?
   Момъкът мълчал, навел глава.
   - Защо мълчиш? Глух ли си или си ням? Отговаряй, де! А ти защо си тук?
   - Аз съм помощник на градинаря, господарке.
   - Свали шапка пред дъщерята на краля, простако - извикала сърдито Мелисена.
   - Не мога, господарке моя - смирено отвърнал момъкът. - Имам плешивина на главата. То-олкова голяма!
   - Бива си го! - усмихнала се Гуиневра. - Чуй моята заповед. Вземи тази скъпоценна верижка и я дай на този, който я е забравил тук. А на мен донеси една кошница, пълна със свежи рози.
   Момъкът отрязал най-хубавите рози от градината, сложил ги в кошницата и я подал на Гуиневра.
   - Коленичи, простако! Така ли се прислужва на кралска дъщеря?
   Момъкът паднал на колене, а тя внезапно смъкнала калпака му.
   Крал Артур скочил на крака и Гуиневра видяла, че пред нея стои прекрасен снажен и строен рицар, а косите и брадата му са с цвета на червено злато.
   Артур и Гуиневра дълго се гледали в очите.
   Сякаш случайно Гуиневра изпуснала на земята бродиран шал. Бавно се обърнала и тръгнала към замъка. А на Мелисена заръчала:
   - Гледай да не кажеш на никого. Трябва да запазим в тайна това, което видяхме.
   Минали няколко дни и в замъка Камелиард настъпил голям смут.
   Злобният и войнствен херцог Нортъмбърланд нахлул в страната с дружината си и се установил на лагер недалеч от Камелиард. Херолдите му гръмко възвестили, че херцогът предизвиква на бой крал Лодегранс. Готов е да се сражава в единоборство или с него самия, или с който и да е от неговите рицари. В противен случай херцогът щял да поведе войската си в атака.
   Но крал Лодегранс бил стар, а нямал и рицари, способни да надвият такъв могъщ воин като херцог Нортъмбърланд.
   Наистина в Камелиард били на гости четирима рицари от дружината на крал Артур. Двама от тях били родните му племенници - сър Гауейн, син на Моргана, и сър Иуейн, син на Маргаза, - прославили се вече с много подвизи. И останалите двама - сър Пелиас и сър Герайнт - също можели да се похвалят със знаменити победи.
   - Госпожа Гуиневра ни помоли за помощ - възкликнал Гауейн. - Аз ще приема предизвикателството на херцога.
   - Аз също съм готов да изляза на бой - казал своята дума Пелиас. - Молбата на девойка в беда е закон за рицаря.
   - Но тук ние сме само на гости - възразил Иуейн, - най-напред би трябвало да узнаем волята на крал Артур, няма ли да ни се разсърди, че ще го скараме с херцог Нортъмбърланд.
   - Верността към краля стои над всичко - съгласил се Герайнт с Иуейн.
   От дума на дума завързал се спор, двама против двама. Посипали се обидни думи.
   Докато рицарите спорели, от гората излязъл неизвестен воин с великолепни доспехи, украсени със златни шарки. Към шлема му бил привързан дълъг шал, син с бяло. Лицето му било закрито с шлема. Приближил се той към шатрата на херцог Нортъмбърланд и гръмогласно обявил, че приема предизвикателството.
   - Не зная дали си достоен да се биеш с мен - надменно отговорил херцогът. - Кой си ти? Открий ми името си. Изброй победите си. Аз няма да извадя меч срещу всеки.
   - Обещах да не откривам името си - отговорил незнайният рицар. - Но ето пръстена на крал Артур. Аз съм от неговите рицари и вярвай ми - не последният. Няма да е срамно да се биеш с мене.
   - Хвалиш се! Ще видим какъв си.
   И ето че на широкото поле започнал бой.
   Гледали воините на Нортъмбърланд, гледали и от крепостните стени и защитниците на Камелиард.
   Притиснала се до тясната бойница, гледала и Гуиневра. Сърцето й силно забило, като познала своя шал върху шлема на неизвестния рицар.
   На щита на херцога имало син лъв и девизът: "Побеждавам с удар на лъвска лапа." Херцогът напето яздел на своя състезателен кон.
   Тръбите гръмко затръбили, подали сигнал. Рицарите се хвърлили един срещу друг, копията им се разхвърчали на парчета... и едното седло останало празно, херцогът бил съборен на земята.
   А от високата кула на Гуиневра й се сторило, като че ли голям бръмбар се ударил, както летял в някаква преграда, и паднал зашеметен на гърба си.
   Ликувайки, тя бързо излязла от кулата. Извикала рицарите и им казала с насмешка:
   - О, верни рицари на крал Артур, колко сте благоразумни и внимателни! Ни крачка без негово позволение, също като малки деца. Чудя се още как не е
прикрепена бавачка към вас.
   При тези думи рицарите пламнали от срам и Гауейн извикал:
   - Не ни се присмивайте така жестоко, господарке моя! Като наказание за това, че се забавихме, готови сме да изпълним всяка ваша заповед. Пратете ни, ако щете, в леговището на дракона!
   - В леговището на дракона ли? Не, моята задача е по-трудна - усмихнала се Гуиневра. - Но не зная дали ще бъде по силите ви!...
   - Само ни заповядайте! - възкликнали рицарите.
   - Мелисена, заведи рицарите в розовата градина. Там ще им покажеш един от моите слуги. Този, дето ми бере цветя... От тази минута, рицари, вие трябва да му служите покорно, като на крал, докато не кажа: "Достатъчно". Трябва да изпълнявате точно всяко негово желание. Като начало ще му прислужвате на трапезата.
   Гауейн побледнял - не очаквал това. Смутили се и другите рицари.
   Но нямало какво да се прави: дума са дали!
   Рицарите отишли с Мелисена в розовата градина.
   А там градинарят се карал с цяло гърло на един риж момък: къде пропаднал и как е посмял да се отлъчи!
   - Тази присмехулница нарочно е избрала най-гнусния изрод от всички свои слуги - промърморил през зъби Иуейн.
   - Ще ви бъде ли угодно да заповядате на масата в залата за пиршества? - казал, треперейки от гняв, Гауейн на момъка. - Богато ще ви нагостим.
   Момъкът отвърнал без сянка на смущение:
   - Наистина, слънцето е високо, време е да обядвам. Нека двама от вас да носят храната от кухнята, а двама да ми прислужват, да наливат вино в чашата ми.
   - Нечувана наглост! - прошепнали си рицарите.
   Рижият момък седял в позлатеното кресло и си ядял, сякаш нищо не се било случило, а Мелисена и Гуиневра гледали от високия балкон. Рицарите наливали вино в гравирана чаша и я поднасяли на момъка.
   - Ей, вие, не обичам да гледам такива навъсени физиономии като обядвам - подвиквал им момъкът. - А ти пък, дългия, колко си непохватен, разля вино, като ми доливаше чашата.
   - Дръжте се! Това е последният му обяд! - тихо промълвил Герайнт. - Ще обесим този негодник или ще го удавим като краставо куче.
   Момъкът привършил богатия обяд и заповядал на рицарите:
   - Да отидем сега в двора на замъка! Изведете кон раванлия. Най-старшият от вас да ми придържа стремето!
   Седнал рижият момък на седлото.
   - Тръгвайте след мен, както подобава на вярна свита. Да не сте посмели да ме изпреварите!
   Рицарите се подчинили, стискайки зъби.
   - Ето я гората - казал Пелиас. - Там ще си разчистим сметките с него.
   Но в самото начало на гората момъкът се обърнал. И рицарите едновременно извикали: пред тях бил самият крал Артур! Кралят се разсмял от душа.
   - Какво, не очаквахте, нали? Скрил съм в гората коня и оръжието си. Не се огорчавайте, лично аз ще ви поведа в битката.
   Славна битка била!
   Врагът бил разгромен напълно, войската на Нортъмбърланд бягала от страх.
   Голяма радост царяла в Камелиард, но най-радостни от всички били Артур и Гуиневра.
   - Моля те, прекрасна Гуиневра - казал Артур, - стани моя жена и кралица на Британия.
   - Плаши ме твоето величие - отговорила Гуиневра, - но съм съгласна, защото те обичам.
   Цяла година се подготвяли в Камелот за сватбата, за да посрещнат достойно невястата. Това бил щастлив ден, голямо тържество! Направили чудесна сватба.
   Крал Лодегранс изпратил с дъщеря си Гуиневра богати сватбени дарове. но най-хубав от тях била една кръгла маса от тъмен дъб, която била толкова голяма, че на нея можели да седнат сто и петдесет рицари.
   Вълшебникът Мерлин завел краля до кръглата маса:
   - Само най-достойни воини са призвани да заемат места на тази маса. Славата на рицарите от кръглата маса ще гръмне по цялата земя. На тази маса няма първи и последни места, всички са еднакво почетни.
   - А за кого е предназначено това високо, богато украсено кресло? - попитал Артур.
   В същия миг на гърба на креслото се появил златен надпис: "Крал Артур".
   На някои други кресла също засияли надписи: "Гауейн", "Иуейн", "Пелинор", "Кей" и други, всичко тридесет и два на брой.
   Кралят се огорчил, като видял, че надписите са още малко.
   - Не бързайте, кралю - казал му Мерлин. - Когато всички места на масата бъдат заети, вие ще достигнете върха на славата си. Скоро след това ще настъпи черен ден за Британия. Повече нищо няма да ви кажа.

   От тогава крал Артур и най-достойните и прославени негови рицари пирували винаги на кръглата маса. Затова и ги нарекли рицари на Кръглата маса. Когато пирували, те разговаряли за подвизи и приключения. Всеки по ред разказвал с какво е успял да се отличи.
   Едно от първите, най-удивителни приключения се случило с Гауейн.
   Веднъж в залата за пиршества влязъл непознат на никого рицар, висок като дърво в гората; бил със зелена дреха, лицето му било зелено, косите зелени, на гърдите му падала зелена брада. В едната си ръка държал клонка зелен имел, а в другата - остра брадва със зелена дръжка.
   - Кой властвува тук? - извикал той с гръмък глас.
   - Аз, крал Артур. Добре дошъл, гостенино, който и да си.
   - Тогава изпълни една моя молба. Всички говорят, че рицарите ти са много смели. Аз ги предизвиквам. Нека един от тях да ми отсече главата ето с тази брадва, а точно след една година ще понесе от мен също такъв удар.
   Крал Артур дълго не се съгласявал, а Зеления рицар хвърлял в лицето му подигравки и оскърбления. И тогава сър Гауейн приел предизвикателството.
   Хванал той брадвата и с един удар отсякъл главата на Зеления рицар.
   - Ти уби моя гост! - възкликнал крал Артур.
   Главата се търкулила на пода, но Зеления рицар не паднал. Вдигнал главата си и я сложил под мишница.
   - Надявам се, че ще удържиш обещанието си, сър Гауейн! - викнал той. - Трябва да се явиш в Зеления параклис точно в определения ден и час. Ако се уплашиш, чака те вечно безчестие и позор за всички рицари на Кръглата маса!
   Зеления рицар седнал на зеления си кон и препуснал.
   Когато наближил уговореният срок, Гауейн тръгнал да търси Зеления рицар, но никой не бил чувал нито за него, нито за Зеления параклис. По пътя Гауейн помолил за подслон в един замък. Стопанинът на замъка, силен на вид рицар, го приел ласкаво, нагостил го и го сложил да легне на мека постеля.
   - Почини си в замъка ми, гостенино мой, а пък аз ще отида на лов до сутринта. Но ми дай рицарската си дума. Който и да ти подари нещо в мое отсъствие, всичко да ми върнеш... Такъв е обичаят в моя замък.
   И стопанинът на замъка отишъл на лов.
   Тогава неговата прекрасна дъщеря се приближила до Гауейн и като свела очи, му подарила целувка. Снела от ръката си пръстенче и го дала на рицаря, а после сложила пръст на устните си: "Пазете всичко в тайна". До девойката стояла сбръчкана старица и хитро се усмихвала.
   Вечерта собственикът на замъка си дошъл. Гауейн му върнал целувката и му дал пръстенчето. Само че не казал от кого ги е получил. Разприказвали се. Стопанинът на замъка разбрал къде отива Гауейн и започнал да го разубеждава:
   - Аз познавам Зеления рицар и мога да ти покажа пътя към Зеления параклис. Но там ти отиваш на сигурна смърт. Зеления рицар не знае милост. Безумецо, върни се назад, че ще ти отсече главата.
   - Не, мой добри стопанино, дал съм дума и ще я удържа.
   На другата сутрин Гауейн тръгнал към Зеления параклис. Още от далеч до него долетял страшен звук. Някой точел острие на брадва. Значи, Зеления рицар вече го чакал до самите стени на Зеления параклис.
   - А, злощастнико, ти вече си тук! - прогърмял гласът на Зеления рицар. - Сложи главата си на този пън.
   И вдигнал високо брадвата.
   Гауейн снел шлема си, сложил глава на пъна и зачакал удара. Чуло се свистене и нещо хладно леко се докоснало до врата му. Това било острието на брадвата, но то оставило само малка драскотина.
   Вдигнал глава и що да види - пред него бил не Зеления рицар, а стопанинът на замъка!
   - Ти удържа думата си, Гауейн! - казал той. - Ако искаш, от сега нататък ще бъдем приятели цял живот. Знай, че се казвам сър Бернлак. Кралица Моргана ме подучи да изпитам рицарите на крал Артур. Ти я видя в образа на старица. Моргана мислеше, че дори някой рицар и да приеме моето ужасно предизвикателство, ще се изплаши, няма да удържи думата си и ще опозори и себе си, и своя крал. Със силата на вълшебните си магии тя ме превръщаше в Зелен
рицар. Допадна ми ти, Гауейн. Ако си съгласен, ще ти дам дъщеря си за жена. По моя заповед тя ти подари целувка.
   Сър Гауейн се върнал в Камелот и съобщил радостните вести на крал Артур. Намерил си невяста красавица, а най-злият враг на рицарите на Кръглата маса - Зеления рицар, отсега нататък щял да бъде пръв техен приятел.

   В братството на рицарите на Кръглата маса се прославили простодушният сър Пърсивал, син на овчаря Тор, рицарят Тристан, Ланселот Езерни, чистосърдечният
Галахад и много други воини.
   Всеки от тях дал клетва да защитава с меча си всички слаби и несправедливо обидени и при първия зов да им се притичва на помощ.
   Крал Артур провъзгласил рицарския девиз:
   "Силата още не е справедливост, справедливостта е истинската сила."
   Колкото повече растяла славата на крал Артур, толкова по-силно кипели завистта и злобата в сърцето на неговата сестра кралица Моргана. О, ако би могла да постави на трона на Британия своя мъж или един от петимата си синове!
   Но тя разбирала, че докато до Артур е мъдрият Мерлин, всички нейни коварни замисли ще бъдат откривани.
   Голяма била мъдростта на Мерлин. Старецът знаел такива заклинания, че за един миг можел да издигне висок замък. А докоснел ли го само с пръчка и замъкът отново изчезвал като мехур над вода. Можел да предсказва бъдещето на
всички хора по света, освен своето.
   Моргана започнала да мисли как да надвие магьосника и ето какво измислила.
   Веднъж, когато крал Артур седял заобиколен от всички рицари, пред него се явила непозната прекрасна девойка. Казвала се Вивиана. Тя имала златни очи, които сякаш гледали право в душата на човека.
   - Позволете ми, кралю, едно забавно изпитание - помолила Вивиана. - Искам да премеря на всеки ето този пръстен.
   - Моля - отвърнал Артур. - Но в какво се състои силата на твоя пръстен?
   - Ако тук присъствува най-мъдрият човек на света, то пръстенът ще му стане като по мярка. Ако тук няма такъв човек, пръстенът няма да стане на никого.
   Вивиана сложила пръстена на пръста на сенешала Кей и той извикал от болка. Така стегнал пръста му. Всички се засмели.
   Вивиана премерила пръстена на всички, които били в залата, но на никой не станал, докато не дошъл ред на Мерлин.
   Леко сложил пръстена Мерлин и вече не го снел: той прилепнал на пръста му.
   Тогава Вивиана седнала в краката на стария магьосник и като вдигнала към него златистите си очи, му заговорила:
   - Най-после намерих най-мъдрия човек на земята! Искам да стана твоя ученичка, Мерлин, дай ми поне частица от твоята мъдрост!
   Не могъл да откаже Мерлин на прекрасната девойка, макар да знаел и да чувствувал, че го заплашва гибел. С нежност уплела тя магьосника, с ласкави думи приспала мъдростта му.
   Постепенно Вивиана научила от Мерлин всички тайни заклинания, освен последното, най-страшното.
   В един злощастен ден те се разхождали заедно в Броселианската гора. Неочаквано Вивиана се обляла в сълзи.
   - О, колко съм нещастна! Виждам, виждам, че в сърцето ти няма доверие към мен. Ти още не си ми открил как може да те победи коварен враг. Уви, в тежък час не ще мога да ти се притека на помощ. Мълчиш? Нека гръм удари този дъб,
ако хитрувам.
   Изведнъж блеснала мълния и разцепила дъба от върха до корена. Но Мерлин и тогава не се опомнил.
   - Добре, Вивиана, ще ти открия тайната на заклинанието... Този, който го произнесе, винаги ще ме държи в своя власт. Аз ще заспя омагьосан сън. Ще те
науча и как може да се прогони този сън.
   Той се наклонил към ухото й и тихичко произнесъл вълшебните заклинания.
   - Щастлива съм, че ми вярваш - усмихнала се Вивиана. - Сложи глава на коленете ми, днес е горещо, а ти си стар и се умори.
   Когато Мерлин задрямал, тя произнесла вълшебното заклинание и го затворила в подземната пещера под хълма.
   - О, глупако - плеснала с ръце Вивиана, - аз изпълних волята на моята господарка феята Моргана. Ти спиш здрав сън, Мерлин, ти спиш и сънят ти ще продължи векове. О, безумен, доверчив старец.
   И Вивиана с тържествуващ смях побързала да отиде при своята повелителка, кралица Моргана. Не знаела девойката, че нейната съдба ще бъде по-печална от тази на стария магьосник. Феята Моргана се изплашила, че Вивиана знае такава тайна, и погубила девойката: по време на един пир й поднесла чаша с отрова.
   От тогава никой не знаел как да събуди Мерлин.

   Веднъж в Камелот пристигнал юноша с бели като сняг дрехи, на бял като сняг кон.
   Всички девойки го гледали, не можели да свалят очи от него.
   - Казвам се Ланселот. Син съм на крал Бан. В Бретан, отвъд морето, се простират моите владения - казал той на крал Артур. - Но още когато съм бил малко дете, убили баща ми, а майка ми умряла от скръб. Отгледа ме в дълбините на водите Девата на езерото - феята Нимуе.
   Погледнал го Артур и забелязал, че лицето му е бяло като прозрачна езерна вода, ни слънце, ни вятър са го виждали! И си помислил: "Този юноша не прилича на обикновените хора. Навярно го очаква небивало щастие или небивало нещастие."
   - Добре дошъл, момко! Кажи ми какво търсиш при нас?
   - Умолявам ви, кралю Артур, посветете ме в рицарство.
   - На драго сърце ще го направя в памет на твоя баща и заради Девата на езерото. Ти трябва да прекараш цяла нощ сам в параклиса в бдение над оръжието.*28 Такъв е обичаят. А сутринта ще те посветя в рицарство.
   Ланселот прекарал цялата нощ в параклиса. Рано сутринта там се събрал много народ. Дошли кралят и кралицата.
   Крал Артур лекичко ударил с меч Ланселот по рамото и му вързал шпорите. А след отслужването на месата*29 кралят трябвало да препаше меча на новия рицар.
   Но в смущението си Ланселот забравил меча си и го оставил на пода на параклиса. Няма по-голям позор от това за рицаря!
   За щастие кралица Гуиневра навреме прикрила меча с шлейфа на роклята си, а после незабелязано го вдигнала от пода и го сложила в ръката на Ланселот. Никой нищо не видял. Ланселот погледнал кралицата с голяма благодарност и тя се усмихнала. Той пребледнял. Като с остър нож сърцето му било пронизано от любов към Гуиневра.
   От този ден той избрал за дама на сърцето си кралицата на Британия. Велики подвизи извършил в нейна чест Ланселот, наречен Езерни. Скоро той станал най-прославеният рицар на Кръглата маса. Никой не можел да се сравнява с него по доблест и военно изкуство.
   Вярна и несъкрушима била любовта на Ланселот към Гуиневра.
   Много жени се опитвали да завладеят сърцето му, но нито една не успяла.
   И кралица Моргана се влюбила в Ланселот, но нейните магии били безсилни срещу вярната любов. Тя не могла да привлече Ланселот към себе си. Толкова й било мъчно, че завинаги се оттеглила на остров Авалон.
   Този вълшебен остров бил невидим за хорските очи. Той не познавал ни сняг, ни градушка, ни леден вятър. Около него вечно се плискало лятното море, винаги цъфтели цветя, зеленеели горички. Там се укрила отхвърлената от Ланселот Моргана, за да не стане за смях на хората.
   Веднъж коварният и злобен рицар Турквин хванал с измама Ланселот и го затворил в тъмницата на своя замък. Там гаснели, без да виждат слънцето, още петдесет пленени рицари.
   Четири кралици дошли в тъмницата при Ланселот и обещали да го освободят, ако се ожени за една от тях.
   - По-добре вечно заточение, отколкото измяна в любовта - отговорил Ланселот и останал в подземието, докато щастлив случай не му помогнал да избяга от там.
   Ланселот убил Турквин и освободил пленените рицари. Те трябвало навсякъде да славят името на кралица Гуиневра.
   "Бъди ми верен като Ланселот" - казвали девойките на любимите си.
   Предано служел рицарят Ланселот на кралица Гуиневра. Той я пазел, когато крал Артур отсъствувал и винаги бил готов с меч в ръка да защити нейната чест и добро име.
   Това продължило дълги години.
   Някои се опитвали приятелски да предпазят Гуиневра.
   - Пазете се, кралице, твърде силна е любовта на Ланселот и много се говори за нея. Отстранете го от себе си, докато враговете ви не са ви оклеветили.
   - Защо да се боя от хорските клюки? - отговаряла гордата кралица. - Според обичая рицарите трябва вярно да служат на дамата на своето сърце. Моят съпруг, крал Артур, не вижда нищо лошо в това. Той знае, че съм му предана жена. Другите не ме интересуват.
   Между племенниците на крал Артур имало един коварен и хитър властолюбец на име Мордред, човек с вълча муцуна и вълча душа. Намислил той да стане крал на Британия.
   Дълго търсел пролуки в доспехите на крал Артур, за да го срази смъртно, и ето че намерил:
   Мордред пуснал навсякъде слух, че кралицата на Британия изневерява на своя съпруг.
   Този слух стигнал до ушите на Гуиневра.
   - Елате довечера в покоите ми - казала кралицата на рицаря Ланселот. - Трябва да поговоря тайно с вас.
   Ланселот влязъл тихо в покоите на кралицата и не забелязал, че черна сянка върви по петите му. Слугите на Мордред неотстъпно го следели - проследили го и този път.
   Гуиневра и Ланселот си говорели:
   - Кралице - тъжно казал Ланселот, - трябва да замина, за да предпазя крал Артур и от най-малка мъка, а вас - и от най-малък упрек.
   Ниско склонила глава кралицата. Как можа да се случи всичко това? От женска гордост и суетност тя позволила на Ланселот да й служи. Но минало време и той й станал толкова скъп, че сега нямала сили да го пусне.
   Гуиневра заплакала. Ланселот взел ръцете й и започнал да я утешава с ласкави думи.
   Изведнъж вратите се отворили и в покоите на кралицата се втурнали дванадесет рицари начело с Мордред.
   - Измяна! - викали те. - Елате всички тук. Ланселот е в покоите на кралицата.
   Ланселот извадил меча си. От отчаяние силите му се удесеторили. Никой никога не бил виждал такъв бой и такава победа.
   И дванадесетте рицари паднали мъртви, а Мордред бил ранен.
   Извел бързо Ланселот кралицата от замъка, сложил я на един кон, сам се метнал на друг. Но в този момент ги обкръжили тълпа рицари.
   - Загубени сме - извикала кралицата.
   - Не още - отговорил Ланселот.
   Замахнал и преправил път с меча си. В тази схватка били убити двамата племенници на краля, братята Гауейн.
   Ланселот подгонил конете с всички сили.
   Той отвел Гуиневра в един далечен манастир в планината.
   - Тук, сред монахините, търсете убежище, кралице.
   А сам заминал през езерото, в своя замък в Бретан.
   Когато лошите вести стигнали до ушите на крал Артур, сторило му се, че твърдата земя се люлее под краката му.
   - Да обявим война на Ланселот! - започнали да викат рицарите и най-силно от всички викал Гауейн. - Иначе няма да ви служим повече. Смърт на предателя, смърт!
   Рицарите на Кръглата маса начело с крал Артур отплавали с много кораби към бреговете на Бретан. В Британия останала само една малка дружина.
   Мордред това и чакал. С подкупи и лъжливи обещания той склонил някои крале и барони да изменят на своя сюзерен, краля на Британия Артур.
   Но най-страшното било, че извикал на помощ краля на саксите.*30 Те отдавна се стремели да завоюват Британия.
   Подлият предател Мордред пуснал чуждите завоеватели в страната и те нахлули като поток, предавайки на огън и меч всичко по пътя си. Бритите се биели отчаяно, но те нямали войска за отбрана.
   А в това време рицарите на Кръглата маса обсаждали замъка на Ланселот, в който той се бил затворил.
   - Не ще вдигна меч срещу своя крал - казал Ланселот.
   Изведнъж при краля пристигнал пратеник от Британия и донесъл страшната вест: в страната има метеж, изменниците са предали родината на саксите.
   Без да се бави нито час, крал Артур побързал назад към Британия.
   Петдесет хиляди метежници начело с Мордред стояли в засада край Дувърското пристанище.
   Като пороен дъжд към корабите полетели стрели, копия и камъни. Много рицари на Кръглата маса не могли да слязат на брега - потънали под водата заедно с пробитите кораби. С тях загинал и славният рицар Гауейн.
   Тогава крал Артур отвел оцелелите кораби в друго пристанище, там слязъл на брега и строил войската си за бой.
   - Аз бях на върха на щастието и славата - казал той, - няма повече ни едно празно място на Кръглата маса и няма да свърши скоро разказа си онзи, който започне да разказва за всички подвизи на моите рицари. Остана ни последният голям подвиг - всички да загинем в боя, но да не посрамим войнската си слава.
   Започнала страшна битка. Ден, втори и трети се сражавали рицарите на Кръглата маса.
   На четвъртия ден слънцето изгряло и осветило кърваво, мъртво поле. Нямало кой да се бие вече на него - паднала войската на Артур, избита била войската на Мордред.
   Но живи били още Артур и Мордред, между тях се водел последен, смъртен двубой. Тежко раненият крал събрал всичките си сили и вдигнал меча Ескалибур. Удар и шлемът на Мордред се разцепил като орехова черупка. Рухнал мъртъв Мордред на земята.
   Но и Артур не можел вече да се държи на краката си.
   - Боже! - възкликнал той. - Нима останах съвсем сам? О, рицари, рицари мои!
   И тогава на неговия призив се отзовал рицарят сър Бедивер. Той бил само зашеметен, а сега дошъл на себе си и бързо се притекъл на помощ на краля. Като видял, че кралят умира, започнал високо да го оплаква.
   - Сдържай мъката си! - казал му крал Артур. - Времето не чака. Вземи моя меч Ескалибур и го хвърли в езерото, което синее наблизо.
   Рицарят Бедивер тръгнал към езерото, но по пътя си помислил: "Мечът е прекрасен и ще бъде жалко да пропадне." Скрил той Ескалибур в тръстиката и се върнал при краля.
   - Изпълни ли повелята ми? - попитал кралят.
   - Направих всичко, както ми заповядахте.
   - Какво видя, като хвърли меча в езерото?
   - Какво видях? - смутил се Бедивер. - Нищо. Разнесоха се кръгове по водата и толкова.
   - Значи, ти ме излъга! - гневно извикал Артур. - Тичай бързо при езерото и този път изпълни точно моята заповед.
   Послушал го рицарят Бедивер. И когато хвърлил меча в езерото, внезапно от водата се показала женска ръка и го хванала във въздуха.
   Бедивер разказал на краля за това чудо.
   - Ето сега казваш истината - промълвил кралят. - Направи ми една последна услуга: отнеси ме на морския бряг.
   Вече притъмнявало. Бедивер положил краля на влажната крайбрежна ивица.
   Изведнъж в далечината се показала една ладия. Тя тихо се плъзгала по водата. В нея седели жени с черни плащове и качулки. Сред тях били и три кралици, увенчани със златни корони.
   Като видели крал Артур, жените надали такъв жален писък, та стигнал чак до звездите.
   Рицарят Бедивер познал сред тях феята Моргана.
   - Уви - извикала тя, - братко мой Артур, боя се, че много съм закъсняла и не ще мога вече да те излекувам! Да побързаме към остров Авалон.
   В тази голяма битка кралица Моргана загубила и петте си сина. Трепнало жестокото й сърце. В него се пробудила любов и жалост към крал Артур.
   - Прощавай, приятелю мой Бедивер! - промълвил със слаб глас крал Артур. - Кажи на хората, че дойде ли голяма беда, аз пак ще се върна, за да защитя Британия.
   Оттогава много хора вярват, че крал Артур е жив и когато Британия бъде заплашена от голяма опасност, той пак ще се върне.

   Веднъж Ланселот почукал на вратата на женския манастир.
   - Искам да видя кралица Гуиневра - казал той.
   Гуиневра излязла при него и той едва познал своята кралица. Тя приличала на надгробна статуя - така сиво и каменно станало лицето й.
   - О, любима моя господарке - започнал да моли Ланселот, - елате с мен в Бретан! Там ще ви утешавам във вашата тежка мъка.
   - Кой може да ме утеши - отвърнала Гуиневра, - щом е умрял моят съпруг крал Артур! Кой може да ме утеши, щом ние сме виновни за неговата гибел?
   - Тогава аз ще си отида - възкликнал Ланселот, - но преди това ми подарете една целувка! Една целувка за това, че ви служих цял живот.
   - Не! - казала кралицата и спуснала покривалото на лицето си.
   Ланселот не се върнал в Бретан. Намерил рицаря Бедивер и заедно с него отишъл да живее в една горска колиба. При тях дошъл и един тежко ранен рицар на Кръглата маса на име сър Берс.
   Тримата си спомнили за миналите дни.
   Нали някога на този свят е имало замък Камелот и в него царувал могъщият и славен крал Артур. Неговата жена сияела от красота. Доблестни били рицарите му. И ето - край на всичко.
   Веднъж Ланселот бродел из Броселианската гора. Ненадейно дочул някакъв глух глас изпод земята
   - Ланселот, ти ли стоиш тук над мен? Аз съм Мерлин, безумният глупак, който повярва на хитрата измамница. Тук, в дълбините на земята, спя омагьосан сън. Пробудих се само за миг...
   - Знаеш ли, Мерлин, какво стана тук? Всичко загина, всичко. Няма повече рицари на Кръглата маса. Нима нашите подвизи са били напразни?
   - Не, не са били напразни - отговорил Мерлин. - Хората ви помнят, а споменът за подвига ще роди нов подвиг.
   Все по-глухо и по-глухо звучал гласът на Мерлин и накрая затихнал завинаги.

   БЕЛЕЖКИ

   Крал Артур (Артус) е легендарен крал на бритите, герой в старинните келтски сказания, а по-късно в рицарските романи.
   Бритите, племена от келтски произход, обитавали още от дълбока древност остров Албион в Британия. През първи век преди нашата ера римляните завладели Британия. Тя станала римска провинция, но в много неща бритите запазили своята
самобитност, своя език, вярвания и обществен строй.
   В началото на пети век римляните отзовали своите легиони от Британия. Скоро след това в Британия започнали да нахлуват германските племена англи и сакси, които живеели в северната част на днешна Германия и Дания. Те преплували Немско море с кораби и слизали на южното и източното крайбрежие на Албион.
   В старинните легенди Артур се споменава като храбър воин, предводител на бритите в борбата им за независимост. В началото на VI век той удържал победа
над англо-саксонските завоеватели при планината Бадон.
   "За този именно Артур - се казва в един летопис от XII век - британците са съчинили много легенди и разказват с любов за него и до днес. Той действително бил достоен да му бъде дадено дължимото за извършените от него подвизи не в празни измислици, а от истинската история."
   Артур бил убит в битка, но британският народ надарил с безсмъртие своя любим герой. Появили се легенди за това, че Артур някога ще се върне, той не е умрял, а живее във вълшебното царство на феите.
   Британските келти били победени в тази тежка борба.
   Келтите запазили своята независимост само в западната част на остров Албион, в Корнуол и Уейлс и на север в Шотландия. Много от тях избягали през морето на континента. Крайбрежието, където се заселили бритите, било наречено Бретан (в северозападната част на днешна Франция). Бретонските певци пренесли легендите за крал Артур от Бретан във вътрешността на Франция.
   Джефри Монмът, учен келт, живял в Англия, написал в началото на XII век на латински език легендарно-приказната "История на британските крале". В нея Артур, подобно на Карл Велики, е представен като могъщ крал, владетел на огромна държава. Джефри разказва и за вълшебника Мерлин, за феята Моргана и за приказния остров Авалон. "История на британските крале" имала голям успех и била преведена на френски и други езици.
   В XII век, в епохата на разцвета на феодализма, се появил "рицарският роман". Негова родина е Франция. Отначало пишели романите в стихове - тъй като е възникнал от песенния епос - и едва от XIII век започнали да пишат романите в проза.
   Създатели на рицарския роман били Кретиен дьо Троа и преселилият се в Англия нормандец Вас. Търсейки нови занимателни сюжети, те се обърнали към старинните келтски сказания. Но заимствувайки сюжети от келтските сказания,
съчинителите на романи пишели в духа на своето време, без да съблюдават историческата достоверност.
   В романите древните герои от келтските легенди се държат като учтиви рицари, запознати с дворцовите обичаи, носят френски имена. Подробно и точно, с голямо познаване на нещата, се описват дрехите, въоръжението, турнирите и
двубоите, замъците по времето, когато са създавани романите. Тези романи получили названието бретонски. Най-голяма известност получили рицарските романи за крал Артур и рицарите му. В романите от Артуровия цикъл се описва братството и приятелството на рицарите на Кръглата маса с благородната цел - защита на слабите и оскърбените. Приятелството на рицарите на Кръглата маса е
поетична измислица, но тази измислица е влязла в числото на най-знаменитите легенди.
   След френските, английските поети също започнали да съчиняват романи в стихове за крал Артур и неговите рицари на роден език. Приблизително към XIV век се появила забележителната поема от неизвестен автор "Сър Гауейн и Зеления рицар".
   В средата на XV столетие, когато "златният век" на рицарството бил вече отминал, някой си Томас Малори бил хвърлен в затвора. В тъмницата, скучаейки от безделие, Малори започнал да пише за крал Артур и неговите рицари, като събрал заедно различни келтски сказания. Така бил създаден големият роман в проза "Смъртта на Артур".
   Английските повести за крал Артур се отличават от френските романи по своя дух. Френските романи възпяват любовта и приключенията, английските разказват повече за жестоките разпри, битки и междуособици през средновековието.
   Рицарските романи за Артур са създавани в течение на столетия. Отначало в съдружието на Кръглата маса действуват рицари от по-старото поколение: Гауейн,
Иуейн, сенешалът Кей, впоследствие към тях се присъединяват Ланселот Езерни, Пърсивал, синът на Ланселот - Галахад, един безстрашен и безупречен рицар.
   В наше време крал Артур, неговите рицари, вълшебникът Мерлин, феята Моргана - герои от старинните сказания - преминаха в английската литература за деца и с успех започнаха нов живот в нея. Тук може да се посочи оксфордското издание "Разкази за крал Артур и неговите рицари", преразказани от Барбара Л.Пикард.

