| Банки, хляб и бомби | Щефан Ердман > Благодарности Наред със семейството ми, за създаването и успеха на настоящата книга допринесоха много хора, които, особено през последните години, пресякоха житейския ми път. На всички тях изказвам искрена благодарност. Някои представители на науката, масонството и политиката пожелаха да не споменавам имената им и ви моля да проявите разбиране. Особена благодарност дължа на изследователите и учените, от чиито трудове си позволих да използвам цитати и чиито познания бяха много полезни и поучителни за мен. Благодаря също така на египетския си приятел Фергани Ал Комати, на Атиа Баша, Барбара Дюршка, Ото Занжюлер, д-р Мохамед Х., Клаус Дона, д-р Искандер, Адам Яков, Волфганг Сипински, Пери Форстер – Катерицата, на кмета на Лумле, Непал, на Аня Щьосел, В., Й., С. К., отец Иреней и не на последно място на Каролин. D> На моя приятел Кумар, като спомен за 22.3.1995 и 19.5.2ОО2 г. D$ > Предговор от издателя _Скъпи търсачи на истината,_ С автора ме свързват не само общият ни интерес към определени области и изследването на последните загажи или най-големите лъжи в нашия свят, а междувременно и едно много сърдечно приятелство. През изминалите години многократно пътешествахме заедно: в края на 2000 г. пребродихме бразилската джунгла в търсене на закътана в земните недра цивилизация и участвахме в предаване на бразилската телевизия – Щефан по повод първата му издадена в моето издателство книга „По следите на Боговете“, а аз във връзка с книгата си за децата медиуми. През ноември 2002 г. бяхме заедно в Хималаите, а през февруари 2003-та го придружих в негово изследователско пътуване в Египет и не е за вярване какви връзки успя да си създаде Щефан там. Въпреки че много места са недостъпни за обществеността, благодарение на неговите контакти успяхме – като се разминахме сравнително с малко бакшиши – да пребиваваме доста време в абсолютна тъмнина в Камерата на Царицата, също толкова продължително да лежим в саркофага в Царската камера и посред нощ да се катерим по Великата пирамида*1. Бяхме в недостъпната от години пирамида в Саккара, в невероятно интересния Серапеум*2, в подземните съоръжения, до които обществеността никога не е имала свободен достъп. [*1 Хеопсовата пирамида, известна още и като Голямата пирамида в Гиза, Пирамидата на Хеопс. – Бел.пр.] [*2 Широка и дълга подземна галерия с погребални камери (храм, некропол). На платото Саккара, южно от днешния мегаполис Кайро, в непосредствена близост до Стъпаловидната пирамида на Джосер, на 12-ти ноември 1851 г. френският египтолог Огюст Марие открива дълго около 300 м подземно съоръжение със сводест таван със странични камери – Серапеум, в които са разположение огромни саркофази. Днес официално се приема, че там са погребани свещени, обожествявани бикове Апис, въпреки че не е открит нито един бик! Голямата загадка на Серапеума са саркофазите, които тежат повече от 100 тона. – Бел.пр.] Въпреки че сме съдбовно свързани от много общи преживявания и непрекъснато обменяме информация, ние не сме на едно и също мнение по всички въпроси. Това, че в моето издателство се издава книгата на Щефан, на пръв поглед би трябвало да изглежда напълно естествено, нали вече съм издал първата му книга. Но ако човек се вгледа по-задълбочено, вижда, че тематиката на изследването засяга въпроси, обсъдени от мен преди около десет години в две книги, които скоро след появата им бяха забранени и впоследствие ми създадоха доста главоболия. Ето защо аз умувах не една и две нощи над въпроса, искам ли наистина да издам двутомника на Щефан. Навремето за мен беше важно чрез публикуването на споменатите книги да насоча вниманието към съществуването на групировката (тайно общество), която съм нарекъл „илюминати“. Много по-важно ми се струваше обаче още тогава да обърна внимание на _конструктивните_ неща, които също се трупат в света – както във външния, така и във вътрешния свят на човека – което се опитах да разкрия в следващите си книги. Нали ни предстои вълнуващото бъдеще, което градим в настоящето. Да участваме в сътворяването му е не само привилегия, а и голяма чест. На пръв поглед може да изглежда, че Щефан е написал подобно произведение като предишните мои, но това впечатление е заблуждаващо. В изложенията си той изхожда до известна степен от различни позиции и стига до други заключения. Това се отнася най-вече до темата за личността на Исус Христос, която разглежда по нов начин, напълно непознат досега, според мен книгата му е единствена по рода си на немския книжен пазар. От друга страна, точно това е темата, по която становищата ни се разминават значително. Разбира се, в никакъв случаи не мога да кажа, че с _моите_ проучвания съм стигнал до най-мъдрите изводи. В същото време трябва да призная следното: при съвместното ни пътуване в Египет имахме възможността да посетим лабораторията на египетския експерт по мумифициране д-р Искандер в Музея в Кайро и не само да си съставим мнение за недостъпните досега за обществеността мумии, а и в разговор с него да се натъкнем на нещо скандално от гледна точка на науката, което би могло да се окаже в пожрепа на оспорваната теза на Щефан за произхода на Исус и да обърне с главата надолу моите разследвания. С Щефан сме водили разпалени дискусии по този въпрос, а впоследствие заедно и с баща ми, чиито книги също съм издал и които от своя страна – в сравнение с нас като по-млади автори – също по своеобразен начин хвърля светлина върху личността на Исус. Целият спор се води около _историческата личност Исус_ – кога точно се е появил, произхода му и въпроса за неговите наследници, нещо, което Щефан ще обясни подробно в хода на книгата от неговата гледна точка. Аз, като издател, се интересувам от откриването на истината, независимите проучвания, както и свободното им публикуване – нещо, което на мен самия ми беше отнето със забраната на две от книгите ми... Ето защо много държах, по никакъв начин да не цензурирам или манипулирам становището на Щефан. В допълнение искам обаче да отбележа още нещо за книгата: както сами забелязвате от съдържанието и уводните страници, резултатите от дългогодишната му работа в Египет заемат значителна част от настоящата книга. В първия том на „Банки, хляб и бомби“ Щефан ще ви върне далеч назад към корените на религиите на Авраам и както много скоро ще установите, те са вплетени дълбоко в историята на Древен Египет, което, скъпи читатели, на определени места сигурно ще ви се стори доста странно и вълнуващо. Трябва обаче непременно да се изтъкне, че тезите за Моисей и Исус, представени тук от Щефан, за обикновения читател са до такава степен нови, провокативни и в крайна сметка шокиращи – въпреки че може да се окажат самата истина – че той като изследовател трябва да ги обоснове, за да не остане читателят още в началото с впечатлението за несериозно отношение. Ако докато четете книгата, започне да ви гложди въпросът, какво общо има все пак полемиката около личността на Исус със заглавието, се налага да ви припомня, че почти всички войни на тази планета са възникнали заради различните религиозни възгледи – включително християнските кръстоносни походи, инквизицията, съдбата на евреите през Втората световна война, Войната в Израел, както и ислямският тероризъм в наши дни. Всички участници в дадена война се позовават на Авраам, Моисей и Исус, чиито личности Щефан разглежда под лупа по съвсем различен начин. Във втория том той отново се връща на изложените мнения, за да покаже влиянието, което тайни познания от Древен Египет и Йерусалим оказват върху съвременната световна политика. За да не се изгубите по пътя на повествованието, в края на всеки по-голям раздел Щефан обобщава накратко казаното, а като допълнение в приложението е направил и хронология на събитията. Може би също така ще ви се стори странно, че в началото на всяка глава се появяват по няколко въпроса. С тях се цели да се създаде допълнителна прегледност на материала, които вълнува автора и да се възбуди самокритичната му преценка. Пожелавам ви вълнуващо пътешествие през лабиринта на фалшификатите в историята и се надявам, че с творбата си Щефан Ердман ще ви окуражи за още по-критично мислене и нов поглед към историята на човечеството. @ Ваш, Ян Удо Холей > Предговор _Уважаеми читатели,_ Заглавието „Банки, хляб и бомби“ предполага взривоопасно и оспорвано съдържание на книгата. Със сигурност не е случайност фактът, че същността на различните теми приляга на съвременната световна политика, защото и за мен важи това, което се приписва на много автори на критична литература, а именно, че гневът заради всички лъжи в политиката, историята и религията ни подтиква към писането. Големи дялове от историографията будят съмнение и до известна степен са лишени от доказателства. Въпреки това те се поднасят в подходящ вид на широката общественост и много бързо представените твърдения се превръщат в непоклатими тези. Несъмнено идеалният пример в случая е историята на църквата и нейната системна и целенасочена догматизация по време на първите постхристиянски църковни събори, на които чрез постановления се обожествяват лица и дела, които и до ден-днешен не са доказани исторически – ето колко лесно стават нещата! Ако се проведе всеобщо проучване на общественото мнение на __историческите факти__ около библейските личности на Исус и Моисей, за целенасочената догматизация на Вселенските църковни събори или по въпроса за полемиката, която съществува между Авраамовите религии (юдаизъм, християнство, ислям), деветдесет и девет процента от анкетираните биха отговорили само с повдигане на рамене. Същият резултат ще се получи и при провеждането на анкета на тема политика или германска история. Всеобщата осведоменост по тези теми е повече от незадоволителна – доста тревожно, нали! В същото време през изминалите години в разговори и срещи с много хора непрекъснато констатирах, че любопитството и жаждата за знания свързани със споменатите теми са огромни. В цялата тази ситуация има два препъникамъка: Съвременният човек на 21. век, който всеки ден е онлайн и светкавично бързо може да разполага с безкрайна по обем информация, вече изобщо не е в състояние да разбере, кое е вярно и кое не – той не е информиран, а целенасочено програмиран! Втората спънка без съмнение е драматичният упадък на ценностите в нашето мутирало общество. До колко изобщо е свободен човек в днешно време? В действителност масмедиите управляват и системно програмират съвременния човек – така наречения консуматор – много повече от преди – само че той не го забелязва! Решаващото за подобно виртуално поробване, от една страна, е човек да се държи настрани от ясното, логично мислене, а от друга страна, да се блокира духовната му способност за осъзнаване – с други думи, да се държи на възможно „най-примитивно ниво“ и постоянно и ежедневно да бъде въвличан в екзистенциалните „неволи“. Нека само да хвърлим един поглед на обществото ни и ще установим, че хората водят безбожен, изпразнен от смисъл живот. „Свободният човек“ в действителност е _съвременен роб_, който послушно следва предлаганите удобства. Телевизия, компютри, лукс, жажда за удоволствия и консумация на дроги като никотин и алкохол, са най-висшите идеали на нашето болно общество на желанията и насладите. Ако разгледаме по-задълбочено това „преструктуриране“ на мозъците на хората ще стане очевидно, че от векове и хилядолетия решаваща роля играят идеологическите основи на политиката, църквата и масонството. Имах възможността да го установя още през първите години на независимата си изследователска дейност в Египет. Историческото минало на древната високоразвита цивилизация на царството на фараоните, многото неизяснени въпроси във връзка с Хеопсовата пирамида (например точното време и причината за изграждането й) и Сфинксът* се вписват като по мярка в наложилата се днес представа за света, защото истината в никакъв случай не бива да поставя под въпрос идеологическите основи на Авраамовите религии. [* Сфинксът е изображение на легнал лъв с човешка глава, първоначално създаден от египтяните от Старото царство. В древногръцката митология той е чудовище, дете на Тифон и Ехидна и има лице и гърди като жена, тяло на лъв и крила на птица. Често под „Сфинксът“ се разбира големия Сфинкс в Гиза. – Бел.пр.] Представете си само ситуацията, при която официално се оповести, че Голямата пирамида в Гиза или Сфинксът в действителност са изградени няколко хиляди години по-рано. Това ще разклати из основи фундамента, върху който са стъпили големи части от историографията и преди всичко великите Авраамови религии с претенциите им за абсолютизъм! Как тогава някой би се осмелил да се изправи изневиделица пред милиардите ревностни вярващи и да им обясни, че тяхната идеология не отговаря на истината, а всъщност е голяма красива опаковка без никакво съдържание? Чудесен пример, показващ голямата заплаха от новите разкрития за съвременната историография, е изследването на шахтата на Гантенбринк в Хеопсовата пирамида. Години наред египтолози блокираха по-обстойното й проучване. Когато накрая след повече от осем години загадката около затварящия камък-„врата“ в шахтата можеше да се разкрие, събитието беше широко отразено от масмедиите с невероятен ефект – и милиони печалба! В действителност то не беше отразено на живо, защото предварително трябваше да се гарантира, че зад затварящия камък няма да се появи на бял свят нещо, за което светът не бива да научава. По време на събитието _случайно_ поддържах пряка телефонна връзка с един от египетските археолози, член на изследователския екип, и винаги бях добре информиран. Целият театър с отварянето на „вратата“, излъчен през септември 2002 г. _Live_в повече от сто страни, беше удар в лицето на всички учени и изследователи! Преди „предаването на живо“ се знаеше, че зад „вратата“ Има само малка празна кухина, запечатана от другата страна със затварящ камък. Чак след като това се установи, беше дадено съгласие за публично предаване! По-късното „Излъчване на живо“, което наподобяваше _холивудска инсценировка_, естествено се състоя, защото в крайна сметка се оказа много Изгодно за всички страни! Истинската сензация обаче се криеше другаде, защото непосредствено след изследването на южната шахта проучиха и срещуположната северна шахта, където на същата височина откриха затварящ камък. Обществеността не беше информирана за това разкритие в продължение на повече от половин година – защо? Едва в началото на април 2003 г. телеграфните агенции разпространиха по света новината за откриването и на друга „врата“. Благодарение на моята връзка в Кайро, само няколко дни след „живото предаване“ през септември 2002 г. аз вече знаех за сензационното откритие на втората шахта. Споменавам го само като един от многото примери, които показват до каква степен предварително се цензурират резултатите от изследователската дейност свързана с Египет в случай, че могат да преобърнат съществуващата в момента представа за света. От десетилетия в този район целенасочено се възпрепятстват научните проучвания и откритията не стават достояние на световната общественост. Повечето египтолози се отнасят пренебрежително към търсенето на _Залата на летописите_ под предлог, че тезата за нея е пълна безсмислица – в действителност обаче подобни теории са смисълът на тяхното усилено и неуморно търсене в продължение на десетилетия. Преди няколко години на платото Гиза бяха направени открития, които далеч засенчват всичко намерено през изминалите десетилетия и векове и става все по-вероятно, построеното да е дело на древна цивилизация. Сензационните открития бяха обявени за държавна тайна! По-нататък в хода на повествованието имам готов пример за вас, как се възпрепятства науката в Кайро.В случая наистина става дума за далеч по-конфликтни факти, във връзка с хилядолетната полемика за Исус и другите главни действащи лица в Библията – например Моисей или Йосиф – а арената на Действието е Кайро! Животът и делата на всички библейски герои са протекли в Египет, в страната на фараоните – факт, на който в миналото не е обръщано внимание. Много от библейските разкази просто са заети от много по-ранно време и са представени на вярващите по света като историческа действителност. И пак бих се върнал на _гнева_, който понякога се приписва на авторите, когато трябва да отговарят на въпроса, какво ги е подтикнало към тяхната работа. Изследователската дейност би трябвало винаги да е търсене на истината! Само така мога да отговоря на въпроса, който постоянно ми беше задаван в началото: защо, за Бога, ти е притрябвало да пишеш толкова конфликтна книга от политическа гледна точка? Тук обаче не става дума само за натрупания опит от проучвателната ми дейност в Египет, който по категоричен начин ми доказа, че научни познания и открития целенасочено се премълчават и крият от обществеността, за да се запазят стари идеологии. През изминалите години – особено след публикуването на първата ми книга „По следите на Боговете“ – жаждата ми за знания по отношение на религиозните мотиви и причини, които играят централна роля в съвременната световна политика, ставаше все по-силна. Мотивацията ми да напиша настоящата книга ставаше все по-голяма благодарение на увеличаващите се контакти и сведения, които имах възможността да науча от политическите и научни среди, от изследователи и представители на масонството. Още повече, че много от познатите ми събеседници бяха изключително компетентни и разполагаха с много богата информация на базата на собствените си преживявания. Разбрах, че за много от тях търсенето на истината се беше превърнало в авантюристично и в известна степен дори дръзко и рисковано начинание! Ето защо се наложи книгата предварително да бъде подложена на юридическа преценка и предвидливо да се цензурират определени нейни части. В този смисъл,скъпи читатели, ви пожелавам, докато четете настоящото произведение да изпитате чувство за ползотворно прекарване на времето, изпълнено поучителни преживявания. _„Истината ще би направи свободни“_ (Исус Христос) @@ Хагенбург, април 2003 г. Искрено Ваш @ Щефан Ердман > Увод E> Трябва да е сляп този, които не вижда, че тук на Земята действа един голям проект, голям план, в чието осъществяване сме принудени да участваме като предани слуги. @ Уинстън Чърчил, държавник, член на Свободните зидари E$ Едва ли има читател, който да не е чувал предсказанията за края на света, които водят началото си, откакто съществуват пророчеството и религиозните общности. Прогнозите обаче явно се разминават, особено, когато се вгледаме в съдържанието им. Докато някои от тях имат религиозни мотиви и предсказват, че Спасителят ще се появи отново на Земята, повечето пророци поне отчасти са по-малко религиозно мотивирани и се подчиняват само на предопределеното от тях! От десетилетия насам се е говорило за безсмислици, песимизъм, суеверие, фанатизъм, световен заговор и много други. Но днес скептичните и критични гласове „против“ все повече заглъхват. Дългогодишната ми изследователска дейност и направените от мен проучвания, които имат не малко значение в политическо отношение, ми дадоха възможност през изминалите години да се срещна с изтъкнати личности от различни страни, представители на масонството, науката, изследователската дейност и политиката. Особено през изминалата година (2002), с ескалирането на световния политически конфликт в Близкия Изток, непрекъснато ми бяха задавани въпроси относно вероятността за Трета световна воина. За моя изненада голяма част от високопоставените ми събеседници бяха обезсърчени по този въпрос, мнозина дори уплашени. Ще се сбъднат ли пророчествата? Ще има ли Трета световна воина? По отношение на стогодишните, отчасти дори хилядолетни предсказания, на които по-подробно се спирам в първа глава, имаше явно доказателство във връзка с покушението срещу сръбския премиер Зоран Джинджич, защото то е предсказано недвусмислено от Алоис Ирлмайер, един от най-прочутите ясновидци! С предсказанието си за избухването на нова война в Близкия Изток Ирлмайер пророкува убийството на лидер от Балканите. Няколко дни след атентата срещу Джинджич на 12-ти март 2003 г., както е известно, започна „неизбежната“ втора война в Ирак. Интересно е, че има различни предсказания и по повод на 11-ти септември и Ню Йорк, които предричат унищожаването на целия град! Всичко това, както изглежда, несъмнено е свързано със съвременната политическа ситуация в света и видимо неизбежните войни – в центъра на събитията са християни и мюсюлмани! (Повече по този въпрос и точния текст на пророчеството на Ирлмайер в следващата първа глава.) Страхът от Трета световна война никога не е бил толкова голям, колкото в наши дни. Взривоопасната политическа ситуация в света оказа своето влияние. Близкият и Средният Изток, които без съмнение е световно-политическо военно огнище номер едно – в политически и исторически аспект – като че ли определя „пулса“ на планетата ни. Конфликтът в и около Ерусалим, от една страна, и от друга – геополитическите цели, които между другото са взаимосвързани с борбите за окончателното разпределение на последните големи резерви от петрол (например в Ирак и Каспийско море), играят централна роля. При съвременното състояние на нещата не бива обаче да забравяме историческата ситуация и зажулисните страни на религиите на Авраам, които особено в този регион от хилядолетия до наши дни са били причина за непрекъснати военни действия и пречка за постигане на мир. И в днешно време религиозната идеология и _претенцията да абсолютизъм_ на тези три групи играят главна роля, заедно със зажулисно действащите тайни общества, които за постигането на своите стремежи и цели целенасочено използват конфликтите между различните религиозни становища на трите религии. От друга страна, световното икономическо положение никога не е било толкова драматично, както сега. Всички големи индустриални държави са изправени пред икономическа катастрофа. Достатъчен е един поглед на ежедневните ужасяващи новини, за да се разбере, че както по всичко личи, човечеството е в задънена улица – на прага на повратен момент. Известна е фразата за _края на света_ – несъмнено уместна в определена степен. Може би е по-правилно да се говори за достигане на _дъното на света_ или за _циклично достигане на най-ниската точка_, каквато е имало и в отминалите векове и която – с оглед на съвременната ситуация в света – е резултат на целенасочена политика за надмощие, провеждана от елитарни групи и организации, желаещи чрез глобалната си зажулисна политика да придадат нов облик на света – да създадат _Нов световен ред._ За целта се използват всякакви средства. На _пророците_, които прогнозират края на света – особено на онези от религиозно мотивираните лагери – трябва вече да е известно, че полу-истинските идеологии и ересите, които тяхната _църква_ (или секта) пропагандира, имат решаващ принос, човечеството да е в подобна безизходица. Може би в религиите се коренят всички наши проблеми, както е предположил и Карл Маркс с думите си: C> Докато съществуват религии по света, мир няма да има. C$ Кратък обзор на медийното пространство с ежедневно повтаряните страховити новини би бил достатъчен за по-подробно описание на драматичната ситуация. Във втория том на „,Банки, хляб и бомби“ се хвърля светлина на факта, че масмедиите в днешно време заемат челната позиция в световен мащаб като средство за манипулиране на хората и са съсредоточени в ръцете на малцина медийни магнати. Съвременните, средства за масова информация днес са известни като четвъртата власт в държавата. Политическото и обществено влияние на телевизията, радиото, филмите и пресата от десетилетия е най-значимото манипулативно средство. Който държи лоста на медийната власт, определя информационното съдържание или с други думи това, което наричаме „обществено мнение“. Следователно „общественото мнение“ е само публикуваното от медиите и се създава от масмедиите! С още по-голяма сила принципът важи и за историческото минало, както ще разберем по-нататък в хода на книгата. Има ли нормално човешко същество, което всеки ден трябва да гледа и слуша за кървави сцени, за да е наясно, че войната, убийствата, изнасилванията и каквато и да е форма на насилие са нещо лошо! Колко глупав и наивен трябва да е човек, за да му е нужно това „просвещение“? Факт е, че подобни информационни интервенции не ни информират, те ни програмират! Целенасоченото програмиране беше прилагано много успешно през миналите десетилетия най-вече, когато ставаше дума за писането на историята на Федерална република Германия – експлозивна тема, както е известно! Пределно ясно се вижда значимостта на механизма на властта,който масмедиите в наши дни използват за налагането на политически интереси, когато световна сила като САЩ, без съгласието на Организацията на обединените нации (повече за ООН в глава 6) и страните членки на НАТО, започна агресивна война срещу Ирак. Вярно е, че повече от десет години Саддам Хюсеин водеше ООН за носа. Този период беше повече от достатъчен, за да се проследи и контролира разоръжаването, за да се сведе до желания от ООН минимум военната опасност от Ирак. От друга страна, на Ирак беше нанесен унищожителен удар още през първата война в Залива и очевидно в определен момент той вече не представляваше голяма заплаха. Най-малко в това отношение _контролният орган_ ООН се провали – дали стана умишлено? Във всеки случай сдържаният подход на световната организация допринесе за запазване _образа на врага_ в лицето на _Хюсеин_. Дали това беше поредната стъпка от дългосрочен план? САЩ открито нарушават международното право и като действат с добрия стар маниер на Дивия Запад се възползват от неписания „закон на силния“. Интересите на политиката на Съединените щати – ако е необходимо – се поставят над международното право, толкова е просто! Нарушаването на международното право от САЩ и техните СЪЮЗНИЦИ е ВИДНО ОТ юридическите ОСНОВИ На Хартата на ООН, която ясно заявява, че дадена война може да започне, само ако ООН даде съгласието си. Единственото изключение от това правило е „отбранителната война“ – но нито САЩ, нито някой от съюзниците им бяха нападнати от Ирак! Само няколко дни след началото на втората иракска офанзива, когато американците и техните съюзници бяха бомбардирали големи територии в страната и превърнали в развалини цели градове – с множество жертви сред цивилното население – ООН изведнъж отново придоби значение за Буш и партньорите му. Масовите протести срещу безсмислената война принудиха САЩ и съюзниците им да вземат бързи мерки. Спешно се налагаше незабавното пускане в действие на всеобхватна програма за оказване помощ на цивилното население, защото в края на краищата една разрушена в по -голямата си част страна има нужда от безусловната помощ на индустриалните държави – в размер на милиарди! Но кой плаща – САЩ, Англия, Испания или Австралия? Изведнъж президентът Буш изтъкна огромното значение на ООН; органът, упрекван в допускането на дипломатическа грешка само няколко седмици преди това, от когото Буш не получи разрешение за военни действия и в крайна сметка пренебрегна факта, че това е необходимо! Действията на САЩ и съюзниците бяха осъдени с внушително мнозинство като противоречащи на международното право. Така стои въпросът и за необходимото възстановяване: САЩ, Англия, Испания и Австралия единствени трябва да носят отговорността – по силата на приетата Резолюция на ООН! 23 Със сигурност повечето германски политици споделят същото мнение, но малцина се осмеляват да го заявят открито, защото се страхуват от реакцията на САЩ! Поведението им има по-дълбоки причини и е свързано с изхода на Втората световна война (подробности във втори том). Факт е обаче, че последвалата война е без резолюция на ООН (!), а САЩ и техните съюзници, впоследствие трябва да финансират и хуманитарния процес! Ако Германия или която и да е друга държава се включи във възстановяването – което би било, разбира се, добре – може да стане само на абсолютно доброволна основа. Самият факт обаче, че отделни нации (включително Германия) са осигурявали военната структура на Ирак, ги задължава да го направят най-малко от морална гледна точка – в крайна сметка невинните жертви са най-уязвимото звено по веригата. Скоро преди това, във войната с Афганистан, се изясни съмнителната роля на „световен полицай“: онези, които само до вчера все още бяха пожрепяни, съвсем скоро изведнъж добиха образ на врагове на _световния ред_, за чиито голям закрилник се самопровъзгласиха САЩ. Със силата на оръжието не само не може да се създаде Нов световен ред – напротив – по всичко личи, че с политиката си Съединените щати дестабилизират световния ред и в конкретния случай само наляха още масло в разпаления вече огън. На дневен ред излиза и един много специален въпрос, който би трябвало да се изясни – кой всъщност разпали световния тероризъм? Срещу чия политика са насочени зачестилите през последните години терористични актове, при които в повечето случаи не е ясно кой дърпа конците и единствено чрез средствата за масова информация и с помощта на мними доказателства (само косвени улики) на обществеността се поднасят на тепсия подстрекателите! Единствената искрица надежда в тази опасна ситуация идва от възраженията на европейските държави Франция и Германия. Китай и Русия също доказаха твърдата си воля и разум по _въпроса война или мир_ и с позицията си остро осъдиха нарушаването на международното право от САЩ и съюзниците им. „Световният полицай“ САЩ не се интересува от демократизацията на една арабска страна, превърната от тираничния си владетел в световна заплаха. Представата, че от Ирак демокрацията би могла да се разпространи в Близкия Изток, също е абсурдна фантазия. От къде на къде? Всъщност демокрацията изобщо не е в интерес на близкоизточните държави! Много от тях също оказват съпротива на тероризма, но за целта не им е нужна демокрация. Историята ни показва, че в дългосрочен план демокрацията не може да бъде наложена отвън – още през 19. век доказателство ни привежда английският философ Джон Стюарт Мил. Не е ли налудничаво, че САЩ, държавата с най-млада история, със своята най-елементарна _фастфууд култура_, се изправя като съдник срещу вековни и дори хилядолетни структури и под предлог за сигурност и демокрация в света призовават за _борба на културите_? Няма друга западна държава, която да се нуждае от развитие на културата и демокрацията повече от самите Съединени щати! САЩ тържествуват над целия свят само благодарение на военното си величие и действащите финансови магнати и се смятат за единствената легитимна страна, която има правото да твърди: _ние олицетворяваме световния ред_. Цензурираните медии без друго ни представят погрешна картина за популярността на Съединените щати в света. Разпространеният в световен мащаб напълно обоснован антиамериканизъм господства не само в ислямския свят, но не без основание в Европа и Азия! Не е трудно да се разбере, че главното действащо лице в този опасен сценарий са САЩ. В качеството си на неофициален _„световен полицай“_ Съединените щати, като никоя друга индустриална държава, са предмет на целенасочена зажулисна политика вече повече от век – поне от създаването на Банката на Федералния резерв през 1913 г. Със създаването на _Банката на Федералния резерв (Federal Reserve Bank)_ през декември 1913 г. се дава възможност на международните банкери окончателно да постигнат финансов контрол над Съединените щати. Първият председател на _Банката на Федералния резерв_ е Пол Варбург. Решението за Федералния резерв е последвано от 16-ти допълнителен текст в американската Конституция, по силата на който американските граждани трябва да плащат данък върху личните си доходи, което се случва за първи път в историята. Преди полупразният конгрес да вземе решението за „закона за Федералния резерв“ на 23-ти декември 1913 г. конгресменът Чарлз Линдберг изтъква: C> „С този закон се създава най-гигантският концерн в света. След като президентът (Уилсън) подпише проектозакона, ще се легализира невидимото правителство на финансовите барони. Най-голямото престъпление на Конгреса е паричната му система. С предложения проект за банкова и парична регулация се извършва най-тежкото законодателно престъпление.“ C$ Бившият американски президент Теодор Рузвелт казва: C> „Зад явното правителство на трона седи невидимо правителство, което не дължи преданост на народа и не признава отговорността. Днес първата задача на държавника е да унищожи невидимото правителство, да развали безбожния съюз между корумпирания бизнес и корумпираната политика.“ C$ Благодарение на новия закон само новосъздадената Централна банка получава правото да печата книжни пари без покритие и да отпуска кредити на _американското правителство срещу лихви_. Приетият закон не е нищо друго освен официално разрешение за печатане на фалшиви пари, само че никои друг, освен частната „държавна банка“, няма право да извършва тази дейност, включително и държавата. След приемането му американската държава е изложена на произвола на интернационалните банкери и манипулацията на наддържавните тайни организации. Ако някой има съмнения, трябва само да проследи хода на историята. Първата световна война става причина за задлъжняване на икономиката. Последиците от Версайския договор в основата си са обявяване на предстояща нова война. По време на _„мирната конференция“_ е положен основният камък за Втората световна война. Решенията й _„гарантират война след двадесет години“_, твърди в едно изказване британският министър-председател Дейвид Лойд Джордж. Английският парламентарист Филип Сноудън най-сполучливо характеризира Версайския договор: C> „Договорът би трябвало да удовлетворява грабителите, империалистите и милитаристите. Той нанася смъртоносен удар на надеждите на тези, които смятат, че със завършването на войната ще настъпи мир. Това не е мирен договор, а обявяване на нова война, предателство към демокрацията и загиналите в сраженията. Договорът изважда на бял свят истинските цели на съюзниците.“ C$ Ако има опасност от пренасищане на пазара, трябва да се намерят нови форми на потребление. Ако консумацията не продължи да нараства, трябва да се създадат нови възможности, чрез увеличаване на разрухата. Най-подходящи в това отношение са икономическите кризи (финансовият крах) и войните, защото те са в основата на всяко _„икономическо чудо“_. Следователно войните са необходимост на експлоатиращата и потискаща система на капитализма – войната е _сянката_ на капитализма, без която системата не може да функционира. В същото време е най-добрата система за експлоатация и поробване на хората. Хенри Кисинджър, виден представител на _тайните господари на американската задкулисна политика_, предсказва, че около 1980 г. може да се очаква утвърждаването на свободно избрано _световно правителство._ Далеч с преди това президентите на Съединените щати играят по свирката на тези господари. Няма по-манипулативна държавна форма от демокрацията, защото при нея парите имат неограничена власт. Пак във връзка с войната в Залива не някои друг, а тогавашният американски президент Джордж Буш в изказванията си пред Сената и в други речи пред обществеността говори за Нов световен ред. C> „САЩ ще премахнат иракската агресия в Залива. Те ще се стремят към по-нататъшно сътрудничество със Съветския съюз, защото това е основата да „Новия световен ред“. Президентът Джордж Буш ентусиазирано се застъпи в третата си реч относно държавното положение за външната си политика... Немското единство и „Новият световен ред“ до голяма степен също са плод на американската Външна политика.“* [* Авторова бележка №3: източник на цитата – Kongreß-Ansprache des Präsidenten George Bush, Züricher Tageszeitung vom 31.1.1991] C$ Системата СЪЗДАВА* правилата. Капиталистическата система функционира само във връзка с непрекъснато повтарящи се военни действия, чиито мащаби и обхват постоянно нарастват. [* Игра на думи нем. МАСНТ: 3 л. ед. ч. на глагола machen – правя, образувам, създавам; die Macht – сила, власт, могъщество. – Бел.пр.] C> __„Парите управляват света.“__ C$ _Които има пари, има власт, а които има власт, има право, той определя правилата и формулира целите на нашата планета._ Въпросните цели, изглежда не се реализират с дипломация и мирна политика. Единственото и най-печелившо средство, което запазва политиката на власт – за създаването на нов световен ред – е война и разрушение! В основата на плановете, които САЩ кроят, на първо място са нефтените резерви на Ирак. Да сложат ръка на петролните находища би означавало да стабилизират икономическото си надмощие в света. Физическото присъствие в Ислямския свят, което би било нужно за целта, е осъществимо само с военни средства, което би създало нова геополитическа реалност в Ислямския свят и би повишило нивото на барометъра на войната до най-високо ниво. По-голямата част от капитала на световната икономика е концентрирана в ръцете само на отделни личности, които диктуват правилата – те определят не само близките, средни и дългосрочни цели, но имат и грижата за планомерното им превръщане в действителност. Процесът се осъществява чрез инструментализацията на големите индустриални държави – начело със Съединените щати, чийто военен бюджет надвишава многократно бюджета на следващите петнайсет най-развити в индустриално отношение страни в света и държавният им дълг (след основаването на _Федералния резерв_) нараства в утопични размери, което води до периодични и непрекъснати военни действия (умишлено предизвикани от системата). Само през изминалите десетилетия след Втората световна война САЩ извършиха повече от сто (!) военни операции и вмешателства, между които са и Виетнамската война, първата война в Залива, войната в Афганистан и втората война срещу Ирак. От векове действа един и същи принцип, които гласи: „Разделяй и владей!“ Друга необходимост е целенасоченото изграждане на образа на врага (Русия, Хюсеин, бин Ладен), както добре ни е известно от последните десетилетия. По този начин се узаконяват основанията за воденето на войни и свалянето на правителства. В примера с Афганистан или в конфликта с Ирак обаче – ей така, мимоходом – бяха назовани главните отговорни индустриални държави (между другото фирми от Германия и Франция), които предоставят на Ирак _ноу хау_ и поставят основите за превъоръжаването му. Още в средата на осемдесетте години Саддам Хюсеин е предпочитан партньор на американските и европейски доставчици на оръжие. Не бяха ли Съединените щати тези, които подкрепиха Саддам Хюсеин, когато той използва смъртоносен отровен газ срещу иранците и кюрдските им съюзници в Ирак? По онова време САЩ имаха интерес да спрат иранците. САЩ доставиха на иракския режим биологични и химически оръжия, които от 1980 до 1988 г. Саддам Хюсеин използва в жестоката война срещу заклетия американски враг Иран. На 16 май 1988 г. Хюсеин бомбардира в северната част на Ирак населението на собствената си страна с боеприпаси с нервнопаралитичен газ. Още през първия ден от мъчителна смърт загинаха повече от пет хиляди души. САЩ, които по онова време подкрепяха хора като бин Ладен и Милошевич, не изразиха своя протест! И то с право – защото знаеха, че просто не е вярно. Това беше само стратегически ход, подобно на откритието на оръжията за масово унищожаване, които както е известно днес, никога не са съществували! (Повече по въпроса във втори том.) Едва с инвазията на Ирак срещу Кувейт картите бяха разбъркани отново и Саддам Хюсеин внезапно доби образа на новия враг за САЩ. Интересно, ако Саддам Хюсеин абдикира, кого ли ще си изберат САЩ за нов враг? Очевидно след първата война в Залива, на Ирак беше предоставено достатъчно време за въоръжаване, за да може страната изобщо да е способна за нови политически действия – каква причина иначе би имало за военна окупация? Основите за война и потенциал за биологично оръжие са създадени следователно с помощта на отделните индустриални държави – истински сатанински план! И в това отношение не би било лошо човек да се замисли за доста любопитните връзки и петролни интереси, които очевидно съществуват между империята на Буш И семейството на Осама бин Ладен. Но за това ще научим повече във втори том! Историята доказва колко е тясна взаимовръзката между икономиката и наложителните, периодични военни действия. Дефлацията (намаляване на паричното обращение с цел повишаване паричната стойност и намаляване на цените) в днешната система може да приключи само с масивно _унищожаване на дълготрайните материални активи в условията на война_. Войната разрушава достатъчно реален капитал, за да постигне след възстановяването му добри печалби. Още преди това оръжейната промишленост (чрез производството на оръжия) вкарва паричния капитал в обращение. Добър пример е краят на дефлацията в САЩ с избухването на Втората световна война. Няколко месеца преди началото на военните действия през 1939 г. икономическата криза в САЩ се трансформира в икономически бум – с помощта на оръжейната промишленост. Световната война слага край на кризата. Войните винаги са период на икономически бум, както без изключение го доказват конфликтите през миналия 20. век (Първата и Втора световна война, Корейската война, войната във Виетнам, първата война в Залива). В книгите си Гюнтер Ханих посочва достатъчно факти и прави много добър анализ на събитията. След избухването на кризата в Залива (първата война в Залива) курсовете на акциите в целия свят паднаха, за да се покачат отново значително веднага след началото на военните действия. Ханих посочва като важен признак за изясняване причините за войната и затъването в дългове на държавите. Винаги когато бремето на лихвите прекрачи определени граници, държавите са принудени да си оспорват световните пазарни дялове като източник на приходи за изплащане на лихвите. Първоначално това става в търговската война, а след това и на бойното поле. Задлъжняването на Германия преди Първата и Втората световна война потвърждава категорично този факт. В първи том на „Банки, хляб и бомби“ ще обърнем внимание най-напред на различните предсказания, които съществуват от стотици години, някои дори от хилядолетия. Ако хвърлим един поглед на нашето съвремие, ще установим, че Посветените и върховните жреци от древните цивилизации още преди хилядолетия са могли да „прочетат“ развитието на човечеството до ден-днешен и са разполагали с окултни (лат. – тайни, скрити, отнасящи се до свръхестествени явления) познания, които очевидно са се загубили през изминалите години. За да разберем отношенията в съвременната политика, машинациите на различните тайни общества и задкулисната им дейност, ще се опитаме да разкрием общите корени на Авраамовите религии. __Огнище на пожар Ерусалим__ (Храмовия хълм, джамията Ал Акса, Храма на скалата и Стената на плача): тук се е състояла последната голяма битка на воюващите религиозни общности – ето изходната точка! _„Бурето с барут Ерусалим“_ добива все по-застрашителни размери, което води до разтърсване основите на световната сигурност. Решаваща роля в този проблем има датата 14 май 1948 г. – създаването на съвременната държава Израел. Израилският народ, който в продължение на две хиляди години се скита като бездомник и е разпръснат по целия свят, отново намира постоянен роден дом. Това историческо събитие предизвиква в съседните арабски държави бурно и нестихващо негодувание. Предпоставката за узаконяване на независима израелска държава в Палестина е създадена още през Първата световна воина. Едно от условията е обещанието на Великобритания да застане зад осъществяването на идеята за еврейска държава, което тя потвърждава в писмена форма на 2 ноември 1917 г. с така наречената _Балфурска декларация_. Декларацията на британския външен министър Артър Балфур не е нищо друго освен писмо, подписано до барон Лайънъл Уолтър Ротшилд! Като губеща страна в Първата световна война турците са задължени да напуснат Ерусалим. На 11 декември 1917 г. градът е завзет от британците. От този ден нататък постоянно нараства еврейската част от население на Израел. Още пророците от Стария завет са знаели, че в бъдеще Ерусалим ще е в центъра на ужасна военна ескалация: C> „Ето, Аз ще направя Ерусалим горчива чаша за всички околни племена; и когато Ерусалим бъде в обсада, ще бъде и Юда. В онзи ден ще направя Ерусалим тежък камък за всички племена: всички, които се натоварят с него, ще се смажат; и против нещо ще се съберат всички народи на света. @ (Захария 12, 2-3.) C$ Само ХВЪРЛЯЙКИ поглед назад В историята, КОЕТО веднага ще направим, МОЖЕМ да разберем съвременната политическа действителност, историческите предпоставки и целите на налагания _Нов световен ред._ Поглед към религиите на Авраам и търсене на следите, които са оставили, също ще допринесе за изясняване и допълване картината на събитията от 11 септември. Тук е мястото да отбележим предварително, че _„доказателствата“_, които САЩ изложиха и според които отговорността за терористичните атентати на 11 септември носи Ал Кайда, до ден-днешен нито веднъж не доказват категорично, че атаките наистина са извършени от Ал Кайда. Няма достатъчно доказателства и още по-абсурдна е предполагаемата връзка между Ал Кайда и Саддам Хюсеин, особено, ако вземем предвид политическите противоречия между тях! Първите две световни войни, както и великите революции във Франция и Русия, трябва също да бъдат осветлени по-отблизо. В официалната историография има големи празноти по отношение на тези събития, когато става дума за истинските тайни инициатори и задкулисните действащи лица и действителните им цели. Дали Третата световна война не е планувана още в края на 19. век? Писмо на Великия майстор, на Свободните зидари Алберт Пайк от 15 август 1871 г. беше изложено преди няколко години в Британския музей и ни предоставя недвусмислено доказателство: C> Ние ще оставим нихилистите и анархистите да правят каквото си искат; ще провокираме насилствен обществен срив, който с целия ужас ще покаже на хората последствията от абсолютния атеизъм и раждането на жестокостта и кървавите безредици. След това гражданите – принудени да застанат срещу малцината революционери – ще изкоренят тези рушители на цивилизацията. Хората, каквито са вярващи, след като се разочароват от християнството и останат без ориентация, ще търсят някакъв нов идеал, без да знаят кого или какво да боготворят. Едва тогава те ще са узрели да приемат истинската светлина чрез вестта за чистото учение на Луцифер, което ще предадем на обществото. Тя (вестта) ще се появи след зараждане на общото реакционно движение, предшествано от своевременното унищожение на християнството и атеизма.