   3. ТРИСТАН И ИЗОЛДА

   По времето, когато рицарите на Кръглата маса вършели своите славни подвизи, живеел крал на име Ривален. владетел на страната Лооноис. Неведнъж той се притичвал на помощ на своя могъщ съсед, краля на Корнуол, Марк. Двамата заедно били непобедими.
   За да закрепи навеки тази дружба, крал Марк дал за жена на Ривален своята сестра, красавицата Бланшфльор. Крал Ривален и младата му жена се обикнали от все сърце. С радост очаквали те раждането на първото си дете.
   Кралският замък Каноел бил на морския бряг. И всеки път, когато красавицата Бланшфльор се приближавала до прозореца на своята спалня, виждала как вълните играят и се пенят в подножието на скалите. Далеч отвъд обгърнатото в мъгла море се скривал брегът на ирландската земя. В Ирландия царувал войнствен и безпощаден крал.
   В една злощастна нощ под прикритието на мъглата в Лооноис слезли ирландски воини. Твърде късно прозвучала бойната тревога. Крал Ривален се въоръжил набързо и начело на малка дружина се хвърлил в бой, без да дочака помощ.
   През цялата нощ кралица Бланшфльор стояла на кулата на замъка. От там се виждало как горят в морето ирландските кораби. Когато най-сетне се съмнало, донесли на кралица Бланшфльор радостна вест: врагът е отбит и победен. Но
веднага след това й съобщили скръбна вест: в боя загинал крал Ривален.
   Същия ден кралица Бланшфльор родила прекрасен син. Хората се радват, когато се роди дете, а в замъка се чували само плач и стенания.
   - Ах, сине мой! - тихо въздъхнала кралицата. - В печален за мене час се появи ти на бял свят. Нека да те нарекат Тристан.
   Така поискала тя, защото "Тристан" означава "печално време". После кралицата навела глава и умряла.
   Васалите на крал Ривален се събрали на съвет и решили да поверят възпитанието на Тристан на Горвенал, верния оръженосец на загиналия крал.
   Горвенал научил момчето на всичко, каквото умеел: да владее копието и меча, да лови елени и глигани. Научил го да обяздва диви коне, да управлява кораб в буря и, най-важното, научил Тристан да бъде добър и верен и да изпитва силно чувство на състрадание към слабите и онеправданите. А когато Горвенал видял, че повече на нищо не може да научи своя възпитаник, той се отправил с него
през морето за Франция. Там Тристан възприел прекрасните обичаи на френската земя. Учил се да пее и да свири на арфа при най-добрите менестрели.*31
   Когато Тристан навършил деветнадесет години, до него достигнала вестта, че чичо му, крал Марк, е изпаднал в голяма беда. Безбройна ирландска войска обсадила замъка на крал Марк, Тинтагел. Без да се бави, още същия ден Тристан тръгнал на път. Качил се на кораба и отплавал към бреговете на Корнуол.
   На седмия ден в далечината се показал скалист бряг, а на него - замъкът Тинтагел. Замъкът бил съграден от тежки каменни плочи, сини и зелени.
   - Казват, че са го строили великани - рекъл Горвенал на Тристан. - Я се вгледай по-добре, очите ти са млади. Какво се вижда там до брега?
   И тогава Тристан видял, че по целия бряг били наредени остроноси ирландски кораби. Най-големият от тях бил с кървавочервени платна. Наложило се Тристан и Горвенал да слязат на едно отдалечено пристанище и оттам на коне бързо се отправили към крал Марк.
   Зарадвал се крал Марк на дългоочакваната среща със своя племенник, зарадвал се, като видял колко красив и строен е Тристан. Очите му били с различен цвят:
едното златисто, другото синьо, както на покойната му майка, кралица Бланшфльор.
   - Чуй, Тристане, какво нещастие ме сполетя. Ето вече три години аз плащам данък на ирландския крал - почнал да разказва крал Марк. - Първата година платих триста фунта мед, втората - триста фунта чисто сребро, третата - триста фунта злато. А после безмилостният крал на Ирландия поиска да му дам в робство триста младежи и триста девойки. Не можах да сторя такова зло, отказах му. В гнева си ирландският крал изпрати към бреговете на Корнуол много кораби с могъща войска. Заплашва да срази кралството ми с огън и меч. Войската му предвожда прославеният рицар Моролт - непобедимият Моролт - брат на
ирландската кралица.
   Крал Марк замълчал. Тревога! Във вражеския стан прозвучали тръби и бойни рогове.
   От главната кула, от назъбените стени се виждала долината: там пъстреели шатри, лагерът на Моролт Ирландски. Виждало се как се строяват воините на
Ирландия. В боен ред те потеглили към замъка Тинтагел. Блестели шлемове, развявала се зелената коприна на знамената, люлеела се гора от копия. Срещу врага излезли рицарите на Корнуол начело с крал Марк. Отзад, зад конницата, вървели воини с лъкове. Вървели граждани и селяни с брадви и тояги да защитават родната си земя и децата си.
   Тристан държал в ръцете си секира. Той не бил посветен още в рицарство, не му било позволено да се бие с рицарски меч. Но секирата му нанасяла страшни удари.
   Три пъти залязвало вече слънцето зад морето, три пъти се срещали и разделяли войските на Ирландия и Корнуол. И станало ясно - само с единоборство може да се реши на чия страна ще бъде победата.
   На бойното поле излязъл ирландският херолд. Протръбил три пъти с позлатена тръба и гръмко провъзгласил:
   - Кой от вас, рицари на Корнуол, ще излезе на бой срещу Моролт Ирландски? Кой ще се бие сам срещу него? Двубоят ще реши изхода на войната - такава е волята на благородния Моролт.
   Млъкнал херолдът, но никой от рицарите - васали на крал Марк, не помръднал от мястото си. Чували били: непобедим е Моролт. Виждали били колко могъщ и
яростен е той в боя.
   Тристан почервенял от гняв и срам.
   - О, защо още не съм рицар! Ако бях посветен в рицарство, аз бих приел поканата на Моролт. Кралю Марк, добри ми чичо, умолявам ви, позволете ми да се бия с него!
   - Ти си млад и неопитен, Тристане, а искаш да мериш сили с такъв противник като Моролт. Та това е твоят първи бой.
   - По-добре смърт, отколкото безчестие!
   Най-накрая крал Марк отстъпил пред молбите на Тристан.
   - Направи така, както ти повелява твоето мъжество.
   И тук, на бойното поле, го посветил в рицарство. Тристан коленичил, а крал Марк го докоснал с тъпото на меча си по рамото и му привързал дясната шпора.
   Тогава Тристан снел от ръката си желязната ръкавица и я хвърлил на земята пред ирландския херолд.
   Решено било според древния обичай да се сражават един срещу друг далеч от своите воини, на пустинен остров, за да не попречи някой на двубоя.
   Две лодки се отдалечили от брега и заплавали към остров Свети Самсон. Плющели на вятъра платната: бяло - на лодката на Тристан, кървавочервено - на лодката на Моролт.
   Моролт завързал лодката си до скалистия бряг. Тристан отблъснал с крак своята лодка в морето. Все едно, само един от тях ще се върне жив.
   С тревога чакали жителите на Корнуол как ще свърши боят. Бавно минавало времето.
   Но ето, в далечината се показала лодка. О, какво нещастие! Кървавочервеното платно на Моролт.
   Тристан бил учуден. Защо не се радват на брега? Защо не тръбят победа? Нима той не носи свобода на Корнуол? Съвсем бил забравил, че плава с лодката на Моролт. Едва когато една вълна издигнала на гребена си лодката, всички познали Тристан. Той държал над главата си два меча: неговия и този на Моролт. Мечът на Тристан бил покрит с кръв и на едно място нащърбен. Парчето от меча останало в черепа на убития Моролт.
   - Тристан! Тристан! - понесло се из долината.
   Отвсякъде се стекъл народ да посрещне победителя. Младежите развявали наметалата си, девойките хвърляли цветя, камбаните на всички камбанарии биели. Крал Марк притиснал Тристан до сърцето си.
   - Ти спаси моето кралство, Тристане, и аз вечно ще ти бъда благодарен.
   Но не всички се радвали на победата на Тристан. Херцог Андрет му завидял. Той също бил р`оден племенник на крал Марк. Андрет не се и съмнявал, че той ще стане крал на Корнуол след бездетния Марк. Ами ако сега крал Марк обяви за свой наследник Тристан? С каква любов гледа кралят Тристан, как го слави народът!
   Херцог Андрет извикал при себе си старшите васали на крал Марк. Дошли граф Риол, пръв хитрец на кралството, сър Гондуайн, размирник и злобен клеветник, и двамата готови да чуят и скроят нещо лошо, както и много други барони, които също били завидели на Тристан.
   - Пазете се - казал им херцог Андрет, - лошо ви чака, ако нашият крал обяви Тристан за свой наследник. Твърде много се възгордя Тристан - той е опиянен от победата си. Казват, че шепнел на крал Марк: "Вашите рицари са жалки и
страхливи, не приеха предизвикателството на Моролт."
   Херцог Андрет постигнал своето. Бароните се наговорили да не позволят Тристан да стане наследник на крал Марк.
   И ето че дошли при краля херцог Андрет, граф Риол и другите барони и му казали:
   - Вие още не сте стар, господарю. Вземете си жена, тя ще ви подари наследник, а на Корнуол бъдещ крал. Иначе ние няма да ви служим. Не сме съгласни да признаем Тристан за наследник.
   Твърде дръзки били опърничавите барони. Но и не трябвало да се кара с тях крал Марк. Ще се разпръснат по замъците си, ще започнат война за власт в Корнуол. Като гарвани ще започнат да кълват Корнуол.
   - Послушайте техния съвет, оженете се, господарю - започнал да моли и Тристан. - Нека никой не мисли, че ви служа от честолюбие и корист.
   И тогава крал Марк се решил на една хитрост.
   Веднъж той гледал как лястовици вият гнездо между зъбците на кулата. Забелязал в човката на една от тях дълъг златен косъм и извикал племенника си:
   - Погледни, Тристане, виждаш ли лястовичките, които лепят гнездо. Едната донесе в човката си бучка глина, а другата - златен косъм. Като слънчев лъч блести този косъм. Отвъд кое море долетя лястовичката, не зная. Ако ми намерят златокосата кралска дъщеря - ще се оженя, ако ли не - няма.
   Така и обявил на своите васали крал Марк. Те възнегодували:
   - Присмя ни се крал Марк! Излъга ни! Че къде ще откриеш тази невяста!
   И тогава Тристан отново помолил:
   - Пуснете ме отвъд морето, кралю. Каквото и да ми струва, аз ще доведа в Корнуол златокосата принцеса. Кълна се в паметта на моята майка: или ще ви намеря невястата, или жив няма да се върна. Ще ви докажа своята любов и вярност.
   - Какво си намислил, Тристане? Това ли исках аз?
   Дълго не се съгласявал крал Марк, но накрая отстъпил. Видял, че Тристан твърдо е решил и не може да го разубеди.
   Приготвили за път голям кораб. Десет знатни рицари придружавали Тристан. С него на кораба бил и любимият му кон. Взел той със себе си дарове за невястата: скъпоценни украшения, брокат, коприна и кожи... За нея била
приготвена брокатена шатра.
   Вдигнал корабът платна и отплавал в неизвестна посока, където го отнесат вятърът и вълните.
   Ето в далечината се показала земя. Тристан се преоблякъл като търговец и се отправил при краля на тази страна да иска покровителство в търговията. Но Тристан не толкова търгувал, колкото се стараел да узнае има ли кралят златокоса дъщеря.
   - Не - отговорили му, - по-черни от крило на врана са косите на царската дъщеря.
   И отново надул вятърът платната на Тристановия кораб. Тристан го водел към нов бряг. Корабът влязъл в непознато пристанище.
   Този път Тристан се пременил като пътуваш певец. Взел в ръце арфа и запял. Учудили се хората:
   - Каква е тази приказна песен! Сякаш от царството на феите е дошъл при нас непознатият..
   Завели го в кралския дворец. Погледнал Тристан мургавите чернокоси царски дъщери - и отново отплавал в морето.
   Много страни посетил той, но все напразно. Веднъж в морето се разразила силна буря. Вятърът счупил мачтата, отнесъл платната и на разсъмване изхвърлил кораба на брега. Какво ли обещавал този бряг на Тристан? Дали не живеела в тази страна златокосата принцеса?
   Върху рицарските си доспехи Тристан сложил наметало на поклонник, скрил коня и оръжието си в горския гъсталак, взел тояга в ръце и тръгнал по непознатата земя. Струвало му се, че нещо недобро витае наоколо. Пусто. Навсякъде се носела смрад. Престаряла бабичка, едва влачейки крака, се тътрела със стомна с вода, като се озъртала на всички страни.
   - Защо се озърташ, старо, от какво се боиш? - попитал я Тристан.
   - Сигурно не си тукашен, отдалеч си дошъл, щом не си чувал за нашата беда. Засели се в нашата страна кръвожаден дракон, яде младежи и девойки. Всеки ден иска нови. Много рицари излизаха на бой с дракона - всички загинаха. Спасявай се, бягай оттук в други земи и разкажи на хората: "Беда е сполетяла ирландската земя. Който надвие дракона, на него кралят ще даде за жена своята дъщеря Изолда Златокосата."
   Ирландия. Родината на Моролт. Ето къде са отнесли вълните кораба. Познаят ли Тристан, ще му отсекат главата. Но нима той не обеща на крал Марк на всяка
цена да намери златокосата кралска дъщеря!
   Разбрал Тристан от старицата къде е леговището на дракона, седнал на бойния си кон и с копието напред препуснал по мъртвите изгорени полета срещу дракона.
   Изведнъж зад хълма се раздал чудовищен рев. Все по-близо. Все по-силно. На хълма се показал дракон - грозен и страшен. Кълба дим и пламък изригвали от устата на дракона. На челото му - рога, ушите му - по-дълги от слонски, ноктите - по-остри от лъвски, черните му криле се влачели по земята; щом ударел със змийската си опашка, скала разбивал. И целият бил покрит с люспи, като броня. Такава броня не ще пробиеш нито с копие, нито с меч. Разбрал това Тристан, разбрал още: трябва да удари с копието в отворената уста - само така може да порази чудовището в самото сърце. Хитростта не е по-малко нужна на воина в битката от смелостта. Скрил се Тристан зад обгорелите дървета и зачакал. Драконът допълзял съвсем близо, огън и тежка смрад облъхнали Тристан. Тогава шибнал своя кон, забил шпори в хълбоците му, прикрил се с щита и неочаквано се появил пред дракона. Замрял от изумление драконът и широко отворил уста. А Тристан метнал копието в зиналата паст - и пронизал сърцето на
дракона. Отскочил драконът и земята се разлюляла. Зашумели дървета, завили зверове, закрещели птици. Загризал драконът копието и така заудрял с опашка,
че дървета повалял наоколо, сякаш косач трева коси. Ударил той Тристан с лапа - скъсал с нокти ризницата му. Дъхнал огън върху Тристан - и доспехите му почернели, а конят му се олюлял и паднал бездиханен.
   Видял Тристан, че драконът издъхнал, отсякъл му езика и го скрил в пазвата си. Но за беда езикът на дракона изпускал смъртоносна отрова. Страшна жажда измъчвала Тристан. Едва се добрал до ручея, доближил устни до водата и повече не могъл да стане, останал да лежи в тръстиката. Тялото му станало черно, сякаш се овъглило. Очите му помръкнали и не виждали светлината. Тристан едва
дишал.
   От един далечен хълм сенешалът на ирландския крал видял как Тристан се бие с дракона. Този сенешал бил известен страхливец, отгоре на това лъжец и самохвалко. Всяка сутрин той тържествено се обличал в доспехи и излизал на бой с дракона, а слугите в замъка славели неговата смелост, като тихичко се подсмивали.
   Всяка вечер, щом се върнел в замъка, сенешалът уверявал и се кълнял, че драконът е отпълзял в своето леговище.
   - Щом ме видя и отпълзя. С нищо не можах да го примамя да излезе от леговището. Чуваше се само как плаче драконът, скимти като кученце от страх - разказвал сенешалът.
   Смеел се ирландският крал, като слушал хвалбите на сенешала, усмихвала се кралицата, мръщела вежди Изолда Златокосата.
   Ако трябва да кажем истината, дори за всичкото злато на Ирландия сенешалът не би посмял да се приближи до дракона. До живия не би посмял! Но към мъртвия
препуснал, без да се страхува, когато видял, че вече долетели гарваните да изкълват очите на дракона. Извадил сенешалът меча си, отсякъл главата на дракона и я завързал за седлото. А после намерил Тристан в тръстиката.
   "Какво щастие! Той вече не диша!" - помислил сенешалът и скрил рицаря под купчина сухи клонки. С голяма тържественост той се върнал в кралския замък. В двора го обкръжила тълпа удивени воини и слуги.
   - Какво се чудите? - попитал сенешалът. - Днес драконът най-после изпълзя от своето леговище и аз с един удар му отсякох главата.
   Чула за това Изолда и, много натъжена, побягнала при своята майка - кралицата.
   - Аз никога няма да стана жена на лъжец и страхливец - казала тя. - Не вярвам, че сенешалът е убил дракона: той се бои и от собствената си сянка. Присвоил си е чужда слава. Майко, умолявам ви, да идем бързо на мястото на
битката. Сигурно някой храбрец е сразил дракона и сега лежи там ранен. Да го намерим, да го спасим, ако това е все още възможно.
   - На драго сърце, дъще моя - отвърнала кралицата.
   Тя умеела да приготвя церове от лековити билки; мнозина я наричали магьосница. Напълнила ирландската кралица златно шишенце с лековит балсам. Майка и дъщеря излезли от замъка през тайна врата. Било вече тъмно, но
златните коси на Изолда осветявали пътя по-ярко от факел.
   Ето там, в подножието на хълма, чернеело безглавото туловище и зловонната кръв още се леела като поток. А наблизо лежали мъртвият кон и обгореният от пламъка щит. Явно, изпуснала го е рицарска ръка.
   - Никога сенешалът не е имал нито такъв кон, нито такъв щит - възкликнала Изолда. - Подъл измамник.
   Но кой простена така жално? Откъде долетя стон?
   Втурнала се Изолда към ручея. На брега имало купчина сухи клонки, а сред тях блестяла златна шпора. Изолда отместила клонките настрана. Ето го победителя на дракона.
   Махнали те шлема на Тристан. Ирландската кралица наляла няколко капки балсам в полуотворената му уста. Въздъхнал рицарят, размърдал се.
   По заповед на кралицата пренесли Тристан в замъка. И кралицата видяла, че Тристан е отровен от отровата, която отделял езикът на дракона, ранен е от драконовите нокти, обгорен е от пламък. Тя поверила болния рицар на грижите на своята дъщеря Изолда.
   От майка си Изолда се била научила да лекува болести и рани.
   Страшно било лицето на рицаря, обгоряло, с невиждащи очи. Но голямо било
изкуството на лечителката Изолда.
   Сложила Изолда една превръзка на лицето на рицаря, друга на очите, трета на гърдите. Десет дни и десет нощи не бивало да се докосват превръзките. На единадесетия ден можело да се свалят. До това време ще зараснат и най-дълбоките рани, нито един белег няма да остане.
   Десет дни се измъчвала Изолда - чакала да види кого съдбата й е отредила за мъж. Десет дни се измъчвал Тристан в пълна тъмнина.
   Но ето изтекъл определеният срок. Махнала Изолда превръзките на Тристан. Сега той отново ще види слънчевата светлина...
   Отворил очи Тристан и какво да види - пред него стояла златокосата кралска дъщеря. Никога не бил виждал той такава красота.
   Тристан заговорил с Изолда, но не й открил името си.
   "Колко е хубав този рицар - толкова е красив, колкото и храбър - помислила си Изолда. - Само че защо се мръщи чужденецът? С какво не съм му угодила?"
   И Изолда си спомнила. Не била заповядала на слугите да почистят оръжието на прекрасния рицар.
   Донесли слугите меча на непознатия. Погледнала Изолда: мечът от едната страна нащърбен. Сякаш някой я ударил право в сърцето. Изтичала в покоите си и извадила от сандъчето си парченце стомана. Това парченце тя със собствените си ръце била извадила от черепа на своя чичо Моролт. Поставила до меча парчето - прилегнало точно.
   Това е Тристан, убиецът на чичо й. Ето защо крие името си. Причерняло пред очите на Изолда. Гневно станала тя от пейката. Не, няма да остане Моролт Ирландски неотмъстен. Със собствената си ръка тя ще забие кинжала в гърдите на
убиеца.
   Тристан спял дълбоко. Не знаел каква опасност е надвиснала над него. Ето че влязла Изолда, приближила се към спящия Тристан и вдигнала кинжала над него. Но в този миг той се събудил и отворил очи. Тристан видял вдигнатия кинжал, но не него гледал той. Без да може да откъсне очи, гледал прекрасното лице на Изолда. И ръката с кинжала се отпуснала. Изолда мълчаливо си отишла.
   "Тя е разкрила моята тайна и сега ме ненавижда - тъжно си помислил Тристан. - Няма да се съгласи да замине с мен в Корнуол. Трябва да бягам оттук."
   Но кралицата-майка, без да знае нищо, започнала да моли Тристан:
   - Чужденецо, моята дъщеря златокосата Изолда те излекува. Спаси и ти Изолда. По-скоро тя би умряла, отколкото да стане жена на сенешала. Разкрий неговата измама пред краля. В присъствието на всички наши рицари уличи го в лъжа. Тогава кралят ще даде на тебе Изолда за жена. Само храбър рицар е достоен да й стане мъж.
   - Добре, кралице - обещал Тристан. - Изолда ще стане жена на храбър рицар.
   "Но не моя - казал си той. - Ще я заведа при крал Марк, ще изпълня клетвата си. Изолда ще стане кралица на Корнуол и аз, макар отдалече, ще мога да се любувам на красотата й."
   Кралят на Ирландия свикал всички свои васали на голямо тържество. Искал да удържи на думата си: да даде за жена дъщеря си Изолда на победителя на дракона - сенешала.
   В тронната зала на високите кресла тържествено седнали кралят и кралицата. От дясната им страна седяла Изолда Златокосата, от лявата стоял сенешалът. Отстрани мълчаливо чакал Тристан.
   Но ето че кралят дал знак с ръка. Сенешалът излязъл напред, пъчейки се гордо:
   - Господарю мой, аз сразих дракона. Ето неговата глава! Кой рицар може да се похвали с подобен подвиг? Искам обещаната награда! Дайте ми за жена вашата дъщеря Изолда.
   - Кълна се - казала Изолда, - безчестен е този, който иска награда за подвиг, извършен от друг. Много евтино искаш да ме купиш, сенешале, с цената на главата на мъртвия дракон. Но не си го убил ти, Нека да отворят устата на дракона - тя е без език.
   - Аз убих дракона, кралю! - възкликнал Тристан. - Ето неговия език. Отсъдете сами: кой казва истината, а кой е долен измамник.
   - Изслушайте и мен - промълвила кралицата. И разказала всичко, което била видяла и което знаела.
   В този момент вратите широко се отворили. Десет рицари във великолепни дрехи влезли в залата и сложили дарове в краката на Изолда.
   Тогава кралят на Ирландия попитал:
   - Кой си ти, благородни рицарю, който не пожали живота си? Кой си ти, победителю на дракона? Открий своето име, за да знаем на кого даваме нашата дъщеря.
   Тристан отговорил:
   - Владетелю, аз съм племенник на славния крал Марк от Корнуол, името ми е Тристан.
   Ирландците зашумели, очите им злобно засвяткали. Как? Убиецът на Моролт?
   Но Тристан продължил да говори:
   - Да, аз убих Моролт, могъщия рицар. Убих го в честен бой. И аз победих дракона. Съгласни ли сте да признаете това? Съгласни ли сте да изпълните своето обещание?
   Ирландците шумели. Кралят се замислил. Тристан чакал.
   Но ето че кралят станал и неговите васали замлъкнали.
   - Сеньори барони! Рицарят Тристан напълно изкупи цялата си вина. Той ни освободи от властта на дракона! - тържествено произнесъл кралят. - Време е да прекратим разпрата между кралство Корнуол и нашето кралство. В знак на помирение аз ще дам своята дъщеря Изолда Златокосата на доблестния рицар Тристан и приемам сватбените дарове. А лъжецът сенешал заповядвам да бъде изгонен завинаги от нашата страна. Съгласни ли сте с мен?
   Васалите пошепнали нещо помежду си и отговорили:
   - Съгласни сме.
   Но тогава Тристан отново заговорил:
   - Не бързайте, кралю, първо ме изслушайте... Една лястовица донесе при нас в Корнуол златен косъм. Крал Марк го видя и пожела да се ожени за девойката със златните коси. Аз обещах на крал Марк да намеря и склоня златокосата царска дъщеря да стане кралица на Корнуол. Не от свое име, а от името на крал Марк искам аз ръката на прекрасната Изолда.
   Какво да се прави. Дал съгласието си кралят-баща. Дала съгласие кралицата-майка.
   Но очите на Изолда помръкнали. Няма да стане жена на Тристан, а на крал Марк. Тристан я спечели, но я пренебрегна - дава я на друг.
   Мълчаливо навела глава Изолда, не смеела да не се подчини на бащината воля.
   Започнали приготовления за път. И докато готвели чеиза и го товарели на кораба, кралицата-майка три дни и три нощи не излязла от кулата си. Тя сварила две питиета от тайнствените билки, които била събрала на пълнолуние. Едното било питие на смъртта, в случай, че морски разбойници нападнат кораба, Изпие ли го Изолда, няма да попадне жива в ръцете им. Второто било питие на любовта.
В деня на сватбата крал Марк и Изолда трябвало да го изпият от една чаша, за да се обичат и в живота, и в смъртта. Ако двама души изпиели това вълшебно питие, щели да се обикнат навеки.
   Когато питиетата били готови, кралицата ги наляла в две сребърни стомни и с много наставления ги връчила на Бренгена, вярната прислужница на Изолда. Бренгена никога не напускала своята господарка и сега трябвало да отпътува с нея в далечния Корнуол.
   Задухал попътен вятър и корабът излязъл в открито море.
   Хората на брега дълго виждали как вятърът развява златните коси на Изолда.
   Самият Тристан поел кормилото и внимателно повел кораба към бреговете на Корнуол. А в брокатената шатра, украсена с кралския герб, Изолда лежала по очи и горчиво плачела. Тя не е магьосница, не знае заклинания, иначе би заповядала на морските ветрове да потопят кораба заедно с нея.
   - Елате на себе си, господарке - молела Изолда вярната Бренгена. - Довечера ще стигнем бреговете на Корнуол.
   - Не, аз никога няма да стъпя на земята Корнуол, нито днес, нито утре! Дай ми питието на смъртта, Бренгена.
   Тристан бил неспокоен. Той дал кормилото на опитен кормчия и се приближил към шатрата на Изолда Златокосата.
   Какво ли става там? Да не би само така да му се е счуло? Какво е намислила Изолда.
   - Дай ми питието на смъртта, Бренгена - чул Тристан.
   А Бренгена молела:
   - Не бива, не бива, господарке.
   И той отново чул:
   - Дай ми питието на смъртта, Бренгена.
   Тристан искал да се втурне в шатрата, но от страх не могъл веднага да намери завесата, закриваща входа. Разсякъл с меча си тежкия брокат. Ако Изолда е успяла да изпие питието на смъртта и той ще умре.
   Втурнал се вътре. В дъното на тъмната шатра сияели златните коси на Изолда. Видял Тристан, че тя пие питието на смъртта. Изтръгнал чашата от ръцете й и я изпил до дъно.
   - Какво направи, Тристане! Сега и ти ще умреш - горестно извикала Изолда.
   - Тогава аз няма повече да мълча, прекрасна моя любов - отговорил й Тристан. - Обикнах те от пръв поглед.
   - И аз те обикнах, Тристане. От пръв поглед те обикнах.
   Само Бренгена знаела, че не смърт очаква Тристан и Изолда, а мъки, по-силни и от смъртта. Не питието на смъртта била дала прислужницата, а питието на любовта. Дожаляло й за младата й господарка, не искала тя да умре.
   От уплаха Бренгена признала на Изолда и на рицаря Тристан, че им е дала да изпият питието на любовта.
   И без туй се обичали Тристан и Изолда. Какво ще стане сега? Ще се реши ли Тристан да даде Изолда на друг?
   Тристан започнал спор със сърцето си. Искал да остане верен на крал Марк, призовавал на помощ своята чест: "За какво мисля аз? Какво искам? Изолда е невяста на крал Марк. Аз се заклех в паметта на майка си, че ще доведа на своя чичо крал Марк златокосата принцеса."
   С разума си всичко разбирал, но със сърцето си не можел. Не му било по силите да победи любовта си.
   А морският вятър надувал платната, гонел кораба към бреговете на Корнуол.
   Крал Марк не бил получавал по-щастлива вест: Тристан се върнал и довел със себе си златокосата кралска дъщеря. Донесъл и мир с Ирландия.
   На великолепен кон крал Марк излязъл да посрещне своята прекрасна невяста.
   Тържествено и пищно отпразнувал той сватбата си с принцеса Изолда. Радостен бил кралят, веселели се гостите, поканени от цялото кралство, и само двама
били печални на тази сватба: Тристан и Изолда.
   Много нощи не спал Тристан от мъка. А през деня на сърцето му било още по-тежко. Вижда Изолда - а не смее да я заговори, иска да отиде при нея, а не смее да се доближи. Боял се, че крал Марк ще отгатне тайната на тяхната любов.
   А Изолда? Щастлива ли била тя? Всички наоколо тичали да изпълнят всяко желание на кралицата. Знаменити менестрели, бродещи жонгльори, весели шутове от сутрин до вечер се стараели да забавляват Изолда. Но Изолда Златокосата тъгувала. Само едно нещо искала тя: да види Тристан и да говори с него.
   Не било по силите на Тристан да търпи сърдечната мъка и той помолил крал Марк:
   - Пуснете ме, господарю. Няма какво да прави тук един воин, откакто се помирихте с краля на Ирландия. Ще тръгна по света да търся подвизи и приключения, да помагам на слабите и страдащите.
   Крал Марк неохотно пуснал любимия си племенник:
   - Жал ми е да се разделя с теб, Тристане, но ако рицар иска с меч да си завоюва слава, аз нямам право да го задържам. Разрешавам ти да заминеш, макар това да не ми е по сърце.
   Така Тристан станал странствуващ рицар. Тръгнал да скита по света заедно с верния Горвенал. Много подвизи извършил Тристан по време на своите скитания. Служил и в двора на крал Артур. Бил приет за рицар на Кръглата маса и се покрил с голяма слава.
   Разказват, че великанът Оргилус победил много рицари, отрязал им брадите и си направил шуба от тези бради. Той се похвалил, че ще успее да вземе брадата на самия крал Артур. Но в бой с Тристан Оргилус загубил и шубата, и главата си.
   Далеч заминал Тристан от Изолда. Но бягството не спасява от любовта. Не спасило то и Тристан. Навсякъде, даже отвъд далечното море, Тристан тъгувал по Изолда, не можел да я забрави нито в пиршествата, нито в разгара на битката. Отдавна щял Тристан да призове смъртта, ако не знаел, че умре ли той - ще умре и Изолда.
   До него достигали вести, че кралица Изолда винаги е бледа и печална. Нима ще загинат разделени, както загиват сплетените от корен до върха имел и леска, ако ги отделиш един от друг?
   Вярната прислужница Бренгена видяла, че гасне в разлъка нейната господарка, и изпратила вестоносец при Тристан. Нека да побърза да се върне при Изолда, иначе тя ще умре.
   Тристан тайно слязъл на брега на Корнуол. Но как да извести кралицата, че е тук наблизо. Как да се види с нея насаме?
   И ето какво измислил.
   Всеки ден Изолда се разхождала из гъстата сенчеста градина, през която течал прозрачен като кристал ручей. Тристан започнал да хвърля в него клончета от леска. На всяко от тях изкусно бил изрязал надпис.
   Изолда видяла, в ручея плува клонка от леска, а на нея блестят някакви знаци. Навела се, взела клончето и прочела надписа: "Не можем повече да живеем разделени. Нито аз без теб, нито ти без мен."
   Веднага разбрала кой е написал тези думи.
   Тристан и Изолда започнали да се срещат в най-затънтената част на градината, в сянката на старите борове, далеч от хорските очи.
   Влюбените били щастливи. Най-после се срещнали. Но верният Горвенал бил неспокоен. Не изсъхвали сълзите от очите на Бренгена. Като в примка на капан били свити сърцата им от страх за Изолда и за рицаря Тристан. Бояли се, че ще стане нещо лошо. И наистина, случила се страшна беда. Лесничеят забелязал скрития в гората кон на Тристан. Проследил и самия Тристан. Видял го как оседлал коня и препуснал по околен път към замъка Тинтагел и донесъл за това на своя господар - херцог Андрет.
   А херцог Андрет забързал с лошата вест при крал Марк. Кралят не повярвал:
   - Лъжеш, коварни завистнико! - извикал той. - Знам аз, отдавна знам, че с черна ненавист ненавиждаш Тристан.
   - Твърде сте добросърдечен и доверчив, владетелю. Но днес ще видите колко са ви верни на вас и на своя дълг кралицата и вашият племенник. Сами ще се убедите в измяната им. Последвайте ме.
   - Добре, аз ще дойда с тебе. Но знай: ако си ги наклеветил, ето с този меч ще те убия на място.
   По тясната пътечка през влажната нощна трева херцог Андрет завел крал Марк при старите борове. Крал Марк чул как Тристан говорел на Изолда:
   - Не мога повече да живея далеч от тебе.
   - Щях да умра, ако не се беше върнал - отговорила Изолда.
   И тогава крал Марк заповядал да ги хванат.
   Крал Марк бил добър и простодушен и не от тъмна ревност се разгневил толкова много, а за това, че сметнал за предатели Тристан и Изолда. Той им вярвал като на себе си, а те го излъгали. А разгневял ли се крал Марк, бил
неудържим.
   - Защо, защо обикна ти кралица Изолда, моята жена. Та малко ли прекрасни девойки има по света? - попитал той Тристан.
   Но нима можеш да кажеш с думи защо обичаш?
   - Не можеш да разбереш това, кралю - тъжно отговорил Тристан.
   Крал Марк се разгневил още повече.
   - Вие утре ще умрете! - казал той на Тристан и Изолда.
   Разнесла се мълва - кралицата и рицаря Тристан ги заплашва клада. Хората на Корнуол обичали златокосата кралица. Обичали и своя спасител Тристан. Плач и
вопли се чували в Корнуол.
   А херцог Андрет криел радостната си усмивка:
   - Сега аз съм единственият наследник на престола.
   И ето че настъпило утрото на екзекуцията. Най-напред на кладата повели Тристан. Вързан водели освободителя на Корнуол! Сълзи се леели по лицето на Тристан. Не от смъртта се страхувал той - плачел от безсилието си да помогне на кралицата.
   Когато повели Тристан край параклиса, той помолил пазачите да го пуснат вътре - да се помоли, за да се приготви за смъртта.
   Смилили се воините над благородния рицар. Знаели те, че Тристан е без оръжие, параклисът е на скала над пропастта, прозорците му са с решетки. Няма как да избяга от параклиса. Стражите развързали въжетата, с които бил омотан, и му разрешили да влезе в параклиса. Тристан си помислил: "Трябва да се спася и да освободя кралицата." Той сгънал със силните си ръце пръчките на решетката
на прозореца и от страшната височина скочил в пропастта. Вятърът като платно надул полите на наметалото му и Тристан се спуснал невредим в подножието на скалата. Оттогава и до ден днешен наричат тази скала в Корнуол "Скокът на Тристан".
   Така Тристан се спасил. И първата му мисъл била за кралицата. По-бързо в гората за оръжието!
   А кралицата вече я водели към кладата. Златната диадема била смъкната от главата й и косите й падали на раменете й. Наоколо викали и ридаели жени. Бренгена деряла с нокти лицето си.
   Но изведнъж затрещели кречеталата на прокажените.
   - Път, дайте път!
   Отдръпнала се пред тях тълпата. Всеки се боял да се докосне до прокажен.
   Начело на прокажените вървял предводителят им Ивен. Лицето му било обезобразено от болестта. Ивен ненавиждал всички хора за това, че са здрави и бягат от него.
   - Кралю Марк - заговорил Ивен, - не изгаряй кралицата на клада. В дима тя бързо ще умре, по-добре я обречи на бавна смърт. Дай я на нас. Това наказание е по-страшно от огъня.
   С кълчищен повод, като добиче, повели прокажените кралица Изолда. Но те не я влачили дълго по пътя. Тристан бил на свобода и лесно я освободил от тях.
   Обикаляйки замъка, Тристан и Изолда бягали покрай реката през буйните крайбрежни храсти. Бързали да се скрият в гората Моруа.
   Тук те намерили подслон, в непроходимия гъсталак, където живеят само диви зверове.
   Хранели се с диви плодове, корени и горски дивеч. Изворът ги поял с вода. Бегълците трябвало да забравят вкуса на хляба и солта. Да забравят топлото домашно огнище. Една изплетена от клонки колиба ги спасявала от лошото време. Кожи от зверове ги защитавали от нощния студ.
   Често, дочувайки ловджийски рог, лай на кучета и тропот на копита, Тристан и Изолда събаряли набързо своята колиба и побягвали навътре в гората. Като
подгонени зверове те били обречени да живеят сред дивите животни, винаги в тревога. Роклята на Изолда била изпокъсана и износена. Пръстите й станали толкова тънки, че заплитала с тревички пръстените си, за да не се изхлузват.
   И все пак Тристан и Изолда били щастливи. В кралския дворец те никога не били така щастливи. Влюбените искали вечно да живеят в гората Моруа. Но щастието им не продължило дълго.
   Веднъж крал Марк излязъл на лов в гората Моруа. Попаднал на един бързоног лопатар и както го преследвал, навлязъл дълбоко навътре в непроходимия гъсталак. Не чувал вече нито ловджийските рогове, нито лая на кучетата, нито виковете на ловците.
   И изведнъж крал Марк видял една бедна колиба, сгушена до ствола на стар дъб. В колибата, на постеля от сухи листа, спели Тристан и Изолда. Сега те били изцяло в негова власт. Ако искал, можел дори да ги убие.
   Но между Тристан и Изолда имало един меч, който ги разделял. Лицата на спящите били ясни и спокойни. По лицето на Изолда пропълзял слънчев лъч. Кралицата въздъхнала в съня си и закрила очите си с ръка. Колко бледа била тя, колко изтощен бил Тристан!
   Крал Марк почувствувал, че в сърцето му няма гняв.
   "Не случайно ги разделя този меч - помислил си той. - Не мога да ги убия, а и не искам."
   После кралят запушил пролуката между клонките на колибата с ръкавицата си, за да не безпокои слънцето кралицата. Свалил от ръката си пръстен, сложил го на пръста на Изолда. Сменил меча на Тристан със своя - взел нащърбения меч, а оставил друг, с изумруд на дръжката и тихо си отишъл, водейки за юздите своя кон.
   Събудила се Изолда и извикала:
   - Пръстен! Пръстенът на крал Марк е на пръста ми. Той е бил тук.
   - Тук - и не е ни убил! О, благороден, добри кралю Марк! Той ни е съжалил и ни е простил.
   И Тристан и Изолда разбрали, че е дошъл часът на раздялата. Докато се гневял кралят, те можели свободно да се обичат. Сега било друго. Кралят им бил простил и дългът повелявал на Тристан да върне Изолда на крал Марк.
   През нощта Тристан завел Изолда при стените на замъка.
   - Прощавай, Изолда, любов моя! Знай, ако ти потрябва моята помощ или просто поискаш да ме видиш - разумно или безумно да е твоето желание, - при първия зов на моята кралица аз ще пристигна в Корнуол.
   - Прощавай, Тристане, моя любов! Знай и ти: ако ме повикаш, нито стените на замъка, нито забраната на краля ще ме задържат в Корнуол.
   За последен път погледнал той Изолда. Тя дала на Тристан златната нишка, сплитаща косите й, за спомен от щастливите дни в гората Моруа.

   Тристан отново тръгнал да скита. Но времето не лекувало тъгата му. Гледал той морето, звездното небе, а виждал само Изолда. Разумът му не издържал - Тристан обезумял. Сам се питал, сам на висок глас си отговарял:
   - Не ме обича Изолда. Ако ме обичаше, щеше да ми се притече на помощ... А за какво?... Заради моята мъка? Но къде да ме намери?... Тук, в този край... Но знае ли Изолда къде съм избягал?... Е и какво, нека да заповяда да ме намерят... Не, не, тя няма да посмее, тя е покорна на краля, тя ме е забравила...
   Избягал Тристан от верния Горвенал; бос по снега, в дрипи, бродел зиме по горите и зовял: "Изолда! Изолда!" Ще го нахранят пастири, ще го стоплят и отново тръгва из гората. Понякога на пастирите им омръзвало да слушат
несвързаните му приказки и те пъдели Тристан, присмивали му се и го замеряли с камъни.
   Безумието довело Тристан до сините стени на замъка Тинтагел. Но щом видял кулата, където живеела Изолда, разумът му се прояснил. И му се приискало поне още веднъж да види Изолда. Но за това трябвало да проникне в замъка Тинтагел, без да го познаят. Тристан се преоблякъл като бродещ шут и така променил външността си, че никой не би могъл да го познае. Сега той бил гърбав урод, космат, с червено лице.
   Стражата охотно пуснала шута в замъка - нека позабавлява господарите.
   В залата, украсена с тъкани килими, седели крал Марк и кралица Изолда. От двете страни на краля и кралицата - рицари и прекрасни дами.
   Влязъл бродещият шут и докоснал струните на лютнята.
   - Кралю Марк, сеньори барони, прекрасна кралице, прекрасни дами! Не искате ли да чуете скръбната и жална повест за моята злощастна любов? Аз ще я разкажа за тези от вас, които обичат, и за никой друг. Слушайте и всеки ще види има ли болка, по-силна от моята. Смъртта ме държи в устата си. Не ме гълта, но и да живея не ми дава.
   - Коя е, друже, твоята възлюбена? - с усмивка попитал крал Марк.
   - Нима не знаеш, кралю? Аз обичам кралица Изолда и дойдох да я отведа със себе си. Ти отдавна я обичаш, кралю, тя ти е омръзнала. Дай да направим замяна. Аз ще ти дам моята сестра, чернокоса красавица. Родила я е в морето риба-кит, откърмила я е тигрица с млякото си. А ти ще ми дадеш Изолда Златокосата.
   Засмял се кралят. Умеел да забавлява шутът.
   - Но защо мислиш, друже, че кралицата ще те вземе? Ти не си твърде красив.
   - Кралю Марк, толкова неща изтърпях заради любовта си към Изолда! Като еленче препусках след нея в гората, в пропаст се хвърлях. За нея тъгува и жали моето сърце, а тя не може да ме познае. Заповядай й да ме обича! Заповядай, кралю!
   Колко смешно заподскачал шутът, как бързо се завъртял, как запищели струните под ръката му...
   Кралят се заливал от смях. Смеели се и рицарите, и дамите.
   Но сърцето на Изолда замряло.
   - Добре, добре, друже, ще заповядам - рекъл кралят. - Но ти не ми каза коя земя владееш? Къде ще отведеш със себе си кралицата? Как е името ти?
   - Наричат ме Тантрис.
   "Тантрис, Тантрис? Какво говори този изрод, той издевателствува над мен, иска да ми напомни за Тристан" - помислила объркана Изолда.
   - Господарю, този шут е пиян, заповядайте да го изгонят!
   - Имайте търпение, скъпа - отговорил крал Марк. - Нека още ни позабавлява. Той е толкова забавен.
   "Вижда се, дълго се задържах на този свят - щом не може да ме познае златокосата Изолда" - помислил си Тристан, а на глас казал:
   - Милостиви кралю, аз земи не владея. Не живея нито на земята, нито на небето. Ще отведа със себе си кралицата с една стъклена лодка на вълшебния остров Авалон, където тя няма да знае що е печал. Там, на острова, винаги звучат бретонски песни. Ето чуйте една от тях.
   С нелепи подскоци шутът се приближил до кралицата, седнал в краката й, прекарал ръка по струните на лютнята и зазвучала любимата песен на Изолда.
   Но шутът вече омръзнал на крал Марк. А и дошло време за лов. Чувало се как конят удря с копита и как кучетата лаят от нетърпение. Изолда се престорила на болна и не отишла на лов. В покоите си кралицата горчиво се оплакала на вярната Бренгена:
   - И без друго животът ми е печален и тежък. В лошо време дойде този шут в Тинтагел. Той сякаш чете в душата ми, знае това, което е известно само на теб и на Тристан. А как? Откъде?
   - Струва ми се, господарке моя, че това е самият Тристан.
   - Не, не, Тристан е толкова строен, толкова прекрасен, а този шут е гърбав, уродлив, отвратителен. Страх ме е, Бренгена...
   Като подскачал и влачел крак, шутът се примъкнал в покоите на кралицата.
   - Какво искаш от мене - отчаяно извикала кралицата.
   - Кралице Изолда, не ме ли познаваш? Аз съм Тристан.
   - Не, не, нито твоят креслив глас, нито шегите ти, нито ти самият - нищо не ми напомня за Тристан.
   - Ти можеше да не познаеш лицето ми, гласа ми, но нима не чу как бие в гърдите сърцето ми?
   Изведнъж в покоите на кралицата се втурнало куче. То скочило на гърдите на Тристан и едва не го повалило. Близнало лицето му с радостно скимтене. От деня, когато Тристан напуснал замъка, кучето рядко ставало от своята постеля, квичало - тъгувало по любимия си стопанин.
   - Виж, кралице Изолда, моето куче ме позна - печално казал Тристан.
   Но кралицата вече се била притиснала до гърдите на Тристан.
   Измил лицето си Тристан, изправил се и възвърнал предишния си прекрасен вид.
   Не успели влюбените да се порадват един на друг, не успели да се наговорят, а Бренгена вече започнала да се тревожи.
   - Чувате ли, тръби ловджийският рог. Крал Марк се връща от лов. Бягайте, господарю мой, бягайте.
   И тогава кралицата извикала:
   - О, жестока любов! Тя дарява кратка радост и дълги мъки - за цял живот.
   Тристан й възразил:
   - Не, кралице, не корете любовта, нашата господарка. Силна е радостта на любовта: един неин миг струва повече от хиляда живота, прекарани в нерадостна тъма, без светлината на любовта. Сбогом, кралице, сбогом завинаги!
   Тристан отново тръгнал да скита; той търсел смъртта в боя, но нито веднъж не срещнал равностоен противник.
   В двора на крал Артур почнали да говорят:
   - Тристан от Лооноис надмина всички рицари на Кръглата маса с подвизите си.
   Достигнали тези приказки до херцог Андрет и ненавистта и злобата му се разгорели още по-силно в сърцето му. Той приютил сенешала, изгонен от краля на Ирландия. Двамата се наговорили да убият Тристан, но не в честен двубой, не
като рицари, а като подли предатели.
   Херцог Андрет устроил засада на пътя на Тристан, а сенешалът хвърлил в гърба му отровно копие.
   Копието пробило ризницата и се забило в тялото му. По жилите на Тристан потекла смъртоносна отрова и той тежко заболял. Верният Горвенал го отвел в родния замък Каноел. Извикал лекари отвсякъде, но те не могли да помогнат на
болния. Заразената с отрова кръв на Тристан бавно изтичала, раната не зараствала. Разбрал той, че е дошло време да умира. Само Изолда можела все още да го спаси.
   А ако не го излекува, то поне да я види преди смъртта си. За последен път.
   По молба на Тристан изкусен скулптор направил статуя на Изолда. Статуята приличала на нея, но била няма и безжизнена и от това болката в душата на Тристан станала още по-силна. Той започнал да моли Горвенал да доведе Изолда при него.
   - Горвенале, приготви платна с два цвята: черни и бели. Нека белите платна бъдат знак, че Изолда идва при мен. А черните платна ще ми кажат: няма я Изолда на кораба. Те ще ми възвестят смъртта.
   Без да се бави нито ден, Горвенал отплавал към бреговете на Корнуол.
   - Кралице - обърнал се той към Изолда, - умира сър Тристан. Спомнете си колко мъки понесе той от любов към вас. Само вие можете да го излекувате. Спасете Тристан, господарке.
   - Неговият живот е и мой живот, неговата смърт е и моя смърт. Ако крал Марк не ме пусне, аз ще умра.
   Тъжна и разтревожена, Бренгена се втурнала при крал Марк. Паднала в краката му и всичко му признала:
   - Убийте ме, кралю, аз дадох на Тристан и Изолда питието на любовта. Изпият ли го двама души, никога не се разлюбват.
   И Бренгена разказала на крал Марк всичко, както си било.
   - Значи, моят племенник Тристан е невинен и кралица Изолда в нищо не е виновна. Причината е в питието. Сега разбрах всичко.
   Отишъл бързо при кралица Изолда и й казал:
   - Пускам те при Тристан, Изолда. Бързай, може би ще успееш все още да го спасиш. От днес ти си свободна да постъпваш, както искаш.
   По-бели от лебедово крило били платната на кораба. Изолда зовяла попътен вятър, заклевала го по-силно да надува платната. И всяка минута й се струвала дълга като година. Тя носела със себе си настойки от лековити билки. Само да стигне!
   Слабеел Тристан, не можел глава да повдигне. Неподвижно лежала дланта му върху дръжката на меча, нямал сили да свие пръстите си, той, който бил побеждавал дракони и великани!
   Дръжката на меча била обвита със златна нишка - последният подарък на Изолда.
   Един след друг пращал Тристан хора - да питат патрула на наблюдателната кула не се ли вижда платно в морето и с какъв цвят е.
   Но злобният сенешал, изгонен от ирландския крал, не изоставял мисълта си да погуби Тристан. Под чуждо име той се промъкнал в замъка Каноел и постъпил като воин на служба при Тристан.
   В деня, когато доплавал корабът, сенешалът бил на пост на кулата. Пратеникът извикал:
   - Ей, патрул, идва ли кораб?
   - Виждам кораб, виждам! - отзовал се сенешалът.
   - А какъв цвят са платната му?
   - Платната на кораба са черни като нощ.
   Пратеникът донесъл тази вест на Тристан. Той тежко въздъхнал, обърнал се с лице към стената, после тихо извикал:
   - Изолда, любов моя! - и умрял.
   Корабът хвърлил котва на брега на Лооноис. Първа слязла от него Изолда. Изтичала покрай плачещите хора, без да пита нищо. А като видяла мъртвия Тристан, почнала да говори с него като с жив:
   - Защо не ме дочака, о, коварни Тристане? Само един час ми трябваше, за да те излекувам. Още живее на земята твоята Изолда, но тя само с една крачка е изостанала от тебе.
   Легнала на леглото до Тристан, притиснала устни към неговите устни, въздъхнала дълбоко и умряла.
   Скръбната вест се разнесла из всички околни страни. Повече никой не винял Тристан и кралица Изолда. Тези, които не познавали любовта, за всичко обвинявали вълшебното питие. А тези, които познавали в живота любовта, плачели безутешно.
   Горчиво съжалявали за Тристан рицарите на Кръглата маса. Те разбрали кой и как е погубил Тристан, защото измяната и предателството винаги излизат наяве.
Прекрасният рицар Ланселот извикал на дуел херцог Андрет и го убил.
   А верният Горвенал дълго търсил коварния сенешал. Като хванат в леговището си звяр се криел сенешалът в колибата на един вилан, но Горвенал и там го намерил и яростно го пронизал с копието си. Така загиват всички предатели!
   Но любовта на Тристан и Изолда не свършила заедно с живота им.
   Крал Марк заповядал да направят две гробници - от халцедон*32 за Изолда и от берил*33 - за Тристан - и да погребат влюбените близо един до друг, на едно гробище. Между гробовете издигнали висок параклис.
   И станало чудо.
   На гроба на Тристан израснал трънлив храст, цъфтящ и благоуханен. Само че не нагоре, не към слънцето се издигнал той, а прехвърляйки се през параклиса, враснал в гроба на Изолда, за да не се разделят никога вече Тристан и Изолда.

   БЕЛЕЖКИ

   Народната легенда за любовта на Тристан и Изолда е възникнала много отдавна в епичната поезия на британските келти. Много имена на герои и названия на местности са исторически: Лооноис и гората Моруа, разположени в Шотландия, Тинтагел (Тинтажел) - на брега на Корнуол. Останки от стените му са се запазили до наши дни. Един от кралете на Корнуол, царувал през VI век, е носил името Марк. В старите келтски сказания се среща и името Друстан (Тристан).
   Може да се предполага, че сказанието за Тристан и Изолда е пренесено във Франция от странствуващи бретонски жонгльори - потомци на британските келти. През втората половина на XII век френски и англо-нормандски поети, които пишели на френски език, създали няколко стихотворни произведения за любовта на Тристан и Изолда.
   Талантливата поетеса Мари дьо Франс написала една неголяма поема (ле) "Орлови нокти". В нея се разказва за това как, тъгувайки, разделен от Изолда, Тристан хвърлял във вълните на ручея, според стария келтски обичай, пръчици, на които били изрязани послания до любимата му. До наши дни е стигнала и малката поема "Безумието на Тристан" от неизвестен автор. От големия роман в стихове на поета Берул са се запазили само откъси. В своята версия Берул добре е предал красотата и величието на древното сказание. Пълен с драматизъм е разказът за това как Тристан спасява кралица Изолда от прокажените.
   Англо-нормандският поет Томас в своя роман за Тристан и Изолда е смекчил суровите нрави на отдавна миналата епоха. Той рисува тънко чувствата на влюбените, преходите от ненавист към любов, борбата между дълг и любов.
   В романите за Тристан и Изолда е заимствувано твърде много от древните сказания: битката с дракона, омагьосаното питие, което Тристан и Изолда изпили
случайно, или разказа за това как израснали дървета или храсти на техните гробове и преплели плътно клоните си в знак, че е вечна и неразделна любовта им.
   Но поетите от XII век преосмислили древните сказания, тъй като те създавали своите произведения в друга историческа епоха. Любовта в поезията от това време е силна и прекрасна, тя не може да бъде подчинена на чужда воля. Изолда се омъжва по заповед на родителите си, но тя не може да победи своята любов към Тристан. Феодалният дълг към най-старшия в рода крал Марк повелява на Тристан да забрави Изолда, но той не може да се откаже от нея. Авторите на романите им намират оправдание: Тристан и Изолда са изпили омагьосаното питие на любовта, но в същото време става ясно, че голямата любов не се нуждае от оправдание.
   Романите за Тристан и Изолда са имали много голям успех. Появили се много подражания. В началото на XIII век немският поет Готфрид Страсбургски създал роман в стихове на тази тема, който прославил името му.
   За Тристан и Изолда са писали поети от най-различни страни на Европа: френски и английски, норвежки и немски, италиански и испански.
   Романите по легендата за Тристан и Изолда били най-любимото четиво в продължение на три столетия, после тя за дълго била забравена.
   През 1859 година немският композитор Рихард Вагнер възкресява легендата от забрава, като създава операта "Тристан и Изолда".
   А френският учен и писател Жозеф Бедие (1864-1938 г.) се опитал да пресъздаде най-древната версия на романа, ползувайки всички средновековни източници. Той направил това така тънко и поетично, че неговата книга "Роман за Тристан и Изолда" била преведена на различни езици и влязла в числото на най-любимите паметници в световната литература.
   За основа на нашия преразказ сме взели версията на поета Томас и две старинни ле - "Безумието на Тристан" и "Орлови нокти".