* [* Авторова бележка №6: източник на цитата от Библиографията – 22‚S.222] C$ Дали политическото настояще е част от вековните, дори хилядолетни борби за световно господство? __Безспорен факт:__ Близкият и Средният Изток са огънят в огнището с център Ерусалим като основополагащ камък на Авраамовите религии, които претендирайки през хилядолетията за абсолютизъм, по принцип се домогват до теократичното господство! Ето защо историята и общият произход на Авраамовите религии са основната тема в тази книга! Завесата се вдига за _Първа глава_! > Глава първа > Пророчества за началото на новото хилядолетие - Ще се сбъднат ли вековните и някои хилядолетни пророчества за свършека на света? - Защо повечето предсказания са закодирани? - Как са могли „древните“ да предвидят бъдещето толкова точно? - Дали посочваното за края на света време се отнася за днешното настояще? - Ще има ли Трета световна война? - Дали като се предсказва апокалипсис се има предвид период на продължителни воини? >> Мрачната епоха E> Когато жените панталони носят и на мъже се правят, И къдриците но главите си ще забравят, Когато картините оживеят и звуци издават, Когато хората като птици в небето политнат, Когато кораби като риби в дълбините морски заплават, Тогава половината свят в кръв ще погине. @ (Мама Шиптън, живяла преди Нострадамус) E$ Историята ни показва, че през последните шест хиляди години са възниквали и залязвали много цивилизации. Това се отнася и за високоразвити цивилизации, като египетската например, която според непотвърдени до момента източници има трихилядолетна история. Не бива да забравяме Шумерите, вавилонците, гърците и римляните – те са идвали и са отминавали и всички са оставяли след себе си по нещо, което като че ли дълбоко се е вкоренило в подсъзнанието ни. Днес човек се опитва да разкрие и изследва нещо, което изглежда не се е утвърдило в нас или поне не съзнателно – тайните и мистериозни учения на _„древните“_, забележителните им познания в областта на математиката, астрономията, медицината и особено в областта на музиката. С други думи, това е метафизичното познание, че наред с материалното човек има духовно и душевно ниво на съзнание. Това по-висше спиритуално познание до голяма степен вече не съществува в наши дни. Показателят, че за да повярва в нещо, съвременният човек се води вече само от максимата „око да види, ръка да пипне“. Той се е отдал изцяло на материалното и се е отдалечил от духовното си предназначение. От друга страна, го потвърждава и фактът, че няма линейна еволюция, а спираловидна, защото всички велики цивилизации след период на разцвет стигат до повратен момент и преживяват упадък в съответствие с цикличната космология и след това изчезват от световната сцена, както без изключение се потвърждава от историята. Векове и хилядолетия след това се появяват и просъществуват нови високоразвити цивилизации, в чието подсъзнание като неотменна част остават отминалите времена и техните култури, което е валидно и за днешното време. Хората от тези култури също се опитват да изследват и правят разкрития, а познанието на „древните“ и за тях остава мистично и трудно обяснимо. Римският философ _Луций Апулей_, живял през 2. век сл.Хр., е възкликнал за египетската цивилизация много на място: C> „О, Египет, Египет! От твоята мъдрост ще останат само легенди, които за идните поколения ще са само фантазия.“ C$ Великият египетски мъдрец Тот от „Първото Време“ също знаел, че ще последва епохална промяна в Египет след хилядолетията на разцвет и натрупване на познания. В пророчествата на херметичното познание се казва: C> „... Но преди да стане всичко това, така е казал Пророкът, ще настъпи време, през което египтяните напразно ще се молят и всички техни богослужения ще бъдат безполезни, защото боговете ще са напуснали Египет и ще са се възнесли на небето. __Египет ще е като сирак, изоставен от всичките си богове. Но тогава в страната ще дойдат чужденци и ще я завладеят.__ Те ще пречат на египтяните да извършват богослуженията си, както повелява хилядолетната традиция и ще наказват онези, които тайно се молят на старите богове. И тогава някогашната най-благочестива страна в света ще се превърне в безбожна държава. В нея вече няма да има храмове, а гробове; няма да има богове, а трупове... И така от страната ще изчезнат не само боговете, а и египетският народ...“ @ (Herv. d. d. A.) C$ Днес е очевидно, че отново сме изправени пред повратен момент в историята. Ако си дадем сметка, че съвременната епоха е била точно описана още преди пет хиляди години от древните цивилизации, става ясно доколко сме свързани с отминалите култури. И това не само е вкоренено дълбоко в нас като хора, ние разполагаме и с писмени свидетелства от древността. Днес знаем, че човешкото развитие не е линейно. Това става пределно ясно, след като се позовем на астрономическите познания на древните народи. От тях разбираме, защо знанията на древните цивилизации и на великите народи, живели на земята, отново и отново са залязвали и в колективното подсъзнание на хората са се запазили само отделни фрагменти от мъдростта им. За около едно хилядолетие познанието на античността се е изгубило напълно. Нека само да си припомним Средновековието и Птолемейския светоглед на католическата църква и как тя осъжда Галилео Галилей. Ако направим преглед на отминалата епоха ще установим, че върховните жреци на _шумерите, халдейците, египтяните, гърците, питагорейците_, както и шаманите на маите са имали обширни познания в областта на астрологията и космическите цикли, които винаги опират до шифъра на прецесията. Трябва да сме наясно, че става въпрос за много големи периоди от време. Нека да направим кратко мислено пътешествие назад във времето на Клеопатра – някъде около 50 г. пр.Хр. Ако вземем тази година за изходна точка, ние сме с почти едно хилядолетие по-близо до ядрения 20. век, отколкото до древното царство на египтяните и до времето на Първата династия (около 3100 г. пр.Хр.). В случая говорим _само_ за около хиляда години. Бързо назад към стрелката на времето и ето ни в началото на 21. век, налага се да поседнем и да си поемем дълбоко дъх, нали... Пътешествията във времето са хубаво преживяване и искам във връзка с _древните_ египтяни да спомена още един много интересен и важен аспект – място на действието е Хеопсовата пирамида на платото Гиза (около 2600 г. пр.Хр.)! Няма друг значим строеж в историята и през вековете, който толкова да е вълнувал и впечатлявал хората. За Великата пирамида има безброи публикации, разбира се, предимно след повторното й откритие. Непрекъснато са възниквали нови теории и спекулации за смисъла и целите на Пирамидата, за времето на изграждането и строителите й. И до днес тя не е разкрила напълно тайните си. Голямата пирамида тънела в пълна забрава по времето на фараоните чак до времето на новото царство (1500-1306 г. пр.Хр.) – става дума за почти хиляда (!) години, ако приемем, че пирамидата не е построена по-рано. И това ако не е признак, че елитарното познание за пирамидите просто се е загубило или по някакви причини не е било достъпно за следващите династии. Дори когато в съвремието правим от време на време квантови стъпки в науката и техниката, трябва да потвърдим и най-вече да констатираме, че много исторически „факти“, които понякога датират от преди пет хиляди години, бързо се превръщат в утвърдена догма – например църковните формулировки за вярата – без да са доказани в действителност от науката! Към някои създадени теории би трябвало да се добавят наречия като „вероятно“ и „може би“. Научни работници, историци и изследователи и най-вече висшестоящите водачи на религиозните общности и различните ложи би трябвало да си го поставят за цел! Да се върнем назад към феномена на прецесията: изчисляването на прецесията днес е много важен инструмент, когато се занимаваме със знанията и мистериите на древните култури. Известно е, че върховните жреци, астрономите на античната епоха, са издигали религиозни паметници, пирамиди, храмове и гробници, а за строежа им се ползвали от геометричната астрономия, за да изразят астрономичните зависимости чрез символични постройки. Обозначеният като прецесия феномен е свързан с либрацията (колебание, потрепване, осцилация) на Земята. ,Както мнозина от вас знаят, Земята не е идеално „кълбо“, което е резултат от изключително мощните центробежни сили, възникващи при високата скорост на въртенето й около собствената й ос. Само за миг си представете Земята като кръгла топка. Заради центробежните сили „топката“ се издува при екватора навън, в резултат на КОЕТО се стига ДО сплескване ПРИ двата полюса. Ето защо радиусът от центъра на Земята (6378,160 км) до екватора е по-дълъг с 22 километра, отколкото прокаран от центъра на Земята до полюса (6356,776 км). За да стане фактическото положение още по-ясно, ПРОСТО СИ представете ЕДИН ДЕТСКИ пумпал. Хванете го мислено с ръка и го завъртете с всичка сила. Докато пумпалът се движи с постоянна, висока скорост, той стои изправен. В момента, когато оста му се отклони от вертикалната права и скоростта започне да намалява, неговото поведение се променя – той започва да се клатушка бавно, описвайки голям кръг. Колебливото въртене, с други думи прецесията, променя постоянно посоката на земната ос. Един цикъл на прецесия или така наречената платоническа година продължава около 25920 земни години. Един месец от платоническата година ИЛИ С ДРУГИ ДУМИ периодът, ПРЕЗ КОЙТО пролетното равноденствие преминава през един от дванадесетте дома, трае 2160 години. В по-малък цикъл, които всеки от нас познава – да го наречем „платонически ден“ – при обиколката си около Слънцето Земята преминава през всичките дванадесет дома, което означава, че звездният небосклон, на който наблюдаваме изгрева на Слънцето, се променя от месец на месец (Овен, Телец, Близнаци, Рак, Лъв и т.н.). Илюстрация 1: Дванадесетте зодиакални дома. На базата на прецесията на нашата планета обиколката на Земята около Слънцето се забавя малко за една година; за седемдесет и две години забавянето е около един градус. Това означава, че ние, хората, не сме в състояние да възприемем този феномен, също както не можем да повярваме, че точно в този момент летим върху планетата с невероятна скорост през Космоса. Постоянното забавяне заради осцилацията на Земята води до движение в обратна посока. Това обяснява и факта, че пролетното равноденствие вследствие на прецесията се движи срещуположно на посоката на годишното движение на Слънцето (от Овен през Риби, Водолей, Козирог и т.н.), т.е. протича в обратна посока. Елизабет Хайх ясно и разбираемо пише за голямото влияние на прецесията върху Земята: C> Земята и жителите й все още не осъзнават силите, които тя получава от Космоса, следователно не могат да ги овладеят и трансформират по свое желание. Земята приема излъчванията на Космоса, тя постоянно се къпе и плува в енергийни вълни. Всичко, случващо се на земята, е непосредствена реакция и резонанс на тези вибрации. Слънцето увеличава с неимоверна сила вибрациите на онова съзвездие, в което е в момента и с което заедно свети на Земята! С това е свързано възникването на четирите годишни времена. Вибрациите от Космоса оказват въздействие не Земята, което влияе и върху световната история; водещите идеи на религията, науката и изкуството са повлияни от излъчването на онова съзвездие, в което по време на платоническия месец се пада пролетното равноденствие. Превъплатените духове на този свят – човечеството – трябва винаги да осъществяват новата епоха и да оправдават надеждите на нейните идеи. Даден народ е духовно стадо, олицетворение на определени енергийни концентрации. Всяка епоха носи на Земята различно духовно стадо, различна раса и когато то е изпълнило задачата си да реализира идеите и да развие нова култура за времето на един платонически месец, напуска Земята, за да продължи да се развива на друга планета. В един народ обаче винаги има индивиди, които не издържат изпита в края на епохата. Те остават като изхвърлена шлака и трябва да продължат да се развиват в същия свят. Ето причината, дадена нация след голям културен разцвет изведнъж да започне да изостава. След високоразвитите прадеди внезапно идва дегенерирало и слабо развито потомство и високопоставеният и уважаван народ постепенно става безсилен и незначителен. Потомците са шлаката на нацията, която е постигнала най-високата земна степен на развитие, одухотворила се е и е напуснала Земята. Неподвижните звезди – слънцата – са големите трансформатори, които обработват съзидателните лъчи за всички световни тела и продължават да ги излъчват под формата на трансформирано и поносимо за Земята напрежение. Трансформираните лъчи достигат до нас от неподвижните звезди, които образуват съзвездията на Зодиака. Следователно, ако искаме да изобразим най-висшето, божествено енергийно излъчване, ще изберем символичната форма на онова съзвездие, което най-силно въздейства на Земята – и това винаги е съзвездието, в което в момента е пролетното равноденствие...“ C$ В значимото си произведение Елизабет Хайх няма никакво съмнение за голямото значение на прецесията и свързаните с нея действие и задача за човечеството и планетата, която обитава. >> „Древните“ вече са знаели... За да стигнем до основите на знанието на „древните“ и в крайна сметка да представим по разбираем начин взаимовръзката между познанията по астрология и прецесията и съвременния 21. век, ще разгледаме в съкратен вид предания и базирани на астрономически изчисления предсказания от различни цивилизации. Освен това ще хвърлим поглед на пророчествата от Стария и Новия завет и ще направим сравнение между предсказания от западноевропейските страни и от по-ново време. Ако осмислим нашето съвремие установяваме, че Посветените и върховните жреци от древните култури още преди хилядолетия са „прочели“ развитието на човечеството до наши дни и са разполагали с окултно, тайно знание, което ние явно сме загубили през изминалите векове. Може би част от тогавашното и през всички по-късни епохи тайно знание не се е загубило, а съгласно традицията винаги се е предавало по невидим начин, за да може да се съхрани в различните теократични общности и тайни общества? С този централен въпрос ще продължим да се занимаваме най-вече във втори том, защото сега е прието, че има „_универсален код_“, който се съхранява и пази до ден-днешен. Не може да се отговори окончателно дали става дума за библейски код, който ще разгледаме по-късно в тази връзка, – но засега, толкова по този въпрос. _Тайните общества_ имат хилядолетна традиция – те застават пред всеки обществен строй! Древните предания ясно и категорично ни посочват един повратен момент във времето – без съмнение нашето съвремие, без значение за коя точно конкретна пресечна точка във времето става дума. Много изследователи се опитват по най-необикновен начин да съставят изчисления, за да докажат в коя година ще преминем в новата епоха (ерата на Водолея). По-важно е да разберем, че през последните и през идващите десетилетия сме изложени на амбивалентността (двойственост, взаимна зависимост) на тази енергетично космическа честота на излъчване, характерно за големите турбуленции на планетата ни, които се случват при всеки преход в нов платонически месец. __Кали-юга:__ В индуизма днешната епоха се нарича _Кали-юга_ (юга е „епоха“), най-тъмната от всички „епохи“. Тя се числи към голям цикъл, наречен _манвантара_ с продължителност 25 920 години. Става дума за земните години, необходими на слънцето, за да се върне отново на мястото, в което се намира при пролетното равноденствие. Цикълът се състои от четири фази (епохи): _Двапара-юга (бронзова), Трета-юга (сребърна), Сатя-юга (златна) и Кали-юга (желязна)_. Те са като годишните времена на една голяма космическа година. C> Животът в големия Космос протича като този на индивида в различни, повтарящи се цикли, в подредена прогресия (нарастване, напредване), според Божия план и се определя от закони. През тези периоди от време на нашата планета се случват грандиозни феномени като дислокацията (разместване) на полюсите и последващото топене на ледниците, както и потъването и появата на сушата с естественото преместване на климатичните зони и раждането и отмирането на различни раси и култури. Прастарите предания на индуизма са стигнали до Запада чрез халдейската, еврейската, египетската и гръцката култура. Хезиод пише за четирите фази: първата е желязната, втората сребърната, третата медената и четвъртата златната епоха. Забелязваме, че съответства на ориенталското деление.* [* Авторова бележка №9: източник на цитата от Библиографията – 4‚S.15-21] C$ Пророчеството, което разказва за _Кали-юга_, е във _Вишну Пурана, една от най-древните и свещени книги на Индия._ От краткото обобщение по-долу ще се убедите, че направеното преди хилядолетия предзнаменование, описва точно днешното съвремие: C> Владетелите, които ще управляват света, ще действат брутално със сила, ще присвояват богатствата на своите поданици. Кастата на робите и на безправните ще вземе надмощие и ще командва всички. Животът й ще бъде кратък, ненаситна алчността й; що е милост няма да се знае. Имотните ще зарежат полевъдство и търговия, сами те ще станат роби или ще се занимават с друго. Владетелите ще наложат данъци и такси и чрез тях ще плячкосват и грабят поданиците си и ще унищожат частната собственост. Моралът и законът от ден на ден ще замират докато светът напълно се поквари и пропадне и безбожието сред хората вземе връх. Единствен стимул за благочестивост ще бъде здравата психика; единствена връзка между половете ще е страстта; лицемерието ще е единственият път към успеха. Всеки ще се смята за брахман (т.е. син на Брахма). Одеждите на жреците ще заменят техните качества. Простото измиване ще значи пречистване; Расата няма да може да ражда божества. Хората ще питат: защо да се придържаме към завещаните писания? Сватбите вече няма да бъдат ритуал. Проявите на набожност, дори все още да се случват, няма да са от полза. Всички, без разлика, ще имат еднакъв житейски порядък. Този, който притежава най-много пари, ще господства над хората, защото да натрупаш богатство – без значение колко, легално или не – ще бъде най-споделяната цел. Земята ще бъде ценена само заради Материалните й богатства. Хората ще се страхуват от смъртта и нищетата; и само това ще ги кара привидно да споделят религията. Жените няма вече да следват желанията на мъжете и своите родители. Ще станат егоистични, порочни, лъжливи, разпуснати и ще заприличат на развратни мъже. Ще пропаднат до обект на сексуално задоволяване.* [* Авторова бележка №10: източник на цитата от Библиографията – 5‚S.56f] C$ Колкото и ужасяващи да са предсказанията, повече от ясно описват нашето време. Само като се замисли човек, че са на хиляди години! __Маите:__ В Средна Америка, при _маите_, откриваме същите предания. и те преди хиляди години изчисляват, че някъде около 2000 г. Земята и човечеството са очаквани от решаващ обрат. Вижда се от календара на маите (Тзолкин), според който около 2000-та година завършва една платоническа година (25 920 години). Съвременното тълкуване на хронологията на маите показва, че настоящата епоха започва през 3113 г. пр.Хр. и продължава тринадесет _бактуна_ по 144 000 дни, т.е. един цикъл от 5125 години и ще завърши през 2012 г. __Ацтеките:__ И при ацтеките откриваме подобни астрономически изчисления, които дават основание за пророчества като на маите. Те говорят за шест големи световни епохи с различно времетраене (всяка от около пет хиляди години). .Петата епоха започва 31 114 г. пр.Хр. и ще завърши със „Слънцето на земетресенията“, за да премине в края на 2011 г. в епохата на шестото Слънце. Последната фаза преди прехода, както научаваме от един от малкото запазени източници на ацтеките (Дрезденският кодекс), ще започне с мощно слънчево затъмнение, предсказано за 11-ти юли 1991 г. Факт е, че Пълното слънчево затъмнение е наблюдавано над Латинска Америка и с продължителността си от 6 минути и 45 секунди е едно от най-дългите досега. __Хопите:__ Недалеч от маите и ацтеките, при индианците __хопи__, населяващи югозападните райони на днешните САЩ, откриваме подобни предсказания за прехода между последните две хилядолетия. В преданията си хопите се връщат дори във времето на легендарната древна цивилизация на атлантите. Митовете на хопите разказват за повече светове и раси. Първият свят е унищожен от огъня, а ледът става причина за изчезването на втория. Винаги имало оцелели хора, които преминават от първия във втория и от втория в третия свят. Третият свят се нарича __Kasskara__. Фактът, че в преданията си за него хопите споменават обвитата в мистерии Атлантида, ни подсказва колко древно би трябвало да е тяхното познание. Континентът Атлантида е бил на изток и е наречен „страната на изток“ – __Talawaitichqua__. Индианците хопи живеят от стотици години в хармония с природата и са съхранили много спиритуално и окултно знание, което днешните „цивилизовани“ поколения вече не могат да разберат. Един древен хопи е казал: _„Когато белият човек престане да се опитва да ни покръсти и започне да се вслушва в мъдростта на великия Дух на хопите, тогава всичко отново ще се върне към хармонията с природата. Но сега белият човек унищожава тази страна.“*_ [* Авторова бележка №11: източник на цитата от Библиографията – 5‚S.61] Между другото в стари каменни писмена на хопите се предричат двете големи световни войни от миналия век. Не става дума само за тях, а и за ерата на полетите, космонавтиката, глобалните промени и „края на света“, предизвикан от голяма война, земетресения и огън. И в този случай не е трудно да се проумее, че става дума за времето около 2000-та година. __Старият и Новият завет:__ В Стария и Новия завет също намираме различни указания на древните пророци, които посочват епохална промяна. В Апокалипсис* (откровение, прозрение), последната книга на Новия завет, се твърди, че ще настъпи време, когато „тъмни сили“ ще се опитат да завладеят света под „знака на Звяра“ (666). В това време на прелом ще станат големи обрати, ще избухват войни и човечеството ще бъде споходено от природни катаклизми. Следващата епоха ще бъде ера на мир на Земята. [* Според сегашната последователност на подреждане на книгите в Библията, която е установена от две хилядолетия, първа е Битие, а последната – Откровение на Йоан или Апокалипсис. По този начин Библията обхваща символично периода от създаване на земята и небето (Битие, 1:1) до появата на ново небе и нова земя (Откровение, 21:1). Според католическия списък на библейските книги, който е най-голям, Библията съдържа 46 книги от Стария завет и 27 книги от Новия завет, общо 73 книги. Според източно-православния канон книгите общо са 66. – Бел.пр.] Ако разгледаме съвременната политическа карта, ще забележим, че други предсказания на някои пророци от Стария завет свързват „края на света“ с Израел. Като последни дни на човечеството (в сегашната епоха) се обявява периодът малко след заселването на евреите в родината им. Според Захария 14. глава, Господ казва: „... Защото ще събера всичките народи на бой против Ерусалим...“. Подобни пророчества откриваме и при някои други пророци от Стария завет. За „Второто пришествие“, за „Страшния съд“, за Армагедон* – последната голяма битка между Господ и Сатаната – говорят не само песимистите, световните конспиратори и различни секти по целия свят, мнозина познавачи на Библията виждат в различни пророчества на Стария и Новия завет категорични белези за последна, голяма битка около Ерусалим в началото на хилядолетието. [* Освен библейското значение, думата днес обозначава и апокалиптична катастрофа, която би довела до края на света. Названието произлиза от иврит (Хар Мегидо) и означава „хълмът Мегидо“. – Бел.пр.] Не трябва да сме пророци, за да ни е ясно, че става дума за нашето съвремие и само един поглед към Израел е достатъчен, за да получим потвърждение за старите библейски пророкувания. „Последната битка“, която аз по-скоро бих преценил като време на превратности, като период на дълготрайни военни действия, отдавна започна! В Евангелие от Лука и от Матей има и друго пророчество в тази връзка, в което става дума за време, когато Ерусалим е обсаден от Армиите на Страшния съд: C> Ще дойдат дни, когато от това, що виждате тук, няма да остане камък върху камък, който да не бъде сринат... А кога чуете за войни и бъркотии, да се не уплашите, понеже трябва това да стане първом; ала не веднага ще бъде краят... ще въстане народ против народ, и царство против царство; на места ще има големи трусове и глад, и мор, ще има и страхотии, и големи поличби от небето... А кога видите Ерусалим, обсаден от войски, тогава знайте, че е наближило запустяването му... И ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение... @ Лука 21, 5-25 C$ __Йоан от Ерусалим:__ Йоан от Ерусалим е един от предците на основателите на Ордена на Тамплиерите. През 11. век той пророкува, че: C> Когато започне хилядолетието, идващо след хилядолетието, ще дойде мрачен, таен ред. Омразата ще е неговият закон, а отровата – неговият меч. Той ще ламти за все повече злато и ще наложи властта си над целия свят. С кървава целувка редът в договор ще свърже своите слуги... Когато започне хилядолетието, идващо след хилядолетието, земята на много места ще се разтърси, а градовете ще изчезнат. Всичко, построено без мъдростта на мъдреците, ще е под заплаха и ще бъде разрушено. Калта ще покрие селата и земята ще се разтвори под дворците. Но човекът, обсебен от гордост, твърдоглав ще остане. Той няма да чува предупреждението, което земята отново и отново му отправя...* [* Авторова бележка №12: източник на цитата от Библиографията – 7,S.18] C$ __Едгар Кейси:__ Сред многото съвременни пророци Едгар Кейси (1877-1945) е най-известният. Наричат го „Спящият пророк“, защото в младежките си години установява, че в състояние на транс може да проявява невероятни способности. В период от четиридесет години Кейси диагностицира повече от четиринадесет хиляди души без нито веднъж да сгреши! Диагностиката на заболявания е само една от областите, в които демонстрира уменията си по време на транс. Прочути стават сеансите му за епохата на атлантите и свързаната с тях поява на хората на Земята. Според Кейси ерата на атлантите приключва с потопа около 10 000 г. пр.Хр. Някои от тях успяват да избегнат голямата катастрофа, попадат в долината на Нил и стават основатели на египетската цивилизация. Кейси прави и безброй пророкувания и предсказания за световната история, развитието на човечеството и напредъка му в спиритуално отношение. Той потвърждава в пророчествата си, че ще се стигне до големи глобални промени на прага на новото хилядолетие, както вече разбрахме и от другите споменати източници. Вижда предстоящи промени на сушата, вследствие на които в бъдеще големите езера ще се влеят в Мексиканския залив (през долината на Мисисипи). В Атлантическия и в Тихия океан ще се образуват нови земи, между тях и Посейдон – един от петте останали острови при потъването на Атлантида. През 1974 г. изследователи го откриха на Бахамите пред крайбрежието на един от островите Бимини – точно както Кейси го е описал. В много други сеанси Кейси вижда големи континентални изменения, които предстоят да се случат на земята и човечеството в близко бъдеще. Цели страни, като Япония например ще потънат в морето, а горната част на Европа щяла да се промени „за миг “. За САЩ Кейси е казал: C> Най-голямата промяна ще настъпи на северноатлантическото крайбрежие. Наблюдавайте Ню Йорк, Кънектикът и околността. Много части от Източното крайбрежие ще бъдат унищожени, както и много от Западното, включително и централната част на Съединените щати. По-голямата част от Сан Франциско и Лос Анджелис ще бъде разрушена, дори още преди Ню Йорк. Части от сегашното източно крайбрежие на Ню Йорк, или пък самият град Ню Йорк ще изчезнат.* [* Авторова бележка №13: източник на цитата от Библиографията – 5,S.66] C$ В други предсказания Едгар Кейси посочва големи промени в Арктика и Антарктида и предстоящата поява на огромна цепнатина на полюсите. В заключение става ясно, че и пророчествата на Кейси съвпадат с тези от старите времена. Много от предсказанията му се отнасят за началото на новото хилядолетие. __Нострадамус:__ Най-значимият сред пророците несъмнено е _Мишел дьо Нострадам_ (1503-1566), известен под името _Нострадамус._ И досега пророчествата му затрудняват до известна степен изследователите, защото той ги е закодирал, така че човечеството да разбере значението на събитията векове по-късно: C> „При това аз определих датите, периодите и точната дата съкратено, така че хората – след като нещата вече са се случили – безпогрешно да разберат настъпилите събития като такива.“ @ (Нострадамус 1555.)* [* Авторова бележка №14: източник на цитата – Vorwort an Cäsar, Übersetzung von E. Ernst, in: Nostradamus – Astrologe, Magier, Wunderheiler, S. 126] C$ Нострадамус не е имал намерение да предотврати бъдещи световни събития с предсказанията си, защото вероятно е знаел, че видените от него премеждия са предопределени. Той е убеден, че всичко зависи от върховния Бог творец, т.е. от космическия закон за причината и следствието. В своите действия човек не е зависим, а има свободната воля да решава и винаги взима решение – във всяко свое деяние – без значение дали действа съгласно Божия (или космически) ред или в противоречие с него. Божият (космически) план ще продължава да се изпълнява циклично. Вследствие на това ще се изрази в материята и ще стане видим. Несъмнено Нострадамус е решил напълно съзнателно да не се намесва в събитията на бъдещето, за да се подчини на космическия закон за причината и следствието (и свободната воля на хората), които той приемал като Божи закон. Ако беше разкрил пророчествата си без да ги закодира, бъдещи събития щяха да станат известни. По този начин Нострадамус щеше да се намеси в свободната воля на действащите лица в отделните епизоди и съзнателно да предизвика ответна реакция на определени събития. Представете си, че сънувате пророчески сън, свързан с много близък за вас човек. На следващия ден се срещате с въпросното лице и му разказвате подробно какво сте сънували. Ако приемем, че сънят наистина е визия на предстоящо събитие, т.е. ще се сбъдне, в момента, в който му го разказвате, вие оказвате влияние на бъдещите му преживявания. Всъщност вие го препрограмирате и има вероятност събитията да не се развият по начина, по който сте ги сънували. Ето защо Нострадамус нарочно пише по закодиран начин, така че съответното събитие е ставало разбираемо едва след настъпването му. Със сигурност за начина на изразяване е допринесла и политическата ситуация по негово време и свързаната с нея власт на църквата. Тогавашните властимащи щели да преценят пророчествата му като подстрекателство и да го отстранят. Нострадамус произлиза от еврейско семейство и цял живот се опасявал, че ще стане жертва на Инквизицията, което се подсилва и от факта, че той се занимава и с някои изкуства и науки, забранени по онова време от католическата църква, към които (пак по заповед на църквата) се числи и астрологията. Още като млад лекар, борейки се срещу чумата, Нострадамус изпитва това отношение на гърба си. .Трябвало да напусне Франция за доста дълъг период, в противен случай щял да се озове на кладата като „вещер“ и „сатанински лечител“, служещ си с тайнствени сили: C> „Аз вземам под внимание тезата на истинския спасител: „Ако не искате да захвърлите святото на кучетата, хвърляйте перли пред свинете, за да не го стъпчат с нозете си и после като се обърнат да унищожат и вас самите.“ Това ме караше да си държа езика зад зъбите и по-рядко да плъзгам перото си по хартията.“* [* Авторова бележка №15: източник на цитата – ebd. Nostradamus zitiert Matthäus 7, 6] C$ Нострадамус е предсказал през 16. век с точност събития, като например Френската революция, подробности от кариерата на Наполеон и изгнанието му на остров Елба, факти от Втората световна война, като инвазията в Европа, линията „Мажино“, първоначалния триумф на Германия и смъртта на Мусолини.* [* Авторова бележка №16: източник на цитата от Библиографията – 9, S. 39] В игрословици откриваме дори завоалирани намеци за Пастьор, Франко, Хитлер („Хистер“), Рузвелт, използването на атомната бомба и Иракската война, основаването на държавата Израел. Въпреки че до ден-днешен не са разшифровани окончателно посочените от Нострадамус сведения за периодите от време, все пак е факт, че той е видял конкретни събития и във връзка с прехода към настоящото хилядолетие. Според него човечеството е изправено пред обрати в политическо и глобално отношение. Тези преломни събития са сравними с потопа от Библията. След това за човечеството, преживяло периода на катастрофи и войни, започва златна епоха, която след известно време (Нострадамус не посочва точна дата) отново ще премине в период на Конфликти. Във въведението на своята „Книга на предсказанията“ той е написал: C> „Аз почвам в настоящото време... и виждам далеч напред чак до събитието, което според най-старателните изчисления ще се състои в началото на седмото хилядолетие (по летоброенето на Стария завет, т.е. в началото на 3-то хилядолетие след Христос)... Щом по законите на небето Сатурн отслаби мощта си, светът ще се приближи – както и изчислено – към преврат, който ще промени времето (une anaragonique revilution).“* [* Авторова бележка №17: източник на цитата от Библиографията – 7, S. 18] C$ Илюстрация 2: Мишел дьо Нострадам (Нострадамус); ясновидец, лекар, природолечител и астролог; живял от 1503 до 1566 г. в южна Франция. Той е най-забележителният ясновидец на Запада. >> Войната в Близкия изток Във връзка с политическата действителност в Близкия Изток има множество обширни и конкретни предсказания. Особено след началото на първата война в Залива прогнозите за военните действия в този регион и пророчествата, свързани с тях, се разглеждат и проучват с особено внимание. На 12-ти март 2003 г. изглежда се сбъдва едно от пророчествата на известния ясновидец Алоис Ирлмайер. На този ден, около 12,30 часа, сръбският премиер Зоран Джинджич става жертва на Целенасочен атентат. Няколко атентатори застрелват политика от голямо разстояние. Спешната операция не успява да спаси Джинджич. Изненадващо в много ежедневници подлото убийство се разглежда като второстепенно събитие. Какво значение има то по отношение на пророкуванията за Трета световна война показва направеното от именития ясновидец Алоис Ирлмайер предсказание, свързано конкретно с нова близкоизточна война и произтичащите от нея събития. От предсказанията му става ясно, че създадено на Балканите напрежение ще предхожда нова война в Близкия Изток: C> „Всичко крещи мир, шалом! И тогава ще се случи – отново ще пламне войната в Близкия Изток, в Средиземно море ще застанат една срещу друга големи флотилии – ситуацията ще е напрегната. Но искрата в бурето с барут ще бъде хвърлена на Балканите: виждам „големец“ да пада... и тогава ще последва сблъсък след сблъсък. Двама мъже убиват високопоставената личност, платили са им други хора. Единият убиец е нисък, мургав, а другият е малко по-висок, със светъл цвят на кожата. Мисля, че ще стане на Балканите, но не мога да кажа къде точно.“* [* Авторова бележка №18: източник на цитата от Библиографията – 104‚S.l49] C$ Еврейската дума shalom означава мир. В случая обаче трябва да се разбира като намек за Израел, за когото конфликтът в Близкия Изток означава война или мир. Очевидно предсказанията на Ирлмайер могат да се свържат единствено с конфликтите с палестинците, от друга страна обаче, между Израел и съседите Египет и Йордания има сключени мирни договори. Интересно е, че и някои виждания на великия Нострадамус съвпадат с предсказанията на Ирлмайер: C> „Преди войната ще падне голямата стена: великият човек ще умре, внезапна и печална смърт. Флотът е почти готов, плува по море. Земята червена ще е от реките кръв.“* [* Авторова бележка №19: източник на цитата от Библиографията – 5, S.131] C$ В друга строфа (ІІ / 57) Нострадамус пише: C> „Велик крал (държавен глава) под ръцете на млад мъж скоро след Великден. Бъркотия, острието на нож. Вечност. Трагично време, огънят излиза от върха на жезъла (оръжие). Трима братя трябва да бъдат ранени и убити.“* [* Авторова бележка №20: източник на цитата от Библиографията – 5,S.131] C$ Аналогията в пророчествата на ясновидците Нострадамус и Ирлмайер е очевидна. и двамата несъмнено _виждат_ като отключващ фактор за войната в Близкия Изток убийството на високопоставена личност, вероятно на Балканите. По всичко личи, че с убийството на сръбския премиер Зоран Джинджич предсказанията се сбъдват. В друг свободен превод на Нострадамус (строфа V/ 25) относно грозящо начало на война в Близкия Изток се казва: C> „Когато Марс, Слънцето и Венера застанат в Лъва, арабският владетел ще покори по море господството на църквата; Милион войници готови са да се изправят срещу Персия; Турция и Египет, с хитрост разделени, светкавично ще бъдат отстранени (един след друг?).“* [* Авторова бележка №21: източник на цитата от Библиографията – 94, S.207] C$ Бернар Бувие интерпретира строфите по следния начин: C> „Всяка година от 24-ти юли до 23-ти август Слънцето е в знака на Лъва. До 2000 г. Марс и Венера ще се срещнат в този знак само на 21.08.1998 г. Един милион войници са около 75 дивизии, т.е. въоръжените сили, които съставляват армията на Ирак (срещу Иран). Нострадамус пише „готови са“. Мирновременната отбранителна армия на тази страна, не се състои от един милион войници. За да е на разположение подобна войска, войниците трябва да се мобилизират в навечерието на война. Целта на една агресия на Запад в посока Истанбул и Египет, за да се премахне властта на църквата отвъд Средиземно море, са териториите на НАТО и Рим и южният фланг на Европа. Подобно прилагане на сила има изгледи за успех. Само ако се осъществи хитро и тайно с руско нападение на централна и северна Европа. В противен случай операцията е обречена на неуспех. Човек не може да бъде сигурен също така, дали тук се описва ситуация за начало на Трета световна война или става дума може би за събитие, което е в далечно бъдеще и описва ново противопоставяне на християнския запад.“* [* Авторова бележка №22: източник на цитата от Библиографията – 94, S.207] C$ Има още много други интересни предсказания на различни ясновидци, които обаче няма нужда да разглеждаме тук. С примера за Ирлмайер (1894-1959) стана ясно, че в контекста си пророчествата заслужават повече внимание от отделянето им до момента. Провиденията на Ирлмайер във връзка с войната в Близкия Изток и убийството на _държавник_ (Джинджич?!) изглеждат неоспорими. В различни ислямско-арабски източници за предстоящата Трета световна война също като повод се изтъква Близкият Изток. Един текст, които се цитира в различни ислямски източници, е поместен в списание Der Morgenstern*: [* Авторова бележка №23: източник на цитата – Zitiert aus: Der Morgenstern (Nr. 9 – 1420/1999, Seite 20), Zeitung einer moslemischen Bruderschaft in Deutschland] C> Големите знамения на Qiyamah (Страшният съд): Война между християни и мюсюлмани, Половината християни обаче са на страната на мюсюлманите. Вражеските християни превземат Константинопол (Истанбул), но той ще бъде освободен. Християните отново се обединяват помежду си И завземат Сирия и части от Арабия... C$ Заради съвременното политическо напрежение особено интересни са прогнозите във връзка с Палестина. Следният текст е от свещеника __Дон Боско__ (1815-1888), който от деветгодишна възраст имал видения, често с апокалиптичен характер. Виденията му са записани и част от тях публикувани. Впрочем църквата го обявява за _светец_. C> „Земите на святата Палестина ще бъдат завладени отново, и на купола отгоре ще бъде вдигнат латинският кръст.* [* Латинският кръст е най-разпространеният християнски религиозен символ в западния свят. По традиция се смята, че Христос е разпнат на такъв кръст, оттук и другото му наименование – кръст на Разпятието. Обикновено е изработен от необработено дърво, но понякога го покриват със злато, което символизира славата, или с червени петна (кръвта Христова) върху зелен цвят (Дървото на живота). Тази форма, толкова сходна с човешка фигура с разтворени ръце, е символизирала Бога в Гърция и Китай много преди появата на християнството. – Бел.пр.] Тогава ще настъпи мир, какъвто не е бивал досега... “* [* Авторова бележка №24: източник на цитата – zitiert aus. Bruno Grabinski, “Flammende Zeichen der Zeit“ zitiert aus “Unita cath.“ Vom 30.April 1916); siehe auch Stephan Berndt, „Prophezeiungen“‚ Alten Nachricht in neuer Zeit, S. 161] C$ Смисълът на последната фраза („небивал мир“) в никакъв случай не се е отнасял за завземането на територии от Израел след 1945 г. Някои автори интерпретират „завладяване на Палестина“ от християните като техен опит за омиротворяване на конфликт в региона, което от днешна гледна точка трудно бихме могли да си представим. Трябва да се предположи, че при бъдещо завладяване на Палестина от християните Ерусалим сигурно ще бъде превзет, защото в крайна сметка всичко се върти около _Свещения град!_ Много е вероятно с думите от втория ред (_„на купола отгоре“_) да се има предвид джамията „Ал Акса“ или позлатения „Купол на скалата“. Въпросът за суверенитета на Храмовия хълм е един от най-централните, вълнуващи различните религиозни общности в Ерусалим и все още не е окончателно изяснен! В момента изглежда е изключено проблемът да се реши с дипломатически средства, т.е. без война. Това би било в противоречие и с пророчествата, които се отнасят за _апокалиптичния_ Ерусалим. Те всъщност предсказват, че спорът за свещения хълм ще продължи докрай. Ако стане така и избухне голяма война – повсеместен пожар – в арабския свят, която би могла да произтече от втората война в Залива през 2003 г., тогава наистина е възможно тежко поражение за САЩ. Подобна ситуация ще окаже решаващо въздействие върху позицията на Израел, както естествено и на въпроса, чие владение остава Храмовият хълм. Израелците, които без силния си американски съюзник, ще изпаднат вероятно в много затруднено положение, биха могли тогава теоретично да получат подкрепа от европейците (християни). Ако това се случи, ситуацията с _„латинския кръст на върха на купола“_ няма да е далеч от истината. Близкото бъдеще ще покаже. Във всеки случай препоръчително е да се занимаем по-усилено с предсказанията. Най-известните автори, които са дали мнението си по тази тема (van Helsing, Bouvier, Brendt и други) са посочени в библиографията! Наред с конкретните твърдения за предстояща война в Близкия Изток има и видения за воденето на химическа война и използването на ядрени оръжия! Още веднъж ще се спрем на ситуацията с Ню Йорк, защото за _негласната_ столица на САЩ, както вече казахме, съществуват недвусмислени твърдения от различни ясновидци. Признак за това, че предсказаното разрушаване на града е вероятно, очевидно са атаките от 11ти септември. >> Разрушаването на Ню Йорк След атентатите на 11-ти септември пророчествата за разрушаването на Ню Йорк придобиха съвсем нова светлина. Кой би могъл да си го постави за цел и най-вече кой има техническите и военни средства за толкова мащабен удар? И защо точно Ню Йорк? Ако разгледаме политическите взаимоотношения в Близкия Изток и ролята на САЩ в сценария, последният въпрос ще намери отговор. Като се има предвид, че подстрекателите са ислямисти, което и досега все още не е доказано, ударите от 11-ти септември имат голямо символично значение! Нека не забравяме, че Ню Йорк се определя от мнозина като _тайната_ столица – и по отношение на проектите за изграждане на Новия световен ред. Всички решаващи инициативи в световната политика и световната икономика идват от Ню Йорк (Уолстрийт, ООН и т.н.). Свързаните с Ню Йорк предсказания в наше време стават централна и реалистична тема (тук само за миг обръщаме внимание на факта, че в своята „Книга 3 – Третата световна война“, на страница 300, Ян ван Хелсинг още през 1996 г. е предвидил това събитие). __Земеделският стопанин от Кремс__* (род. 1939 г.) вижда в началото на Третата световна война локален конфликт на Балканите и унищожаването на Ню Йорк: [* Исторически австрийски град, живописно разположен на р. Дунав, на 70 км западно от Виена. – Бел.пр.] C> Наводненията в Средиземноморския район ще бъдат предизвикани от избухвания на ядрени оръжия, които ще започнат в по-голяма степен в Адриатика. Трусовете при нас ясно ще се усетят. Вече по време на войната Ню Йорк неочаквано ще бъде разрушен от малки експлозиви, които ще избухнат много ниско. Всичко ще изглежда така, сякаш къщите са отнесени от ураган. Не видях в огнището на експлозията нищо, което да гори. Ще се случи около обедно време. Видях всички подробности ясно и ги разбрах необичайно добре. При нас (Австрия) по това време все още няма да има война. Когато за първи път съобщиха по радиото за разрушението, аз тъкмо исках да хапна малко. В разрушаването на Ню Йорк видях подробности, които човек никога не би могъл да види с просто око. Действието се развиваше много по-бавно от обикновено. Видях града във всичките му подробности. Един тъмен обект падна отгоре върху извиващ се път. Гледах като омагьосан това тяло, докато то се пръсна. Първо имаше отломъци, после и те се пръснаха. В този момент още не разбирах какво се беше случило. Първото взривно устройство избухна няколко къщи по-нататък зад една по-голяма, която по дължина беше разположена на брега на морето, другите, погледнати от морето, бяха малко по на юг зад нея. Къщите не падаха и не се сриваха, а най-често бяха отнасяни от огнището на експлозията цели, само леко наклонени. Конструкцията им се разпадаше направо отдолу. Отпред изглеждаше, като че ли потъват в земята.* [* Авторова бележка №25: източник на цитата от Библиографията – 5,S.169] C$ След атентатите на 11-ти септември във връзка с тези и други видения на ясновидци се предположи, че в описанията им става дума именно за тези покушения. В тях се има предвид, че пълното унищожаване на световния град Ню Йорк ще продължи на етапи. Както изглежда, няма съмнение, че причината за атентатите е една: унищожаване на Ню Йорк за отмъщение! Подбудителите може да са от арабско-ислямистки среди. Има голяма вероятност атентатите да са свързани с ангажиментите на САЩ в Близкия Изток. Трябва да е в отговор на това, което американците са направили на арабите. В заключение нека си припомним, че между другото и известният американски ясновидец Едгар Кейси предсказа разрушаването на Ню Йорк, както вече беше споменато на предходните страници: C> По-голямата част от Сан Франциско и Лос Анджелис ще бъде разрушена, дори още преди Ню Йорк. Части от сегашното източно крайбрежие на Ню Йорк, или пък самият град Ню Йорк ще изчезнат. C$ >> Обобщение и перспектива Ако разгледаме пророчествата и астрономическите изчисления, като започнем от древноиндийските предания от епохата на Кали Юга и стигнем до предсказанията на Нострадамус, откриваме неоспорими съвпадения. Днес, в началото на 21. век, човечеството е на прага на цикличен поврат. Предстоящият период ще се характеризира с глад, войни и глобални катастрофи. След този продължителен „тъмен период“, през които повече от половината човечество ще бъде унищожено, следва период на мир – „златна епоха“, която след известно време отново ще премине в период на вълнения и конфликти. Познанията по астрономия на древните върховни жреци за прецесията, загубили се след това през вековете, ни дават точния шифър към пророческото знание на древните цивилизации. Днес се предполага, че запознатият с античната астрология Нострадамус също е имал представа от древните, окултни писмена, с помощта на които е бил посветен в ясновидските практики. Може да се смята, че пръв негов учител е дядо му които го въвежда в еврейското тайно учение. В годините между 1532 и 1549 Нострадамус прекарва дълги периоди от време в абатството на Орвал / Лотарингия и в манастира на Шамбери*. Орвал е женският метох на манастира на свети Бернар (манастира в Клерво), един от основателите на Ордена на тамплиерите. [* Фр. Chambéry – град в Източна Франция. – Бел.