   4. ЛОЕНГРИН

   Умрял старият херцог на Брабант и Лимбург.*34 За наследница на всички свои владения оставил младата си дъщеря Елза.
   Още не стихнал надгробният плач и непокорните васали надигнали глави. Всеки от тях тайно мечтаел да стане управник на този богат край. В замъка Анвер било
неспокойно. Говорело се само за това, че не може една нежна и слаба девойка да управлява страната. Кой ли ще стане неин съпруг и защитник на Брабант?
   Елза била красива, красавица над красавиците. Очите й били по-прозрачни от горски ручеи, а русите й коси, преплетени с бисери, падали чак до петите й. Певците славели нейната хубост и добрия й нрав, разказвали за несметните й богатства.
   Отвсякъде в Анвер започнали да прииждат прочути рицари да искат ръката на Елза. И когато младата херцогиня отивала при гостите, те виждали, че това, което се говори за нея, е вярно, че мълвата нищо не е прибавила. Но женихите си тръгвали обратно с празни ръце. Всички получавали отказ. Сърцето на Елза мълчало, а за такива неща разумът не може да бъде съветник.
   В замъка пристигнал с многочислена свита прославеният рицар Фридрих фон Телрамунд. Разбрал за смъртта на брабантския херцог в далечен поход и побързал да дойде в Анвер. Бил страшен на вид. Дебел, огромен, по-висок от всички. Стъпката му била тежка: когато вървял из залите и ходниците на замъка, каменният под сякаш се люлеел. Никой не можел да победи Телрамунд на турнир, и в битката той винаги бил пръв. А откакто убил дракона в планините на Швеция, славата му още повече пораснала.
   В замъка Анвер, в присъствието на всички рицари и барони на Брабант и Лимбург, Телрамунд обявил, че по чест и по право ръката на Елза принадлежи на него.
   - Чуйте ме, благородни барони! В деня, когато херцогиня Елза навърши петнадесет години, херцогът на Брабант ме повика при себе си. "Чувствувам, че дните ми са преброени - каза той. - Ти ще бъдеш съпруг и защитник на дъщеря ми Елза". С тези думи той съедини ръцете ни. Ние двамата - аз и херцогиня Елза - се заклехме да изпълним волята му. Готов съм да удържа на думата си, затова и пристигнах тук.
   Учудили се най-близките съветници на херцогиня Елза. Старият херцог никога не бил споменавал, че е сватосал дъщеря си за Телрамунд. Тежко на Брабант, ако Телрамунд стане негов управник. Жесток и алчен бил той. Но да оставим това настрана. Истината ли казва Телрамунд?
   Всички погледнали херцогиня Елза, всички чакали нейния отговор. Тя станала по-бяла от сняг. Изправила се на трона и цялата трепереща, се опряла на ръката на старата си дойка.
   - Никога не съм чувала толкова лъжливи думи. Преди една година граф Телрамунд идва да се сватосва, но баща ми му отказа. "Храбър рицар е той, но сърцето му е жестоко. Никога няма да дам дъщеря си за жена на Телрамунд" - ето какво каза баща ми. Кълна се, че е така.
   Телрамунд пристъпил напред и извадил меча си:
   - Ни дума не съм излъгал. А ти, благородна господарке Елза, се опомни и засрами. Защо опорочаваш младите си устни с лъжлива клетва? Кълна се в рицарския си меч: ти даде съгласие да станеш моя жена.
   Бароните и рицарите зашумели, развълнували се. Мнозина не обичали Телрамунд. Но той се заклел в меча си. Нима може да не се вярва на тази клетва, свещена за всеки рицар?
   - Скоро в Антверпен трябва да пристигне крал Хенрих Птицеловеца.*35 Самия крал ще помоля да отсъди, херцогиньо Елза - казал Телрамунд. - Справедлив е
кралят: ще те накаже като клетвопрестъпница и ще ми даде това, което ми принадлежи по право. Опомни се Елза, докато не е късно.
   Младата Елза погледнала Телрамунд и припаднала. Придворните дами я извели.
   Минало известно време. В едно ясно неделно утро тръбите на кулите на Анвер затръбили, спуснал се подвижният мост и в замъка пристигнал Хенрих Птицеловеца
начело на множество барони и рицари.
   Херцогиня Елза излязла да посрещне краля. Въвели го в тронната зала с големи почести. Кралят започнал да разпитва в какво се състои работата. Телрамунд смело го гледал в очите и твърдо държал на своето.
   А плахата девойка се смутила и отговорите й били доста несвързани. После съвсем млъкнала и само се заливала в сълзи.
   Тогава кралят казал:
   - Мой дълг е да разбера истината, Елза, херцогиньо на Брабант. След три дни на брега на Шелда ще се състои божи*36 съд. Нека този, който вярва в твоята невинност, да се сражава с граф Телрамунд. Търси си защитник.
   По пътищата бързо препуснали конници. Елза изпратила вестоносци във всички близки и далечни замъци. Но те се завърнали с празни ръце - не се намерил защитник на Елза. Дори старите приятели на баща й не пожелали да й се притекат на помощ.
   На третия ден широката поляна край Анвер се изпълнила с глъчка. Слухът, че ще съдят младата херцогиня, се бил разнесъл из цялата страна. Събрало се мало и голямо.
   Крал Хенрих Птицеловеца седял под зеления дъб. Наоколо се трупали рицари и оръженосци, а по-нататък, край брега на Шелда, шумяла тълпата. Изведнъж всички млъкнали. От тъмната врата на замъка се показала Елза в обикновена бяла рокля. Светлите й руси коси били разпуснати и на вълни падали до земята. Елза нямала нито едно украшение, за да не говорят хората, че е скрила магьоснически
талисман.
   През тълпата преминал шепот. Едни жалели младата херцогиня, а други казвали: "Виновна е. Нарушила е клетвата."
   Опирайки се на ръката на старата си дойка, Елза слязла на поляната и се спряла пред краля.
   Махнал с ръка крал Хенрих Птицеловеца, дал знак и тръбачите излезли от тълпата. Вдигнали дългите си тръби и затръбили, обърнати в четирите посоки на света. След това се отдръпнали назад. На средата на поляната застанали херолди в пъстри дрехи.
   - Кой ще се застъпи за честта на херцогиня Елза Брабантска? - гръмко провъзгласили херолдите.
   Настъпила пълна тишина и от тази тишина Елза се изплашила. Трепнала и вдигнала глава. Тя стояла сама насред ливадата. Молейки с поглед за защита, Елза се обърнала към побелелите барони и крал Хенрих. Всички те навели очи. Значи, никой не й вярвал. Дори и най-преданите васали. Елза разбрала, че няма защитник. А ако никой не се застъпи за нея, ако никой не поиска да се сражава с Телрамунд, ще я признаят за виновна и тогава я чака страшно наказание за престъпване на клетва. Тъжно погледнала Елза към далечната тъмна гора и река Шелда, сякаш се прощавала с тях.
   Неочаквано нещо ярко проблеснало в реката. Елза неволно извикала. По Шелда плувал белоснежен лебед и теглел след себе си позлатена лодка. Лебедът все повече се приближавал. Когато доплувал до брега, хората видели, че в лодката спял млад рицар.
   - Чудо, чудо! - завикали всички.
   Тълпата се спуснала към реката. Хората започнали да викат рицаря, но, потънал в дълбок сън, той не помръднал.
   Изведнъж в нозете на Елза се спуснал любимият й сокол. В човката си държал златно звънче. Елза го взела и почнала да звъни.
   Рицарят веднага се събудил, станал и слязъл на брега. Мечът и щитът му ярко блеснали на слънцето. Никой от тези, които стояли на брега, не познавал този прекрасен светлокос рицар. Никой никога не бил виждал герба му: сребърен лебед на небесносин фон.
   Този ден на поляната край Анвер се били събрали всички брабантски рицари. Но нито един от тях не можел да се сравнява по красота и благородство на осанката с рицаря на Лебеда. Очите му горели с необикновена светлина и той
самият сякаш светел.
   - Позволи ми да бъда твой защитник, Елза - казал неизвестният рицар. - Ти си невинна. С меча си ще докажа това!
   После снел ръкавицата от дясната си ръка и я хвърлил в краката на Телрамунд. Той погледнал рицаря с ненавист, но се навел и вдигнал ръкавицата.
   Според обичая, завели ги в два противоположни края на полето. Няколко високи оръжейни майстори помогнали на Телрамунд да се облече в тежките доспехи. Хората се изумили, като видели колко огромен и страшен е Телрамунд в своите тъмни доспехи върху широкогърдия си черен кон.
   По знак на краля на рицаря на Лебеда дали един бял състезателен кон.
   Крал Хенрих махнал с ръка. Херолдите затръбили. И по техен сигнал Телрамунд и рицарят на Лебеда се понесли един срещу друг. Противниците се сблъскали с такава сила, че конете им паднали на задните си крака. Ясеновите копия се разхвърчали на трески. Рицарите слезли от конете и започнали да се бият с мечове.
   Неведнъж се било случвало Телрамунд да разсича противника си от главата до пояса. Мечът му свистял във въздуха. По-бързо от мълния проблясвал мечът на рицаря на Лебеда.
   От трясъка и звъна на оръжието птиците напуснали гнездата си. Дълго кръжали над дърветата, без да смеят да се спуснат.
   Привечер силите на двамата бойци почнали да се изчерпват. Телрамунд дишал тежко като ковашки мех. Уморил се и рицарят на Лебеда. Когато слънцето започнало вече да залязва зад кулите на Анвер, последният му лъч се спрял
върху меча на рицаря на Лебеда. И сякаш този лъч, пробляснал върху острието на меча, върнал силите на рицаря на Лебеда. Страшен удар се стоварил върху
Телрамунд. Той се залюлял. Пред очите му притъмняло.
   - Да свършим боя, настъпи дълбока нощ - извикал Телрамунд и рухнал на земята. Ремъците на шлема му се скъсали и той се търколил далеч в тревата.
   - Чиста е, чиста е Елза Брабантска! - разнесли се радостни викове над широката ливада.
   Рицарят на Лебеда допрял меча си до гърлото на Телрамунд.
   - Ти оклевети Елза Брабантска, Фридрих фон Телрамунд. Признаваш ли се за виновен?
   - Признавам се - глухо отговорил Телрамунд. - Пощади ме, рицарю!
   Рицарят на Лебеда се обърнал към краля:
   - Противникът ми е победен и моли за пощада. Подари му живота, кралю.
   - Ако трябва да бъдем справедливи, Телрамунд заслужава смърт - отговорил Хенрих Птицеловеца, - но ти имаш право сам да решиш дали да живее, или да умре.
   - Подарявам ти живота, Телрамунд - казал рицарят на Лебеда, - но нека от днес мечът ти да ти служи само за добри дела.
   Дванадесет пажове се приближили до Телрамунд. С мъка вдигнали своя господар, сложили го на носилка и го отнесли.
   Всички край Елза се радвали, но нейното сърце се свило от тревога и страх. "Какво ли ще стане сега? - помислила си тя. - Ами ако рицарят отплува веднага? Защо чака този лебед на брега?
   Тогава крал Хенрих Птицеловеца казал:
   - Рицарю, не напускай младата херцогиня Елза. Сам разсъди: нима може една нежна и слаба девойка да управлява страна, където мъжете пиянствуват по
масите, бързо се улавят за меча, а родовите замъци преминават от ръце в ръце като зарове. Брабантската земя е уморена от разпри. Сеячът не може да засее, защото не знае ще събере ли реколтата. Рицарю, искаш ли да вземеш Елза Брабантска за жена и да й бъдеш защитник? А ти, Елза, съгласна ли си да му станеш съпруга?
   - Да - тихо отвърнала Елза.
   Но рицарят стоял опрян на меча си и мълчал. Най-после той прекъснал мълчанието и казал на Елза:
   - За мен няма по-голямо щастие от това да стана твой съпруг. Но трябва да знаеш, че аз нямам право да ти откривам името си. За тебе аз завинаги ще остана рицарят на Лебеда. Можеш ли да се закълнеш, че никога няма да попиташ кой съм и откъде идвам?
   - Кълна ти се, рицарю! - бързо казала Елза.
   - Помисли още веднъж, херцогиньо, тежка е тази клетва.
   - Кълна се, кълна ти се, рицарю! - повторила Елза. - Никога няма да те попитам кой си и откъде си!
   Щом произнесла тези думи, лебедът плеснал с криле и отплувал надолу по река Шелда, влачейки след себе си лодката.
   Сватбата на херцогиня Елза и рицаря на Лебеда била отпразнувана тържествено в замъка Анвер.
   В залата за пиршества се събрали триста знатни гости. И крал Хенрих останал в замъка Анвер, макар и да го чакали неотложни работи. На подиума под балдахина, до краля седели младите съпрузи. По-прекрасна двойка от тази никой никога не бил виждал.
   Елза живеела щастливо с рицаря на Лебеда.
   Често мъжът й ходел на далечни походи с другите брабантски рицари. Воювал с хуните и сарацините и си спечелил голяма слава.
   На брабантската земя се възцарил мир. Враговете й не смеели повече да я нападат.
   Рицарите обичат воинските развлечения. Рицарят на Лебеда бил пръв на турнирите.
   Веднъж край прекрасния град Антверпен бил устроен голям турнир. Рицарят на Лебеда свалил от седлото един след друг девет рицари. Деветият бил херцог Клевски. Той отлетял на разстояние едно копие и падайки, счупил дясната си ръка. От тогава херцог Клевски намразил рицаря на Лебеда, а жена му, надменната и славолюбива Урсула, мислела само за отмъщение.
   В замъка Анвер царяло радостно оживление. Празнували кръщение. На херцогиня Елза й се родило прекрасно момче.
   Веселието на масата не стихвало. Придворните виночерпци не смогвали да наливат вино в златните и сребърните чаши.
   Неочаквано доложили на Елза, че е пристигнала херцогиня Клевска. Елза се 
зарадвала: значи, Урсула е забравила старата вражда.
   Вратите на залата се разтворили. Влязла Урсула Клевска. Роклята й била черна като нощ. След нея по каменните плочи се стелела черна мантия.
   Елза разбрала, че херцогинята не е дошла за добро. Настанила гостенката на масата на почетно място. Урсула едва докоснала с устни виното и златната чаша.
   - Поздравявам те за сина и наследника, Елза Брабантска! - казала тя. - Но ми е жал за тебе. Незавидна е съдбата ти. Какво ще отговориш на сина си, когато те попита как се казва баща му? Твоят син ще порасне, без да познава род и роднини. Ще се намерят зли хора да го попитат: "В коя колиба е роден баща ти?"
   Елза замряла от нечуваната обида и отговорила гордо на херцогиня Клевска:
   - Може да не знам името на мъжа си, но то е покрито със слава. Още никой не го е победил.
   Херцогиня Клевска гневно хвърлила златната чаша на пода и излязла от празничната зала.
   Когато гостите се разотишли в покоите си и Елза и съпругът й останали сами, той й казал:
   - Скъпа, ти напразно се смути и натъжи. Довери се на чистото си сърце. Защото любовта - това е доверие във всичко и докрай. Какво значение има за тебе хорската злоба?
   - Не заради себе си бих искала да зная всичко, съпруже мой. Сърцето ми подсказва, че си от знатен род. Искам да хвърля златното ти име в лицето на нашите неприятели, за да не може никой да унижи нито тебе, нито моя син!
   Рицарят я погледнал тъжно и тревожно.
   - Но, Елза, ако душата на човек е чиста, никаква клевета не може да го унижи и засегне. Виждам, че искаш да узнаеш моята тайна. Спри се, Елза, не ме питай.
   Тя навела глава и замълчала.
   Втората нощ Елза не могла да се сдържи:
   - Скоро синът ни ще порасне. Какво ще му отговоря, когато попита: "Как се казва моят баща?"
   Тогава рицарят отвърнал:
   - Името на човека не е празен звук. Името на човека - това са неговите подвизи и добри дела. Моята слава ще замени на нашия син името ми.
   Елза нищо не казала, но сърцето й не се успокоило.
   Каквото и да правела през този ден, с каквото и да била заета, непрекъснато мислела само за едно: как да разбере името на съпруга си.
   През цялото време в ушите й неумолимо звучали думите на херцогиня Клевска: "Защо твоят рицар крие името си? В коя колиба е роден?"
   А на третата нощ Елза си помислила: "Няма да има щастие за нас, докато не разбера всичко. Тази тайна убива любовта ни."
   Цяла нощ Елза се измъчвала и не могла да заспи.
   След като се усъмнила веднъж, тя повече не можела да се владее. През ума й минавали едно от друго по-страшни подозрения.
   И накрая Елза не издържала:
   - Кой си ти? Откъде си? Кажи ми! - попитала тя.
   Попитала - и сама се изплашила, изстръпнала. Страшните думи се откъснали от устните й, не можеш да ги върнеш назад. Тя нарушила клетвата! И като се разтреперала, Елза паднала в краката на мъжа си.
   - Не, не, мълчи! Не назовавай името си! Аз ти вярвам. И повече никога за нищо няма да те попитам...
   - Късно е, Елза - отговорил рицарят. - Ти зададе въпроса и наруши клетвата. Сега аз нямам право да мълча. Утре на поляната край Анвер в присъствието на всички рицари и барони, пред целия народ аз ще назова името си.
   Слънцето изгряло и стоплило старите кули на Анвер. Замъкът се събудил. По стълбите засновали слуги и слугини. Весела тълпа придворни влязла да приветствува херцогинята и съпруга й.
   Но те били тъжни. Никъде по света нямало други двама така печални като Елза и рицаря на Лебеда.
   Тръбите от кулите на Анвер отново зазвучали и приканили всички да се съберат на поляната пред замъка.
   Гостите се учудили: защо ли ги свикват в такъв ранен, неудобен час? Какво се е случило?
   На поляната излезли херцогиня Елза и рицарят на Лебеда. Елза била по-бледа от бялото си покривало. Тя разбрала, че щастието й е загинало.
   И когато всички погледи се обърнали в очакване към рицаря на Лебеда, той казал:
   - Нека всички знаят - името ми е Лоенгрин. Мой баща е Пърсивал, крал на Монсалват. При него служат най-благородните рицари в света, защитници на угнетените и обидените. Замъкът Монсалват се издига високо в планините. Той няма стражеви кули и дебели стени като вашите замъци. Подвижният мост е винаги гостоприемно спуснат. Вратите са широко отворени. Всеки пътник там е желан гост. Но по моста на Монсалват не се разнасят често стъпки. Тъмните мисли пречат на човек да види вълшебния замък. Злите му дела не му дават да се изкачи до него. На един висок стълб пред замъка има камбана. Ако някъде се
извършва несправедливост, ако някой се нуждае от помощ, сама, без да я докосне ръката на звънаря, камбаната започва да звъни. Тогава един от рицарите на Монсалват се стяга за път. Ако той спаси прекрасна девойка и те се обикнат, рицарят на Монсалват може да остане при нея и те ще бъдат щастливи до края на дните си. Но тази, която той е спасил, е длъжна да даде клетва, че никога няма да го попита за името му. Трябва да му се довери без сянка от съмнение и страх. Ако наруши клетвата и попита: "Кой си ти?" - тогава рицарят е длъжен да се върне в своя далечен замък Монсалват.
   Елза горестно извикала:
   Рицарят заповядал да донесат малкия му син. Целунал го и го притиснал до гърдите си.
   - Любима, настъпи часът на раздялата - казал Лоенгрин на Елза. - Сега ние завинаги ще се разделим. Наречи моя син Лоенгрин. На него оставям своя меч и щит. Те ще го пазят в битките. А на тебе оставям за спомен пръстена на моята любов (?) (нечетлив текст).
   - Лебед, лебед! - завикали изведнъж от тълпата.
   И всички видели, че по река Шелда към Анвер плувал белоснежен лебед и теглел празна лодка.
   - Монсалват ме зове! - възкликнал Лоенгрин. - Прощавай, Елза, не мога повече да остана при теб!
   Елза се хвърлила към мъжа си и го прегърнала.
   Лоенгрин целунал пълните й със сълзи очи. После внимателно се освободил от ръцете й и се качил в лодката. Лебедът тихо заплувал по течението, теглейки лодката след себе си.
   И докато лодката не се скрила зад завоя, докато още можели да се виждат един друг, Елза и Лоенгрин се гледали с неизразима печал.

   БЕЛЕЖКИ

   Един от първите, разказал за Лоенгрин, е немският поет-певец (минезингер) Волфрам фон Ешенбах (1170-1220 г.) в своята рицарска поема "Парсифал". След много
приключения Парсифал станал пазител на Граал. Лоенгрин е син на Парсифал.
   Волфрам фон Ешенбах обединил в едно два сюжета: легендата за свещената чаша Граал с легендата за рицаря Лебед.
   Легендата за чашата Граал има сравнително късен литературен произход. Тя се е появила в края на XII век и веднага станала много популярна. По нейния сюжет са написани много поеми и романи. Ето какво гласи тя.
   Някъде на такова място, за където никой не знае пътя, се намира високата планина Монсалват. На върха й се издига замък от бял мрамор. В този замък живеят рицари - пазители на чудната чаша Граал. Понякога рицарите се явяват там, където е необходимо да защитят слаби и обидени хора.
   В това предание Волфрам фон Ешенбах вплел приказен мотив. Необикновеното същество, както се разказва в много народни приказки, може да обикне смъртен човек при условие, че той не наруши някаква забрана. Когато забраната е нарушена, а любопитството винаги го кара да я наруши - необикновеният съпруг изчезва завинаги. В приказките той сам долита в образа на лебед. Но в по-късните легенди лебедът кара лодка с рицар.
   Освен поемата на Волфрам фон Ешенбах, известни са още много френски и немски варианти на "Лоенгрин".
   В началото на XIX век учените започнали да събират и да изучават старинни приказки, легенди и предания. Знаменитите изследователи и събирачи на приказки
братя Грим публикували в свой преразказ преданията "Рицарят Лебед" и "Лоенгрин в Брабант". Това възкресило интереса към легендата за Лоенгрин. По сюжет от легендата композиторът Рихард Вагнер създал една от най-хубавите си опери - "Лоенгрин" (1848 г.).

   5. РОБИН ХУД

   В гората момъкът елен убил - затвор за тая кръв!
   Ах, майка си да храни е решил - бесило за такъв!
   Съсипва се старицата от плач: "Спаси го, брате, Робин Худ!"
   Внезапно писна яростна стрела - пазачът бяга като луд...

   Така пеят йомените*37 на халба бира.
   - Кралският шериф*38 нарича Робин Худ разбойник, а всъщност той самият е разбойник - говорят те помежду си. - Робин Худ е наш верен приятел и защитник.
   Много разкази и песни били създадени в стара Англия за волния стрелец Робин Худ и неговата вярна дружина.
   Потисниците на народа треперели само като чуели името му. Всичко става, току-виж причакал ги на пътя в гората и ги пронизал с точната си стрела.
   Но как станал волен стрелец Робин Худ? Слушайте.
   Робин Худ се родил в Нотингамското графство,*39 недалеч от град Локсли. Негов баща бил младият йомен Вили.
   Имал си той малък имот. Имал и дом, и крави в обора, и хубави коне в конюшнята, но алчните монаси от съседния манастир му отнели всичко. Те съчинили фалшив документ, че уж Вили им дължи много пари, и той бил принуден да даде целия си имот на монасите. Нима ще получиш справедливост от продажен съдия?
   Грабнал Вили сопата, набил здраво монасите, когато дошли да го пъдят от родния му дом, и отишъл да живее в зелената, свободна гора заедно с жена си и малкия си син.
   Хубави гори имало в Нотингамското графство. Богати били на дивеч. В тях пасели стада елени, в гъсталаците се въдели глигани. Но най-важно от всичко било, че давали сигурно убежище на преследвани хора.
   Растял в гората малкият син на йомена Вили. Той бил здрав като младо дъбче, весел и засмян. Хубаво име му дали родителите: Робин, а по-късно хората и прякор му сложили. Започнали да го наричат Робин Худ.*40
   Младият Вили научил сина си на всичко, което умеел. Вили стрелял добре с лък, а Робин още по-добре. Очите на Робин били зорки като на сокол, краката му бързи като на елен, слухът му остър като на нощен бухал.
   Нито един кралски лесничей не можел да се приближи незабелязано до него. Клонче да изпращи, тръстика да трепне и Робин вече вижда и чува.
   Веднъж момчето попитало баща си:
   - Татко, защо се крием в горите? Кой ни преследва? Кои са нашите врагове?
   - Много неприятели имаме ние, синко.
   Вили започнал да свива пръстите на дясната си ръка. Свил един пръст.
   - Слушай, Робин. На първо място това са нормандските рицари, принцове и крале. Преди повече от сто години те преплавали морето с много кораби и завоювали нашата Англия. С огън и меч я завоювали. И оттогава тези надути
нормандци се гаврят с нас, волните сакси. За тях ние сме по-долни от свине. Нормандските рицари обичали лова и, хоп, кралят обявил лова в нашите свободни гори за забранен. На него, казва, принадлежат горите и на никой друг. Нито един прост йомен да не смее да ловува в тях, иначе я езика ще му отрежат, я ръка или крак ще му отсекат. я ще го обесят...
   Вили свил втория пръст на дясната си ръка:
   - Наши кръвни врагове са и кралските лесничеи. Сноват из горите като хрътки и ни преследват нас, волните стрелци, като диви зверове. "Вълча глава", ето как ме наричат лесничеите.
   Бащата на Робин свивал един след друг пръстите на дясната, а после и на лявата си ръка.
   - Помни, синко, наши врагове са: шерифите, полицаите, съдиите, дебелите монаси, управителите на именията, доносчиците, кръвопийците-лихвари...
   Но ето че пръстите на ръцете му не стигнали да ги изброи. Робин се засмял и казал:
   - Татко, ти имаш пръсти и на краката си. Но дори враговете ни да са толкова, колкото са дърветата в гората, аз и тогава няма да се уплаша, докато имам лък и стрели.
   Така си приказвали бащата и синът.
   Робин Худ пораснал и също станал волен стрелец. Един след друг в Шърудската гора идвали при него смели хора. Кой избягал от несгоди, кой от глад, кой искал да си разчисти сметките с омразни потисници. Малко по малко растяла дружината на волните стрелци.
   Пръв помощник на Робин Худ станал Малкия Джон, як и висок на ръст. Веднъж той срещнал Робин Худ на моста на един поток. Никой не искал да направи път. Завързала се люта схватка помежду им. Тоягите свистели във въздуха. А когато боят завършил - двамата юнаци се засмели и оттогава станали приятели за цял живот.
   Не на последно място в дружината на Робин Худ бил и избягалият монах - отец Тък. Той бил ленивец и лакомник, но никой не можел да устои срещу него в ръкопашен бой. С героични подвизи се прославили мелничарят Мъч Скейслок -
Остригания Перчем, Алан от Долината... Не могат да се изброят всички юнаци от дружината на Робин Худ.
   Много разкази за Робин Худ и неговата славна дружина са се запазили в паметта на хората. Ето един от тях.

   Недалеч от Шърудската гора се издигат кули, белеят се стени. Това е град Нотингам. В него управлявал кралски шериф - заклет враг на Робин Худ. Веднъж той хванал в плен трима горски стрелци от дружината на Робин Худ и искал да ги окачи на бесилката.
   - Ще трябва да разузнаем дали са здрави ключалките на тъмниците и много ли са стражите - казал Робин Худ на другарите си.
   Но как да проникнат незабелязано в Нотингам?
   Робин Худ се скрил в лешниковите храсти край пътя. В гората било тихо. Чувало се как катеричка чупи орехи.
   Изведнъж ситно зачаткали копита. Идвал някакъв конник на дореста кобила. Към седлото били привързани тежки чували.
   - Ей, приятелю, добро утро! - извикал силно Робин Худ. - Както виждам, случаят ми е изпратил спътник. Кажи ми кой си и откъде си?
   - Какво ти влиза в работата откъде съм? Месар съм и отивам в град Нотингам. Днес е пазарен ден. Карам там говеждо.
   - Е, тогава не бързай, вече си намери купувач. Я ми продай стоката си заедно с кобилата. Няма да се скъпя. Хайде да си сменим и дрехите.
   Робин Худ определил добра цена.
   - Че какво, вземи всичко, по-малко грижи ще имам. И на замяната съм съгласен: куртката ти е от здраво сукно.
   Купил Робин Худ дорестата кобила заедно с цялата стока, преоблякъл се в дрехите на месаря и се отправил към Нотингам.
   Минал той през градската врата, като си подсвирквал безгрижно, но поглеждал настрани и всичко забелязвал.
   На пазара било шумно и многолюдно.
   Подредил стоката си Робин Худ и се провикнал:
   - Хайде на хубавото говеждо, добри хора! По-хубаво няма да намерите!
   Приближил се един старец и попитал за цената:
   - Колко струва ей това парче месо? Най-малкото, дето е само жили и кости?
   - Това ли? Е, наистина, постно парче. Един меден грош ще ми дадеш за него.
   Евтино продавал Робин Худ. Всички купувачи се стълпили край него, нищо не купували от другите месари.
   - Този не е с ума си! - решили месарите. - Всички купувачи отби. Трябва да кажем на шерифа.
   Робин Худ още не бил успял да продаде стоката си и стражите го хванали.
   Шерифът и жена му тъкмо закусвали.
   - Ти какво, негоднико, да не си полудял! - креснал той на Робин Худ. - Месарите се оплакват от тебе. Защо си продавал месото за грошове? Защо не вземаш истинската цена?
   Робин Худ се престорил на глупак:
   - Че откъде да зная цената, ваша милост? - захленчил той. - Преди да умре баща ми - а той само преди седмица си отиде, царство му небесно! - аз никога не съм излизал от нашето селце.
   - Да не лъжеш? Кажи ми истината: откъде взе стоката? Открадна ли я?
   - Какво говорите, ваша милост! Баща ми ми остави голямо стадо рогат добитък. И всички се бодат, искат да ядат, омръзнаха ми, до гуша ми дойдоха. Аз им казвам: режете дърва, носете вода. Нищо не щат да правят. даже пода в къщи не помитат. Не слуша рогатият му добитък.
   - А... А колко глави е стадото ти?
   - Не мога да броя, но, мисля, трябва да са към хиляда глави.
   - Към хиляда? - ахнала жената на шерифа и прошепнала на ухото на мъжа си: - Момъкът е съвсем глупав. Може да ни продаде стадото за грошове. Бъди по-мил с него.
   - Добре, юначе - усмихнал се шерифът, - прощавам ти вината. Веднага се вижда, че си добър човек.
   Шерифът налял вино на Робин Худ и го запитал:
   - А би ли ми продал стадото си?
   - Че какво, защо да не го продам?... Само че преди това ми се ще да поразгледам градските чудесии. Вярно ли е, че кулите подпират небето?
   - Да вървим, аз сам ще ти покажа Нотингам - предложил шерифът.
   Тръгнали те из града.
   Робин Худ огледал всичко внимателно: и замъка, и църквата, и затвора, страшния каменен затвор. Преброил всички стражи, видял какви са ключалките и здрави ли са вратите на затвора.
   Тупнал шерифът с крак по земята.
   - Ето, на това място, в дълбокото подземие, лежат разбойници. Трима волни стрелци от шайката на Робин Худ. След една седмица има голям празник, тогава ще ги обеся.
   - Ух, колко ли са страшни, ваша милост. Не приличат на нас, хората, а са като горски зверове, обрасли с козина и кучешките им зъби стърчат от устата. Така съм чувал.
   - Хо-хо, ама че го каза.
   По пътя шерифът се споразумял с Робин Худ за цената. Селският глупак продал своя рогат добитък само за една кесия сребърни монети.
   Шерифът бързал по-скоро да вземе стадото. Мушнал той в пазвата си кесия с пари, седнал на коня - и на път. Но не взел воини със себе си, а десетина овчари. Дал и на Робин Худ хубав кон.
   Робин Худ препускал напред и показвал пътя.
   Дълго яздили. Накрая умореният шериф попитал:
   - Че къде е това твое стадо? Колко поляни и горички минахме вече! Слънцето ми напече главата... Устата ми се напълни с прах.
   - Сега вече е близо, ваша милост. Ето там, в Шърудската гора, пасе моят рогат добитък.
   - В Шърудската гора ли казваш? Страшно място! Боже, помилуй и ни пази от среща с Робин Худ!
   Тогава Робин Худ вдигнал ловджийския рог и затръбил. И изведнъж от гората изскочило голямо стадо елени. Подплашени, те бързо тичали, гонени от волни стрелци.
   - Е, какво, харесва ли ти моят рогат добитък, сър шериф? Виж, колко добре е охранен.
   В този миг храстите зашумели, раздвижили се... На пътя се появил висок снажен младеж с лък в ръце.
   - Ей, Малки Джон - извикал Робин Худ. - Доведох купувач от Нотингам. Взема цялото ни стадо, без да го брои.
   - О, това е чудесно! Надявам се, че ще ни плати честно с чисто сребро.
   Робин Худ хвърлил плаща от раменете си на земята.
   - Сипете парите от кесията, ваша милост.
   Нямало какво да се прави. Шерифът изсипал парите.
   - Малко са май тези пари - поклатил глава Робин Худ - за такова голямо стадо! Хайде свали от пръста си златния пръстен с печата!
   Извадил шерифът пръстена от пръста си.
   - Е, шерифе, сега според нашия обичай ще те нагостя добре. И ще пренощуваш при нас. Че ти си наивен и доверчив човек, боя се да не те ограбят в тъмнината
по пътя...
   Изпратил Робин Худ Малкия Джон с отряд стрелци да освободят другарите им от затвора. Пръстенът на шерифа им послужил като пропуск в Нотингам.
   Вързали волните стрелци пазачите на затвора, разбили ключалките, строшили веригите и дим да ги няма.
   Сутринта се върнали в Шърудската гора.
   - Е, шерифе, вземи стадото си, ако можеш да го хванеш - казал тогава Робин Худ. - Иди си в къщи и не забравяй, че имаш приятели в Шърудската гора и че рогатият ни добитък е в изобилие. И донеси кесия сребро.

   Ето и още един разказ.
   Веднъж Малкия Джон седял на върха на хълма. Оттам всичко се виждало като на длан. В подножието му се събирали пет пътя.
   Изведнъж той забелязал, че по единия път върви рицар. Както изглежда, запътил се е към град Йорк.*41 Пътувал сам, без слуги и оръженосци. Рицарят бил с изпосечена от мечове бойна ризница и смачкан шлем, на раменете му -
дрипав плащ.
   Рицарят ниско бил навел глава. Неговият стар кон, сякаш чувствувайки мъката на стопанина си, едва-едва пристъпвал и бавно се влачел.
   Щом рицарят стигнал до кръстопътя и Малкия Джон излязъл иззад дървото. Снел той шапката от главата си и коленичил.
   - Добре дошъл, благородни рицарю! Приветствуваме те в нашата свободна, зелена гора. Нашият славен предводител те кани да обядваш с него.
   - А кой е вашият предводител, добри човече?
   - Знаменитият стрелец Робин Худ.
   Рицарят не се уплашил от това име, не трепнал дори.
   - О, чувал съм доста хубави работи за него - казал той. - За мене е чест да обядвам с такъв храбрец. Само че аз не съм весел събеседник.
   Завели госта в колибата на Робин Худ. Излязъл Робин Худ на вратата, снел шапката си с перо и се поклонил.
   - Моля, благородни рицарю, не се гнусете от моята колиба. Тя не е богато подредена, но затова пък ни чака хубав обяд.
   - Благодаря ти за поканата, Робин Худ - отговорил рицарят.
   Седнали те на дъбова маса. Какво ли само нямало върху нея! Печени патици, фазани, яребици... Баници, пълнени с еленово месо, препечен хляб, бира и вино.
   - Добри ми стопанино - казал рицарят, - не ще скрия от тебе, че ето вече три седмици не ми се е случвало да обядвам така добре. Тези гозби според мен стават и царска трапеза.
   - Така ли, значи ти угодих, сър рицарю - усмихнал се Робин Худ. - Сигурно ще поискаш поне малко да ми се отблагодариш на мен, простия йомен...
   - Уви, добри ми Робин, кесията ми е празна - отговорил рицарят.
   - Та нали си знатен господин! - намръщил се Робин Худ. - Имаш сигурно и замък, и имот. И отиваш в богатия и славен град Йорк. Колко пари носиш в себе си? Само че говори истината!
   - Десет шилинга. Аз, Ричард Лий, още никого не съм лъгал.
   Малкия Джон отвързал торбата от седлото, изтърсил я... С жален звън на тревата паднали няколко монети.
   - Донесете чаша хубаво вино! - извикал Робин Худ. - Радвам се, че не си изкриви душата. Кажи ми защо си толкова беден? Да не си пияница или прахосник? А може би са те разорили караници и разправии със съседите?
   - Не, Робин Худ. Чуй какво ми се случи. Имам син, Гилбърт, мой наследник, мой единствен любим син. Той се би на турнира в град Йорк и не посрами името ни - трима противници събори от седлата им. Но, без да иска, уби с копие един нормандски рицар. А ние нали сме саксонци по род. Нормандците започнаха да викат, да обвиняват сина ми в злоумишлено убийство. И за да откупя главата на сина си, заложих всичките си земи в абатството*42 Света Мария в град Йорк.
   - Ти си попаднал в железен капан, сър рицар - поклатил глава Робин Худ. - Зная го аз този абат, много съм слушал за тъмните му дела. Алчен и жесток е той. При него служи рицарят на име Гай Гисбърн - Кървавия меч. Гай Гисбърн
владее замъка Биркенар, и, вярвай ми, бесилките край Биркенар никога не са празни. Колко дължиш на манастира и кога е срокът за плащане? - попитал Робин Худ.
   - Четиристотин фунта сребърни монети и трябва да ги платя днес до залез слънце. За това и съм тръгнал за град Йорк - да моля абата за отсрочка, макар да знам, че няма да ми даде нито ден повече, нито дори час ще отсрочи.
Прощавай, Робин Худ, няма с какво да ти се отблагодаря. Утре абатът ще отнеме замъка и земята ми. Ще стана бедняк и ще ида кръстоносец, а жена ми ще яде по милост горчив чужд хляб.
   - А твоите другари, благородните рицари? - смръщил вежди Робин Худ. - Нима няма да ти се притекат на помощ?
   - О, всичките ми приятели се разпръснаха като листа при буря.
   - Проклети да са! - извикал Робин Худ. - Проклети да са всички неверни приятели! Така, значи, не се намери никой, който да гарантира за теб?
   - Никой, освен светците и ангелите...
   - Слаба гаранция! - възкликнал Робин Худ. - Кълна се в лъка и стрелите си, че на никого не бих дал пари в заем с по-голямо желание, отколкото на тебе! Малки Джон, донеси тук четиристотин фунта сребърни монети.
   Малкия Джон донесъл парите в голяма кожена торба и рекъл на Робин Худ:
   - Погледни, славни наш предводителю, с плаща на рицаря могат да се ловят кротушки като с мрежа. А проклетият Гай Гисбърн се разхожда с кадифян плащ, подплатен с кожи! Няма правда на този свят, но нали ние за това сме тук. Малко ли хубаво сукно имаме? Ще се намери и зелено, и алено, и други цветове.
   - Няма да е лошо да подарим на рицаря ботуши с позлатени шпори - застъпил се Мелничарят Мъч.
   - А и тази кранта май няма да го закара до славния град Йорк - поклатил глава отец Тък. - Кълна се в свети Мартин, ще се сгромоляса заедно с него в някоя канавка.
   - Доведете един хубав кон, приятели, сложете му ново седло и сребърна юзда! - заповядал Робин Худ.
   - А кога трябва да ти върна парите? - попитал рицарят.
   - Ще ми ги върнеш точно след дванадесет месеца под този голям бряст. Но ти нямаш оръженосец, сър рицар. Сядай на коня, Малки Джон, и тръгвай след рицаря. Струва ми се, че скоро ще му дотрябваш.
   А какво ставало през това време в манастира "Света Мария"? Слушайте!
   Абатът седял до дъбова маса сред голяма каменна зала. Гънките на тройната му гуша като вълни се диплели една над друга.
   В креслото до дясната ръка на абата седял важен съдия, а до лявата - Гай Гисбърн - Кървавия меч.
   Тримата пиели вино, чаша след чаша.
   - А ето че рицарят Ричард Лий не върна дълга си - казал абатът на съдията. - Сега той трябва да даде на манастира дома и земята си.
   - Така е - отговорил съдията, - но нали слънцето още не е залязло.
   - Ей, стар фенер - заплашил с юмрук слънцето пияният Гай Гисбърн.
   - Няма да чакам повече - решил абатът. - Писари, пишете съдебното решение, а ти ще сложиш печата си - казал той на съдията.
   Те и не подозирали, че сър Ричард Лий вече е влязъл в манастира заедно със своя оръженосец Малкия Джон.
   Рицарят слязъл от коня. Манастирският коняр казал на Малкия Джон:
   - Ей сега ще заведа конете ви в конюшнята на манастира, сър оръженосец, ще ги разседлая и ще ги нахраня с овес.
   - Благодаря, но, право да си кажа, нашите коне не са свикнали с манастирски овес. Нека стоят тука оседлани. Аз ще ги повардя - отговорил Малкия Джон.
   А рицарят влязъл в залата, където вече скърцали перата на писарите. Поклонил се той на присъствуващите и казал:
   - Аз, Ричард Лий, се явих да те моля за голяма милост, отче абате. Днес изтича срокът на моя дълг. Дойдох да измоля отсрочка. Съжали болната ми жена, свети отче.
   - Охо, Ричард Лий, виж ти каква песен ми пееш сега. С такъв ли глас говореше, когато заплашваше с меч нашия верен слуга Гай Гисбърн? Отсрочка ли? Нито един ден, нито един час...
   - Застъпи се за мен, господин съдия - помолил рицарят.
   - Не, по-добре да защитя абата - усмихнал се съдията. - За глупак ли ме смяташ, сър рицар.
   - Прости се със стария си имот и си търси нов, Ричард Лий - махнал с ръка абатът. - Донесете чаша вино на рицаря. Изпий виното на прощаване, сър рицар.
   - Няма да пия виното ти, абате. А моята земя ще си остане моя. Все още свети на небето справедливото слънце.
   И рицарят изсипал парите от торбата.
   Абатът пребледнял, повдигнал се от мястото си. Изплъзнал му се имотът на рицаря Ричард Лий.
   - Е, абате - казал рицарят, - аз платих своя дълг в уречения ден, преди залез слънце. Върни ми разписката за дълга. Проклет да съм, ако пристъпя още веднъж прага на твоя манастир!
   Отишъл си рицарят. Едва тогава Гай Гисбърн се опомнил и ударил с юмрук по масата.
   - Струва ми се, че извършихме голяма глупост, сър абат. Трябва да догоним Ричард Лий да му вземем разписката, и толкоз!
   Изтичал Гай Гисбърн на двора и извикал своите воини:
   - Ей, Томас, Рижи Дик, бързо оседлайте конете! Ще препуснем в обход по околния път. Ще хванем рицаря на пътя.
   Рицарят Ричард Лий и Малкия Джон били вече далече. Чудели се, че след тях няма потеря. Започнало да се стъмва. Те навлезли навътре в горския гъсталак.
   Изведнъж съвсем наблизо три пъти изкрещял бухал.
   - Пази се, рицарю! Готви се за бой! - завикал Малкия Джон. - Дадоха ни знак. Пред нас има опасност.
   И наистина, зачаткали копита, загърмели доспехи. Един воин с вдигнат меч се носел право срещу Ричард Лий. Друг с боздуган в ръка налетял на Малкия Джон. Враговете мислели, че ще сварят рицарите неподготвени, но се излъгали. Ричард Лий успял да извади меча и да вдигне щита си. Той отбил удара и с един замах на меча си съсякъл врага.
   Малкия Джон искал да отбие удара на боздугана със своята здрава тояга, но в този миг противникът му изревал и се хванал за гърдите. В гърдите му стърчала черна стрела.
   Гай Гисбърн видял, че двамата воини са убити и побягнал. Разбрал, че рицарят Ричард Лий има подкрепа в гората. За сбогом той заплашил рицаря:
   - Почакай, Ричард Лий, на самия крал ще съобщя за твоята измяна. Ти си се свързал с шайката на метежниците.
   Ричард Лий се сбогувал с Малкия Джон и на другия ден благополучно пристигнал в своя Вирисделски замък. Подемният мост се спуснал, Вратата се отворила. Излязла жената на рицаря:
   - Добре дошъл, господарю мой! Кажи ми смело цялата истина.
   - Добра вест ти нося, жено - казал й рицарят. - Робин Худ ни отърва от голяма беда.
   ... Цяла година рицарят събирал пари, за да върне дълга си на Робин Худ. Той и жена му ядели най-проста храна и пиели вода от кладенеца.
   Към края на годината рицарят вече бил събрал четиристотин фунта. Имало с какво да плати на Робин Худ. Готов бил и подаръкът: сто лъка със здрави тетиви и сто снопчета стрели, украсени с пера.
   Ето че дошъл уговореният ден. Рицарят се отправил към гората при Робин Худ. И така се пременил по този случай, сякаш бил поканен на гости на важен барон или херцог. На раменете си наметнал малинов плащ. Следвал го оръженосецът, който носел копието на рицаря, както и двама слуги на мулета, натоварени с подаръци.
   Робин Худ посрещнал ласкаво госта, но все пак го попитал:
   - Донесе ли дълга си, сър Ричард?
   - Донесох всичко, до последния грош. Освен това приеми от мен и тези дарове в добавка.
   - За подаръците благодаря, а парите няма да взема. Чувах, че твоята жена понесла много страдания, а аз почитам всички жени в памет на моята майка. Сега ще ти покажа този, за когото плаче жена ти. Сър рицар, ти мислеше, че твоят син е избягал в далечни страни, зад морето, а той е тук, в моята дружина.
   Тогава от храстите излязъл синът на рицаря Гилбърт Белоръки. Хвърлили се бащата и синът един към друг и се прегърнали. Не може да се опише колко радостна била срещата им.
   Цял ден се веселили волните стрелци на зелената поляна, а когато слънцето започнало да клони към залез, Робин Худ и рицарят Ричард Лий си стиснали ръцете и се разделили като добри приятели.

   Робин Худ дочул, че нотингамският шериф иска да устрои на Петровден състезания по стрелба с лъкове. Победителят щял да получи сребърна стрела със златен наконечник и златни украшения.
   Тогава Робин Худ казал на дружината си:
   - Никой освен вас не вижда как стрелям с лъка. А аз искам всички да видят. Ще отида в Нотингам на състезанието на стрелците!
   - Недей, добри ни предводителю - започнал да го разубеждава Малкия Джон. - Повярвай ми: шерифът нарочно е измислил това състезание, за да те примами като фазан в примка. Кажи, за какво ти е на тебе стрела със златен наконечник?
   Така от дума на дума те започнали да спорят. Робин Худ не послушал Малкия Джон и настоял на своето. Той се преоблякъл в дрипави бедняшки дрехи. Намазал лицето си с прах и кал, разрошил брадата и косата си.
   След това заповядал на дружината си:
   - Шест от нашите най-добри стрелци ще тръгнат заедно с мен. А останалите да се смесят с тълпата и да бъдат готови.
   Зарадвали се стрелците на веселото приключение. Само Малкия Джон се намръщил и казал:
   - Подчинявам ти се, Робин Худ, но сърцето ми предчувствува нещо лошо.
   Отишли те в славния град Нотингам. На поляната до северната врата се била събрала тълпа народ. А недалече, на върха на хълма, се издигала бесилка. На нея се люлеел обесен. Железните му вериги дрънчали. Върху главата му били накацали врани.
   Малкия Джон погледнал бесилката и лицето му потъмняло още повече.
   - Да се върнем назад, Робин Худ - помолил той.
   - Какво? Ти за последен страхливец ли ме смяташ? - отговорил гневно Робин Худ.
   На поляната бил построен висок подиум. На него важно стоял самият нотингамски шериф с богата мантия и златна верижка на гърдите. А наоколо на дълги скамейки седели рицарите. Там бил и Гай Гисбърн.
   Засвирила тръба. Отначало помощниците на шерифа сложили кръгла мишена на разстояние сто и двадесет ярда.*43
   Цяла тълпа стрелци излязла на поляната. Не били по-малко от сто. С тях били Робин Худ и още пет волни стрелци.
   Състезанието започнало. Всеки стрелец трябвало да стреля три пъти. Ако не улучи два пъти - напуска полето.
   Но това било само първото изпитание! Започнали да преместват мишената все по-далеч и по-далеч, а тълпата стрелци все намалявала и намалявала, непрекъснато се топяла. Когато сложили мишената на триста ярда, на полето
останали само двадесет стрелци. Един от волните стрелци също не улучил целта.
   Ето че махнали кръглата мишена и забили в земята орехов прът. Това било последното, най-трудното изпитание.
   Трябвало да се определи на око колко ярда има до мишената, да се избере подходяща стрела, да се измери силата на вятъра...
   Мислели стрелците, гледали, преценявали.
   Тълпата се раздвижила, зашумяла. Хората започнали да залагат. Дори и рицарите се развълнували. Надигнали се от местата си, за да виждат по-добре.
   - Слушайте, рицари! - извикал шерифът. - Залагам фунт сребро ето за този дрипльо. Той стреля най-добре от всички.
   И посочил Робин Худ.
   - Охо, сър шериф - отговорил Гай Гисбърн, - това се казва да играеш на сигурно. Стрелите на този стрелец са като омагьосани.
   Първи стреляли нотингамските стрелци. Двама не улучили, третият закачил със стрелата само върха на пръта. Прътът се залюлял. Зрителите радостно зашумели.
   След това дошъл ред на Робин Худ. Той дълго се целил. Пуснал стрелата и разцепил пръта на две, сякаш с нож го отрязал.
   Съдиите се посъветвали и присъдили стрелата със златен наконечник на Робин Худ.
   - Познах! - зарадвал се шерифът. - Веднага разбрах кой ще победи.
   - Виж ти! Този неизвестен дрипльо измъкна победата от нашите нотингамски стрелци!... - зачудили се хората от тълпата. - Стреля не по-лошо от самия Робин Худ. Да не би да е той?
   А сред тълпата сновял доносчик на шерифа. Чул той тези думи и хукнал с всички сили към началника на градската стража.
   В това време шерифът връчил стрелата със златния наконечник на Робин Худ и го попитал:
   - Ти от къде си, юнак? Къде си се научил да стреляш така добре?
   Но Робин Худ не успял да отговори. Градските стражи се нахвърлили върху него, като пуснати от синджир ловни кучета.
   В тълпата затръбил сигнален рог. Малкия Джон викал на помощ волните стрелци. Те изскочили от тълпата, разблъсквайки наляво и надясно хората. И се изправили около Робин Худ като стена.
   - Позор за теб, шерифе на Нотингам! - извикал Робин Худ. - Така ли чествуваш ти победителя?
   Обтегнали волните стрелци мощните си лъкове. Като дъжд се посипали стрели. Дръпнали се хората на шерифа и се втурнали да бягат. А когато се опомнили, видели, че Робин Худ и дружината му вече са избягали извън градската врата. Но волните стрелци чували, че все повече се приближава тропот на копита. Преследвал ги конен отряд начело с Гай Гисбърн.
   Бързо тичали горските братя, свикнали били да се измъкват от преследване, но разбрали, че този път враговете ще ги настигнат. Трудно е пешак да избяга от конник. При това за беда двама стрелци от дружината на Робин Худ били ранени в схватката. Какво да правят?
   И тогава Гилбърт Белоръки казал:
   - Вирисделският замък е наблизо, приятели. Моят баща Ричард Лий ще ни скрие от враговете.
   И волните стрелци бързо се отправили към Вирисделския замък. Старият рицар приел бегълците, Наредил да заключат вратата и да вдигнат моста след тях.
   - Отвори вратата, Ричард Лий - закрещял Гай Гисбърн. - Заповядвам ти от името на нотингамския шериф! В името на краля! Иначе ще отговаряш за измяна.
   В отговор засвистели стрели. Гай Гисбърн обърнал с проклятие назад коня си.
   А Ричард Лий казал на Робин Худ:
   - Добре дошъл в замъка ми, Робин Худ. Стените му са заобиколени с двоен ров и ръката ми все още не е отслабнала.
   Нотингамският шериф изпаднал в ярост като научил, че Робин Худ се е укрил с дружината си в здраво укрепения Вирисделски замък.
   Отишъл той при крал Ричард Лъвското Сърце*44 в град Лондон и подал жалба срещу Робин Худ, Ричард Лий и неговия син Гилбърт Белоръки. Ако слушал шерифа, те са изменници, насилници и грабители, влезли в престъпен заговор, подиграват се със законите на страната. Нямат граници злодеянията им. Жени колят, деца убиват.
   В двореца на краля случайно бил епископът. Веднъж по време на голям глад Робин Худ взел всичкото жито от хамбарите му. Откарал също каци със сланина и връзки колбаси и всичко раздал на гладуващите.
   - Дори черната чума е по-добра от Робин Худ! - завикал епископът. - Не ни обича той нас, кротките монаси и смирени отшелници. Причаква на някой голям път и отмъква парите, събрани за милостиня на бедните. Напада светите
манастири! Нечестивец, изчадие адово!
   Крал Ричард Лъвското Сърце почервенял от гняв, стиснал силните си юмруци и казал:
   - Чакай ме в град Нотингам след петнадесет дни, лорд-шерифе. Лично аз ще ти дойда на помощ. Но нали и ти не си малко дете. Цял отряд воини са под твое командуване. Какво си правил досега? Защо не си хванал още метежника Робин Худ?
   Зъл и намръщен се върнал шерифът в Нотингам. Извикал своите доносчици и шпиони и ги попитал:
   - Къде се крие сега Робин Худ?
   Те мълчали. Но Гай Гисбърн - Кървавия меч, рекъл:
   - Робин Худ не е наблизо.
   - Чудесен случай. Ще хванем засега рицаря Ричард Лий и ще свършим с него. Така и ти ще се оправдаеш пред краля, сър шериф.
   - Но как да уловим Ричард Лий, като е заседнал в своя добре укрепен замък?
   - Ето как. Ричард Лий обича да ходи на лов със соколи. Моите хора са го проследили. Ще го нападнем ненадейно и ще го хванем в плен.
   На другия ден Ричард Лий се отправил на лов. Съпровождал го само един соколар от волните стрелци. Той се лекувал в замъка на рицаря след тежка рана.
   Неочаквано от храстите изскочили хората на шерифа. Рицарят още не бил успял да извади меча си, когато те му вързали ръцете и краката.
   - А, най-после си в ръцете ми, бунтовнико! - закрещял Гай Гисбърн. - Свършено е с теб!
   - Ти се боиш да се биеш с мен в честен двубой, както подобава на рицар, презряно нищожество - отвърнал спокойно Ричард Лий. - Но не се надявай да моля пощада от теб.
   - По-тихо, приятелю мой! Утре ти ще умреш от страшна смърт в моя замък Биркенар! - изръмжал Гай Гисбърн.
   Соколарят успял незабелязано да се скрие.
   Жената на рицаря разбрала каква беда се е случила, бързо отишла в Шърудската гора при Робин Худ и започнала да го моли:
   - Спаси мъжа ми, смили се над мен! Гай Гисбърн го хвана в плен по заповед на нотингамския шериф. Утре зверски ще го убият в двора на проклетия замък Биркенар.
   Гилбърт Белоръки застенал, като чул тази страшна вест.
   - Не е време да се плаче сега - сурово казал Робин Худ. - Трябва да вземем с пристъп проклетия замък Биркенар, гнездо на убийци и насилници.
   - Но около замъка има широк ров. Как ще минем през него? - запитал Малкия Джон.
   - Ще извикаме всички селяни от съседните села - отговорил Робин Худ. - Те ще ни помогнат.
   Селяните ненавиждали замъка Биркенар и неговия владетел Гай Гисбърн - Кървавия меч. Цяла нощ секли те млади дървета и майсторили обсадни стълби.
   До сутринта всичко било готово. Волните стрелци се отправили на щурм, а след тях тръгнали селяни с вили, коси и брадви.
   В това време в замъка Биркенар шерифът и Гай Гисбърн съдели Ричард Лий. Той стоял пред тях вързан здраво с въжета.
   - Няма ли да ни кажеш как и къде да намерим Робин Худ, сър рицар? - попитал с подигравателна усмивка шерифът. - Може би тогава ще избера някоя по-лека смърт за теб...
   Старият рицар мълчал.
   Изведнъж от наблюдателната кула прозвучал силен сигнал за тревога.
   - На оръжие! На оръжие! - викали часовоите.
   Гай Гисбърн изтичал до наблюдателната кула, а като се върнал, казал на шерифа:
   - Кой мислиш, че идва срещу моя Биркенар? Робин Худ с дружината си, а след тях на тълпи налитат селяни. Глупаци! Нагла сбирщина! С тояги тръгнали срещу нас. Да умреш от смях! Сега ще усетят те силата на нашето оръжие. А после... Да му мислят. За никого няма да има пощада.
   Робин Худ затръбил проточено с рог и войската му се хвърлила в атака. Едни слагали мостове през рова, други носели обсадни стълби. Като дъжд летели точни стрели и настигали навсякъде воините на Гай Гисбърн.
   Изведнъж затрещяло желязо. Със силни удари на брадви ковачите счупили веригите на подемния мост и той с грохот се спуснал.
   Робин Худ тичал пред всички.
   - По-смело! - викал той. - Къртете вратите! Напред, юнаци!
   Навсякъде се водел бой - при вратите и по крепостните стени.
   Хората на Робин Худ нахлули в замъка Биркенар от всички страни.
   Робин Худ и Гай Гисбърн се срещнали лице с лице на широкия двор.
   - Призовавам те на бой, сър рицарю - извикал Робин Худ.
   - Как, ти, простият йомен, искаш да се биеш с мечове с мен, рицаря? Е, какво, ще ти окажа тази чест, но се прости с живота си, разбойнико.
   Отначало Гай Гисбърн притиснал Робин Худ.
   Сипели се удари, хвърчали искри, но волните стрелци гледали отдалеч и не отивали на помощ. Те знаели, че Робин Худ се бие само един срещу един. Такъв бил обичаят му.
   Събрал всичките си сили Робин Худ и сам започнал да притиска противника. Крачка след крачка отстъпвал Гай Гисбърн. Започнал вече да си мисли за бягство.
   Но Робин Худ му нанесъл страшен удар със своя меч и сред волните стрелци се разнесъл радостен вик.
   - Победа! Победа! Проклетият злодей е убит!
   И тогава воините на Гай Гисбърн се предали на милостта на победителя.
   Нотингамският шериф тичал от страх по стълбите и ходниците на замъка, спасявайки се от Робин Худ.
   - Пощади ме, Робин Худ, пощади ме! Вземи какъвто искаш откуп, само ме пощади!
   Нотингамският шериф чул, че го гонят волните стрелци. Най-напред тичал Гилбърт Белоръки. Обърнал се шерифът и разбрал, че краят му е дошъл. Замахнал с ръце и стрелата се забила в гърлото му.
   Робин Худ срязал с кинжал въжетата на Ричард Лий и му казал:
   - Е, сър Ричард, услуга за услуга! Неотдавна аз се спасих от преследване в твоя замък, а сега ние ще те скрием в Шърудската гора.