пр.] Изследователят на Нострадамус Жерар дьо Сед твърди, че по време на осемнайсетте месеца, които Нострадамус прекарва в Орвал, той е посветен в някаква страховита тайна. Според Сед от този момент нататък Нострадамус принадлежи на строго организираното тайно общество – наследник на тамплиерския орден – Ордена на Сион (_Prieure de Sion_), които се появява публично едва през 1956 г. (ще се върнем отново на Ордена на четвърта глава). Ако проследим информациите на изследователя, ще предположим, че по този начин Нострадамус получава достъп до тайните на тамплиерите. Ако е било така, той е имал връзка със знанията на Енох, Моисей, Езекил, Йоан Богослов (от Патмос) и други. Всички те, чрез достъпа си до определени познания (астрология, алхимия и кабала) и специални инструменти, са познавали маршрутите на нашето човечество, на планетата ни, имали са достъп до така наречения _„ключ на Енох“_ или до структурните и координационни планове на еволюцията. В случая с Нострадамус трябва да се изтъкне важното значение на една особеност. Историята и преди всичко днешните медии говорят винаги само за големия ясновидец с изключителна дарба. Не може да се отрече, че той наистина трябва да е имал такава. Днес са безспорни и обстоятелствата около неговия произход, благодарение на които той има широк кръг от познати и множество контакти, дали му възможност за достъп до строго секретни документи и окултни практики. Разшифроването на пророчествата на Нострадамус в цялостното му творчество по-скоро ги разкрива като добре подредена картина на минало, настояще и бъдеще. Колкото ужасяващи са прогнозите, толкова голямо е и изконното ни общо желание за един по-добър свят. Има нещо, което също буди интерес както в много стари пророчества, така и в тези от наши дни. Често се говори за нов Спасител, за нов Учител на мъдростта, който с ще се появи след периода на големите превратности и ще представлява Божественото Съзнание. От предсказанията на Нострадамус следва, че през новата ера решаващият подем ще дойде от Изтока. На няколко места той посочва, че новото Божествено Съзнание ще бъде създадено от една личност. Познаваме подобни предсказания за новата, наречена още „златна епоха“ и от християнските предания, които много християни и много секти по света отъждествяват със завръщането (Второто идване, Второто пришествие) на Христос. От Нострадамус научаваме: C> Той ще дойде от Изток, ще носи жезъл, ще възобнови подправените религии, той принадлежи на родословие отдавна смятано за мъртво, облечен в широки одежди с цвета на розата, той е отхвърлян и броди безспир.* [* Авторова бележка №26: източник на цитата от Библиографията – 6, S. 273] C$ Във връзка с новото Божествено съзнание често се предрича и упадъкът на старите религии. Според него всички велики религии ще се разпаднат. Джон Хог, един от най-известните интерпретатори на Нострадамус, пише по този повод: C> Тук-там между всичките апокалиптични видения се появяват и предсказания, чийто лайтмотив е ново религиозно съзнание, което, така казва той, ще се появи, разпространи и достигне разцвет... Нострадамус категорично известява за напълно нова религия. Това от самото начало изключва традиционни религии като християнството, исляма, юдаизма, будизма и индуизма. Колкото до католическата църква, една от най-големите религии, той ясно предрича гибелта й. Всъщност, коя е новата религия?* [* Авторова бележка №27: източник на цитата от Библиографията – 10, S. 170f] C$ От друг текст на Нострадамус става ясно, че тази религия не е нова и има силата да развенчае големите религии с изостаналата им догматика и материалистичния им стремеж: C> Когато беда нова наближи... ще се появи наследник на родословие отдавна смятано за мъртво, който на драго сърце ще освободи хората от робството и ще ги постави под защитата на Марс.* [* Авторова бележка №28: източник на цитата от Библиографията – 10,S.175] C$ С оглед на съвременната политическа ситуация в Близкия Изток и втората война в Ирак е очевидно, че пророчествата за мрачната епоха и Трета световна война са на път да се сбъднат. В този контекст виденията на различните ясновидци за гибелта на Ню Йорк добиват особено значение след в атентатите от 11-ти септември. Пророчествата, част от които са отпреди хиляди години, описват много точно съвременната ситуация в света, както вече установихме до тук. Робството и потисничеството също са реално описание на състоянието, в което е изпаднало днес по-голямата част от човечеството. И така, най-напред ще се спрем на въпроса за произхода на християнството. В тази връзка трябва да хвърлим светлина и върху другите две Авраамови религии, защото трите религии в света – юдаизъм, християнство и ислям – както е известно, имат общ корен: Авраам! По-нататък в книгата ще стане ясно колко е важно търсенето на следите на общото начало, защото противоположните становища съответните идеологии на тези три религии оказват до ден-днешен решаващо влияние за политическите конфликти на нашата планета. > Глава 2 > Произход на Християнството - Има ли църквата или _антицърквата_ доказателства за истинската самоличност на Исус? - Какво влияние оказват полемиките за Исус на съвременния свят? - Как е успяла църквата да поддържа във времето недоказаните си тези за Исус? - Каква роля играят в тази връзка Вселенските събори от новата ера? - Каква роля играе в този процес политическата власт на църквата? >> Тайни съюзи от хилядолетия E> „Няма религия по-висша от истината.“ @ Е. П. Блаватска E$ Във връзка с втора и трета глава тук е мястото да обърнем внимание на приложенията в края на книгата. В тях е поместена между другото и таблица, в която в хронологичен ред са обобщени най-важните исторически събития, разгледани предимно в тези две глави. По-нататък в книгата ще обсъдим различни тайни обществени групировки, като веднага трябва да отбележим, че не е възможно да анализираме всяка една от тях в детайли, защото за целта ще са ни нужни повече от два тома. Особено през последните двеста и петдесет години различни тайни общества проникват целенасочено, за да изградят в световен мащаб почти невидима мрежа от банки, застрахователни дружества, хиляди различни групи и фондации, международни фирми, промишлени концерни и държавни органи, чиито водещи кадри са членове на тайните общества – действителните управляващи и господари на света както те си мислят. Целта им може да се формулира само с няколко думи: манипулация, управление и поробване на масите, радикално унищожаване на човечеството и централно _(Едно) световно управление._ Предварително трябва да отбележим, че има три понятия, които непрекъснато ще срещаме във връзка с тази тема: __Световна конспирация, Нов световен ред и Единно световно управление.__ По-долу ще използвам предимно понятията __Единно световно управление и Нов световен ред.__ В тази връзка неминуемо ще разгледаме въпроса, по какво изобщо се различават елитарните стратези на съвремието – например илюминатите („просветлените“), които се стремят към централно световно управление под тяхна власт – от могъщите стратези на големите религиозни общности от миналите векове и хилядолетия. В най-широк смисъл всяка идеология винаги се подчинява на висши религиозни, духовни или спиритуални идеи. Претенциите за абсолютност (ще се спрем по-подробно на темата) на Авраамовите религии стоят в днешно време, както и в миналото, в основата на почти всички политически конфликти на планетата ни! От хилядолетия те преследват една-единствена цел – да превърнат претенцията си за абсолютност в световно господство. Днес като че ли сме изправени пред кулминацията на този последен, решаващ сблъсък – която всъщност бележи най-ниската му точка. Истинската заплаха за нашето време в общи линии е свързана с реакционните, догматични идеологии на великите религии и с техните идеи за абсолютност, т.е. че могат да освободят света само поробвайки човечеството. Нали създаването на централно световно управление се основава в крайна сметка също на определени идеологии и не може да се тълкува като нещо по-второстепенно от __„религиозна идея“__! В такъв случаи какво се е променило? Очевидно само идеологията („религиозната идея"), средствата, а с това и властта, която различни елитарни организации в света прилагат, за да наложат крайната си цел – централно световно управление под тяхно господство. Едва ли има съмнения, коя могъща индустриална държава управлява проекта! Легитимно ли е преследването на подобна цел? Независимо, че легитимността винаги се определя от властта: __„Правото е на страната на силните...“__ – с което се приемат и всички средства за постигането на крайната цел. _Подтиснатите (угнетените)_ винаги обвиняват господарите си. В глобалната битка за световно господство винаги има най-малко две конкурентни сили, също както на бойното поле един срещу друг застават два противника. Но _лошият_ неизменно е другият, идеологията на другия е неправилната и т.н. – важно е да се разбере, на коя страна е застанал човек. Световните религии правили ли са нещо друго през вековете? Запазването и увеличаването на тълпите вярващи, съответно съхраняване на идеологията им („религиозната идея“), с цел теократическо господство* се е основавало на същите силови структури, които и до днес съществуват в различните тайни общества: манипулация, подтисничество, експлоатация и оглупяване на народа. Какво се е променило? [* Теокрация, _полит._ – форма на обществено управление, при която главата на църквата и духовенството изпълнява функциите на светската власт; политическо господство на духовенството. – Бел.пр.] Нима безумието, омразата и религиозният фанатизъм, които върви ръка за ръка с безгранично невежество, не са в наше време заплаха за целия свят? Цялата неправда и тайните задкулисни игри, които се разиграват сега на планетата Земя, стават логични и разбираеми само от по-висша и каузална гледна точка. Как иначе например може да се обясни пророческото познание на египтяните, шумерите и много други древни цивилизации за нашето съвремие? Ние живеем без съмнение в най-мрачната (най-ниската точка) от всички епохи, наричана в индуизма Кали-юга, за която още преди хилядолетия се предвещава, че е цикличната най-ниска точка в човешката история. Мрежата на различните тайни общества все повече се разклонява през вековете. Ако от днес, началото на 21. век, се върнем назад до началото на християнското летоброене, т.е. до т.нар. _„час нула“_, ще се натъкнем при своето пътешествие във времето на стотици тайни съюзи и такива, които се приемат за съзаклятия, но изчезват от полезрението по-бързо, отколкото им се искат. Някои тайни съюзи се появяват в определен момент в публичното пространство и отново изчезват след известно време или се стига до разпадането и сливането им с други организации. „Новите читатели“ на тази тема в хода на настоящата книга често ще поклащат учудено глава, колко много са понякога днес т.нар. „тайни“ световно-политически въпроси и дела в политиката и масонството, които са широко разпространени и документирани. Политиката и масонството винаги са били свързани помежду си! Мислите ли, че в момента нещата са различни? Днешното информационно и медийно общество, което както знаем, е в ръцете на няколко могъщи медийни величия, владее бизнеса и ни поднася света на малък сребърен поднос. Това означава, че който днес е _онлайн_ може да излъчва и приема неимоверно голямо количество информация, и то за кратко време. Опияняващото усещане обаче мами и се натъкваме на уловката: _ние не знаем, кое е вярно или невярно!_ Информаторите и пропагандаторите, които моделират общественото мнение са наясно, но самите те в по-голямата си част са само изпълнители и не забелязват тънките нишки, на които всички заедно висят като марионетки. Стремителното развитие на техниката през последните десетилетия даде на малък брой богати и могъщи личности и групи на нашата планета Земя множество предимно невидими възможности за по-добро управление и манипулиране на хората от когато и да било в човешката история през последните хилядолетия (!). Никога досега в историята човек не е бил управляван по-целенасочено и по-успешно, отколкото в днешния съвременен свят – сега човекът е „роб“ повече от всякога! Корените на тайните общества и религиозни групировки са назад в хилядолетията. Няма съмнение, че следите могат да се проследят до Древен Египет, по-точно казано, те ни отвеждат в свещения и най-голям духовен център на античността – __Хелиопол__, както и към древната и високо развита шумерска цивилизация, в земите между реките Тигър и Ефрат – Месопотамия. По-нататък в книгата ще стане ясно, че немалка част от преданията и легендите от Стария завет просто са взети от шумерските и египетските ръкописи и предания. Ето защо много по-късните писмени текстове на Стария завет в много отношения – исторически и от съвременна гледна точка – нямало как да заемат своето място и с право в днешно време просто попадат в царството на митовете и легендите. Някогашният духовен център Хелиопол се е простирал на площ от около 900 000 квадратни метра и е бил заграден с огромен зид. Точната година на построяването му не е окончателно изяснена, но корените му могат да се проследят назад поне доІІІ династия (2700 г. до 2575 г. пр.Хр.). Хелиопол е смятан за най-забележителния университет в света. Горе-долу по времето на Новото египетско Царство (ХІХ династия) там действат около тринайсет хиляди жреци. Около двеста години преди това не някой друг, а Моисей е посветен в Хелиопол _„в цялата мъдрост на Египет“._ Не само следите на Моисей водят към Древен Египет. Както ще бъде доказано в следващата глава, със страната на Нил, фараоните и духовния център Хелиопол са свързани далеч по-силно и дълбоко, отколкото смята днес християнството и признава духовенството, патриархът на християнството Авраам, Йосиф, Давид и Соломон, като с тях назоваваме само някои от главните действащи лица в Стария завет. Истината отдавна се знае – но, нека засега спрем до тук! Хелиопол е най-известният център на знания в античния свят. Само като си помисли човек, каква съкровищница от знания е Александрийската библиотека и колко трагични са последиците от унищожаването й за идните поколения, равносилни на дълбоко пропадане във всяко отношение. Падението на културно, социално, религиозно и научно равнище междувременно намира израз в различни крайности, като например безбройните кръстоносни походи „в името Господне“! Днес се питаме, на кой бог са се молели навремето „духовните“ и отвърнати от Бога масови убийци? По-нататъшните исторически събития са стръмно спускане към дъното. Падането завършва някъде в дълбокото блато на Средновековието: чума, войни, „светата“ Инквизиция и Птолемеевата представа за света господстват над Европа. Нека накратко се върнем на мистериозните школи от древността: те са центровете на тайните и окултни науки. Върховните им жреци са посветени във висша степен духовници, които предават своето знание смирено, скромно и с мъдра прозорливост. Духовенството било компетентно по всички житейски въпроси. Не само духовната и мистична сила, но и политическата власт е съществено повлияна от него и се олицетворявала от фараона. Религия и държава били едно неделимо цяло. Единството на религиозно и държавно управление, което от край време отговаря на традицията, се наблюдава и днес все още в много страни от Изтока. Както в случая с ранната висша цивилизация в земите на Месопотамия и най-ранната шумерска цивилизация, мистичното и окултното познание на египтяните се появява на практика без видими и неоткрити до днес стадии на преход, които трябвало да продължават векове, дори хилядолетия. И отново си задаваме въпроса, как висшите познания по музика, математика, астрономия, астрология (астрономия и астрология първоначално са били една наука) и архитектура са могли да достигнат своето съвършенство. Тук е моментът, скептично настроените читатели и природоизпитателите да осъзнаят, че в някои области египетските учени са били по-напред от днешните и са притежавали познания, които според съвременното схващане за наука трябвало до голяма степен да бъдат открити едва хилядолетия по-късно. Препоръчвам на скептиците да обърнат внимание на астрономическите и математическите данни на Голямата пирамида в Гиза и на феномена на прецесията, които подробно разглеждам в първата си книга „По следите на боговете“. В това отношение специална роля играе знанието за прецесията – и по онова време и сега – разликата е, че днешните учени и археолози, най-често поради незнание, не включват този научен аспект в опитите си да получат обяснение за широкия спектър от знания на „Древните“. В наши дни голямо значение имат най-вече религиозните принципи, независимо дали учените се ръководят от християнски, мюсюлмански или други религиозни мотиви. Това показват и професорите Джорджо де Сантиляна и Херта фон Дехенд в необикновеното си произведение „Мелницата на Хамлет“. Двамата учени излагат в забележителния си труд множество митични и иконографски факти, за да докажат, че феноменът на прецесията съществува. След дългогодишна изследователска дейност Сантиляна установява големия дефицит на знания на съвременните учени в тази област: C> Съвременните археолози демонстрираха допотопно незнание в областта на астрономията, некомпетентност, която стигна толкова далеч, че някои от тях дори не знаеха, че феноменът на прецесията изобщо съществува. C$ Днес ни делят повече от две хилядолетия от древните гърци и римляните! Когато обаче гърците и римляните стъпват на световната сцена, прахът от вековете и хилядолетията вече покрива останките на египетската високоразвита цивилизация и е прозряно от велики исторически личности, като Платон например, които казва: C> Ние, гърците в действителност сме деца в сравнение с този народ, чиито предания са десеторно по-стари (отколкото нашите). И докато в страната ни нищо не се съхранява за дълго като скъп спомен от миналото, Египет е записал и съхранил за вечни времена мъдростта на древността. Стените на неговите храмове са покрити с надписи, а жреците постоянно имат пред очите си това божествено наследство (...). Всяко поколение предава на следващото непроменени свещените неща като песни, танци, ритми, ритуали, музика, живопис, които са от незапомнени времена, когато боговете още управлявали на земята в началото на всеки държавен строй. C$ Подобно изказване прави и римският философ Луций Апулей през ІІ в. сл.Хр.: C> „О, Египет, Египет! От твоята мъдрост ще останат само легенди, които за идните поколения ще са само фантазия.“ C$ В края на египетския период започва важна промяна: нарушава се равновесието във властовите отношения между владетеля, т.е. представителя на народа и духовентството, което набира мощ. Промяната се изразява по-скоро в разделение, разцепление в държавната власт, от една страна, и властта на жреците, от друга страна, които вече упражняват влиянието си върху народа от два отделни лагери. В резултат се стига до там, че духовенството заедно със своето мистично и окултно знание все повече минава в „нелегалност“, защото стремежът за власт на политическите господари води след векове дори до преследвания и убийства. През първите столетия този аспект се изтъква настойчиво от църквата и тя има основание. Световни и църковни властимащи се опитват с всички средства да унищожат различни окултни учения, които възникват в младата (!) християнска религия и успоредно с нея. Гностицизмът е потъпкан. Император Константин (след 325 г.) забранява всякакви мистериозни служби, култа към Митра, Бакхус, Серапис и Кабирите. Той пресича и разпространяването на гностицизма (отново ще се върнем на този въпрос по-късно). Неговите приемници Валентин (372 г.), Теодосий (381 г.) и Теодосий ІІ (450 г.) подновяват тези забрани. Християнската общност умишлено налага огромна власт: особено евреите и техните значително по-стари традиции заслужават недоверието й. Катарите са унищожени, както и мюсюлманите при различните кръстоносни походи – в името Господне (!). Принципно не съществувала възможност за отклоняване от легалното учение. Църквата със сила пресича разпространението на теории, които не отговарят на представите на времето, и те не намират приложение – поне не официално. Политическият натиск срещу „забранените“ секти и тайните общества предизвиква навсякъде в Европа потулването им в нелегалност. Този аспект преминава като невидима нишка в историята през следващите векове. Най-добрият пример несъмнено е по-късната съдба на Ордена на тамплиерите, който след светкавичния си възход, свързан с несметно богатство, е забранен и почти унищожен от римокатолическата църква. Ако разгледаме банкнотата от един долар на Съединените щати, много бързо ще си изясним, как древното знание се е пренасяло през вековете и хилядолетията само по тайни пътища и начини. Основните символи на банкнотата са пирамида, състояща се от тринадесет нива и морски орел – тайнствената мистериозна птица на най-голямото духовно средище в античността – Хелиопол. Скритото познание, свързано със свещените обелиски, също никога през вековете не е загубвало значението си за тайните общества – мистичната и окултна основа е съхранена. и така до ден-днешен, защото дали в сърцето на Ватикана, пред базиликата „Свети Петър“, пред _City_ в Лондон, в другата значима централа на властта, Ню Йорк или например в Белия дом във Вашингтон – навсякъде старите обелиски (някои са нови!) символизират властта на съответните световни господари! Случайно ли е? >> Ложи против църквата Ето че стигнахме до един крайъгълен камък в историята на човечеството – полемиките за Исус – и в тази връзка до хилядолетния конфликт между ложите и църквата. Като казвам „крайъгълен камък“ и „история на човечеството“, имам предвид, че в никакъв случай не бива да подценяваме проблема. Освен това той засяга почти всеки читател с християнска религиозна принадлежност. Няма значение, ако някой и друг читател сега си каже, че това не го засяга, било защото църковните въпроси са му безразлични или пък отдавна вече не принадлежи към църковната общност. Много читатели – и безразличните и „напусналите“ – сигурно ще затвърдят някои от своите решения и мнения след направените изложения по един или друг важен исторически въпрос, но също така без съмнение ще констатират, че за съжаление в миналото не са разполагали с важни задкулисни (тайни) сведения. По отношение на „неопетнената“ църква непременно ще възникне въпросът: защо вярващите не са информирани за значими исторически факти (или за недоказани напълно факти, като например тези, отнасящи се до личността на Исус)? Ако се гмурнете в тематиката ще установите, че е толкова дълбока и неизследвана, както и подводният свят – по приблизителна преценка е изследван едва пет до десет процента! Споменатата тема обаче засяга всички нас – и това трябва да се заяви ясно и открито – защото е непосредствено свързана със съвременното ни обществено, културно и световно политическо положение. Въпреки критиката към католическата църква, загатната многократно в хода на цялата книга, не бива да оставаме безкритични и по отношение на противниковата страна, т.е. относно различните ложи и общности. Разбира се, конфликтите и различните позиции не възникват ей така, ненадейно, като гръм от ясно небе. Полемиката между църквата и ложите има дълга и обоснована история и всъщност засяга личността на Исус. Наред с католическата църква в спора трябва да включим и другите две Авраамови религии – исляма и юдаизма – за да можем да разберем по-добре общите взаимоотношения и връзки. За целта ще се опитаме да представим общия произход на тези религии. Едва тогава ще стане ясно очевидното начало на библейската _линия на Авраам_. През последните две десетилетия в публичното пространство се появиха различни публикации, обикновено в милионен тираж, чиито автори са признати масони. В произведенията се изследва основната теза на християнството – божествената същност на Исус, Възкресението и Възнесението. Заглавия като _„Светата кръв и свещеният Граал“, „Под храмовете на Ерусалим“, „Храмът и ложата“_ или _„Секретното досие на Исус – Кумранските свитъци и истината за ранното християнство“_ са някои от тях. Друг бестселър от тази поредица книги е „Прозрението на тамплиерите: Тайните пазители на истината за Иисус“ от Лин Пикнет и Клайв Принс. Безпристрастният читател веднага си задава въпроса, за какви тайни би могло да става дума? Или тук се има предвид целенасочената Световна конспирация? Свободните масони ли са големите световни конспиратори? Имат ли те основателни доказателства, и ако да, за какво точно? Ако има действително друга истина за самоличността на Исус, защо не се разкрива пред човечеството и то със силата на писмени документи и доказателства? Неведнъж сме чували, че има доказателства, но къде са те? Основният метод на споменатите автори се състои в хвърлянето светлина на тъмното минало, на което ние по никакъв начин не възразяваме. Естествено не бива да забравяме, че повечето от тях са членове на Масонската ложа. Голяма част от споменатите произведения са написани от известните _Линкъл, Бейджънт и Лий!_ С колко информация разполагат в действителност посочените автори? Ако „тайни“ факти от дадена книга целенасочено стават публично достояние, винаги е нужно одобрението на високопоставени членове на ложата, което _не е_ тайна! Често те разкриват чрез описание местата и действията, свързани с техните ритуали по посвещаването в различните степени, но оставят в неведение читателя по отношение действителните степени на посветеност. Защото наред с познатите традиционни степени чирак, калфа и майстор (синьото масонство) има както е известно и висша степен (Шотландският ритуал/червено масонство; по-точно обяснение следва по-късно). Не знаят ли авторите повече или ни представят само половината истина? Всички току-що поставени въпроси със сигурност са основателни. Отбелязвам го критично и с респект към читателите, които са членове на едноименната ложа и за които тази тематика и следващите изложения ще бъдат нещо ново. _Няма половин истина, а само Цяла истина. Всяка половин истина е полуистина_ и е опетнена, в крайна сметка е смесица от вярно и невярно! След като говорим за тайни събития и организации, би трябвало в този ред на мисли да поставим въпроса: __Кога дадена организация трябва всъщност да се характеризира като тайно общество?__ Въпросът не е маловажен, защото много общества си имат основание за прикритото си поведение и дейност, което принципно трябва да бъде уважено. Само че в днешно време се налага да се въздържаме при използване наименованието „тайни общества“, защото междувременно за повечето ложи е известно почти всичко, защото сами се разкриха пред обществеността, в известна степен се „отвориха“. Не бива да забравяме, че различни общности и организации са заставени в резултат на политически натиск и под влиянието на големите религиозни общности, преди всичко на католическата църква, да потънат в нелегалност и да станат „тайни“. В наше време на масоните все още погрешно се гледа като на тайно общество, което всъщност не е правилно или поне е така само донякъде. Ако например предположим, че масоните притежават тайни исторически ръкописи, в които става дума за личността и живота на Исус, тогава предполагаемият факт би могъл да се окачестви като нещо тайно. В такъв случай се налага да дадем същата оценка и на католическата църква, която не повече или по-малко би трябвало да се характеризира като тайно общество, защото и тя несъмнено притежава факти (например хилядолетни ръкописи или последното пророчество от Фатима), които премълчава пред обществеността – _държи ги в тайна!_ Интересните разсъждения пораждат, разбира се, още въпроси, които водят до всякакъв род спекулации, като например въпроса за броя на хората в дадена група или на „посветените“ от различните „тайни“ организации, които наистина имат достъп до Светая Светих на тяхната общност. __Забележка:__ Ако на мен като автор може би не винаги ми се отдава да запазя неутралитет или да изглеждам равнодушен, моля за снизходителност и разбиране. Тук искам да уверя всички засегнати, че това винаги е най-съкровеното ми желание. Личният ми мироглед не е нито политически или религиозен според днешната догматика, нито се основава на която и да е друга организация. Какъвто и мироглед да има всеки читател, на което и вероизповедание или „тайна“ организация да принадлежи той или тя, все едно какъв е цветът на кожата или религиозната му принадлежност, дали е беден или богат, всичко това за мен няма значение, а единствено за самия човек! Всеки винаги свободно взима решения за всичките си действия и постъпки! Какъвто и да е светогледът на даден човек, той ще съответства на житейския му модел – на неговата настройка. Той няма да пилее времето си – тя не е случайна, защото „случайността“ винаги се основава на причинността, следователно на резонанса. Всеки трябва да направлява живота си по начин, които смята за правилен. _„Истината стои над всички неща“, най вече над всички религии, организации и ложи, защото всички те в крайна сметка се позовават на факта, че владеят цялата истина, каквато и ад е тя._ >> Масони във Ватикана Масонството – „антицърквата“ – и католическата църква открай време имат напрегнати взаимоотношения, което едва ли се нуждае от допълнително обяснение. По тази тема биха могли да се напишат не една, а няколко книги. Тук ще се съсредоточим само върху някои примери. Въпреки че за официална година на създаване на Свободните зидари (основаване на английската Велика ложа) е определена 1717 г., има различни признаци, че масонски ложи функционират много по-рано. Различни източници сочат, че кралят на Шотландия, Джеймс І (1566-1625) е посветен през 1602 г. в ложата на Sccon и Perth. Година по-късно е обявен за крал на цяла Англия и управлява в Лондон. По това време се появява считаната и до днес за класически английски превод _King James Bible_ („Библия на Крал Джеймс“). Предговорът на първото издание е написан лично от крал Джеймс и съдържа бележки, които са насочени срещу Папството и биха могли да се класифицират като пренебрежителни и язвителни. Конфликтът следователно е внесен дори в Библията (или поне в предговора).* [* Авторова бележка №29: източник на цитата от Библиографията – 8.S.189] Папа Пий VIII (1761-1830) публикува енциклика*1 срещу масоните. Той е избран за папа през 1829 г. и умира след едногодишен понтификат*2. [*1 Папско послание до всички католици с програмен характер и може да р се отнася до религиозен, политически или обществен проблем. Текстът на енцикликата се пише на латински език. – Бел.пр.] [*2 Лат. Pontificatus, според съвременното разбиране на термина, е периодът на управление на папата – от деня на интронизацията му, след като е избран от конклава, до момента, в който престава да бъде папа поради смърт или абдикация. – Бел.пр.] През 1738 г. папа Климент ХІІ издава папски декрет, който постановява, всеки присъединил се към масоните католик да бъде отлъчен от църквата. Папа Лъв ХІІІ издава на 20-ти април 1884 г. енцикликата _Humanum genus_ („Човешкият род“), в която заема позиция срещу масонството като антихристиянско движение. Той използва тежки думи и директно говори за _„Царство на Сатаната... под чиято власт са всички онези, които отказват да се подчинят на вечния Божи закон, пренебрегват Бога или действат против него... [Враговете на Бога са] в съзаклятие помежду си за ожесточена борба под ръководството и помощта на съюза на така наречените Свободни зидари. Без да крият плановете си, те подстрекават срещу величието на Бога и открито и явно работят за унищожението на църквата...“_* [* Авторова бележка №30: източник на цитата от Библиографията – 61‚ S.73] Интересно е наистина да погледнем на света от гледната точка на църквата. Тя говори за Сатаната или Дявола – действащото лице зад кулисите дърпащо конците със злобните си ръце. Той предпочита малодушните хора, които са прегрешили и с греховете си лесно са се поддали на властта му и са станали негови слуги. За делата си целенасочено използва верните му майстори и велики майстори на изкушението и злото срещу ръководните сили на противниковата страна, за да се добере до командния лост на властта и да упражнява върховно влияние в областта на Църковните, религиозни, обществени, политически, културни и научни дела. От почти двеста години действията на италиански масони от висока степен имат за цел да възкачат на трона на Св. Петър папа, които да отговаря на техните потребности. Доказва го документ от 1818 г. със заглавие „Дългосрочна инструкция. Кодекс и наръчник на Върховните във висшето масонство“. В инструкцията най-напред се говори за политическата цел, за освобождаването на Италия, което трябва да бъде последвано от освобождението на целия свят, „братска република и обединяването на човечеството“. По-нататък се казва: C> „Нашата цел е... пълното унищожаване на католицизма и дори на църковната идея. Папата, който и да е той, никога няма да влезе в тайните съюзи; затова тайните организации трябва да направят първата крачка към папата и църквата с цел да ги оковат във вериги. Делото, с което сме се захванали, не е работа за ден, месец или година – може да продължи много години, може би един век... Това, което търсим и което трябва да чакаме, както евреите своя Месия, е папа според нашите нужди... Не се съмняваме във възможността да вложим всичките си усилия за постигането на тази крайна цел. [* Авторова бележка №31: източник на цитата от Библиографията – 62, S.11] C$ Хитрият проект замалко да успее през 1903 г. След смъртта на Лъв ХІІІ кардиналите щели да из берат за папа последния държавен секретар на починалия папа, високопоставеният масон и кардинал М. Рампола. Но на третия изборен тур на 2-ри август 1903 г. нещастието – от гледна точка на църквата – все още можело да се предотврати. В крайна сметка на седмия тур на 4-ти август 1903 г. като папа Пий Х е избран патриархът на Венеция, Джузепе М. Сарто. Фактът, че кардинал Рампола е масон от висока степен, става известно едва след кончината му когато в наследството му са открити документи, потвърждаващи принадлежността му към ложата. През септември 1978 г. във Ватикана се появи списък със сто двадесетте и едно имена, който попада в ръцете на папа Йоан Павел І. Две години по-рано, през лятото на 1976 г., подобен списък се появява за първи път в свещените зали на Ватикана и съдържа имената на високопоставени духовници – архиепископи, епископи, прелати и някои християни без духовен сан, – както и съответната дата на встъпване в ложата. Документът е широко разпространен. и досега не е известен първоначалният източник. Един от присъстващите в списъка е държавният секретар Жан Вилот, който реагира с опровержение. Френтското списание публикува през 1976 г. в септемврийския си брой споменатия списък с имена на масони и името на френския държавен секретар естествено не е пропуснато. В отговор Вилот предприема офанзива като пише писмо на директора на списанието, в което дословно се казва следното: C> „Кардинал Вилот, държавен секретар, изпраща на директора на Lectures Francaises най-сърдечните си поздрави. След като той неотдавна научи, че списанието е споменало името му в септемврийския брой на 1976 г., и го представя като масон, кардинал Вилот декларира изцяло, че той никога, в който и да е момент от живота си не е имал и най-малкото отношение към масонството, както и към някое друго смесено общество. Той винаги е на разположение за отсъждането на папите...“ C$ Само след няколко години се установява, че Вилот е излъгал в писмото си. Също както в случая с неговия „брат“ Рампола, след смъртта му на бял свят излизат решаващите доказателства. Пиер Комптън разказва в книгата си _The Broken Cross_, как католическата църква е инфилтрирана с помощта на тайни общества. До такава степен, че неколкостотин водещи католически свещеници, епископи и кардинали са членове на тайни организации. Продължава с твърдението, че повече от седемдесет служители във Ватикана, между тях и частният секретар на папа Павел ХІІ, генералният директор на „Радио Ватикана“, архиепископът на Флоренция, прелатът на Милано, заместник издателят на Ватиканския вестник, няколко италиански епископи и абатът на Ордена на Св. Бенедикт, са членове на различни тайни общества. Въпросните лица са само тези, които стават известни в Италия, извън списъка на ложата Р2 (Р2 е съкращението на _Propaganda Due_). >> Полемиките за Исус Идва ред да пристъпим към основния спорен въпрос! Образът на Исус, който Църквата популяризира от около две хиляди години, по основни въпроси се различава от този, които антицърквата създава. - Най-напред се оспорва божествената същност на Исус, така, както я представя църквата. Исус не бил син Божи, а едва по-късно – след смъртта му – чрез политическа власт и целенасочена пропаганда църквата го провъзгласява за Спасител. Църквата на Исус няма претенции за абсолютност и в крайна сметка изгражда целенасочено своята организация и религия върху една лъжа. - Различни ложи застъпват становището, че Исус е сборен образ – „биографична сплав“* – от няколко личности. [* Авторова бележка №32: източник на цитата от Библиографията – 8, S.152] - Други твърдят, че Исус е религиозен проповедник, който чрез своето обещание на Месия се стреми към политическа власт, за да постигне целите си. Той е посветен ученик на Йоан Кръстител, който по онова време има огромно влияние и е начело на свое движение. Исус навярно е принадлежал към вътрешния кръг на движението, но полага начало на собствено движение – това се случва най-късно след убийството на Йоан Кръстител. Към новия кръг – „движението на Исус“ – принадлежи и Мария Магдалина („грешницата“). Тя обаче, противно на историческата традиция, е спътница на Исус, може би и негова съпруга, защото всички равини са били женени, а Исус е наричан Рави. Исус не е умрял на кръста, а по-късно може би се скрива в Южна Франция. Дори и да е приключил житейския си път на кръста, митовете за възкресението а и възнесението са по-късна мистификация около личността му. След време Мария Магдалина заминава за Южна Франция и продължава живота си в изгнание в еврейските колонии, където основава династия (с дете от Исус) – меровингските крале и нейните наследници са потомци на династията, която води началото си от рода на Давид.* [* Авторова бележка №33: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.153] - Друга теза разглежда авторът Холгер Керстен в бестселъра си „Исус в Индия“. На базата на писмени предания той стига до извода, че Христос трябва да е пребивавал дълъг период от време в Индия и че се е върнал там отново по-късно, където накрая умира. - Освен това има литература, която се опитва да докаже, че Исус не е евреин, а келт, чиито предци са от Галия. Те кръстили новото място, където се заселили, Галилея, за да им напомня за земите, от които идват. Ето защо Исус е с руса коса, сини очи и висок ръст, за разлика от местното население. Исус не може да е евреин, смятат тези критици, защото не говори еврейски, а арамейски език. В случая е намесена и плащаницата от Торино, която доказва – доколкото в действителност е автентична, – че Исус е имал северни черти на лицето. Учението на Исус е напълно чуждо на коренното население на Палестина, но не и на келтите, защото те застъпват в традицията си закона за причината и следствието. - Още по-спекулативно е твърдението, че Исус е имал брат близнак. Издадена е книга със заглавие „Двете момчета Исус“ (автор неизвестен), в която се посочват много стари картини на Исус като дете, които в оригинал изобразяват двама Исусовци, които впоследствие са фалшифицирани и се вижда образът само на едното момче. - Друга версия твърди, че Исус никога не е съществувал и в действителност е германският бог Один, който векове преди това също е бил разпънат на кръст и прободен отстрани с копие. Следователно тук става дума за възприети от църквата древни немски предания. Затова в по-късно време храмовете се строят върху германски места на силата и тамошната вода, която се върти по посока на часовниковата стрелка*, се продава като „светена“. [* Въртяща се надясно (по посока на часовниковата стрелка) вода е термин от радиестезията (радио – излъчване на вълни и естезия – чувстване, усещане, улавяне; практическа наука за откриване на подземни води, рудни находища, метали, вредни излъчвания), с които се обозначава минерална или лековита вода, която трябва да има особена сила, ако няма твърде висока концентрация на киселини. Чрез въртенето надясно в резултат на радиалната сила на водата тя проявява енергийните си и лечебни свойства. – Бел.пр.] - Има и версия, че личности от египетския регион са били подправени като евреи. По-късно ще хвърля подробно светлина на това твърдение. Изброените по-горе аргументи са тежки обвинения срещу църквата и проповядваната от нея божествена същност на Исус. За много християни упреците естествено ще бъдат шокиращи, от друга страна, те са явни и официални религиозни мнения на назованите влиятелни организации. Можем да очакваме с интерес какво още ще продължи да излиза на бял свят в близко бъдеще по тази централна тема. Вниманието ни ще бъде насочено в еднаква степен към църквата и ложите – и двете страни трябва да направят своя ход, за да разяснят основните въпроси от тъмното минало. Ще разгледаме по-подробно участващите в конфликта и ще се опитаме да изложим съответните становища. Дори да не можем да очакваме решение по централните въпроси, съществуват някои крайно интересни и донякъде много спорни факти, които говорят сами по себе си. Не трябва да забравяме, че в случая става дума за исторически конфликт, който съществува от стотици години и винаги е бил в основата на религиозните войни и че до днес (виж Близкоизточния конфликт) милиони хора е трябвало да се простят с живота си! >> Движението на Йоан Кръстител Бихме желали да отделим нужното внимание на въпроса защо Йоан Кръстител заема толкова важна и централна роля в масонските общества. Да си спомним становището на масоните, което споменахме по-горе, че Исус трябва да е бил ученик на Йоан Кръстител. Ложите на Св. Йоан имат водещо място в масонството. Официалното учредяване на обществото на Свободните зидари се състои в Англия през 1717 г., на деня на Св. Йоан – 24-ти юни. Йоан Кръстител (Йоан Евангелистът) е _„... от незапомнени времена закрилник на гилдията на каменоделците и на свързаните с нея братства. Поне в Англия е така. Още през 1136 г. върху надпис в манастира Монроуз той е посочен като светец покровител... Йоан Евангелистът е изключително почитан в шотландските ложи. Всички ложи се именували с неговото име: „Ложа Св. Йоан“. Изобразяван е със свитък в едната ръка и потир в другата, от който се подава увиваща се змия. В краката му стои орел. В случая змията напомня за безуспешните опити да бъде отровен... Учредяването на Голямата ложа на Лондон е през 1717 г. на неговия празник. Въобще празникът на Св. Йоан на 24-ти юни, честване раждането на Йоан Кръстител, се празнува от почти всички ложи, в английски и отделни немски ложи се празнува и посветеният на евангелистите ден, зимният празник на Св. Йоан, на 27-ми декември.“_* [* Авторова бележка №34: източник на цитата от Библиографията – 131‚ S.436] Повечето читатели чак сега ще разберат, че официалното представяне на Исус започва с неговото кръщение от Йоан Кръстител. По това време Йоан е изключително влиятелна личност и има редица последователи, много от които гледат на него като на идващия „спасител“ и в тази връзка подобаващо го почитат. Йоан се противопоставя с проповедите и възгледите си, критикувайки остро храма в Ерусалим. той въвежда и нови ритуали, непознати в юдаизма, като например кръщението във вода. Йоан е като трън в очите на духовенството от Ерусалимския храм, а кръгът от привържениците му все повече се увеличавал. Това започва видимо да притеснява свещениците и те трябвало да предприемат нещо. Според историческите източници, след като Йоан кръстил Исус, е арестуван от юдейския магистрат Ирод Антипа. Въпреки това, както научаваме от Новия завет, на Йоан е позволено да продължава да се среща с някои от учениците си. По същото време със своите учения и чудеса Исус карал хората все повече да говорят за него. Йоан изпраща двама от учениците си при Исус: C> „А те, като дойдоха при Него, рекоха: Йоан Кръстител ни прати при Тебе да попитаме: Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме? А в тоя час Той излекува мнозина от болести и недъзи и от зли духове и на мнозина слепи дарува зрение. И отговори им Иисус и рече: идете и разкажете Йоану, каквото видяхте и чухте: слепи прогледват, хроми прохождат, прокажени се очистват, глухи прочуват, мъртви възкръсват, на бедни се благовестува; и блажен е оня, който се не съблазни поради мене.“ @ От Лука свето евангелие 7:20-23 C$ Да разгледаме друга показателна информация: историкът Йосиф Флавий (около 37-100 г.), които подробно споменава Йоан Кръстител, чудно защо не съобщава за специалната среща (от Библията) между Исус и Йоан. Флавий нито веднъж не споменава Исус, което е абсолютно неразбираемо! Никак не е логично историк да не спомене личност, въздействала по такъв начин на големи маси от хора. Може би по онова време Исус изобщо не е имал значението, което му се приписва днес? Или въобще не е имало мъдрецът Исус, както го описва Библията? Флавий пише, че Йоан има голям кръг от последователи и е изключително влиятелен, което го превръща в заплаха за свещениците от Храма и Ирод Антипа, които издава заповед да бъде арестуван и убит. И това също не отговаря на факта, че на Йоан е позволено и да се среща в затвора с учениците си, което му позволява да обменя сведения и да продължава да дава указания и напътствия на апостолите си. Както изглежда – само с малки ограничения – той изпълнява ролята си на религиозен водач до смъртта си. В Новия завет не откриваме отговор на този въпрос, но в Голямото евангелие на Йоан от Яков Лорбер (4:12; 6:9) се натъкваме на неочакван отговор: Ирод дочул, че свещениците от Храма са наели убийци, които трябвало да убият Йоан и наредил Йоан да бъде арестуван привидно, за да го предпази от смъртната заплаха от страна на духовенството: _„Искам аз добре да го предпазя в тоз добър затвор; но нека свободно да общува със своите апостоли.“_ Около Ирод Антипа има още един аспект, които заслужава внимание. Той е женен за дъщерята на арабския цар Арета, но живее с Иродиада, жената на своя полубрат Филип, което е скандално и предизвиква неизбежна война с арабите. Свещениците от Храма правят на Иродиада делово предложение, нелишено от скрит умисъл – да благословят връзката й с Ирод, ако се съгласи да подкрепи заговора срещу Йоан. Йоан е сред тези, които съветват Ирод да прекрати отношенията и с тази жена, което още повече го подтиква да разпореди убийството на .