   Крал Ричард Лъвското Сърце удържал на думата си и пристигнал в Нотингам, но пред вратата не го посрещнал лорд-шерифът.
   Като чул от местните рицари всичко, което се случило, кралят заклатил глава като разярен бик.
   - Кълна се в светата троица - извикал крал Ричард с гръмък като бойна тръба глас, - измяна цъфти в този край! Тукашните воини са същински баби! Трябва да носят фусти и женски нощни шапчици! Да знаете, че ще дам замъка на метежника Ричард Лий за вечни времена на онзи, който ми донесе в торба главата му.
   Рицарите мрачно мълчали. Но един стар барон казал на краля:
   - Господарю мой, нито един човек от нашето графство не ще посмее да приеме от тебе като подарък замъка на Ричард Лий, докато Робин Худ може да опъва своята тетива. По-добре подари замъка на рицаря на най-злия си враг.
   - До къде се е стигнало! - навъсил вежди кралят. - Вие тук треперите щом само се спомене името Робин Худ.... Боите се от разбойника повече, отколкото от краля. Славни воини, няма какво да се каже! Затлъстели сте, докато аз се сражавах отвъд морето с неверниците. Но стига! Още утре ще заповядам на моите воини да прочистят цялата гора и да изловят бунтовниците. Ще свърша с тях, дори ако сам трябва да се хвана за меча.
   Тогава любимият шут на краля така се засмял, че звънчетата на шапката му зазвънели и запял:

   Ако хванеш ти бесния вятър или
   тъмен облак разкъсаш на две -
   ще повярвам тогава, кралю, позволи,
   Робин Худ че е в твои ръце.

   - Ха, глупак - казал кралят на шута. - Според теб аз така и няма да видя Робин Худ? Така ли?
   - Е, колкото да го видиш, това е от просто по-просто. Облечи се като монах и иди сам, без свитата си, в зелената гора. Робин Худ ще изникне като изпод земята.
   - Наистина, съветът май не е глупав - усмихнал се кралят и хвърлил една сребърна монета на шута.
   Крал Ричард Лъвското Сърце надянал монашеско расо с качулка, яхнал едно муле и се отправил към Шърудската гора. Но не изминал и миля, когато видял, че от гъсталака излиза снажен юнак, облечен в зелено.
   Юнакът хванал мулето за юздата:
   - Сър абат, не искаш ли да отдъхнеш малко? Ще те нагостя с хубав обяд.
   - Разбира се - отзовал се крал Ричард. - Казват, че ти с твоята дружина си избил толкова кралски елени, че сега не може да се намери ни един елен с дълги клонести рога...
   - Намерил е в какво да ме упреква? При вас, в манастира, май от целия окръг карат пълни коли с храна. А ние, йомените, щяхме да измрем от глад, ако не
ловувахме в кралските гори. Не би ли дал милостиня за бедните от твоите средства, сър абат?
   - На драго сърце - отговорил кралят. - Но кълна се в утробата на сатаната, че в себе си имам само шепа златни монети.
   - Благодаря и на това, сър абат. Но се чудя на думите ти. Както изглежда, ти не винаги си бил абат.
   - Какъв, по дяволите, монах... - щял да започне кралят, но навреме се усетил и замълчал.
   Робин Худ взел парите и ги разделил точно на две половини.
   - Едната половина вземам за тези, които са в нужда, а другата - за теб, за пътни разноски. Виждам, че си смел човек. А сега да отидем в моята колиба.
   Славно се наобядвал кралят при Робин Худ. Оглозганите кокали просто летели 
под масата. Заедно с отец Тък кралят изпял една песен, а след това тупнал Робин Худ по рамото и казал:
   - Отдавна искам да видя как стреляте с лък вие, йомените. Направи ми удоволствие - устрой показно състезание.
   - Добре, с удоволствие ще позабавлявам такъв весел гост. Да отидем на съседната поляна.
   Робин Худ затръбил с ловджийския си рог. И веднага, кой знае откъде, при неговия зов се явили сто и петдесет млади стрелци.
   "Охо-о! - казал си кралят. - Моите воини не ме слушат така."
   Стрелците опънали дългите си лъкове.
   Тогава на краля му се сторило, че са го познали и е настанал смъртният му час. Но не, стрелците се подготвяли за състезанието.
   - Къде сте закрепили мишената? - учудил се кралят. - На петдесет крачки по-далече, отколкото може да долети стрела. Имам вярно око.
   - Не се безпокой, свети отче - засмял се Робин Худ. - Нашите стрели летят по-бързо и по-далече, отколкото твоите молитви. А който не улучи, според нашия обичай, получава силна плесница. Няма прошка за никого.
   Отначало стреляли в кръгла мишена, а после в орехов прът.
   Стрелата на Робин Худ прелетяла край целта, отклонила се половин пръст встрани. Ех, несполука! Явно, твърде много вино е изпил на обяд.
   - Не улучих, свети отче. Удари ме с ръка, но по-силно!
   - О, пази боже, Робин Худ, аз съм един смирен монах. Ръцете ми са свикнали да прехвърлят само броеницата.
   - Не бой се, сър абат. Ние в гората имаме справедлив обичай: Не улучиш ли - ще отговаряш.
   Тогава Ричард Лъвското Сърце така пернал Робин Худ, че той едва се задържал на краката си.
   - Охо, свети отче! - извикал Робин Худ. - Кълна се, че твоята ръка не само с броеница може да се оправя...
   Робин Худ се вгледал внимателно в лицето на своя гост. В този момент към тях се приближил Ричард Лий.
   - Та това е самият крал! - възкликнал той. - Кралят с монашеско расо! Ето кой ти е на гости днес, Робин Худ.
   Рицарят коленичил пред краля.
   - Добре дошъл, крал Ричард! - рекъл Робин Худ. - Не се улавяй за меча - твоите барони ги няма тук, значи няма от кого да се страхуваш.
   Седнал крал Ричард на отсечения пън и дълбоко се замислил. Защо така? Волните стрелци толкова се защищават един друг, а благородните барони и лордове се ядат помежду си като глутница гладни кучета. Кралят не може да се облегне на никого. Той самият е в смъртна вражда с родния си брат Джон. Стрелите на Робин Худ и дружината му пробиват железни доспехи... Могат смъртно да поразят всеки рицар. Да, такива стрелци биха били полезни на краля и на суша, и на море! Робин Худ не служи на никакъв господар. Отлично - ще служи само на краля!
   - Слушай, Робин Худ - казал крал Ричард. - Аз ще хвърля монашеското расо, то наистина не ми прилича, а ти ме облечи в зелено, както подобава на волен стрелец.
   Преоблякъл се кралят от главата до петите. Облякъл куртка от зелено линколнско сукно, сложил зелена шапка и зелени чорапи.
   - Ето сега аз ще мога най-после до насита да половувам в моята кралска Шърудска гора. Позволяваш ли ми, Робин Худ?
   Започнал весел лов. Крал Ричард улучил тлъст елен и доволен казал на Робин Худ:
   - Време е да се връщам в Нотингам. Но аз искам да ти се отблагодаря. Ела при мен на служба, Робин Худ. Ще те поставя начело на голям отряд стрелци и щедро ще те наградя.
   - Никой не може да ме купи, дори ти, кралю - намръщено отговорил Робин Худ. - Какво ще стане с моите волни стрелци, ако ги изоставя?
   - Давам прошка на всички твои волни стрелци - обещал кралят. - Нека си отидат с мир по домовете си или да постъпят в моята войска.
   Дълбоко въздъхнал Робин Худ. Той знаел, че много стрелци не са забравили селския труд. И все пак нищо не отговорил.
   Кралят започнал отново:
   - Аз ще простя на твоя приятел Ричард Лий и ще оставя за вечни времена Вирисделския замък на него и на потомството му. Какво ще кажеш?
   Още веднъж въздъхнал дълбоко Робин Худ, но нищо не казал.
   Кралят ударил с юмрук в коляното си и извикал:
   - Исках да опожаря най-малко десет села и да избеся виланите в тях за това, че ти помогнали да превземеш с пристъп замъка Биркенар. Но съм съгласен да им простя, ако ти постъпиш на служба при мен, Робин Худ.
   При тези думи на краля сърцето на Робин Худ трепнало от ужас. Той сякаш видял пред себе си как пламтят сламените покриви на къщурките и как на дърветата като черни гроздове се люлеят обесени.
   - Добре, кралю, съгласен съм. Ти определи висока цена. Кой от вас ще дойде с мен, приятели мои?
   Тогава сред стрелците започнали шумни спорове.
   - Аз съм се клел да следвам Робин Худ и в огън, и във вода - казал Малкия Джон. - Няма как, ще отида и в кралския дворец, щом трябва, макар и да не ми е по сърце.
   С Робин Худ тръгнали Малкия Джон, Гилбърт Белоръки и още петдесет волни стрелци.
   Ричард Лий се върнал в своя замък. Много стрелци се разотишли по селата. Но за дълго ли?
   А избягалият монах Тък сложил длани на хълбоците си и казал:
   - Няма да напусна аз своята горска обител. И другите не съветвам да служат литургия в чужд манастир.
   Немалко от хората на Робин Худ останали в гората.
   А кралят, както бил със зелените одежди на стрелец, тръгнал с Робин Худ за Нотингам.
   Кралят обичал веселите шеги.
   Наблюдателите от градската кула видели, че към Нотингам препускат волни стрелци. Изплашили се и вдигнали тревога.
   Началникът на градската стража хукнал с всички сили към нотингамския замък, където лордовете и бароните с нетърпение очаквали крал Ричард.
   - Беда! - извикал той. - Изглежда, Робин Худ е убил краля! И сега иска да вземе с пристъп град Нотингам и да го изгори като замъка Биркенар.
   - Твърде безразсъден беше крал Ричард. При кого отиде? При разбойника! И заплати с живота си - говорели си лордовете и бароните. - Трябва по-скоро да възседнем конете и да препуснем към принц Джон. Сега той ни е крал - на него ще служим.
   Изведнъж те видели, че към вратите на града се приближава крал Ричард, жив и невредим, а след него препуска голям отряд - Робин Худ със стрелците си.
   Погледнал крал Ричард своите лордове и барони и се засмял...
   А те едва не си глътнали езиците.

   Крал Ричард взел със себе си отряда на Робин Худ на война. Волните стрелци се сражавали храбро в Нормандия и покрили с голяма слава имената си. Не всички се върнали в Англия: Гилбърт Белоръки паднал на бойното поле.
   Но ето че за известно време войната стихнала. Върнал се Робин Худ в Англия и дванадесет месеца живял в кралския дворец.
   От горещите факли в кралския замък било душно. Навсякъде имало само разпри и раздори. Всички се ненавиждали един друг, но най-ненавистен за придворните
бил Робин Худ. На всяка крачка измяна, клевета и предателство. Постепенно, един след друг, стрелците на Робин Худ се върнали в своята гора. След една година при Робин Худ останал само Малкия Джон.
   Веднъж воините на краля се състезавали по стрелба с лъкове. Поискало се и на Робин Худ да опита силите си. Обтегнал той лъка и пуснал стрелата към мишената. Не улучил! Още един път - и отново несполука.
   - Горко ми! - извикал той. - А доскоро бях най-добрия стрелец в цяла Англия...
   - Ех, чичо - казал му кралският шут, - поогледай се хубавичко! Ти беше като орехов прът, а стана като надут тулум. Коланът ти отдавна не може да се закопчава.
   - Мислиш, че ми е весело в кралския дворец? - отвърнал Робин Худ. - Мъка ме гризе още от първия ден. Изгубих своите най-верни другари. И аз съм се променил. Нямам онова око, нямам оная ръка! Само едно ме задържа: дума дадох да служа на краля. Е, как сега да се отрека от думата си?
   Но скоро крал Ричард загинал в бой и в Англия се възцарил брат му Джон.
   А от Нотингам започнали да идват една от друга по-страшни вести. Стражите обесили онези волни стрелци, които се били разотишли по домовете. Вирисделският замък пак бил обсаден, а на мястото на стария шериф бил назначен нов, още по-лош от предишния.
   В едно пролетно светло утро Робин Худ и Малкия Джон се върнали в горската колиба. Цъфтял глогът, пеели и свирукали птиците. Дванадесет месеца има в годината, но най-весел от всички е месец май. От колибата срещу Робин Худ излязъл дебелият отец Тък и като се плеснал по тлъстия корем, извикал:
   - Бийте камбаните - Робин Худ се върна!
   Не били минали и два часа, когато Робин Худ проследил един млад елен, улучил го със стрелата и извикал:
   - В гората се върна цялото ми умение, бързината на краката и точното око. Но къде е моята вярна дружина? Колко малко сме останали!
   Гръмко затръбил с ловджийския си рог славният Робин Худ. Познатият призив се разнесъл из цялата гора. И ето че отвсякъде започнали да прииждат волни стрелци. Млади, весели, те се появявали иззад всеки храст, иззад всяко дърво, сякаш ги раждала зелената гора...
   - Добре дошъл в Шърудската гора, предводителю наш! Дълго те чакахме.
   - Слушайте, приятели йомени - казал Робин Худ. - Тежък камък падна от раменете ми. Никога повече няма да ви напусна... Отново ще се сражаваме с нотингамския шериф. И Вирисделския замък ще освободя. Той още ще ни трябва.
Охо-хо! Свети отци и монаси! Дръжте се, лесничеи! Пазете се, горди барони!

   О, пее стрелата - душата сияй.
   Дружината пак ще сбера:
   другари безброй и песни безкрай
   в зелената гъста гора**.

   ** Преведе Емил Рупел.

   БЕЛЕЖКИ

   Английският народ е сътворил много балади за волния стрелец Робин Худ и неговата дружина. До наши дни са стигнали записи на балади и за други волни стрелци, но Робин Худ е най-любимият и най-популярният от тях.
   В чест на Робин Худ в стара Англия всяка година се устройвали "Майски игри". Селската младеж пеела и танцувала около "майския прът". Това бил радостен празник на пролетта.
   Робин Худ, както го изобразяват баладите, бил весел, с остър език, находчив английски селянин - йомен. Народът го надарил с най-хубавите качества: смелост, добро сърце, щедрост. Той е "благороден разбойник". Богатството,
отнето от омразните богаташи, той раздава на бедните и е винаги готов да се притече на помощ на несправедливо обидените.
   Трудно е да се установи сега дали е съществувал Робин Худ в действителност. Някои старинни хроники говорят, че е живял през XII век, когато в Англия царувал крал Ричард Лъвското Сърце. В много балади се споменава крал Едуард.
Имало няколко крале, които са носили това име. Първите от тях са управлявали през XIII-XIV век. Възможно е тогава да са възникнали и първите балади за Робин Худ. Песните за него просъществували много столетия сред английския
народ. В тях несъмнено живее споменът за народните въстания.
   Някога Англия била покрита с прекрасни гъсти гори, богати на дивеч. Нормандските феодали, които завоювали Англия през XI век, обявили много гори за забранени за лов. Забранявало се на селяните да ловуват в тях под страх от най-жестоки наказания. Те намразили кралските лесничеи и враждували с тях.
   Гъстите гори давали сигурен подслон на селяните, избягали от своите потисници. Там те отново намирали свобода. Затова в баладите възпяват горите, където пеят птици и пасат елени.
   Английските йомени били добри стрелци. Точната стрела, пусната от голям лък, пробивала ризница и броня и била опасна дори за добре въоръжен рицар.
   Робин Худ водил непримирима война с феодалите, свещениците и лесничеите. Баладите не жалят за тях сатиричните краски.
   В баладите се разказва как Робин Худ се сприятелил с рицаря Ричард Лий. Това съответствува на историческата истина: понякога бедните рицари заставали на страната на въстаниците. Но главните приятели на Робин Худ си оставали селяните-йомени и градските занаятчии.
   Кралят, според баладите, се отнесъл съчувствено към Робин Худ. Селяните живеели с надеждата, че кралят, който враждувал със силните и своеволни феодали, е на страната на народа и взема присърце неговите интереси. Това били
напразни надежди.
   Робин Худ не е забравен и досега. За него се създават книги и филми. Той е един от най-любимите герои на младите читатели.

   6. ТОМАС ЛЕРМОНТ

   Надалече се разнасял вик: "Победа! Победа!" Плашливите елени бягали от страх встрани, птиците излитали на облаци от крайбрежните храсти.
   Шотландските воини се радвали на победата. В жестока битка те разбили на пух и прах англичаните, които искали да покорят свободната Шотландия. Но смелите шотландци не дали своя любим край. В сгъстен строй, рамо до рамо, те
тръгнали срещу врага. Англичаните не издържали и побягнали...
   Начело със своя вожд лорд Дъглас шотландската дружина почивала на брега на славната река Лидер. Шатрата му била опъната сред зелената поляна пред замъка Ерсулдин. Но сега, в ранната вечер, шатрата била празна. Победителите пирували в прочутия замък Ерсулдин.
   В залата за пиршества се били събрали много доблестни воини. Още не били зараснали раните им, но всяка от тях увеличавала честта на воина. Само раната в гърба е позорна.
   Владетелят на замъка Томас Лермонт радушно и ласкаво черпел гостите. От всички в Шотландия той най-добре можел да съчинява песни в рими, най-хубаво от всички пеел под звуците на арфа. Затова хората го наричали "Томас
Стихотвореца". Имал още и прозвището "Томас Правдивия". Хубаво име за певец!
   - Пийте и се веселете, скъпи гости - повтарял Томас Лермонт. - Хубавият пир увеличава победата.
   Той се усмихвал на гостите си, но очите му били тъжни. Говорело се, че усмивката никога не слизала от устните му, а очите му били винаги тъжни и гледали в далечината пред хората.
   Шумно и весело било в залата. Сребърните чаши били пълни с вино, червено като кръв. В дървените халби се пенела и надигала като бяла шапка силна бира.
   Красавиците просто сияели от радост. Днес техните бащи, братя и любими се били покрили с безсмъртна слава.
   Певците свирели на арфи и прославяли подвизите на героите.
   В разгара на пиршеството доблестният лорд Дъглас възкликнал:
   - Защо не ни попееш, сър Томас? Тогава твоето вино ще ни се стори сто пъти по-сладко. Кажи ми, вярно ли е, че самата кралица на феите ти е подарила тази арфа? Или това са само празни приказки?
   - Сър Томас е поет, а кой може по-добре от поета да измисли красива приказка? - засмяла се една от девойките.
   - Тази мълва не е лъжлива - отговорил Томас Лермонт. - Получих златната арфа като награда в състезанието на певците в кралството на феите. Повелителката на феите омагьоса устата ми. Не мога да кажа нито една лъжлива
дума, дори да поискам да изкривя душата си. Подай ми арфата - заповядал той на своя паж.
   Пажът донесъл златната арфа. В залата били запалени много светилници и факли, но всички сякаш веднага помръкнали - така ярко сияела арфата. И изведнъж струните й сами зазвънтели като планински извори. Заехтели като
далечни водопади.
   Когато арфата замлъкнала, лорд Дъглас дошъл на себе си от изумлението и помолил:
   - Добри ни стопанино, разкажи ни как попадна в кралството на феите? А след това ни изпей една песен. И ако ме попиташ коя да бъде, ще ти отговоря - изпей ни песента, която ти донесе като награда чудесната арфа.
   - Добре, скъпи гости - отговорил Томас Лермонт. - Ще ви разкажа как попаднах в кралството на феите. Правдив ще бъде разказът ми, но по-чуден от най-невероятната измислица.
   В залата станало тихо. Воините се опрели на мечовете си и се приготвили да слушат.
   - От тогава минаха вече два пъти по седем години - започнал своя разказ Томас Лермонт. - В едно весело майско утро аз седях на брега на река Хантли под високия Елдонски дъб. Могъщ и стар е този дъб. Може би е на хиляда години, а може би и на повече.
   Пред дъба се разстилаше зелена полянка, а в тревата се виждаха кръгове, сякаш ги бяха утъпкали нечии леки нозе. Старите хора казват, че на тази поляна феите нощем играят хоро.
   Седя си аз под сянката на Елдонския дъб, гледам и слушам. Реката се плиска на слънцето, сякаш играе пъстърва. Крещят и пеят сойки и дроздове. Изведнъж
някъде далеч се чу тропот на копита. Отначало си помислих, че чукат кълвачи... Гледам, прекрасна ловджийка язди на бял кон. Белоснежната грива на коня беше
разделена на малки кичури. Всеки кичур беше преплетен с пъстър шнур, на всеки шнур имаше петдесет и още девет сребърни звънчета. Конят на прекрасната ловджийка беше богато нагизден: брокатеното покривало беше украсено с голям бисер, стремената му бяха от прозрачен кристал.
   А пък тя... хиляда езика да имах, не бих могъл да опиша красотата й. Лицето й бяло-бяло като лебедово крило. Черните й коси падаха чак до земята. Роклята
й зелена като млада трева, мантията й подплатена с хермелин. Тя държеше за ремъците три двойки хрътки, а други шест тичаха след коня й. На шията й висеше
ловджийски рог, от пояса стърчеше връзка остри стрели.
   Прекрасната ловджийка се приближи до мен и спря коня си. Аз паднах на колене пред нея.
   - Коя си ти? От небето ли слезе на земята?
   - О не, о не, Томас Лермонт. Аз не съм повелителка на небесното царство, званието ми е по-скромно. Аз съм само кралица на феите. В добър час дойде ти тук на поляната, където ние, феите, танцуваме нощем, а си сложил и наметало с нашия любим зелен цвят... Отдавна исках да се срещна с тебе.
   - Какво искаш от мене, кралице на феите?
   - Казват, Томас, че си най-добрият певец на земята. Никой не можел да се сравни с тебе в изкуството да свири с арфа. Ето че ми се прииска да те послушам. Последвай ме - ще ти покажа всички чудеса на моето кралство.
   - О, прекрасна господарке! - казах аз. - Позволи ми да те целуна само веднъж и ще дойда с теб, където поискаш, ако щеш в рая, ако щеш, в ада.
   - О, не, Томас, не искай това - отговори кралицата на феите. - Ако ме целуне смъртен, красотата ми ще изчезне, а ти ще бъдеш вечно в моя власт.
   - Не ме плаши такава съдба. Позволи ми веднъж да те целуна, пък каквото ще да става.
   Под Елдонския дъб аз целунах кралицата на феите по розовите устни.
   - Сега ти си наш! - възкликна кралицата на феите. - Но уви, погледни какво стана с мен.
   Аз я погледнах... О, мъка, каква страшна промяна! Черните коси на кралицата побеляха като посипано със сняг гарваново крило. Бялото лице стана сиво като олово. Помръкнаха черните ресници и зеници. Паяжина от бръчки покри челото и бузите. Богатите накити изчезнаха, роклята избеля като суха есенна трева.
   Конят се превърна в стара измъчена кранта. Всичките й ребра изхвръкнали навън, опашката и гривата й се клатят като кичурчета кълчища.
   А вместо благородните кучета и хрътки с тънко обоняние, гледам, около кралицата на феите се върти вълча глутница - с настръхнала козина, озъбени... Вълците имаха такъв вид, сякаш цяла зима не им е падала плячка.
   - Виждаш ли каква станах, Томас? Искаш ли и сега да ме последваш? Ако съм ти страшна и противна, бягай - аз ще те пусна на свобода.
   - О, нещастие! - завиках аз. - Изчезна твоята красота, повелителко на феите. Но все едно, аз ще дойда с теб, както обещах, ако ще в рая, ако ще в ада.
   - Тогава прости се, Томас, с ясното слънце, прости се със зелената трева, с всеки храст и с всяко дърво. Дълго, дълго няма да видиш нито земята, нито небето.
   При тези думи сърцето ми се сви от болка и тъга. Огледах се наоколо... Прощавайте, ливади, гори и дъбрави; прощавайте, птици и облаци, и ти, весел май, и вие, шумни реки!
   Неведнъж бях чувал, че кралството на феите се крие някъде дълбоко под земята. Но никой смъртен не знае пътя за него.
   Кралицата на феите седна на своя кон, а мен настани отзад зад себе си. И ето ти чудо: старата кранта полетя напред като вятър, а след нас с вой се понесе вълчата глутница. Хората, които срещахме, падаха на земята от страх.
   И ето че всичко живо остана назад. Пред нас се стелеше пуста равнина. Не се виждаше нито звяр на земята, нито птица в небето, нито мъгла в далечината.
   - Слез от коня, мой верни Томас - каза кралицата на феите. - Сложи глава на коленете ми и си почини малко. Аз ще ти покажа три чудеса. Виждаш ли тези три пътя?
   - Виждам ги, кралице. Ето, там се вие тясна пътечка. Не носи радост тя на пътника: цялата е обрасла с бодливи тръни и шипки. И ми се струва, че на всеки трън има капка кръв.
   - Това е Пътя на истината, мой верни Томас. Само смели хора с честни сърца го избират. Трудно е да се върви по Пътя на истината, но на края му има светлина, радост и слава.
   - А къде води този широк път, кралице? От двете му страни цъфтят лилии и целият е покрит с мек жълт пясък като морски бряг. Колко е хубаво, колко е приятно да се върви по такъв път!
   - Това е Пътя на лъжата, мой верни Томас - отговори кралицата. - Мнозина го наричат път към небето, но на края на този път има само мрак, безславие и мъка.
   - Разбрах те, кралице, и никога няма да тръгна по пътя на лъжата. Но кажи ми, накъде води третият път? Той се вие като дълга змия и се губи далеч в гъстите папрати. Ту се появява пред очите, ту изчезва от погледа, сякаш го
крие ивица мъгла.
   - Това е пътят за моето кралство, Томас. Но на мнозина смъртни се е удало да минат по него. Седни зад мен - и да вървим!
   Седнах аз зад кралицата на коня и ние се понесохме по пустинната равнина, само вятърът свистеше в ушите ни.
   - Запомни, Томас: щом като пристигнем с теб в моето кралство, с никого нито дума! Който и да те заговори, каквото и да видиш, мълчи като ням. Дори на краля, моя мъж, не отговаряй. Ако кажеш макар и една едничка дума в кралството на феите, никога няма да се върнеш на земята. Само с мен можеш да говориш, когато никой не ни чува.
   Мъжът ми крал Оберон*45 ще попита защо все мълчиш, а аз ще му кажа, че съм отнесла речта ти на края на света, отвъд далечни морета...
   Така говореше кралицата на феите, а през това време старата кранта се носеше напред и все напред, а отзад тичаше вълчата глутница.
   И ето че над нас като плътна завеса се спусна тъмнина. Не се виждаше нито слънце, нито луна. Някъде наблизо се чуваше шум и плясък на вълни, сякаш прибоят се блъскаше в крайбрежните скали.
   Но ето, конят тръгна тихо и внимателно. И аз почувствувах, че ботушът ми докосва вода. Газехме през река.
   А после на пътя ни се изпречи втора река, по-дълбока и по-широка от първата. В третата река конят ни започна да плува; връхлитаха ни топли, лепкави вълни.
   Тогава кралицата на феите ми каза:
   - Знаеш ли какво тече в тези реки, Томас? Не вода, а кръв, пролята в битките. Когато на земята има мир, тези реки стават по-плитки. А когато прииждат като при пролетно пълноводие, в кралството на феите знаят, че някъде на земята над нас има война. Конят ми не може да достигне с крака до речното дъно - няма сега мир на земята, Томас.
   - Права си, господарке. Крале и барони се бият помежду си. Не щадят понякога ни младо, ни старо - отговарям й аз, а мен такива силни тръпки ме побиха, сякаш ме задуха леден вятър. Ето колко страшен е пътят към кралството
на феите!
   Пътувахме много дълго. Най-сетне в далечината зааленя светлина. сякаш пред нас беше изход на дълбока пещера. Започнах да различавам тъмни сенки на земята: вълците бягаха с щръкнали уши. Белнаха се посребрелите коси на
кралицата на феите.
   Наоколо ставаше все по-ясно и аз видях над себе си ниското бледо небе. Отнякъде струеше светлина, нито мъждива, нито ярка, сякаш от само себе си, защото на небето нямаше нито луна, нито слънце. В кралството на феите никога не е по-светло, сякаш цял ден там е ранен здрач. Не връхлитат бури, не се леят дъждове, само сутрин пада гъста роса.
   И аз видях гладка и равна зелена долина. Сред нея се издигаше кралският замък. Няма подобен на него на земята!
   Този замък има сто кули и всяка от тях е със златен връх. Заобиколен е с висока стена от прозрачен кристал. Отдалече се вижда всичко, което става в двора на замъка.
   През нощта този замък осветява цялата долина. Има и още едно чудо: той може да се обръща във всички посоки - откъдето и да се приближиш до замъка, вратата е винаги пред теб.
   - И така, не забравяй, мой верни Томас - мълвеше ми кралицата. - Отговаряй с вежлив поклон на приветствията, но никому нито дума! И не се бой от нищо - аз съм ти сигурна защита.
   Кралицата затръби с ловджийския си рог. Подемният мост се спусна и тежките златни врати широко се разтвориха.
   Погледнах кралицата и не повярвах на очите си! Тя отново беше млада и прекрасна. Косите й бяха черни като гарваново крило, а устните й по-ярки от цвят на шипка. Дори тогава, когато кралицата на феите приличаше на грозна старица, аз продължавах да я обичам, но сега я обикнах още по-силно...
   - Как си могъл да напуснеш кралицата на феите, Томас Лермонт? - възкликнали при тези думи рицарите и дамите.
   - Почакайте, почакайте, драги гости, не ме съдете прибързано; разказът ми още не е свършил... Кралицата на феите, както ви казах, стана отново млада и прекрасна. Старата кранта се превърна в млад кон, а вълчата глутница - в ловджийски кучета. Конят играеше на място, сякаш не знаеше що е умора, а само минута преди това от хълбоците му се стичаше пяна. Весело лаеха и лудуваха и ловджийските кучета.
   Влязохме в двора на замъка, който беше настлан със сини и червени плочи. Млади феи-прислужници излязоха да посрещнат кралицата. Не ви го казвам като укор, красавици, но те бяха толкова хубави, че нито една земна девойка не може да се сравни с тях. Феите стъпват леко, сякаш птици летят или вълни се плъзгат.
   После ме заведоха в залата за пиршества. Стените на тази зала могат да се отместват по желание. В нея винаги е просторно. Там не горяха опушени светилници и факли. По високия таван се движеха слънце, луна и звезди по своя установен ред. Насред залата имаше разноцветни фонтани от най-сладко вино. Невидими ръце поднасяха блюда с такива ястия, каквито на земята и на кралете не се е случвало да опитват. Изкусни менестрели свиреха на арфи и виоли.*46 Шотландският напев се сменяше с френски, френският - със сарацински. Под звуците на музиката танцуваха рицари и дами. По дамите блестяха повече скъпоценни елмази, отколкото капчици роса по тревата в есенно утро. И в това
няма нищо чудно: нали феите владеят всички съкровища на речните води и земните дълбини.
   Към мен се приближиха рицари и приветливо ме заговориха:
   - Кой си ти, непознати човече, назови своя род и име. Откъде си? Вярно ли е, че някаква фея те е отвлякла със себе си? И ние така попаднахме тук. Кажи ни как се казва.
   Но аз мълчах.
   Тогава един от рицарите каза:
   - Правилно, че не искаш пръв да кажеш името си. Аз ще ти дам пример. Наричат ме Гюон.*47 Някога името ми беше прочуто на земята.
   - А аз съм Ланвал*48 - каза друг рицар. - Тук ме доведе прекрасната фея Сида, за да ме спаси от сигурна гибел.
   - А аз съм рицар на Кръглата маса - въздъхна трети. - Тук ми заповядаха да забравя името си, за да не чувам как в битка рицарите ме зоват на помощ. Кажи ми: жив ли е доблестният крал Артур?
   Исках да отговоря на рицаря, че вече много векове няма вести за крал Артур, но си спомних заръката на кралицата и навреме се опомних.
   - Оставете го - промълви един от рицарите, - той сигурно е дал обет да мълчи.
   Тогава рицарите замълчаха и само ме гледаха. Един или двама от тях ми се сториха познати. Но как се бяха изменили! Лицата им бяха станали по-бели от сняг, очите им блестяха като лед на слънце. А от устните им не слизаше усмивката.
   Рицарите, попаднали в кралството на феите, не познават ни болести, ни смърт. Вековете бягат край тях неброени, както никой не брои морските вълни. Феите дават на пленените рицари питието на забравата и рицарите забравят
предишните си приятели и родния си край. Иначе как биха могли така безгрижно да се веселят?
   Рицарите ме заведоха към висок подиум, постлан с пъстри килими. В средата на подиума имаше златен трон под брокатов балдахин. Страничните облегалки бяха във вид на лъвски глави. Като ме видяха, лъвовете раззинаха устите си и страшно зареваха.
   На трона седяха крал Оберон и кралицата на феите. Оберон ми извика с глас, приличащ на шума на морски вятър:
   - Кой си ти, човече? Как се казваш?
   Но аз мълчах и само се наведох в нисък поклон. Очите на Оберон засвяткаха като мълнии. Лъвовете зареваха още по-страшно.
   Тогава кралицата се засмя и каза:
   - Не го питай, съпруже мой. Този рицар се казва Томас Лермонт. Аз му отнех речта и я отнесох отвъд далечни морета. Но той може да пее, когато аз заповядам. Оставих му дарбата да пее: нали той е най-добрият певец на земята, а може би и тук.
   - Тук? В моето кралство? Не мога да повярвам, че той пее по-добре от моите менестрели! - гневно отговори Оберон. - Заповядвам утре да се устрои състезание на певците. Най-добрият певец ще получи за награда златна арфа. Тя сама говори и пее. Готви се за състезанието, рицарю Лишен от реч.
   Така заповяда крал Оберон.
   С това пирът завърши. Феите ме отведоха в спалнята. Едва легнах на меките пухени дюшеци и креватът започна да ме приспива с песни и да ме люлее като люлка.
   А на сутринта възглавницата ме събуди. Ласкаво ми зашепна в ухото:
   - Ставай, Томас, ставай! Иди се разходи в градината на кралството на феите.
   Бих искал да ви покажа тази градина, скъпи гости! В нея по всяко време на годината цъфтят цветя. А в средата на градината вместо рози растат прекрасни девойки. Люлеят се девите-рози на дълги стебла като на люлки. Там срещнах
кралицата на феите.
   - Ела с мен, Томас, ще ти покажа чудесата на моя замък!
   - На драго сърце, кралице! Но се боя, че ще посрамя днес и тебе, и себе си на поетичния турнир.
   Не се бой, Томас, не се бой! Когато пееш, помни, че никога не побеждава този, който мисли само за награда... Пей така, сякаш искаш всички хора на земята да чуят песента ти. Да я чуят техните внуци и правнуци.
   Разговаряйки, ние пристигнахме в замъка. Кралицата започна да ми показва неговите чудеса.
   В една от залите имаше портрети на прославени вълшебници. Там видях белобрадия Мерлин и коварната фея Моргана, и магьосницата Вивиана, и прекрасната дева-змия Мелюзина...*49 Всички те кимаха с глави и ни
приветствуваха.
   Другата зала беше украсена с тъкани килими. На един от тях беше изобразен лов със соколи. Започнах да се любувам на прекрасния килим. Изведнъж соколът литна, падна като камък върху фазана и донесе убитата птица в краката на
кралицата. Тогава ловчията вдигна ръката си, която беше с ръкавица, соколът кацна на нея, а ловчията надяна на главата му качулка. И всичко пак замря. Дълго още гледах килима, но виждах само цветни нишки...
   В третата зала влизаш като в подводно царство. Навсякъде блестяха златни и седефени раковини. И ето че те започнаха да се отварят една след друга. От тях
излязоха феите на дълбоките води и започнаха да пеят и да танцуват.
   Веселието в кралството на феите не стихва.
   Те и на земята с удоволствие се забавляват. Носят се из облаците, люлеят се на слънчев или лунен лъч, извиват хор'а на зелените поляни. Ако поискат, феите могат да станат по-малки от водно конче, по-дребни от малка пеперуда. Тогава се крият в черупката на орех или спят в чашката на някое цвете. Феите обичат веселите лудории. Вмъкват се в ухото на някой спящ човек и на него му
се присънват небивали чудеса. И сега, скъпи гости, ако на сън ви се случат необикновени приключения, да знаете, че феите са ви ги нашепнали. Те надничат и в хорските къщи. Добрите стопанки награждават, а нехайните наказват. Тези и много други неща научих от кралицата на феите, но не ми е позволено да разказвам за всичко.
   Крал Оберон заповяда да сложат златната арфа сред поляната. Погледнете я - тя сега е пред вас!...
   Томас Лермонт показал с ръка арфата. А тя в отговор зазвъняла тихо и радостно.
   - И певците започнаха да пеят един след друг под звуците на струните - продължил разказа си Томас Правдивия.- Пее някой певец и току поглежда към златната арфа.
   Много чудни истории чух този ден. Но ето че херолдът затръби с тръбата и извика моето име. Кралицата на феите ми даде знак: "Не бой се, Томас!"
   Тогава си спомних нейния съвет. Нито веднъж не погледнах златната арфа, нито веднъж не помислих за желаната награда. Така свирех на своята арфа, така
пеех, сякаш ме слушаха всички хора на земята. А когато свърших, рицарите и прекрасните феи, дори и самият крал Оберон възкликнаха в хор:
   - Ето кой пя най-хубаво от всички! Дайте златната арфа на рицаря Лишен от реч!
   Томас Лермонт замълчал, а златната арфа сама звънко запяла.
   - Защо напусна кралството на феите, Томас Правдиви - попитал лорд Дъглас. - Защо престана да служиш на кралицата на феите? За земята ли ти домъчня, да си
върнеш загубения дар слово ли поиска или нещо друго се случи с теб?
   - Не по мое желание напуснах аз своята повелителка, скъпи гости. Слушайте! На третия ден излязох в градината - и не можах да я позная. Ручеите бяха престанали да ромонят, девите-рози бяха потънали в земята, а веселите феи, като ме видяха, избягаха като изплашени лопатари. От лицата на рицарите беше изчезнала вечната усмивка. Те тежко въздишаха и ме гледаха с печален поглед.
   А аз за нищо не можех да попитам.
   Но ето че при мен дойде млада фея, загърната с черно наметало. Поведе ме при своята кралица. Когато преминавахме през портретната зала, аз видях, че
коварната кралица Моргана злорадо се усмихва, а феята Мелюзина лее сълзи като в деня, когато е трябвало навеки да напусне своя смъртен мъж. Белобрадият мъдрец Мерлин вдигна пръст към устните си, сякаш ми каза: "По-внимателно, пази се!" В ловната зала жално завиха кучета, забухаха сови...
   А когато влязох в залата на дълбоките води, всички раковини една след друга се затвориха и се посипа дъжд от бисери като сълзи.
   Печално ме посрещна кралицата на феите:
   - Стягай се за път, мой верни Томас! Аз ще те отведа при Елдонския дъб, там, където се срещнахме с теб.
   При тази неочаквана вест сърцето ми замря. Започнах да моля кралицата на феите:
   - Добра господарке, позволи ми да остана тук още малко... Не съм погостувал и три дни в твоя замък, и половината от чудесата не съм видял...
   - Три дни ли, Томас? Седем години прекара ти тук. В нашето кралство времето не тече така, както на земята. Но повече не можеш да останеш. Знай, че демоните на ада поискаха от крал Оберон данък - един от рицарите. Ако не го даде, заплашват да изгорят цялото наше кралство с адски огън. Боя се, че кралят ще избере именно теб. Но аз и за всички съкровища на света няма да те дам, Томас, мой верни рицарю. Тръгвай с мен по обратния път.
   Кралицата седна на своя кон раванлия и ме настани зад себе си. Колко кратък ми се стори сега пътят! Сякаш мина само един миг - и ето аз отново бях под Елдонския дъб.
   Преди това не си спомнях за земята, а тогава сякаш се събудих от дълбок сън. Пак беше зелен май и на всяко дърво пееха птици. Чух техните гласове и мъката ми малко утихна. Но ми беше трудно да се разделя с кралицата на феите.
   - Прощавай, прощавай, Томас, аз трябва да те напусна.
   - О, добра господарке, подари ми нещо на прощаване за спомен от нашата среща! Нека хората да ми повярват, че съм ти гостувал.
   - Добре, верни мой Томас! Ще ти оставя прощален подарък. Отсега устата ти ще говори само истината.
   - О, моя господарке, вземи си обратно своя страшен подарък! Иначе няма да мога нито да купувам, нито да продавам, нито да говоря с краля или с княза на църквата. Знатните хора ще ме намразят, а приятелите ще започнат да се боят от мен.
   - Не ме моли, Томас. Както казах, така и ще бъде. Давам ти още дарбата да четеш в хорските сърца. Те ще бъдат пред теб по-прозрачни от кристал и ти ще четеш в тях миналото и бъдещето на всеки човек. Ето какво е най-нужно на певеца, Томас!
   - Сбогом, кралице на феите! Но нима никога повече няма да те видя!
   - Прощавай, Томас. Ще настъпи ден, когато аз ще те повикам и ние вече никога няма да се разделим.
   При тези думи на мен ми стана и страшно, и радостно...
   Кралицата на феите шибна своя кон и сякаш се стопи в мъглата.
   Изведнъж чух тежък тропот на копита. Беше рицарят Коспатрик, който се връщаше от разбойническо нападение заедно със своите приятели и оръженосци. Коспатрик повдигна забралото на шлема си и аз видях, че лицето му гори като огън, но не от чаша хубаво вино, а от злобно тържествуване.
   - Здравей, Томас Лермонт! Къде се губи толкова дълго? Цели седем години и половина. За твой късмет в замъка ти няма големи съкровища... Къде беше през цялото това време?
   - Здравей, Коспатрик! Гостувах в замъка на кралицата на феите и през цялото това време не съм пролял ничия невинна кръв.
   - Ха-ха, Томас, бива те да измисляш. Я измисли нещо по-добро. При кралицата на феите ли, казваш? А с какво те надари тя? Похвали ни се!
   - Тя ме дари с това, което е най-нужно на певеца: правдив език. Дари ме и с умението да чета в сърцата на хората. Черна е душата ти, Коспатрик. Ти страхливо си отмъстил на своя враг, когато го е нямало. Изгорил си дома му, избил си семейството му, даже малките деца не си пожалил. Ето защо лицето ти е така радостно! Но преди още да стигнеш до онзи хълм, ти ще се разделиш с живота си, Коспатрик, макар че ничия ръка няма да те докосне.
   При тези думи Коспатрик издърпа тежкия си боен меч от ножницата и замахна към мен.
   - Аз ще накарам зловещия ти език да млъкне. Проклет бухал!
   Но другарите му го спряха:
   - Остави го, Коспатрик, остави го. Знаеш ли? Ами ако е вярно това, което казва? Кралицата на феите жестоко ще отмъсти за него. Пък и време нямаме. Да си разделим сега заграбеното богатство по равно, а после ще се веселим.
   Тогава Коспатрик заби шпори в хълбоците на коня си и препусна напред. Но изведнъж изпод самите копита на коня му с вик и биене на крила изхвръкна голям фазан. Конят се подплаши и се вдигна на задните си крака. Коспатрик излетя от седлото и тежко рухна на земята, като удари тила си в един камък. И тук дойде неговият край. Аз казах истината, така, както ми заповяда кралицата на феите.
На пиршества, в съвети или в бой никой не чува от мен лъжлива дума. Кралят повече не ме вика в своя замък, много барони и епископи ме ненавиждат, защото думите ми са правдиви. Но аз винаги съм готов да прославя красотата и доблестта.
   - Така казва мълвата! - извикал лорд Дъглас. - Досега аз мислех, че певецът трябва само да развлича на пиршествата, но ти не си такъв, Томас Правдиви!
Разказът ти наистина е необикновен. А сега те моля: изпей, както обеща, същата тази песен, която си пял на състезанието на певците в кралството на феите.
   Томас Лермонт взел в ръце златната арфа и запял за вярната любов на Тристан и Изолда. Неговата песен сякаш излизала от сърцето му. Навярно си е спомнил за
кралицата на феите, когато описвал красотата на Изолда. Сигурно е мислел за себе си, когато възпявал любовта на Тристан.
   До късна нощ слушали гостите. Дамите плачели и даже рицарите не се срамували да бършат сълзите си.
   Най-сетне гостите се разотишли.
   Когато на изток започнало да просветлява, лорд Дъглас още спял дълбок сън в своята шатра. Изведнъж той трепнал и се събудил.
   - Къде е верният ми паж? Ей, Ричард! Кой посмя да вдига шум край моята шатра? Кой ме събуди тъкмо на разсъмване?
   - О, господарю, излез от шатрата си и ще видиш чудо невиждано!
   Лорд Дъглас излязъл от шатрата си и какво да види: по пътя към замъка Ерсилдун вървели бял като сняг елен с клонести рога и белоснежен лопатар. Следвала го тълпа любопитни. Хората сочели с пръст и викали: "Гледайте!
Гледайте! Бели елени!"
   А еленът и лопатарът спокойно вървели по пътя и не се бояли...
   Тогава сър Дъглас казал на своя паж:
   - Бягай, момчето ми, с всички сили в замъка Ерсилдун и събуди Томас Лермонт. Струва ми се, че тези животни са изпратени за него.
   Пажът побягнал в замъка Ерсилдун с неочакваната вест. Завели го в спалнята при Томас Лермонт. Томас скочил от постелята. Като чул думите на вестителя, побледнял.
   - Няма съмнение! Кралицата на феите ми дава знак. Трябва да се стягам за път.
   Томас Лермонт окачил на шията си златната арфа и тя жално-жално застенала като човек в дълбока скръб.
   Тогава Томас се простил с близките си, излязъл от вратата на замъка си и за последен път се обърнал към него.
   - Прощавай, мой бащин дом - замък Ерсилдун! В развалини ще лежиш. Зайка със зайчетата си ще живее в твоето огнище. Прощавай, сребриста река Лидер, никога
повече няма да те видя! Но и в кралството на феите ще си спомням за теб. Печална моя съдба! На земята тъгувах по кралицата на феите, а в нейната страна вечно ще тъгувам по теб, мой роден край! Никога няма да забравя твоите зелени планини, езера и реки! Прощавай, Шотландия, и помни думата ми: никога няма да се свършат на твоята земя смелите воини и правдивите певци.
   Тогава до Томас Лермонт се приближили белият елен и белоснежният лопатар. Заедно с тях той прегазил река Лидер и изчезнал в далечината.
   Лорд Дъглас скочил на седлото и се понесъл с всички сили след Томас Лермонт. Бързо преминал през реката и отново препуснал с коня си в галоп по долината. Но Томас Лермонт вече не се виждал никъде. Изчезнал неизвестно къде. Някой казал, че отишъл към хълма, друг уж бил видял как Томас Лермонт изчезнал в горския гъсталак, но повече никой никога не го е виждал между живите.
   Сбъднали се думите на Томас Правдиви.
   Старият замък Ерсилдун лежи в развалини, зайка със зайчетата си живее в неговото огнище. Но в Шотландия никога няма да се свършат смелите воини и правдивите певци.