на „Кръстителя“. Случаят стига до тържеството по случай рождения ден, на което той за _заблуждение_ обещава на дъщерята на Иродиада да й изпълни едно желание, _и тя подстрекавана от майка си си отвърнала, че иска главата на Йоан*._ [* Авторова бележка №35: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.160] Както подчертахме, по времето, когато Исус се изявявал и все повече предизвиква възхищението на хората с мъдрите си поучения и чудотворното си лечение (Лука 7), Йоан вече има мнозина последователи; След като много от верните му привърженици са убедени, че именно техният Йоан е очакваният Месия, убийството му предизвиква бурни реакции, намерили израз както в ръкописи за неговата личност, така и в устните предания. Нищо не можело да се промени, въпреки че Йоан знаел истината и нарочно изпратил при Исус някои от най-верните си ученици, за да го питат: „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?“ Всичко това с нищо не променя динамичния развой на събитията и след смъртта на Кръстителя. След трагичното му обезглавяване наред с устните предания се появяват още ръкописи за него и е създадена църквата на Св. Йоан. Стига се дотам, че след убийството му много от привържениците му _преминават_ към движението на Исус, с което разцеплението на двете движения става още по-голямо. Въпреки това кръгът от последователи на Йоан продължава да се разраства. От _Деянията на Светите апостоли_ научаваме, че апостол Павел се среща с членове на движението на Йоан, когато няколко години по-късно пристига в град Ефес. Религиозната общност в Ефес е основана от ученика на Йоан Аполос от Александрия (_„И дойде в Ефес някой си иудеин, на име Аполос, родом от Александрия, мъж красноречив и силен в Писанията“_, Деяния на Светите апостоли, 18:24). _Следователно и след разпъването на Исус на кръста Йоан печели все повече последователи от Александрия в Египет до Ефес в Мала Азия!_* [* Авторова бележка №36: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.160] След като не всички ученици на Йоан преминават на страната на Исус, логично съперничеството между двете групи все повече се засилва. Привържениците на Йоан, които не се преориентират към лагера на Исус, не го разпознават като Спасителя. Плъзват слухове, че обкръжението на Исус имало връзка със съзаклятието за убийството на Йоан, което както изглежда, поне от тяхна гледна точка, не е отклонение от правилния път! След смъртта на Исус и мистериозното му възкресение, от лагера на привържениците на Йоан се надигат гласове на протест и съмнение, _подклаждани от официалното становище на Ерусалимския храм, което гласи, че учениците на Исус са откраднали трупа, за да инсценират възкресение._* [* Авторова бележка №37: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.160] Тези представи за разпъването на Христос на кръста и неговото възкресение са възприети дори в еврейския __Талмуд__*. В него се казва, че Исус пребивавал в Египет и в с качеството си на посветен в египетската магия искал да докара в еврейските земи чужди учения и богове. Признат е за виновен в магьосничество, обвинен и осъден на смърт. [* Сборник от религиозни книги, в които са записани обществените традиции, правила и закони на на евреите. – Бел.пр.] В __Корана__, свещената книга на исляма, които се появява няколко века по-късно, също се отрича обявеното от църквата възкресение и се твърди, че Исус не е умрял на кръста Интересното е, че както Талмуда, така и Корана отхвърлят възкресението, следователно и обожествяването на Христос, но същевременно застъпват противоречиви мнения около разпъването на кръста! Ясно можем да разберем какво е значението на движението на Йоан до днес, въз основа на предоставените сведения; преди всичко влиянието, което то без съмнение е оказало на масонството, защото както вече споменахме по-горе, официалното учредяване на обществото на масоните е на деня на Св. Йоан. Съществуват много други групировки, които традиционно се позовават на Йоан Кръстител и застъпват различни мнения за Исус Христос. Пример за подобна група, която до ден-днешен поддържа тази традиция, са мандеите в днешните земи на границата между Ирак и Иран. Те притежават собствени ръкописи и твърдят, че традицията им се корени в Египет. Мандеите се позовават на Йоан Кръстител, който не е техният създател, но е най-великият им водач. Аз обаче бих желал да вмъкна още една поредица от мисли, която несъмнено поражда следния въпрос: защо Исус позволява на Йоан Кръстител да го кръсти? Това, че той изобщо приема акта на кръщението, е доста странно поне, във връзка с прокламираното му по-късно първостепенно значение. Този факт явно поставя под въпрос божествената същност на Исус – поне според църковния канон! Всъщност Кръстителят е трябвало да приеме кръщението от Исус. Освен това знаем, че познатото по-рано при евреите ритуално измиване, съгласно традицията, трябвало да пречиства от греховете или с други думи, да ги опрощава. Защо е трябвало Божият син да бъде Избавян от грехове? Тук Нещо Не се връзва! Илюстрация 3: Според библейското предание Исус получава кръщение от Йоан; картина от коптския манастир „Св. Макарий“, Египет. Малко са възможностите за ясен отговор на въпроса: - Възможно обяснение би могло да бъде, че Цялата история около Исус, Йоан Кръстител и въпросното кръщение на Исус изобщо не се е състояла или всичко е измислено. - Евентуално като друго обяснение би могло да се счита, че Исус, които без съмнение е роден като човек, сам не се е смятал за толкова значим, а и в очите на Йоан Кръстител съвсем не е бил тази високопоставена, безгрешна-обожествявана-личност. Проблемът за божественото значение на Исус обаче не бива да остане нерешен; трябва следователно да се намери елегантно решение. В случая ще помогне само някой трик от списъка с богословски хитрости. Със задачата се нагърбва евангелистът Йоан, като веднага приветства донесените от неговия Учител до река Йордан провинения като „греха на света“, а Исус като „агнец Божи“: _„На другия ден Йоан Вижда Иисуса, че отива към него, и казва: ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света.“_ (От Йоана Свето евангелие, 1:29.) Слава нему, така нещата отново се нареждат. „Гениално решение“*. [* Авторова бележка №38: източник на цитата от Библиографията – 124, S.54] >> Първите стъпки на католическата църква Движенията на Йоан и Исус, продължават да се развиват паралелно и след смъртта им и се оформят в две направления. От учението на Исус и многобройните му последователи през следващите векове възниква римската църква, която заличава всички други Христови енории и ръкописи на Исус. Тя преди всичко си присвоява апостолите Петър и Павел и в тяхно име изгражда институция, която поддържа възкресението на Исус към живота, но анатемосва и обявява за сатанинско дело всякакви езотерични познания. По този начин в продължение на много църковни събори възникват създадените от хората догми, с които се оправдават претенциите за абсолютност на църквата.* [* Авторова бележка №39: източник на цитата от Библиографията – 8, S.162] >> Павел Павел произхожда от висш обществен слой. Той получава строго фарисейско възпитание и обширно образование. На около 18 до 20 годишна възраст (след библейското разпъване на кръста на Исус) Павел пристига в Ерусалим и като ученик на Гамалиел І се посвещава усилено на изучаване на теологията. Фанатично и ревностно, праволинейно и в името на закона, той воюва срещу ранните християнски секти, които се изпречват по житейския му път. Малко по-късно е обзет от въодушевление, предизвикано от личността на Исус и неговото учение и прозира възможността да извлече полза и самият той да застане начело на голямо движение. Факт е, че както в случая с апостолите, а така също и с Исус, и за Павел няма нито един исторически ръкопис. Всички сведения за него, почти без изключение, произлизат от предписаните му от _Деянията на Светите апостоли_ послания (част от които са фалшифицирани или са събрани от няколко автентични текстови фрагменти). За фалшиви се смятат посланията до Тимотей, Тит и Послание към евреите. Освен това силно оспорвана е истинността на Послание към ефесяните, Послание към колосяните и Второто послание към солонците. Илюстрация 4: Авторът по време на разговор с отец Иреней в коптския манастир „Св. Макарий“, Египет. Илюстрация 5: Подземна гробницата в манастир „Св. Макарий“. Тук са намерени костите на Йоан Кръстител. Илюстрация 6: Днес тленните останки на Йоан Кръстител се съхраняват в ковчег точно над мястото на находката. Илюстрация 7: Коптският манастир „Св. Макарий“ в Долен Египет е на около 120 километра северно от Кайро. Основан е от Св. Макарий през 360 г. сл.Хр. Илюстрация 8: Старата част на сградата на манастирската обител с преходен мост. Илюстрация 9: Коптски монаси пред библиотеката на манастира. В нея има ръкописи, които потвърждават, че Йоан Кръстител е погребан тук. С други думи това, което днес наричаме християнство, е изкуствено създадено законодателно учение, което по-скоро трябва да се нарича учение на Павел – _Павелизъм_ – както установява в книгата „Исус в Индия“ и Холгер Керстен. _По всички важни точки тази религиозна система не се позовава на учението на Исус, а на абсолютно различните доктрини на Павел. Християнството в днешната си форма започва едва в момента, когато Павелизмът се налага като държавна религия._* [* Авторова бележка №40: източник на цитата от Библиографията – 102‚ S.12] _За него (Павел) не са важни думите и теориите на Исус, а преди всичко собствените му доктрини; Павел поставя Исус на престола и прави от него Христос, какъвто Исус никога не е искал да бъде. Исус търси пряката непосредствена връзка между Бог и хората, а не бюрократичния канален ред._* [* Авторова бележка №41: източник на цитата от Библиографията – 102‚ S.44 und S.12] Армин Ризи пише за негативната инфилтрация на църквата: _„... стига се до абсолютизирането на Исус и образуването на тоталитарни силови структури, които вече имат много малко общо с първоначалното желание на Исус. Християнската църква е атакувана със собствените си оръжия: тя допуска чрез самоизмама да бъде въвлечена в насилствени действия и убийства (Инквизиция, масови убийства, интриги с властта и т.н.). Тя загубва всякакво езотерично прозрение и обявява за дело на Сатаната всички форми на ново прозрение; противно на това се отдалечава все повече от първоначалните теории, при което трябвало да циментира домогванията си до Властта и претенциите за абсолютност с литания на новите догми: __Исус = Бог; непорочно зачатие; раждането на Исус от Девата; църквата е единствената връзка към Исус и т.н. Тези несъстоятелни твърдения трябвало накрая да бъдат доказани с факта, че самият папа се провъзгласява чрез догма да безгрешен__.“_* [* Авторова бележка №42: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.163] При по-късните Вселенски събори църквата прави всичко възможно да догматизира личността на Исус според собствените си представи. За целта истинската му самоличност трябвало да се запази в тайна. В случай, че прегледаме възгледите на „антицърквата“ за Исус, веднага ще ни стане ясно, че създаденият от църквата официален образ ще рухне като картонена кула. Ако се окаже например, че нейният Спасител не е умрял на кръста, или че не е разпънат на кръст, че като равин е бил женен и може би е имал братя и сестри, дори и собствени деца? Римокатолическата църква векове наред се чуди какво обяснение да даде по тези въпроси и досега прилага модела на самообожествяването – с внушителен успех, което в световен мащаб се потвърждава от ниското ниво на общите и исторически знания на нейната голяма общност от вярващи! Има един факт, на които не се обръща никакво внимание: до ден-днешен няма нито едно доказателство, което да потвърждава живота и делото на Исус! Армин Ризи пише: _„Със своите догми и своеволни фалшификации на древното учение църквата маневрира върху тънък лед, който лесно може да се пропука. Първото, което не може да издържи дълго, е претенцията на църквата за монопол върху Исус. Той без съмнение има толкова малко общо с църковните представи, колкото църквите днес едва ли биха могли да си представят. Съобразно с това и догмите – един Божи син като Исус можел да се появи на този свят само като рожба на непорочна девица и естествено бил живял в безбрачие – са неверни и заблуждаващи. Тези възгледите водят началото си от диаболичните (сатанински, греховни) принципи на властта, жените – подобие на Ева – са малоценни, сексуалността е Дяволско дело, езотеричното знание (особено реинкарнацията) е заблуждаваща доктрина, човекът е зависим от църквата, всички некръстени хора отиват в Ада и т.н.“_* [* Авторова бележка №43: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.163] С няколко думи Армин Ризи посочва съвсем точно, какви неиздържани твърдения пропагандира църквата от векове, за да не изгуби репутацията си. До днес тя пропуска шанса си за категорична и спешно необходима реформация. Едновременно с това на противниковата страна се предоставя достатъчно „взривен материал“, без значение дали нейните възгледи за Исус са правилни или става дума за частични или пълни полуистини, че дори и за целенасочени лъжи. P> Не мислете, че измислям; Отидете и открийте другото ми лице! Цялата история на Църквата е миш-маш от грешки и насилие. @ Й. В. фон Гьоте P$ >> Догматизиране на съборите Вселенските събори са събрания на епископите и висшите църковни сановници за обсъждане и вземане на решения по верските и канонически въпроси на църковното учение. Решенията, които се взимат на Вселенските събори са общовалидни и задължителни за цялата църква. Католическата църква провежда двадесет и един Вселенски събора, от които Източната православна църква признава само първите седем до Втория събор в Никея* през 787 г. [* Никея е античното име на днешния град Изник, разположен на едноименното езеро, на малоазиатския бряг срещу Истанбул. – Бел.пр.] Да хвърлим поглед на първите събори от ранното християнство и на решенията им, превърнали се в непоклатими догми на християнството: __Първи събор:__ Първият вселенски събор на ранното християнство е свикан през 325 г. от император Константин Велики и се състои в Никея. Император Константин, легализирал християнството преди дванадесет години в Римската империя обаче е привърженик на култа към Слънцето – той не е покръстен християнин! Авторите Найт и Ломас също констатират този факт в резултат на дългогодишните си проучвания: C> Едва на смъртния си одър той приема кръщението – защото християните може би все пак имат право. Случаят може да се разглежда и като евтина и разумна застраховка за живота след смъртта... По времето, когато императорът за първи път се занимава по-отблизо с християните, те вече са мнозинство сред населението, защото един от десет граждани е член на тази юдейска отцепническа група. Той урежда спорните въпроси между различните християнски фракции, които взаимно се обвиняват във фалшификация и трябва да е усетил, че тяхната религия бавно си пробива път към господството.* [* Авторова бележка №44: източник на цитата от Библиографията – 31‚ S.104f] C$ Император Константин взима мъдро решение, защото бързо разбира, че все още има твърде много различни религиозни ереси и че сред самите християни цари голямо разцепление, което без оказването на целенасочено въздействие би довело до разединение в различни религиозни форми, което силно ще ограничи и властта му. Ето защо Константин свиква Първия вселенски събор с цел утвърждаване на един официален образ на Христос и успява да го постигне. Дали намеренията му са били почтени или не, заради своята проницателност Константин с право заслужава титлата, отсъдена му от историята: „Константин Велики“. Какво се случва на Първия събор в Никея: от общо 1800 епископи (митрополити) в Римската империя Константин се спира на 318, които събира от всички краища на империята – Франция, Испания, Египет, Сирия, Персия, Армения и, разбира се, от свещената земя. След като християните от най-отдалечените земи са най-голямата секта в империята, съборът се състои в Никея, в днешна Турция и действа като парламент на новообединената империя.* [* Авторова бележка №45: източник на цитата от Библиографията – 31, S.106] __Нека направим кратко обобщение на решаващото значение на събора:__ Бог и Исус не са единосъщни, а само подобни. Константин успява да реализира плана си, защото съборът постановява единосъщието на Бог Отец и Христос. С имперски закон постановлението за обожествяването на Христос става първата значителна църковна догма (религиозна доктрина) на ранното християнство. Епископите (митрополитите) приемат с одобрение _„Никейския символ на Вярата“_. „Великият“ Константин прави между другото още една услуга на църквата. До този момент мястото, където е погребан Исус е неизвестно. През 326 г. Константин открива – благодарение на „божествено вдъхновение“ – гроба на току-що обожествения Исус. Голямо влияние му оказва неговата майка, императрица Елена, която е ревностна християнка и с небивал ентусиазъм, характеризиран дори като мания, да издирва всякакви свещени места и реликви. Четири години след „находката си“ Константин изгражда в Ерусалим свещената църква на Божи гроб. През същата година Константин показва и другото си лице. Той осъжда и екзекутира най-големия си син Крисп (вярвайки на обвиненията, че е имал афера с Фауста, втората му съпруга), а след няколко месеца нарежда да умъртвят във вряща вода и Фауста; да не пропуснем и тъста му Максимилиан. Вече ни се разкрива истинският облик на императора и епископите, които изпращат създадения от тях _Никейски символ на вярата_ до всички религиозни общности и обявяват постановленията си за _„отредени от Бога“_. Всичко, което казвал императорът, било „закон Божи“, всичко останало – ерес (религиозните учения, отклоняващи се от официалната догма), дело на Дявола. Впоследствие много ръкописи са определени като „гностически“ и забранени от току-що дефиниралата се религия на християнството. Още по-гротескно изглежда решението за обявяването на Константин за светец на арменската, гръцката и руската църква. __Втори събор:__ Вторият вселенски събор е през 381 г. в Константинопол, свикан от император Теодосий І (З47-395) – участват 150 духовници. И Теодосий е отличен от църквата с бляскавото прозвище „Велики“, съобразно неговите съмнителни „геройски дела“. В морално отношение не отстъпва на колегата си Константин, защото историографията помни и този римски император с тирания, коварство и непоносими изтезания. През 390 г. – почти десет години след втория събор – по заповед на „Великия“ са избити в кървава баня 7000 разбунтували се граждани от Тесалоники (днес Солун). Той обявява християнското учение за държавна религия. Теодосий нарежда на миланския епископ Амброзий да бъдат разрушени всички езически култови храмове. Убиват всеки, които не иска да се покръсти! На втория църковен събор се утвърждава Доктрината за Троицата Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Тя намира израз в _Никео-Константинополския символ на вярата._ От този момент единосъщието, прието в Никея, е затвърдено и Светата Троица – Бог Отец, Исус Христос и Светият Дух – остава и досега непоклатима догма на църквата. Едно от най-големите антидвижения от ранния IV век е _арианството_, ерес чието име идва от древноримския християнски теолог Арий. Според арианството Исус не е единосъщ с Бог Отец, а негово съвършено творение. Арий е роден в Либия и следва в теологическата школа на Лучиан от Антиохия. Като презвитер (главен свещеник) в Александрия Арий влиза в спор с епископа по въпроса за „божествеността“ на Христос. Заради възгледите си и най-вече все по-голямото му влияние през 325 г. е изпратен в изгнание в Илирия, но много скоро дискусията около Арианското движение се разпространява върху цялата църква и напрежението се поддържа повече от половин век. През 379 г. император Теодосий І забранява движението, но не може да го разгроми напълно. Въпреки осъждането на арианството като ерес, то не умира. През 334 г. Константин І връща Арий от изгнание. Скоро след това двама влиятелни владетели се решават да подкрепят арианството: следващият император Константин ІІ и епископът и теолог Евсевий от Никомедия, които по-късно става патриарх на Константинопол. Около 359 г. арианството се налага и става официалното религиозно учение на Римската империя – да не повярва човек на ушите си! Но последователите му не са единни и скоро се разцепват на две групи. Чак след смъртта на Константин ІІ през 361 г., древното Никейско православие е признато от Теодосий през 379 г. и наложено отново благодарение на Втория събор в Константинопол през 381 г. Тогава както и днес, не се дискутира много, а е отсъдено непреклонно – в „името Господне“ и за добруването на църквата! __Трети събор:__ Следващият Вселенски събор е през 431 г. в Ефес. През древността градът е известен с култовите си места и е важен център на ранното християнство. Най-големият и значим християнски градеж е църквата от ІV век, посветена на Апостол Йоан, която след разрушаването й е възстановена отново през VІ век от византийския император Юстиниан І. Третият вселенски събор е свикан съвместно от източно-римския император Теодосий II (409-450) и западно-римския император Валентиан II (425-450). Двамата императори изглежда не се интересуват от световните и духовни проблеми на времето, което би могло да обясни факта, че рядко удостояват събора с присъствието си. По време на управлението си Теодосий ІІ няма качествата на велик император и е силно повлиян от по-голямата си и жадна за власт сестра Пулхерия. За известно време тя дори управлява като регент на брат си. Пулхерия се хвалела с факта, че е девствена, на което изглежда никой освен нея не вярвал. Съборът е свикан, за да се сложи край на скандалите, предизвиквани от лъжеучението на Константинополския патриарх Несторий. Той не искал да приеме названието Богородица за майката на Исус, Мария. Изтъквал разликата между човешката и божествена природа на Исус и в този дух гледал на Мария като на майката на Човека Исус, а не на божествения Христос. Твърденията му са в противоречие с Доктрината на Светата църква, че Божият син Исус има едно Лице и едновременно е Бог и човек. Подобна е картината и със западноримския император Валентиан ІІ. Той е под опекунството на майка си Гала Плацидия, а житейският му път приключва с убийството му. Какво точно постановява Третият вселенски събор в Ефес? Почитането на Мария като Божия майка и името Богородица. За отбелязване е, че не става дума за „божествено вдъхновение“, а за политически мотивирано решение! Ефес е средището на култа към богинята Артемида. Замисълът е да се неутрализират богините от другите религии и едновременно с това да се утвърди Божията майка в младата християнска религия. След постановлението на Третия събор дори на статуите на Артемида в Ефес* са приспособени ореоли, а надписите им са променени на „Божия майка“ и „Богородица“. [* Древногръцката богиня на плодородието, на женското целомъдрие, покровителка на всичко живо на земята, често е изобразявана с няколко гърди – символ на плодовитостта; Храмът на Артемида в Ефес е едно от Седемте чудеса на света. – Бел.пр.] След като много други религии, по-стари от християнството, вече имали „Божия майка“, която, разбира се, не е заченала по естествен начин, неизменно е непорочното зачатие и раждането на сина Божи от девицата (Дева) Мария. Въпреки че църквата поддържа и досега тази силно съмнителна доктрина, мнозина сред милионите вярващи в наше време все пак не приемат старата догма. В действителност обаче те нямат никаква представа, каква цел преследва тази заблуждаваща теория и доколко лишава от обективност вярващите братя и сестри, за които задкулисните факти остават неизвестни. Въпреки всичко в края на тунела се вижда светлина: междувременно и сред теолозите има такива, които започват открито да анализират по друг начин въпросната съмнителна доктрина. И без друго Новият завет опровергава „вечната Дева“, защото в евангелията ясно се споменава, че Исус има братя и сестри. На въпроса, дали Мария е била девица, когато е заченала Исус, вече се дава по-изтънчен отговор: „Не знаем“ (веднъж знаят, друг път не знаят – интересна работа!). _Зачатието чрез Светия Дух също може да е символ на изключителното значение на Исус. В Книга на пророк Исая 7:14 (Стар завет) на староеврейски се споменава за раждането на Месията от „млада жена“ („девойка“)*1. В превода на гръцки това е превърнато в „девица“ („Дева“)*2.Може би евангелистите говорят по-късно за „Дева Мария“, за да изпълнят пророчеството в Стария завет._*3 [*1 На немски: junge Frau. – Бел.пр.] [*2 На немски: Jungfrau. – Бел.пр.] [*3 Авторова бележка №46: източник на цитата – Interview mit Professor Dr. Manfred Oeming von der Universität Heidelberg. Bildzeitung Hannover, 16.12.2002] >> „Божието слово“ (Библията) Нека се обърнем към книгите от Новия и Стария завет и най-вече към съставляващите Стария завет, както и тези, които през последния век отново бяха извадени на бял свят. От векове на вярващите в християнския свят се проповядва, че написаното в Библията е „Божието слово“, говори се дори умишлено за „прототекстове“! Повечето хора днес нито са осведомени за историческите факти, нито имат мотивация да проверяват истинността на сложната проблематика, да не говорим да я поставят под съмнение. „Словото Божие“ се поднася като предание на метафизично божие създание, тук ясно трябва да го уточним! На това място няма да навлизаме в подробности относно противоречието, което произлиза от представата за Бог в Стария завет и представата за Бога, в който милиони вярващи християни виждат Твореца на Вселената и великия дух (разум), създал нашата Вселена. Тези два „образа“ според мен имат много малко общо помежду си и всеки читател също би го установил, ако прочете задълбочено Стария завет – много са Примерите, които категорично подчертават констатацията ми! Може би сега е моментът да посочим един пример, за да станат нещата по-ясни: да вземем само личността и живота на Моисей, за когото подробно разказвам в първата си книга Den Göttern auf der Spur („По следите на Боговете“). Несъмнено е много трудно да се направи оценка на Моисеевата история, защото тя може да се интерпретира в различни посоки. Говорил ли е Моисей с Бог? Видял ли е Божия лик? Трябва ли така да се представя, респ. разкрива един всемогъщ Бог? Рационалното ни мислене не допуска представата за нещо подобно. Е, в такъв случай, с кого всъщност е говорил Моисей? Описани са толкова много негови срещи с Бог, че не можем просто да махнем с ръка и да ги отхвърлим като някакъв мираж, само и само, за да направим повествованието приемливо за съвременния човек. В това историческо предание има обаче един много по-голям проблем: историята разказва („Изход“), че израилтяните получават заръка да унищожават без изключение народи и племена. Какъв е Богът, които приканва или дори принуждава _„избрания свой народ“_ към масово убийство на цели други общности? В Стария завет това не е единичен случай. Откриваме повече от седемдесет масови убийства и унищожаване на цели народи, без да смятаме многото отделни убийства, разбойнически набези, масови изнасилвания и други престъпления, като например кръвосмешенията. Нима всичко това не е ужасяващо? Към тези шокиращи факти искам да добавя само едно: при внимателно прочитане на Стария завет установяваме, че почти никое от многобройните престъпления не е осъдено или наказано. Анализирането на въпроса за бога в Стария завет несъмнено е твърде деликатна и до наши дни спорна тема, която непрекъснато води до твърде бурни дискусии между църквата и „антицърквата” – и с пълно право! Следва да представим поотделно различните богове от Стария завет, защото не е имало само един _Господ-Бог (т.е. господар Бог)_, както може би смятат някои читатели. Съществува обаче още една причина, която налага да се отреди централно място на този вид проблематика между църквата и нейните врагове. Темата засяга всички ни, не само милиардите вярващи християни, тя е свързана и с хилядолетните конфликти между трите Авраамови религии – т.е. тя засяга също исляма и юдаизма. Следователно тук става дума за повече от три милиарда (!) вярващи от различните религиозни общности, които имат един и същ произход и този факт трябва добре да се осъзнае! Но това не е всичко, защото темата особено силно засяга различните масонски ложи, които имат коренно различни възгледи по централните въпроси за Бог и Исус, както вече знаем. Този конфликт стана причина за преследвания, мъчения и безброй войни. В името Господне са избити милиони хора. Няма нужда да се изтъква дадена религия или да се цитират имена – историографията, била тя в много отношения неправилна или отчасти нарочно манипулирана и фалшифицирана, дава достатъчно доказателства! На базата на познатите исторически събития не е трудно човек да разбере, защо не е възможно да цари мир на съвременната политическа сцена в световен мащаб. Както изглежда, корените на противодействието са стари, колкото и човечеството. В случая на първо място следва да се назове конфликтната точка Израел, изложеното до тук би трябвало да е достатъчно основание за това. Очевидно Карл Маркс е имал прозрение, когато е казал навремето: „Докато съществуват религии по света, няма да има мир.“ Ако човек проучи задълбочено историите в Стария и Новия завет, неминуемо стига до заключението, че богът от Стария завет не може да е богът от Новия завет. С други думи налице е голяма неяснота относно свещените писания! Защо? Някои важни изложения на спорещите страни вече бяха разтълкувани и ясно се очертаха основните спорове. А може би и на двете страни липсва решаващото доказателство, което да опровергае една или друга теза на противниковата страна и да потвърди собствената? Изложените досега факти не могат да се отхвърлят с лека ръка, да вземем само за пример начина на действие на младата християнска църква по време на съборите. Нека се спрем на следващия ключов въпрос: гностическите писания. >> Гностическите евангелия През миналия век отново излизат наяве много интересни и важни манускрипти. Става дума за _Свитъците от Мъртво море (Кумранските ръкописи)_, които са открити през 1947 г. от бедуина Мохамед ад Диб в една пещера на западния бряг на Мъртво море в долината Кумран. Древните ръкописи са писани върху папирус и животинска кожа. Според научни методи за датиране – в случая свитъците са изследвани по радиовъглеродния метод – произходът им е от около 250 г. пр.Хр. Ръкописите от Кумран потвърждават съществуващи вече библейски писания, но съдържат и множество нови текстове, които не се срещат в Библията. И досега на свитъците се отделя твърде малко внимание, да не говорим за професионална дискусия, разработване и евентуално включване в съществуващото библейско творчество. Друго значимо откритие се отнася до подробните ръкописи на така наречените „гностически евангелия“, открити през 1945 г. в Наг-Хаммади в Горен Египет. „Свещените книги“ на Библията се делят на две части: „канонизираните“ книги и „неканонизираните“ книги. Под „канонизирани“ ръкописи разбираме общовалидния днес вариант на Библията – Стария Завет с книгите на Моисей, книгите на пророците, псалмите и т.н. и Новия завет с четирите Евангелия до Откровението на Йоан. Другите, „неканонизирани“ книги са например Възнесението на Моисей, книгата на Енох, книгите на Ездра, книгата за живота на Адам и Ева и книгата на Юбилеите. Книгите извън канона неоснователно са отхвърлени, от църковните висшестоящи и не са включени в Светото писание. Става дума за Цифром и словом повече от сто и двадесет (!) произведения. Извън всякакво съмнение е спешната необходимост от преосмисляне канона на Библията. Досега не сме чули за каквито и да било признаци за евентуална дискусия по темата – нека всеки сам си прави изводи за причината. Както изглежда, много „неканонизирани“ писмена не са подходящи за църковния и религиозен светоглед. Висшестоящото духовенство решава на първите Вселенски събори какво трябва и какво не трябва да се съдържа в Библията. Книгите, които не отговарят на теологичните възгледи, систематично се отхвърлят. В наши дни например съвременното масонство неведнъж е описвано като „гностическо“. В тази връзка нека хвърлим един поглед на откритите в Наг-Хаммади ръкописи. По принцип като гностически се разглеждат множество съчинения, обявени в миналото от църквата за еретична литература и отлъчени от официалното учение – те също се числят към „неканонизираните“ книги. Много от произведенията, определяни като християнски гностицизъм, наред с индийски и персийски възгледи съдържат и традиционни староеврейски идеи. Понятието „гностическо“ води началото си от гръцката дума _gnosis_, която означава „знание“, „познание“, „разбиране“ – но не в научния смисъл. По-скоро се има предвид духовното „познание“ и „разбиране“, Просветлението, познато ни от индуизма и будизма. Много християнски гностици виждат Исус по същия начин – велик Посветен, които върви по Пътя на земно ниво и с помощта на мъдрото си учение разяснява на хората теорията, а от друга страна, чрез ежедневния си предишен живот по пътя, им показва, че предопределението им е да постигнат в най-висша степен познание, мъдрост, мир и любов – на Земята! По подобен начин са възприемани и почитани от последователите си и други мъдри Учители, като например Гаутама Буда или Мохамед. Илюстрация 10: Книжовник превежда староеврейски текст. Повечето гностични ръкописи съдържат твърдения, насочени срещу догмите на римокатолическата църква. Те водят началото си от времето, когато християнската църква започва да се утвърждава – много от тях датират от преди около 1600 години – и се опитва да задуши още в зародиш всички учения на своите опоненти, преследва водачите им и официално забранява движенията, осъждаxки ги на първите си събори като ерес! C> Оцеляването на организационните и теологични структури на римокатолическата църква винаги е било зависимо от потискането на идеите, които тези книги съдържат.* [* Авторова бележка №47: източник на цитата от Библиографията – 31‚ S.69] C$ Както се убедихме от изложеното до тук, имало съществени различия по отношение възкресението на Исус и то не само в преданията, които по-късно са записани в Корана или Талмуда. В гностичните книги възкресението също се тълкува по различен начин. В гностичното произведение „Трактат за Възкресението“ животът се описва като _душевна смърт_, а възкръсването като _мигът на просветлението. Възкръсването от мъртвите_ добива съвсем друго значение, защото вече се има предвид неземния, метафизичния аспект, началото на едно ново пътуване. Подобни разсъждения откриваме и в „Евангелие от Филип“, което се присмива на „глупавите християни, които приемат възкресението буквално“: C> „Тези, които твърдят, че първо ще умрат и после ще възкръснат, се лъжат. Те трябва да приемат възкресението докато живеят.“* [* Авторова бележка №48: източник на цитата от Библиографията – 31‚ S.69] C$ Нека да видим какви изводи са направени от буквалното тълкуване на възкръсването на Исус и възнесението му на небето: логичният и желан извод е, че целият авторитет на римокатолическата църква се крепи на разказите на дванадесетте апостола за възкресението, които имат определящо значение за политическата структура на ранната християнска Църква. C> „По този начин управлението на църквата е сведено до един ограничен кръг, който има безспорна власт и си присвоява правото сам да определя приемниците си. Това налага мнението за религиозното владичество, което се е запазило през времето и до наши дни, че само апостолите безусловно имат религиозно влияние и че единствените им легитимни наследници са свещениците и епископите, които се позовават на тази наследственост, след като ги ръкоположат. И сега авторитетът на папата се дължие на Петър, първия сред апостолите, който става свидетел на възкресението. Възгледът е много удобен, когато интересът на една организация се състои в това, да държи в ръцете си цялата религиозна власт. В интерес на водачите на древната църква е възкресението да се приема в буквалния смисъл на думата, защото самите те стават неоспорим източник на влияние и контрол. Тъй като никой от следващите поколения няма същия достъп до Христос като апостолите, всеки вярващ трябвало да отправя взор към църквата в Рим, която е основана от апостолите и към нейните епископи като господари.“* [* Авторова бележка №49: източник на цитата от Библиографията – 31, S.72] C$ Представителите на антицърквата естествено с право упрекват това „служебно превишаване на компетенциите“ и политическо вмешателство, което има опасни последици и с пълно право наричат несъстоятелното мнение за възкресението „вярата на глупаците“. Сред гностиците обаче мнозина са тези, които твърдят, че имат достъп до тайни източници на апостолската традиция, значително различаваща се от догмите на църквата. Интересен източник в тази връзка откриваме в „ Апокалипсис на Петър“, когато възкръсналият Исус поставя под съмнение властта на църковните висшестоящи и обяснява на Петър: C> „... тези, които се наричат епископи и дякони и се държат като че ли властта им е от Бога, всъщност са като пресъхнали канали. Въпреки че нямат представа от чудеса, те се хвалят, че чудото на истината им принадлежи. Те са разбрали неправилно учението на Апостолите и вместо истинско християнско братство са изградили една погрешна църква.“* [* Авторова бележка №50: източник на цитата от Библиографията – 31, S.72] C$ Авторката Илейн Пейджълс много точно в книгата си „Изкушение чрез познание“ пише следното: C> „Дори когато човек осъзнае политическата импликация на тезата за възкресението, това още не обяснява изключителното му въздействие върху религиозния опит на християните... За социалния ред ортодоксалното учение... има съвсем друго влияние: то легитимира йерархията от хора, чието пълномощие посредничи в общуването между всички останали и Бога. Както Иреней и Тертулиан прозират, гностичната доктрина е потенциален унищожител на приетия ред: тя обещава на всеки посветен директен контакт с Бога, който самите свещеници и епископи може би не познават.“* [* Авторова бележка №51: източник на цитата от Библиографията – 31‚ S.72] C$ Гностичните книги, както и Новият завет съдържат текстове, които ни разкриват един друг образ на Исус. Не ни е известно дали той изобщо е имал за цел създаването на световна религия и разпространяването на учението му. Ако някои приживе е предсказал на Исус историческото развитие на създадената в негово име световна религия, той навярно е щял да предупреди своите апостоли и последователи. Може би дори го е направил, както биха казали току-що споменатите предания от „Апокалипсиса на Петър“: _„... Те (епископи и дякони, ръкоположени) са разбрали погрешно учението на Апостолите и вместо истинско християнско братство са изградили една грешна църква.“_ Всички изложени от една или друга група мнения и твърдения за възкресението все още са спорен въпрос. За истинността на това събитие и до ден-днешен се водят полемики и дискусии – и никоя от спорещите страни не е представила неоспорими доказателства. Главното противниково течение, съществуващо още от времето на древната църква, е групата на християните гностици. Те разбират възкресението като метафизичен процес, протичащ по време на живота: душевно и спиритуално развитие (възкресение). Наченките на тази теза са очевидни донякъде в Новия завет и в апокрифите – разбира се, в зависимост от начина, по които се интерпретират. „Гностичните предания“ са „осъдени“ и забранени по политически причини и изхвърлени от църковния канон. Гностиците официално са обявени за еретици, защото абсолютната власт на църковните епископи никога не би допуснала осъществяване на желанието им да се сдобият с познание, което би довело до спиритуално избавление и възкресение. >> Следите на Авраамовите религии В заключение трябва да се каже, че двете страни – католическата църква и антицърквата – обръщат поглед назад към една дълговечна традиция. Може да се твърди, че двете институции са взаимнозависими и в наши дни. Въпреки че никоя от тях не обича да чува подобно твърдение, това е положението с полемиката за Исус. От тях зависи да внесат яснота около тъмното си минало със задължителни, неоспорими доказателствени факти! Може би нямат желание да го направят? Очевидно въпросът е основателен, защото за властната и финансово могъща църковна институция залогът е голям, поне свързаното със земно-материалното – защо и е да променя правилата на играта, след като всички играчи, в случая милиарди вярващи, в своето неведение и невежество водят бедно духовно съществуване. В крайна сметка всеки вярващ в края на земния си път, благодарение на божествената власт на църквата, получава билет направо за рая. Но от друга страна, не става дума само за идеология и самоотверженост, а и за световни политически дела, както ще разберем по-нататък в книгата – и къде са контра доказателствата? По куриозен начин определени претенции за абсолютност заявяват както Авраамовите религии, от една страна, така и Ложата, преди всичко Свободните зидари, от друга, което в същото време би трябвало да означава, че вражеските групи се движат по много тънък лед, който както е известно един ден може и да се пропука под краката им, би ги довело до затруднено положение и в крайна сметка – до борба за оцеляване. Ако претенцията за абсолютност се отнасяше само до един от религиозните клонове, по отношение на съответната доктрина би трябвало да има поне исторически неоспорими документи, или с оглед на дългите периоди от време (няколко хиляди години), да може да се проследи една линия в историята, която опровергава антитезите на противниковите групи. Не бива да забравяме, че няколко хиляди години делят появата на великия пророк на исляма Мохамед от времето на Авраам, Давид, Моисей и Гилгамеш, всички те исторически личности. __Научни и исторически факти:__ Нашето проучване е чисто научно и се ориентира по писмените документи и фактите от историята и археологията. За целта ще се спрем по-подробно на няколко основни източника. Както вече споменахме, писмените доказателства от Мъртво море, които се появяват отново на бял свят в средата на миналия век, хвърлят нова светлина на определени събития. Много истории в Стария завет вероятно никога не са се случвали, което е доказано от множество актуални археологически проучвания. Например Израел Финкелщайн, председател на департамента по археология към университета в Тел Авив, неотдавна разкри в книгата си Keine Posaunen vor Jericho („Пред Ерихон не свирят фанфари“) сензационни факти. Той твърди, че основни текстове от Библията са погрешни: - Никога не е имало преселение на египетски племена от Египет. - Ханаан никога не е бил насилствено превзет, както е описано в книгата на Исус Навин. - Древните царства на Давид и Соломон са лъжа и измама. Според Финкелщайн израилските царе са господствали само над _„незначителни части от покрайнините“_.* [* Авторова бележка №52: източник на цитата от Библиографията – 125‚ S.136f] _„Като приказка и монументален камуфлаж_ (неодобрително замаскирване на политически възгледи – бел.а.) – _такова е Божието слово там. Където учените предполагат исторически факти, те виждат политическа пропаганда.“_* [* Авторова бележка №53: източник на цитата от Библиографията – 125‚ S.137] Според най-новите заключения, историческите факти днес изглеждат различно. Така смята и Дирк Кинет, коxто преподава библейски език в университета в Аугсбург: _„Ние сме изправени пред скъсване на дигата.“_ Много експерти са единодушни, че монотеизмът* също се развива по съвсем различен начин от този, на който днес иска да ни научи Библията. Не само Авраам, за който ще говорим подробно в хода на книгата, се е принасял в жертва на единствения Бог, Моисей също е имал правото на особено отношение към Бога, които му се разкрива многократно. Според различните автори на Библията народът на Израил е обявен за „специален етнос“ – лично от Бог! Само че и от различните богове от Стария завет, както веднага ще видим, защото в Стария завет се появяват няколко божества. Най-новите открития на археологията обаче показват днес съвсем друга картина – според тях и _„Господ“_ е започнал с малко. [* От гр. „един“ и „бог “ – вярата в един Бог; юдаизъм, християнство, ислям са някои от монотеистичните религии. – Бел.пр.] Аугсбургският експерт Дирк Кинет дава следното обяснение по този повод: _„В началото Яхве*1 е само бог на времето. Той е гарант на плодородието, чието сексуално представяне бавно е изтласквано“._*2 [*1 В еврейския текст на Стария завет, който се нарича Танах това име се среща на около 6800 места, но поради третата заповед от Декалога и традицията да не се споменава напразно името на Бога, евреите от векове насам го произнасят или като „Хашем“ (буквално означава „Името“) или като „Адонай“ (което значи „Господар“ или още „Господ“). Мнозина твърдят, че името не бива да се използва, защото днес не е известно оригиналното му произношение. Точното произношение не е напълно сигурно. Вероятно е да се е произнасяло в древността като „Яхое“ или „Яхве“. На български е прието произношението му „Йехова“. – Бел.пр.] [*2 Авторова бележка №54: източник на цитата от Библиографията – 125‚ S.137] Най-новите открития доказват твърденията му, защото са открити глинени и метални идоли в Свещената земя, между които и малки глинени фигури с напращели гърди и закръглени дупета. Раждането на Бог от лоното на многобожието – това е рамката, в която битуват най-новите заключения: - В Ерусалим е процъфтявала храмовата проституция; - Бог първоначално е имал гола спътничка; - Още около 100 г. .преди Христос селяните от околността практикуват езически ритуали. В Унгарит, на около четиристотин километра северно от Ерусалим, _тъмното минало на религията на Израил_ излиза наяве, коментира френският археолог Андре Каку. Разкрити са ритуални текстове и златни статуетки. Една от находките е човече с брада – мъдрият старец и небесен отец „Ел“ – праисторическа изява на Бога.* [* Авторова бележка №55: източник на цитата от Библиографията – 125‚ S.137] Твърде болезненото прозрение, че всемогъщият Бог от Стария завет може да е произлязъл от езически идол, отдавна трябваше да се случи. Със съвременните открития и произтичащите от тях убеждения хилядолетният религиозен пъзел все повече се подрежда и образува една цялостна картина. Въпреки че все още липсват части, общата картина, като че ли вече се оформя и едновременно _чрез силата на разума просветва онова религиозно дело, което все още съществува като мрачна и мистериозна крепост._*1 В статията си _„Божието откритие“_ списание Der Spigel пише: _„Все по-ясно става, че Божието слово, „книгата на книгите“, е пълна с измислици. Една група фалшификатор, наречени „проповедници на Второзаконието“*2, изфабрикува истинска история; те изопачават действителността, отстраняват неудобните факти и подобно на холивудски сценаристи съчиняват историята на Обетованата земя. Не са изяснени до край детайлите около работния процес. Библейската институция по цензурата е действала умело...“_*3 [*1 Авторова бележка №56: източник на цитата от Библиографията – 125‚ S.137] [*2 Второзаконие, лат. Deuteronomium, е петата книга от Библията, от Стария завет и от Петокнижието (петте Моисееви книги). – Бел.пр.] [*3 Авторова бележка №57: източник на цитата от Библиографията – 125‚ S.138] __Божиите имена в Стария завет:__ Преди отново да се върнем в Ур* и с това към патриарха Авраам, нека да научим юдеиските, Старозаветни имена на Бога. Мнозина читатели, незапознати добре с общата тематика, ще останат изненадани, че в Стария завет се говори едновременно за повече богове. [* Ур е един от най-древните градове в Месопотамия, разположен на река Ефрат, недалеч от Персийския залив, родният град на Авраам. – Бел.пр.] Староеврейската дума Herr („хер“) би могла естествено в превод да се разбере и като наименованието за „бог “. В староеврейския обаче тя означава всъщност „мъж“, който е _„господар“_ или _„владетел”_.* [* Авторова бележка №58: източник на цитата от Библиографията – 83, S.31] Нека хвърлим поглед на различните еврейски (Старозаветни) имена на Бога: ЕЛ: „бог “ (Битие, 33:20); на акадски език ЕЛ е Илу, на арабски – илах (Аллах?) ЕЛ Елион: „Всевишния“ (Псалм, 21:33) Ел Олам: „Вечния Бог“ (Битие, 21:33) Ел Шадай: „Всемогъщия Бог“ (Битие, 17:1) ЕЛ Ро-и: „Бог, които ме Вижда“ или „Всевиждащия Бог“ (Изход, 6:3) Елохим: „богове, божества, божествени създания“; тук става дума за множествено число на думата „Елохо“, която означава „бог “ и в Стария завет се споменава повече от две хиляди пъти. Най-често „Елохо“ се превежда като „Бог“. Първата книга от Библията, Битие, която както знаем е създадена преди няколко хиляди години и корените и са в епохата на Месопотамия, ни дава решаващото доказателство, особено като имаме предвид, че думата Елохим (Елохо) е спомената повече от две хиляди пъти в Стария завет: __библейският монотеизъм е късна форма и осъвременява култа към боговете, който възниква от високоразвитите култури на Междуречието* и на висшата египетска култура!__ [* Месопотамия от гр. „междуречие“. – Бел.пр.] - __Йехова__ – личното име на бога на Израил, което на староеврейски се изписва с четири съгласни YHWH (ЯХВХ), чието значение всъщност е _„аз съм“_ (ето защо ЯХВХ често се превежда като _„Той, който е, или този, който съществува“ за себе си._ Това име се появява много често в Библията. Обикновено се превежда като _„Йехова“, „Яхве“_, често и като _„Господ“_. Юдеиската дума YHWH може да се изписва, но не се чете поради липса на гласни и се произнася като „Адонаx“. Евреите започват да го използват малко преди връщането на Моисей в Египет като предизвикателство към фараона. - __Адонай__: думата се използва в Библията за назоваване на човешки същества (_„Мъжът, които е господар в страната... “_, Битие 42:30), но и като име за Бога. - __Адонай Йехова__: тази комбинация от думи намираме например в Битие 15:2 и в Битие 15:5. Превежда се обикновено като _„моят господар Йехова“_.* [* Авторова бележка №59: източник на цитата от Библиографията – 83, S.31f] __Библейският патриарх Авраам от Ур__: Твърде строга оценка дава на делото на Авраам авторът Кенет С. Дейвид: _„Ако някой мъж предостави Жена си на друг, за да спаси собствената си кожа, за нас той е страхливец. Ако спи със слугинята на жена си, да да се сдобие със син, и я изхвърли от къщата, ние го определяте като „гадно копеле“. И ако този мъж накрая още и заплашва, че ще убие детето си и казва: „Бог ми заповяда“, тогава повечето биха казали, че мястото му е зад решетките, даже и ако не посмее да стори злодеянието. Но библейският патриарх върши всичко това и въпреки деянията си се смята да един от героите на религията._ _Авраам, който в еднаква степен бива почитан от евреи, християни и мюсюлмани като „отец на всички народи“, е ярък пример за факта, че героичните образи от Библията не винаги са били големи герои – нито пък мили хора. В действителност немалко от тях са били доста презрени типове.“_* [* Авторова бележка №60: източник на цитата от Библиографията – 82‚ S.100f] Нека прегледаме накратко най-важните факти свързани с личността на Авраам. Откъде се появява Авраам, коxто по-късно става прародител на цялото християнство? Сведенията за Авраам (първоначално Аврам) са доста ограничени, но за щастие от средата на миналия век знаем повече за древен Шумер, наричан _„люлка на цивилизацията“_. Днес се приема, че Авраам е роден в Ур, на територията на съвременен Ирак. Приема се, че е живял в периода от около 2000 г. до 1700 г. пр.Хр. Някъде по това време Авраам, които вероятно е бил номад, решава да напусне Ур, за да отиде в Ханаан: _„И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) б земята, която ще ти покажа; и Аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти, а ти ще бъдеш благословен.“_ (Битие 12:1, 12:2.) В Битие има и други сведения, които говорят за произхода на Авраам. Той идва от Харан, друг град от голямо значение. Стари търговски пътища го свързват с Ур. На теория Харан също би могъл да е родното място на Авраам, а по-късно да е пристигнал в Ур. Друга възможност допуска изследователят на Библията Сирус Гордън: _„В действителност Авраам не е от Ур, а от Урфа в северна Месопотамия.“_ Повод за дискусия между учените и досега дават най вече сведенията за времето на Авраамовите странствания. Например Гордън предполага, че Авраам е живял вероятно около 1385 г. пр.Хр. По традиция животът и делото на Авраам се отнасят към периода между 2000 г. и 1700 г. пр.Хр. Неговите пътувания съвпадат с познатите миграционни и търговски маршрути преди Ур да бъде превзет и изоставен около 1740 г. пр.Хр. Друг проблем възниква със споменаването на камилите, които Авраам е яздел. Опитомяването на камили започва не по-рано от 14. век пр.Хр., а експерти смятат, че в региона използването им за пренасяне на товари започва вероятно след 10. век пр.Хр. За да стане бъркотията още по-голяма, в Библията се споменава град _„Ур в Халдея“_. Според днешната наука халдеxците населяват Месопотамия едва в много по-късен период, а именно, когато през 612 г. пр.Хр. превземат Ерусалим и отвеждат жителите на града във вавилонски плен. Ако обаче повярваме на Стария завет, Авраам е следвал Божията повеля. Следите му водят и към Египет: тоx се връща в Палестина, където умира на 175 години. Синът му Исаак, коxто също като баща си е номад, създава Яков, чиито дванадесет синове сформират израилските племена. Нека в началото се посветим на въпроса, какво е било преди Авраам или какво би могло да е било? В случая сме изправени пред същия проблем, както в повествованието за сътворението на света според Битие, защото от Енума Елиш* вече знаем, че библейските предания водят началото си от шумерската цивилизация, от Двуречието между Ефрат и Тигър. [* Една от най-старите истории, познати на човечеството. Написана е от древните шумери преди хиляди години. Едно от копията на епоса оцелява в библиотеката на Ниневия до VІІ в. пр.Хр. и е открито от археолози в началото на ХІХ в. Енума Елиш е клинопис, създаден върху седем глинени плочки – наречен е „Седемте плочи на Сътворението“. След като е преведен на съвременните езици, разказът разкрива забележителна история, която внася смут в научните среди. Най-общо казано според Шумерите бог Ану идва на земята с флотилия от космически кораби, пристигащи от огромна планета в Слънчевата система далеч отвъд познатата ни Плутон, с цикъл на обиколка около Слънцето близо З 600 земни години. Когато боговете пристигнали решили да събират ресурси за планетата си – особено някои видове метали. Създават човека, за да работи в мините. Постепенно го усъвършенстват, създават строй на управление, цивилизоват творенията си и в крайна сметка ги оставят да се грижат за Земята, с обещанието да се завърнат... – Бел.пр.] В Стария завет се казва, че предците на Израил, до появата на Авраам, служат на „други богове“: _и рече Иисус на целия народ: тъй говори Господ, Бог Израилев: Нашите отци, Тара, баща Авраамов и баща Нахоров, в старо време живееха отвъд реката и служеха на други богове“_ (книга на Исус Навин 24:2); старозаветният бог Яхве за тях е в далечното бъдеще. _„Дори след като Яхве се запознава със своя „избран народ“, връзката с него е била слаба, защото повече от хилядолетие и други богове са обичани по същия начин. Когато израилтяните поискали да опишат историята и наследството си, трябвало да разкрият големи периоди от време в миналото и те потвърждават стари, устни традиции и добавят подробности, които обясняват как трябвало да бъде. Авраам затова вероятно е принуден да напусне родния си град Ур, защото не може да понася повече „безбожните“ номади от Севера, които бавно започват да придават облик на делника там, защото политическите размирици по онова време винаги се обосновавали с религиозно недоволство. Библията описва Авраам като човек, идващ от строй, в който Божиите правила са пренебрегвани. Това несъмнено се отнася за детронирането на представителя на Бог на земята, царя на Ур и неговото духовенство.“_* [* Авторова бележка №61: източник на цитата от Библиографията – 31, S.149f] Какво знаем обаче за времето _преди_ Ур, т.е. за началото на шумерската цивилизация? В Шумер имало повече божества, както ни разкрива Старият завет. Би трябвало да е така, защото се смята за научно доказано, “че историята на еврейския народ и неговото познание в общи линии се преплитат твърде много с египетската цивилизация. Потвърждава се и от Стария завет, защото там срещаме думата _Египет_ стотици пъти, а в египетската хронология попадаме само веднъж на думата _Израил_. Фараонът Аменхотеп ІV (Ехнатон), (1З72-1354 г. пр.Хр.) въвежда в Египет монотеизма (_вярата в един бог_). От този момент е почитан само бог Атон. Произход означава _започване, начало_. В този смисъл, ако търсим началото на дадена цивилизация или религия, трябва да „дълбаем“ до корените и да се опитаме пътешествието ни във времето да е колкото се може по-назад в миналото – без религиозни задръжки. __Преоткриване на шумерската цивилизация:__ Най-значимите сведения за началото на Авраамовите религии без съмнение могат да се намерят единствено в Месопотамия, но хилядолетия наред старозаветните градове лежат погребани под пясък и камъни. Едва през 19. век англичанинът сър Остин Хенри Лейърд успява да направи голямата „първа копка“. Най-напред са разкрити античните градове _Калах_ и _Ниневия_ – истинска световна сензация! Мотивирани от успехите на разкопките, археолозите изваждат изпод развалините все повече и повече „библейски“ градове. Югоизточно от Вавилон учените откриват _Акад_, столицата на акадското царство (2З50-2200 г. пр.Хр.), южно от нея град _Киш_, а още по на югоизток – _Урук_. Много от разкопките потвърждават откъси от Стария завет, в които се споменават някои от тези градове. За почуда на учените, колкото по на югоизток напредват, толкова по-древни се оказват градовете. Вече става ясно, че в Месопотамия е съществувала цивилизация, още по-древна от най-ранните находки на египетската култура. При разкопките на античните „библейски“ градове са намерени и най-старите до момента свидетелства на предците ни: няколко хиляди глинени плочи и много стари ролкови цилиндри.* [* Авторова бележка №62: източник на цитата от Библиографията – 2, S.50] Сведенията са обширни и неочаквано пресъздават много ясна картина на обществото: стари договори, закони, дворцови заповеди, брачни свидетелства, медицински предписания, философски и исторически ръкописи. Особено интересни са историята за сътворението и вероятно най-старата звездна карта в човешката история. Още в първата си книга „По следите на Боговете“ обърнах внимание на тежките последици от унищожаването на _„домовете на знанието“_ за човешката историография и религиозните становища за началото й. _„Старият обичай“_, да се унищожават писмени материали, се практикува до ден-днешен от властимащите в световен мащаб, а съвременната му изява в наши дни се нарича „цензура“ (повече по въпроса във втори том!). Загубата на знания вследствие унищожаване, практикувано открай време, както по всичко личи, се предава по наследство. _„Много други библиотеки са разрушени през вековете: Персеполис е подпален, когато Александър Велики превзема града; през 83 г. пр.Хр. изгарят много писмени съкровища при пожара в Рим; през 146 г. пр.Хр. римляните разрушават библиотека в Картаген с повече от 50 000 произведения; писмената на минойската култура на остров Крит в по-голямата си част са унищожени; най-старият писмен летопис на египтяните от центровете на жреците в Мемфис и Хелиопол е загубен, а най-голямата вреда нанася пожарът на Александрийската библиотека, в които според сведенията са изпепелени около 700 000 писмени свитъци. Съзнателното унищожаване в повечето случаи става при смяна на властта, масови безредици и по време на война. Домовете на знанието и на времето са твърде голяма опасност за новите владетели. Градът на книгите на цар Саргон от Урук с ръкописи на акадците и шумерите е напълно разрушен, както и библиотеката в Нипур. Малко, но важни остатъци, които Ашурбанипал архивира, са открити от археолозите в Лагаш и както вече споменахме, в Ниневия.“_* [* Авторова бележка №63: източник на цитата от Библиографията – 2, S.52] Ашурбанипал е мъдър и жаден за знания владетел. Той възлага на книжовниците си да съберат всички стари текстове и ръкописи, да ги преведат и да изготвят втори екземпляр (копие) на всеки документ. От днешните преводи се разбира, че много от тези древни писмени произведения са преведени от по-древен език: там се казва _„преведени“_ или _„от езика на Шумер“_. Един от личните надписи на Ашурбанипал гласи следното: _„Богът на книжовниците ме е дарил с дарбата да бъда вещ в своето умение. Аз бях посветен в тайните на писмото. Мога да чета на шумерски дори трудните таблички. Разбирам също загадъчните думи, издълбани в камъка, от времето преди Потопа.“_ Хенри Роулинсън превежда клинописите и стига до заключението, че преди акадския трябва да е съществувал и друг език. През 1869 г. ориенталистът Юлиус Оперт заявява, че е разгадал загадката за произхода на древните ръкописи. Той успява да различи два основни езика върху копията от библиотеката в Ниневия – единият е акадският, по-новият. Другият език е по-стар и е писмена форма от древната шумерска култура, както установява Оперт.* [* Авторова бележка №64: източник на цитата от Библиографията – 2, S.52f] Шумерската култура е преоткрита. Много от копията се отнасят за векове преди Потопа и преди основаването на шумерското царство. Най-значимото писмено свидетелство, запазено в добро състояние, е _„епосът Атра-Хазис“_. Според една версия на именника на шумерските царе Атра-Хазис е син на Убара-Туту, царя на Шурупак (днешният Талл Фарах в централна Месопотамия), който в „Епоса за Гилгамеш“ се посочва като баща на Утнапищим. Атра-Хазис (_изключителният Мъдрец_), както и Утнапищим (намерилият живота) са предците на библейския Ной. Съществува и един „шумерски Ной“ – Зиусудра (_дълъг живот_). у Науката датира началото на шумерската култура около 3800 г. до 4000 г. пр.Хр. В този период шумерите се заселват в Месопотамия, земята между реките Ефрат и Тигър, на територията на днешен Ирак. Шумерите използват канализационна и напоителна система, модерна архитектура и строителна култура, развиват корабостроенето, въртят оживена външна търговия, имат качествено селско стопанство, модерна училищна система, административна система, фармацевти и медици. (По тази тема препоръчваме книгите на Зекария Сичин!) Днес изглежда така, сякаш тази култура се е появила на световната сцена от нищото, без явни и научно доказани предхождащи стадии на развитие. Прави впечатление, че сега се намираме в същата ситуация и по отношение на египетската високоразвита цивилизация, защото и при нея важните фази на развитието и се губят в сянката на миналото. Единственото съвременно научно издържано обяснение е предположението, че поради големи глобални катаклизми, като например потопа, се стига до радикални преломи и знанието в голяма степен се загубва. Преданията в световен мащаб ни дават достатъчно доказателства! По всички краища на земното кълбо откриваме в различните култури и литературата на древните народи „легендата“ за голям потоп. Няма съмнение: той, големият Потоп, се е състоял! Наред с Преданията от Месопотамия (Гилгамеш) и преданията в Библията (Ной) откриваме потвърждение за катастрофално наводнение и при ацтеките, маите, в индуизма, при индианците хопи и много други природни народи. Историите за вселенски катастрофи и за Потопа биха могли да изпълнят рафтовете на не една и две библиотеки. Още по-интересна и изумителна е приликата между различните предания. Сценарият и действието винаги се развиват по един и същи начин. В едно от преданията главното действащо лице е Ной (според Библията), в друго става дума за Утнапищим (в „Епоса за Гилгамеш“), в следващото се говори за Зиусудра (при Шумерите), а в още по-следващото героят е Атра-Хазис (при акадския народ) – ето червената нишка, която човек неминуемо следва. Наред с писмените и устни свидетелства по света, които съобщават за потоп, са намерени и археологически доказателства за голямо наводнение преди повече от 6000 години в Ур. Учените откриват подгизнал глинен слой с дебелина два метра и половина, който покрива област от над 100 000 квадратни метра в Месопотамия и обхваща земи северно от Багдад до крайбрежието на Персийския залив, т.е. територия, към която днес принадлежат части от Иран, Ирак и Кувейт. От големината на земния слой учените заключават, че приливната вълна е имала гигантски размери и вероятно е погубила всички хора от шумерската цивилизация, които не са успели да се скрият. Посочената дата на потопа обяснява също, защо високоразвитата цивилизация изведнъж отново се появява от нищото около 4000 г. пр.Хр. По-ранните и важни епохи на тази цивилизация на практика са изчезнали в небитието вследствие на унищожително наводнение. Малцината шумери, които успяват да се скрият и преживяват природната катастрофа, трябвало да започнат отначало. Благодарение на високото ниво на техните знания обаче, периодът на възстановяването на Шумер, известен ни днес, е бил сравнително кратък. Въпреки писмените свидетелства и археологическите доказателства за потопа, които са факт, има и голяма опозиция по този въпрос, опитваща се да постави големия Потоп в царството на митовете и легендите. Мащабните последици за претенциите за абсолютност на разединените Авраамови религии, за останалите световни религии и различните „тайни“ организации едва ли биха могли да останат извън обсега на вниманието ни, както сигурно е видно вече от наличните научни доказателства. Вече не би трябвало да ни се струва толкова дълъг пътят от времето преди Потопа до Атлантите и до другите величави, високоразвити цивилизации! А след това? След това вече е само въпрос на време, докато старомодният и манипулиран мироглед относно възникването и развитието на хомо сапиенс на планетата Земя, широко разпространен особено през последните две хиляди години, бъде погълнат от _потопа на прозрението_. _Потопът на прозрението_ ще погълне и догматизирания авторитет на историци и учени, които с несъстоятелна убедителност – която по-скоро трябва да се нарече научно скалъпена религиозна догма – и благодарение на материална и организирана подкрепа, показват по света една полуистина в угода на определена фалшива и невярна идеология или от страх, да не би да реформират някое не съвсем истинско религиозно становище. Писмените свидетелства от Месопотамия не само преобръщат с главата надолу религиозния светоглед. Те категорично го коригират по отношение на много от главните действащи лица или събития, като например личността на Моисей или историята на сътворението и появата на човека (Адам и Ева). От този доказателствен материал непрекъснато излизат наяве историческите корени и взаимовръзки на шумерската и най-вече на египетската високоразвита цивилизация, което обаче не е в полза на църковната представа за света и на създадените от нея догми. Според Енума Елиш – епоса на древните шумери за сътворението – е имало всъщност едно сътворение преди възникването на света. В него се говори за космическа катастрофа, както и за възникването на нашата слънчева система с планетата Земя. Древните писмени източници разказват обаче подробно и за божествата Анунаки, които се появяват на земята в ранните години на човешката история, за да добиват злато, минерали и други полезни изкопаеми. Според древните легенди те чрез генетична манипулация на праисторическия човек целенасочено създават нова комбинация – _лулу амелу_ (примитивен работник) – и хоп, ражда се Homo Sapiens! R до днес това е единственото наистина научно тълкуване за т. нар. свързващо звено (missing link) в човешката еволюция, което би обяснило липсващите преходни фази (например внезапната поява на интелигентността).“ >> Обобщение и перспектива При по-нататъшното търсене на следи категорично трябва да се отрече правото на абсолютност. Никоя от Авраамовите религии не е заслужила ни най-малко подобно право, както става видно от разискванията до тук. Ето защо не искаме да изпадаме в същата ситуация и да възхваляваме, принизяваме или хулим особено дадена религия, защото самите религии прилагат този модел от хилядолетия, и малко по-ограничено във времето, що се отнася до исляма, който както е известно се появява сравнително късно на световната сцена. Много по-възможно и по-целесъобразно е да търсим произхода, а с това и общия „извор“ на днешните монотеистични световни религии. Днес повечето християни имат само смътна представа за своя бог, който първоначално е бил бог на евреите. Отново се намираме на прага на ключовия проблем на всички големи религиозни общности: претенциите за абсолютност или неповторимост! До какво е довела тази претенциозна представа само през последните две хиляди години, показват милионите загинали в неизброимите военни конфликти, причините за които без изключение се характеризират със сливането на политическите и религиозни претенции за власт. Известно е, че следата може да се проследи назад чак до Стария завет. Както се знае, в началото на старозаветната историография е Сим (на иврит хакодеш – Шем). Август Лудвиг Шльоцер (1735-1809) налага името семити за доста разнообразна в расово отношение група народи, говорещи семитски езици, която днес може да се проследи само до територията на Месопотамия. Всъщност отново се озоваваме пред Потопа. Сим е син на Ной, както се обяснява в Книгата Битие (Битие 5:32, 9:18, 10:21). Но както малко по-назад вече беше описано, библейският Ной е по-късен “синтез“. В „Епоса за Гилгамеш“ подробно се разказва за големия Потоп и Утнапищим (Ной). P> „Тайни неща той е видял, скритото да хората познавал. Принесъл новини дори от времето преди Потопа. На път далечен се отправил той, с мъка и трудности големи. Като се върнал, описал своето тегло на каменна колона.“ P$ Днес със сигурност можем да твърдим за Гилгамеш, че е живял около 2800-2600 г. пр.Хр. и е бил владетел на Урук. Гилгамеш е мъдър и начетен владетел. Едно от най-великите му дела е построяването на градските стени на Урук, което се споменава в епоса. По-късният владетел на града-държава Анам потвърждава този факт. Той разказва как е наредил възстановяването на градските стени, построени първоначално от Гилгамеш. В търсенето на следите на Потопа винаги в крайна сметка стигаме до земята на Нил – поне в археологическо отношение – при египтяните и в Месопотамия. Там се губят следите, които почиват на доказателствен материал, както констатират Найт и Ломас: „... Като се вземе под внимание, че не е останала и следа от жителите на Месопотамия, трабва просто да приемем, че много шумери се преселват на север и запад, а голяма част стават номади, които по-късно се претопяват в еврейската нация. Всички доказателства сочат, че евреите не са нито раса, нито нация, както те смятат по-късно, а смесица от различни семитски групи, които са без родина и от една теологична подгрупа приемат теологична история. Може би един от десет израилтяни от времето на Давид и Соломон е имал шумерски произход, а само една много малка част от тези хора е от потеклото на Авраам, който определено не е бил единственият шумер, отправил се към Ханаан и Египет през втората половина на второто хилядолетие. Ето защо хабиру (неодобрително египетско название на евреите – бел.а.) можели да се разпознават от останалите бедуини в Египет, защото били азиатци, носели странни дрехи, имали брада и говорели чужд език.“* [* Авторова бележка №65: източник на цитата от Библиографията – 31, S.150f] Досега откритите от археолозите доказателства (при това скорошни) коренно преобръщат представите ни за библейските твърдения от книгата Битие по основни въпроси. Например Авраам непрекъснато яздел насам-натам на камили. Как е било възможно да го прави, след като по всяка вероятност камилите са употребявани за товарни животни едва след 1000 г. пр.Хр. В друга история от първата книга на Моисей (1:42) десет от братята на Йосиф отиват в Египет, за да купят зърнени храни и плащат с монети. Възможно ли е? Най-старите монети произхождат от Мала Азия и са открити едва през 7. век пр.Хр. Подправена историография, която трябва да легитимира твърде големи периоди от време, грешки при превода, неправилни интерпретации при изготвянето на нови копия от по-старите преписи или съзнателна промяна на имена, действия и исторически събития? Друго историческо твърдение от книгите на Моисей също е опровергано от археологически находки. Става дума за твърдения от книгата на Исус Навин. В нея се разказва, как пълководецът с бърза офанзива преминава Йордан и – воден от Божия гняв – унищожава коренното население и политеизма. Най-новите разкопки, проведени от Израел, опровергаха тези библейски твърдения. Потвърждава го и Израел Финкелщайн, ръководител на проучванията: „Заселването протича в действителност мирно и спокойно.“ Според най-новите заключения е факт, че през около 1200 г. пр.Хр. семитски овчари идват от пустинята в западнойорданската планинска местност и се заселват. Хората спели върху дървени нарове и не ядели свинско месо. В къщите им имало място за четири-пет души. Настоящите сведения сочат, че около 1000 г. пр.Хр. в планините на Ханаан живеели около 50 000 души. Югът предлагал на хората по-трудни условия за живот и е много рядко населен. Освен това те непрекъснато имали неприятности със силните околни племена – в съседство живеели едомити и моавити. В плодородната крайбрежна равнина, в големи градове се ширили дошлите вероятно от Крит филистимляни. По на север се заселват финикийците, които влизат в историята като големи търговци и моряци. Неограничена власт в страната имал обаче фараонът. По онова време управляват фараоните Рамзес II (познат и като Рамзес Велики) (1300-1235 г. пр.Хр.) и баща му Сети І (1312-1300 г. пр.Хр.). Днес, на базата на археологическите проучвания, преселението от Египет начело с Моисей изглежда доста неубедително. Човек трудно може да си представи, че Моисей е можел безотговорно да поведе хората на поход срещу военната сила на египетските династии. Единственият знак, който по-късно е открит в Египет, е въпросната гробница на фараон Мернептах (Меренпта), върху която едно племе е назовано Израил. Текстът обаче изглежда се отнася за наказателна акция на царя на Нил, защото се казва: _„Твоето семе, Израил, е там.“_ За разлика от това в Библията четем за бляскавите времена в страната Ханаан и славните и монархии. Там, където според становището на съвременните археолози живеели обикновени пастири, някога уж се простирало огромното царство на Давид и впоследствие на неговия наследник Соломон, който се представя като велик и могъщ владетел. Подробно се описва бляскавият му дворец. В харема му се подвизавали стотици жени. И пак според Библията: _„Така цар Соломон надмина всички царе на света по богатство и мъдрост“_(2 Летописи, 9:22). И досега археолозите не са успели да намерят доказателства за каменната постройка, която той издига в чест на своя Бог, за да съхранява свещения ковчег на завета (кивота). Редица информации днес изглеждат доста противоречиви – не само от гледна точка на археологията. Освен това много от основните действащи лица трудно могат да бъдат идентифицирани, а някои факти, свързани например с живота и делото на Мойсеи, все още будят съмнение. Кой би могъл да упреква съвременните учени за съмненията, които изказват, при наличието на толкова много неяснота, грешки в превода и неправилни (подправени) описания на Стария завет. Другите документи, които биха ни помогнали в търсенето следите на религиозните източници, са писмените свидетелства от тези епохи и по-късните преписи, както например в случая с Библията. Що се отнася до Библията, до този момент ни стана пределно ясно, колко е трудно при твърденията да се прави разлика между реалните исторически събития и фалшификатите. Те намират израз в съзнателната промяна на историческите действия или се дължат чисто и просто на големите периоди от време и свързаните с това постоянни грешки при преписването или превода. Съвсем различен, но особено важен аспект се крие във факта, че в наше време голяма част от откритията от Мъртво море се пазят в тайна от световната общественост. Както беше посочено, съдържанието на малкото достъпни писмени свитъци противоречи на съвременното верую на Библията. Нека проследим още по-отблизо явното сливане между египтяните и израилтяните. Повече от две хиляди години успешно се отклонява вниманието от централното място на Египет, някогашната свещена земя и значението и за възникването на монотеистичните Авраамови религии. Само гръцките и римските учени оказват подобаващо уважение на хилядолетната египетска високоразвита култура. В следващата глава търсенето на следите ще ни отведе в страната на фараоните. Разказите в Библията за израилтяните и древните египтяни от хилядолетия са неизменна съставна част на човешкото познание. Историята и знанията на еврейския народ в основата си са повече свързани със знанието на египетската цивилизация. Старият завет го потвърждава, защото стотици пъти срещаме думата _Египет_, докато в египетската хронология се натъкваме един-единствен път на думата _Израил_. Историята На библейските Патриарси – от Авраам до Исус – е свързана до такава степен с Египет, че дълбочината на тази връзка едва ли може да се изрази докрай. > Глава 3 > Сцена на действието – Египет - Какви са общите корени на Авраамовите религии? - Съществуват ли изобщо някакви доказателства за царствата на Давид и на Соломон? - Имало ли е масово преселение от Египет? - Моисей и Ехнатон едно и също лице ли са? - Защо авторите на Библията не са споменавали имената на фараоните? - На кой принадлежи Храмовият хълм в Ерусалим? - Защо никой историк, съвременник на Христос, не го споменава? - Живял ли е Христос няколко века по-рано в Египет? >> Праотци и фараони _„Книга да живота на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов. Авраам роди Исаака; Исаак роди Иакова; Иаков роди Иуда и братята ту...“_ (От Матея Свето Евангелие, 1:1-2.) С тези думи започва Новият завет. Дългата генеалогия изяснява, че Исус произлиза от цар Давид. Цар Давид е бил най-прочутият владетел с царство, простиращо се от бреговете на Нил до река Ефрат в Месопотамия. Поне така се твърди в Библията. Давид очевидно е бил надминат от потомъка си Соломон, който – както току-що споменахме – построява Първия храм в Ерусалим (Храмът на Соломон) и Библията го описва като един от най-великите царе, засенчил с богатството си всички останали царе по Земята. Ако вярваме на православните интерпретации на летоброенето, Храмът е построен. около 980 г. пр.Хр., т.е. около половин век след библейското преселение на израилтяните от Египет. Разликата във времето, която намираме в Първата книга на царете, кара и досега много учени да си блъскат главата. Противно на това общоприетата теория гласи, че библейското преселение от Египет, начело с Моисей, трябва да се е състояло по време на управлението на Рамзес II, в периода между 1290 г. и 1224 г. пр.Хр. Следователно липсват около двеста години. Разбира се, съвременните изследователи на Библията го намират за доста невероятно. Към това се прибавя и наличието на много несвързани (нелепи) изказвания, най-вече в Петокнижието на Моисей, а и както вече се убедихме, някои по-нови археологически заключения оборват много факти, представени от библейските автори като исторически, а друга част все още не са доказани. Вече обърнахме внимание на големите периоди от време – понякога цели хилядолетия – между живота и делото на библейските герои и писменото изложение в Библията! И досега се водят бурни дискусии по въпроса за възрастта и датата на появата и в крайна сметка за доказването на авторството на много книги от Стария завет. Във връзка с тази полемика трябва да споменем три лагера: Традиционалистите твърдят, че основните текстове на Библията са възникнали около 1000 г. пр.Хр. Втората група е доста по-въздържана в преценките си и определя момента на възникване около 600 г. пр.Хр. Друга група смята Стария завет за „произведение от епохата на елинизма“. В основата си той е създаден едва след 330 г. пр.Хр. Ако проследим библейските герои в Древен Египет, много исторически твърдения от Библията рисуват една по-реалистична картина. Още веднъж трябва да се подчертае нещо, което е от изключително важно значение: общите корени на египтяните и израилтяните. В Стария завет намираме явно потвърждение, защото в него срещаме думата Египет стотици пъти, от друга страна, думата Израил се споменава само веднъж в египетската хронология. Вече става ясно, колко сериозна и важна е проблематиката. За да се доближим, колкото може повече до автентичната история от Библията, трябва неминуемо да потърсим следите и в страната на фараоните, защото натам ни водят всички знаци, най-вече тези в Библията. Днес се оказва, че авторите на Библията често споменават имена на лица, места и водни извори, които в много случаи не са свързани със съответната история, назовават неведнъж в противоречие с тези събития в Древен Египет името на даден фараон, периода на съществуване на определена династия или най-малкото някое местонахождение. Един от многото фараони, които играят някаква роля в Стария завет, се жени за жената на Авраам. Друг възлага работа на Йосиф и го прави свой везир. Той става най-висшият офицер в страната. След победата му фараонът го задържа на служба при себе си. Важното място отредено на Йосиф в двора на фараона се потвърждава от факта, че същият Йосиф, които в Египет се казвал Юя (Yuya), е погребан в Долината на царете – като везир! Освен това знаем, че животът и делото на Моисей трябва да са имали връзка с фараоните. По този повод в своето творчество Манетон пише: _„Моисей, син от рода Леви, отгледан в Египет и посветен в Хелиопол, стана висш духовник от братството под управлението на фараон Аменофис (Ехнатон).“_ Това доказва също и Деяния на Светите апостоли (7:22), където се казва: _„И научен биде Моисей на всичката мъдрост египетска, и беше силен на думи и дела.“_ Соломон се жени за дъщерята на един фараон, _„фараонът, Които не познавал Йосиф“_ или _„фараонът на тиранията“_. Защо във всички тези случаи имената на фараоните не се споменават със сричка*? Изключено е имената им да не са били вече известни. В такъв случай, защо са премълчани? Единственото логично заключение е, че умишлено не са били назовани! Това се потвърждава и от факта, че Рамзес например се споменава в Библията във връзка с преселението на израилтяните от Египет (Изход 12:37). Защо обаче са пропуснати имената на останалите фараони, както и други сведения и населени места? [* Освен в египетските текстове, думата „фараон“ се среща и в Библията като изменена форма на устойчивото съчетание от две египетски думи „пер-аа“ (הֹעֽרַּפ, Библейски еврейски Par'o, Тиберски еврейски Par'ōh). Словосъчетанието означава „голям дом“, „домът е велик“, „велик дом“ и е служило през ХVIII династия за метафорично обозначаване на онзи, който живее във „великия дом“, т.е. в двореца. Чрез Библията „пер-аа“ прониква и в европейските езици. Титлата на египетския цар идва до нас през гръцки език, където я откриваме през Късната епоха. По време на Старото царство по този начин наричат царския палат, където се помещава царският двор. През Средното царство изразът продължава да означава палата, но често се срещат добавени думите „живот, здраве, сила“. В края на ХVIII династия я прочитаме в едно писмо, адресирано до Ехнатон: _„Пер-аа анхуджа сенеб неб“_ т.е. „Фараон, живот, здраве, сила, повелител“, което за първи път означава този, който владее големия дом, царят. При управлението на ХІХ династия откриваме думата фараон, означаваща „негово величество“, като например „фараонът казва“. А при ХХII династия за първи път думата фараон е последвана от името на Царя „Фараон Шешонк“. Изглежда, че оттогава нататък тази титла е достатъчно разпространена, за да я използват евреите в текстовете си под транскрипцията _пираах_, малко по-късно. По този начин придобиваме навика да наричаме така всички царе на Египет, дори и тези, които са царували преди терминът е бил използван с това значение. – Бел.пр.] Вече на много видни египтолози е направило впечатление, че тук нещо не се връзва. За мнозина възниква конфликт между известните им исторически факти и техните религиозни убеждения. Разбира се, тези догматични пречки съответно не позволяват да се коригира библейската история. Подобни констатации прави и египтянинът Мустафа Гадала, които след десетки години изследвания успява убедително да го докаже в книгата си _Historical Deception: The Untold Stroy of Ancient Egypt_ („Историческа измама – неразказаната история на древен Египет“). Гадала също осъзнава сложната конфликтна ситуация за много от своите сънародници и колеги: „Вече повече от две хиляди години духовете се разгорещяват, когато стане дума запроизхода на Стария завет и до днес все още не може да се отговори напълно на многобройните въпроси... Данните и споменатите години относно живота на лицата в Библията се различават толкова очебийно от действителността, че и при най-добро желание никой не може да ги приеме насериозно. Ако вярваме на Библията, Бог е създал света през 4004 г. Междувременно обаче съществуват сериозни доказателства, че през 4004 г. земята отдавна е била населена Също така продължителността на живот на множество личности от Библията е абсолютно неправдоподобна...!“* [* Авторова бележка №66: източник на цитата от Библиографията – 83, S.20f] Пак във връзка с Авраам намираме указания. В Библията например се твърди, че Терах, прадядото на Йосиф, е на седемдесет години, когато се ражда синът му Авраам. На друго място обаче пише, че Терах умира на двеста и пет години. Само след няколко строфи научаваме, че Авраам тъкмо бил навършил седемдесет и пет години, когато баща му умрял. Ако се доверим на посочените първоначално в Библията числа, Авраам би трябвало по това време да е бил на сто тридесет и пет години, а не на седемдесет и пет. >> Произходът на Петокнижито на Моисей Да се спрем по-подробно на Петокнижието на Моисей. Петте книги са основният източник за осветляване на въпросите, свързани с възникването на монотеистичните (еднобожните) световни религии. Ислямът е най-младата от Авраамовите религии. В сравнение с християнството обаче съществува една много съществена разлика. Християнската религия получава „своите книги“ в период от няколко века, а Коранът се разкрива на пророка Мохамед направо от Небето. В Стария завет се създава впечатлението, че всички пътища в крайна сметка винаги завършват или започват в Египет. Разказите в Библията за израилтяните и египтяните за повечето читатели са познати още от детството. При повърхностно разглеждане на Стария завет изглежда, че Моисей е представен като главно действащо лице – при което науката не е доказала окончателно историческата личност Моисей така, както е описана в Библията. Едва във втората книга от Петокнижието, _Изход_ – доколкото извеждането от Египет в действителност се е състояло – египтяни и израилтяни стават заклети врагове. Като разгледаме събитията и произтичащите последици, установяваме, че корените на съвременните глобални политически проблеми и кризисни зони, най-вече по отношение на днешната геополитическа криза „Близък Изток“, могат да бъдат открити още във времето на Стария завет. Съвременните политически конфликти в световен мащаб в действителност ни отвеждат хилядолетия назад в човешката история – корените на всички световни конфликти в историята на новото време, почти без изключение са преплетени с религията. Илюстрация 11: Така е изглеждал Близкият Изток през древността. Илюстрация 12: На картата се виждат земите, по които е живял библейският Исус. Вече обърнахме внимание на факта, че се водят спорове и дискусии преди колко години и кога точно се е появил Старият завет. Много по-важен е въпросът, защо библейската история, персонажите, събитията и местата са толкова проблематични (съмнителни) и какво ни дава основание да се съмняваме, че случаите са точно такива, каквито ни ги представя Библията. Няма съмнение, че имената на фараоните умишлено са пропуснати от различните автори и преводачи. Също така е безспорно, че трябва да се е стигнало до промени в хронологията на историческите събития поради големите периоди от време. В истинския смисъл на думата това е било „пътешествието до Ерусалим“, както се казва в днешно време. В този процес от основно значение е съответната религиозна и политическа идеология на времето и на преводачите, която в течение на многото векове и хилядолетия непрекъснато е претърпявала промени. _Според старите предания създаването на първите пет книги от Библията се приписва на Моисей. В Изход четем следното: „И руче Господ на Моисея: запиши това за спомен в книгата и внуши на Иисуса, че Аз съвсем ще излича спомена за амаликтиците от поднебесието.“_ (Изход 17:14.) _„Каза още Господ на Моисея: напиши си тия думи, защото с тия думи Аз сключвам завет с тебе и с Израиля.“_ (Изход 34:27.) Днешните експерти на Библията по различни причини поставят под въпрос авторството на Моисей. В Петокнижието например се говори за смъртта му. Изглежда доста съмнително самият Моисей да разказва за собствената си смърт, ето защо още този факт навежда на мисълта, че той най-малкото не е писал сам всичките пет книги. Латинското Deuteronomium, на староеврейски _Ха Деварим_ (Думите), от гръцки _Второзаконие_, е Петата книга на Моисей, която принадлежи към „Еврейската библия“. Тя също няма как да е написана от него. Доказателството се крие в разликата по отношение на литературната структура на втора, трета и четвърта книга на Моисей, която е запазена и в немските преводи и така става възможна нейната проверка. Обичайният превод на Стария завет се основава на староеврейски текстове, които са предложени през 9. и 10. век на базата на създадените през 2. век. През 70 г. в Яфа е свикан Съвет, който гласува бъдещите версии и съдържание на Стария завет. Както е известно, староеврейските текстове не са единствената основа на завета, защото гръцките текстове от Александрия са още по-стари. По времето на Птолемей Втори, владетел на Египет от 285 г. до 247 г. пр.Хр., е възложен превод на библията на гръцки. Върховният жрец на Ерусалим изпраща за целта седемдесет и двама от своите старейшини в Александрия и им дава да носят със себе си официалния препис на Моисеевите книги. Те работят в продължение на седемдесет и два дни над окончателния превод на Светото Писание. През следващите години всички останали книги от Стария завет също са преведени на гръцки от други учени. _„Септуагинта“_ означава в буквален превод _„Седемдесетте“_ (лат. _седемдесет_, осъществено от 72-ма учени, както предава легендата). През 4. век се появява издание на Библията от епископ Улфила – превод на готски. Почти по същото време през 383 г. сл.Хр. папа Дамас възлага латинския превод на Библията. Със задачата се заема Евсевии Йероним. Неговият превод се базира, от една страна, на Септуагинтата, гръцкия превод на Стария завет, а от друга, на староеврейските текстове. Преводът му добива популярност под името _Vulgata_ (лат. народен, популярен) и става едно от най-важните и пътеводни издания на библията на латински език. През 1546 г. на Трентския събор то е обявено от висшите църковни духовници за официалната „препоръчителна Библия“. Никак не е трудно да се разбере, че обхващането на историята и главните действащи лица на Библията е изключително трудоемка, почти непосилна задача. Голямата вражда между израилтяните и египтяните несъмнено решително е допринесла за видоизменението на историческата картина такава, каквато днес е налице. Илюстрация 13: Моисей при Червено море Още един и то значим исторически аспект трябва да се има предвид при изключително сложното търсене на следите: _изгнанието във Вавилон._ В началото на 8. век страната на юдеите се разделя на две царства – Израил на север и Юдея на юг. Те поемат сравнително различен път на развитие, което скоро води до война. В северното царство става почти традиция убийството на царя. Жестоката ежедневна действителност е белязана от смърт и убийства. От самото начало северното царство има големи трудности, свързани между другото по всяка вероятност и с по-неблагоприятното географско разположение. Юдея, южното царство, е встрани от маршрута от Изток на Запад, а теренът е по-труднодостъпен за чуждите завоеватели. Южното царство се радва на по-голяма национална сигурност от северното. През 721 г. пр.Хр. асирийците напълно завладяват северното царство. Южното царство просъществува още век и половина. През 597 г. пр.Хр. вавилонският цар Небукаднезар превзема Ерусалим. Той сваля царя и поставя на трона Зедекия. Законният цар, Йоахим, заедно с придворните и интелектуалния елит са прокудени във Вавилон. Няколко хиляди юдеи в продължение на почти три поколения живеят в изгнание. Чувството за единство, запазването на обичаите и обредите и свързаните с тях традиции се засилват очевидно още повече в условията на изгнание. Въпреки че начинът на живот във Вавилон им е чужд, изглежда религията им се е сторила изненадващо близка. Собствените им египетско-ханаански легенди идват от същия шумерски извор, от който тръгват и вавилонските предания. Юдеите установяват, че историята им за сътворението, както и за Потопа води началото си от още по-древни и по-обширни първоизточници. Противно на общоприетото мнение доста съмнително е, дали по това време евреите са били монотеисти. Въпреки че се молят на върховния си бог Яхве, след пристигането си в новата им натрапена родина те със сигурност почитат и вавилонските богове и отправят молитвите си и към тях. По онова време е било в реда на нещата да се почитат божествата на чуждите народи. Освен това трябва да се има предвид, че е имало и друга причина да постъпват по този начин – хората са вярвали, че силата на боговете е териториално ограничена. Яхве е имал власт над Ерусалим. Няма никакви доказателства, по време на своето изгнание евреите да са построили дори и най-малък саркофаг. [* Авторова бележка №67: източник на цитата от Библиографията – 31, S.269f] Днес много експерти изхождат от факта, че голямата част от Моисеевото Петокнижие е записана по време на вавилонския плен и причината се е криела в силната потребност от запазване на традициите и религиозните познания за следващите поколения. За депортираното духовенство очевидно това е била най-добрата възможност да придадат духовен смисъл на изгнанието и да приемат писменото документиране като изпратена от Бога задача. Съдбата на еврейския народ следва своя ход и през 539 г. пр.