   БЕЛЕЖКИ

   "Не са много ония, които са така прославени в легенди, като Томас от Ерсилдун - казва знаменитият английски писател, шотландец по произход, Валтер Скот. - Той е обединил в себе си или по-точно казано, предполага се, че е обединил в себе си поетично изкуство и пророческа дарба; ето затова и досега земляците на Томас от Ерсилдун тачат така свято неговата памет."
   Ерсилдун се намира в южната част на Шотландия. Това е селище на река Лидер близо до мястото, където тя се влива в река Твид. На хълма се виждат развалини от стар замък. Според преданието, в него през XIII век е живял поетът Томас Лермонт, наречен Стихотвореца. Тогава изкуството да се пишат римувани стихове било нещо ново. Валтер Скот съобщава, че Томас Лермонт съчинил голяма поема за
Тристан и Изолда.
   Започнали да смятат самия Томас Лермонт за пророк и причастен към тайната на вълшебството, както това неведнъж се е случвало с поети, писали стихове на
фантастични теми.
   Сътворени са много легенди за Томас Лермонт и за Елдонските хълмове край Ерсилдун. В техните пещери рицарите на крал Артур сякаш спят омагьосан сън, а
през нощта там броди Томас Лермонт.
   Уолтър Скот, голям познавач на шотландските предания, публикувал в началото на XIX век сборник от шотландски балади. В него той поместил народни легенди за Томас Стихотвореца и едно неголямо изследване за поета.
   В семейството на М.Ю.Лермонтов се е говорело, че е възможно техният род да произхожда от шотландския род Лермонтови. От това е навеяна мисълта за юношеското стихотворение на Лермонтов "Желание".

   7. ЛОРЕЛАЙ

   Недалеч от град Бахарах на брега на Рейн е надвиснала над водата висока стръмна скала. Тя е непристъпна от всички страни. Ни пукнатина, ни издатина. Не можеш достигна върха й, ако нямаш крила.
   Казват, че под скалата, в земната дълбочина, на дъното на вира живеел старият бог Рейн. Там си построил прозрачен дворец от кристал. Рибите влизали през безбройните прозорци на двореца. Водорасли като килими застилали мраморните му подове. От живота в дълбокия тъмен вир белобрадият бог Рейн станал мрачен и зъл.
   До реката имало малко рибарско селце. На края на селцето в стара къщурка с почернял от дъждовете сламен покрив живеел един беден рибар с дъщеря си Лора.
   А каква красавица била Лора! Щом само разпуснела дългите си с цвят на чисто злато коси, те закривали сиромашките й дрехи и като че ли самата кралица
влизала в бедния дом на рибаря.
   Вестта за красотата на Лора се разнесла надалеч.
   Под нейния прозорец се събирали юноши от цялата околност. Идвали отдалеко само и само да видят как грее като огън златната й коса вътре в тъмната къщурка, да чуят как пее Лора. Девойката знаела много прекрасни песни. Цялото си детство била прекарала на брега на Рейн. Затова и в песните й звучали радостта на Рейн, играта и плясъкът на вълните му.
   Но ето че веднъж до скалата на брега на Рейн Лора видяла непознат млад рицар. Той се заблудил в гората и по шума на вълните излязъл до реката. Като видял Лора, рицарят замръзнал на мястото си. Не можел да разбере кой стои пред него: русалка или горска фея. Рицарят обикнал от пръв поглед златокосата Лора. Обикнала го и тя.
   Напразно я чакал този ден старият й баща. Девойката не се върнала в къщи. Рицарят я завел в своя замък Шталек. Пътят опасвал пет пъти високата планина, изкачвайки се към замъка на рицаря. На самия връх на планината се издигали кулите на замъка.
   Лора стояла пред огледалото, оглеждала се в него и не можела да се познае. Ту накланяла глава към рамото си, ту се мръщела на шега, ту се заканвала с пръст, а красавицата в огледалото, облечена в кадифе и коприна, повтаряла всяко нейно движение.
   Рицарят обикнал песните на Лора. Той често я молел:
   - Изпей ми една песен, Лора.
   Хванати за ръце, те се разхождали в сенчестата гора. Златната коса на Лора светела така ярко, че капките смола по черните стебла по вековните борове запламтявали като свещи. Елените отмествали листака с рогата си. Идвали
по-наблизо, за да послушат песните й.
   Рицарят се смеел и стискал дръжката на меча си: ще съумее той да защити любимата си и от разбойник, и от хищен звяр.
   А старата майка на рицаря нямала покой в своята мрачна кула. Зъзнела, треперела, не можела да се стопли дори край накладеното огнище. Слугите разравяли горещите въглени и хвърляли с купища дърва в огнището. Искри
избухвали от сухите цепеници, но старата графиня не можела да се стопли. Зъзнела, треперела тя от злоба и ненавист към бедната дъщеря на рибаря. Косата на Лора сияела като злато, но не такова злато обичала старата господарка на замъка. Ако е злато, то нека да е в монети и кюлчета. А каква зестра има това момиче? Песни ли?
   - Няма какво да се каже, хубава работа си намислил ти, синко. Кого си довел в моя дом? - казала графинята на рицаря. - Потъмня от срам нашият горд герб. Изглежда си забравил, че сме роднини на самия крал. Искаш да покриеш с позор славния ни род. Нима си нямаш годеница? Тя е красива, богата и при това дъщеря на знатен рицар. Е, какво пък, твоя воля. Ожени се за дъщерята на рибаря. Но знай, че ще ви прокълна и нека това да бъде сватбеният ви подарък.
   Навел очи, рицарят слушал суровите думи на старата графиня. Обичал той прекрасната Лора, но и на майка си не смеел да не се подчини. Винаги се покорявал на нейната воля. Уплашил се от майчиното проклятие.
   А старата графиня се греела на огъня, не зъзнела вече. Извършила лошо дело и сега й било топло край огнището.
   Младият граф казал на Лора, че ловци проследили в гората силен вълк. И заминал с рицарите и оръженосците си. Чуждо и страшно се сторило на Лора лицето на любимия в червената светлина на факлите. Със смях и свиркане
конниците излезли от двора на замъка.
   Лора гледала от прозореца на кулата. Не виждала конниците, а само светлините на факлите. Не към гората, а в друга посока препуснал рицарят със своята свита по стръмния планински път.
   Лора се натъжила. Сърцето й се свило от лошо предчувствие.
   Високата врата тежко се отворила. Влязла старата господарка на замъка. Махнала с ръка и слугите изчезнали.
   Старата графиня бавно се приближила към Лора:
   - Моят син те мами. Той не отиде на лов. При своята годеница бърза с другарите си. Занесе й сватбени подаръци - скоро ще бъде сватбата им. Няма какво да правиш повече в замъка. Впрочем, ако искаш да видиш сватбата на сина
ми - остани. Ще помагаш на слугините в кухнята. Много неща ще има да се вършат, а твоите ръце са свикнали с черна работа.
   Всичко заплувало пред очите на Лора - свещите, старата графиня, тъмната врата в дъното на залата...
   Лора скъсала огърлицата си. По пода около нея се посипали кръгли бисери. Свалила пръстена от пръста си, гривната от ръката си, хвърлила ги в краката на старата графиня и избягала от замъка.
   Цяла нощ тичала тя из тъмната гора. Бухали се обаждали в гората и тежко летели над главата й. Виели диви зверове. Но Лора се бояла само от едно: да не би да срещне младия граф. Да види как се връща, препълнен с радост и щастие с годеницата си.
   Едва на разсъмване тя стигнала до родното си село.
   Баща й я посрещнал на прага на дома. Но не ласкаво, а страшно погледнал той Лора и тя навела глава. Няма място под неговия покрив за опозорената дъщеря. Да върви където й видят очите, далеч от родния дом.
   Пред всички врати имало съседки. Сочели я с пръст и се смеели:
   - Какво, май малко беше графиня.
   - Къде са ти брокатените рокли? Къде са ти златните накити?
   - Защо не се венчаеш с младия граф?
   Цял ден бродила Лора из гората, а привечер излязла на брега на Рейн, там, където за първи път видяла рицаря. Страшно нещо решила Лора: да се удави в дълбокия вир.
   Над Рейн светела луна. Повърхността на реката била тиха и гладка. Но изведнъж водата се развълнувала, запенила се.
   От дълбините на реката бавно се надигнал старият бог на Рейн. Виж какъв бил той!
   Старият бог подал над водата главата и раменете си. Кристалната му корона пламтяла на лунната светлина. Водорасли и речни треви на дълги зелени кичури висели от главата му. Раковинки покривали раменете му. В брадата му играели ято сребърни рибки. Лора го гледала без страх. От какво да се бои? Всичко най-страшно вече се било случило с нея.
   И тогава старият бог на Рейн казал:
   - Зная, че хората жестоко те обидиха. Но моята обида не е по-малка от твоята. Слушай, девойко. Някога аз царувах над цялата тукашна страна. Хората идваха при мен и ниско ми се кланяха. С песни хвърляха във водата
скъпоценности, златни и сребърни монети. Молеха ме да пълня мрежите им с риба и да щадя прогнилите им лодчици. Но мина време и хората ме забравиха. Всичко ми отнеха: и слава, и мощ. Ако ти се съгласиш, ние заедно ще можем добре да отмъстим на хората. Ще дам вълшебна сила на твоите песни. Но знай, Лора, че в сърцето ти не бива да прониква никаква жалост. Ако пролееш дори една сълза, ще
загинеш.
   И Лора, която не била на себе си от мъка, казала:
   - Да, съгласна съм.
   Разтърсил рамене старият бог на Рейн, вдигнала се огромна вълна, подхванала Лора и без да опръска роклята й, без да намокри обувките й, я вдигнала на самия връх на непристъпната скала.
   Вълната се отдръпнала. Старият бог на Рейн се потопил в реката. А под скалата се разпенил, закипял гибелен, опасен водовъртеж.
   Из цялата страна се разнесъл слух: дъщерята на рибаря Лора станала зла магьосница. При залез слънце, нагиздена с речни бисери, тя се появява високо на скалата и реши със златен гребен златната си коса. Като пламък гори тя в
лъчите на залеза. Започнали да наричат тази скала "Лоре-лай"- "скалата на Лора". Лорелай нарекли и самата магьосница.
   Тежко на онзи, който чуе песента на Лорелай.
   Богът на Рейн дал чародейна сила на песните й, а нея самата дарил със забрава. Окаменяло сърцето й, с невиждащ поглед гледала тя от височината надолу. Никой не можел да се противи на властта на песните й.
   На бедния Лорелай пее за кралско богатство. Победа и слава обещава на рицаря. Почивка на уморения. Любов на влюбения. Всеки чува в нейните песни това, за което жадува душата му.
   Гибел носят песните на Лорелай. Ще те омагьоса гласът й, а след това ще те поведе след себе си, ще те примами в страшния водовъртеж. Бягай от тук, рибарю! Пази се, плувецо! Настигне ли те песента й - чака те гибел!
   Рибарят хвърлял веслата и течението отнасяло лодката му. Забравил всичко, омагьосан от песента, той гледал нагоре към Лорелай. Водовъртежът го хващал здраво, завъртал лодката. Няма спасение!
   А рицарят се върнал от своята годеница в къщи и като не намерил в замъка любимата си, обхванала го смъртна мъка.
   Дотегнали му пиршествата и ловът. Сега му било омразно дори името на знатната му годеница.
   В ушите на рицаря непрекъснато звучал гласът на любимата му.
   Той обикалял из тъмните зали и си припомнял: тя стоеше до този прозорец, в това огледало се оглеждаше, а на тази стръмна стълба тя се спъна, но той успя да я вземе на ръце.
   - Защо я изгонихте, майко? - казал той на старата графиня, която цяла в кожи и кадифе треперела пред разпаленото огнище и никога вече нямало да се стопли.
   Младият граф се отправил на кръстоносен поход в далечни южни страни. Странствуванията му се проточили дълги години. Но мъката му го парела и глождела повече от получените рани.
   Рицарят се върнал у дома.
   Старата му майка умряла, без да го дочака.
   Всичко в замъка потъмняло, овехтяло, изгнил флагът на кулата, гербът над вратата станал неразличим. Тревата стигнала до вратите, избуяла между плочите.
   Далеч по Рейн се носела лоша мълва за златокосата магьосница на скалата. Странстващи рицари и пришълци разнасяли тази мълва по всички пътища. За това шушукали и слугите в замъка.
   Отчаяние и ярост обхванали рицаря. От скръб и мъка разумът му се размътил. Неговата Лора!... С меч се нахвърлял върху всеки, който се осмелявал да каже пред него, че Лора е магьосница.
   Верният му паж тръпнел от страх зад вратата. Рицарят се затворил сам в покоите си. От там се носел грохот и звън. Той насякъл с меча си на трески тежката маса, помел златните съдове, сплескал чашите.
   Не, повече никой не можел да го удържи. В ничий съвет не би се вслушал. Дори ако сянката на майка му би станала от гроба, не би могла да спре сина си. Графът заповядал да оседлаят коня му.
   Бързо препускал конят по стръмния път. Тук би трябвало да позадържи коня, а рицарят още продължавал да го мушка с шпори в покритите с пяна хълбоци.
   Върховете на планините горели в червения огън на залеза. Рицарят излязъл на брега на Рейн. Но никой от рибарите не се съгласявал да го откара до скалата
на Лорелай. Графът им обещавал всичките си богатства, всичко, каквото имал, но животът им бил по-скъп.
   Като хвърлил на рибарите кесия пари, рицарят скочил в една лодка и сам се хванал за веслата. Отдалеч чул познатия глас. Слабо, с прекъсвания го донасял вятърът. По-скоро, по-скоро да види любимата си. От нетърпение рицарят натиснал с всичка сила веслата.
   Все по-силно звучала песента на Лорелай. На рицаря му се счувало, че Лорелай го вика при себе си и бързал. Всичко му е простила тя. Щастието наближава, с всеки удар на веслата става все по-близко!...
   На рицаря му се струвало, че лодката плава във въздуха. Не, това не са вълни - гласът на Лорелай се плиска край него, прелива през борда. Това не е въздух, не е вятър - това е гласът на Лорелай. Златните й коси заслепявали очите му...
   - Лора! - извикал рицарят.
   Миг - и водовъртежът бързо обърнал лодката, вдигайки като стълб пръски вода край хвърлените весла, и я ударил в скалата.
   И Лорелай изведнъж замлъкнала. Песента й секнала насред думата. Сякаш гласът на рицаря я събудил. В ужас гледала Лорелай как рицарят потъва. Ето, сред бушуващата пяна се мернали главата и ръцете му. Водовъртежът го повличал. Сълзи опарили очите на Лорелай. Видяла тя, че рицарят не се бори с вълните, не се хваща за парчетата от лодката.
   Мислейки само за това как да спаси любимия си, Лорелай протегнала ръце. Все по-ниско и по-ниско се навеждала тя, но изведнъж се смъкнала от скалата и паднала. Дългите й коси заплували над водата като златен кръг, мокрели се и
потъмнявали. Лорелай и рицарят се скрили заедно във вълните.
   В същия миг от дъното долетял далечен глух удар. Казват, че рухнал кристалният дворец на стария бог на Рейн.
   Оттогава никой повече не е виждал стария бог. Тамошните жители отдавна са го забравили.
   А Лорелай я помнят. Живи са още разказите за златните й коси, за дивните й песни, за злощастната й съдба.
   Казват, че и сега понякога Лорелай се появява на скалата при залез слънце и реши с гребен дългите си златни коси. Тялото й е станало съвсем прозрачно, а
гласът й едва се чува.
   И в наши дни наричат тази скала "Скалата на Лорелай".

   БЕЛЕЖКИ

   Особено много легенди са създавали там, където самата природа възбуждала тревожното въображение на хората - гъсти гори, тъмни планински проходи, коварни стръмнини.
   Рейнският край е богат на легенди. По бреговете на Рейн се издигат причудливи скали, а в подножието им малките лодки ги дебнат опасни прагове и водовъртежи. И ето че в незапомнени времена тук се е родила легенда, в която се разказва, че на високата скала живее дева-вълшебница, която примамва с чудното си пеене плуващите по Рейн в бездната на вълните.
   Легендата свързвали със скалата Лур-лай близо до Бахарах.
   Съществува мнение, че тази скала е наречена на името на девата-вълшебница Лора (думата "лай" в превод от немски значи "шиферна или черна скала"), и едва по-късно името Лора се трансформира в Лоре Лай или Лорелай. Други пък предполагат, че вълшебницата е получила името си от названието на скалата, на която е пеела.
   Тази легенда дълго се запазила само като местно предание. В началото на 19 век тя получила широка известност. Ето какво пише по този повод съветският
литературовед А.Дейч: "Старинната рейнска легенда за речната вълшебница Лорелай (по името на скалата Лур-лай на Рейн, близо до Бахарах), естествено, е привлякла вниманието на романтиците, пленявайки ги с романтичния образ на вълшебницата, пееща прелъстителна песен на скалата и примамваща плувците."**
   Немският поет-романтик и събирач на народни легенди Клеменс Брентано пръв е създал стихотворен вариант на легендата за Лорелай (Лоре Лай) и поместил баладата в романа си "Годви" (1801-1802 г.). Той разработил по свой начин сюжетната линия на легендата.
   За Лорелай са писали и други немски поети.
   Но най-хубавото стихотворение за нея е създал великият немски поет Хайнрих Хайне. В Германия то е станало народна песен и е получило световна известност.
   Даваме го в превод на Гео Милев:

   Не зная какво означава,
   че толкоз печален съм аз,
   тази приказка древна остава
   във мойта душа всеки час.

   Тъмней и повява прохлада
   и Рейн спокоен се лей,
   високо на връх планината
   зарята вечерна гасней.

   Там горе прекрасна и бледна
   жена чудно млада седи,
   тя реши косата си златна
   и златният накит блести.

   Със златен тя реши се гребен,
   и песен пленителна пей;
   а нейният глас е вълшебен,
   чар мощен във него се лей.

   Във малката лодка рибаря
   обзема безумна печал -
   пред него се бездна разтваря -
   нагоре той поглед е взрял.

   Аз зная, в шумящите бездни
   рибарят намерил е край:
   туй правят омайните песни
   на прелестната Лорелай.

   ** Александър Дейч, "Судьбы поетов", "Художествена литература", М., 1968, стр. 194

   Известният френски изследовател на народното творчество Е.Лабуле е създал прозаична версия на легендата за Лорелай в книгата си "Немски приказки от
стари времена" (1869 г.).
   Като един от източниците на нашата разработка послужи вариантът на легендата, включен в книгата "Народни легенди, събрани от Вернер Янсен" (1922 г.).
  
   8. ХАМЕЛНСКИЯТ ЛОВЕЦ НА ПЛЪХОВЕ

   Прочут и богат бил град Хамелн.
   Кулите на ратушата*50 на главния му площад стигали чак до небето. Още по-високо се издигали към висините шпилите на катедралата "Свети Бонифаций". Пред ратушата имало фонтан, украсен с каменна статуя на Ролан. Струите вода се стичали по доблестния воин и знаменития му меч.
   Ударили камбаните на "Свети Бонифаций". От високите сводести врати на катедралата излязла пъстра тълпа и се разляла по широките стъпала.
   Вървели богати бюргери,*51 един от друг по-дебели. По кадифените им дрехи блестели златни верижки. Пълните им пръсти били обсипани с пръстени.
   Търговците настойчиво канели и примамвали купувачи. Пазарът се намирал на самия площад. Там били натрупани планини от продукти. Сланина, по-бяла от сняг. Масло, по-жълто от слънцето.
   Злато и масло - ето какъв бил славният, богат град Хамелн!
   Той бил заобиколен от всички страни с дълбок ров и високи стени с кули и кулички... Пред всяка врата стояли стражи.
   Ако ти е празна кесията, ако имаш на коляното кръпка и на лакътя дупка, стражите ще те изгонят с копия и алебарди*52 от вратите на града.
   Всеки град е прочут с нещо.
   Хамелн бил прочут с богатствата си, с позлатените шпили на своите катедрали. А хамелнци били известни със скъперничеството си. Те умеели повече от всеки друг да пазят всичко, което са скътали, да трупат богатства, да
вземат и последната пар'а на бедняка.

   Настъпила сушава, неплодородна година. В окръга настанал глад.
   Но хамелнци това не ги засягало. Хамбарите им били пълни с миналогодишно зърно, масите им се огъвали от ястия.
   Още от есента тълпи гладни селяни заприиждали към града.
   Хитрите търговци решили да позадържат зърното до пролетта. Напролет гладът ще притисне селянина, още по-изгодно ще може да се продаде зърното.
   Цяла зима край стените на Хамелн, пред затворените врати, стояли тълпи гладуващи. Едва когато снегът в полето се стопил, бургмайстерът*53 заповядал да отворят градските врати и безпрепятствено да пускат всички.
   Търговците застанали пред магазините, сложили ръце на кръста, изпъчили кореми, смръщили строго вежди, всеки веднага да разбере: евтино тук нищо няма да купи.
   Но тогава се случило нещо невиждано!
   Докато отслабналите хора се мъкнели към града, внезапно от целия окръг, от гладните села, от пустите поля в Хамелн нахлули плъхове.
   Отначало на хамелнци им се сторило, че това не е толкова голяма беда.
   По заповед на бургмайстера вдигнали подемните мостове, затворили плътно всички врати на крепостната стена и ги затрупали с камъни. Но плъховете преплували през рова и неизвестно от какви входове и дупки проникнали в града.
   Открито, посред бял ден вървели плъховете по улиците. Жителите на града с ужас гледали страшното им шествие.
   Гладните твари плъзнали по хамбари, мазета и килери, пълни с отбрано зърно. И започнал пир на плъховете.
   Бюргерите дълбоко се замислили. Събрали се на съвет в ратушата.
   Макар бургмайстерът на Хамелн да бил доста дебел и неповратлив, но умът му сечал, няма какво да се каже! Хамелнци току разпервали ръце: как може чак да е толкова умен и хитър!
   И ето, като помислил, бургмайстерът заповядал да се доведат в града котките и котараците от целия окръг, за да се избави Хамелн от неочакваната беда.
   По пътищата към Хамелн заскърцали талиги. Те били натоварени с набързо сковани дървени клетки. Но в клетките нямало угоени гъски и патици за продан, а гладни и мършави котки и котараци от всички цветове и породи.
   Талигите спрели на площада пред ратушата. Стражите отворили клетките. На всички страни побягнали котки - сиви, рижи, черни, шарени.
   Бюргерите въздъхнали с облекчение и, успокоени, бавно се разотишли по домовете си.
   Но от този мъдър замисъл нищо не излязло.
   Котките се уплашили от толкова обилното угощение. Със страх бягали от пълчищата плъхове. Криели се коя където намери, качвали се по островърхите керемидени покриви. Един слаб черен котарак се покатерил на стряхата на
катедралата "Свети Бонифаций" и цяла нощ непрекъснато мяукал.
   На сутринта била окачена заповед: котките да се примамват с ласкави думи и сланина, нито една да не се пуска извън града.
   Но къде ти! След три дни в Хамелн не останала вече нито една котка.
   Какво да се прави, щом едно не помогнало, трябвало да се измисли друго. Няма да стоят със скръстени ръце и да гледат как гине богатството им, грижливо и с любов събирано, пазено, толкова пъти пресмятано!
   Над Хамелн се понесъл звън на камбани. Във всички църкви служели молебени против нашествието на плъховете. Пред входовете на църквите монаси продавали амулети. Който се сдобие с такъв амулет, може да живее спокойно: плъх няма да се приближи и на сто крачки от него.
   Но нищо не помагало: ни молебени, ни амулети.
   От сутринта на площада затръбили глашатаи, призовавали на съд краля на плъховете.
   Към градската ратуша се стичал народ. Идели търговци със слугите и домочадието си, майстори с калфите си. Целият град се събрал пред ратушата.
   Този ден щели да съдят плъховете.*54 Очаквали в ратушата да дойде самият крал на плъховете. Говорело се, че той имал петнадесет глави. А на всяка глава - изкусно изработена златна корона, голяма колкото лешник.
   В ратушата се натъпкал толкова народ, че ябълка да хвърлиш, нямало къде да падне. Един след друг влезли съдиите и насядали на позлатени столове под балдахините. Те били с черни кадифени мантии и с черни шапчици. Лицата на всички били важни, строги и неподкупни - трепери, кралю на плъховете и всички вие миши братя!
   Писарите подострили перата си. Всички чакали. При най-малкия звук, дори при шумоленето на паднала ръкавица, едновременно се обръщали всички глави.
   Не знаели от къде ще се появи престъпният крал - от вратите, от тъмния ъгъл или иззад съдийското кресло.
   Чакали до вечерта. От горещина и задух лицата на съдиите помътнели. Но кралят на плъховете така и не се явил.
   Нямало какво да се прави. Веднага уловили зад вратата един огромен мустакат плъх, затворили го в желязна клетка, а клетката поставили в средата на масата.
   След като се мятал известно време, плъхът се усмирил и притихнал. Свил се в ъгъла.
   Главният съдия Каспар Гелер станал от мястото си и изтрил с кърпа изпотеното си лице. Плъховете му били разграбили без остатък пет хамбара със зърно, опустошили всичките му мазета.
   Съдията Каспар Гелер дълго изобличавал с гръмовит глас мишето племе. Протегнал ръка над клетката, изброявал всички престъпления, злодеяния и коварни замисли на проклетите плъхове.
   След него станал съдията Гангел Мун. Със своя дълъг нос и малки очички той приличал на затлъстяла лисица. Съдията бил най-хитър от всички в Хамелн. Всичко, каквото имал, пазел в сандъци, обковани с желязо. Те били недостъпни за мишите зъби. И сега гледал лукаво наоколо, прикривайки зад съчувствието си своето злорадство.
   - О, премилостиви съдии! - казал Гангел Мун със сладък и печален глас. - Всеки съдия трябва да проявява строгост към виновните и милосърдие към невинните. Затова не бива да забравяме, че плъховете също са божи твари и при това те не са надарени с човешки разум...
   Но главният съдия Каспар Гелер рязко го прекъснал:
   - Замълчи, съдия Гангел Мун! Всеки знае, че бълхите, мишките, жабите и змиите са сътворени от дявола.
   Съдиите дълго се съвещавали. Най-после Каспар Гелер станал и оповестил с гръмък глас присъдата:

   "Ние, по божия милост съдии на град Хамелн, сме известни навсякъде със своята неподкупна честност и справедливост. Наред с всички други грижи, които лежат като голям товар на плещите ни, ние сме загрижени и от безчинствата, извършени в нашия славен град Хамелн от тези отвратителни твари, носещи богопротивното име - плъхове mus rattus. Ние, съдиите на град Хамелн, ги
признаваме за виновни в реда и благочестието, а още и в кражба и грабеж.
   Много ни е неприятно също така, че негово величество кралят на плъховете, нарушавайки нашата строга заповед, не се яви в съда, което несъмнено свидетелствува за неговата злонамереност, нечиста съвест и душевна низост.
   Ето защо заповядваме и повеляваме: всички упоменати плъхове, а също така и кралят на цялото им племе под страх от смъртно наказание утре до обед да напуснат нашия славен град, а също така и всички земи, които му принадлежат.
                           Хамелн, 5 април 1284 година"

   След това подпалили опашката на плъха и го пуснали да предаде на целия си род строгата заповед на хамелнския съд. Плъхът се мярнал като черна мълния и изчезнал.
   И всички успокоени, пак се разотишли по домовете си. На другия ден жителите от сутринта току се приближавали към прозорците. Чакали плъховете да напуснат града.
   Но напразно чакали. Слънцето започнало вече да клони към залез, а на проклетото мише племе и през ум не му минавало да изпълнява присъдата.
   И тогава изведнъж се разнесла страшна вест! Нечувано нещо!
   През нощта, след съдебното заседание, плъховете излапали съдийската мантия на главния съдия Каспар Гелер и шапчицата му в добавка.
   От такава наглост всички просто зяпнали от учудване. Беда ще ги сполети!
   И наистина, плъховете в Хамелн непрекъснато се увеличавали.
   В много прозорци през нощта мигали свещи. Догори ли една свещ, от нея запалвали друга и така до сутринта. Бюргерите седели на високи пухени дюшеци, не смеели да пуснат крака от постелята навън.
   Плъховете вече от никого не се бояли и се завирали навсякъде. Привличани от миризмата на печено, те се промъквали в кухните. Поглеждали от ъглите, мърдали носове и душели: "На какво мирише тук?"
   Скачали по масите и гледали да отмъкнат направо от чиниите най-хубавите парчета. Стигали дори до пушените бутове и колбаси, окачени на тавана.
   Каквото и да потърсиш, те вече го изяли проклетите.
   И по вратите на много къщи започнал да чука с костеливите си пръсти гладът.
   А на това отгоре на бургмайстера му се присънил следният сън: уж плъховете били изгонили от домовете им предишните стопани. Той, почтеният бургмайстер на град Хамелн, броди с просешка торба. След него - жена му и децата му. Почукал плахо на вратата на своя дом. Вратата се разтворила - на прага плъх в човешки ръст. На гърдите му бургмайстерска златна верижка. Махнал с ръка и върху тях се нахвърлили други плъхове с шлемове и алебарди: "Вън от тук! Просяци! Дриплювци!"
   Сутринта бургмайстерът събрал в ратушата всички съветници и им разказал съня си. Спогледали се с тревога бюргерите: "Ох, не е на добро това!"
   Макар и да били един от друг по-големи скъперници, сега бюргерите решили: нищо да не жалят, само да се избави градът от страшната напаст.
   По всички улици тръгнали глашатаи. Те вървели, без да спазват строя и реда, събирали се в купчина, по-близо един до друг. А градът сякаш бил измрял.
   Тръбите и гласовете на глашатаите звучали странно и зловещо сред пълната тишина по пустите площади, по пустите улици и мостове:
   - Който избави славния град Хамелн от плъховете, ще получи от магистрата толкова злато, колкото може да носи!
   Но минали три дни, а в ратушата така и не се явил никой.
   На четвъртия ден камбаната отново събрала бюргерите в ратушата.
   Бургмайстерът дълго тръскал ръкавите си и повдигал краищата на плаща си - да не би да се е вмъкнал някой плъх? Бюргерите били отслабнали, побледнели, под очите им имало тъмни кръгове. Къде са се дянали руменината и дебелите им бузи!
   Щом не помага обещаната награда, ясно е, че повече няма откъде да чакат спасение.
   Бургмайстерът не издържал. Закрил лице с ръцете си и глухо заридал. Това е, край! Загива добрият стар Хамелн!
   Но изведнъж всички чули някакви гласове, някакъв шум и движение долу на площада.
   В залата се втурнал един страж и извикал:
   - Ловец на плъхове!
   Накуцвайки, през вратата влязъл странен човек.
   Непознатият бил високи слаб. Лицето му било тъмно, сякаш на огън опушено. А погледът му бил тъй пронизителен, че тръпки те побиват. На раменете си носел
къс плащ. Едната половина на жилетката му била черна като нощ, а другата - червена като огън. Отстрани на черната му шапчица било забодено перо от петел. Непознатият държал в ръка старинна, потъмняла от времето свирка.
   Друг път, разбира се, предпазливите бюргери щели да стоят по-настрана от такъв странен гост: не се доверявали те на изпаднали скитници. Но сега всички му се зарадвали като на най-желан гост.
   Бургмайстерът сам му подал кресло, като го нарекъл "любезни ми господине". Съдията Каспар Гелер дори се опитал да го тупне по рамото. Но веднага си дръпнал ръката и силно извикал - сякаш огън опарил дланта му.
   Слуги се спуснали в мазето и донесли бутилки рейнско и мозелско вино.
   Пришелецът взел една бутилка, извадил със зъби восъчната запушалка и като отметнал назад глава, изпил на един дъх скъпоценното вино. Без да спира, изпразнил една след друга девет бутилки.
   - А дали няма да се намери у вас и някоя хубава бъчва вино?
   - После, после, любезни ми господине - казал с меден глас Гангел Мун, - първо работата, а след това угощението.
   А бургмайстерът, който не бил повече в състояние да сдържа нетърпението си, направо запитал непознатия:
   - Кажи, можеш ли да изведеш плъховете от нашия град?
   - Мога - усмихнал се ловецът на плъхове. - Тези твари са ми подвластни.
   - Как? Всички до един ли?... - Бургмайстерът дори се надигнал от мястото си.
   - Аз ще очистя вашия град от плъховете. Моята дума на ловец на две не става. Но и вие трябва да сдържите своята дума. Да ми дадете толкова злато, колкото мога да нося.
   - Сух като върлина, че и куц на това отгоре. Такъв много не ще отнесе... - пошепнал бургмайстерът на съдията Каспар Гелер. И като се обърнал към плъхоловеца, казал високо и важно: - Всичко, както се договорихме, почтени наш гостенино. Няма да те измамим.
   - Тогава внимавайте да не ви хрумне да нарушите думата си - казал ловецът на плъхове и излязъл от ратушата.
   Изведнъж небето станало сиво и мрачно... Цялото се забулило с мътна тъмна мъгла. Враните, накацали по шпилите на катедралата "Свети Бонифаций", се вдигнали, закръжили, изпълнили цялото небе със зловещо гракане.
   Плъхоловецът допрял до устните си свирката.
   От нея започнали да се леят протяжни звуци.
   В тези звуци се чувало нежното шумолене на зърна, изтичащи на струйка от дупка на чувал. Веселото цвърчене на масло в тигана. Хрускането на сухар с остри зъби.
   Бюргерите, които стояли до прозореца, ахнали и неволно се дръпнали назад.
   Защото при звуците на свирката от всички къщи започнали да притичват плъхове. Изпълзявали от мазетата, скачали от таваните.
   Плъховете заобиколили ловеца от всички страни.
   А той, накуцвайки, си тръгнал спокойно от площада. И всички плъхове до един хукнали след него. Щом замлъкнела свирката и цялото неизброимо пълчище от плъхове спирало. Но свирката пак започвала да пее. И плъховете отново покорно се устремявали след ловеца.
   Вървял той от уличка в уличка. Плъховете ставали все повече и повече.
   Поглеждали от прозорците месари, колбасари, обущари, златари. Усмихвали се самодоволно. Не ще и дума, приятно е да се гледа след отиващата си беда!
   Кръчмарят Йохан Брандт застанал пред вратата на кръчмата си. Плъховете така се втурнали през вратата, че едва не съборили дебелака.
   Всички плъхове вървели след ловеца към градските врати. Стражите едва успели да се скрият в кулите.
   Плъховете излезли от града и се проточили като черна лента по пътя. Последните, които били изостанали, притичали през подемния мост и догонили ловеца. Всичко се забулило в прах. Няколко пъти се мярнал черният плащ на
плъхоловеца, ръката му със свирката, петльовото перо...
   Отдалечавайки се, свирката звучала все по-тихо и по-тихо.
   След един час в града дотичали овчари. Прекъсвайки се един друг, те разказали:
   - Ловецът на плъхове отиде на брега на река Везер. Скочи в една лодка, която се полюшваше там до самия бряг. Без да престава да свири, той доплува до средата на Везер. Плъховете се хвърлиха във водата и заплуваха след него. Плуваха, докато не потънаха всички до един. А бяха толкова много, че могъщият Везер излезе от бреговете си.
   Освободеният от плъховете град ликувал.
   Радостно биели камбаните на всички църкви. Гражданите вървели на весели тълпи по улиците.
   Спасен бил славният Хамелн! Спасен бил богатият Хамелн!
   В ратушата слугите наливали вино в сребърни чаши. Сега не било грях и да пийнат.
   Изведнъж зад ъгъла се появил ловецът на плъхове и тръгнал през площада право към ратушата. В ръката си все така държал свирката. Само че бил облечен по друг начин: със зелен ловджийски костюм.
   Бюргерите се спогледали. Да му платят ли?
   - Жилест и здрав е този ловец на плъхове - пошепнал бургмайстерът на съдията Каспар Гелер, - макар и куц, такъв ще отнесе цялата ни хазна...
   Ловецът на плъхове влязъл в ратушата. Никой дори и не погледнал към него. Бургмайстерът се обърнал, а Каспар Гелер се втренчил в прозореца.
   Но, изглежда не било така лесно да се смути ловецът на плъхове. Той измъкнал с усмивка от пазвата си един чувал. На бюргерите този чувал им се сторил бездънен.
   - Аз удържах думата си - казал ловецът на плъхове. - Сега е ваш ред. Както се договорихме: толкова злато, колкото мога да нося.
   - Скъпи... - Бургмайстерът объркан разперил ръце и погледнал към Гангел Мун.
   - Така ли? Не кесия, не торба, а цял чувал злато?... - изкискал се съдията Гангел Мун и опулил очи, преструвайки се на уплашен.
   Още някой тихо се засмял. Ама че е хитрец тоя Гангел Мун. Ето как значи трябва да се обърне работата! Уж златото било обещано на шега. А той горкият, както изглежда, съвсем си е загубил ума: повярвал на всичко. Че дори и чувал взел със себе си.
   Тогава всички се разсмели. Бургмайстерът, съветниците, цеховите старшини.*55
   - Чувал злато ли?
   - Ха-ха-ха!
   - Цял чувал!
   - А за какво?
   - За глупавите песни ли? За свирката ли?
   - Ще се пръсна от смях!
   - Злато да му дадат! А ритник не искаш ли?
   Дълго се смели бюргерите. Странният пришелец си стоял мълчаливо, но някаква злобна радост се появила на лицето му. Да беше молил, да беше искал обещаното!.... Не, той мълчал.
   Хитрият Гангел Мун предпазливо погледнал ловеца на плъхове и се навел към ухото на бургмайстера:
   - Може би трябва да му сипем една шепа злато? Така... малко, за очи... за пред хората... А после ще обложим с данъци по-бедните, които въобще не пострадаха от плъховете, защото и без това нищо си нямаха.
   Но бургмайстерът не му обърнал внимание. Изкашлял се и с важен глас, но бащински ласкаво казал:
   - Работата е свършена. Трябва да се разплатим както обещахме. Според труда и заплащането. Кесия сребро и свободно излизане от града, от която иска врата.
   Но непознатият се проявил като много невъзпитан човек. Не взел кесийката и без да се поклони, дори се обърнал гърбом и излязъл от залата. След него останало леко облаче серен дим.
   И тогава бюргерите съвсем се развеселили. Всичко чудесно се наредило: наведнъж се избавили и от плъховете, и от ловеца на плъхове.
   Камбаните на "Свети Бонифаций" силно зазвънели. Всички бюргери се отправили с жените и децата си към катедралата на неделна литургия.
   И никой от тях не чувал, че на площада отново запяла свирката.
   "Може! Може! Може! - пеела свирката. - Днес всичко може! Аз ще ви заведа в зелените горички! На тучните росни ливади! Ще цапате боси в локвите! Ще се заравяте в сеното! Може! Може! Може!"
   Тропот на малки обувки по дървени стълби, по каменни стъпала...
   От всички врати изтичвали деца. Те захвърляли игрите, захвърляли хурките, тичешком оправяли чорапите си и хуквали след ловеца на плъхове, заслушани, прехласнати в звуците на свирката.
   Падали, удряли си коленцата, потърквали ги, подухвали ги и бягали по-нататък. Весели, с лепкави пръсти, с издути от сладкиши бузи, с орехи в шепите - децата, съкровището на Хамелн.
   По улицата изтичала и дъщерята на бургмайстера Марта. Вятърът развявал розовата й рокля. Единият й крак бил бос. В бързината била обула само едната си обувчица.
   Ето ги вече и градските врати. Децата с тропот изтичали по подемния мост. А ловецът на плъхове ги отвеждал все по-далеч и по-далеч по пътя край обраслите
с храсти хълмове...

   Минали години.
   Веднъж в осиротелия Хамелн попаднал сляп странник.
   Срещу няколко медни монети кръчмарят го пуснал да се посгрее на топлото огнище. Слепият чувал как тракат по дървената маса халбите с бира. А някой казал:
   - От къде идеш, старче? Ако ни разсееш с някой необикновен разказ, знай, че и аз ще те почерпя халба бира.
   И слепият старец започнал да разказва:
   - Много земи съм пребродил и ето къде ме заведе веднъж съдбата... Трудно е за слепеца да определи времето: по топлината, която идва от слънцето, По студа, който идва от нощното небе, отличавам деня от нощта. Дълго се лутах из една гъста гора. Изведнъж чух звън на камбани. За слепеца звукът е също като светлината на маяка за кормчията. Така, вървейки по звъна на камбаните, достигнах до някакъв град. Стражите нищо не ми казаха. Влязох през вратата и се потътрих по улицата. Ослушвах се внимателно във всеки звук, мъчейки се да разбера дали съдбата не ме е завела в някое лошо място.
   И не можех да се начудя. Около себе си чувах само млади гласове. Навсякъде край мен като птица летеше смях. В този град хората повече тичаха, отколкото ходеха. Някой с подскачане ме задминаваше, друг тичаше срещу мен. Чувах как се удря топка в стената. Всички гласове бяха звънки. Всички крачки - леки и бързи. И тогава разбрах, че този град е населен само с юноши и девойки. И ми се стори, че целият е иззидан от светъл камък и слънчеви лъчи.
   Аз бях радушно приет в първия дом, където почуках. А когато запитах как се нарича градът, моят млад стопанин ми разказа странна приказка. Мисля, че се присмя над бедния старец, но аз не се сърдя на добрия юноша. Ето какво ми разказа той:
   Когато били малки деца, един човек със зелени дрехи ги отвел от техния град, свирейки със свирка. Както изглежда, това бил самият дявол, защото ги завел далеч във високата планина. Но нямал достатъчно власт да погуби
невинните деца. След дълги скитания в мрака децата минали през планината и се озовали в едно диво, безплодно място.
   Тогава от гората дошли лопатари и почнали да кърмят с млякото си най-малките деца. Дивите кози лесно се опитомили. Отначало децата живеели в колиби, а после започнали да строят град. Те леко вдигали огромни камъни,
сякаш камъните сами искали да се вградят в стените и кулите...
   Когато слепецът свършил разказа си, чул старчески въздишки и глухи ридания, които излизат от дълбочината на душата, сподавена кашлица и стонове.
   Тогава старецът разбрал, че около него има само старци. И целият град му се сторил мрачен и печален, сякаш бил направен от тъмен камък.
   Развълнувано, с пресекващи от сълзи гласове, старците започнали да го разпитват:
   - А къде, къде се намира този млад, светъл град? В коя посока?
   Но бедният сляп странник нищо не можел да им каже.

   БЕЛЕЖКИ

   Има градове, на които приказките и легендите са донесли световна слава. Град Бремен е прочут благодарение на малката приказка на братя Грим "Бременските музиканти". Немският град Хамелн е известен в цял свят, защото там е съчинена знаменитата легенда за хамелнския ловец на плъхове.
   Според преданието през лятото на 1284 година един скитащ музикант избавил града от нападналите го плъхове, като ги подмамил със звуците на флейтата си и ги удавил в река Везер. Но плъхоловецът не получил уговореното за това възнаграждение и за отмъщение извел от града всички деца.
   Още през XVIII век улицата, по която децата напуснали Хамелн, се наричала Беззвучната улица. На нея никога не се разнасяли звуци на песни или на музикални инструменти.
   На старинната градска ратуша бил сложен надпис:
   "В година 1284 магьосникът-плъхоловец подмами със звуците на флейтата си 130 деца и всички до едно загинаха в дълбините на земята."
   Какво е станало в действителност? Може би е имало буря, може би срутване в планината, когато в града е дошъл пътуващият музикант? Това никой не знае. Невъзможно е да се определи докъде стига истината и докъде е измислицата в легендата.
   Според един вариант на преданието всички деца се удавили във Везер, според друг - изчезнали вдън планината Копенберг. Има и такъв вариант: всички деца минали през планината и се озовали далеч от родния си град (в района на Карпатите, Арпатите).
   За плъхоловеца са съчинени народни балади. Тази легенда е вдъхновила много прославени поети и писатели: великите немски поети Гьоте и Хайне, английският поет Броунинг, шведската писателка Селма Лагерльоф, руската писателка Марина Цветаева.
   "Плъхоловец", "Свирката на плъхоловеца" - тези думи са станали нарицателни. Хората наричат свирка на плъхоловеца лъжливите обещания, които тласкат към гибел.

   9. ВИЛХЕЛМ ТЕЛ

   Знаете ли с какво се е прославил стрелецът Вилхелм Тел?
   Колко векове са минали вече, а хората все още не са забравили неговия точен изстрел.
   Швейцария е страна на планини и езера. Спуснеш се долу в равнината - езеро. Изкачиш се горе в планините - и там вода в каменни чаши. Лежи спокойно и гладко езеро, грее се на слънцето. Измъкне се вятърът от прохода, покрие
небето с черни облаци и то забушува, закипи, сякаш от бреговете иска да излезе.
   Пази се от яростта на водата, рибарю! Зазяпаш ли се - с гибел те заплашват острите скали. Но рибарят познава всяка скала, всеки подводен камък. Негови са скалите, негово е езерото.
   Тесни пътеки се вият из планините. Долу има пропаст, но овчарят върви уверено. Познат му е всеки завой на опасната пътека. Негови са планините, негови са пътеките.
   Езерата са богати с риба, горите с дивеч. На сочните планински пасбища мучат и блеят стада. В долините зрее грозде, класи пшеница.
   Кой е зачервил така пъстървата, кой е опушил змиорката осолил сьомгата? Кой е направил сиренето? Кой е набол овнешките гърди с късчета сланина и натъпкал здраво колбасите? Кой е позлатил рогцата и копитцата на сърната, снета от шиша за печене на месо? Златните ръце на швейцарците.
   Но тези ястия не са за вас, швейцарци. Готвачи и слуги ги носят на австрийския управител. Носят ги на наместника Геслер под охраната на войници-наемници.
   А за вас е плясъкът на рибите опашки и звънът на звънчетата по шиите на кравите и овцете. Нуждата се засели във вашите колиби.
   Стои войникът-наемник сред Швейцария, разкрачил широко крака, здраво стиснал в ръка алебарда. Колко десетки години стои вече тук. Наел се е войникът - продал се е.

   Бият барабани така, че можеш да оглушееш!
   Викат глашатаи. Из целия Алтдорф се носи:
   - Слушайте! Слушайте! Слушайте! Който не изпълни заповедта на наместника, ще бъде хвърлен в затвора! Който не изпълни заповедта на наместника, ще бъде хвърлен в затвора!
   Тежки времена!
   Старият звънар седи на камбанарията и гледа надолу.
   Защо така са опустели улиците на Алтдорф? За какво ли пазят войниците на площада?