Хр. идва краят на пленничеството във Вавилон. Персийският цар Кир завладява Вавилон без кръвопролития. Той влиза в града през прочутата порта на Ищар, следван от армията си от персийци и мидийци. Най-накрая евреите можели да се завърнат в Ерусалим и получават обратно града си, но Юдея става провинция на Персийското, а не на Вавилонското царство. Голямото влияние, което вавилонското пленничество оказва на евреите и в религиозно отношение, може да се разбере по името на техния нов водач, защото Зоровавел означава _„семе от Вавилон“._ >> Завръщане след четири поколения Благодарение на археологическите проучвания и заключения днес знаем, че заселването на Ханаан не е насилствено, както е описано в книгата на Исус Навин. В тази връзка се връщаме отново към Авраам, на който е отредена ключова роля в целия сценарий. В Библията пише, че заради глад и нищета Авраам заедно с целия си род напуска Ханаан и се отправя към плодородните земи на Нил и пребивава известно време с жена си, всъщност с неговата полусестра Сара. Авраам и Сара се връщат от Египет отново в Ханаан и установяват, че в малката енория са настъпили значителни промени. По този повод научаваме от Битие какво казва Господ Бог на Авраам: _„И рече Господ на Аврама: знай, че твоите потомци ще бъдат пришълци не в своя земя, ще ги поробят и ще ги угнетяват четиристотин години; ...в четвъртия род те ще се върнат тука: защото беззаконията на аморейци още не са стигнали до върха си.“_ (Битие 15:13, 15:16.) Ако вникнем по-задълбочено в тези думи откриваме явно противоречие. От една страна, се говори за четиристотин години изгнание и робство, а от друга страна, се предвещава завръщане на четвъртото поколение („четвъртия род“). Между четиристотин години и четири поколения има не по-малко от триста години. Още по-съмнително изглежда друго обещание, дадено от Бога, което прочитаме след няколко изречения: _„В тоя ден сключи Господ завет с Аврама, като рече: на твоето потомство Аз давам тая земя, от Египетската река до голямата река, река Ефрат.“_ (Битие 15:18.) За да може разместването на тези големи периоди от време да си дойде на мястото, задължително е да се отговори на решаващия въпрос: _кога израилтяните са дошли в Египет и колко време продължава престоят до напускането им?_ Старият завет не дава сведение нито по кое време става това, нито при кой фараон или в кой град. В Битие се посочва само периода от време, който израилтяните би трябвало да са прекарали в Египет. Но и при тези сведения, както виждаме, има разминаване от порядъка на около 300 години. В такъв случай коя информация за момента на събитията е вярна, първата или втората? 1. Период от време от 430 години, както се съобщава в Изход (12:40): „А времето, което израилтяните прекараха като пришълци в Египет, беше четиристотин и тридесет години.“ 2. Период от време в рамките на четири поколения, както се разбира от Битие (15:13 и 15:16): „... знай, че твоите потомци ще бъдат пришълци не в своя земя, ще ги поробят и ще ги угнетяват четиристотин години;... в четвъртия род те ще се върнат тука...“ Различните данни относно летоброенето се дължат на първо място на дългите периоди от време, както и на множеството преписи. В еврейския оригинален текст четем: „... we dor rabi'Iyashwbw hena...“. Това много показателно и убедително показва, че пребиваването трябва да е било в течение на четири поколения. Същото съвсем ясно посочва и Мустафа Гадала: _„Фактите говорят за престой в течение на четири поколения, а не за период от 430 години, поради следните причини: точният превод на еврейската строфа гласи: „а четвъртият (dor) ще се върне тук. Погледнато граматически строфата „четвъртият (dor)“ в случая е подлог към глагола. Следователно „dor“ може да означава единствено „род“ (генерация, потомство). Понятието „dor“ никога не се е използвало нито в еврейския, нито в асирийския или в някой друг език за период от четиристотин години._ _За потвърждение на правилния превод на думата „dor“ с „род“ служи фактът, че в книгите на Моисей с споменават точно четири потомства между момента на преселване в Египет и Изхода._ _И в Талмуда също не намираме, каквито и да било потвърждения на теорията за пребиваване на израилтяните в Египет в течение на 430 години. Там между другото се казва: „и чедата на Израил си тръгнаха от Рамзес след Сукот.*1 Двеста и десет години след пристигането им в Египет израилтяните отново напускат страната – шестстотин хиляди мъже, жени и деца.“_*2 [*1 Еврейски празник на шатрите, който продължава 8 дни и възпроизвежда условията на живот на евреите при 46-годишните им скитания в пустинята след египетския плен. В памет на онези шатри, в които са живели техните предци, около домовете си евреите издигат сукка (шатра). Това е и празник на есенното плодородие. – Бел.пр.] [* Авторова бележка №68: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.27f] Както разбираме от казаното дотук, може би това са „четирите рода“, които би трябвало да са изиграли важна роля в египетската история. Фараонът, управлявал Египет по времето, когато Авраам пристига с жена си Сара в страната на Нил, следва да е бил Тутмос ІІІ. До този извод стига и Мустафа Гадала. _„Всички признаци ни насочват към Тутмос III, който очевидно е фараонът, оженил се за Сара (Sarah – бел.а.) и създал Исаак.“_* [* Авторова бележка №69: източник на цитата от Библиографията – 83, S.26] Според историческата хронология в Библията еврейските племена идват в Египет по времето, когато Йосиф е заместник регент. В Битие 45 се посочва как Йосиф се разкрива на братята си, които заради глада отиват в Египет (Битие 41). След голямата радост и в двора на фараона става известно, че братята на Йосиф са пристигнали в Египет. Вследствие на това фараонът се съветва с министрите си и нарежда на Йосиф да каже на братята си, да отидат в земите на Ханаан и да доведат баща си и семействата си. В случая говорим за неизвестен фараон, защото името му не се споменава, въпреки че той прави изключително голяма услуга на Йосиф и семейството му. Забелязваме, че авторите на Библията представят Йосиф в друга светлина, като подчертават самовластието му когато той се обръща към братята си с думите: _„Бързайте идете при баща ми и му речете: Така казва синът ти Йосиф: Бог те постави господар на целия Египет; ела при мене незабавно.“_(Битие 45:9.) В разказа не се отдава нужното внимание на фараона, името му се пропуска да се спомене и едновременно с това авторът на Битие прави Йосиф господар на целия Египет. С личното позволение на египетския фараон под вице регентството на Йосиф евреите пристигат в Египет и се заселват в най-плодородните земи около Нил (Битие 45). Йосиф е синът на Яков, т.е. на внука на Авраам, чийто син е Исаак, така твърди Библията: - Сара ражда Исаак - Исаак създава Яков в Ханаан - Яков създава Йосиф . - Йосиф е продаден от братята си на търговци и попада в Египет, където по-късно е провъзгласен за везир и съветник на фараон Тутмос ІV (1425-1408 г. пр.Хр.). той е везир и при неговия наследник Аменофис ІІІ (1408-1372 г. пр.Хр.). - Дъщерята на Йосиф Тия се омъжва за Аменофис ІІІ и му ражда две деца: Ехнатон (Аменофис ІV) и Семенхкаре.* [* Авторова бележка №70: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.28] Ето как в такъв случай се подреждат четирите рода на изгнаниците: - Йосиф - Тия - Ехнатон - Тутанкамон T> # Хронология на ХVІІІ династия ! Име на владетеля | Период на управление | Продължителност на живот Яхмес І | 22 години | 1580-1558 пр.Хр. Аменхотеп І | 28 години | 1558-1530 пр.Хр. Тутмос І | 20 години | 1530-1510 пр.Хр. Тутмос ІІ | 5 години | 1510-1505 пр.Хр. Хатшепсут (Царица) | 20 или 22 години | 1505-1484 пр.Хр. Тутмос ІІІ (Давид) | 55 или 34 години | 1505-1450 пр.Хр. Аменхотеп II (Аменофис II) | 25 години | 1450-1425 пр.Хр. Тутмос ІV | 17 години | 1425-1408 пр.Хр. Аменхотеп ІІІ (Соломон) | 36 години | 1408-1372 пр.Хр. Аменхотеп ІV или Ехнатон (Моисей) | 18 години | 1372-1354 пр.Хр. Семенхкаре | | 1354-1354 пр.Хр. Тутанкамон (Исус) | 9 години | 1354-1345 пр.Хр. Ейе | 4 години | 1345-1341 пр.Хр. Хоремхеб | 13 години | 1341-1314 пр.Хр. T$ __Важна забележка:__ При всички дати и периоди от време става дума за приблизителни данни, така че са възможни отклонения от няколко години както при периодите на управление, така и по отношение продължителността на живот на владетелите. T> # Хронология на ХІХ династия ! Име на владетеля | Период на управление | Продължителност на живот Рамзес І | 2 години | 1314-1312 пр.Хр. Сети І | 12 години | 1312-1300 пр.Хр. Рамзес ІІ | 65 години | 1300-1235 пр.Хр. Минептах или Мернептах | 11 години | 1235-1224 пр.Хр. Аменмесе | 3 години | 1224-1221 пр.Хр. Сети ІІ | 6 години | 1221-1215 пр.Хр. Сиптах | 6 години | 1215-1209 пр.Хр. Таусерт | 1 година | 1209-1209 пр.Хр. Сетнахт | 3 години | 1207-1204 пр.Хр. Рамзес ІІІ | 32 години | 1204-1172 пр.Хр. T$ >> Бащата на Исаак, фараонът Библията ни дава информация, че Сара е била омъжена, както за Авраам, така и за неизвестния фараон, следователно е под въпрос на коx от двамата мъже се приписва истинското бащинство. Нека още веднъж по-обстойно се спрем на личността на Авраам и на царуващия по онова време фараон, който както вече споменахме, трябва да е бил Тутмос ІІІ. В Битие, глава 12 четем, че заради глада Авраам търси убежище в Египет. Пристигайки в страната на Нил, жена му се представя като негова сестра. В изложеното по-късно в Библията се съобщава, че Авраам очевидно се е страхувал от фараона. Заради красотата на съпругата си той я представя като своя сестра: _„А когато се приближаваше до Египет, рече на жена си Сара: ето, аз зная, че ти си жена хубава; и египтяни, като те видят ще рекат: тази е негова жена, и ще ме убият, а тебе ще оставят жива; затова кажи, че ми си сестра, за да помина добре покрай тебе, и да ми остане жива душата чрез тебе.“_ (Битие 12:11-13.) След пристигането на Авраам и съпругата му в Египет, фараонът веднага наредил да доведат Сара в двореца и се отнесъл любезно към Авраам. _„И когато дойде Аврам в Египет, египтяни видяха, че Сара е много хубава жена; видяха я и фараоновите велможи и я похвалиха на фараона; и я взеха в дома фараонов. И покрай нея Аврам поминуваше добре; и той имаше дребен и едър добитък и осли, слуги и слугини, мъски и камили.“_ (Битие 12:14-16.) Фараонът, които вероятно първоначално не е знаел, че Сара е омъжена, трябва да е научил тайната. Той извикал Авраам, както разбираме от следния текст в Библията: _„Тогава фараонът повика Аврама и рече: какво стори с мене? Защо ми не обади, че тя е твя жена? Защо каза: сестра ми е? Аз щях да си я взема за жена. А сега, на ти жената: вземи (я) и си върви. И отреди фараонът за него човеци, та изпроводиха него, и жена ту, и всичко, що имаше (и Лота с него).“_ (Битие 12:18-20.) Историята продължава със завръщането на Авраам заедно със Сара в Ханаан, където обаче той установява, че са настъпили множество промени. По този повод Библията казва, че Господ Бог сключва съюз с Авраам. Най-напред Господ обещава на Авраам в Битие 15:18 следното: _„на твоето потомство Аз давам тая земя, от Египетската река до голямата река, река Ефрат.“_ След това в глава 17:5-6 продължава: „и няма вече да се наричаш Аврам, а ще бъде името ти Авраам, защото ще те направя баща на много народи и много, твърде много ще те разплодя, и ще произведа от тебе народи, и царе ще произлязат от тебе“. В тази връзка Господ дава на Авраам и друго обещание: _„И рече Бог на Авраама: жена си Сара не наричай Сара, но да бъде името и Сарра; Аз ще я благословя и ще ти дам от нея син; ще я благословя и ще произлязат от нея народи и царе на народи ще произлязат от нея.“_ (Битие 17:15-16.) Що се отнася до обещания син, без съмнение става дума за Исаак. Други два аспекта обаче правят казаното в Библията за Авраам и Сара съмнително. От една страна, обещанието в последната строфа, че в бъдеще щели да произлязат царе от нея (Сара). С това обещание за първи път в историята се споменават еврейски царе, защото както знаем, до този момент евреите живеят като номадски племена. Всяко едно от племената имало водач, но не и цар. От друга страна, много странно звучи твърдението в Библията, че Сара била безплодна в брака си с Авраам. Ето защо тя предлага на мъжа си египетската си робиня Хагар, за да му роди син. Хагар ражда Исмаил. Как е възможно тогава Сара да е родила син, след като е била безплодна? Сигурно и за Авраам е било голяма изненада или и по този въпрос нещо не отговаря на истинските исторически факти, за които ни информира Библията? Кой би могъл да е бащата на Исаак? След като Сара е била омъжена и за Авраам, и за фараона, въпросът за бащинството по принцип засяга и двамата. В Талмуда например се казва, че при раждането си Исаак не приличал на баща си Авраам: „В деня, в които синът на Авраам Исаак беше отбит, даде Авраам голямо угощение и всички народи по света му се подиграха и казаха: Погледнете стареца, чиято жена му донесе вкъщи намерено на улицата дете! Сега той дори твърди, че бил негов роден син. И при това устройват голям празник, за да изглежда твърдението им истина.“ От друга страна, от Библията научаваме, че след раждането на Исаак Авраам прави олтар, защото има намерение да го убие с нож и да го принесе в жертва на Господа. Когато посегнал към ножа, „Ангел Господен“ му викнал от небето: _„... не дигай ръка върху момчето и не прави му нищо; защото сега познах, че се боиш от Бога и не пожали едничкия си син за Мене.“_ (Битие 22:12.) Без отговор остава много важен въпрос: ако Авраам наистина беше последвал искането на Бога и беше пожертвал сина си? За какъв Бог става дума тогава, който иска подобно нещо от един баща? Обяснението, че „искал да го изпита“, не върши работа! Подобно божествено изпитване на вярата, както го възприемат и в наши дни мнозина вярващи, няма нищо общо с божествеността! Интересно е също така, че в този библейски разказ Авраам не предприема нищо, което да показва, че той с нежелание би откликнал на искането на Бог. Защо не се застъпва за сина си по същия начин, както за жителите на Содом – хора, напълно чужди за него, за разлика от сина му. Подобни съобщения от внезапно появили се ангели с пълномощия направо от Господа не са рядкост в Библията напротив срещаме ги едно през друго – както в Стария, така и в Новия завет. Трудно може да си представи човек, че Авраам е искал да умъртви собствения си син, доколкото Исаак е бил негов роден син. Странно е също, че библейските автори ясно и категорично говорят само за единствения син, а Исмаил дори не се споменава. Египтологът Мустафа Гадала много уместно отбелязва, че в тази част на света, по онова време, човешките жертвоприношения не са били нещо обичайно. А дори и да са били, Авраам би трябвало по-скоро да пожертва по-големия си син Исмаил!?* [* Авторова бележка №72: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.38] Бъркотията става още по-голяма в хода на библейското повествование, защото Господ казва на Исаак в Битие (глава 26:2-3) следното: _„Господ му се яви и рече: не отивай в Египет; живей в земята, която ще ти кажа, постранствувай в тая земя; и Аз ще бъда с тебе и ще те благословя...“_ Какво правдоподобно основание би могло да има за тази заръка, която може да се разбере и като явно предупреждение? Дали със заповедта си Господ не е искал да попречи на Исаак да потърси в Египет родния си баща? Според библейската хронология научаваме, че Исаак се жени за Ребека, която му ражда близнаци: Исав и Яков. След това разбираме, че Исав продава на брат си Яков правата на първороден син. Яков има единадесет деца. Най-малкият му син се казва Йосиф и е този, които застава начело на преселването на израилтяните в Египет. В по-нататъшното развитие на историята на Йосиф се отрежда особено значение, защото той е назначен от фараона за втория по важност офицер в страната. Трябва да е имал важна роля в двора на двамата фараони, защото му е оказана изключителната чест, като везир да бъде погребан в Долината на царете. Неизяснен остава въпросът, кой всъщност е бил фараонът, управлявал великата страна на Нил по времето, Когато Авраам пристига там със Сара. По всичко личи, че трябва да е бил Тутмос ІІІ, „Който очевидно е фараонът, оженил се да Сара и създал Исаак.“* [* Авторова бележка №73: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.38] Илюстрация 14: Исаак и Ребека при кладенеца По този въпрос съществуват многобройни и показателни признаци, както ще се убедим веднага. В допълнение историческите предания за житейските истории на Давид и Тутмос III са идентични до такава стенен, че дават основание безусловно да се предполага, че при тях става дума за една и съща историческа личност. >> Бил ли е Тутмос III библейският Давид? По повод на името Мустафа Гадала ни разяснява следните факти: „В езика на древните египтяни няма кратки гласни. Първата част от името на този цар винаги се е изписвала като Twt, т.е. състояла се е от три съгласни. По неразбираеми причини някои египтолози просто превръщат средната от тези съгласни в една гласна „u“. Ако първоначалното Twt се преведе на еврейски (се изпише със съответните еврейски букви). Се получава Dwd. При изговаряне на въпросното Dwd, се получава Dawood. Това е староеврейска форма на името David. Разглеждайки историята на библейската личност Давид установяваме, че той още от младежките си години става все по-популярен сред народа. В наши дни може да се докаже, че разказите в Библията за неговите младини са взети от по-старо египетско предание – метод, който вече достатъчно добре познаваме при библейските автори. Освен това би трябвало да се спомене, че няма никакви исторически основания за библейските твърдения относно Давид. Информацията за военните дела на библейския цар Давид съответства много точно на сведенията за войните по време на господството на фараон Тутмос ІІІ. Общоприето е, че библейският Давид е живял през първата половина на 10. век преди Христос. Той е представян като умен генерал и велик цар на Израил, защото според Библията Давид обединява дванадесетте племена, управлява ги в продължение на 33 години и прави Ерусалим столица. Старият завет, особено в книгите на Самуил (Първа книга на царете, Втора книга на царете) разказва подробно за живота и делото на Давид. Но на какво от всичко казано можем да вярваме? Вече ни е известна суровата преценка на съвременните археолози, които открито поставят под въпрос „супер царствата“ на Давид и Соломон. В Книгите на царете се споменават 42 царе и периодите на управлението им. Може би за целта са използвани древни хроники и списъци с имената на владетелите? След като изследователите целенасочено проучват месопотамските архиви с клинописи, установяват петима от библейските царе от Ур – не повече! През 1993 г. е разкрито важно доказателство в „Тел Дан“, селищна могила в северен Израел. Мястото е наречено „дом Давид“. Възможно е праотецът наистина да е съществувал, но ако е така, на базата на съвременните открития археолозите са сигурни, че той е бил само _„княз на малко княжество“, владетел на град; държава_, както отбелязва Израел Финкелщаин. Като малко момче Давид е овчар и свири на арфа, бил русокос и красив. По-късно е представен на Саул, който го назначава за оръженосец. Днес почти всяко дете знае историята за Давид и Голиат. Голиат е добре въоръжен свръхсилен гигант. _„И от филистимския стан се изстъпи едноборец, по име Голиат, от Гет; на ръст шест лакти и педя. На главата му имаше меден шлем; и облечен бе той в люспеста броня, и бронята тежеше пет хиляди сикли мед; на нозете му имаше медни ногавици и на плещите му – меден щит; и топорището на копието му беше като тъкашко кросно, а самото му копие – от шестстотин сикли желязо и пред него вървеше оръженосец.“_ (Първа книга царства 17:4-7.*) Той дошъл от лагера на филистимците, за да сплаши израилтяните и да ги предизвика и се стига до желания двубой, човек срещу човек. Давид излиза доброволно напред и показва готовност да се изправи срещу могъщия Голиат. Само Саул се опитва да го спре: „не можеш отиде против тоя филистмец да се бориш с него, защото ти си още момче, а той е войник още от младини. Тогава Давид рече на Саула: твоят раб пасеше бащините си овци, и когато се случваше да дойде лъв, или мечка, отвлечеше овца от стадото, аз се спущах подире му, нападах го и отнемах я от устата му; ако пък той се хвърляше върху ми, аз го хващах за космите, удрях го и го убивах; лъв и мечка е убивал твоят раб, и с тоя необрязан филистимец ще стане същото, както с тях, понеже хули войнството на живия Бог. (Не бива ли да ида и да го поразя, за да снема хулите от Израиля? Защото кой е тоя необрязан?) Давид рече още: Господ, който ме избавяше от лъва и мечката, ще ме избави от ръцете на тоя филистимец. И рече Саул на Давида: иди, нека Господ бъде с теб. (Първакнига царства 17:33-37.) [* При евреите „Първа книга Самуилова“ според Издание на Светия Синод на Българската Църква, 1993 г. – Бел.пр.] Давид дори сваля снаряжението, което Саул му бил дал – без меч и въоръжение, само с овчарска тояга и прашка той се изправя срещу гиганта. По време на битката Давид изстрелва камък с прашката си и уцелва Голиат, който пада ничком на земята. Тогава Давид вади меча му от ножницата и отсича главата му. Малко по-надолу в строфа 54 се казва: _„Давид взе главата на филистимеца и я занесе в Иерусалим, а оръжието му тури в шатрата си.“_ Колкото и силно да ни въздейства тази история, историческият анализ _покосява_ библейското повествование също както бил покосен от камъка на Давид великана Голиат. В Библията се твърди, че Голиат е филистимец. Кога обаче филистимците се установяват в Ханаан? По този въпрос от историческите документи не може да се състави ясно становище. Според тях филистимците се заселват в областта след царуването на Рамзес ІІІ (около 1182-1151 пр.Хр.). Авторът Мустафа Гадала отбелязва, че в т.нар. папирус на Харис в Британския музеи е записано, че Рамзес ІІІ разпорежда да се построи храм в Ханаан. Масовата инвазия на „морските народи“ започва в Ханаан около крайбрежието през около 1174 г. пр.Хр., т.е. почти по същото време, когато гърците водят война срещу Троя. Надписите по стените на храма на Рамзес ІІІ в Тива (Ta-Apet)) съобщават, че нашествениците искат да се заселят трайно в страната, още повече става дума за цели родове. Освен това текстовете наричат „морските народи“ _пелесет_ (група от филистимци, името Палестина е производно от пелесет) текел, шекелеш, уешеш и дану. В морска битка Рамзес III брани страната срещу нападателите, като на много от пленниците по-късно е позволено да се заселят на югозапад. от Ханаан.* [* Авторова бележка №74: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.44] Още при царуването на Рамзес ІІІ започва бавният упадък на Новото царство. След края на неговото управление Египет губи контрола над Палестина, а филистимците разпростират селищата си по крайбрежните равнини на Ханаан чак до Мъртво море и до Йордан. По същото време и израилтяните правят опити да се настанят в тези земи. След края на господството на Рамзес ІІІ липсва водещата сила, която да сложи ред в страната и започват междуособиците между филистимците и израилтяните и едновременно с това възникват и легендите за Давид и Голиат.* [* Авторова бележка №75: източник на цитата от Библиографията – 83, S.44f] В заключение, от историческа гледна точка, може да се каже, че Давид – ако действително е водил битки срещу филистимците – няма как да е живял преди 12. век преди Христос, защото едва тогава е била голямата масова инвазия на филистимците по крайбрежните равнини. Историческите факти си противоречат с посочения в Библията период от време, когато се е състоял двубоят между Давид и Голиат, защото според библейските автори събитието трябва да е станало през първата половина на 10. век пр.Хр. Мнозина специалисти се съмняват, дали известната история се е разиграла точно така, защото може би героят, убил Голиат, не е бил Давид, а друг мъж от Витлеем, Елханан, както можем да прочетем във Втора книга царства, глава 21, строфа 19. Да се припише това геройство на Давид се свързва по-късно с опита да бъде описан като обикновен овчар, които няма понятие от войната, но няма съмнение, че през целия си живот Давид е бил голям войн и политик. Геройските дела, най-вече битката срещу гиганта Голиат, днес са известни почти на всяко дете. За разлика от това обаче не се споменава с охота, че когато Давид бяга от цар Саул, отива при филистимците и се бие срещу израилтяните (!) – изключително необичайно обстоятелство за основателя на най-великия род в израилската история! Как тогава да приемем библейската легенда и в крайна сметка какво мнение да си създадем за живота и делото на великия Давид, комуто несъмнено се отрежда ключова роля в библейската история около Ерусалим? Списъкът с въпроси става още по-дълъг, като се започне от наследника на Давид, Соломон – „Царя на царете“, чието велико господство съвременните археолози явно отричат, също както това на Давид, или поне великолепието и размаха му, за които се говори в Библията. За да са толкова предпазливи формулировките, очевидно има факти, които не са съвсем точни! Твърде изненадващо – и как иначе би могло да бъде – откриваме в едно древно египетско повествование, „Автобиография на Синухе“, много сходни неща с библейската версия за Давид и Голиат. Историята на Синухе се разиграва в Средното Царство (около 2040-1650 г. пр.Хр. – ХІ-ХІV династия) и винаги се е радвала на голяма популярност сред египтяните. Цели осемстотин години след описването й в книжовните школи на Новото Царство (около 1580-1070 пр.Хр. – ХVIII-ХХ династия) книжовниците преписват откъси от нея като задача за упражнение. Произведението с право е било почитано толкова много, че Ръдиард Киплинг твърди, че повестта заслужава да бъде причислена към шедьоврите на световната литература. Историята на _Синухе_ е съществувала в много различни текстови варианти още от 20. век преди Христос, а между древната египетска версия и библейската легенда за Давид и Голиат са изминали около хиляда години. След като е тясно свързана с великата египетска култура, напълно разбираемо е, че авторите на Библията са чували за емблематичното египетско повествование за Синухе. __От египетската повест научаваме__, че Синухе е имал за враг великан. В преданията и легендите се твърди, че народ от гиганти е живял около 20. век преди Христос в Ханаан, т.е. по времето на повествованието. __От Библията научаваме__, че Голиат произлиза от народа на великаните. Но рафаимите (гигантите) и филистимците са две напълно различни народностни племена, които са живели по съвсем различно време.* [* Авторова бележка №76: източник на цитата от Библиографията – 83, S.46] И в двете повести главните герои – Синухе и Давид – са назначени след победата си за командващи на армията. В библейския вариант в Първа Книга на Самуил се разказва, че историята за Давид и Голиат се е случила по време, когато Ерусалим още не е управляван от израилтяните. Защо е трябвало Давид да носи главата на Голиат в чужд град, които е под владичеството на неговите врагове? В Библията категорично се споменава Ерусалим: _„Давид взе главата на филистимеца и я занесе в Иерусалим, оръжието му тури в шатрата си.“_ (Първа книга Царства, 17:54.) Илюстрация 15: От древноегипетската легенда за Синухе и великана по-късно се ражда библейската история за Давид и Голиат. Въз основа на историческите факти, както и на огромните интервали от време, има голяма вероятност библейската история за Давид и Голиат да е по-късна версия на египетското повествование за Синухе. По-късното възпроизвеждане на събитието в Библията може би изтъква по-силно героя Давид. Заради важното значение на тази история нека да не забравяме, че и археологическите заключения за _супер монархиите_ на Давид и сина му Соломон в Ерусалим показват, че така както Библията ни поднася историята, по-скоро тя е от Царството на приказките. >> Царят Войн Давид Нека още малко да повървим по следите на библейския Давид. След голямата му победа в двубоя срещу Голиат той бързо е повишен и застава начело на Саулската армия като неин могъщ военачалник: _„... и Саул го направи началник над военните люде...“_ (Първа книга Царства 18:5.) Във Втора книга Царства подробно се разказва за походите под командването на Давид. Става дума за битки на север от Палестина, в Сирия и Моав, източно от Мъртво море. След като е имало множество предания за случая, а между събитията и истинското им записване минават големи периоди от време, в разказите в Библията е объркана последователността им. По тази причина са сменени погрешно имената на две напълно различни места, къде-то се е развивало действието.* [* Авторова бележка №77: източник на цитата от Библиографията – 83, S.49f] - В библейската история във Втора книга Царства, глава 8 се казва, че Давид успешно унищожава конфедерацията на сирийското царство под управлението на _Адраазар_. _„Давид порази Адраазара, сина на сувския цар Рехова, когато тоя отиваше да възстанови властта си при реката (Ефрат); и взе Давид от него хиляда и седемстотин конници (в гръцкия превод: хиляда колесници и седем хиляди конници, Издание на Светия Синод на Българската Църква, 1993 г.) и двадесет хиляди пещаци; и преряза Давид жилите на всички колеснични коне, като (си) остави то тях за сто колесници. Дойдоха сирийци от Дамаск да помогнат са сувския цар Адраазара; но Давид порази двадесет и две хиляди сирийци. И Давид постави стража в Сирия Дамаска, и сирийците станаха на Давида роби, плащащи данък. И Господ пазеше Давид навред, където да отидеше той.“_(Втора книга Царства, 8:3-6.) - Две глави по-нататък се разказва за похода на Давид срещу амонитците. Тук изведнъж отново се появяват сирийците, както и съюзниците от Сува, които са ударени смъртоносно от войската на Давид и се включват в борбата срещу него. Амонитците щели да помолят сирийците да им помогнат във войната, а Сува, градът, който отдавна е бил завладян, принадлежал на съюзниците на сирийците. Въз основа на предишните описания, това няма как да е възможно! - По-нататък научаваме, че след победата на Давид и неговите войски съюзниците на амонитците избягали в своя град Рава (днешният град Аман, столицата на Йордания), за да търсят убежище. Ето защо Давидовата армия се връща в Рава, за да обсади града. И това изглежда невъзможно, след като Сува вече е бил превзет и Давид изгражда гарнизони в Сирия. Разгледаните събития, както са описани в Библията, не може да са станали. Ако историите са действителни, те са се случили само в обратен хронологичен ред.* [* Авторова бележка №78: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.50f] Очевидно е, че има объркване и размяна на споменатите имена на градове в Библията. Град Рава, както обърнахме внимание по-горе, е днешната столица на Йордания, Аман. В подкрепа на това твърдение досега няма намерени археологически доказателства. Авторите трябва да са допуснали грешка, като посочват Рава за града, нападнат от Давид. Същото нещо установява и египтянинът Мустафа Гадала: „В действителност става дума за град Мегидо (Армагедон).“ [* Авторова бележка №79: източник на цитата от Библиографията – 83, S.51] Мустафа Гадала посочва още: _„Дори в Библията е съмнителна верността на разказа за Рава. Военното значение и легендарната слава на Армагедон като арена на многобройна международни битки се разглеждат по-подробно от Йоан (Откровение 16:16). Армагедон (Хар Мегидо, хълмът Мегидо) е всъщност истинската сцена на действието, където в края на всички дни световните царе ще водят заедно последната си битка срещу божествените сили._ _Във Втора книга на Самуил (глава 10:2) ни се разкрива, как Давид завладява град Рава, чийто цар се казвал Анон. Седем глави по-нататък обаче отново откриваме Рава като независим град с цар Сови, който съжалява Давид и неговия народ, защото „народът е гладен и уморен и е жадувал в пустинята.“_ (Втора книга царства 17228-29.) _Селището Рава по онова бреме е маловажно._ _Соломон, наследникът на Давид, който поета царството, без да воюва повече, издава заповед „да съгради храма Господен и своя дом, Мило и стените иерусалимски, Хацор и Мегидо и Газер.“_ (Трета книга царства 9:15*.) [* При евреите: „Първа книга на Царете“ според Издание на Светия Синод на Българската Църква, 1993 г. – Бел.пр.] _В Първа книга на Царете, глава 4, строфа 12 Мегидо също се споменава като едно от владенията на Соломон._* [* Авторова бележка №80: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.51f] За селището Сува не се намират доказателствени материали нито в Сирия, нито в Ханаан, които да потвърждават, че градът изобщо е съществувал по времето, което се свързва с Давид (10. век пр.Хр.) или с Тутмос III (15. век пр.Хр.). Град Сува в действителност трябва да е град Кадеш, разположен на река Оронт (Оронтес) в Северна Сирия“.* [* Авторова бележка №81: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.52] >> Царят войн Тутмос III Тук му е мястото да разгледаме историята на египетския фараон Тутмос ІІІ (1505-1450 г. пр.Хр.), управлявал в ХVIII династия, за да опровергаем историческите събития около цар Давид, които не се вместват в библейската рамка на времето, описана от авторите на Библията. След смъртта на Хатшепсут, Тутмос ІІІ става единствен владетел на могъщото фараонско царство. По времето, когато поема властта, са минали повече от четиридесет години без египтяните да водят големи битки в западната част на Азия. В същия момент сирийският цар на Кадеш оглавява в страната си армия на Конфедерацията между Сирия и Ханаан на бунт срещу египетските войски, които били струпани там от времето на фараон Тутмос І (1530-1510 пр.Хр.)* [* Авторова бележка №82: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.53] Исторически е доказано, че във връзка с този бунт Тутмос III води през следващите двадесет години седемнадесет похода в Западна Азия. Учен-книжовник, който придружава фараона по време на походите, ги описва подробно в записките си. Бележките са повторно записани върху вътрешните стени на изградения от Тутмос ІІІ храм в Карнак край Луксор. Няма съмнение, че битката при Мегидо се числи към най-значимите сражения по време на господството на Тутмос ІІІ. Доказателство е фактът, че в храма в Карнак, както и на други места има подробни описания и с това се приписва все по-голямо значение на въпросната битка в сравнение с другите военни действия на фараона.* [* Авторова бележка №83: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.54f] Историческите подробности за военните действия на Тутмос ІІІ, описани по стените на храма в Карнак, се покриват точно с разказите на библейските автори за битките на цар Давид. Отделните несъответствия се получават от объркване на хронологията на събитията, както и от погрешното смесване на двата града.* [* Авторова бележка №84: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.53] Илюстрация 16: Статуята на Тутмос III в Карнак, изваяна от базалтова скала __Заключение__: Стигаме до извода, че въз основа на многобройните исторически и преди всичко археологически свидетелства за бойните действия на фараон Тутмос ІІІ походите трябва да са се състояли. От друга страна, липсват каквито и да е доказателства, които биха подкрепили твърденията на Библията за библейския Давид. Според библейските автори събитията би трябвало да са станали едва петстотин години по-късно, по времето, което Библията отрежда на Давид – през първата половина на 10. век пр.Хр. Въз основа на досегашното изложение трябва да се изхожда от факта, че библейският Давид и египетският фараон Тутмос ІІІ са едно и също лице! >> Авраам и Давид По едно и също време ли са живели Авраам, основателят на Авраамовите религии от Ур и библейският цар Давид? Нека във връзка с този въпрос разгледаме историята на Авраам в Библията, която Мустафа Гадала обобщава в проучванията си: „_Откриваме историята на Авраам в Битие, глава 11, строфа 26 до глава 25, строфа 10. В нея се споменават различни народи, като например филистимци, моавци, амонци, арамеици, едомити, амаличани и ханаанци._ _Това са народите, които според Втора книга на Самуил, глава 8, принадлежат към Давидовото царство._ _Във Втора книга на Самуил ни се съобщава, че по време на обсадата на укрепения град Давид е в крепостта на Ерусалим. От там нарежда да извикат при него Вирсавия, Елиамова дъщеря, жена на хетееца Урия, коато при обсадата служи в армията на царя. „Давид прати слуги да я вземат; и тя дойде при него, и той спа с нея“ (Втора книга царства, 11:4). След това Вирсавия забременява. По-късно във Втора книга на Самуил се казва, че детето на греха се разболява и умира._ _В този разказ веднага ни правят впечатление приликите между Авраам и Урия. И двамата са чужденци. Авраам произхожда от Ханаан, но живее в Египет. Урия е хетеец, койот живее в Ерусалим. И двамата трябвало да гледат как жена им забременява от съответния цар и ражда син, комуто е предопределено да умре рано. Само Исаак прави изключение, защото животът му е спасен в последния момент._ _В историята за Давид в Библията хетеецът Урия се представя като съпруг на Вирсавия. Ако той действително се е казвал Урия, името му се състои от следните съставни части:_ _Ур (Ur) – дума от езика на хуритите (от северна Месопотамия), която означава „град“ или „светлина“ – и Ия (Yah, iah), съкратена форма на името Йехова, Бога на израилтяните. Ето защо в превод името означава „Светлината на Йехова“. Въпреки всичко той трябва да е бил хетеец. Можем ли обаче наистина да си представим, че хетеец, един от традиционните врагове на египтяните и на израилтяните, е един от героите в армията на Давид?_ _По-скоро трябва да приемем, че Урия, хетеецът, е измислен образ.“_* [* Авторова бележка №85: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.55f] Авторът Гадала убедително доказва връзката между Имената Урия и Авраам: _„Ур е рожденото място на Авраам (така пише в Библията). Yah (iah) е кратката форма на името Йехова, бога на израилтяните. Ето защо е далеч по-смислено да се направи логическото заключение, че името Ур-ия (Ur-iah) всъщност трябва да се отсъди на Авраам, защото то указва както рожденото му място, така и неговия бог. “_* [* Авторова бележка №86: източник на цитата от Библиографията – 83, S.57] Гадала прави и връзка между Сара (Sarah) и _Вирсавия_: _„Първоначално името Вирсавия („Bathsebah“ в немския превод на Библията) се е пишело и изгобаряло „Beth-Sheba“. „Beth“ означава „момиче“, респ. „дъщеря“._ _„Sheba“ означава област в южен Ханаан, която според местни източници е била наричана „Beer-Sheba“_ _Следователно името „Bathsebah“ може да се преведе като „момиче (дъщеря) от Sheba“. В Библията се казва, че Сара е от Sheba и след прогонването й от Египет се връща там със съпруга си Авраам._ _Следователно Сара и „момичето (респ. дъщерята) от Sheba“ също са едно и също лице._* [* Авторова бележка №87: източник на цитата от Библиографията – 83, S.57] Египтологът и автор на книги Мустафа Гадала, през десетилетните си търсения и проучвания, стига до ,изключително взривоопасни заключения, както сами се убедихме. Те преобръщат из основи произхода на Авраамовите религии. Би могло да се каже, че се хвърля друга светлина на определени исторически сведения от Библията – според изводите на Гадала. Освен това библейските предания не само се поставят под въпрос, като например тези за големите царства на Давид и Соломон, те по-скоро се опровергават със силата на доказателствен материал! Да не забравяме и най-новите археологически констатации, които бяха отбелязани в началото на главата. Нека още веднъж дадем думата на Мустафа Гадала: „Следователно напълно логично заключение е свързването и в крайна сметка отъждествяването на имената и житейските истории на Урия и Авраам и Вирсавия и Сара. Заключението може да се докаже чрез действителните лица които се крият Зад имената Урия (Авраам) и ВирсаВия (Сара) и тяхното отношение към царя Войн. В случая възникват и някои въпроси: възможно ли е Авраам и Сара никога да не са били в Египет и Сара да е имала връзка с фараона, докато той по бремето на обсадата при Мегидо е бил на възвишенията на Ерусалим? Трябвало ли е също там Авраам най-напред да пожертва Исаак? Фараонът ли е бил господар на планинските възвишения, т.е. този, който в последствие кара Авраам да остави Исаак жив? Следователно той ли е същият владетел, респ. фараон, за който синът, Исаак казва: „защо дойдохте при мене, след като ме намразихте и ме изпъдихте от вас?“, както е написано в Битие, глава 26, строфа 27?“* [* Авторова бележка №88: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.57f] >> Си-Он – свещеният Хелиопол Гадала доказва, че наименованието Сион е понятие, което не произхожда от староеврейски. Първоначално думата се е състояла от две срички: _„Си“_ и _„Он“_. _„Си“_ е староеврейска дума, която означава _„неплодородно място“_. _„Он“_ е египетското име на свещения град Хелиопол в Древен Египет. Името _„Сион“_ е староеврейско словосъчетание, което може да се преведе като _„Он в пустинята“_. Древният Хелиопол е в днешната североизточна част на Кайро в близост до пустинята и няма какво да показва като забележителности, освен един обелиск на Сезострис І и няколко разрушени хълма от славното антично време. Да сравним твърденията в Библията, във Втора книга на Самуил, за превземането на Ерусалим от Давид, с историческите доказателства за живота и делата на фараон Тутмос ІІІ: Във Втора книга царства, глава 5, строфи 6 и 7, е описано как Давид завоюва Ерусалим: _„Царят тръгна за Иерусалим заедно с людете си против иевусейци, жители на оная страна; ... Но Давид превзе Крепостта Сион: това е Давидовият град.“_ Не може да се докаже, че Давид завзема града насилствено, както се предполага от тези строфи. В глава 24 (22-23) във Втора книга царства се разказва, как Давид тръгва, за да купи парче земя от местния цар. Земята принадлежала на Орна, царя на иевусейците. Орна предлага на Давид следното: _„нека господарят ми цар вземе и принесе в жертва, каквото му е воля. Ето, волове за всесъжение, и колата и уредите за впрягане воловете – за дърва. Всичко това царю, Орна дава на царя. Орна каза още на царя: Господ, Бог твой, да бъде милостив към тебе!“_ От надписите в храма Карнак в Луксор за живота и делата на фараон Тутмос ІІІ знаем, че той е направил от това място свещен град. Преданията доказват, че Тутмос III прекарва там седем месеца – _„в една крепост на изток в този град“_ – докато войските му окупират враговете от Мегидо. Надписите обаче не дават никакви сведения за наличието на някакви врагове в крепостта! Във Втора книга царства, глава 6, строфа 17, след това се казва, как скоро след пристигането на Давид израилтяните полагат ковчега: _„донесоха ковчега Господен и го поставиха на мястото му всред скинията, която Давид бе направил за него...“_ Илюстрация 17: Аменофис III и Тия от царската гробница западно от Тива Илюстрация 18: Входът към подземната гробница на Тутмос III в Долината на царете Илюстрация 19: Авторът в погребална камера KV 34 на Тутмос III Илюстрация 20: Мумията на Тутмос III в лабораторията на Египетския музей в Кайро Илюстрация 21: „Израилската стела“ в Египетския музей в Кайро. На втория ред отдолу нагоре е написана думата „Израил“. „Твоето семе, Израил, е там!“ Илюстрация 22: Двама приятели: Фергани ал Комати, известен като The man of the pyramid с Ян Удо Холей с псевдоним Ян ван Хелсинг пред Саккарската пирамида. Изразът _ковчега Господен_ вероятно е предаден на израилтяните от Моисей, за който се твърди: _„И научен биде Моисей на всичката мъдрост египетска, и беше силен на думи и дела.“_ (Деяния на Светите апостоли, 7:22.) По-нататък се казва, че с пристигането на _ковчега Господен_ в Ерусалим това селище става свещен център за всички израилски народностни племена.* [* Авторова бележка №89: източник на цитата от Библиографията – 83, S.61] Надписите за делата на Тутмос ІІІ в храма Карнак ни съобщават следното: _„... се събужда (да живот) в шатрата на живота, на благоденствието и на здравето, в града на Орна. И те продължиха на север и следваха своя господар, и носеха моя баща Амон РА, господаря на трона на двете държави (за да ни посочи пътя).“_ Фараонът следователно е носил със себе си светилището на _neter_ (бога) Атон РА, когато е започнал войната и то остава при него в крепостта. По този начин мястото, на което е било, също става свещено. В историческите записки за Тутмос ІІІ се казва, че той е избрал място, за да се съгради там гробница (светилище) за неговия бог. Отношенията между царете Тутмос ІІІ и Орна са описани ясно в _писмата_ от _Тел-ал-Амарна_, писани през 14. век преди Христос. В едно от тях от владетеля на Ерусалим към Ехнатон, сина и приемника на Аменофис ІІІ, се казва: _„и виж, тази земя Ерусалим не ми е завещана нито от баща ми, нито от майка ми. Могъщата ръка (на царя) ми я предаде.“_* [* Авторова бележка №90: източник на цитата от Библиографията – 83, S.61] Трябва да отбележим, че египетският фараон Тутмос III е придвижвал със себе си светилището на своя бог Амон РА и е избирал място, където да го изгради. Както видяхме, историческите дела на Тутмос ІІІ се покриват с библейското повествование за цар Давид, който нарежда да се построи „носещ саркофаг “ за светинята на израилския народ. Храмът за _„свещения саркофаг“ („светилището“)_ е построен обаче едва от наследника на цар Давид (Тутмос ІІІ) – Цар Соломон. >> Свещеният град Ерусалим Днешният Ерусалим на хълмовете на Юдея е свещен град, поне за голяма част от човечеството. Силно свързани с него са корените на трите _Авраамови религии_ и повече от три милиарда вярващи. Дали за мохамедани, евреи или християни – Ерусалим е свещен и естествено неминуемо се свързва с трънливия път на Христос. Ерусалим е и _градът на мира_, както говори древното му акадско име _„Urusalem“_. Словосъчетанието състоящо се от „Uru“ (производно от _yarah_, което означава _„да се намери“_ или _„да се основе/да се изгради“_ и _„Salem“_ (мир), би могло да се преведе като _„фундамент/основа на мира“_ или като _„да се изгради/ да се създаде мир“_. Колко мирни периоди в действителност е имало в Ерусалим и околностите през изминалите 3500 години? Съвременната политическа действителност като че ли е отражение на миналото – на изминалите хилядолетия! През изминалите хиляди години Ерусалим е бил, повече от който и да е друг град по света, арена на размирици и войни – за съжаление! Пророчествата (глава 1) за големите катастрофи и войни, които трябва да се случат на прехода на новото хилядолетие, също не вещаят розово бъдеще за Ерусалим, както ни казва и Светото евангелие от Лука (21:5-9): _„И когато някои говореха за храма, че е украсен с хубави камъни и приноси, Той рече: ще дойдат дни, когато от това, що виджаде тука, няма да остане камък на камък, който да не бъде сринат... А когато чуете за войни и бъркотии, да се не уплашите, понеже трябва това да стане първом; ала не веднага ще бъде краят...“_ Навярно би било добре да разглеждаме или да имаме предвид коментарите в по-задълбочена причинно-следствена връзка, която със сигурност няма да може да се ограничи само в период от няколко хиляди години. Ако вярваме на предсказанията за началото на хилядолетието (глава 1), които изглежда съвпадат със световната и най-вече със съвременната политическа действителност, много точно бихме могли да обозначим Ерусалим – в религиозно и политическо отношение – като сърдечната камера на нашата планета. Трите Авраамови религии ще създадат основите за още векове или дори хилядолетия война или за началото на жадувания мир на Земята. На мястото, където по-късно е построен градът, първоначално е издигната странна крепост. Тя е изградена на югоизточния хълм на Юдея, на височина 740 метра и на 56 километра източно от Средиземно море. Фараон Тутмос ІІІ е този, които както вече разбрахме, превръща селището l свещен град. От историческите документи ни е известно, че той прекарва там седем месеца, докато през това време войските му обсаждат враговете от Мегидо.* [* Авторова бележка №91: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.59] Очевидно историческите описания на походите на фараона не подлежат на съмнение за разлика от несвързаните и нелепи случки в много от библейските разкази с техните неточности по отношение на времето и размяна на имената и местата на действие. Мястото обаче, където фараонът изгражда главната си квартира по време на похода, не се е казвало Ерусалим нито по онова време, нито в по-късен период. В древните записки от преди Христово време се срещат частични сведения за някогашна крепост близо до Средиземно море, в които се споменава само за една _„дъщеря“_ на Ерусалим.* [* Авторова бележка №92: източник на цитата от Библиографията – 120, S.64] В _писмата от Тел-ел-Амарна_, които са написани на акадски език през около 1400 г. пр.Хр., също могат да се открият ясни послания. В древните документи се назовава град с името __mat Urusalim__, което може да се преведе като „земята (страната) Ерусалим“. Писмата доказват недвусмислено, че тогава Ерусалим е бил под египетско господство и в него е имало египетски гарнизон. От многобройните предания, стигнали до нас от времето на фараоните, името _„Ерусалим“_ не се появява при споменаване на превзетите градове нито по времето на Тутмос ІІІ, нито на някои от неговите наследници. Египетското име за Ерусалим е било __Кадеш (Quadesh)__, което се споменава при изброяване на азиатските градове при повечето фараони от онова време. Както в Библията, така и в Корана името Кадеш се използва като синоним на Ерусалим.* [* Авторова бележка №93: източник на цитата от Библиографията – 83, S.66] Всъщност по времето на Тутмос ІІІ е имало повече от едно селище с името Кадеш. При по-старателно разглеждане и като се имат предвид съответните исторически събития, различните селища с това име могат да се разграничат правилно. Един от градовете с името Кадеш трябва да е град с голямо значение на брега на река Оронтес в северна Сирия, днешния _Tell Nabi Mind_, на езерото Хомс.* [* Авторова бележка №94: източник на цитата от Библиографията – 83, S.66] _„Другият Кадеш...“_, пише Мустава Гадала, _„... откриваме в горна Галилея, северно от Асор, на място без стратегическо значение. Известният израелски археолог Йоханан Ахарони пише по този повод: „неравната, хълмиста и доста неприветлива територия в горна Галилея почти не е била населена в късната половина на бронзовата епоха (1550-1200 г. пр.Хр.)“.“_ _В съответствие с това твърдение археологическите и исторически доказателства, с които разполагаме до момента, потвърждават предположението, че въпросното населено място, по онова бреме трябва да е било съвсем малко и неукрепено селище._ След като в записките за живота и делата на Тутмос III за основни цели на първия му поход се споменават най-напред Кадеш и веднага след това Мегидо, трябва логически да изключим възможността, при споменатия там Кадеш да става дума за незначителния и слабо населен северно-палестински град в Горна Галилея.“* [* Авторова бележка №95: източник на цитата от Библиографията – 83, S.67] >> Библейският Йосиф в Египет В Библията се казва, че семейната история на Исаковия син Яков започва в земите на Ханаан. Яков обичал най-малкия си син Йосиф повече от другите си деца. Братята на Йосиф изпитват все повече завист и ревност към него. Те решават да се отърват и го продават като роб в Египет. Там Йосиф постепенно се издига до втори комендант на фараона и спечелва голямо политическо влияние. В Библията пише, че той е единственият, който можел да тълкува сънищата на фараона. По-голямата част от живота си Йосиф прекарва в Египет и този факт е неоспорим! Братята и баща му също го последват, където умират и са балсамирани. До днес не са намерени исторически записки или археологически доказателства за библейския Йосиф и семейството му. В египетската история обаче има явни доказателства, че хрониките за библейския Йосиф и неговото семейство са аналогични на историческите сведения за египетския Юя (Yuya) и семейството му. На 5. февруари 1905 г. Джеймс Е. Квибел откри в Долината на царете гроба на Юя. Откритието на Квибел постави науката пред някои загадки, защото и до днес няма правдоподобен отговор на въпроса, как човек като Юя е погребан в Долината на царете, а не в Долината на благородниците, както би било нормално според обичая. Юя очевидно е единственият благородник, който е погребан заедно с великите фараони в Долината на царете. Няма съмнение, че с жизненото си дело трябва да е допринесъл изключително много за египетския народ! Юя е везирът (министър) на Тутмос ІV (около 1425-1408 г. пр.Хр., ХVІІІ династия), както и на Аменофис ІІІ (около 1408-1372 г. пр.Хр., ХVІІІ династия). Едва ли в този случай може да става дума за съвпадение или недоразумение – погребването на Юя заедно с царете е високо признание и награда! Мумията на Юя е една от най-добре запазените мумии, намерени досега в Египет. Има обаче още една особеност на трупа, която поставя въпроси пред съвременните изследователи. Ръцете на мумията не са скръстени над гърдите в обичайната _Асар-форма_ (позата на Озирис). Дланите на Юя лежат върху шията му, под брадичката. Според египетската традиция Юя е удостоен с различни титли, които навярно е заслужил през живота си. Най-важната титла, изписана на гроба му гласи: _„ntr n nb tawi“_, което означава „свещеният баща на господаря на двете държави“. Под „господаря на двете държави“ се има предвид официалната титла на фараона. Юя получава званието _„свещеният баща на фараона“_, точно съответстващо на казаното в Библията (Битие, 45:8), когато Йосиф се разкрива на братята си (които подгонени от глада се преселват в Египет): _„И тъй, не вие ме пратихте тука, но Бог, Който ме и постави баща на фараона и господар на целия му дом и началник над цялата Египетска земя.“_ Дъщерята на Юя Тия е омъжена за Аменофис ІІІ и го дарява със син, който става следващият фараон на Египет – не някой друг, а Аменофис ІV или Ехнатон, а Юя е _дядото_ на фараона.* [* Авторова бележка №96: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.80] Критичният читател веднага би задал следния въпрос: защо мумията на библейския Йосиф е открита в Долината на царете, след като в Библията се твърди, че тялото на Йосиф, по негово желание, е отнесено в _земята на предците му_. Дали под _страната на Нил_ не се има предвид _земята на предците_? _Малко преди смъртта си, Йосиф предсказва масовото изселване: „Тогава Йосиф каза на братята си: аз умирам; но Бог ще ви споходи и ще би изведе от тая земя в земята, за която се кле на Авраама, Исаака и Иакова. Па закле Йосиф Израилевите синове, думайки: Бог ще ви споходи, а вие изнесете костите ми от тука.“_ (Битие, 50:24-25.) В строфа 26 на глава 50 от Битие научаваме за смъртта на Йосиф: _„Йосиф умра на сто и десет години. Балсамираха го и положиха в ковчег в Египет.“_ Видно е, че Йосиф категорично обявява своята принадлежност към страната си – Египет – в която е спасен и от роб се издига до везир на фараона. Йосиф също така е наясно, че след като е взел за жена египтянка, децата му не биха могли да бъдат отгледани и възпитани като евреи, защото биха понесли последиците от традициите на майчината си религия. Ако той Наистина е предвидил масовото изселване, което не може да се постави под съмнение, тогава всъщност може да се очаква, че би трябвало да призове израилтяните своевременно да напуснат страната. Илюстрация 23: Долината на царете в Горен Египет. Тук са погребани великите египетски владетели от XVIII до ХХ династия. Илюстрация 24: KV 46 в Долината на царете. Тук е погребан Юа (библейският Йосиф) заедно със съпругата си Туя Илюстрация 25: Щефан Ердман излиза от гробницата Илюстрация 26: Дървеният саркофаг на Юя днес е в Египетския музей в Кайро Илюстрация 27: Мумията на Юя Илюстрация 28: Щефан Ердман по време на разговор с египетолога и специалист по мумифициране д-р Насри Искандер в лабораторията му в Египетския музей в Кайро. Още по-противоречива е историята с двойното погребение. Няма как човек да приеме, че от една страна, Йосиф иска да го погребат в Египет, в същото време обаче призова израилтяните – още докато те бягат, за да спасят живота си – три рода (поколения) след смъртта му да издирят тайния му гроб и да изпълнят волята му _„изнесете костите ми оттук“_. Подобна хипотеза е повече от съмнителна!* [* Авторова бележка №97: източник на цитата от Библиографията – 83,S.82] В този ред на мисли Мустафа Гадала отбелязва следното: _„Трябва да подчертаем, че историята на Йосиф, такава, каквато днес я четем в Библията, написана общо три пъти в периода между 9. век пр.Хр. и 2. век пр.Хр., е била отново преработена и допълнена, преди автор от 2. век пр.Хр. да състави от трите предоставени му версии една нова история и сам да добави част, в която се описва смъртта на Йосиф и желанието му да бъде още веднъж погребан (?) в Хана. В Библията не се откриват никакви указания за времето, което Йосиф е прекарал в Египет. След масовото изселване, което всъщност е окончателният, болезнен разкол между египтяните и евреите, двете страни постоянно се опитват да отричат съществуващите преди между тях отношения. Ето защо в Библията нито един фараон не се нарича с истинското му име.“_* [* Авторова бележка №98: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.71f] Повечето изследователи на Библията се доверяват на хрониките на еврейския историк Йосиф Флавий и на книгата му _Contra Apionem_, написана около края на 1. век от новото летоброене. Той твърди, че преселението на израилтяните в Египет и масовото изселване е станало по време на династията на Хиксосите (около 1663-1550 г. пр.Хр.). Историкът разказва за събития, които са се случили преди повече от 1700 години, което непременно трябва да се има предвид. Не бива да забравяме и факта, че Йосиф Флавий свежда информацията си до източници от Манетон, които е живял през 3. век пр.Хр. – 1300 години след предполагаемото преселение! Това съвпада с мнението на много специалисти, които разглеждат преселението, както го описва Библията, като малко по мащаб и преди всичко предполагат, че не е било събитие от голямо значение. Илюстрация 29: Египетската високо развита култура се простира по продължение на река Нил. Както вече изтъкнахме, в египетската история се споменава само веднъж думата Израил, което без съмнение говори за незначителната роля, която тази народностна група е играела в Египет. След като няма следи за мащабно преселение, съответно не е имало политическо значение и е обхващало само сравнително малка група от хора. Египтолозите са единодушни, че за събитие от голямо значение щеше да има записки. Заключението им звучи доста убедително и поради още един аспект – времето на ХVІІІ и ХІХ династия се смята за една от най-великите епохи на египетската високо развита цивилизация както по отношение на вътрешната, така и на външната политика! Авторите Найт и Ломас също стигат до същия логичен извод: _„Посочва ни се че 600 000 израилтяни поемат по пътя през пустинята на четиридесетгодишно пътуване, но на всеки интелигентен човек е ясно, че при масово преселение участие може да вземе само част от хората. В египетската история няма следа за подобно напускане, а ако е имало събитие с описания мащаб както Библията иска да ни внуши, щеше да остане някаква следа. Ако групата е била толкова голяма, тя би трябвало да представлява една четвърт от цялото население. Като се замисли човек, какво влияние ще окаже подобен емиграционен процес върху прибирането на реколтата и работния пазар, не би било възможно да остане недокументиран толкова дълбок обществен прелом.“_* [* Авторова бележка №99: източник на цитата от Библиографията – 31‚ S.248] >> Бил ли е Аменофис ІІІ , библейският Соломон? Във връзка с идентичността на библейския Цар Соломон и египетския фараон Аменофис III Мустафа Гадала говори дори за фалшифициране на египетската история – доста шокиращо изказване! Гадала смята, че в случая с тези исторически събития стават изключително очевидни многобройните опити, предприемани през годините, да се потулят отношенията между Египет и Израил. Илюстрация 30 и 31: Профилите на Юя и съпругата му Туя, майката на Тия Илюстрация 32 и 33: Вляво е маската от лицето на мъртвата Туя, жената на Юя. Вдясно бюст на дъщеря й Тия, майката на Ехнатон. Досегашното ни хронологично проследяване също внася светлина по въпроса, защото роднинските отношения между мнимия баща на Соломон (Аменофис ІІІ), великия Цар-воин Давид (Тутмос ПІ) и неговия _„фалшив“_ син го илюстрират. Бащата на истинския цар Соломон, на фараон Аменофис III, както вече разбрахме, е библейският Йосиф със староеврейски произход (Юя), _„бащата на господаря на двете държави“_. В хода на досегашното изложение вече обърнахме внимание на наличните в наше време археологически резултати. Много от съвременните археолози изхождат от факта, че никога не е имало преселение на юдейски племена от Египет и Ханаан не е бил завладян насилствено, както се твърди в книгата на Исус Навин. _Урските царства_ на Давид и Соломон никога не са съществували така, както са описани в Библията. Израилските царе според мнението на археолозите са управлявали само „незначителни райони от покрайнините“. Много специалисти днес са единодушни, че монотеизмът също се е развивал по съвсем различен начин от този, които иска да ни подскаже Библията. В случая се наблюдава липса на научни доказателства! Нека да хвърлим поглед на Стария завет, за да разберем какво казват авторите на Библията за Соломон. Според Библията Соломон е живял през 10. век пр.Хр. Син е на цар Давид и негов престолонаследник. Както се вижда от Библията, Соломон се задържа на трона от около 967 до 928 г. пр.Хр. Царството му се простира от границите на Египет до Ефрат: _„Соломон владееше всички царства от река Ефрат до Филистимската земя и до границата на Египет“_ (Трета книга царства, 4:21). При управлението на Соломон строителството е в разцвет, включително той нарежда да се построи Храма на Ерусалим. Библията казва, че _„цар Соломон надминаваше всички земни царе по богатство и мъдрост“_ (Трета книга царства, 10:23). Защо не се намират неоспорими исторически и преди всичко археологически доказателства за велик цар като Соломон? При регентството на Соломон в Ерусалим египетският фараон е Сиамун и управлява Египет от 976 до 956 г. пр.Хр. Няма обаче исторически документи, в които да се споменава владетел с името Соломон, което допълнително с право потвърждава големите съмнения на съвременните учени относно живота и делото му. Освен това египетските владетели обикновено са много добросъвестни, когато документират живота и военните си успехи. ХVIII и отчасти ХІХ египетска Династия са приети за една от най-успешните епохи. По онова време държавата на Нил достига последния си голям разцвет по могъщество, завоевания и строителство, което се вижда особено ясно от огромните строителни и технически постижения в храма на Амон и храма в Карнак до Тива (Луксор) при царуването на Аменофис III. Ето защо той е наричан и _„царят на царете“_ или „господарят на всички владетели“ – название, което в Библията се дава и на цар Соломон. Значимите строителни дела вървят ръка за ръка с мирните периоди в историята. Периодът на управление на Тутмос, както знаем, преминава сравнително мирно, което съвпада с разказите за царуването на Соломон. Буквалният превод на името Соломон (староеврейски Shelomoh) означава _„мир“_ или _„сигурност“_. Аменофис ІІІ сключва с други влиятелни владетели от онова време различни договори, за да осигури мир надлъж и нашир. Както в Стария, така и в Новия завет се казва, че Соломон не е първоначалното име на царя: Пророк Натан дава на Соломон името _Jedidiah (за волята на Господа)_. То може да се преведе и като „поради Господа“ или „в името Господне“. В библиите след Лутер името се превежда и като _„любимец на Господа“_, за разлика от по-старите преводи от Лутер, където името не е преведено, а Натан само получава поръка: _„и прати пророка Натана, и той го нарече: Иедидия (от Бога обикнат), според словото Господане.“_ (Втора книга царства 12:25.) Ако сравним житейската история на египетския фараон Аменофис III с тази на библейския Соломон, установяваме учудващи съвпадения, от които можем да заключим, че цар Соломон и Аменофис ІІІ са едно и също лице. Юдеите възприемат царя като сина на божеството; ето какво се споменава между другото в Псалом 2:7: _„... Син Мой си Ти; Аз днес Те родих“_. Богът на израилтяните нарича своя царствен син и _„помазаник“_: _„Който величествено спасяваш царя и правиш милост на Твоя помазаник Давида и на потомството му навеки.“_ (Псалом 17:51, както и в Псалом 2:2, 19:7, 27:8.) Отъждествяването, за което четем в Библията, първоначално е чисто египетски начин на възприемане, който е приет и от древните евреи. Освен това, помазването е египетски, а не еврейски обичай. Староеврейската дума за „помазан“ е „МеЅНеН“ и очевидно е била заета от египетската „Meseh“. Във връзка с настоящите предания от по-ново време можем да открием и предположим интересна аналогия със старите преводи отпреди хилядолетия. Например в по-новите преводи на Лутер във всичките три източника (Псалом 2:2, Псалом 17:51 и Псалом 19:7) думата _помазвам_ или _помазан_, която без съмнение има голямо значение и освен това говори ясно за произхода на Египет, вече изобщо не се споменава. В по-старите преводи, само няколко десетилетия по-рано, тези думи все още се срещат. Ето как се променят разкази, действия и собствени имена, а факти, от които могат да се извлекат важни заключения, се заместват с други понятия (напр. от Lade (ракла, скрин) се прави Sarg (ковчег); Битие 50:26). В Библията има безброй подобни примери, както вече се убедихме от изложението до тук. Примерите показват ясно, колко фактически материал се е загубил през последните векове и хилядолетия при множеството преписвания и създаване на нови копия (от препис на препис, който също е бил само препис). Дали и доколко това е ставало умишлено И каква роля е играела идеологията на преводачите, е съвсем друг въпрос Илюстрация 34: Соломон, царят на царете? Или всъщност това е Аменофис III? Тук заедно със Савската царица. Обратно към Соломон: друго съответствие откриваме по отношение на жените, за които двамата са женени. Фараон Аменофис III взима за съпруга по-малката си египетска сестра, за да наследи трона, защото той по правило принадлежи на по-възрастната сестра в рамките на царското семейство. За Соломон се казва: „... Соломон се сроди с фараона, египетския цар, а си взе фараоновата дъщеря и я въведе в Давидовия град...“ (Трета книга царства З:1)*. [* При евреите: „Втора книга на Царете“ според издание на Светия Синод на Българската Църква, 1993 г. – Бел.пр.] Защо израилският цар не си е потърсил израилска жена за съпруга, а вместо това се жени за дъщерята на царя, която е египтянка? Мустафа Гадала пише, че положението на фараонската дъщеря като първа и най-важна съпруга на Соломон показва, че става дума за жена от собствената му народност – също както при Аменофис ІІІ. Ако Соломон е бил царят на Израил, той е трябвало да се ожени за израилтянка, за да създадат заедно наследниците на трона, защото при израилтяните по правило произходът се следва и записва по майчина линия. Соломон обаче изглежда е взимал за свои съпруги само чужденки, каквато е била и дъщерята на фараона. Дори майката на неговия престолонаследник _Реховоам (Rehoboam)_ е _амонитка_ и се е казвала _Наама_, както можем да прочетем в Трета книга царства, глава 14, строфа 21. Фараонът, за чиято дъщеря се е оженил Соломон, не се споменава, както вече знаем. За него обаче се казва: „Фараонът, египетски цар, бе дошъл а превзел Газер, и с огън го бе изгорил, а хананейците, които живееха в града, бе избил, и го бе дал вено на дъщеря са, Соломоновата жена. “ (Трета книга царства 9:16.) Тази библейска строфа не е потвърдена от действително историческо събитие. Никой от египетските фараони, живели по времето на Соломон, не е бил замесен във военни конфликти в западна Азия. Владетелите от тази епоха се числят към особено слабите царе от ХХІ династия.* [* Авторова бележка №100: източник на цитата от Библиографията – 83, S.88f] Нека да тръгнем по две други следи на двамата царе Аменофис и Соломон, които също ще ни отведат до очевидни съвпадения: дейностите им като строители и мъдростта им, за която е изписано много. Първо да се спрем на темата за строителството. Вече многократно повторихме, че и днес все още липсват археологически доказателства за великите и могъщи царства на Давид и Соломон. Също така споменахме, че за сметка на това обаче, в Стария завет е описано подробно Соломоновото „супер царство“. Там се казва, че славният Соломон съградил _„... храма Господен и своя дом, Мило и стените иерусалимски, Хацор и Мегидо и Газер“_ (Трета книга царства, 9:15). На Соломон се приписват и много други градежи. Могъщият цар е построил храма на хълма Мория в северен Ерусалим. На това място днес е Куполът на скалата. Поради тази причина не могат да се извършват разкопки и в наши дни, за да се потърсят археологически доказателства за древния храм. Ако се огледаме за аналог в египетската хронология, веднага ще открием, каквото търсим. Става дума за несъществуващия вече погребален (възпоменателен) храм, който е построен по нареждане на Аменофис в западна Тива (Та-Арег). Днес на това място, на западния бряг на Нил до Луксор все още са останали само две забележителни статуи, известни като двата Колоса на Мемнон. Двете статуи стояли отстрани на храмовия вход и изобразявали великия владетел в седнало положение. Те са високи около 20 метра, като само краката им са с дължина два метра и ширина един метър. Двата колоса могат да се сравнят с двете колони, които се споменават от Библията във връзка с храма на Соломон – египетските статуи също имат имена, както и описаните в Библията колони. Британският антрополог сър Флиндърс Петри открива една стела в храма, върху която има надпис от времето на Аменофис ІІІ. На нея по-подробно е описан храмът: _„... непобедима крепост от пясъчник, изцяло позлатена, сребърните а подове проблясват, а вратите й са от кехлибар... Освен това към храма има и царствени статуи от гранит, кварцит и скъпоценни камъни, които ще пребъдат във вечността.“_ Тези описания силно наподобяват разказите в Библията за великолепния храм на Соломон. Аменофис III построява много други храмове както в Египет, така и в околностите на Ханаан. Археологически проучвания доказват например, че няколко описани в Библията храмове, които се приписват на Соломон, в действителност са построени по време на управлението на египетския фараон в Ханаан. Освен това храмовете на Соломон имат типично египетски особености. Например двете колони на главния вход на храма символизират разделянето на две на спиритуалното цяло, човек трябва да премине през тях, за да попадне във вътрешността на храма. Друг обичай, първоначално също египетски, е божеството да се носи в ковчег и след това да се вкара в святото място (храма).* [* Авторова бележка №101: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.95f] Колкото до царския дворец, разбираме, че той е построен в северната част на Ерусалим, южно от района на храма. Въпреки обстойните археологически разкопки в този регион все още .не са открити никакви останки от подобен дворец. Впрочем за него не се споменава повече през следващите епохи след смъртта на Соломон, въпреки че той е бил толкова великолепен и е имал централно религиозно значение! При сравняването на двореца на цар Соломон и двореца на Аменофис ІІІ в Тива има изумителни съвпадения. През годините между 1910-та и 1920-та в непосредствена близост до храма на Аменофис ІІІ са проведени интензивни разкопки. Целият проект се осъществява под ръководството на _Metropoliten Museum of Art_ в Ню Йорк. След приключване на продължилите с години разкопки е установено, че храмът към царския дворец на Аменофис ІІІ съответства точно на описанието на двореца на библейския цар Соломон според Трета книга царства, глава 7, строфи 2-12. Дворецът на Соломон, както и този на Аменофис III, е разделен на пет части: - царски палат - дом на дъщерята на фараона (станала негова съпруга) - тронна зала - зала с колони - дом от ливанско дърво. Накрая нека да споменем, че от 2002 г. в храма на Аменофис ІІІ се провеждат отново разкопки, но все още няма конкретни резултати. През 1961 г. британската археоложка Катлиин Кениън намира още една част от пъзела. Тя открива останките на град Мило под древната крепост на Ерусалим. Катлийн Кениън датира първите постройки към 14. век пр.Хр., т.е. по времето на царуване на Аменофис III. Цар Соломон е описан в библейското повествование като изключително мъдър човек. Когато Бог бил готов да му изпълни дадено желание, Соломон не поискал злато и блага, а мъдрост. Ето какво се казва в Трета книга Царства, глава 10, строфа 23: _„Цар Соломон надминаваше всички земни царе по богатство и мъдрост.“_ Само че, както знаем, няма ръкописи и археологически доказателства и по този въпрос. Не буди учудване фактът, че Соломон се приема за автор на староеврейските книги на мъдростта и поезията. Разбира се, трудно може да се вярва и на това, защото няма доказателства, че той е написал всички книги, съдържащи голям брои поговорки, духовни строфи, мъдрости и псалми. Кои може да ги е писал? И по този въпрос могат да се открият съвпадения с Аменофис ІІІ. Много изследователи предполагат, че староеврейските книги на мъдростта са написани от Аменемоп (Аменофис ІІІ) въз основа на египетските принципи“.* [* Авторова бележка №102: източник на цитата от Библиографията – 83‚S.100] __Януари 2003 година – нови открития в Ерусалим__ В средата на януари 2003 г. израелският вестник Ha´aretz съобщава за сензационна находка около Храмовия хълм. Дали пък след хилядолетия Свещената земя не дава най-накрая някакво неопровержимо доказателство за Соломоновия храм, първата „Къща на Бога“ в юдаизма? В центъра на Сензацията е находката на каменна плоча с размери 27 на 31 см, която на староеврейски език съобщава за ремонтни дейности в храма, извършвани по нареждане на „иудейския цар, син на Охозия“. Това би могло да се сравни с твърденията от Стария завет (Четвърта Книга Царства, 12), където се описват подобни ремонтни дейности в храма на Соломон. Възложител на ремонта според Библията е неизвестният в историята цар Иоас, който вероятно е управлявал юдейското царство в края на 8. век пр.Хр. Илюстрация 35: Каменна плоча на староеврейски език. Открита в Ерусалим през 2002 г. Учените се съмняват в нейната автентичност. Ако се докаже автентичността на находката, тя ще е от голямо значение не само в историческо, но и в политическо отношение. Откритието би могло да постави край на хилядолетните спекулации и легендата за произхода на юдейско-християнската религия да се превърне в историческа реалност. Разбира се, след подобно археологическо разкритие страстите се разпалват още преди да се обявят окончателните резултати от изследването. Например археологът Габриел Баркай от _университета „Бар-Илан“_ говори в случая за „най-значителната находка в историята на Израел“. Предполага се естествено, че политическият интерес, свързан с автентичността на подобна находка, несъмнено ще е голям, защото плочката на Иоас би могла да даде решителен обрат на спора с палестинците за Храмовия хълм. Как обаче изглеждат нещата в действителност по въпроса, дали плочата е оригинална? Израелските изследователи, колеги на Баркай, не са единодушни в мненията си. Според първоначалния археометричен анализ Баркай има право. В продължение на почти една година Шимон Илани и Амнон Розенфелд от Държавния геоложки институт (_Geological survey_) старателно изследват каменната плоча. Те я подлагат на проверка под електронен микроскоп и анализират състава й с помощта на рентгенови лъчи и спектрометър. Илани стига до извода, че находката е автентична. Когато през януари 2003 г. в печата се публикуват първите снимки на плочата, специалистите по епиграфика* не са имали възможността за анализ. Преди още да са видели оригинала, много от тях опровергават изследователите и смятат, че находката е фалшификат. [* От гръцки: _επιγραφή_ (надпис) е дял от палеографията. Историко-филологическата и археологическа дисциплина, изучаваща старите надписи и текстове, които не са написани с перо, а изрязани (най-често издълбани с длето или някакъв друг остър уред) или изписани с четка по старите стенописи и икони. – Бел.пр.] Спешно е свикана конференция на учени от Германия, Израел и САЩ с цел дискутиране на находката в детайли. Експертите са единодушни в мнението си, че _„на царския писар, които толкова небрежно е изписал буквите, щели да му отсекат ръцете“_. Друг специалист, Ернст Аксел Кнауф, евреист в университета в Берн, отбелязва следното: _„Фалшификаторът очевидно знае само староеврейски... Тук чисто и просто са комбинирани няколко откъса от Библията.”_ Фалшификаторът е комбинирал писмени знаци от моабитски и юдейски образци от 9. до 7. век. При преписването е допуснал няколко грешки. Според Кнауф,* _„една дума е дотолкова преиначена, че няма никакъв смисъл“_, а друга дума е влязла в употреба едва няколко века по-късно. [* Авторова бележка №103: източник на цитата от Библиографията – 126, S.26] Материалът, от които е изработена плочата, също дава основание на експертите да предполагат, че става дума за фалшификат. Археологът от Тюбинген Зигфрид Митман, експерт и по Библията, отбелязва: „Никога досега не съм виждал надписи за строителни дейности върху плоча от пясъчник. Те (плочите) обикновено са базалтови или варовикови.“* [* Авторова бележка №103: източник на цитата от Библиографията – 126, S.26] Твърде критично мнение по повод автентичността на плочката изказва и Надав Нааман, историк от университета в Тел Авив и специалист по Книгата на Царете. Според него книгата е създадена векове след събитията, които описва. Авторите навярно са се позовали на предания. За образец на въпросната 12. глава би трябвало да е послужил надпис на цар Иоас, предполага историкът отдавна. _„Плочата не прилича на царския надпис, който ми е известен“_, споделя Надав Нааман. До момента все още не е окончателно изяснено, къде се е появила тази плоча, което само потвърждава твърденията на критиците и като се има предвид голямото политическо значение на находката, дава повод за всякакви дискусии. Според слухове, плочката е предложена на Израелския музеи от неизвестен ерусалимски колекционер. Неговите адвокати и съпричастните учени отказват да посочат мястото на откритието. От какво се страхуват? Като се позова на мистериозни източници, ежедневникът Ha´aretz пише, че плочата е открита при мюсюлмански археологически разкопки на Храмовия хълм. Там, в третото по значение светилище на исляма, фондацията „Ал-Акса“ строи най-голямата джамия на Близкия Изток. Само няколко дни след първата публикация вестникът съобщава, че плочата е намерена на друго място: на мюсюлманското гробище пред Златната порта, която междувременно е зазидана и през нея няма достъп до района на Храма. Точното място на находката е от много съществено значение, смятат единодушно всички учени. Защо всъщност още от самото начало се пази в тайна? Дали в случая отново основна роля играят политическите пристрастия? В крайна сметка става дума за решаващи доказателства, които биха потвърдили легендите и хрониките от Библията. Това, че въпросната плоча се появява точно в този момент, подчертава още повече политическата сериозност на хилядолетния конфликт около Ерусалим и Храмовия комплекс. Палестинците повече от всичко се страхуват от нови израелски претенции около Храмовия хълм. Преди около три години по нареждане на палестинските строителни власти бяха извозени стотици камиони изкопен материал от Храмовия хълм в недалечната _Кедронска долина_, преди археолозите да успеят да го разгледат. Следователно може да се очаква, че в близко бъдеще на бял свят ще се появят и други писмени находки. Остава да се изчака с констатацията, в полза на коя от двете страни ще бъдат те. Все пак трябва да се запитаме: ако природоизпитателите са убедени стопроцентово в автентичността на плочата, защо през изминалите месеци медиите и отделят само второстепенно внимание? Колкото и да е спорно, дали плочата е истинска или е фалшификат, поне за част от вярващите тя със сигурност би представлявала световна сензация! __Заключение:__ __Въз основа на досегашното изложение – особено на съпоставката между библейския цар Соломон и египетския цар Аменофис ІІІ – виждаме, че египетската хронология наред с различните признаци предоставя сериозни твърдения и подкрепени с доказателства сведения, които неопровержимо внушават извода, че библейският Соломон и египетският фараон Аменофис ІІІ са едно и също лице.__ __Откритието на каменната плоча в Ерусалим доказва, от една страна, спешната необходимост от окончателно изясняване на имуществените претенции около Храмовия хълм и Соломоновия храм; от друга страна, се потвърждава безсилието за решаване на този проблем поради липсата на достатъчно категорични факти – митовете и преданията за Соломон си остават в царството на легендите!__ >> Моисей, известен още като Ехнатон Нека се спрем на последните два елемента от пъзела в нашето проучване: Моисей и Исус. По различни причини познанието за живота на Моисей има особено значение за човечеството. Според авторите на Библията Моисей е богоизбран и посветен, с който всемогъщият Бог разговаря, той води израилския народ към спасението от египетското робство, нему Бог открива Десетте божи заповеди и накрая му дава указание за изработване на кивота. Преди да се впуснем в търсене на взаимовръзките и аналогиите в хронологията по отношение на Ехнатон, трябва да обърнем внимание на друг източник, който може да ни разкаже легендата за Моисей. Става дума за преданията за великия акадски цар Саргон І, който царува дълги години над Вавилон и Шумер. Да си припомним, че юдеите имат пряка връзка с преданията, по време на вавилонското пленничество например. В историята на Саргон има видими съвпадения с легендата за Моисей. И в неговия случаи се разказва за майка му, която била _нерешителна и тайно ражда сина си_. За да спаси живота на рожбата си, я слага във върбова кошница и запечатва капака и със смола. След това я хвърля в реката, където обаче тя не потъва. Историята за раждането на Моисей вероятно е възникнала през 6. век пр.Хр., а цар Саргон е живял, както споменахме, векове преди него. Известни са и други източници, част от тях по-стари, от които е видно, че библейската история за Моисей не е единствената, а може би дори е заимствана от някои по-древни предания. Интересно е, че героите в следващите истории можели да си служат със свещения огън и били големи магьосници, както впрочем се знае и за Моисей. Например легендата за античния бог Бакхус, който първоначално е фригийски бог, също като Моисей спасен от водата, преминава по суша през Червено море и записва законите върху каменни плочки. Неговите армии са водени от огнена колона, а от челото му излизали светлинни лъчи. Индийският епос Рамаяна разказва за героя Рама, който преди най-малко пет хиляди години повежда народа си към централните части на Азия и към Индия. Подобно на Моисей по-късно, Рама също е велик законодател и голям национален герой. Той направил така, че в пустинята, през която водел народа си, да бликне вода (за сравнение Втора книга Моисеева, 17:6), показва на хората си един вид манна, която им служи за храна (за сравнение Втора книга Моисеева, 16) и излекувал епидемия с помощта на лечебната напитка Сома, индийската „жива вода“. Накрая индийският герой Рама завладява „обетованата земя“ Цейлон, като сторил така, че върху царя й се изсипва огнен дъжд. Рама стъпва на острова, като минава по сухопътния мост, който се появява по време на отлива. Той и днес се нарича пътят на Рама.* [* Авторова бележка №104: източник на цитата от Библиографията – 102, S‚63] Рама, подобно на Моисей, е рисуван със струящи от главата му светлинни лъчи (огънят на просветения). Друг познат античен герой е Заратустра. и той притежавал свещен огън, с който прави различни фокуси. Според гръцките писатели Евдоксий, Аристотел и Хермодор от Сиракуза 5000 години преди Моисей живял някой си Зороастър (Заратустра). Историята му наподобява тази на Моисей в много отделни детайли. И в неговите вени течала царска кръв, и той е отнет от майка си и е подхвърлен. На тридесет години става пророк на нова религия. Бог му се появява облечен в светлина на огнен трон и под тътен на обхванатата от пламъци свещена планина Алборди му дава свещения си закон. Зороастър заедно с привържениците си отива в далечна „обетована страна“. Когато стига до брега на морето, с Божията помощ водата се разделя, така че богоизбраният народ да премине пеша през морето.* [* Авторова бележка №105: източник на цитата от Библиографията – 102, S.63f] Неоспорими са съвпаденията в различните по-древни източници с Моисеевата история и става повече от ясно, че библейската версия за героя Моисей не е единствена по рода си. Споменахме вече, че при всички посочени по-горе герои голяма роля играят „свещеният огън“ .и различните вълшебства. В библейската история за Моисей се разказва как всеки, който застанел на пътя му, падал покосен. Огънят е основното му оръжие в проявите му на могъщество й унищожителна сила. От различни хроники научаваме за чудесата, с които той си е служел. Библията разказва, как Моисей се изявява с магиите си пред египетските магьосници (Втора книга Моисеева, 7:8-13) и затова още древните гърци го смятат за голям магьосник. Още по време на ранното християнство наред с Моисеевото Петокнижие са създадени апокрифни ръкописи с магическо съдържание, основаващи се на силата на Моисей. Ръкописите от „Шестата и Седмата книга Моисееви“, станали известни през Новата ера, се позовават на древната египетска традиция й разказват за различни вълшебни формули, чудодейни средства, магически надгробни текстове и тайни книги с различен произход. В излязлата през 1928 г. книга на Йенс Юргенс „Библейският Моисей” се доказва, че преди 6000 години египетските жреци владеели производството на барут й го използвали за направата на фойерверки и бенгалски огън, както и за демонстрация на сила. Изследванията на известния английски археолог сър Флиндерс Петри категорично доказват, че на Моисей принадлежат не само египетските храмове, а и царските мини в планината Синай и използваната от V в. пр.Хр. сярна мина „Гнефру“. Рецептата за производството на барута Моисей познавал от тайните книги на жреците, а съставът (сяра, селитра й дървени въглища) чисто технически не бил проблем. Когато поданиците му не искали да се подчиняват, той им изпращал унищожителен огън, който действал безотказно.* [* Авторова бележка №106: източник на цитата от Библиографията – 102,S.61f] В историята за Моисей има още едно указание, може би също заимствано от другаде, защото във връзка със зараждането на държавата (чиито основи са поставени от Моисей) в нея се подхваща и темата за Сътворението от водата. Това е майсторски похват на авторите, защото по този начин имат възможност правдоподобно да обяснят, как военачалник от египетската армия става патриарх на юдеите. Към това се прибавят и други аспекти, за да си дойдат нещата на мястото, като например твърдението, че майката на Моисей е от народа на левитите. Левитите са народността, от която по-късно се появяват жреците, при което авторите стигат до логическия извод, че Моисей трябва да е бил жрец и левит.* [* Авторова бележка №107: източник на цитата от Библиографията – 31‚ S.240f] Историята на Моисей и на израилтяните, както е известно е тясно и непосредствено свързана със страната на фараоните. Животът и делото на библейския Моисей се отнася към ХІХ династия в Египет, но действителните исторически доказателства за него не са изяснени докрай. Съществуват археологически доказателства, че става дума за времето, когато са царували Рамзес II (1300-1235 г. пр.Хр.) и баща му фараон Сети І (1312-1300 пр.Хр.). Археологът сър Флиндерс Петри открива преди около сто години надгробна стела. От нея може да се направи заключение, че израилтяните се изселват от Египет в периода между 1300 г. пр.Хр. и 1200 г. пр.Хр. Един от двамата фараони заповядал да бъде убит всеки новороден израилтянин. Съдбата пожелава Моисей да бъде спасен. След като бебето е изоставено от майка си в тръстикова кошница на брега на реката, го намира фараонската дъщеря. Тя се смилява над детето и решила да го отгледа. В младежките си години Моисей преживява решаващо за съдбата му събитие. Той вижда, как египтянин бие израилтянин. Моисей се притичва на помощ на израилтянина и убива египтянина – причината да избяга и се скрие в пустинята. Историята следва известното си развитие и Моисей става герой. Той все по-често се среща и разговаря с Бога; поставено е началото на дълготрайно и активно общуване. Моисей на практика получава напътствия, защита и е съпроводен от Бога в похода си, напускайки Египет, докато накрая се озовава в планините на Синай, където два пъти получава законите с десетте божи заповеди, написани лично от Бога! В Крайна сметка благодарение на Моисей народът намира пътя към Обетованата земя.* [* Авторова бележка №108: източник на цитата от Библиографията – 2‚ S.28] __А сега нека се спрем на египтянина Ехнатон, сина на Аменофис ІІІ:__ Египетският фараон Ехнатон, известен и като Аменофис ІV (Аменхотеп ІV) (1372-1354 г. пр.Хр.) въвежда в Египет монотеизма (_единобожието_). От този момент нататък като божество е почитан само „бог“ Атон. През петата година на управлението си Ехнатон взима важно решение с голямо историческо и религиозно значение. Той обявява бога на слънцето Атон за единствен и всеобщ бог и постановява, че от този момент нататък единствено към него е позволено да се отправят молби. Отхвърля собственото си име Аменофис ІV и своеволно се преименува на __Ех-н-атон.*__ Премества се от традиционния култов център на __Амон__ в Тива заедно със свитата си на триста километра северно в ем-Тел-ел-Амарна. Там основава новата столица на своята религия __Ахет-Атон, Хоризонта на Атон.__ Ехнатон е бил посветен в древното тайно учение. Фараон Ехнатон, които неясно защо често всявал страх в околните, е считан и за един от великите посветени, минавал за мистик и мечтател. [* Угоден на Атон. – Бел.пр.] Илюстрация 36: Ехнатон, монументална скулптура от разрушения храм на Атон в Карнак. Не буди учудване фактът, че прогресивна личност като Ехнатон, каквато той несъмнено е бил, винаги е, привличала вниманието на учените. Повествованията и легендите за личността му са също толкова оспорвани, колкото и целият му живот и дело. Някои учени виждат в него фараона, който потиска _„децата на Израил“_, а други го възприемат като жертва на преселението на израилтянския народ. За Фройд той е менторът Моисей и духовният родоначалник на юдейския монотеизъм. Освен това в проучванията си Фройд стига до сензационния извод, че Ехнатон и Моисей, би трябвало да са едно и също лице. Гланвил е на мнение, че като цар Ехнатон не заслужава нищо повече освен упреци и критика, Бристъд го слави като пръв индивидуалист в историята, за Гардинър той има черти на фанатик, а Пенделбери го смята за болен от религиозна мания. Само изключителна личност може да предизвика подобен противоположен спектър от мнения и заключения през изминалите векове. Мнозина експерти са на мнение, че Ехнатон и Моисей са една и съща личност, защото център на знанието и на посвещението е общността на познанието на върховните жреци в Хелиопол. Какво говори в полза на тази теория? __Изводите на Зигмунд Фройд:__ През 30-те години на миналия век известният психоаналитик Зигмунд Фройд активно се занимава с личността на Моисей и корените му в Древен Египет. Той пише и книга, озаглавена „Моисей и монотеизма“, в която твърди, че Моисей е египтянин и в същото време привърженик на Ехнатон. Фройд стига и до заключението, че името Моисей първоначално е египетско име. В книгата Изход се казва, че след като детето е спасено и взето в двореца, царицата го нарича „Моше“, защото е извадено от водата. В хода на изследванията си Фройд установява, че името „Моше“ (Моshе) първоначално има друго значение. Староеврейската дума „m sh a“ е глагол, които може да се преведе съответно _„да извадиш (извлечеш) нещо“ или „този, който изважда нещо“_, докато името „Моshui“ означава _„този, който е изваден (извлечен)“_. Фройд заключава, че името Моисей (Моsеs) не може да има староеврейски произход, а е производно от египетската дума „mos“, използвана за лице, на което по закон (по право) принадлежи нещо”.* [* Авторова бележка №109: източник на цитата от Библиографията – 83, S.104f] Напълно разбираемо е, че подобни изводи, дори да са научно обосновани и направени от капацитет като Зигмунд Фройд, предизвикват бурни дискусии, гняв и негодувание от религиозна гледна точка. През 1937 г. Фройд дава основание за нестихващи и до днес полемики около личността на Моисей, произхода и потеклото му. Той успява да обоснове логична теория, подкрепена от много хронологични аналогии между Ехнатон и Моисей, че двамата би трябвало да са едно и също лице. През същата година Фройд публикува статия със заглавие „Ако Моисей е бил само един египтянин“. По време на проучванията си Фройд открива изумително съвпадение между новата религия, която Ехнатон иска да наложи на народа си и религиозните учения, приписвани на Моисей. По този повод Фройд пише в статията: „В еврейското вероизповедание се казва: „Schema Yisrael Adonai Elohenu Adonai Echod („Чуй, о, Израил, Господ, твоя Бог, е единственият бог“). Староеврейската буква „d“ отговаря на египетската буква „t“, а староеврейското „e“ в египетския език става „о“. Ето защо този израз от еврейската религия може да се разбира и така: Чуй, о, Израил, нашият бог Атон е единственият бог“.“* [* Авторова бележка №110: източник на цитата от Библиографията – 83, S.105] Малко по-нагоре посочихме вече, че Ехнатон въвежда в Египет монотеизма (единобожието) и египтяните започват да почитат само „бог “ Атон като единствен Бог. Илюстрация 37: Моисей държи в ръце „каменните скрижали“ с Десетте Божи заповеди __Нека отделим още малко време на името:__ Ако мислено премахнем двете гласни „о“ и „е“ от думата „Moshe“ (Моше) (староеврейската форма на името Моsеs, Моисей), остават двете съгласни „m“ и „sh“. След като староеврейското „sh“ отговаря на египетското „s“, ясно може да се докаже, че староеврейското име е изведено от египетски. И в староеврейския, както и в египетския език кратките гласни се изговарят, но не се пишат. В случая с името на Моисей (Моsеs) в гръцкия превод на библейското име съгласната „s“ в края е изпусната. „Моs“ пък е често срещана част от сложна дума в египетските имена, като например „Ptah-mos“ и „Twth-mos“, използвани най-много по време на ХVIII династия.