   Тази сутрин Вилхелм Тел се приготвил да отиде в град Алтдорф.
   Рано-рано излязъл от къщи. Той не би подранил толкова, но големият му син нямал търпение: събудил се преди първи петли, бързал. Баща му обещал, че днес на празника на свети Мартин ще му вземе малък, удобен самострел*56 от техния познат оръжеен майстор Конрад.
   А синът наистина вече е пораснал. И късо наметало на раменете като на баща му, и краката му до коленете стегнати с върви на кръст, а и рижите му твърди коси пламтят на слънцето по същия начин. Истински планинец.
   - Само дето е без брада и няма самострел на гърба си - усмихнал се Вилхелм Тел.
   По пътя към тях се прилепил и по-малкият син. Склонил баща си да вземе и него на празника в града. С деца пътят е три пъти по-дълъг.
   Тел се добрал до града чак по пладне. Минал през градската врата и излязъл на улица "Кръгло сирене". Нямало жива душа. Сякаш всички били измрели. На всички магазини - катинари.
   Тел свил по улица "Кръчмарска". От кръчмата не долитал ни шум на гласове, нито тракане на халби за бира. Къде ли е отишъл кръчмарят Винкелрид? Защо не стои както винаги на вратата на кръчмата си?
   Вилхелм Тел ускорил крачка. Погледнал момчетата. Близо било вече до площада. Всичко ще научи от своя стар приятел оръжейния майстор Конрад.
   Влязъл с децата през вратата на старата кула - в дълбоката ниша на статуята на мадоната. Коленичили. После излезли от сумрака на залетия от слънце площад. Изведнъж децата се развикали:
   - Татко, виж, виж! Шапка на тояга!
   И наистина точно в средата на празния площад имало една шапка на прът. Тя приличала на странна птица. Пауновите й пера се развявали на вятъра.
   - Кой глупак е окачил там тази шапка? - учудил се Тел. За какво?
   До пръта имало трима войници. Като почетен караул. Малко по-настрана - двама барабанчици.
   Стоял Тел, гледал, нищо не можел да разбере. И тук навсякъде прозорците били плътно затворени, а вратите здраво заключени.
   Но къде са хората? Да не са напуснали града?
   Най-после някой се показал от другата страна на площада. Идвал един старец. Времето му било дало трети крак - бавно се тътрел, опирайки се на тояжката си.
Старецът спрял до пръта.
   Барабаните гръмко забили. Старецът се превил на две, едва не паднал. И изведнъж Тел разбрал, че старецът се кланя на шапката...
   А безсрамните наемници се смеели, побутвали се един друг с лакти.
   Тел гледал войнишкото забавление. Превит, сякаш остарял с още десет години, старецът се отдалечил.
   Ето че през площада забързала млада жена, която водела за ръка момченце. Тя сложила длан на главата на синчето си и я навела надолу. И жената също се поклонила на шапката.
   Площадът опустял отново, но не за дълго. Минали седем рибари, които носели на раменете си мокра мрежа.
   Две алебарди се кръстосали и им преградили пътя.
   - Ей, да не сте ослепели и оглушали! Поклонете се на шапката! Или не сте чули заповедта? Зад решетката ли искате да отидете?
   Рибарите са свикнали да превиват гърбове - те по цял ден теглят наведени мрежите. Но съвсем друга работа е да се покланяш на шапка. Те леко навели глави, без да се гледат един друг.
   А войниците им креснали:
   - По-ниско, по-ниско се поклонете на шапката на господин наместника Геслер! Ей, момче, я се усмихни, не стой като на погребение!
   Тел подсвирнал: "До къде се е стигнало!... Това старо животно Геслер! Намислил шапката си да окачи. На шапката му да се кланят волните швейцарци! Малко му е, че ни обира и граби, иска да ни унизи... за да стъпче и нашата
чест, нашата гордост!"
   - Татко! - дръпнал малкият син Тел за ръката. А къде е празникът? Да отидем на празника!
   Тел стиснал здраво мъничката ръка. Погледнал към по-големия си син. В очите му се четяла тревога.
   - Да вървим, деца - и спокойно повел синовете си през площада.
   Войниците кръстосали алебардите, радвайки се на новото забавление.
   - Пуснете ни - тихо казал Тел и дръпнал настрана алебарда.
   Войникът зяпнал от учудване.
   - Ти какво! Знаеш ли ти, че...
   - Зная - усмихнал се Тел.
   - Поклони се на шапката! - закрещял с цяло гърло другият войник.
   - Да се поклоня на шапката ли? Не, приятелю, Вилхелм Тел не се кланя на всяка глава, а ти искаш да се кланя на празна шапка.
   - Хванете го!
   Вкопчили се войниците в Тел, увиснали на него. Лицето на Тел почервеняло. Силните жили на шията му се изопнали като въжета.
   Замахнал и ударил в гърдите един як войник. Той изохкал и се превил на две.
   - Ти се кланяй на шапката, австриецо! - извикал Тел.
   Тел имал здрави юмруци. Един войник паднал на земята, след него втори.
   - Не сте ли хванали твърде едър звяр, ловци - тежко дишайки, казал Тел. - Аз не съм заек, нито пък лисица.
   - Обкръжете го! Дръж отзад! - крещял дългият като върлина барабанчик.
   Барабанчиците се спуснали да помагат на другите войници.
   - Татко, пази се - чул Тел гласа на големия си син.
   Тел успял да отскочи - във въздуха изсвистял камък.
   - Измяна! Бунт! Стража! - викал войникът и така си стоял прегънат на две. Не можел да се изправи.
   И изведнъж на площада започнали да прииждат хора. Прозорците се разтворили с трясък, вратите със скърцане. Излетелите нагоре гълъби тревожно закръжили над площада. В тъмния прозорец се мярнала главата на оръжейния майстор Конрад и изчезнала. Ето, той бил вече на площада с кожена престилка и тежък чук в ръце.
   Бързо звънко чаткане на копита накарало всички да се обърнат. А и без да гледат, за всеки било ясно, че препуска голям конен отряд.
   На площада дошъл самият наместник Геслер със свитата си; охранявали го сто конници с копия.
   Господин наместникът яздел важно на бял жребец. Изпод подпухналите му червени клепачи злобно гледали две малки очички.
   А до него осем от най-известните австрийски дворяни се поклащали върху украсени със злато и сребро седла на враните си коне. Виели се ярки пера, святкали скъпоценни камъни, блестял разноцветен атлас.
   - Какво става тук? - изкрещял наместникът Геслер.
   Сякаш изпод земята изскочил един пъргав дългокрак шпионин. Главата му сякаш била втъкната в раменете. Застанал на пръсти и риболепно зашепнал на наместника:
   - Вилхелм Тел... Размирник... Стрелец...
   Геслер бавно се обърнал към Тел.
   - Вярно ли е, че си отказал да изпълниш моята заповед, Вилхелм Тел?
   Тел погледнал спокойно наместника в очите.
   - Господин наместник, не вярвам, че вие бихте могли да издадете такава заповед. Този, в чиито ръце е властта, трябва да бъде добър и великодушен с хората.
   - Не вярваш ли? А аз пък вярвам на всичко, което ми казват. Сигурно съм стар и твърде доверчив. Казаха ми, че си най-добрият стрелец в Швейцария и аз повярвах. А може би не трябваше, а?
   - Че защо! От сто крачки свалям ябълка от дървото - казал Тел и забелязал някакъв зъл огън в жълтите очи на Геслер.
   - От ябълка?... Е, защо пък от ябълка... защо от ябълка...
   Наместникът затворил очи. Сякаш бил задрямал на седлото, забравил за всичко. Изведнъж по съненото лице на Геслер се появило нещо вълче, хищно.
   - Ще свалиш ябълка от главата на един от твоите синове! - тихо казал той.
   Тел потреперал.
   - Вие се шегувате, господин наместник!
   - Чувал ли си някога да съм любител на шегите? Ти си изкусен стрелец. Не улучиш ли ябълката, главата ти няма да оцелее. Сама ще падне като зряла ябълка. Каква шега има тук?
   - По-добре веднага ме убийте! Кой ще се реши на такъв изстрел?
   - Татко, стреляй! - извикал големият му син. - Не се бой. Аз няма да помръдна.
   Зад Тел някои застенали, други заохкали.
   Тълпата стояла зад полукръг от блестящи копия. Ужас се четял по лицата на жените. С гняв били пълни очите на мъжете.
   - Отмерете сто крачки! - заповядал Геслер.
   И пак неизвестно от къде изскочил пъргавият шпионин, започнал да скача с дългите си крака, отмервайки крачките. Всяка крачка била равна на три крачки.
   - Ето сто крачки. Стотната е тук под липата - дочуло се от другия край на площада.
   - Всяка крачка ще ти се пише в сметката, убиецо! - извикали от тълпата.
   Не било ясно дали наместникът е чул тези думи или не, но тези, които били до него, видели как се свили и побелели пръстите му върху дръжката на меча.
   - Вземете малкия! - тежко паднали думите на Геслер.
   Оръжейният майстор Конрад отстранил стража и излязъл напред.
   - Господин наместник - казал той, - пуснете Тел. Дори и да е виновен в нещо, той вече е достатъчно наказан.
   Без дори да погледне оръжейния майстор, Геслер го отстранил с камшика си и тежко се отпуснал в седлото.
   - Чакам - казал той на Тел.
   В тълпата се чул силен ропот. Сто остри копия веднага се насочили срещу нея.
   - Стойте! Стойте! Спрете! - завикал Тел. - Съгласен съм. Ще стрелям в ябълката.
   - Заведете момченцето до дървото! - заповядал Геслер.
   Войникът искал да хване момчето, но то се измъкнало. Като змиорка се изплъзнало от здравите му ръце. Сам'о се затичало към липата.
   - Дай да ти вържа очите!... - извикал оръжейният майстор Конрад.
   - Няма нужда! Не искам! Нали татко ще стреля!
   Войникът наемник сложил ябълката върху главата на момчето. Боейки се да не помръдне, то стояло неподвижно и гледало баща си.
   Вилхелм Тел свалил от раменете си своя самострел. Извадил от колчана две стрели и скрил едната от тях в пазвата си.
   - Всички изведнъж притихнали. Мнозина затворили очи и се обърнали.
   Във въздуха изсвистяла стрела.
   - Татко! - звъннал радостният глас на момчето.
   - Жив! Невредим! - въздъхнали като един човек всички хора на площада.
   Момчето изтичало към Вилхелм Тел - двете половинки на ябълката били в ръцете му.
   А стрелата се люлеела като жива в ствола на липата.
   Оръжейният майстор Конрад взел от ръцете на Тел самострела, за да може бащата да притисне сина до гърдите си.
   - Забравяйки за Геслер и стражата му, хората радостно се трупали около Вилхелм Тел.
   Но изведнъж отново се раздал гласът на наместника Геслер:
   - Кажи ми, Тел, защо скри втората стрела в пазвата си?
   - Ние, стрелците, имаме такъв обичай - казал Тел и притиснал бузата си до главата на детето. Косите му миришели на ябълка.
   - Не казваш истината, стрелецо! Зная обичаите на вашата страна. Няма такъв обичай. Не бой се, кажи истината. Каквото и да отговориш, ще ти подаря живота.
   Оръжейният майстор Конрад протегнал ръка - да спре Тел, да го задържи, но не успял. Той вече тръгнал към наместника.
   - Ще кажа. Втората стрела беше за тебе. Ако ръката ми беше трепнала, ако бях улучил сина си, втория път нямаше да сгреша...
   Геслер се вгледал в очите на Вилхелм Тел и видял онова, от което най-много се страхувал.
   Не, не му били покорни тези хора. Тези планинци. Явно не напразно шпионите донасят, че тази мръсна паплач се събира високо в планините, където не може да проникне нито един войник. И че вече е сключен таен съюз между трите кантона. Досега той не вярвал напълно в това. Колко много хора бил измъчвал, изтезавал и разпитвал в подземията на своя замък - нито от един не бил изтръгнал
признание. А сега разбрал, че всичко е точно така, че всичко е вярно.
   И тогава, задъхвайки се от злоба, Геслер казал:
   - Аз ще сдържа думата си! Ще те оставя жив, Вилхелм Тел. Но от днес нататък ти не ще видиш нито луната, нито слънцето. Ще изгниеш в подземието на моя замък. Хванете го и го вържете! Изгонете всички! Бързо да се очисти площадът! Кучета с кучета! Свини такива!
   Войниците разпръснали народа. Очистили площада. Вързали Вилхелм Тел. А оръжейният майстор Конрад отвел със себе си синовете му.

   Замъкът на наместника Геслер се издигал на брега на езерото. Там, в мръсното подземие, щял да се мъчи Вилхелм Тел.
   Двадесет лодки отплавали от брега. На първата лодка с пурпурния флаг бил сам господин наместникът и осемте най-знатни дворяни.
   Ладията на наместника летяла по вълните. След нея като ято жерави се носели другите лодки. Гребците дружно се наклонявали напред, после рязко се отдръпвали назад. На дъното на лодката лежал вързаният Тел. Не виждал той
родните брегове, но над него било родното небе.
   На малинова кадифяна възглавница седял Геслер. Млад дворянин, превил се в угоднически поклон, му наливал в чашата гъсто вино от сребърна кана.
   Наместникът бил недоволен от себе си. На площада едва не се уплашил от тълпата. Но страхът не го оставял и сега. От чашата се изляло вино и потекло по пръстите на Геслер. Той обърнал глава и видял, че всичко наоколо се
изменило. Небето било ниско надвиснало, извил се вихър, който хвърлял лодката от вълна на вълна.
   Снели платната. Кормчията с тревога гледал към скалистия бряг. Станало тъмно като нощ. Сини мълнии прорязвали черното небе.
   В страха си Геслер викал нещо на гребците, но вятърът отнасял думите му - потапял ги във вълните. Всички се събрали накуп, нападали на дъното на лодката. Плащовете им се намокрили, перата на шапките им увиснали. Геслер се
вкопчил в скамейката.
   Вятърът гонел лодката право към брега, върху острите скали.
   Кормчията викал - поставил ръце на устата си. Трудно можел да се промъкне слабият човешки глас през грохота на вълните.
   - Господин наместник, заповядайте да развържат Тел! Само Тел може да ни спаси - той познава най-добре от всички тези скали.
   - Развържете го! - заповядал Геслер. - Дайте му кормилото.
   Кормчията с големи усилия се добрал до Тел и срязал хлъзгавите мокри въжета.
   Езерото на четирите кантона*57 бушувало. Около скалата имало бяла ивица - ивицата на смъртта.
   Тел управлявал ладията. Тя едва се издигала на гребена на кипящата вълна и се плъзгала надолу. И така без край - ту нагоре, ту надолу, ту към небето, ту към преизподнята. Брегът все повече и повече се приближавал. Ето вече се
виждала скалата с плосък връх.
   Тел измервал на око разстоянието. Натиснал отново кормилото. Обърнал кърмата на лодката към скалата и загребал с борда вода.
   Тел целият се напрегнал като барс, готов за скок. Скочил на борда и сякаш литнал над гребена на високата вълна. А когато вълната се отдръпнала - всички видели Тел. Вятърът бил заметнал късия плащ над главата му. Краката на Тел се плъзгали по мокрите камъни. Той вървял като по въже по тесния край на скалата. След минута Вилхелм Тел се скрил.
   Скрили го родните планини.
   Бурята утихнала. В небето затрептели звезди. Последните дъждовни капки лениво се стичали от лист на лист и тежко падали на земята.
   Един стрелец вървял по опасната пътека през планинския проход. Той избирал най-краткия път. Не спирал, не си поемал дъх.
   Отбил се само в една пастирска колиба. И макар да не останал дълго, не излязъл с празни ръце от там. Вилхелм Тел отново държал в ръцете си самострел. Луната му станала помощник - осветявала пътя му към замъка.
   Ето го замъка на наместника. Показали се черните зъбци на стените. Подемният мост бил спуснат, мяркали се светлини. Най-много факли имало на моста и до вратата - слугите чакали господаря си. Сигурно отдавна вече са
изпратили оседлани коне на самия бряг. Наместникът можел да се появи всеки момент.
   Стрелецът отместил храстите и зачакал.
   Иззад завоя на пътя се показал Геслер със свитата си. Отзад уморено се влачели войниците.
   Стрелецът внимателно се прицелил.
   Много диви зверове бил убил той в планините. Ненаситни глигани, свирепи мечки, хищни вълци. Но този звяр бил най-ненаситен и най-безпощаден от всички!
   Стрелата полетяла.
   Стрелецът улучил. Австрийският наместник паднал настрана, без дори да охне. Войниците се втурнали към Геслер. От страх конят се изправил на задните си крака и съборил ездача. Конникът се търколил надолу по стръмния наклон на пропастта, а след него с грохот се посипали камъни.
   Слисани, войниците се струпали в края на пропастта.
   А Вилхелм Тел отишъл в планината по една тайна пътека, там, където го чакали верните му другари.

   Камбаните в Алтдорф биели.
   Като песен за свободата звучали.
   Славели изстрела на Вилхелм Тел.
   Отговорили им всички камбани в Ури и Шварцвалден. Радостната вест се понесла от кантон в кантон.
   Оръжейният майстор Конрад ден и нощ работел с калфите си. Ковял мечове и наконечници за стрели. Свободолюбивите швейцарци се въоръжавали и отивали в планините.
   Желаната свобода не дошла изведнъж. Още осем години се мъчела страната под гнета на австрийците. Но настъпила хиляда триста и петнадесета година - и пастирите и селяните разбили австрийската войска в голямата битка при
Моргартен. Австрийците завинаги се махнали от швейцарската земя.
   Звънете, звънете, камбани от свободните кантони, прославяйте подвига на Вилхелм Тел!

   БЕЛЕЖКИ

   Легендарният герой от освободителната война на швейцарския народ Вилхелм Тел не е историческо лице. Легендата има за основа древното народно сказание за изкусния стрелец.
   Швейцария била завладяна от австрийците през XIII век. През Алпите минавал търговският път за Италия и Швейцария била възлов пункт на този път. Австрийските Хабсбурги искали да присъединят Швейцария към своите владения и
поставили начело на тази страна свои жестоки и користолюбиви наместници.
   Горските кантони (самостоятелни области) Швиц, Ури и Унтервалден, разположени в алпийските долини, сключили таен съюз за борба за свобода (1291 г.). Селяни и планинци се вдигнали на борба за независимост на родината си.
   Легендата толкова е сраснала с истински случки от миналото, че една хроника от XVI век съобщава дори "точната" дата на знаменития изстрел на Вилхелм Тел -
18 ноември 1307 година. Този изстрел, както казват, станал сигнал за народно въстание. След осем години волните планинци разбили войската на Хабсбургите в
битката при Моргартен и завинаги изгонили австрийците от Швейцария. Преданието казва, че Вилхелм Тел взел участие в това сражение. Предполага се, че в легендата за него живее споменът за истински герои от народното въстание.
   В родината на Вилхелм Тел са му издигнали паметници. На мястото, където според преданието той скочил на брега от лодката, е построен параклис.
   Немският поет и драматург Ф.Шилер написал драмата "Вилхелм Тел" (1804 г.). В епохата на Наполеоновите завоевания тази драма призовавала към борба за свобода.

   10. ДОН ЖУАН

   В град Севиля живеел млад дворянин на име дон Жуан Тенорио. Той бил щедро надарен от природата с красота и ум. Любезен, весел, приветлив, дон Жуан притежавал дарбата да спечелва хорските сърца. Даже намръщените старци започвали да се усмихват, когато говорели с него.
   Той бил смел - и доказал това в два военни похода.
   Той бил богат и знатен, но не се перчел с богатството си. Обичали дон Жуан за неговата простота и щедрост.
   Баща му дон Луис положил много грижи за възпитанието на сина си и му служел за пример във всичко. Когато говорел за сина си, дон Луис вдигал високо глава, а очите му блестели от гордост.
   Веднъж той казал на дон Жуан:
   - Сине мой, ти си вече на двадесет години. Време е да помислиш за женитба. Не искам да те принуждавам да се жениш за богата и знатна девойка, както правят някои много строги бащи. Ти си свободен да си избереш годеница по сърце.
   Дон Жуан отговорил с въздишка:
   - Аз също мисля, че синовният дълг ми повелява да си търся годеница. И се вглеждах в много девойки. Случваше се някоя от тях да ми се стори прекрасна и достойна за любов, но когато я гледах по-внимателно и продължително, откривах някакъв незабележим недостатък в красотата й и вече не можех да забравя за него. О, ако би могло да се намери жена със съвършена красота! Струва ми се, че няма да бъда щастлив, докато не я намеря.
   - Сине мой, ти не си на прав път - с тъга и тревога отговорил дон Луис. - Избираш си жена така, както познавач избира картина. Обикни своята избраница от все сърце, погледни я с очите на любовта и тя ще ти се стори самото съвършенство. Ето пътя към щастието. Аз обичах твоята майка и не намирах в красотата й нито един недостатък. Минаваха години и моята жена ми ставаше все
по-мила и по-мила. В моите очи майка ти винаги е била съвършенство на красотата. Ето моя съвет: избери си годеница по сърце и никога не я гледай със студения поглед на оценител. Останалото ще довърши любовта.
   Дон Жуан внимателно изслушал тези думи и си помислил, че баща му може би е прав. Не минало и месец и дон Жуан се сгодил за девойка, която била толкова мила и прелестна, че от хиляди красавици не би могло да се избере по-хубава.
   Дон Луис се радвал от сърце и се готвел да посрещне любезно невястата в своя дом. В къщата от сутрин до вечер се суетели мебелисти и тапицери. Слугите чистели сребърните свещници. Готвачите точели ножовете и шишовете, както войникът точи оръжието си в навечерието на боя.
   Оставали само два дни до сватбата, когато дон Жуан навестил своята годеница, за да й връчи, според обичая, богат подарък. Точно преди неговото идване нещо било огорчило девойката и тя не успяла да прогони от лицето си
сянката на раздразнение. Годеникът забелязал, че лицето й се било изменило и сякаш погрозняло. Устните й станали тънки и прави. Очите й помръкнали и се свили. Дон Жуан погледнал внимателно своята годеница и не намерил у нея
предишната прелест. Същия ден той разтрогнал годежа под някакъв дребен предлог.
   Из града плъзнали слухове, че не току-така дон Жуан се отказал от невястата си пред самата сватба. Девойката непрестанно плачела. Загинало щастието й, загубено било доброто й име.
   Дон Луис сурово попитал сина си:
   - Защо изостави годеницата си?
   - Татко, за мен би било мъка да я гледам - отговорил дон Жуан. - Бих страдал цял живот като каторжник, прикован към веслото на галера. Не, аз не мога да се оженя за нея.
   Братът на изоставената девойка се застъпил за нейната чест и извикал дон Жуан на дуел, но в изкуството на фехтовката дон Жуан нямал съперници. Шпагата му поразявала бързо и страшно като мълния. Щом се кръстосали шпагите, братът на годеницата паднал на земята с пронизани гърди. Пренесли ранения у дома на носилка. Той едва дишал. Когато брат й малко се оправил, завинаги напуснал Севиля заедно със семейството си. Но, заминавайки, се заклел, че някога ще отмъсти на оскърбителя, страшно ще отмъсти. Така се появили първите врагове на дон Жуан.
   Минало известно време и дон Жуан се сгодил за девойка от небогато семейство. Родителите на девойката били поласкани и зарадвани. Какво щастие за мома без зестра!
   Новата годеница на дон Жуан била толкова хубава, че когато се молела в църквата, хората гледали повече нея, отколкото образите на светците.
   Дон Жуан често посещавал годеницата си и не свалял от нея придирчиви очи, но лицето на девойката винаги оставало ясно и светло. Тя гледала своя годеник
и се усмихвала. За беда от село пристигнала нейната омъжена по-голяма сестра. Тя била дебела, червендалеста, добродушна жена. Като видяла дон Жуан, сестрата високо казала:
   - Ах, какъв господин се е сватосал с нас! Какъв красавец!
   "И моята годеница може би ще заприлича на тази глупава жена" - със страх си помислил дон Жуан... и се отказал от невястата.
   Щом дон Луис научил това, побързал да отиде при изоставената годеница, за да я утеши. Той определил на девойката голяма зестра и обещал да й намери добър годеник. Но изоставената годеница не чувала утешенията. Полудяла от мъка.
   И тогава дон Луис казал на сина си:
   - Напусни Севиля. Нека утихнат шумът и клюките. На мен също ми трябва време да се успокоя. А сега ми е твърде болно да те гледам.
   Дон Жуан заминал за Мадрид. Отначало му било тежко и тъжно. Упреквал се за случилото се и прекарвал безсънни нощи, спомняйки си укорите на своя баща. Но в Мадрид всичко било толкова чудесно, толкова необикновено! Дон Жуан намерил нови приятели, бил представен в двора и се харесал на краля. Блясъкът на придворните балове ослепил дон Жуан. Той вече не си спомнял за Севиля.

   Веднъж в един знатен дом дон Жуан видял девойка с чудна красота. Изглеждало като че край нея никога не може да бъде тъмно, така светели очите й. Това била дъщерята на стария командор на ордена на Жартиерата дон Гонсалес де Ульоа. Командорът се прославил в много сражения. Вражеските мечове оставили по лицето му дълбоки белези.
   "Ето я моята истинска избраница! - мислел дон Жуан, гледайки дъщерята на командора дона*58 Анна. - Свършиха моите търсения. Тази девойка е съвършено красива."
   И той поискал ръката на дона Анна.
   Намерили се хора, които се опитали да предпазят командора:
   - Лоши слухове се носят за дон Жуан - казвали те. - Говори се, че е непостоянен човек. Не бива да му се вярва.
   Но дон Жуан така се харесал на командора, че старецът никого не послушал.
   А дона Анна отговаряла:
   - Аз го обичам и той ме обича. Баща ми е съгласен. Какво има да се говори повече?
   И тя заповядала да се уволнят от дома им всички, които се осмелявали да чернят нейния годеник.
   Дон Жуан бил щастлив. Чакали само пристигането на баща му от Севиля, за да отпразнуват сватбата.
   Веднъж годеникът и годеницата седели на скамейката в голямата градина, сред която се намирал дворецът на командора. Дона Анна се навела да откъсне една роза. Денят бил слънчев и ветровит. Облаците постоянно закривали слънцето и по лицето на дона Анна пробягвали златни и тъмни сенки. На дон Жуан му се сторило, че то е изменчиво като отражение в люлеещата се вода на фонтан. Без да иска, той започнал да се вглежда. Изведнъж дон Жуан с ужас си казал:
   "Не може да бъде! Как не съм забелязал по-рано? Дясното й око е малко по-светло от лявото... И чертите на лицето й не са безупречни, не са напълно съразмерни. Едната вежда е малко по-висока от другата. Долната устна е като че ли мъничко подута. Дона Анна е красива, но тя не е онази единствената, която търсех. Отново съм сбъркал и съм уловил само призрака на съвършената красота. А може би няма такава на света и всичките ми търсения са напразни. Пак съм се излъгал."
   При тази мисъл сякаш нож се забил в сърцето на дон Жуан и той казал на дона Анна със студена злоба:
   - Вижте тези рози! Хубави са, нали? А знаете ли, че на Изток добиват масло от листенцата на розите? Достатъчни са само две-три капки от него, за да ви се стори и през зимата, че наоколо цъфти розова градина. Това е голяма радост за самотните хора. Аз ще ви подаря един флакон розово масло.
   Дона Анна погледнала учудено своя годеник. Лицето му й се сторило бледо и студено като стоманата на меч. А дон Жуан продължил:
   - Умеете ли да бродирате рози, дона Анна?
   - Да, и много обичам.
   - Ето занятие, което може да направи по-поносими много часове на печал и възпоминания.
   При тези думи девойката разбрала всичко. Тя с достойнство станала, влязла в дома и рекла на баща си:
   - Татко, върнете годежа на дон Жуан Тенорио. Аз никога няма да се омъжа за него. Нито за него, нито за който и да е друг.
   Командорът видял, че дона Анна е дълбоко оскърбена. Той не разпитвал дъщеря си, а само казал:
   - Искаш ли да отмъстя за тебе?
   Дона Анна поклатила глава.
   - Но може би след време ти ще приемеш да те сватосаме с друг годеник? Аз не съм вечен. Какво ще правиш самотна в празния и тъжен дом?
   - Ще бродирам рози - отговорила дона Анна с тъжна усмивка.
   Дон Жуан напуснал Мадрид и заминал за далечни краища. Ходил в Италия, Франция, Англия и навсякъде продължавал да търси съвършената красота. Много жени му се стрували прекрасни, но не за дълго. Всеки път - и все по-бързо -
идвало разочарованието.
   А тези, които дон Жуан напускал, не го забравяли толкова лесно. Те тъгували и плачели. Една умряла от мъка, друга отишла в манастир, трета се хвърлила в
реката...
   Мъже, бащи или братя се застъпвали за оскърбените жени. Извиквали дон Жуан на дуел: кръстосвали се шпаги, но дон Жуан винаги излизал победител.
   Сърцето на дон Жуан ставало все по-недостъпно за състрадание. "Нека се трошат тези груби глинени кукли - мислел си той, - тези жени, които се стараят да изглеждат прекрасни с помощта на белила, червила, бродирачки, плетачки на дантели и шивачи. Не аз, а те ме мамят. Но дона Анна... Никого не съм обичал така, както обичах дона Анна. Помня, в онзи злощастен ден по лицето й пробягваха сенки. Ами ако очите са ми изменили и дона Анна все пак е съвършено красива? Искам пак да я видя."
   Дон Жуан се върнал в Мадрид. Но той нямал достъп в дома на командора, а дона Анна, както му казали, никъде не ходела. Дори се молела само в домашния параклис. Тук - и невидима! Тук - и недостъпна! Но нима можел някой да спре дон Жуан, ако е намислил нещо? За него нямало прегради.
   Една тъмна есенна вечер дон Жуан прескочил високата стена и без някой да го забележи, се промъкнал в градината на командора. Прозорецът в покоите на дона
Анна още светел. Значи, тя не спяла.
   Срещу прозореца растял висок чинар. Дон Жуан се покатерил на него и като се хванал за клоните, надникнал в стаята.
   Дона Анна четяла книга. През тези години тя била побледняла и отслабнала, но и най-взискателният художник не би поискал да поправи в нейното лице дори една-единствена черта.
   Изведнъж дона Анна вдигнала очи. Тя видяла на прозореца бледо лице с черна брада. Книгата паднала от ръцете й. Дона Анна избягала от стаята и започнала да вика за помощ. В дома захлопали врати. Чуло се тропането на тичащите слуги. Дон Жуан бързо се спуснал по ствола на чинара и скочил на земята. От вратите на дома изскочили слуги с факли и го подгонили.
   Дон Жуан започнал да отстъпва към оградата на градината, отбранявайки се от нападателите с удари на шпагата си. Слугата на дон Жуан седял върху оградата и
държал готова стълба. Дон Жуан сложил вече крак на първото стъпало, когато изведнъж върху него се нахвърлил с шпага в ръка самият старец командор.
   - Какво правиш в моята градина, негоднико? - извикал командорът. На светлината на факлите той познал дон Жуан. - Стой, ти казвам, и се защищавай!
   - Ти се осмели да ме оскърбиш! - И дон Жуан кръстосал шпага с шпагата на стареца.
   Силите били твърде неравни и командорът паднал мъртъв на тревата.
   Гневът на краля бил голям. Героят от много войни, прославеният пълководец, да бъде убит през нощта на прага на собствения си дом! Да се хване убиецът и да се предаде на безпощаден съд. Но дон Жуан изчезнал безследно. Златото навсякъде откривало път за беглеца. Кралят обявил престъпника вън от закона. Но същия този ден дон Жуан благополучно отплавал от бреговете на Испания на собствен малък кораб.
   На едно пристанище във Франция го настигнало писмо от баща му. "Вече много нощи не спя, мисля за тебе - пишел му дон Луис. - Хората не знаят броя на твоите жертви. Всеки път, когато убиваш на дуел, ти отсичаш с острието част от собствената си душа. Ти убиваш самия себе си. Опомни се, сине, докато сърцето ти не е станало съвсем безчувствено."
   Дон Жуан разкъсал писмото на баща си на малки парченца. Да плава далече, колкото се може по-далече... Той се стараел да не си спомня за дона Анна. Дали бил сбъркал тогава, когато повярвал в нейната съвършена красота, или пък, когато се усъмнил в нея? Кой знае? Той винаги решавал бързо и веднъж завинаги, но тук нищо не можел да реши. И дон Жуан упорито продължавал да търси
съвършената красота. Нямал вече и сянка на надежда, но не можел да се откаже от търсенето. Иначе животът му нямало да има никакъв смисъл. Сега след всяко разочарование той все по-малко и по-малко страдал. Любовните приключения
започнали да му се струват забавни. Забавни и толкова. Той се смеел и в сърцето му я нямало предишната болка, а само студът на камъка. Така било по-леко, така било съвсем леко!
   Дон Луис научил, че името на сина му се е превърнало в обиден прякор. Когато при скарване наричали някого развейпрах и непостоянен в любовта дон Жуан, обиденият се хващал за шпагата.
   Минали няколко години. Старият крал умрял, а младият обичал веселите събеседници. Той си спомнил за дон Жуан, простил му и отново го повикал в двора.
   Дон Жуан пристигнал в Мадрид. Купил си великолепна къща и започнал да приема много гости. В дома му не замлъквала музиката, виното се леело като река. За такъв живот трябвали много пари и дон Жуан решил да се ожени за една богата вдовица. Тя не била нито млада, нито хубава, но нищо! Това не смутило дон Жуан. Сега му било все едно. Той често ходел в двора като най-приближен човек и разказвал на краля много забавни истории. Младият крал се смеел непрестанно и казвал, че дон Жуан е истински негов наставник. Мнозина в Испания ненавиждали дон Жуан, но враговете му можели да се надяват само на тайна мъст. Кой би посмял да нападне открито кралския любимец?
   Неочаквано при дон Жуан дошъл баща му. Дон Луис пристигнал в Мадрид, но предпочел да отседне в хана, а не при сина си. Косите на дон Луис били побелели, очите - угаснали, гърбът му се бил превил, сякаш позорът на сина му като огромна тежест лежал на плещите му.
   Дон Жуан учтиво посрещнал баща си, настанил го в креслото и заповядал да поднесат закуска. Настъпила минута на мълчание. Дон Луис с мъка започнал разговора:
   - В последно време много неща чувах за тебе, сине мой...
   - Наистина ли славата ми е толкова голяма?
   - Славата може да бъде бяла и черна, като деня и нощта - отговорил дон Луис. - Нима ти е все едно какъв ще останеш в паметта на хората? Има имена, които светят с вечна светлина. А ти като пожар оставяш след себе си черна, обгорена следа. Сега за всеки развейпрах казват: "Той е истински дон Жуан", както на злия човек казват "Ирод, или на предателя Юда, или..."
   - Списъкът може да се продължи, ако ви е угодно - прекъснал баща си дон Жуан. - Но да оставим това. Не искате ли да опитате скопен петел? Готвачът ми наистина не е лош. Между впрочем, имам за вас радостна новина, татко. Най-после се женя. Съгласете се, време ми е. Този път няма да размисля, не се безпокойте.
   - Да, чух, че се жениш за вдовица, за богата вдовица, за сандъци със злато. О, ако ти беше започнал с това, с което свърши, по-малко щях да те презирам! В името на какво страдаха толкова много хора? Защо напускаше годеници, убиваше мъже? Ето с какво свършиха търсенията на съвършената красота!
   - Съвършена красота ли? Няма такава на света - усмихнал се дон Жуан, - аз бях глупав мечтател. Няма съвършена красота! Няма любов! Няма вярност! Приказки! Смехотворни измислици!
   - А какво има? - попитал дон Луис и побледнял.
   Дон Жуан вдигнал чашата си от венецианско стъкло така, че слънчевите лъчи заблестели във виното, червено като кръв, и нищо не отговорил. Пурпурният отблясък паднал върху лицето му... Тогава дон Луис станал и промълвил:
   - Страшно ми е с теб... Прощавай, сине мой, в този живот няма повече да се видим... - И той тръгнал към изхода. На прага все пак се обърнал и погледнал сина си. Но дон Жуан не се затичал след баща си и не го върнал, а продължавал да пие вино на бавни глътки.
   Вечерта дон Жуан отишъл в една кръчмичка да погледа цигански танци. Съпровождал го само един млад паж. Дон Жуан нахлупил шапката над очите си - не искал да го познаят.
   Изведнъж в глухата пресечка го нападнали няколко наемни убийци. Лицата им били закрити с маски. Наметалата се надигали от скритото под тях оръжие.
   Дон Жуан бил храбър до безразсъдство, но разбрал, че трябва да се спасява с бягство. За такива главорези няма закони на честта - ще ти забият нож в гърба и толкова. Такава смърт му се струвала отвратителна и позорна. Дон Жуан се втурнал да бяга, свил в една улица, в друга, отминал някакво пусто място и изведнъж видял пред себе си самотен параклис. Той със сила дръпнал вратата. Не е заключена! Дон Жуан се промъкнал незабелязано вътре и се озовал в полумрак. Огънчето на кандилото не можело да разсее гъстите сенки.
   Дон Жуан си поел дъх, огледал се и видял надгробна статуя. Вероятно тя била изваяна по образ и подобие на този, който бил погребан в параклиса. Високият воин от бял мрамор стоял на вечна стража над гроба. Тежката ръка надменно лежала върху щита. На него бил изрязан фамилният герб.
   В параклиса, запъхтян и разтреперан, се втурнал изплашеният паж:
   - Сеньор, убийците, изглежда, са загубили следите ни. Можем да се скрием тук до сутринта, а вратата ще запънем отвътре.
   - Не си го измислил лошо. Няма ли да ми заповядаш да легна да спя без вечеря върху тази надгробна плоча? Толкова бързо бягах, че нямам нищо против да хапна. Кой е поканен днес при мен на вечеря?
   - Днес? Струва ми се, никой, сеньор. Вие се канехте да пренощувате в кръчмичката.
   - По дяволите! Колко досадно! В кръчмата сега не може да се отиде - ще те заколят като овен. Но погледни това каменно чучело - как пули към нас белите си очи. Я прочети надписа на гроба. Искам да знам кой е погребан тук.
   Пажът запалил свещ и я доближил до надписа.
   - Сеньор, това е гробът на командора Гонсалес де Ульоа - казал той, запъвайки се. - Надписът гласи: "Тук най-благородният кабалеро чака заслужената мъст да стигне най-после жестокия му убиец."
   - Я виж, командорът, стар познат! - възкликнал дон Жуан. Опасността го разгорещила и у него кипял весел бяс. - Знаменити командоре, доблестни воине, ти си водил след себе си в сраженията много знамена! А сега стоиш тук, изсечен от камък. Дали твоята слава е бяла като ден или черна като нощ? Сега на тебе ти е все едно! Все едно! А помниш ли как ме наричаше негодник? Н'а ти сега - и дон Жуан хванал статуята за мраморната брада. - Ела при мен днес на вечеря, мой нестанал тъсте, чуваш ли? Коремът ти навярно е изсъхнал от дългото постене... - И дон Жуан се обърнал и се отдалечил.
   Тогава младият паж завикал неистово:
   - Мой сеньоре, статуята кимна с глава. Тя кимна с глава!
   - Какви ги дрънкаш, страхливецо? От страх виждаш двойно - спокойно отговорил дон Жуан. Но все пак той не пожелал нито минута повече да остане в параклиса и излязъл на улицата. Да става, каквото ще!
   Скоро убийците го забелязали и отново се спуснали да го преследват. А нямало къде да се скрие. И отдясно, и отляво се простирали бели каменни стени. Вятърът хвърлял сух прах в очите. Чувал се лай на кучета, някой бързо заключил врата.... Редките минувачи се отдръпвали встрани. Селянин се скрил зад гърба на мулето си. Монах се прекръстил и нахлупил качулката си. Само маслините и
смокините се подавали зад стените и протягали към дон Жуан дълги тъмни ръце.
   Дон Жуан решил да се облегне с гръб до стената и скъпо да продаде живота си. У него вече се разпалила познатата радост на боя.
   Изведнъж той чул тракане на колела и иззад завоя излязла карета, впрегната с четири коня. Дон Жуан отворил с рязко дърпане вратичката и в движение скочил в каретата.
   В нея стояла млада дама със своята дуеня. Те и двете извикали.
   - Не бойте се, благородни дами - започнал да ги успокоява дон Жуан. - Аз не съм крадец. Гонят ме по петите наемни главорези и ме заплашва смъртна опасност. Но ако съм ви обезпокоил, то кажете ми само една дума и аз ще скоча от каретата.
   Младата дама извикала на кочияша, който в уплахата си позадържал конете:
   - Карай с всички сили. По-бързо!
   При звука на познатия глас дон Жуан трепнал. Дона Анна... Това била дона Анна! Поразен, той не могъл веднага да намери думи за благодарност. Дона Анна му казала:
   - Излезте от каретата, сеньор. Вие сте вече на оживена улица. Тук нищо не ви заплашва. Аз би трябвало да забия кинжал в сърцето ви, за да отмъстя за смъртта на баща си. Но няма да го направя. Нека небето ви накаже.
   Каретата спряла. Дон Жуан отворил вратичката и се обърнал към дона Анна. Факлите на стражниците осветили лицето й. И дон Жуан видял, ясно видял, че тя била съвършено красива. Вратичката се захлопнала и каретата отминала.
   Дон Жуан се отърсил от вцепенението и някак неохотно, с тежки крачки, се отправил към къщи. Скоро и младият паж благополучно се върнал и почнал да разказва на слугите чудеса за своята храброст. Набол на шпагата си трима
главорези!
   Дон Жуан седнал на масата и заповядал да му донесат вечеря, ядосвайки се на самотата си, която давала твърде голям простор за мисли. Пажът с още не съвсем сигурна ръка налял вино в чашата и запалил восъчните свещи.
   "Ако можеше да стане чудо - мислел си дон Жуан, опрял лакет на масата, - ако дона Анна би ми простила... Но не, каква полза! Аз вече не мога истински да обичам. Твърде много страшни дела извърших. Търкулих се като камък по
стръмен склон и нищо вече не може да ме върне на върха. Но и да живея без дона Анна не мога... Чувал съм, че пиратите заставят жертвата си да мине по дъска, преди да я съборят в бушуващото море. Аз сам тръгнах към гибел. Ето го края на дъската."
   Изведнъж някъде долу на улицата до входната врата се дочул някакъв непонятен шум. Сякаш някой ударил по вратата с тежък чук. Последвал изплашен вик и тропот на крака.
   Дон Жуан сбърчил вежди. Коя ли буйна дружина е посмяла да нахълта в неговия дом?
   В стаята се втурнал вратарят и казал, като си плетял езика:
   - Сеньор, на вратата чука някакъв гост... Само че, сеньор, той е от камък. Ей богу, не съм пиян! Ето и другите слуги видяха, но те избягаха, сеньор, Шмугнаха се нагоре по стълбата като мишки. Този каменен идол казва, че сте го поканили на вечеря. И как гърми с каменния си юмрук по вратата, едва не я разби на трески. Ей богу, не съм пиян...
   - Вярно е, поканих го - отговорил дон Жуан с твърд глас. - Върви и приеми Каменния гост с нисък поклон. А ти, пажо мой, вземи свещник да светиш на госта по стълбите! Хайде де! Какво стоите! Отивайте ви казвам!
   Вратарят и пажът излезли. Нещо се търколило с тропане по стъпалата на мраморната стълба. Сигурно пажът бил изпуснал свещника от ръцете си.
   Раздали се отмерени и тежки крачки, като че ли цял отряд воини маршируват в крак. Съдовете на масата заподскачали, зазвънтели. Втурнал се изплашеният паж.
   - Спасявайте се, сеньор, спасявайте се, ако ви е мил животът! Каменният гост е на прага...
   - Нека влезе - усмихнал се дон Жуан. - Сега ми е все едно!
   Вратата се разтворила с такава сила, че едното крило се откачило от пантите и рухнало с грохот.
   Стъпвайки тежко с големите си плоски ходила, влязла статуята на командора. Пламъците на свещите полегнали настрана и изпуснали сини езици от дим.
   - Ето ме, дон Жуан! Ти ме викаше - казал Каменният гост с такъв глас, сякаш всички ветрове по света засвирили в кюнеца.
   - Здравей, Каменни гостенино, радвам се да те видя. Ей, паж, донеси повече свещи, премести по-близо позлатеното кресло. Избяга. Добре, аз сам ще ти приближа креслото. Сигурно си уморен от дългото стоене, командоре. Да поговорим.
   - Дай ми ръката си, дон Жуан, ако ми се радваш. Дай да стисна ръката ти!
   - Ето, вземи я! - твърдо и без да трепне, отговорил дон Жуан. - Ти си мъртъв, но и аз не съм по-жив...
   Каменният гост бавно взел ръката на дон Жуан и я стиснал като в менгеме.
   Дон Жуан застенал от болка:
   - Пусни ме! Пусни ме, командоре! О, дона Анна! Или не те е имало никога? Проклинам своето безумие! Проклинам зелената земя, проклинам слънцето, проклинам всичко, което погубих - щастие, любов, вярност...
   Тогава земята глухо затреперала, разтворил се намазаният с восък под под краката им и Каменният гост и дон Жуан пропаднали в бездната.
   И земята отново се затворила над тях.

   БЕЛЕЖКИ

   Испанската легенда за дон Жуан е една от най-знаменитите средновековни легенди.
   Дон Жуан (дон Хуан) е историческо лице. В хрониките и списъците на рицарите на ордена на Жартиерата се споменавал някой си дон Жуан Тенорио, придворен на
кастилския крал Педро Жестоки (XIV век). Според преданието, дон Жуан, човек развратен и непостоянен в любовта, убил на дуел командора на ордена Гонзалес (по-горе в текста е Гонсалес) де Ульоа, който защитавал честта на дъщеря си. Тогава монасите-францисканци подмамили дон Жуан в манастира и го убили. За да
скрият убийството, те разпространили слуха, че уж дон Жуан бил хвърлен в ада от оскърбената от него статуя - това отговаряло напълно на народните поверия.
   Испанският литературовед Рамон Менендес Пидал споменава в своята работа "За източниците на "Каменният гост", че у много народи съществуват сходни предания за отмъщение на оскърбени мъртъвци. В Испания например се пеел романс (народна песен) за това как един юноша хванал каменна статуя за брадата и я поканил на вечеря. И с мъка се спасил от гибел.
   Една от първите литературни обработки на легендата е пиесата на испанския драматург Тирсо де Молина "Севилският измамник; или каменният гост" (1630 г.).
В пиесата дон Жуан е представен като дързък нарушител на моралните и религиозни норми. Той не знае нито страх, нито разкаяние и предизвиква самата смърт.
   Такъв характер е можел да се появи само в епохата на Възраждането, на прага на новото време. Той бил породен от хуманистичния протест срещу църковните догми за греховността на всичко земно. Дон Жуан е надарен с особено обаяние, неговата натура е сложна, богата и противоречива.
   Такъв е влязъл той и в по-късната литература.
   От XVII век до наши дни са се появили много литературни, театрални и музикални произведения за дон Жуан, които по различен начин представят неговия образ.
   Дона Анна обича дон Жуан. Образът й е поетичен. Според едни версии тя е дъщеря, а според други жена на командора. В нейното сърце се води борба между чувството и дълга, който по старите понятия за чест я задължавал да отмъсти на дон Жуан.
   По легендата за дон Жуан са писали знаменитият френски драматург Молиер (комедията "Дон Жуан, или каменният пир", 1665 г.), великият английски поет Байрон (сатиричната поема "Дон Жуан", 1819-1820 г.) и много други писатели от различни страни и времена.
   Великият Моцарт написал по либрето на италианския драматург Лоренцо да Понте операта "Дон Жуан" (1787 г.), в която са подчертани хуманистичните черти на дон Жуан, отдаващ се неудържимо на радостите на живота.
   В Русия към образа на дон Жуан пръв се обърнал А.С.Пушкин в трагедията "Каменният гост" (1830 г.). Тази трагедия принадлежи към числото на най-хубавото,
създадено от неговия гений.
   По тази легенда са писали и други руски поети - А.К.Толстой, А.Блок. Украинската писателка Леся Украинка през 1912 година е написала драмата "Каменният стопанин".
   Интересът към тази легенда не отслабва и в наши дни. На тази тема се пише музика, създават се пиеси и филми.

   11. "ЛЕТЯЩИЯТ ХОЛАНДЕЦ"

   Това се случило преди триста и петдесет години, а може би и повече. Сега вече никой не може да каже как се е наричал капитанът на този кораб. Като прелистват пожълтелите книги и старите корабни дневници, някои казват, че това сигурно е бил капитан Ван Страатен от прекрасния град Делфт.*59 Други се кълнат, че се е казвал Ван дер Декен.
   Но както и да е било, всички са съгласни, че този капитан е бил най-злият и най-свирепият човек на света. Говори се, че той винаги носел със себе си дебел камшик с оловно топче накрая. А по време на буря рижата му брада пламтяла като огън.
   Корабът му плавал и към далечна Ява, и към бреговете на Индия, и към Антилските острови. Там, където другите кораби се разбивали, неговият оставал цял и невредим - нито една дупка, нито една драскотина по дъното. Сякаш
корабът бил омагьосан и нищо не можело да му попречи - нито бурите, нито водовъртежите, нито подводните рифове. Невероятен късмет съпътствувал капитана навсякъде. Познавали го във всички пристанища на двете полукълба. Той бил суетен и горд като самия дявол. Обичал златото, но славата му била по-скъпа и от златото.
   Екипажът бил лика-прилика на капитана - събрани от кол и въже, все непоправими мерзавци и главорези. Кой ли честен моряк би се съгласил доброволно да служи при такъв капитан. Само името му дори всявало ужас.
   Той превозвал всичко - пипер, канела, коприна. Не се отказвал и от жива стока. В трюма не можело да се диша. Робите с десетки умирали от болести и глад.
   Нищо. Мъртвите зад борда! Даже половината само да останат живи, все едно, ще успее да ги препродаде с печалба.
   Акулите, които следвали кораба, дебелеели. Те не изоставали от него: знаели, че ще има плячка.
   - Славни мои рибки! - говорел им капитанът. - Днес се наядохте до насита. Утре пак ще ви устроя гощавка.
   Казват, че понякога вдигал черно знаме и нападал търговски кораби. Но кой би могъл да го обвини в това, живи свидетели не оставали.
   Когато капитанът минавал по тесните улички на пристанищното градче, дори старите моряци сваляли шапки от главите си и превивали вкостенелите си от старост гърбове.. Не успееш ли да се поклониш, ще опиташ неговия знаменит камшик.
   Влезел ли в кръчмата, след него с викове и крясъци нахълтвала и командата му. Посетителите гледали да се измъкнат незабелязано, докато не са си изпатили. Притихвали даже кавгаджиите с тежки юмруци. На кръчмаря му се разтрепервали краката от страх. Той веднага започвал да се върти край бъчвите с вино. Един поглед на капитана и краката му ставали по-пъргави от краката на
млад елен. Кръчмарят слагал на масата бутилки с най-хубаво вино, печени пуйки и петли. За плащане не смеел дори да намекне.
   И тогава, при плахото мъждукане на свещите, пускайки дим от дългата си лула, капитанът започвал да разказва.
   Веднъж по време на буря рухнала фок-мачтата,*60 но той все пак прекарал кораба си през пръстен от рифове, макар че всяка вълна заплашвала да го разбие на трески.
   На север ледовете за малко да затиснат кораба му. Покрай него преминала тримачтова шхуна, замръзнала в айсберг. Хората, накацали по мачтите, молели за помощ. Но и това не го накарало да се обърне назад. Трима моряци от неговата команда полудели. И какво от това? Той намерил хубаво лечение за тях - зад борда, в ледената вода.
   Капитанът млъквал и придирчивият му поглед пробягвал по лицата на слушателите. А те, като онемели. В очите им застинал ужас.
   И тогава го преизпълвала гордост. Разбира се! Той е любимецът на морето. Морето го слуша!
   Тежко на новака, който се осмелявал да наруши това мълчание и да добави макар и една дума:
   - Спомням си, че и аз веднъж на същата ширина...
   Другарите му започвали да го бутат с лакти, но късно.
   Към него се обръща бясното, почервеняло лице на капитана. Сините му пронизващи очи хвърлят мълнии. Удар с юмрук - и нещастникът пада като мъртъв. След това двама моряци го извличат за краката навън и край, никой повече не го вижда...
   Говорело се, че проклетият капитан се моли на дявола и дяволът му помага във всичко. Отново и отново излизал той в морето и всеки път се връщал с богата плячка. Така дяволски му вървяло във всичко.
   Веднъж капитанът трябвало да плава от Атлантическия океан до Тихия океан, от остров Мартиника*61 до островите Хуан Фернандес.*62
   - Да плава през март покрай нос Хорн? - питали се другите капитани. - Кой освен него би се решил на това?
   Когато на кораба товарели вече последните бъчви сланина, към капитана се приближил богато облечен момък. Той бил чужденец в този край и нищо не знаел за страшната слава на капитана.
   - Бащата на годеницата ми живее на един от островите Хуан Фернандес - казал момъкът на капитана. - Той е тежко болен и иска да ни благослови преди смъртта си. Ако вие ни закарате там, мен и моята годеница, щедро ще ви се отплатя.
   Капитанът ги приел на борда заедно със слугите и багажа и излязъл в морето. Напил един от слугите и разбрал, че младежът е много богат и носи със себе си
много злато.
   По заповед на капитана моряците хванали младия испанец и го хвърлили в морето, а след него и всичките му слуги.
   - А ти, красавице, избирай каквото искаш - викнал капитанът на девойката. - Или ще ми станеш слугиня, или върви след годеника си!
   - Бъди проклет, убиецо! - извикала девойката. - Дано никога повече да не видиш брега! - И се хвърлила в морската бездна.
   Капитанът само се изсмял със сатанински смях. Като че ли в отговор се чули ревът и свистенето на урагана. Той връхлетял от запад. Корабът тъкмо приближавал брега на нос Хорн.*63
   - Нещастие! Загубени сме! - завикали уплашено моряците.
   Нос Хорн!
   Тук се издига черна канара, вечно забулена в мъгла. Тя носи гибел на моряците. С грохот се пенят вълните, разбивайки се в скалата.
   Тук се срещат течения от два океана. Не е лесно да се плава покрай тази скала дори в тихо време...
   - Нос Хорн е вход за преизподнята - казват моряците.
   Но капитанът и не мислел да обръща назад.
   Насрещен ураган! Още по-добре! Да заобиколи в такова време нос Хорн! Ще има за какво да разказва, като се върне в Делфт.
   Върху кораба се сгромолясват планини от вода. По палубата плющи град. Мачтите и въжетата се покриват с ледена кора.
   Корабът, целият пукащ и треперещ, се издига върху вълната. Но всеки път вятърът го отблъсква назад. Вече втора седмица корабът се върти на едно място като вързано куче.
   Луната ту блесне в пролуките между бързо летящите облаци, ту се скрие.
   Ужасна буря в зелената светлина на луната. Всичко се е объркало, късове облаци и пяна. Лед и парчета от разбити кораби се носят из вълните. Сякаш самият дявол е забъркан в тази каша, защото всичко, което може да вие, да беснее и да се мята върху скалите, сега се е събрало тук.
   Да, бурята ти е устроила хубав капан, капитане.
   Толкова години морето те е глезило. Подхвърляло ти е ту попътен вятър, ту безветрие, ту лека буря. А сега е решило да ти покаже, че и ти си също такъв обикновен моряк, както и всички останали, също такава играчка за морето.
   Капитанът бил заслепен от ярост. О, нещастие, той съвсем си е загубил ума! Струвало му се, че бурята отнася славата му заедно с късовете платно, знамето и парчета от мачтата.
   Какво! Да обърне назад, а после хорицата да разказват, че е отстъпил, уплашил се е, предал се е! О, разбира се, те ще мълчат пред него. Но нима би могъл да изтрие усмивката от лицата им, да запуши устите им, щом се обърне. Те ще издевателствуват над него тихомълком!
   Моряците гледали с ужас появилия се неизвестно от къде и кацнал на мачтата огромен черен гарван.
   Вятърът късал въжетата, чупел реите, а на гарвана нищо му нямало, само си ежел перата.
   "Гра-а-а-а!... Гра-а-а-а!" - като че ли им носел гибел със зловещото си грачене.
   - Сто дявола и хиляда вещици! - викал капитанът. - Нека дяволът да ми вземе душата! Аз ще заобиколя този проклет нос Хорн, дори ако трябва да плавам до деня на Страшния съд!*64
   Върху кораба падали свити на кълбо мълнии. Над палубата с пресипнало грачене кръжал гарванът.
   Дяволът се хвана за думата ти. Ти си прокълнат, капитане. Ти ще плаваш вечно. Ти никога няма да заобиколиш този нос. Около нос Хорн винаги ще те чака
ураган с нечувана сила. Вълните ще станат стена. Вятърът ще отхвърли твоя кораб назад.

   Колко време е изтекло от тогава, никой не знае. Никой на този кораб вече не води сметка на времето. Повече никой никога не е слязъл от него на брега.
   Корабът-призрак се носи по вълните. Даже името му е станало друго - "Летящият холандец" - така го наричат хората сега.
   Вечно напред и напред. "Летящият холандец" не може да спре. Котвите се впивали в дъното в напразно усилие да спрат страшния бяг. Те дълго орали в него, докато им се скъсали веригите.
   Мъката по земята, по родината го обръща към брега. Но щом в далечината се покаже ивица земя, невидима сила отблъсква, отхвърля кораба от нея.
   Срещата с "Летящият холандец" сред бушуващото море предвещава нещастие.
   Кръвта застива в жилите на този, който го види. Ето, огромна вълна го вдига на гребена си. Не, това не е кораб, това е само скелет на кораб. Целият свети
с червена светлина. Между шпангоутите*65 свири вятърът. Мачтите са счупени, въжетата заплетени. Но скъсаните платна са издути докрай. Не, това не са моряци, струпани на палубата, това са призраци. А ето го и прокълнатия
капитан. Той стои на носа на кораба. Вятърът развява прокъсания му плащ.
   "Летящият холандец" се спуска по вълната. Вятърът реве все по-силно. Все по-високо се издигат вълните. Сякаш "Летящият холандец" е пуснал на воля всички ветрове и бури.
   А тези, които видят кораба-призрак, вече се прощават с живота. Тежко на моряците, които загубят мъжеството си в час на опасност! Те вече няма да могат да надвият бурята.
   Само малко щастливци успяват да оцелеят след среща с "Летящият холандец". Ето какво разказват английските моряци.
   Тримачтовият платноход "Глостер" пътувал към бреговете на Англия.
   Изведнъж, посред бял ден, отдясно, като че ли издигайки се от дълбините на морето, се появил "Летящият холандец". Нямало вятър, но "Летящият холандец" хвърчал с невероятна скорост, сякаш си имал свой собствен вятър, който издувал скъсаните му платна. Мигновено той се озовал до "Глостер" на разстояние един кабелт.*66
   От "Летящият холандец" спуснали лодка. Когато моряците-призраци наблегнали на веслата, ключовете пронизително заскърцали.
   Хората на "Глостер" сякаш се вкаменили.
   Лодката се приближила съвсем и на палубата паднал ленен чувал. Старият лен се скъсал и по палубата се разсипали писма.
   Лодката тозчас изчезнала. Изчезнал от очите им и "Летящият холандец".
   Моряците гледали писмата с ужас и не смеели да се доближат до тях.
   Юнгата силно изхлипал. Страх го било момчето! В такъв момент и опитните моряци тръпки ги побиват. Морето било спокойно и "Летящият холандец" изчезнал, но как да се спасят, щом са тук проклетите писма!
   Все едно тези ужасни късчета хартия ще ги завлекат в морската бездна.
   И тогава старият моряк с бели като морска сол коси казал:
   - Има само едно средство да се спасим. Чувах за него, когато бях още млад, от моряци стари, колкото съм аз сега. Писмата от "Летящият холандец" трябва да се вземат и да се заковат с пирони към фок-мачтата. Тогава "Летящият холандец" ще загуби власт над нашия кораб.
   Най-смелите от моряците бързо, подканвайки се един друг, заковали писмата върху фок-мачтата.
   "Глостер" се отклонил от курса. По-скоро към най-близкото пристанище! Веднъж да се избавят от тази страшна поща!
   Писмата на мъртъвците пристигнали в родината.
   Млада холандка със снежнобяло боне взела от ръцете на пощальона омачкано, пожълтяло писмо.
   На него бил написан странен адрес: "Розе ван Холп, улица "Свети Николас", къщата, където е железарското дюкянче срещу кръчмата "Зеленият гъсок".
   Пощальонът доста походил из града с това писмо. Кръчмата "Зеленият гъсок" отдавна вече я нямало. Нямало го и железарското дюкянче. Желязната му фирма ръждясвала някъде на тавана.
   Момичето изпуснало листа и се страхувало да го вдигне. Писмото било адресирано до неговата прабаба, която вече от много години почивала в гроба.
   А "Летящият холандец" продължава своя път, който няма край...
   Колко пъти упорито и безнадеждно се връщал той към нос Хорн. Но всеки път яростният ураган го подемал като треска, въртял го във въздуха и го хвърлял обратно в морето.
   Тежко на кораба, който срещне сред океана "Летящият холандец" - предвестник на сигурна гибел.
   Изпитва ли радост жестокият капитан, като излива злобата си върху насрещния кораб? Или, уморен, той мъкне след себе си бремето на проклятия и сълзи?
   Кой знае?
   Носи се той по вълните на моретата и океаните като заблуден. Днес му свети Южният кръст, утре съзвездието Голямата мечка.
   Смъртта за него е желана и примамлива. Колко пъти, измъчен от безкрайното странствуване, капитанът насочвал своя кораб към скалите! Но скалата се превръщала във вълна и меко се постилала под дървеното дъно на кораба.
   "Летящият холандец" е осъден да скита вечно.
   Така казва легендата.

   БЕЛЕЖКИ

   Легендата за кораба-призрак "Летящият холандец" се е родила в епохата на великите мореплавания и географски открития.
   При търсенето на морски път за Индия бил открит нов континент - Америка. Далечните плавания към неизвестни земи на платноходни кораби били много опасни. Често корабите изчезвали безследно с целия си екипаж.
   В края на XV век смелият португалски мореплавател Бартоломео Диаш (Диас) успял да заобиколи нос Добра Надежда. Но по време на едно от своите следващи плавания той изчезнал безследно заедно с кораба си (29 май 1500 година) около същия този нос, който той отначало нарекъл Нос на Бурите.
   Сред португалските моряци се появило поверие, че Диаш вечно се скита по моретата с кораба-призрак.
   Много легенди - английски, испански, немски - разказват за кораб на мъртъвци, срещата с който вещае корабокрушение. Особено се прославила легендата за "Летящият холандец", възникнала в началото на XVII век в
Нидерландия (Холандия). Чрез нея до нас са стигнали имената на двама капитани, живели някога в Холандия, и, както изглежда, изчезнали безследно в морето. Според различни версии на легендата, капитанът на призрачния кораб се е казвал Ван Страатен или Ван дер Декен.
   В наши дни "летящи холандци" се наричат кораби, изоставени от своя екипаж. Неуправлявани от никого, без светлини за опознаване, те се носят по вълните и представляват смъртна опасност за другите кораби в мъгла и буря.

   12. ДОКТОР ФАУСТ

   Доктор Фауст захвърлил колбата на пода. Звъннали парчета стъкло и гъсти ярко жълти капки опръскали каменните плочи. А доскоро той смятал тази течност
за скъпоценна! В нея били съединени най-чудодейните от всички известни на алхимиците*67 елементи: "лилия" и "червен лъв". Само така можел да се роди еликсирът "великият магистерий", наричан още еликсир на живота.
   Фауст го приготвил по тайните рецепти на алхимиците. Те казвали, че този еликсир можел да превръща неблагородните метали в злато, да лекува всички
болести, да дарява безсмъртие на хората.
   А какво станало? Еликсирът "великият магистерий" не можал да превърне оловото в злато, а болният, който изпил само няколко капки от това лекарство, се сгърчил като отровен, почернял и умрял.
   - Еликсирът на живота е измамна мечта, заблуда... Природата не открива така лесно тайните си! - възкликнал доктор Фауст. - Пак съм вървял по грешен път. Баща ми беше алхимик и умря сред колбите и ретортите си, излъган във всичките си очаквания. И аз самият стоя пред прага на смъртта с празни ръце... Скоро ще ме положат в гроба заедно с перото, мастилницата, хартията и книгите ми, както погребват воина заедно с меча му.
   Мръквало се. В работната стая на доктор Фауст ставало все по-тъмно. Тази стая впрочем и денем напомняла на гробница. Каменните сводове били надвиснали чак до главата му. Прозорците с гъсти, подобни на пчелни пити решетки едва пропускали светлината през дебелите цветни стъкла.
   В ъглите се чернеели лостове и колела. Там имало странни вече ръждясали машини, които приличали на скелети на рогати чудовища. До стената били подпрени големи летателни крила. Но летял ли е някой някога с тях?
   По масите били сложени кръгли колби, извити стъкленици с чучурки като клюнове на жерави, казан за дестилация, мраморни хаванчета, везни с дълги кобилици, пясъчен часовник... В съдовете имало течности с най-различни
цветове: мътно-опалови, зелени, карминено-червени.
   По стените висели връзки целебни растения. Имало дори и корен от мандрагора,*68 който приличал на човече. Говорело се, че мандрагората надава страшен вик, когато я изкопават от земята. Преди години Фауст си бил поставил
за цел да възстанови изгоряло растение от пепелта, както правели някои алхимици, но разбрал, че това е фокус на шарлатани. Те хвърляли семена от растенията в пепелта и семената пониквали.
   Астролабия,*69 небесен глобус... Небето както и преди било пълно със загадки! Фауст дълго изучавал астрология*70 и съставял хороскопи. Но у него се
породили съмнения. Проследил съдбата на трима души, родени в една и съща минута, а значи и при едно и също разположение на светилата. И какво се оказало? Единият от тях станал богаташ, другият бездомен бедняк, а третият се
удавил като дете. Ето колко различни били съдбите им! О, лъжлива наука астрология, ти не си по-способна да предсказваш бъдещето по звездите, отколкото врачката на карти!
   Фауст тъжно се огледал наоколо. Колко надежди са погребани между тези стени! И въпреки всичко той би започнал търсенията и опитите си отново, ако не беше толкова стар.
   Времето не е пясъчен часовник! Обърнеш го и пясъкът отново се сипе и отново започва да отброява минутите. Но кой може да върне младостта на човека?
   Шляпайки с кожените си чехли, доктор Фауст преминал от работната стая в своя тесен кабинет.
   Колко книги? Полици с книги от пода до тавана. Някои от тях приковани към рафтовете с железни вериги. Свитъци пергаменти по масата и пода.
   Фауст се отпуснал в креслото и зиморничаво потрил набръчканите си ръце. Той бил облечен с мантия, подплатена с лисича кожа и топла шапчица. Пролет е, а му
е студено! На седемдесет и шест години кръвта вече не топли.
   - Кръвта ми е студена като на гущер - усмихнал се тъжно Фауст, - а огънят в душата ми не гасне. Това също е едно от необикновените чудеса на природата.
   Гущер! Щом произнесъл тази дума, и си спомнил за саламандъра - духа на огъня.*71
   Фауст се обърнал към огнището, където на веригата висял железен обръч. В него била поставена голяма глинена тигла, а долу под тиглата била струпана купчина дърва.
   Той начертал във въздуха магическия знак и високо произнесъл заклинанието. Призовал духа на огъня. В същия миг дъбовите дървета в огнището сами пламнали. От пламъка се появил и весело затанцувал малък пъргав саламандър. Но той не бил студен - в стаята веднага станало горещо.
   - Саламандре, приятелю мой - казал Фауст. - От всички духове на стихиите на природата най-много обичам теб. Ти си ми близък. Водните духове - ундините - са студени и равнодушни. Силфидите - духовете на въздуха, са хвърчащи и непостоянни. Духът на земята е твърде могъщ и страшен: неговият вид, неговият страшен глас ме плашат. А с теб охотно деля своята самота. Това е бедата ми, чуваш ли, саламандре?! Аз жадувам висшето познание толкова силно, колкото и в младостта си, но не съм го достигнал, а силите ми си отиват...
   Саламандърът изведнъж замрял на желязната верига в огнището и отпуснал надолу огнената си опашка, сякаш внимателно го слушал.
   Фауст свалил няколко големи манускрипта*72 от полицата и като се превивал под тежестта им, ги помъкнал към огнището.
   - Ето книгите, които съм създал. Писах ги дълги години. Тази - "Ключовете на ада" - е за тайните на магията, тази - за лечебните треви, тази - за движението на небесните тела... И все пак истината в моите книги е твърде малко, а грешките нямат край. Ще унищожа книгите си, както разбих колбата с безполезния еликсир, за да не стават причина за нови грешки. Изгори ги, саламандре, превърни ги в пепел!
   И Фауст започнал да хвърля в пламтящия огън една след друга разтворените книги. Листата се размърдали, почернели, по тях пробягнала червена ивица. Но изведнъж огънят угаснал. Саламандърът скочил долу и се скрил между обгорелите цепеници.
   - Значи не искаш да изгориш книгите ми, саламандре! Избяга ти от мене! - извикал гневно Фауст.
   После паднал в креслото и отпуснал глава на гърдите си. За какво му е цялото магическо изкуство на заклинанията! Той ли ще заповядва на капризните духове на стихиите, макар и да стои безмерно по-високо от тях по разум!
   Вратата скръцнала, провряла се ръка с горяща свещ и в стаята влязъл ученикът на доктор Фауст - Кристоф Вагнер. За миг на Фауст му се сторило, че ученикът му е сив, почти безцветен, като сивия молец, който живее в книжния
прах. Да, ето на кого не се явяват видения!
   - Вие стоите на тъмно, скъпи докторе. Задрямал ли бяхте или може би аз неволно прекъснах нишката на мислите ви?
   - Тя се скъса сама, приятелю - тихо отвърнал Фауст.
   - И вие не успяхте да стигнете до извода, който достойно би увенчал труда ви този ден? Колко жалко!
   - Не напротив, стигнах до извода. Нещо повече, направих равносметка на целия си живот.
   - Нима? Този извод трябва да е необятно велик. Кажете ми го, учителю.
   - Ще го кажа с две думи: аз съм невежа!
   От изненада Вагнер се олюлял и едва не изпуснал свещника.
   - Как така невежа? - ахнал той. - И това го казва Йохан Фауст, "философ на философите", доктор по богословие, красотата и гордостта на нашия Витенбергски
университет? Нали вие побеждавахте винаги в научните спорове прославени мъже на науката, оборвайки с лекота всичките им доводи?
   - И въпреки това аз съм невежа! Тройно неук.
   - Не вярвам на ушите си! Вие, великият лекар, математикът, астрологът, алхимикът... Та вие сте така славен като Теофраст*73 в древността и Парацелз*74 в наше време.
   - И все пак аз съм жалък невежа! Не заслужавам тази слава.
   - Доктор Фауст - неук! Нима не знаете латински език, древногръцки, арабски, халдейски, Френски, английски, испански...
   - Да, зная ги толкова, че трудно говоря на родния си език.
   - И най-после, нима не сте изучавали изкуството на магията в университетите в Краков, Толедо и Саламанка? Достатъчно е да изречете някое заклинание и духовете на природата ви се подчиняват.
   - Слушайте, Вагнер! Аз приличам на човек, който стои на брега на океана, събрал пълна шепа шарени камъчета. Това е всичко, което са му подарили морските вълни. Някъде там, зад хоризонта, лежат незнайни страни и прекрасни острови, но той няма кораб, за да ги достигне. О, прашни книги, нима никога няма да узная повече от това, което е написано на вашите страници? Как ви обичах и колко ви ненавиждам сега!
   - Какво чувам, доминус*75 доктор? Книгите, които ви струват толкова пари! Книгите, донесени от Италия, Франция, Англия, от страните на Леванта*76 и бог
знае от къде още, изкопани от земята, изкупени от манастирите! Книгите, които ми завещахте като най-достоен от вашите ученици! Виждам, че имате пристъп на меланхолия, докторе. В кръвта ви се е натрупала премного черна жлъчка. Трябва да си починете в топла постеля.
   - Не, Вагнер, не! Днес нощта е ясна. Мога ли да я пропусна? Ще се кача на кулата да погледам звездите. Запалете фенера, скъпи Вагнер.
   - Ще ви помогна да се качите на кулата. Правилно ми казвахте, докторе: "Моите мисли не са отдалечени от звездите повече, отколкото краката от земята."
   - Красиво казано, Вагнер. А светите отци ми се надсмиват, като твърдят, че съм искал да пробия дупка в небето. О, колко е трудно на старец като мен да се движи!
   Фауст бавно се изкачвал по витата стълба на високата кула. Вагнер го подкрепял и осветявал пътя с фенер.
   Стъпало след стъпало - седемдесет стъпала.
   Ето я и най-горната площадка на кулата. Четири отворени прозореца гледали към четирите посоки на света и в отворите им светело звездното небе.
   Вагнер оставил фенера на пода.
   - Духа студен вятър. Бр-р! Не ви съветвам да оставате дълго тук, доминус доктор. Ето бастуна ви. Лека нощ! Опипвайте с крак стъпалата като слизате.
   Щом останал сам, Фауст устремил поглед към небето:
   - Църквата ни повелява да вярваме, че нашата земя е в центъра на Вселената, а Слънцето и планетите се движат около нея. Над нас има седем небеса, едно над друго. Но аз съм изпълнен със съмнения и, изглежда, не без основание... О, ако можех да узная истината!
   И отчаяният Фауст отпуснал побеляла глава на скръстените си ръце. Струвало му се, че изглежда малък и нищожен пред огромното небе.
   Никога няма да научи истината! От кулата и надолу с главата - ето всичко, което ти остава, нещастен Фауст. Хайде, по-смело, не се бави!
   Той се приближил до прозореца и се навел навън. Черната пропаст го теглела към себе си. Главата му се завъртяла...
   Но изведнъж зад него се разнесъл силен, дрезгав глас:
   - Доктор Фауст! Доктор Фауст! Спрете, къде отивате? Долу има камъни, а вие не сте птица.
   - Чий глас чувам? Вие ли се върнахте, Вагнер?
   - Вашият ученик Вагнер вече сложи нощната си шапчица и пие настойка, която укрепва паметта. Нали паметта му е главният му талант.
   - А кой сте вие? Къде сте? Фенерът угасна. Тук е дяволски тъмно.
   - Ето, виждате ли, вие вече се досетихте! Името е назовано!
   При тези думи Фауст неволно трепнал. Начертал три пъти около себе си магическия кръг с бастуна си и нарисувал вълшебната пентаграма,*77 прогонваща злите духове.
   - Не се доближавай до мен, изчадие на ада!
   - Защо така лошо ме посрещате? Аз наистина пристигнах по своя воля, но, съгласете се, навреме. Ваш покорен слуга - Мефистофел.*78
   - Защо си тук? Не съм те викал.
   - Вашият вик на отчаяние достигна до дълбините на преизподнята. Признавам, аз съм делови, пресметлив и даже малко скъперник. Такъв велик ум като доктор Фауст изведнъж да загине напразно! Фауст да се разбие като стъклена колба в камъните. О, не, не! Позволете да ви предложа една изгодна и за двама ни дружеска сделка. Аз ще постъпя на служба при вас и ще ви открия всички тайни
на вселената. Направете последен опит, докторе!
   - Но какво можеш ти? Какво знаеш?
   - Изпитайте ме. Съгласен съм с вас, че ученият нищо не приема на доверие. Звездоброецо Фауст, няма ли да ви бъде угодно вие самият лично да се разходите по небето и да видите звездите отблизо?
   - Да видя звездите отблизо? Нима е възможно това? Но ако е възможно... Адски дух, къде си? Вече не се боя от теб.
   - Назовете ме три пъти по име.
   - Мефистофел! Мефистофел! Мефистофел! Яви се, искам да те видя.
   В същия миг някъде от пода се издигнал димен стълб и започнал да се върти в кръг, пръскайки наоколо пурпурни искри. Замирисало на сяра.
   Някъде жално завило куче, закряскала сова. Дърветата зашумели, като че ли се отдръпнали встрани.
   - Какъв образ ще ми заповядате да приема, доктор Фауст?
   - Какъвто искаш, но не оскърбявай погледа ми.
   - "Речено - сторено" - това е моят девиз.
   Димният стълб се сгъстил и пурпурните искри нарисували с множество точки образа на човек. Човекът бил още прозрачен. През него светел синият Сириус от съзвездието Малкото куче. Но изведнъж звездите изчезнали. Чул се тежък, едва приглушен тропот на копита. Пред Фауст в мъждиво-червен светлинен кръг стоял висок, тънък като върлина непознат. Той бил облечен с алена копринена жилетка с най-модна кройка, на главата барета с перо, през рамото обшита със злато лента, на нея шпага, на раменете широк плащ... Конте и толкова! Мургаво лице с
орлов нос. Светещи кривогледи очи. Едната вежда вдигната нагоре, сякаш с постоянна насмешка. В ръката си непознатият държал сребърен флакон.
   - Сега ще се напръскам с парфюм, докторе. Ще премахна мириса на сяра. Какво да се прави, такъв е въздухът в нашата работилница. Но аз виждам, че не ме познахте!
   - Ни ма сме се срещали?
   - Разбира се, ние сме учили заедно в Саламанкския университет. Аз изучавах там богословие. Помните ли, веднъж вие в компания с други студенти се разхождахте по единия бряг на река Тормес, а аз по другия и носех китара в ръцете си. Един от студентите съжали, че няма китара. Той искаше да изпее една нова песен, която беше чул в Мадрид. "Ето, вземете китарата" - казах аз.
   - Да, помня. Твоята ръка започна да се разтяга, разтяга, докато не достигна до другия бряг...
   - Проста работа. Но тези глупаци побягнаха. Всички, освен вас, доктор Фауст. Само вие не побягнахте, а ме гледахте с такова любопитство, че се наложи да се проваля вдън земята.
   - Да не си хабим думите напразно, Мефистофел! Звезди! Звезди! Или се пошегува! Остави ме тогава.
   - Благоволете да седнете, докторе. Колесницата чака.
   Чуло се свистене и грохот.
   Фауст погледнал през прозореца и видял, че по небето лети колесница. В нея били впрегнати два дракона с остри нокти и дълги опашки. На лунната светлина люспите им преливали във всички оттенъци от димносиво до наситено-черно. От широко отворените им усти излизал дим. Колесницата долетяла до прозореца и спряла.
   Мефистофел помогнал на доктор Фауст да се настани в нея. Той също седнал до него.
   - Хайде-е-е! - викнал Мефистофел и замахнал с бича. - Нагоре - и с всички сили!
   Драконите литнали напред. Колелата на колесницата затропали така, сякаш вървяли по твърда земя, но изпод тях излитали огнени езици. Фауст се огледал - отзад се виела пламтяща следа.
   Погледнал надолу - там се синеело морето, виждали се два големи острова.
   - Сардиния и Корсика - посочил ги Мефистофел, - а ето и пустините на Арабия. Скоро ще видим Индия.
   - Заповядай на драконите да летят по-високо, право към звездите! - възкликнал Фауст.
   - Слушам, а е жалко! Бих ви показал немалко чудеса в Индия.
   Мефистофел изплющял с бича. Всичко потъмняло. Земята заприличала на голям глобус, осветен само наполовина. Фауст търсел с поглед материците и океаните, но почти нищо не можел да разпознае зад пелената от облаци.
   Струвало му се, че не той лети, а земята бяга от него в черната далечина. И ето появила се луната.
   - Завий надясно! - изкрещял Мефистофел. - Заобикаляй! Какво става, ослепяхте ли?
   Напред! Напред! Пред Фауст се показала Венера - утринната звезда, голяма колкото Земята. А по-нататък малкият Меркурий. И Слънцето, огромното, исполинско Слънце!
   - Значи Коперник*79 е бил прав! - извикал Фауст. - Слънцето, а не Земята е център на света. Пробатум ест*80 - с това е доказано, князе на църквата, учени мъже и всички, които наричахте Коперник глупак. Към Слънцето, по близо до Слънцето, искам да го погледам!
   - Охо, ненаситен сте, доктор Фауст! Осмелявам се да доложа, аз съм земен дух и Слънцето ме плаши. А и драконите ми едва дишат. Току виж, изтощили сме ги. Хубаво ще се наредим, ако не се върнем на Земята.
Тпр-р-у-у, проклетници, обръщайте назад!
   Фауст неохотно отстъпил. Долу отново се появила Земята и той видял, че в синята вода на океаните плува остров, или това бил цял материк, който приличал на жълтък от яйце.
   Запъхтените дракони изплезили езици.
   Земята летяла насреща, Фауст неволно се хванал за страничната облегалка на колесницата.
   Когато тя долетяла до прозореца на кулата, отдавна вече преваляло пладне. Фауст отново стоял на площадката на кулата.
   - Е, какво ще кажете, докторе? Как беше пътуването? - попитал Мефистофел. - Наемате ли ме за слуга?
   - Съгласен. Аз съм съгласен!
   - Тогава пишете договора. Ето тук, на моя гръб. Аз ще ви служа вярно. Колко? Да кажем, двадесет и четири години. Тъкмо вие ще навършите сто години. Аз съм свикнал да пресмятам времето на столетия.
   - Да живея двадесет и четири години като грохнал старец?
   - О, аз съм ви приготвил чудесен пръстен! Сложете го на пръста си и младостта отново ще се върне при вас.
   - И ти ще изпълняваш всяко мое желание?
   - Само пошепнете.
   - А когато срокът на договора свърши?
   - Тогава пък вие ще ми служите. Всеки по реда си.
   - Ти искаш да купиш душата ми, за да я хвърлиш след смъртта ми в горещата пещ на ада?
   - Не е тъй просто, докторе. Аз ще ви направя ново здраво като стомана тяло и вие ще извършите още много славни дела. Разбира се, под мое ръководство. А ужасите на ада са за лековерните клюкарки.
   - Но защо съм ти нужен?
   - Вие сте много скромен, докторе. Кълна се, че не ценя никого повече от вас. Какво представляват пред вас императори и крале, воини и князе на църквата! За мене вие сте безценно съкровище, доктор Фауст.
   - Учудвам се, но не споря.
   - И така, ето перо, пергамент и нож, остър като бръснач.
   - Нож?
   - Да. Порежете си палеца на лявата ръка и напишете договора с кръвта си. Такъв е редът при нас.
   - Виждам, че вие, демоните, сте пазители на закона и формалисти.
   Фауст се намръщил и леко порязал палеца си. Паднали няколко тежки, тъмни капки кръв. Той натопил перото и бавно, обмисляйки всяка дума, започнал да пише:
   "Аз, Йохан доктор Фауст сключвам следния договор с демона на ада Мефистофел. Мефистофел се задължава от този ден да ми служи вярно двадесет и четири години. Щом поискам, той е длъжен да ме пренесе мигновено там, където
пожелая."
   Гъшето перо скърцало по хартията, изписвайки буква след буква.
   - Почакайте, в договора трябва да се включи още едно условие. Вие не бива да встъпвате в брак, доктор Фауст. Влюбвайте се колкото искате и колкото по-често, толкова по-добре. Но не бива да се венчавате с вашата любима - това при нас е забранено, не може в никакъв случай!
   - Да се женя на моите години! - усмихнал се доктор Фауст. - Ти се подиграваш с мен. Условието е написано. Ето, вземи договора. Подписах го.
   - Прекрасно, а аз ще сложа печат - моя нокът.
   Изведнъж се чуло силно грачене. Един голям гарван грабнал договора с клюна си и отлетял.
   - Какво значи това? - извикал доктор Фауст.
   - Това значи, че владетелят на ада Велзевул няма търпение да получи договора в собствените си ръце. Ай-ай, какво недоверие! Но вие се люлеете от слабост, докторе. Сложете си пръстена.
   И Мефистофел подал на Фауст пръстен, изпъстрен с непонятни знаци. Фауст сложил пръстена на пръста си. Сърцето му страшно забило... И изведнъж Фауст почувствувал чудна, отдавна забравена лекота в тялото си.
   Сега очите му виждали така ясно, сякаш целият опрашен и опушен свят бил добре измит със свежа вода.
   Фауст изтичал надолу по витата стълба, като прескачал по две-три стъпала.
   - Охо, каква бързина! Вие, докторе, изглежда, сте забравили, че съм куц. По-внимателно!
   Фауст разтворил вратата на своя кабинет и замръзнал на прага. Сега, след полета по волните простори, той му изглеждал като тъмна дупка.
   - Как съм могъл да живея толкова години в този каменен чувал, когато на света има градове и планини, реки, гори и поля! И хора! Не току-тъй великият Парацелз е казал: Книгата на природата трябва да се премине с крака. Всяка
страна - страница." Твърде дълго се крих от хората в своята каменна кула. Сега искам да отида при тях, да говоря с тях, да узная техните радости и беди! О, ако не бях толкова стар!
   - Я погледнете тук! - и Мефистофел поставил пред Фауст огледало.
   Фауст погледнал и не можал да се познае. Очите му светели с младежки огън, бръчките му се били изгладили, устните му сякаш се били налели със сок, брадата му била станала черна и гъста.
   - Значи, вие искате да напуснете своя уединен кабинет, доктор Фауст, и да тръгнете да странствувате по света? Нали? Познах ли? Тогава да не се бавим. Вързопи, куфари, сандъци - каква скука! Мразя приготовленията за път. Ето
всичко, което ви е нужно.
   Мефистофел свалил плаща си, свил го, после го разгърнал и изтърсил на пода ботуши с шпори, пътен костюм от испанско кадифе, ръкавици, шпага...
   - Навън ни чакат врани коне. Те ни носеха по небето в образа на крилати дракони. Ще си измием ръцете тук, а ще ги избършем в град Лайпциг.*81
   - Отлично! Там, в Ауербаховата винарска изба, славно съм пирувал с веселите студенти в дните на моята младост... Или по-точно, в дните на моята първа младост. Да препуснем към Лайпциг!
   Фауст облякъл новите дрехи и излязъл от кабинета. Сторило му се, че отместил капака на ковчег.

   Два врани коня риели земята с копита и гледали косо с огнени очи. Фауст леко скочил на седлото и конят тозчас тръгнал. В ушите на доктор Фауст засвирил вятър. Неочаквано под копитата на коня се мернало позлатеното петле на върха на една камбанария. Конят се носел във въздуха! До него с викове и подсвирквания летял Мефистофел.
   Изведнъж копитата зачаткали по камъни. Конете спрели и Фауст видял пред себе си вход на кръчма. Същата позната фирма като преди половин век, само че малко подновена. Същите изтъркани каменни стъпала. От кръчмата също както и по-рано се чувал нестроен хор от гласове. Там си деряла гърлата весела студентска компания.
   Фауст се спуснал долу по каменните стъпала и блъснал вратата. Като видели двамата непознати, студентите млъкнали.
   - Що за птици са тия? - тихо казал един от пируващите на другаря си. - Май са важни господа. Я как нагло гледа този дългият. От къде идвате? - попитал той Мефистофел.
   - Ами отбих се пътем за малко в Лайпциг да си почина и да си намокря гърлото. Взех и приятеля си с мен.
   - А, значи сте пътешественик?
   - Ох, не ме питайте! Непрекъснато тичам нагоре-надолу, все съм на път. Тъкмо седна в къщи да се сгрея до кипящото котле на топло и уютно и хайде пак тръгвай! Кралят си спомнил за мен, на епископа му домъчняло за мен, или някакъв рейтар*82 там с пияни очи ме споменал... На всички трябвам, всички мен викат.
   - Виж го този как се хвали! Самохвалко! Фанфарон! - започнали да се шегуват студентите.
   Кръчмарят с поклон се приближил до новите гости:
   - Ще искате ли вино, господа?
   - Да пием този киселаш! Пфу! Скулите ми се схващат, като погледна само каква мътилка наливаш. Не, аз черпя всички с вино от моята собствена изба. Я ми донеси един свредел и дървени запушалки, ама повечко.
   - Свредел ли? Този е шегаджия - зашумели студентите. - А къде са бутилките, къде са бъчвите?
   - Че защо ни са? - пред всеки от пируващите Мефистофел пробил със свредела дупка в масата и запушил всички дупки с дървени запушалки. - Готово! Казвайте, господа, кой какво вино иска да опита?
   - Какво, по избор ли? Толкова ли е богата избата ви?
   - Най-богатата в света. Мога да ви предложа рейнско вино, френско, испанско, унгарско, италианско. Кой иска да опита благородната малвазия? Не желаете ли ервайн, вино за познавачи?
   - За мен малвазия - извикал един студент.
   - Дай чашата!
   Мефистофел извадил запушалката и от дупката на масата бликнала струя вино.
   - Е, как е винцето? - попитал той студента.
   - Божествено!
   - Аз не бих избрал тази дума, но съгласете се, че ви угодих.
   - За мен рейнско! За мен шампанско! - зашумели студентите. - Това се казва фокус! Не е като да извадят гълъб от шапката.
   Измъкнали запушалките и всеки започнал да пие от това вино, от което искал.
   - Виното е хубаво, но обядът не струва - измърморил един от студентите.
   Мефистофел почукал с ножа по масата и всички чаши и гърнета започнали да танцуват, да се въртят и да подскачат върху нея.
   Влязъл тъмнолик слуга с извънредно дълги като на жерав крака.
   - Какво ще заповядате, господарю?
   - Изтичай, Дългокраки, и донеси тук от ония гозби, които готвачите бяха приготвили за Залцбургския епископ. Спомням си, че миналия път обядвах при него с голямо удоволствие.
   Не минала и минута и изведнъж засвирили невидими цигулки, арфи, тръби, звъннали тимпани.
   - Първо ястие! - обявил Дългокракия.
   Слуги с най-странен вид внесли в кръчмата сребърни блюда, покрити с капаци.
   - Ама че слуги имат тези господа - няма какво да се каже, красавци! - учудил се някой. - Ето онзи там има шест ръце.
   - Охо, ти, приятелю, виждаш тройно. Май виното те е ударило в главата - усмихнал се Мефистофел.
   - Славно си похапнах: и печен фазан опитах, и пастет, и пъстърва... Сега какво още? - ударил се в челото един от пируващите. - Бих похапнал и прясно грозде! Фокуснико, покажи още веднъж изкуството си.
   - Речено - сторено. - Мефистофел произнесъл заклинанието: - Парлико - парлоке!
   Изведнъж пред всеки от пируващите от дупка в стената израснала лоза с прекрасен зрял грозд.
   На всички им потекли слюнките.
   Всеки допрял острието на ножа си до дръжката на ароматния грозд. Аха да я среже.
   - Стойте, гроздето не е съвсем узряло! - викнал Мефистофел. - Почакайте малко да не ви стане скомина.
   И тогава студентите сякаш се събудили от сън. Не гроздове искали те да отрежат, а собствените си носове... Ама че ги е излъгал чародеят!
   - Да се провалиш дано! - казал един от студентите на Мефистофел.
   - Намерил с какво да ме плаши - спокойно отговорил Мефистофел.
   - Палячо, бабрив шут! Да ги набием и двамата!
   Кой хванал ръжен, кой цепеница, кой замахнал с тежък стол.
   - Охо, какво са се разгорещили! Ще трябва да офейкваме от тук.
   Мефистофел яхнал една бъчва с вино, сложил Фауст пред себе си и викнал:
   - Хайде, дебелано, обръщай се, тръгвай по-бързо!
   Тежката бъчва се откъснала от мястото си, разпръсквайки побойниците на всички страни, и излетяла през вратата.
   Студентите още дълго шумели. Да не би да им се е присънило? Сребърните блюда били изчезнали, но масата наистина била надупчена!
   А в това време Фауст летял натъжен на своя вран кон.
   - Каква лоша и глупава шега! Тя ми развали срещата с младостта, демоне. Някога аз също учех тук, в Лайпцигския университет, и мислех, че поне за един час ще стана отново весел и безгрижен в тесен студентски кръг, че ще си спомня старите трапезни песни.
   - Е, стига, докторе! Намерихте за какво да тъгувате! Пред вас са още толкова много радости. Поддаде се на измамата тази пияна дружина, тези кресльовци... Спрях ги единствено от уважение към вас. Хубава щеше да бъде
реколтата от грозде!
   И Мефистофел се разсмял така, че конят му се изправил на задните си крака.

   Фауст посетил още много други градове и села в немските земи и чуждите страни. Ходил в домовете на селяни и князе, епископи и занаятчии. Мефистофел го следвал навсякъде ту в образа на човек, ту в образа на рунтав черен пес.
   Много се говорело тогава за доктор Фауст.
   Веднъж той гостувал в град Ерфурт.
   Там, в университета, се състояло тържество за присъждане на научни степени. А след това професорите започнали да беседват.
   - Колко жалко, че много от прославените творения на древните автори са безвъзвратно загинали! - казал съкрушено един почтен магистър.*83
   - Особено съжалявам, че не всички комедии на Плавт*84 и Теренций*85 са стигнали до наше време - въздъхнал друг.
   - А искате ли да потърсите изгубените комедии? Силно ли го желаете? - попитал Фауст.
   - Струва ми се, че нищо не бих пожалил! Младежите, които четат тези римски автори, усвояват добре всички тънкости на латинската граматика...
   - Плавт и Теренций са проникнали дълбоко в човешкото сърце - казал доктор Фауст. - техните творения са правдиви - ето затова те радват хората във всички
времена. Със силата на моите магии аз бих могъл да възстановя изгнилите в земята и изгорели в огъня древни свитъци. Хората отново ще прочетат изгубените произведения на древните поети и философи. Искате ли да се запознаете с житието на великия Омир?*86
   В залата за конференции станало тихо. Всички започнали да се споглеждат.
   - Но аз мога да възкреся загиналите свитъци само за няколко часа. Извикайте студентите, Нека препишат всичко, което успеят...
   Професорите побледнели, объркали се.
   - Ами ако изведнъж в тези съчинения се намери нещо, което не е в съгласие с църковните учения? Не случайно някога са ги изгорили.
   - Ами ако ни обвинят в магьосничество? - възкликнал друг. - Да ида на кладата - покорно благодаря!
   - Аз съм написал дисертация за това, че Омир никога не е живял на този свят. Нима тя нищо не струва? - сърдито попитал трети.
   - Вие се страхувате? Значи, чудото няма да се случи - казал им доктор Фауст. - Само непоколебимата воля на много хора би могла да ми помогне в това трудно дело.
   Той станал, начертал с пръст някакви знаци във въздуха и излязъл.
   Изведнъж се чул вик:
   - Господин Бютнер, главата ви я няма.
   Почтеният ректор на университета се хванал за главата и възкликнал:
   - Моята си е на мястото, а вие, достопочтени Манлиус, имате на раменете си магарешка глава.
   Присъствуващите се огледали един друг. Едни имали магарешки глави, а други били сякаш без глави. Всички в ужас се хвърлили към вратите.
   - И-ааа, и-аа! - се носел наоколо магарешки рев.
   - Какво е това! Да не би да е започнал вече карнавалът? - питали се един друг студентите. Други се смеели, без да се притесняват. Ех, че маски са си
избрали техните учени наставници!
   Действието на вълшебната магия свършило чак след три часа. През това време целият град изпаднал в паника. Изпратили стража да хване доктор Фауст, но той отлетял на своя вран кон.

   Мефистофел не изоставал нито крачка от доктор Фауст. Той обичал да дразни и обърква хората, а понякога и да ги изплаши.
   Много истории се разказвали за неговите лудории и шмекерии. Един ханджия го нагрубил и какво? Всички колбаси и бутове отлетели в кюнеца, а печеното прасенце, току-що сложено на масата, изведнъж започнало да вика: "Помощ! Колят ме!". Мефистофел изпоплашил всички наематели, а ханджията запратил на върха на един висок бор.
   Но все пак понякога се случвало хората да засрамят Мефистофел.

   Веднъж Фауст заедно с Мефистофел се отбили в една селска къщурка. Старият селянин ги посрещнал радушно и повел разговор с тях.
   Но за когото и да станело дума, Мефистофел се подигравал и намирал в него само лошо. Не пощадил никого.
   Старецът слушал, мръщил се и накрая попитал Мефистофел:
   - А кой от хората смяташ за достоен за любов и уважение?
   - Този, който не се е родил - отговорил Мефистофел с язвителна усмивка.
   - Ами ако човек е добър и милосърден и прави добро на другите?
   - Ако искаш да направиш добро на хората - умри по-скоро. Това ще бъде най-добрият подарък за твоите близки.
   - А ти никога ли не си обичал някого? Даже собствената си майка?
   При тези думи Мефистофел се изсмял със смях, който приличал на грачене на гарван.
   - Аз познавах един нещастник, който проклинаше целия човешки род - казал старецът, - но все пак и той обичаше своето ловджийско куче. Може би ти обичаш конете или цветята? Или поне нещо на земята? Но виждам, че не. Така, значи ти не си човек, а демон! Вън от моя дом, проклетнико, аз те познах!
   - Излез - казал Фауст на Мефистофел - и внимавай, да не си посмял да отмъщаваш на този старец.
   Мефистофел излязъл навън и хлопнал вратата толкова силно, че цялата къща се залюляла, вратата изхвръкнала от пантите, а млякото в гърнетата вкиснало.
   Впрочем на стареца повече нищо лошо не му се случило.

   Веднъж по време на своите странствувания Фауст видял в едно богато семейство прекрасна девойка, добра и разумна. Не можел да откъсне очи от нея. "Щастлив ще бъде мъжът й" - помислил си той.
   Но едва Фауст излязъл на улицата и пред него изникнал Мефистофел.
   - Охо, видях, че гледахте тази девойка по-прилежно, отколкото звездите. Признавам, че не е лоша, макар да не е по вкуса ми.
   - Мълчи, мълчи, зъл дух, не смей да говориш за нея! Ти отравяш всичко с диханието си. Ни дума - иначе още днес се разделяме.
   - Защо се гневите! Тъкмо исках да похваля тази девойка: тя е толкова чиста, че аз дори не мога да се приближа до нея. С която и да е знатна красавица
можеш да се разбереш по-лесно. Виждате ли този замък в планината? Там живее една графиня. Толкова е важна, толкова е надменна! А знаете ли каква е всъщност? Вещица, обикновена вещица, лети на метла, а доскоро почтително ми
целуваше копитото. Не, докторе, това момиче не е за нас - спомнете си договора. В него има едно условие...
   - Злочест, трижди злочест договор! - възкликнал Фауст.
   Но не можал така лесно да се откаже от любовта си. Всеки ден доктор Фауст посещавал дома, в който живеела девойката. Разказвал й с пламенни слова какво чудо е това - любовта, а девойката го слушала с удивление и възторг.
   Веднъж тя казала на Фауст:
   - Защо не ме поискате от баща ми за жена? Знам, аз съм просто момиче и не съм ви равна... Но вие казвате, че сте ме обикнали. Аз бих ви била вярна и добра жена.
   - Уви, не ме питай! - с болка и срам отвърнал Фауст.
   "Ако можех да унищожа страшния договор!" - мислел той.
   Мефистофел подслушал мислите му:
   - Охо, нашият доктор прекалява във всичко! Това момиче ще вземе да погуби цялото ми дело. Фауст ще се изплъзне от мен. Дяволе, не дреми!
   Мефистофел се явил при Фауст, когато той седял сам, потънал в печални мисли.
   - Искате ли да ви покажа морските дълбини, докторе? Ще видите морски чудовища, потънали градове и страни.
   С тези думи той поднесъл на Фауст чаша вино.
   Фауст отпил една-две глътки и образът на девойката в душата му сякаш помътнял.
   - Да, покажи ми чудесата на морското дъно, Мефистофел. Отдавна исках да ги видя.
   - На вашите услуги! Аз ще ви поставя в кристална сфера, а враният кон ще се превърне в морски змей и ще я тегли. Тази кристална сфера вече две хиляди години лежи заровена в земята, но аз ще се сдобия с нея с помощта на
подвластните ми гномове. Ще се забавляваме чудесно!
   Цял месец странствувал Фауст из дълбините на морета и океани. А когато се уморил от пътешествието в кристалната сфера, Мефистофел му предложил да посети Новия свят. Фауст научил там много любопитни неща. Той видял растения, още непознати в Стария свят - царевица и тютюн.
   Мефистофел с удоволствие миришел зелените листа на тютюна и говорел:
   - Ето това е полезна тревичка, а не там някакви си репеи! Тя ще ощастливи Стария свят. Този, който веднъж попуши с лула, той вече няма да се откаже от пушенето. Вече няма да казват, че само ние, демоните, изпускаме дим от ноздрите си. Ще искате ли да натъпча една лула за вас, докторе?
   - Забавление за глупаци - отвърнал Фауст.
   Дните летели незабелязано.
   - Не е ли време да се връщаме, докторе? - попитал веднъж Мефистофел.
   При тези думи в душата на доктор Фауст отново се събудила болка и тъга. Приискало му се да види любимата.
   Морският змей отново преплувал океана, изпълзял на пясъка и се превърнал във вран кон. Фауст скочил на седлото и препуснал по-бързо от вихър.
   В родината го чакала печална вест. Една хитра сватовница намерила за момичето стар богат жених. И баща й заповядал да се омъжи за него. Девойката се подчинила със сълзи на очи. До последния ден тя вярвала, че Фауст ще се върне и ще я спаси от омразния брак.
   Но Фауст закъснял с един ден.
   - Ти си нагласил всичко, демоне! - викнал той на Мефистофел. - Това са твои адски кроежи.
   - Няма да крия, сватовницата служи при мен. Но аз я изпратих за ваше добро. Знаете ли каква неустойка трябваше да платите по нашия договор?
   - Ти донесе нещастие на моята любима! Нашата любов загина навеки! Ето каква цена плащам аз за това, че исках с помощта на злобния демон да узная тайните на Вселената. Проклет да си!
   - Защо ме проклинате? Такива сте вие, хората! Нали вие сам, по своя воля се отклонихте от пътя на познанието още щом се върна изгубената ви младост?
   - Отклонил съм се от пътя на познанието? Не, ти се лъжеш! Когато аз оставих научния си кабинет и пирувах и разговарях със селяни и студенти, рицари и монаси, тогава аз вървях по пътя на познанието. И сега, когато изпитах
човешката мъка в цялата й дълбочина, аз все още вървя по пътя на познанието. Остави ме сам с мъката ми, адски демоне.
   - Отивам си, отивам си. Не казвам: сбогом! До скоро виждане, доктор Фауст.
   И Мефистофел изчезнал.

   Фауст дълго стоял сам, отдаден на размишления.
   "Какъв е смисълът на цялата човешка мъдрост? - се питал той. - За какво е тя? Цял живот трупах знания, като скъперник злато. Но кого направиха те по-щастлив?"
   И си отговорил сам: "Висшата цел на познанието е да носи добро на хората. Свят, в който продават на богаташа прекрасната девойка, е лошо устроен. Животът на хората трябва да се направи по-щастлив - ето най-високата цел. Но как? Какво мога да направя сам, даже ако съм всезнаещ?... Кралете и императорите имат много голяма власт. Дали да не се обърна към тях за помощ?"
   И Фауст отново повикал Мефистофел.
   - Така си и мислех, че ще ви домъчнее за мен, докторе. И то скоро. С какво мога да ви бъда полезен?
   - Искам да поживея при двора на най-могъщите монарси на света. Може би те ще поискат да направят поне нещичко за щастието на своите народи.
   - Ха-ха, виждам, че не ги познавате толкова добре, колкото аз! Но винаги на драго сърце бих поживял при двора - тъкмо ще подновя старите познанства. И така, от кого ще започнем?
   - От Париж, от краля на Франция.
   - Изборът не е лош. Очарователен и весел човек е Франсоа Първи,*87 непрекъснато се шегува... Обичам да го навестявам. Наскоро император Карл Пети*88 разби в бой войската му. Колко народ загина. Даже на дяволите в ада им прилоша.
   - Да, знам. Самият крал е бил в плен. Него го е сполетяла беда, той ще ме изслуша. Ти се смееш, Мефистофел? Аз искам да видя Франсоа и да говоря с него.
   - Какво пък, аз имам много познати в двора. Враните коне ни чакат. На седлото и напред!
   Конете полетели по-бързо от вятъра и скоро спрели сред един голям, настлан с камъни двор. Пред Фауст се издигал кралският дворец Лувър в цялото си великолепие.
   Мефистофел казал паролата, часовоите му отдали чест.
   Фауст се качил по широката мраморна стълба. Пред него се открила редица от парадни зали. Изглеждало като че нямат край. Големите огледала сякаш размествали стените, повтаряйки безкрайно блясъка и позлатата.
   Както вървял, Фауст се огледал в огледалата и видял, че е облечен в облекло на маг: мантия с чудновата кройка, на главата висока островърха шапка, обсипана със звезди.
   Из залите се разхождала пъстра тълпа от придворни кавалери и дами.
   Един от кавалерите, нагизден като паун, стоял с изнесен напред строен крак, обут в дълъг копринен чорап, с ръка на дръжката на шпагата.
   - А-а, стар познат! - казал Мефистофел и го повикал с пръст. - Скъпи маркизе, заведете моя приятел при краля.
   - Сега не може, кралят е зает с държавни работи - надменно отговорил придворният.
   - О, това наистина е много важно. И все пак доложете му, че е пристигнал доктор Фауст, маг и чародей, велик магистър на вълшебствата. Кажете на краля, че доктор Фауст може да прави чудеса. Вие клатите глава, маркизе? Не отказвайте, нима не ме познахте?
   Мефистофел щракнал с пръсти - посипали се искри. Придворният пребледнял. Къде се дянал горделивият му вид? Той се разбързал, едва ли не побягнал към единствената врата, която била затворена, и като отстранил пажа, се скрил зад нея. След минута той се върнал и казал на Фауст с поклон:
   - Негово величество ще благоволи да ви приеме. Заповядайте.
   Пажът разтворил вратата пред Фауст. Крал Франсоа седял в креслото пред масата и разглеждал чертежи и рисунки, цели купища. Кралят имал дълъг като на лисица нос и лукаво весели очи. Пищните му ръкави с разрези били прихванати с ленти.
   - А-а, великият маг и чародей. И сигурно вече самият дявол ти е в ръцете, ха-ха! Ето, полюбувай се - чертежи и рисунки, цели купища. И какво? Нито една остроумна идея, всичко е плоско и блудкаво. Като че ли мозъците на моите
майстори са се свили на грахово зърно.
   - Това нови изобретения ли са, господарю?
   - Да, подготвям в двореца празник, какъвто не е имало. Ти би могъл да ми помогнеш. Но какво можеш? Какво умееш?
   - Аз мога много.
   - Да чуем!
   - Господарю, аз мога да построя канали и водата ще потече към пресъхналите полета. Мога да докарам облаци и те ще излеят дъжд над земята. Тогава вече никой няма да се бои от суша. Аз ще доставя от далечни страни семена на много полезни растения, непознати до днес в Европа. Дайте ми позволение, господарю, и ще построя прекрасни слънчеви градове. В тях ще се живее леко и радостно. Ще науча хората да летят във въздуха с крила като птиците...
   Кралят го прекъснал нетърпеливо:
   - Ха-ха, с крила! Същото ми разправяше и покойният Леонардо да Винчи.*89 Голям мечтател и фантазьор. Но той поне беше майстор в рисуването на картини.
   - Изпитайте ме, господарю. Аз мога...
   - Какво пък, измисли някакво небивало зрелище. Покажи на моя празник чудесата на магията, например вълшебни картини, за да ти повярвам.
   - Небивало зрелище? Господарю, вие, разбира се, сте чували много за Омир, слепия Омир, най-великия поет на древна Гърция? За този Омир, който е създал "Илиада" и "Одисея"?
   - Как не, моята учена сестричка бълнува "Илиадата". Да не би да искаш и ти да ме тормозиш с древността?
   - Не, господарю. Аз мога да покажа на вашия празник героите, възпети от Омир. Вие и вашите гости ще видите със собствените си очи благородния Хектор и хитроумния Одисей, храбрия Ахил и великана Полифем с едно око на челото... Те ще се явят пред вас като живи.
   - Ама че го измисли! Да покажеш това чудовище Полифем! Той ще изплаши дамите. Не, по-добре ми покажи знаменитите красавици на миналото. Покажи ми прекрасната Елена.
   - Добре, господарю, вие ще видите Елена Троянска. Но позволете ми след празника да поговоря с вас за това, което съм намислил.
   - Добре, благодетелю на човечеството. Аз ще те изслушам, ако остана доволен.
   Когато Фауст излязъл, кралят казал, потупвайки по главата любимата си хрътка:
   - За пръв път виждам толкова странен маг!
   Хрътката глухо ръмжала, наострила уши: тя подушвала близостта на Мефистофел.
   До празника оставали всичко три дни.
   Фауст познавал героите на Омир толкова добре, като че ли ги бил виждал със собствените си очи. Тези образи той искал да покаже на празника, като с помощта на магически вълшебства ги направи да изглеждат живи.
   - Е, докторе, тук не мога да ви помогна - казал Мефистофел. - Аз съм немски дявол и древна Гърция не е по моята част. Ще се наложи да бъда обикновен зрител на вашите чудеса. Внимавайте само да не си строшите главата...
   Настъпила празничната вечер. Дамите и кавалерите, облечени в маскарадни костюми, се събрали в балната зала. Било топло и душно като пред буря.
   На главата на Диана, най-красивата дама от френския двор, блестял елмазен полумесец, на пояса й висял колчан с позлатени стрели. Тя изобразявала ловджийката Диана - богинята на Луната.
   Всички шепнели:
   - Погледнете я! Тя е несравнима!
   Влязъл Фауст с вълшебна палка в ръка. След него като черна сянка се промъкнал Мефистофел.
   Фауст вдигнал палката и от тавана се посипали листенца от рози, засвирили нежна музика. И изведнъж всичко наоколо станало зелено като в градина. Запели, зацвъртели славеи.
   Избухнал гръм от аплодисменти и зрителите наобиколили Фауст. Чули се гласове.
   - Вие сте истински вълшебник! Направете ми любовно питие, чародею, за да мога да покоря сърцето на жестоката дама.
   - А на мен ми направете мехлем, за да стана по-бяла от сняг.
   - Ето ръката ми - предскажете ми бъдещето.
   - Малко отрова, за да мога по-скоро да получа наследството... - прошепнал някой в ухото на Фауст.
   Фауст излязъл в средата на залата.
   - Господарю, сега ще видите героите на Троянската война, възпети от великия Омир. Но се пазете да не се доближите много до тях и да ги докоснете, макар и
с крайчеца на пръста си. Ще се случи беда. Път, господа, път, направете ми път, застанете там, зад колоните!
   Тълпата от придворни се отдръпнала, най-боязливите се притиснали с гръб към стената. Кралят седнал в креслото, поставено на подиума. Невидимата музика засвирила тържествен марш.
   Вратите от двете страни на балната зала се разтворили широко и в залата с бързи крачки влязъл млад воин с ризница и пернат шлем. Той се прикрил с великолепен щит и заплашително вдигнал меча си. Лицето му пламтяло от гняв.
   - Вие виждате пред себе си бързоногия Ахил - обявил Фауст и преди да успее да довърши, героят вече се бил скрил в срещуположната врата.
   След него влязъл тъмнокос младеж с тигрова кожа на раменете. Той вървял бавно, сякаш искал да даде време да се налюбуват на красотата му. Чул се възхитеният шепот на дамите.
   - Това е Парис, синът на царя на Троя, Приам - със силен глас казал Фауст.
   Парис се скрил зад вратата. Сменил го човек в дрипи, с лице, обгоряло от слънцето, загрубяло от морския вятър. Той държал в ръка парче весло.
   - А това е цар Одисей. Ето го пред вас такъв, какъвто е бил, когато вълните са го изхвърлили на брега на незнайния остров.
   - Всичко това е много забавно - възкликнал Франсоа, - Но къде е Елена? Аз се уморих да чакам.
   - Дойде и нейният ред. Господарю, сега ще видите най-прекрасната жена на земята - Елена Троянска. Някога Парис отвлякъл Елена от съпруга й, царя на Спарта, Менелай, и я отвел отвъд морето в далечния град Троя. Менелай се
разгневил на оскърбителя и повикал на помощ другите гръцки царе.
   - Наистина, сякаш слушам научна лекция в Сорбоната - засмял се Франсоа. - Свършвай своята лекция, магьоснико.
   - Търпение, господарю. Гърците доплавали с хиляда кораба до брега, където на хълма се извисявали белите стени на Троя. Много години продължавала войната, и воинското щастие било променливо, но ето Троя пламнала в огън и загинал старецът Приам и всичките му петдесет сина. Отровна стрела поразила Парис. Ще видите Елена в минута на тъжен размисъл. Път, господа, и още веднъж ви казвам, пазете се да не се докоснете до Елена!
   Учуденият говор стихнал. Всички очи се устремили към вратата.
   В залата влязла прекрасна, величествена жена. Златисти коси като листчета от зюмбюл падали на нежни къдрици на високото чисто чело. Белият й хитон падал на гънки, над него била наметната пурпурна мантия. Но очите на красивата жена били неподвижни и печални.
   - Да, мълвата не лъже! Колко е хубава, колко божествено хубава! - извикал кралят, скачайки от креслото.
   - Това ли е прекрасната Елена? - заговорили дамите със зъл, завистлив шепот. - Но тя даже не е пристегната с корсет. Каква широка талия! Боже мой, като на перачка!
   - Погледнете, господарю, какъв голям крак - засмяла се Диана. - А главата малка...
   Но кралят не я слушал:
   - Елена, богиньо на красотата, погледни ме!
   Той скочил от подиума и протегнал ръце към Елена.
   - Спри! - извикал Фауст. - Назад, дръзки човече!
   - Махни се, измамник, мошеник! Забрави ли с кого говориш? Още утре ще увиснеш на въжето. Красавице, хайде погледни ме! - и кралят хванал Елена за ръката.
   Раздал се гръм и видението изчезнало. Кралят паднал на земята като сразен от мълния.
   - Чародеят уби краля! Хванете негодника! - завикали придворните. Десетки ръце се протегнали към Фауст...
   - Ето и края на комедията! Ще се наложи да спусна завесата - и Мефистофел размахал плаща си.
   Вдигнали се кълба бял дим и скрили Фауст и Мефистофел.
   - Е, докторе - с подигравка казал Мефистофел, когато Фауст се оказал на една от парижките улици, - поздравявам ви с успеха! Хубаво, че дяволът дойде навреме. Няма ли да е по-добре да избягаме далеч от Франция, докато не са ни
окачили на бесилката или изгорили на клада?
   - Не, демоне, не, ти няма да ме уплашиш - отговорил Фауст. - Искам да говоря с краля и ще говоря.
   - Това значи: "Дяволе, хващай се за работа!" Ще се наложи да пошепна на придворните да смекчат гнева на краля.
   - Прави каквото искаш, аз оставам.
   След няколко дни в странноприемница "Веселият глиган", където бил отседнал Фауст, дошъл млад паж и го поканил в двореца.
   Кралят посрещнал Фауст с усмивка.
   - Е, чародейо-магьоснико, хубаво изпоплаши целия двор!
   - Простете великодушно, господарю, но аз ви предупреждавах...
   - Знам, знам. И така, аз повярвах в теб.
   - О, господарю, доверете ми се и с моя помощ ще превърнете Франция в цветуща градина!
   - Да, да, канали, дъждове и прочие. но това ще почака, това после. А сега ето какво. Моята хазна е празна. Можеш ли да намериш съкровища. В страната са заровени много съкровища.
   - Ще се постарая, господарю.
   - Добре, а сега най-важното. Ти си чувал навярно, че аз бях в плен при Карл Пети? И той се отнасяше с мен отвратително. Той е владетел на Испания, Холандия и още безброй страни! Този скъперник ме хранеше с вмирисан дивеч и корав хляб. А каква дяволска скука беше! Изнемогвах от скука. Магьоснико, помогни ми да се разплатя с Карл Пети със същата монета. Искам да се срещна още веднъж с него на бойното поле.
   - Слушам, господарю. Със силата на своята магия ще създам цяла армия от могъщи воини с брони. Те ще тръгнат към врага с развети знамена при ударите на барабаните. Като видят тези пълчища, враговете ще побягнат от страх.
   - А твоите войници ще хукнат след воините на Карл и: дръж! До един ще ги избият. А Карл Пети ще ми го доведат на повод като магаре. Ха-ха, представям си каква физиономия ще направи.
   - Но, господарю, вие не ме разбрахте. Моите воини ще бъдат призрачни, като стълбове мъгла. Те ще предизвикат ужас във врага, а след това ще се разсеят из въздуха... Сами ще трябва да си извоювате победата.
   - А-а, нов фокус! Твоите войници сигурно ще бъдат с пернати шлемове като древните гърци, а пред тях ще вървят Ахил и Одисей. Това се казва зрелище!...
   Франсоа се разсмял, но после станал мрачен и добавил:
   - Но на мен ми трябва истинско оръжие, а не призрачно, чуваш ли? По-силно от барута. Казват, че притежаваш много знания. Направи ми такова оръжие, че с един удар да сразя цялата войска на врага!
   Фауст пребледнял и отстъпил към вратата.
   - Простете, господарю, това е невъзможно. Аз...
   - Не можеш ли? Махай се тогава. Ще те повикам, когато ми потрябваш.
   И кралят отпратил Фауст с небрежно махване на ръка.
   - Е, докторе - злорадо попитал Мефистофел. - Кой от двама ни познава по-добре кралските сърца?
   - Сигурно ти! Но моето сърце познаваш лошо. Аз няма да се откажа още при първия опит.
   Доктор Фауст посетил император Карл Пети, английския крал, римския папа, турския султан, Великия Могол*90 и още толкова крале и херцози, че не могат да се изброят.
   Всички те искали от него пари и оръжие. Молели го с властта на своите магии да построи дворци и замъци, да им подари вълшебни коне и соколи. Кралици и херцогини го молели да ги направи млади и красиви.
   И накрая всеки от тях шепнел: "Убий моя враг!"
   Но щом Фауст започвал да говори за своите велики замисли, и събеседниците му ставали глухи и неми. Цялото му красноречие не можело да трогне сърцата им.
   А Мефистофел го поглеждал и се подсмивал.
   Най-после Фауст разбрал, че всички негови опити са безполезни. Опечален и мрачен, той решил да се върне у дома, във Витенберг, в своя научен кабинет, при захвърлените книги и забравените реторти.

   Когато Фауст отворил вратата на кабинета, лъхнала го познатата миризма на прах и плесен. Зад масата, усърдно скърцайки с гъше перо, седял Кристоф Вагнер.
   - Вие ли сте, докторе? - радостно се учудил той. - Като си помисля само колко време не сте идвали тук! А пътуването ви се е отразило добре. Подмладили сте се - не мога да ви позная. До нас стигаха невероятни слухове. През това време аз също много постигнах, ако мога така да се изразя, станах магистър, чета лекции...
   - Радвам се, приятелю мой Вагнер. Виждам, че сте избърсали праха от книгите ми.
   - Разбира се, аз им съставих пълен списък. На никого не давах да ги чете - подвързията се къса. Вашите книги стоят подредени на полиците...
   - По-подредени от преди. А какво е това в колбата?
   - О, това е тайна! За всички освен за вас. В книгата на алхимика Парацелз намерих рецепта как може да се създаде в колба хомункулус*91 - живо малко човече. Отглеждам го като кристал.
   - Любопитен опит! Аз ще ви помогна да създадете хомункулус, Вагнер, той ще мисли, това е главното, и може би някога ще излезе от своята колба и ще стане истински човек.
   И Фауст покрил колбата с мантията си.
   А когато на другия ден я вдигнал, в колбата, свил се на розово кълбо, лежал един хомункулус.
   - Слънце, аз виждам слънцето! - засмял се той с тънко гласче. - О, радост, о, щастие на раждането! Отворете широко прозореца, аз искам да гледам слънцето.
   Колбата с хомункулуса се вдигнала във въздуха и започнала да кръжи из стаята.
   Хомункулусът гледал слънцето, радвал се и протягал към него ръчички.
   Оттогава Фауст обичал да разговаря с хомункулуса. Това малко същество притежавало велик ум и отгатвало мислите му по-добре от Вагнер или даже от Мефистофел.
   - За какво мислите? - питал хомункулусът Фауст. - Не, не ми казвайте нищо. Аз ще си затворя очите и ще видя. Това е като сън. Заоблени планини, маслинови гори, стада от къдрави овце. А на прага на един мрачен дом, построен от гигантски каменни плочи, плаче жена - образ на самата красота. Златисти коси на къдрици падат на чистото бяло чело.
   - Това е Елена, царицата на Спарта. Такава си я представих и я показах на другите. Но ако бих могъл да видя живата, истинската Елена!
   - Да се пренесем в древна Гърция! Но за това трябва да се направи вълшебен кораб.
   - Ти прочете мислите ми, хомункулусе! Виж, аз вече започнах да правя чертеж на този кораб.
   И ето по двора затропали брадви, застъргали пили. Мефистофел, подсмивайки се, носел от далечни страни всичко, което Фауст му заповядвал: най-лекото дърво и най-твърдото. Доста брадви изтъпили и счупили дърводелците.
   Най-после корабът бил готов, остронос и тесен. Платната от тънка като паяжина тъкан висели неподвижно: тях можел да ги надуе само вятърът на времето.
   Фауст взел колбата с хомункулуса и се качил на кораба. Мефистофел неохотно го последвал.
   - Наистина, докторе, вие ме мъкнете след себе си като куче на верижка. Какво ви е влязла в главата тази Елена! Според мен всяка вещица е по-хубава. Ох, служба, тежка служба! Влачи се след Фауст, Мефистофеле! Нали ако се
провалите в Тартара,*92 целият ми труд ще отиде напразно. В гръцката преизподня аз съм като в чужбина. Да летите към Елена три хиляди години назад! И това според вас е пътят на познанието?
   - Познанието е сляпо и безкрило, когато не търси красотата - казал хомункулусът. - Но ти не можеш да разбереш това, куци изроде!
   - Мълчи, неизлюпено пиле, да не ти строша бутилката!
   Фауст хванал кормилото. Корабът сам, леко и плавно се отделил от стапелите, платната се издули от вятъра на времето и той стремително заплавал.
   Около него се носели замъци на рицари, пожари и битки. Едни картини се сменяли с други. Стар замък лежи в развалини. Но изведнъж падналите стени се вдигат, пламък ги лиже. Още миг и замъкът е цял и невредим. Как страшно гледат високите кули! И ето, замъка отново го няма, каменарите едва полагат основите му.
   По полето се белеят кости и изведнъж скелетите стават и се превръщат в живи воини. Воините се бият. Още миг и враговете тръгват в различни посоки към домовете си и мирно сядат на масата да пируват.
   - О, ако всички кървави битки завършваха така! - извикал Фауст.
   Корабът спрял пред някакъв град.
   Всичко наоколо било осветено от пламъка на пожар. Градът горял. В кълбата дим се рушали домове, чували се воплите на загиващите.
   Няколко жени с викове и плач се мятали пред висок каменен храм. Те си дерели лицата с нокти и се биели по гърдите.
   И само една стояла на мраморните стъпала.
   - Елена! - викали жените. - Ти погуби Троя! Върни ни убитите мъже! Мъка! Мъка!
   Изведнъж на площада се появили воини с мечове и копия.
   - Ето царица Елена! - викнал един от тях. - Да я хванем. Жреците искат да я принесат в жертва на боговете.
   Фауст изтичал към Елена, вдигнал я на ръце, и докато воините се опомнят, тя изчезнала от очите им.
   Елена лежала безпаметна на рамото на Фауст и се съвзела едва когато вълшебният кораб изведнъж спрял. Корабът отново се бил върнал във Витенберг.
   - Къде съм, и кой си ти, чужденецо? Къде си ме отвлякъл?
   - По-далеч от твоите убийци - отговорил Фауст. - Аз запазих за хората твоята красота, царице.
   - А аз, да си призная, се поуплаших - измърморил Мефистофел. - Ами ако корабът се беше строшил и ние трябваше да се върнем пеша, а? Но сега, докторе, ще можете да си говорите с нея на гръцки колкото ви душа иска.
   От този ден Елена заживяла в дома на Фауст и художниците идвали да рисуват портрета й. Ваятелите я изобразявали в мрамор.
   Елена пеела и тъчала прекрасни десени, докато Фауст се трудел в своя кабинет. Но той често го напускал и бързал да помогне на хората.
   Той можел да спре мор от Чума и не се страхувал да влезе в заразените жилища. Неведнъж Мефистофел тайно му пречел, като пренасял семената на заразата в някой съседен край и чумата избухвала отново.
   Ако се случело Фауст да узнае, че някъде трябва да екзекутират невинен човек, той бързал да му помогне. Брадвата на палача се чупела, а човекът, очакващ смъртта, изчезвал.
   - Дяволът го отнесе - с ужас говорели хората.
   - Клевета! - кривял се Мефистофел. - Драго им е да наклеветят дявола. Почакайте, докторе, аз търпя, търпя, но малко остана...
   Понякога той успявал отново да погуби спасения. И все пак Фауст спасил много хора. Особено скъпи му били борците за свобода и справедливост.
   "За щастието на хората!" - викал той, отвличайки жертвата от ешафода.
   Минавали години.
   Веднъж Фауст, вече отново стар и побелял, седял в кабинета си и мислел:
   "Нима никога няма да те видя, страна на щастието? О, ако имах вълшебен рог, да извикам всички хора, които искат да я построят! Фауст, ти искаше да извършиш сам твърде много..."
   Той отворил книгата на астролога Нострадам*93 и прочел на глас думите:
   - "Времето е нищо. Да обичаш и да се стремиш - това е всичко."
   Чул се тропот на копита. Фауст вдигнал очи - пред него, усмихвайки се злорадо, стоял Мефистофел. Ръцете с дълги нокти се протегнали към Фауст. Така котката се готви да хване мишката.
   - Значи, според теб, времето е нищо, Фауст? Ти си свикнал да се шегуваш със стареца време, но си сбъркал в сметките. Минаха точно двадесет и четири години. Върви с мен! - И Мефистофел разгърнал пергамента. - Ето твоя подпис на договора - той е написан с кръв. Тази кръв е толкова прясна, като че е пролята само преди минута. Аз дълго ти служих. Ти ме изтормози, Фауст. Заради теб
страдам от задух. Дойде твоят ред да ми служиш. Стига празни мечти, хващай се за работа. Ти ще изобретяваш оръдия за убиване, едно от друго по-страшни. Чума, земетресение, война, всичко върши работа, всичко е добро, докато хората не изчезнат от лицето на земята.
   - Аз да служа на убийството? - извикал Фауст.
   - А за какво друго си ми нужен, доктор Фауст? Ти си велик ум и ще измислиш такива неща, каквито на мен, простия дявол, не биха ми дошли в главата. Ще ти
предоставя превъзходна лаборатория в кратера на вулкана Етна. Под твое ръководство ще се трудят могъщи адски чудовища. Ха-ха, ех, че работица ще падне!
   - Значи, ти искаш да ме вземеш като роб, демоне? Мен? - казал Фауст, ставайки бавно и изправяйки се в цял ръст.
   - Да, теб, великия учен, благодетеля на човечеството! Ха-ха, ха-ха! Дръзкият ум, жаждата за знания те предадоха в моите ръце. Не напразно казвах, че ти си ми по-скъп от всички крале, взети заедно. Те могат много, но ти,
доктор Фауст, ще надминеш всички.
   - Значи, ти искаш да вземеш мен? - повторил Фауст. Той изведнъж започнал да расте, расте, като сянка на дърво при залез. - Ти искаш да ме хвърлиш в твоя същински ад и мислиш, че той ще ме побере? В мен се поместват и адът, и
небето, и хората, и целият свят, а ти си само част от света, и то най-лошата. Но ти няма да властвуваш над мен.
   - О, ти си майстор на разсъжденията, доктор Фауст! Но къде е твоята съвест? Обещал си - изпълнявай! - И Мефистофел подал на Фауст договора. - През всичките тези години при теб аз бях момче за всичко, и ти научи всичко, което искаше. Ти си сит със знания, сега върви с мен.
   - Нима човек може да се насити на знания? За това и хиляда живота не стигат.
   - Охо, ти се каниш да преживееш хиляда живота? Стига, Фауст, ти си полудял! Или аз съм недогледал и ти наистина си вкусил от еликсира на безсмъртието? Човече, ти си по-коварен от бяс!...
   - Остави своите упреци, демоне! - възкликнал хомункулусът. - Обещал си на Фауст да му откриеш всички тайни на Вселената, а самият ти не ги знаеш. За да
обхванеш целия свят с мисъл, е нужен не бесовски, а човешки разум. Но нима ти си човек?
   - О, ако бях човек! - скърцайки със зъби, отговорил Мефистофел. - Жалък и велик човешки род, нима вечно ще ти завиждам от дълбините на своята бездна?
   - Сбогом, Мефистофел! - казал Фауст. - Нито аз, нито Елена ще умрем, а защо - ти не можеш да разбереш. Когато в бъдещето друг учен започне да се стреми към познанието така неудържимо, както аз, побеждавайки съмненията и душевните мъки, за него ще кажат: "В него живее духът на Фауст!"
   - Ето ти новина! Сега вече започна да предсказваш бъдещето като Нострадам - усмихнал се Мефистофел.
   - Аз не предсказвам, аз само предвиждам.
   - Празни думи! Ти си моята плячка, и край! Жив или мъртъв, ще те отнеса. Ето твоя подпис на договора. Погледни, трепери и умри!
   Пламъкът в огнището изведнъж се издигнал във висок стълб и от него изскочил гигантски саламандър. Той раззинал паст, извадил дълъг език и близнал пергамента, на който бил написан договорът. Още една минута се виждало името "доктор Фауст", после пергаментът почернял, разпаднал се и на пода останала купчина пепел.
   - П-с-с-т, проклетнико! - викнал Мефистофел. - Изблиза подписа! Съвсем го изблиза! Как посмя да въстанеш срещу мен, владетеля на огъня?
   - Огънят е чиста стихия - възкликнал Фауст. - Ти владееш само пламъка на пожарите, гибелта и ада. Ето защо се страхуваше толкова от слънцето. Саламандърът ти се смее.
   - Недооглеждане от моя страна. Ще прикова тази негодна твар към каменен стълб в най-дълбокото място на океана, нека там да съска и да гълта вода. За последен път ти казвам, Фауст, да вървим, докато не съм извикал всички дяволи на помощ. Ето, ето виж наляво, там се е разтворила адската бездна. Велзевул, Асмодей, Луцифер, Астарот, на помощ!
   Но в същия миг таванът се разтворил и отгоре се показало звездното небе. И блещукащите високо звезди се приближили и заблестели ослепително. Мефистофел се свил от болка.
   - Ох, ох, парят проклетите! Заслепяват ми очите, влизат ми в ушите, съвсем оглушах. Но къде е доктор Фауст? Скрил се е, измъкнал се е. Къде? Назад в Гърция, на вълшебния кораб при този скитник Омир? Или напред, в други времена? Сигурно напред. Фауст обича неизследваното. Но почакай, доктор Фауст, ние пак
ще се срещнем! Ще те причаквам на всеки завой на бъдещето. Ти ще ми служиш, ти ще ми служиш!...
   - Никога - чул се някъде отдалеч гласът на Фауст.

   Сутринта дошъл Кристоф Вагнер и замръзнал на прага. В тавана зеела дупка, столовете били прекатурени, на пода имало купчина пепел, миришело на изгоряло. А доктор Фауст бил изчезнал безследно. Само докторската му мантия висяла на облегалката на креслото. Изчезнала била и Елена.
   - Дяволът е отвлякъл Фауст - изплашено говорели хората. - Магьосникът Фауст продал душата си на дявола и дяволът я отнесъл в преизподнята.
   - Станал е взрив по време на опасен опит - въздъхнал Кристоф Вагнер - и докторът се е изпарил в пространството. Какво нещастие! И от хомункулуса нищо
не е останало. Хубаво, че поне книгите са цели, нали са ми завещани. И тази мантия също ще ми потрябва - ще я нося, когато ми присъдят званието "доктор". Но аз няма да остана неблагодарен - ще напиша дебела книга за моя учител Фауст. И за да не го наричат хората магьосник и вълшебник, аз ще докажа в тази книга, че никога никакви чудеса не е имало.
   Кристоф Вагнер седнал на масата на доктор Фауст и като забил нос в листа, написал на него с големи букви:
   "Живот и деяния на знаменития и достопочтен доктор Йохан Фауст"

   БЕЛЕЖКИ

   Легендата за мага-вълшебник доктор Фауст, който продал душата си на дявола, е възникнала в Германия през XIV век и бързо станала известна в Англия и други страни.
   Тази фантастична легенда криела големи възможности за изкуството. Образът на доктор Фауст все повече се усложнявал и израснал до титанични размери.
   Отначало в Германия се появили народни куклени комедии за доктор Фауст, неговия ученик Вагнер, забавния слуга Каспар и демона Мефистофел. Те имали голям успех. Тези куклени комедии се изпълнявали и в Англия.
   Забележителният английски драматург Кристофър Марлоу (1564-1593 г.) създал драмата "Трагичната история на доктор Фауст". Неговият доктор Фауст е могъщ, дързък ум, който отхвърля средновековната схоластична наука и си поставя грандиозни цели "да стане от днес равен на бога". Той взема за помощници демони, които в края на краищата го погубват.
   През XVI век в немския град Франкфурт на Майн била напечатана книгата на Йохан Шпис "Историята на доктор Фауст, знаменит чародей и магьосник". В нея са събрани много народни легенди за доктор Фауст. Но освен фантастични разкази в нея се съдържат популярни сведения по география и астрономия. Фауст с помощта на Мефистофел прави разходка до звездите, вижда цялата земя отвисоко, посещава много страни. Книгата на Йохан Шпис е своеобразна научна фантастика за времето си.
   Фауст извиква от дълбочината на вековете Елена, царицата на Спарта. В епохата на Възраждането Елена била идеал за красота в античния свят.
   Поетът Хайнрих Хайне писал: "Безкрайно знаменателно е това появяване на Прекрасната Елена в легендата за доктор Фауст."
   Фауст се опитва чрез чудеса да възкреси загубените творения на гръцките и римските класици.
   Великият немски поет Йохан Волфганг Гьоте (1749-1832 г.) написал гениалната драматична поема "Фауст". Това е историята на човешкия дух, който се издига до върховете на познанието по пътя на мъчителни търсения. В края на живота си Фауст достига до мисълта, че висшата цел на живота е да се служи дейно на щастието на народа:

   На този идеал се вричам аз.
   На мъдростта последните предели
   постигнах днес: живот и свобода
   добива само този, който смело
   ги завоюва всеки ден в борба.
   Тъй мъж, дете и старец ще творят -
   в борба и труд - в полето неизбродно.
   Аз искам те край мен да загъмжат -
   народ свободен на земя свободна.
   И на мига тогава вдъхновен
   извикал бих: "Постой! Ти тъй си хубав!"
   Тъй дирята на моя земен ден
   безбройни векове не ще погубят.
   В предчувствие на този блян велик
   аз преживявам днес върховния си миг!

   Демонът Мефистофел във "Фауст" на Гьоте е язвителен и хаплив циник, той в нищо не вярва, но като дух на съмнението буди и тревожи човешката мисъл и с това против волята си я тласка напред.
   Вдъхновен от поемата на Гьоте, Пушкин създал "Сцена от Фауст" (1825 г.). Един руски пътешественик запознал Гьоте с нея и той изпратил на Пушкин като дар своето перо, с което написал "Фауст".
   Доктор Йохан Фауст е историческо лице. Много учени-хуманисти са свидетелствували за срещи с него (между 1507 и 1540 година). Има документални сведения, че Фауст се е учил в няколко университета и е получавал научни степени.
   Фауст много пътувал из Германия и други страни. Възможно е да е живял за известно време при двора на френския крал Франсоа I. Фауст имал широки познания и в същото време несъмнено е бил авантюрист и шарлатанин. Той се представял за велик гадател, маг, знахар, като използувал лековерието на богатите и знатни хора.
   Това било време на велик преврат в науката, когато тя едва започвала по пътя на любознателни търсения да се освобождава от фантастичните догадки и представи. В очите на много хора всички учени (особено алхимиците и астролозите) били чародеи и ловките шарлатани се ползували от това. Надарявайки Фауст с магическа мощ, в същото време народното въображение го възвеличило и поетизирало. На Фауст приписвали даже изобретяването на
книгопечатането.

   РЕЧНИК

   *1 жонгльор (френски) - странствуващ певец-разказвач. Странствуващите певци-разказвачи пазели в паметта си героични поеми, лирични и шеговити песни. Много от тях сами били богато надарени поети. Те пеели или разказвали, като си акомпанирали на старинна цигулка - виола или арфа. Освен това умеели да развличат слушателите с разни фокуси.
   *2 Сарагоса - в "Песен за Ролан", столица на крал Марсилий; град в северната част на Испания.
   *3 Марсилий - в "Песен за Ролан" крал на испанските маври, легендарна личност.
   *4 васал - феодал, зависим и подчинен на по-голям владетел. Васалът е бил задължен да служи вярно в мир и война на своя покровител.
   *5 Ахен - столица на империята на Карл Велики. Сега град в Германия.
   *6 соколи, сменили перата си - те са се ценели повече, защото по време на смяната на перушината соколите можели да умрат.
   *7 мавритански пратеници - тук маври се употребява в смисъл на сарацини (испански араби).
   *8 перове, пер - буквално "равен" (на краля), старши, най-влиятелният васал. Дванадесетте перове в епоса са най-добрите воини в кралската войска.
   *9 Турпен - епископ Реймски (753-794 г.) - историческо лице; в епоса се изобразява като смел воин.
   *10 барони, барон - така наричали главния васал на краля. По-късно - наследствена дворянска титла.
   *11 Щом сложи ръкавицата си във вашата ръка - т.е. признава се за васал съгласно старинния рицарски обряд.
   *12 Сеньори, сеньор (на латински език - старши) - владетелен феодал-земевладелец; тук като вежливо обръщение.
   *13 Франките, франки, или французи - поданици на император Карл, в по-тесен смисъл жители на провинцията Ил-де-Франс. Тази провинция с град Париж била разположена в центъра на днешна Франция.
   *14 дротик - метално копие с къса дръжка.
   *15 маври, четиристотин хиляди маври - характерно за епоса преувеличение.
   *16 брадите, рицарите пуснали брадите си върху ризниците - старинен рицарски обичай.
   *17 орифлама (на латински език - златен пламък) - пурпурно знаме, флаг на френските крале.
   *18 Камелот - Предполага се, че замъкът Камелот (Камалат) се издигал край река Кам, близо до Гластонбъри, в Южна Англия. Сега там се правят разкопки. Открити са останки от здания, строени вероятно в V-VI век.
   *19 Сюзерен - крупен феодал, на когото се подчиняват всички останали като негови васали.
   *20 ... да дойдат в Лондон - Коронацията на краля на бритите Артур в Лондон не е исторически факт, а романтична измислица на авторите на рицарски романи.
   *21 Турнир - турнирите или "примерни боеве" водят началото си от старинните военни игри и състезания. За първи път излезли на мода през XI век във Франция. В турнирите рицарите се бият или един срещу един (жуст) или се води бой между два отряда. Трябвало сам да се задържиш на седлото и да събориш противника от седлото му с тъпия край на копието. Но ако се решавал въпрос на чест, извиквали на смъртен двубой.
   *22 Оръженосец - Бъдещият рицар рано започвал да служи при своя феодален господар - отначало като паж, после, от петнадесет години, като коняр или оръженосец. Оръженосецът трябвало да помага на господаря си и да се грижи за оръжието му, да има например готово резервно оръжие. Той следвал господаря си дори в битката.
   *23 Ристалище - площад за конни и други състезания.
   *24 Херолд - глашатай, вестител. Херолдите били също така съдии на турнира (стражи на турнира). Те добре различавали знаците и рисунките (гербовете) на щитовете или знамената, давали знак за началото на турнира и
можели да спрат прекалено ожесточения бой.
   *25 Сенешал - управител на кралския дворец; впоследствие почетна титла.
   *26 Вилан - селянин, който се намира в зависимост от собственика на земята, феодала. По-голямата част от крепостните в Англия били вилани. Те отбивали ангария, плащали данъци и не можели да напуснат земята без разрешение на господаря.
   *27 Прашка - метателно оръжие.
   *28 Бдение над оръжието - старинен обичай. В навечерието на посвещаването в рицарско звание воинът прекарвал цяла нощ в параклиса на стража при своето
оръжие.
   *29 Меса - католическа литургия.
   *30 саксите .... - В легендата нашествието на саксите е представено романтично, а не така, както е станало в действителност.
   *31 Менестрел - странствуващ поет, певец, музикант.
   *32 Халцедон - вид минерал.
   *33 Берил - вид скъпоценен камък.
   *34 Лимбург, Брабант и Лимбург - В миналото старинни феодални княжества. Разположени били на територията на днешна Белгия и Холандия.
   *35 Птицеловеца, Хенрих Птицелов - кралят на Германия Хенрих I (919-936 г.). За него била създадена легенда, според която знаците на кралската власт му били връчени тържествено, когато бил на своя любим лов със соколи - оттам и прякорът му.
   *36 Божи съд - бил определян в средните векове в случаите, когато било трудно да решат кой е прав и кой е виновен. Най-често това бил двубой. Смятало се, че "висшите сили" ще усигурят победа на правия над лъжеца и престъпника. Ако обвинявали жена, тя, разбира се, не е можела с меч в ръка да докаже сама своята невинност. Но за нея можел да се застъпи някой рицар. Понякога
подлагали обвинения на изпитание: заставяли го например да държи в ръцете си нажежено желязо, да ходи по горещи въглени. Смятало се, че невинният нямало да получи изгаряния. Божият съд е едно от най-мрачните суеверия на
Средновековието. Църквата го поддържала със своя авторитет. Божият съд станал причина за смъртта на много невинни хора.
   *37 Йомен - селянин в средновековна Англия, който владее наследствен парцел земя и води собствено стопанство.
   *38 Шериф - главно длъжностно лице в графството, изпълнявал съдебни и административни функции.
   *39 Графство - Нотингамското графство е разположено в Северна Англия. Там именно се намира знаменитата Шърудска гора, където се криел Робин Худ.
   *40 Робин Худ - Робин - умалително име от Роберт. "Худ" - значи "шапка", капюшон.
   *41 Йорк - Град Йорк по това време бил столица на Северна Англия.
   *42 Абатство - католически манастир. Абат - негов настоятел.
   *43 Ярд - мярка за дължина, 0,914 метра.
   *44 Сърце - Кралят на Англия Ричард I Плантагенет (1189-1199 г.), наречен Лъвското сърце, бил известен с воинската си доблест. Той е герой на много популярни приключения.
   *45 Оберон - фантастичен крал на елфите в народните сказания.
   *46 Виола  - вид старинна цигулка.
   *47 Гюон - герой от рицарски романи.
   *48 Ланвал - герой от рицарски роман.
   *49 Мелюзина - според средновековната легенда фея на водните източници.
   *50 Ратуша - голямо здание, в което заседава градският общински съвет. В средните векове след главната църква - катедралата, обикновено ратушата била най-голямата и най-красивата сграда в града.
   *51 Бюргер - жител на средновековен град в Западна Европа.
   *52 Алебарда - старинно оръжие, брадвичка, закрепена на дълга дръжка с острие накрая.
   *53 Бургмайстер - глава на градското самоуправление (кмет на град).
   *54 Съд над плъховете - в средните векове в Европа действително са съдили животни. Признатите за виновни животни хвърляли в затвора или окачвали на бесилки.
   *55 Цехов старшина - глава на цеха, т.е. обединение на занаятчии. В такива обединения са влизали занаятчии (майстори и калфи) от една специалност, като например оръжейни майстори, зидари, дърводелци.
   *56 Самострел, или арбалет - самострелящ лък. Прикрепвали към дървена ложа спусков механизъм и дебела дървена дъга, на която опъвали здрава тетива.
   *57 Езеро на четирите кантона - (Ури, Швиц, Унтервалден и Люцерн) - Фирвалдщетското езеро.
   *58 Дона Анна - така е било прието да се пише в българската литература. Дона - на италиански "госпожа", на испански би трябвало да бъде доня.
   *59 Делфт, Делф - град в Холандия, недалеч от Хага.
   *60 Фок-мачта - предна мачта.
   *61 Мартиника - остров от групата на Малките Антилски острови в Западна Индия.
   *62 Хуан Фернандес - група острови в Тихия океан, недалеч от бреговете на Чили.
   *63 Нос Хорн - нос на южния остров на архипелага Огнена земя, в най-южната част на Америка. Представлява почти отвесна скала, която се издига на 150 метра над морското равнище. Много опасно място за мореплаване, особено с платноходи, поради честите мъгли и силни бури.
   *64 Страшният съд - едно от християнските вярвания, "краят на света", както се казва.
   *65 Шпангоути - дървени ребра на кораб, към които е закрепена външната му обвивка, образуваща корпуса на кораба.
   *66 Кабелт - мярка за дължина, равна на 0,1 от морската миля (185,2 метра).
   *67 Алхимик - Алхимията се е родила на Изток в дълбока древност. В средата на XII век алхимията проникнала на Запад. Алхимиците смятали, че всички метали се образуват в земята от сяра и живак и че може да се намери начин за превръщане на неблагородните метали в злато. Те се опитвали да получат в колба с еликсир "великият магистерий" (или "философски камък", или квинтесенция), който уж можел да превръща всички метали в злато, да лекува болести и дори да дарява човека с безсмъртие. Разбира се, да се получи такъв еликсир било невъзможно, но опитите на алхимиците не били съвсем напразни.
Алхимиците изучавали химичните реакции и открили нови вещества и съединения.
   *68 Мандрагора - "адамова глава", многогодишно тревисто растение от семейство барабоеви. Смятало се, че корените му са целебни.
   *69 Астролабия - уред за измерване на ъгли, служещ за определяне на дължината и ширината в астрономията.
   *70 Астрология - лъженаука, която учи, че бъдещето може да се предскаже по разположението на небесните светила и преди всичко на планетите. Астролозите обаче направили много ценни наблюдения и с това са съдействували за развитието на научната астрономия. Като знаел деня и часа на раждането на детето, астрологът съставял хороскоп с предсказание за съдбата му. Оттук идва общоизвестният израз: "Родил се под щастлива (или нещастна) звезда."
   *71 Саламандър - вид гущер. Съществувало поверие, че той уж не изгарял в огъня и затова започнали да го наричат дух на огъня. Според средновековните представи, всички явления във физическия свят са свързани с дейността на така наречените стихийни духове: духове на огъня - саламандри, духове на земята - гномове, духове на водата - ундини и на въздуха - силфиди.
   *72 Манускрипт - ръкопис на пергамент или хартия. Кристоф Вагнер се споменава в народната книга за Фауст като негов ученик и наследник. Появила се народна книга и за самия Вагнер, в която подробно се описва неговото
пътешествие в Новия свят (Америка).
   *73 Теофраст - древногръцки философ и естественик, забележителен ботаник (372-287 година преди новата ера).
   *74 Парацелз (Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хоенхайм, 1493-1541 г.) - талантлив немски лекар и естественик. Направил е много за развитието на химията и медицината. За него били създадени фантастични предания, които са послужили като един от източниците на легендата за доктор Фауст.
   *75 Доминус (латински) - господин.
   *76 Леванта, Левант - страните, разположени на източния бряг на Средиземно море: Сирия, Ливан и др.
   *77 Пентаграма - магически знак във формата на петоъгълник.
   *78 Мефистофел - в християнската митология, един от демоните на ада.
   *79 Коперник, Николай (1473-1543 г.) - велик полски астроном, създател на хелиоцентричната система на света.
   *80 Пробатум ест (латински probatum est) - доказано е.
   *81 Лайпциг - университетски град в Германия. През 1530 г. някой си Хенрих Щромер построил в Лайпциг къща и винарска изба, която нарекъл с името на своето родно градче - Ауербах. Ауербаховата винарска изба се е запазила до наше време. Тя е украсена с картини и скулптури, които изобразяват Фауст и Мефистофел. Според преданието, Фауст веднъж излетял от тази изба, яздейки
бъчва вино.
   *82 Рейтар - наемен войник, кавалерист.
   *83 Магистър - научна степен.
   *84 Плавт (около 254-184 година преди новата ера) - бележит римски комедиограф.
   *85 Теренций (около 185-159 година преди новата ера) - римски комедиограф, роден в Африка.
   *86 Омир - древногръцки поет, който, според преданието, е създал епичните поеми "Илиада" и "Одисея".
   *87 Франсоа I - френски крал от династията Валоа (1515-1547 г.). Водил в Италия феодална война срещу испанския крал Карл V. Френската войска била разбита при Павия (1525 г.) и Франсоа паднал в плен, откъдето едва се освободил. Франсоа съдействувал за укрепването на абсолютната монархия. Следвайки духа на времето, той покровителствувал науките и изкуството.
   *88 Карл V (1500-1558 г.) - крал на Испания от 1516 год.; император на Свещената Римска империя от 1519 год. Водил кръвопролитни войни, стремейки се да създаде световна империя.
   *89 Леонардо да Винчи (1452-1519 г.) - велик италиански художник и учен. Последните години от живота си прекарал във Франция.
   *90 Великият могол - титла на управниците на Индия.
   *91 Хомункулус - съгласно фантастичните представи на алхимиците, човече, изкуствено създадено в колба. Хомункулусите уж притежавали необикновен ум. Алхимиците вярвали, че могат да създадат такова същество.
   *92 Тартар - в древногръцката митология, част от подземния свят, където се намира адът.
   *93 Нострадам - френски лекар, астроном и "прорицател", живял през XVI век.

В СТРАНАТА НА ЛЕГЕНДИТЕ
Руска. Първо издание
Издателство "Отечество"
София, бул. "Г. Трайков", 2а
Печатница "Балкан", бул. "В. И. Ленин", 113
София, 1981