* [* Авторова бележка №111: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.110f] Ранните детски години: Бащата на Ехнатон Аменофис ІІІ (Аменхотеп ІІІ) се жени за полусестрата си _Ситамон_, за да се сдобие с правото да наследи трона. След този брак той последвал и зова на сърцето си и взима за жена _Тия_, дъщерята на _Юя_, т.е. полуегиптянка. Ако го беше направил преди да се ожени за _Ситамон_, той няма да може да претендира за египетския трон. Аменофис ІІІ унижава още повече първата си жена, че като египтянка прави Тия своя царска съпруга, т.е. царица. В интерес на обективното представяне на фактите трябва обаче да кажем, че има известни неизяснени обстоятелства около продължителността на управление, времето на женитбата и най-вече определянето възрастта на мумията на Аменофис ІІІ. През годините мумията не се е запазила в добро състояние. Анатомът Елиът Смит я изследва, но не можа да определи точно на каква възраст е починал фараонът и че към момента не е ясно, дали е починал на четиридесет или по-скоро на петдесет години. Периодът на управление обаче е между 35 и 38 години, ето защо той не е бил достигнал възможната най-ранна възраст за възкачване на царския трон. Експертите изхождат от факта, че по онова време е бил на по-малко от девет години, защото малко повече от девет години е периодът на царуване на баща му. Ако в началото на управлението си Аменофис ІІІ е бил в толкова крехка възраст, би трябвало да се откажем от предположението за романтичната му любов към Тия, защото тя би трябвало да е била още по-невръстна от него. Първият син, с когото Тия дарява Аменофис ІІІ, е наречен Тутмос. Той е отгледан в Мемфис и обучен за върховен жрец. Скоро след това изчезва безследно. Предполага се, че първородния син на Тия наполовина египтянин и наполовина израилтянин го е грозяла сериозна опасност. От гледна точка на духовенството възкачването му на трона означава катастрофа за египетския народ, защото в случая ще бъдат управлявани от цар с полуизраилски произход. Човек може много добре да си представи, какво е означавал този факт по онова време, като се има предвид и настоящата политическа обстановка в Близкия Изток. Според хрониките вторият син на Тия се ражда около 1370 г. пр.Хр. в пограничния град Зарав. (Възможно е данните да варират в рамките на около 20 години.) Той получава името Аменофис ІV и по-късно влиза в историята, както знаем, като Ехнатон. След раждането му, за да го предпази, Тия го изпраща по реката при израилските й роднини в близкия Гошен. Подобен е разказът в Библията и за Моисей, намерен като пеленаче от принцеса на брега на Нил. В Талмуда също се разказва за големите опасности, на които са изложени синовете на Тия. Тук обаче се споменава съвсем друг мотив за опита Моисей да бъде убит веднага след раждането му. В Талмуда се твърди, че само (!) Моисей – не всички еврейски деца – трябвало да бъде убит, защото той имал правото на египетския трон. В библейското повествование първоначално се казва, че Моисей е първородното дете на родителите си. По-късно обаче, противно на това твърдение, научаваме, че е имал по-голяма сестра на име Мириам, която тайно наблюдава как малкият й брат се понася по течението на реката: _„но като не можеше повече да го крие, взе тръстено кошче, намаза го с асфалт а смола и, като тури в него детето, сложи го в тръсталака при речния бряг; а сестра му застана отдалеч да гледа, какво ще стане с него.“_ (Изход, 2:3-4.) Тогава идва дъщерята на фараона, за да се изкъпе в Нил. Тя вижда кошчето в тръстиката и изпраща робинята си да го извади. Принцесата го отваря и намира вътре плачещото бебе. Тя казва, изпълнена с жал: _„... това ще е от еврейските деца.“_ (Изход, 2:6.) В този момент сестрата на детето предлага помощта си: _„Тогава сестрата на детето рече на фараоновата дъщеря: да отида ли да ти повикам жена кърмачка от еврейките, за да ти откърми детето? Фараоновата дъщеря й отговори: иди. Момичето отиде и повика майката на детето. Фараоновата дъщеря й рече: вземи това дете и ми го откърми; ще ти заплатя. Жената взе детето и го кърми. И порасна детето, и тя го заведе при фараоновата дъщеря, и то й стана като син, и нарече тя името му Моисей, защото, казваше, от вода го извадих.“_ (Изход, 2:7-10.) В случая с библейския Йосиф вече отбелязахме, че след като фараонът го приема и назначава за свои везир, му е дадено египетско име, подходящо за новата му самоличност и новите задължения към египетските му господари. Малко вероятно е, царствената майка да е дала еврейско име на осиновеното си дете. Още повече тя сигурно не е говорила староеврейски, така че едва ли би могла да му даде подходящо име. Важното е, че в никакъв случаи не би било в духа на традицията да избере за детето еврейско име. В наши дни окултното познание за голямото значение на имената е почти изгубено. Повечето хора не знаят значението на собственото си име и дори идея си нямат, че името им или това на тяхното дете влияят върху моделирането на живота им. Днес обществото е залято от все повече модни имена със слаб енергиен заряд. Известна ни е латинската сентенция _nomen est omen_ – _името е съдбата_ или _името прави човека_! _„Древните“_ са знаели, че всяка буква е като мантра (от санскрит – магическа формула), като свещен звук. Всички букви в името ни образуват заедно мелодия – мелодията на живота. Всяка буква има собствен заряд и предназначение. Това важно значение откриваме на много места и в Библията, където ангел съобщава например на Захария или Мария имена за децата им. Окултната тайна на имената е имала голямо значение в древните времена и е била достояние главно на жреците. Когато се е стигало до промяна на имена, винаги е имало изключително значение свързано с най-задълбочените окултни познания. В тази връзка е напълно логично обяснението, че на осиновения Моисей не може да е било дадено староеврейско име. Твърдението в Библията, че дъщерята на фараона осиновява детето, също не отговаря на истината. Според повелята на традицията и обичаите на тогавашното време неомъжена принцеса не е можела да осинови дете. Освен това е очебийно, че библейската история за двете майки, които спорят коя от тях е родната майка на детето и отиват при Соломон да разреши спора им, прилича много на историята за Моисей, отгледан в двореца на фараона, където за него се грижат две майки. (Трета Книга Царства, 3:16-28.) __Какво още знаем за Ехнатон и Моисей, което в крайна сметка би могло да потвърди предположението ни, че става дума за едно и също лице?__ Днес за Ехнатон се знае, че е прекарал по-голямата част от младежките си години по източната делта на Нил и в светилището на жреците Хелиопол. В тази част на Египет той сигурно е бил силно повлиян от _Атон_. Още по-голямо влияние и по-силен отпечатък върху него без съмнение оказва Хелиопол (_Опти_). Ехнатон със сигурност е бил посветен в древното египетско тайно учение, защото още приживе минава за един от Посветените и е смятан за мистик. И по този въпрос има безспорни съвпадения с Моисей. Различни историци от минали времена са на мнение, че библейският Моисей също е живял на младини в Хелиопол и там е посветен в тайните. Например Манетон, който е живял в Хелиопол и е бил върховен жрец, споделя в написания от него многотомник _Aigyptiaka_ („Египтология“), че в Хелиопол Моисей е запознат и посветен в цялата мъдрост на египтяните. Предполага се, че когато е бил на около десет години Ехнатон (по онова време все още Аменофис ІV) се връща отново в Тива. Амонците и техните жреци и най-влиятелните египетски родове, представители на старата традиция, които почитат бог Амон, не демонстрират нужното уважение и респект към младия Ехнатон заради нечистия му произход. Именно амонците са тези, които го отхвърлят като наследник на трона. Когато здравословното състояние на баща му Аменофис ІІІ започва чувствително да се влошава, Тия все повече и повече трябвало да поема управлението на страната. Освен това тя е била загрижена да осигури трона за сина си след смъртта на баща му. Ето защо Тия се заема да го ожени за дъщерята на Аменофис ІІІ и първата му съпруга, неговата полусестра Нефертити – истинската наследничка на трона. В историческата литература също често се среща образът на Нефертити и тя неведнъж е била вдъхновение за авторите на исторически романи. Изградената днес представа и многото легенди за нея са спорни в доста отношения и служат по-скоро за подклаждане интереса на милионите туристи в Египет. Историческият образ на Нефертити отговаря на Моисеевата сестра Мириам в библейското повествование. Влиянието на Тия нараства, което води до решението на Аменофис ІІІ да повери по-рано управлението на сина си Аменофис ІV! (Ехнатон). Вижда се колко голямо трябва да е било от факта, че името й – въпреки че не е била владетелка на трона и противно на традицията – се споменава редовно в надписите като името на първата царица. Както е известно тази чест е оказвана само на великите царе. Освен това тя винаги е описвана като еднакво знаменита с фараон Аменофис III.* [* Авторова бележка №112: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.106f] Тук трябва да се направи още една важна уговорка: явният прелом, настъпил благодарение на Ехнатон (монотеизма), несъмнено трябва да бъде ревизиран, защото както вече беше изтъкнато във връзка с вавилонското пленничество на евреите, този процес сигурно се е развивал в продължение на много векове. За съжаление почти не се споменава, че още бащата на Ехнатон е почитал бог Атон, само че не е пренебрегвал заради него останалите божества. По отношение на Ехнатон и библейския Моисей съществуват множество други впечатляващи съвпадения, които потвърждават тезата, че те са едно и също лице. __Още един последен пример ще затвърди въпросната теза:__ В Талмуда може да се прочете, че когато е на 18 години Моисей бяга от Египет, защото убива египтянин. По-късно става войник и воюва на страната на етиопския цар срещу бунтовниците, предвождани от египтянин. Царят печели битката, а Моисей се прочува и издига. След смъртта му е провъзгласен за негов наследник и получава за жена царската вдовица. Моисей управлява _„справедливо и почтено“_, но царица Адонит искала да види на трона сина си и се обръща към народа с думите: _„Защо да ви управлява чужденец?“_ Талмудът ни разкрива, че вследствие на това Моисей доброволно се отказва от поста си и отново напуска страната. Раздялата трябва да е станала дипломатично и _„приятелски“_ защото на Моисей са оказани големи почести. Между разказите за Моисей в Талмуда и житейската история на Ехнатон в Амарна (Ахетатон) могат да се открият много съвпадения. 1. Моисей е провъзгласен за цар малко преди да се пресели на Синайския полуостров – Ехнатон също. 2. Двамата изпълняват ролята на върховен жрец. 3. При посочването в Талмуда на Етиопия, описана като град, вероятно става дума за объркване с Амарна. 4. Името на египетската царица, която Моисей взема за съпруга, е Адонит (Атон-ит). То е производно от името Атон (бога на Ехнатон). 5. Желанието на царицата синът и да стане цар вместо Моисей напомня на приемането на властта от Тутанкамон след царуването на баща му Ехнатон.* [* Авторова бележка №113: източник на цитата от Библиографията – 83‚ S.124f] __Заключение:__ Според изложенията за Моисей и Ехнатон (Аменофис ІV) може да се заключи, че става дума за едно и също лице! Тази констатация играе ролята на логическа връзка при по-нататъшните обяснения и проучвания около египетския фараон Тутанкамон и библейския Исус. >> В търсене на царските мумии През последните десетилетия изследователите бяха много заети най-вече с търсенето на мумиите на Ехнатон и Нефертити, защото с тях липсват два важни градивни елемента особено по отношение на историографията на Стария завет и ключовата фигура на Моисей. Дълго време се предполагаше, че както Ехнатон, така и Нефертити не са погребани с подобаващи почести, което обаче е опровергано от по-нови археологически находки. Но къде са мумиите на харизматичната царска двойка? Предполага се, че техните гробници биха могли да са само в построения от Ехнатон град Амарна (ет-Тел-ел-Амарна) или Долината на царете. Наскоро бяха направени някои интересни открития в Долината на царете. __Пример 1:__ В откритата през 1898 г. от Виктор Лорет гробница на Аменофис II (Аменхотеп ІІ) известният археолог д-р Искандер отвори преди няколко години заключена странична камера. Зад нея изследователят откри скривалище за мумии, което датира от времето на управление на Ехнатон. Някои мумии са силно повредени, което създава впечатление, че се дължи или на нарочна злоупотреба или на грабители. Подозира се и неправилно мумифициране, но подобно обяснение по-късно е изключено. В най-добро състояние е мумията на жена, починала на около двадесет години. Това доказва, че не може да става дума за мумията на Тия, която доживява до над петдесетгодишна възраст. Д-р Искандер не изключва вероятността откритата мумия да е на Нефертити. Илюстрации 38 и 39 – Нефертити – с и без шапка.* [* След четвъртата година царуване, Нефертити започва да носи шапка с форма на четвъртита плоскост, създавайки визия на сфинкс в лъвски аспект. – Бел.пр.] __Пример 2:__ В друга обикновена гробница Теодор Дейвис открива през 1907 г. останките от загадъчна погребална церемония – става дума за гробница КV 55 в Долината на царете от епохата на Амарна. По-късно гробницата е ограбена, но през 1907 г., когато Дейвис прави откритието си, е имало явни следи за царско погребение. най-ценната находка там е разбит златен саркофаг, в който има мумия със скръстени ръце. По-голямата част от маската на лицето е разпокъсана. Първоначално археолозите идентифицират разрушената почти до скелет мумия като Царица Тия. При направените по-късно изследвания обаче се установява, че става въпрос за мъж! Това дава повод за нови спекулации. Учените предполагат, че мумията е на Семенкаре, които е положен в саркофаг, предназначен първоначално за Ехнатон. Върху друго светилище са забелязани фрагменти от името Тия. Намерени са и магически керемиди с името на Ехнатон. Загадка за учените е най-вече златният саркофаг. За съжаление всички картуши с името на владетеля са разрушени. Жреците са изписали грижливо маската с чертите на лицето. Дали това не е Ехнатон? Факт е, че не е възможно да се идентифицира със сигурност. На саркофага не е открито името на царя, но пише: „Съвършеното дете на живия Атон, за когото се знае: той е съществуващ там/тук сега и винаги во веки веков.“ Определението към името е използвано само за един фараон – Ехнатон! Друго доказателство евентуално в полза на Ехнатон са четирите гърнета от алабастър за вътрешностите на мумията, която първоначално трябвало да бъде Кия, втората жена на фараона. Портретът й украсява съдовете, които по-късно получават нови надписи – Ехнатон и Атон. Впоследствие имената са заличени, но въпреки това реконструирането им е възможно. Допълнителни детайли в подкрепа на тезата: „Нубийската перука“ върху капака на „златния саркофаг“ свидетелства многократно за Ехнатон. Откритото златно светилище на Тия също говори в полза на тезата, защото тя е майка и съветничка на Ехнатон. При проучването д-р Искандер сравнява рентгенови снимки на черепа на неизвестния цар с тези на Тутанкамон и установява, че при толкова явни съвпадения в двата черепа би трябвало да става дума за близки роднини. Съществува един факт, който говори _против_ тезата, че неизвестният цар е Ехнатон: той вероятно е починал на около двайсетгодишна възраст, т.е. твърде млад, за да е Ехнатон! Но има и учени, като например професор д-р Дитрих Вилдунг, които потвърждават данни за по-напреднала възраст, което отново би могло да е доказателство в полза на Ехнатон! Наред с аналогичните форми на черепите на двете мумии (на неизвестния цар и на Тутанкамон) още едно изследване доказва роднинската им връзка: и при двамата покойници е установена една и съща, рядка кръвна група А2, Подгрупа МN. Серологът д-р Конъли успя да я определи през 1959 г. от тъканна проба. Окончателно обяснение на загадката би могло да даде генетичното изследване на мумията на дядото, Юя (библеиският Йосиф). Към момента не е ясно дали ще се направи подобен анализ, което е свързано с деликатността на въпросната проблематика! В следващите откъси ще се спрем по-подробно на това. Илюстрация 40: Тази мумия от Долината на царете (KV 55) до момента не е идентифицирана. Дали не става дума да Ехнатон? Илюстрация 41: Въпросната мумия в лабораторията на д-р Насри Искандер в Египетския музей в Кайро. Илюстрация 42: Тайнственият саркофаг от погребалната камера KV 55 – днес след сксъпоструваща реставрация в Мюнхен. __Пример 3:__ Друга мумия, която не е идентифицирана все още окончателно, е в лабораторията на д-р Искандер в Египетския музеи. Дълго време се смяташе, че може би става дума за мумията на Аменофис ІІІ – бащата на Ехнатон. Интересно е, че при сравняване на рентгенови снимки на черепите той установява, че _неизвестният цар_ не може да има роднинска връзка с неидентифицираната мумия от лабораторията му. „Хаосът“ става пълен, защото това означава, че мумията в лабораторията на Египетския музеи, считана дълго време за Аменофис ІІІ, в действителност може да се окаже Ехнатон (известен още и като Моисей?), както предполагат различни учени. Във всеки случай до момента (началото на 2003 г.) нищо не е доказано! >> Възпрепятстване на науката В Кайро Не за първи път в Египет се пречи на науката и търсенето на истината. Примера, които ще разгледаме по-долу говори дори за целенасочено възпрепятстване. През последната година и половина проучвателната ми дейност по настоящата книга многократно ме отвеждаше към Египет, в някогашната _Свещена (Обетована) земя_. При последния ми престои в Кайро във връзка с ХVІІІ династия тръгнах по една много интересна следа, която ме отведе към Аменофис IV познат и като Ехнатон/Моисей и световно известния фараон Тутанкамон. В основата беше научната работа на един от най-прочутите египетски учени, д-р Насри Искандер, който се смята и за един от най-признатите експерти по въпросите на египетските мумии и мумифицирането. Неговата „светая светих“, където повече от тридесет години изследва голямата мистерия на мумифицирането и стига до изумителни резултати, е в известния Египетски музеи на _Tarir Square_, които задължително трябва да бъде посетен от всеки гост в Кайро. От няколко години посетителите имат възможност да разгледат част от познатите мумии от ХVIII и ХІХ династия – например Тутмос IV, Сети І или Рамзес ІІ – изложени в залата на мумиите на първия етаж (над партера) в музея. Някои от основните фигури на ХVIII династия – Амосис, Тутмос І, Тутмос ІІІ и една все още некласифицирана мумия, – снимки – които представляваха интерес за мен и обект на моите проучвания, бяха в изследователската зала на музея, където имах уговорена среща с д-р Искандер. Египтянинът е не само експерт в своята област, той притежава и фундаментални знания, преди всичко за ХVІІІ и ХІХ династия. Това е периодът на развитие на взаимоотношенията между египтяни и юдеи, намерили отражение в Битие и положили религиозните основи на еврейския народ. Както всички египтолози, така и Искандер е уверен, че – от чисто научна гледна точка – значението на израилтяните в тогавашната свещена земя Египет по никакъв начин не може да е било толкова голямо, както се предполага днес от евреите. Освен това целият сценарий се разиграва във време, когато египтяните са почти неприкосновени във всяко едно отношение и най-вече политическо и военно. Описаното в Библията преселение, в никакъв случай не би могло да се е случило по познатия начин и съвсем не е било от такава величина. Д-р Искандер допуска, че е напълно правдоподобно да е имало подобно преселение, но в случая би могло да се говори само за малка група от хора. В края на официалната си кариера египетският учен си беше поставил една особена изследователска цел и тя беше свързана с ХVIII династия. Искандер се опитваше да обоснове научно с помощта на ДНК-тестове родословното дърво и съответно родословието на царските мумии от ХVІІІ династия. През февруари 2001 г. той вече беше успял да потвърди голяма част от ХVIII династия чрез ДНК-анализ. В крайна сметка липсваше все още изследването на мумията на Тутанкамон. Д-р Искандер възнамеряваше да го осъществи през февруари същата година. Изследователската му дейност не беше тайна и не протичаше под знака на „строго секретно“ – а и защо ли? Научното ръководство на Египетския музеи несъмнено е било осведомено за неговия проект, а за амбициозния египетски учен последното му проучване трябвало да се превърне в кулминация на успешната му кариера. Той не е допускал и в най-дръзките си представи, до каква степен в действителност тази история ще се превърне в „буре с барут“. Очевидно с намеренията си да извърши ДНК-изследване на мумията на Тутанкамон, д-р Искандер е засегнал твърде чувствителен нерв! В деня, в който ученият е искал да пристъпи към конкретни действия, охраната не го допуска до Тутанкамон. Човек може да си представи, колко изненадан е бил ученият в онзи момент, а ако има възможност да чуе от собствената му уста описанието на изключително конфликтните факти, ще разбере, до каква степен е шокиран д-р Искандер, защото веднага му става ясно, че в случая могат да бъдат намесени само политически интереси. По-късно това се потвърждава. Впоследствие Искандер научава, че изследванията са стопирани по нареждане от най-високо ниво. Защо? Оказва се, че някой много се страхува от резултатите. Казано в прав текст: опасенията са, че анализът на д-р Искандер и работещия съвместно с него изследователски екип може да покаже, че Тутанкамон наистина е евреин. Тежък удар, както всеки може да се досети. Но за кого? За учения рухва един малък свят. Ако човек разговаря с него за това преживяване в научната му кариера, все още може да усети в думите му дълбокото разочарование. Очевидно е, че в подредилата се ситуация той става жертва на извънредно сложни политически интереси. Без отговор естествено ще останат не един или два въпроса, свързани с този инцидент в Египетския музей. Другото липсващо звено явно е мумията на Аменофис ІV (Ехнатон), която до момента не е окончателно класифицирана. Във връзка с изследването и търсенето на нишката в тази книга, на случая с Тутанкамон се отделя, разбира се, специално внимание. В наши дни се знае за Ехнатон, че той е само наполовина египтянин, защото майка му Тия е дъщеря на Юя, библейския Йосиф! В крайна сметка само един заключителен ДНК-анализ на трупа на Юя би хвърлил светлина! Поради сензацията, която биха предизвикали очакваните резултати, към настоящия момент напълно се изключва вероятността да се даде ход на подобно изследване. По този начин продължават да се подхранват и без друго големите спекулации по въпроса. Персонажите, до наши дни предмет на най-големите полемики както в египетската хронология, така и в библейското повествование са Юя (Йосиф според Библията), Ехнатон, Тутанкамон и владетелите от ХVIII династия, от една страна, а от другата страна, са библейските родоначалници – Давид, Соломон и най-вече Моисей и Исус. До момента стана ясно, че по-задълбочената съпоставка на живота и делото на тези личности показва явни прилики. >> Исус в Египет За да сложим край на проучването ни липсва още един елемент от пъзела, който би изяснил изкривената картина за произхода на Авраамовите религии – особено взаимовръзката и преплитането и с египетската хронология. Това е личността на Исус – без съмнение светъл исторически образ, като се абстрахира човек от всички спорни и конфликтни аспекти около живота и делото му и просто разгледа веруюто му за мир и любов! Нашата цел тук обаче е да потърсим и покажем следите на историческата личност Исус, спорните теми, свързани с житейския и творческия му път, за какво липсват и досега доказателства, противно на мнението на мнозина вярващи християни, и как трябва да се оценява неговото развитие във връзка с Египет, защото няма съмнение: __пътят на Исус също е водил към Египет – в обетованата земя.__ _„Бил ли е Моисей египтянин?“_ се питаме, от една страна, а дали не би трябвало, от друга страна, да поставим въпроса: _„Бил ли е Тутанкамон юдей?“_ Ето защо въпросът, които ще ни занимава в края на настоящата глава ще бъде, дали историческата личност, която се крие зад Исус, не може в действителност да е египетският фараон Тутанкамон? Изключително деликатна и силно експлозивна теза, която ще доведе до много бурни дискусии – с надеждата за конструктивен резултат за всички страни! Различните основания в полза на тази теза, на които ще се спрем сега, трябва преди всичко да се разгледат обективно. Независимият египтолог Мустафа Гадала, в сътрудничество с международната изследователска агенция _Tehuti Research Foundation_, поставя основите на спорната теза. На първо място трябва предварително да отбележим научните заключения за живота и делото на Исус, защото досега няма нито едно неопровержимо научно доказателство в тази връзка! __Библейската история__ е позната почти на всяко дете. В евангелията на Матей, Марко, Лука и Йоан се разказва за идването на Месията, за раждането, житието, делото и разпъването на кръста на Исус. В тях откриваме и данни, които посочват, че Исус е роден в Юдея по времето на Ирод Велики (37-4 г. пр.Хр.). Знаем, че разпъването на кръста се е случило, когато Юдея става римска провинция по времето на Пилат Понтийски, следователно в периода между 26 г. и 36 г. сл.Хр. Във връзка с евангелията много читатели знаят, че нито един от посочените по-горе евангелисти, които разказват за живота и делото на Исус, не е свидетел на епохата и не го е познавал лично. Всички възможни съвременници и доверени приятели никога не са описвали харизматичната му личност и дела – за голямо съжаление! Горната констатация не отрича, че може и да се е случило и че само чака да бъде открито. Но това е съвременното научно ниво на познание и много често не е сред любимите теми на разискване на твърде лековерния теологичен факултет. Вярата не е знание, а мотото в случая по-добре да гласи: „Науката е най-доброто средство срещу суеверието!“ Нека да си припомним и целенасоченото цензуриране на различни ръкописи (около 120 на брой), отхвърлени от канона на Библията. По тази причина множество християнски евангелия не са включени. Съборът в Триент през 1546 г. допуска само четиримата евангелисти Матей, Марко, Лука и Йоан. Марко е автор на най-старата част от четирите евангелия и се приема, че в историята на апостолите от Новия завет и сред останалите четирима евангелисти той е бил съратник на Петър и Павел. Вероятно той дава основата на ръкописите на останалите евангелисти Матей, Лука и Йоан, които ги пишат по-късно. Днес учените предполагат, че Евангелието от Марко е написано около 70-80 г. сл.Хр. Вече посочихме, че Марко също не е съвременник на събитията, за които разказва. Възможно е обаче, за разлика от останалите трима автори, той да се е позовал на информация от втора ръка в лицето на Петър, както и да е черпил сведения от трета ръка, в лицето на Павел. Колкото и вероятни да ни се струват житието и делата на Исус – най-малкото искаме го от все, сърце – и въпреки евангелията от Новия завет, които не са писани от свидетели на времето, трябва да кажем следното: __научните доказателства за историческия Исус липсват и това е факт!__ По-късните описания на евангелията го доказват, защото само две поколения след разпъването на кръста на Исус според Библията вече липсва хронологично-историческата основа за най-значимия човек по онова време. След като и раннохристиянската общност не е разполагала с подобни сведения, съмненията около автентичността на цялата история за Исус стават само още по-големи. Много са причините, поради които историите за Исус всъщност са се променяли и преиначавали през вековете и голяма част от християните по света ги приемат като даденост. Една от тези причини несъмнено е непрекъснатото повторение и не на последно място целенасочените действия на политически ориентираното висшестоящо духовенство по време на първите Вселенски събори. __Известните историци__, живели по същото време, когато и Исус трябва да е живял и вършил делата си, изненадващо не споменават и дума за Месията! Как може да се обясни? Един от тях е споменатият вече Йосиф Флавий. Той е роден в заможно семейство на свещеник през 37 г. сл.Хр. Флавий пише двайсеттомно произведение за историята на юдеите („Юдейска история“). През 66 г. той участва в Галилея във въстанието на юдеите срещу Рим. В произведенията си разказва и за живота и екзекуцията на Йоан Кръстител. Въпреки че в Библията доста подробно се описва срещата между Йоан и Исус, Флавий дори не прави намек за подобно значимо събитие – той не споменава Исус нито веднъж! И другите познати автори Филон от Александрия и Юстас от Тиберия не споменават Исус! Същото се отнася и за автори като Тацит (около 55-120), Плиний (около 61-114) или Суетон (около 65-135). Всички те не споменават нищо за Исус, за великите му дела и чудотворни способности да лекува. Последните автори говорят само за една _„суеверна секта“_ (вероятно есейската) от християни. Споменатият вече еврейски писател Юстас от Тиберия е съвременник на Йосиф и е живял в Тиберия близо до Капернаум, където Исус често пребивавал. Той също пише обширна хроника от времето на Моисей до неговото съвремие, но не обелва и дума за Исус! Друг съвременник на Исус е големият еврейски учен Филон от Александрия. До днес са запазени около петдесет негови ръкописи, но и той като специалист по библейските хроники и еврейски секти не споменава никъде за Исус. Нещо не е наред с библейската история за Исус! Дали незначителната му роля не е била основание за повечето известни историци изобщо да не пишат за него? Може би църквата го възкачва на трона, които той не заслужава или изобщо не е търсил подобна възхвала? Превърнал ли се е по този начин в жертва и същевременно във фантом на една догматична религия с най-древните и благочестиви приказки за непорочно раждане, възкресение и възнесение? __Как да се обясни фактът, че толкова известна личност, каквато несъмнено е Исус, не е спомената нито веднъж от известните историци?__ Разбира се, и църквата, която обича да представя историята на Исус пред вярващите като изложение на факти, трябва да даде отговор на този, колкото сложен, толкова и основателен въпрос. В случая църквата дава перфектно доказателство за максимата, че неволята води до изобретателност. Липсата на библейския Исус в историческите хроники се обяснява с факта, че той не е бил известна личност, а обикновен човек и не му е отделено никакво внимание, какво остава за място в историческите летописи. Трудно може да се предложи по-нескопосан и отчаян опит за обяснение, защото самата Библия дава достатъчно контра доказателства за подобно обяснение по неволя. __Ирод като пример:__ Царят на Юдея е знаел за съществуването на Исус, което се потвърждава два пъти от Евангелието на Матей: _„... мъдреци от изток дойдоха в Иерусалим и казваха: де е родилият се Цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним.“_ (От Матея Свето Евангелие, 2:1-2.) _В същата глава, строфа 6, на Ирод му се предсказва, че Исус щял да се появи на бял свят във Витлеем: „и ти, Витлееме, земя Иудина, никак не си най-малък от Иудините воеводства; защото от тебе ще излезе Вожд, Който ще пасе Моя народ Израиля“._ От примера с цар Ирод става ясно, какво значение има раждането на Исус и смущението, което предизвиква новината. Повечето читатели знаят какво се случва по-нататък. Родителите на Исус се страхували от Ирод и за да избягат от него се отправят заедно с младенеца към Египет! (_„Ангел Господен се явява насъне Иосифу и казва: стани, вземи Младенеца и майка Му, и бягай в Египет, и остани там, докле ти кажа; защото Ирод ще търси Младенеца, за за Го погуби.“_ (От Матея Свето Евангелие, 2:13.) Тогава Ирод издава заповед да бъдат убити всички „младенци“ във Витлеем и „във всичките му предели“. (От Матея Свето Евангелие, 2:16.) И в други библейски строфи животът и делото на Исус са в центъра на вниманието. В тях се съобщава, че той е роден, за да царува (_„Цар Иудейски“_), да управлява и води народа (_„Вожд, Който ще пасе Моя народ Израиля“_). (От Матея Свето Евангелие, 2:1-6.) Нека не забравяме, че най-малко две години преди смъртта си Исус трябва да е имал обществени изяви и че към него се стичат хора от всички краища на страната. Още тук се вижда, колко известен и значим е бил Исус още преди раждането си, както и след това чак до смъртта си. Също така не бива да забравяме, че историците са информирали за живота и делото на Йоан Кръстител. Между Кръстителя и Исус според Библията е имало много важна среща. В Библията се изтъква, че това е било сбирка и на последователите на двамата велики водачи и преди всичко се подчертава фактът, че Исус приема от Йоан кръщението! При всички положения би трябвало да се очаква, че историците ще разгледат живота и делото на Исус – но те не са го направили! За да не бъде споменат Исус, трябва да е имало причина. В Библията се твърди, че пътят му водел към Египет, което се вписва логично в картината на общото ни проучване, защото животът и делото на повечето други герои на библейските повествования се развиват в Египет. При всички останали библейски личности констатирахме аналогия с египетските фараони, което между другото доказа, че периодите от време в библейската хроника трябва да са по-назад във времето. Отново се налага предположението, че причината да не се споменава нито веднъж от историците житието и делото на Исус и до наши дни да няма нито едно научно доказателство за съществуването му, се крие във факта, че Исус трябва да е живял няколко века по-рано. Наистина взривоопасно твърдение, което ще подейства като удар на много вярващи, защото те погрешно приемат, че библейският разказ за живота и делото на Исус е неоспорим. Авторът не цели омаловажаване личността на Исус или провокация. Във всички случаи трябва да се изхожда от факта, че Исус е съществувал, въпреки че досега няма доказателства. Христовото учение за мир и любов е единствено по рода си. То показва голямото историческо значение на Исус и с право му отрежда известна неповторимост – няма спор по въпроса! Независимо от това нека се опитаме да открием следите му, които очевидно ще ни отведат в Египет. Дори и да е живял няколко века по-рано, не трябва да омаловажаваме ни най-малко неговата роля и учението му. Значителен брой учени и изследователи установяват голямо сходство между праотците в Библията и египетската хронология, което важи и за живота и делото на библейския Исус. Както ще видим от следващото изложение, при него има очебийна прилика с живота на Тутанкамон. По следите в Египет: Издирването на следите ще ни отведе в някогашната свещена земя на фараоните. Пределно ясно е, че пътят на Исус, както и на повечето други главни действащи лица от Библията, минава през Египет. В Библията има повече от едно доказателство, както например се казва в глава 2:15 от Матея Свето Евангелие: _„... за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който казва: „от Египет повиках Сина Си“.“_ В Талмуда можем да прочетем следното пак в тази връзка: _„Исус от Назарет, който вършете вълшебства в Египет.“_ (Санхедрин, 107 б.) Историкът Филон от Александрия е роден през 15 г. пр.Хр. и умира около двадесет години след описаното в Библията разпъване на кръста. Брат му е член на еврейската общност на Александрия, а синът му е женен за внучката на цар Ирод. Ако Исус наистина е живял по онова време, Филон като приближен на семейството на царя, със сигурност е щял да спомене такава харизматична личност. Равините също не правят връзка между Исус и епохата на цар Ирод и Пилат Понтийски. Вместо това твърдят, че жрец на име Пинхас го е убил. Твърдението отново подчертава съществуването на Исус в много по-ранен период, защото въпросният Пинхас е живял по времето на Моисей. __Раждането:__ Сведенията за раждането на Тутанкамон и Исус посочват явни съвпадения. И в двата случая става дума за наследници на царския трон. При Тутанкамон моментът е научно доказан – с помощта на изследване на ленена риза от неговата гробница. той е член на царското семейство, произлизащо от Тутмос, в което цар Тутмос ІІІ (цар Давид) четирипоколения преди това управлява страната“. За раждането на Исус научаваме и от Евангелието от Лука: _„Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на Отца Му, Давид; и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край.“_ (От Лука Свето Евангелие, 1232-33.). Двамата – Тутанкамон и Исус – са родени, така да се каже, като _син на Всевишния__ и имат правото да наследят баща си на трона (в случая на Исус _предци_). И при двамата главна роля има раждането от непорочна дева. Голямото значение на непорочното раждане на царя се потвърждава от надписи в храмовете и е било известно векове преди написването на Библията. Както знаем, Исус е роден от Дева Мария. Достатъчно добре е известно, че в случая с Дева Мария много аспекти по-скоро могат да се определят като фантазии на високопоставени църковни лица. На църковните събори от новата ера са създадени основите за техните политически и догматизирани цели, които обслужват изключително собствените им интереси за политика от позицията на силата. Както изяснихме във втора глава, целта е била да се неутрализират почитаните вече от други религии Божии майки и същевременно да се утвърди една Богородица в ранната християнска религия. Ето защо след решението на събора на статуите в Храма на Артемида в Ефес незабавно са стъкмени ореоли, а имената им са променени на „Божия майка“ и „Богородица“. Тъй като в много други религии, които са по-стари от християнството, вече е била позната „Божията майка“, заченала, разбира се, по свръхестествен начин, непорочното зачатие и раждането на Исус от девата Мария са безусловни. В тези от свитъците от Мъртво море, които до момента са направени достояние на обществеността, също неведнъж се споменава девствена майка. __Тримата мъдреци от Ориента:__ Познатата история за тримата влъхви, които пристигат от Близкия изток, за да засвидетелстват почитта си към новородения Исус, се числи към най-известните легенди във връзка с раждането на Исус. и по отношение на тази история има аналогия между египетския фараон Тутанкамон и библейския Исус, защото легендата идва от Египет. Доказват го изображения в Долината на царете. Там е намерено ковчеже с малки, златни плочи с имената на Тутанкамон и Айе. Върху една от плочите от едната страна е царският символ за Айе, а от другата страна има изображение на трима чужденци, които в знак на уважение са вдигнали ръце пред името на царя. Първият от тримата мъже прилича на типичен сириец от Средиземноморието. Вторият е суданец, а третият е представител на бялата раса от северните части, така че може да е либиец или да идва от някои от островите в Средиземно море. Ето как е намерено описание на посочените в Библията три народностни групи – потомците на Сим (семитите), Хам (хамитите) и Яфет (яфетитите)*1 – първоначалното въплъщение на тримата мъдреци като представители на известните тогава народи от древността.*2 [*1 Ноевите синове, между които според библейския разказ е разделена Земята след Потопа. – Бел.пр.] [*2 Авторова бележка №115: източник на цитата от Библиографията – 34‚ S.40] Илюстрация 43: Тримата мъдреци. Библейската история за тримата влъхви от Изтока очевидно също е заета от Древен Египет __Различните имена:__ Днес трудно можем да си представим голямото значение – включително и на Свръхестествено ниво, – което е имал фараонът (голям дом), както и _името „Фараон“_ в Египет. Понятието не е свързано неотложно с тематиката и сега няма да разискваме дълбоките окултни мотиви. _Боговете_ знаели вече предимствата на царя преди раждането му. РА го провъзгласява за престолонаследник _още в зародиш._ Той го сътворява, за да се възкачи на трона. Царят е _негов роден син_ (Синът на Ра [Ре]). Преди първото хилядолетие преди новата ера египетският цар не е титулуван така. Става дума за епохата след величието на Египет, когато народът няма владетел от величината на владетелите по времето на разцвета. Загубата на окултното знание и действие на фараона по онова време може да се обясни най-вече с факта, че има разрив между представителя на народа – фараона – и посветеното, окултно духовенство. Царете все повече и повече ставали светски владетели, без да бъдат посвещавани от духовенството в големите окултни тайни – в същото време една от основните причини за залеза на великата високоразвита цивилизация. На младия цар Тут-анх-амун първоначално е дадено името Тут-анх-атон. Както вече знаем, египетската дума _Aten_ отговаря на староеврейското име за господ – Adon. Следователно името, което получава при раждането си, в превод означава: _„живото отражение на Господа“_. Царят – в случая Тут-анх-атон – е _Атоновия (на Господа) роден син на небето._ Различните имена, които получава библейският Исус, са особено показателни. Kай-популярни са имената __Месия__ и __Христос__. Думата _„Христ“_ (Христос) е производна на гръцката дума „Кристос“, която идва от староеврейското и арамейско _Mesheh_ (Месия), което означава _помазвам_ или просто _Помазаният_. Следователно думата _„Христ“_ (Христос) отговаря на _Помазания_, т.е. означава _„цар“_. Помазването на царете първоначално е египетски, а не еврейски обичай. Името на Исус на арабски, използвано в Корана, е __Иса__ (Еssа). Същевременно Иса е името, дадено на Исус от ранните християни през 1. век. Името на юдейската религиозна _есейска_ секта означава, че членовете и следват Исус. По онова време е живял Филон от Александрия, които около 30 г. оставя първите записки за сектата. Думата _„есей“_ произлиза от гръцката дума _Essasios_, въпреки че Филон твърди, че няма гръцки произход. По негово време есеите принадлежат към юдейската религиозна секта. Въпреки това той ги нарича с името, което се употребява и днес. Тогава трябва да се е знаело, че думата _Essene_ има семитски произход и идва от Еssа. _Essaioi_ означава в буквален превод _„този, които следва Иса.“_ _Историците-съвременници – наред с фарисеите и садукеите – определят есеите като общност, която наброява няколко хиляди души. В много случаи те и днес се свързват с Кумранската община (Кумрано-есейска община)._ _Авторът Гадала отбелязва по този въпрос, че „... есеите, т.е. тези, които следват Иса (Исус), са живели преди римската епоха, към която се отнася Исус.“_* [* Авторова бележка №116: източник на цитата от Библиографията – 84‚ S.34f] Името __Йешуа__ (в староеврейския език: „Ye-ho-shua“) има същото значение като името Исус („Ye-shua“), а именно _„Яхве (Господ) е Спасителят (избавлението)_“. В гръцките библейски текстове „Исус“ (Jesus) се използва за двата варианта на името. В _King James Bible_ („Библията на Крал Джеймс“), както и при много други църковни учени от втори и трети век се твърди, че с „Йешуа“ и „Исус“ се именува едно и също лице“.* [* Авторова бележка №117: източник на цитата от Библиографията – 84, S.35] В Талмуда се отделя малко внимание на Исус. За него се говори като _„за едно определено лице“_, което обаче не се назовава по име. В някои глави се именува като „бен Пандира“ (синът на Пандира). В Исус юдеите не виждали сина на Бога. Те смятат, че Пандира е любовник на Мария, но не и съпруг.* [* Авторова бележка №118: източник на цитата от Библиографията – 84, S.35] _Думата „Пандира“ е староеврейската версия на царска титла от времето на Древен Египет, както ни информира Мустафа Гадала: „В староевреиския името е __Па-нди-ра__ (Pa-ndi-ra), но в първоначалната версия __Па-нтр-ра__ (Pa-ntr-ra), се изговаря като __Па-нетер-ра__ (Pa-neter-ra). От 3000 е. Преди Христа всички египетски царе носят титлата __Па-нетер-ра__, което може да се преведе като __„син на Ра“__. По този начин името „Бен Пандира“ явно идентифицира Исус като египетски цар. Например откриваме титлата __„син на Ра“__ гравирана на стелата на Тутанкамон, открита през 1905 е. в Храмовия комплекс в Карнак._“* [* Авторова бележка №119: източник на цитата от Библиографията – 84, S.35] Последното име, което трябва да разгледаме във връзка с Исус, е името Емануил. В „Книга на пророк Исая“ срещаме три пъти името Емануил например в глава 7, строфа 14 се казва: _„Затова сам Господ ще ви даде личба: ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще му нарекат името Емануил.“_ Мнозина учени са на мнение, че словото на Исая ясно показва, че раждането вече се е случило към момента на записките, че Месията се е родил и умрял още преди написването на строфите от пророк Исая. Това отново би означавало, че животът и делото на библейския Исус не може да са били през римската епоха, а векове по-рано. Друго сведение за името Емануил ни дава евангелистът Матей. Още в началото на първата книга от Новия завет се разказва за раждането на Исус от Дева Мария: _„тя ще роди Син, и ще Му нарече името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му. А всичко това стана, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който казва: ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди син, и ще Му нарекат името Емануил“, което ще рече: с нас е Бог.“_ (От Матея Свето Евангелие, 1:21-23.) Илюстрация 44: Златната маска на Тутанкамон от Египетският музей в Кайро Илюстрация 45: Мумифицираната глава на Тутанкамон Илюстрация 46: Главата на детето-цар. Тя е с големината на новородено. Черепът има характерната за арманския стил форма. В тази връзка Гадала прави следния коментар: „Името Емануил може да се преведе по два различни начина, ако името се раздели на двете си главни съставни части: 1. „Ема-ну“ (с нас) и „Ел“ (Елоим, бог), т.е. „Бог с нас“. 2. „Еман-у“ (неговият Амун) и „ Ел “, т.е. „Неговият Амун е Бог“. _Ето още какво казва Гадала: староеврейското ayain, началната буква от името Емануил, отговаря на египетското aleph, началната буква на името Амон. Различните имена Амен/Амон/Амун се използват за едно и също име. Първият от посочените горе преводи на името Емануил умишлено е особено изтъкван, за да се скрие фактът, че първоначално е използван вторият от споменатите горе преводи, т.е. __„Неговият Амон е бог“__. Последното обяснение на името се отразява и в промяната на името на царя от Тут-Анх-__Атон__ на Тут-Енх-__Амон__, която той предприема четири години след възкачването на трона. Както е известно новото му име трябвало да символизира неговата преданост и подчиненост към Амон (Амен/Амун)._* [* Авторова бележка №120: източник на цитата от Библиографията – 84, S.36] __Жените:__ По отношение на жените при Тутанкамон и Исус се установяват много прилики. В гробницата на египетския цар са намерени съдове от алабастър, които са използвани за мехлемите за втриване. На гърба на трона му има рисунка, която изобразява как жена му го намазва с ароматни масла. Тази рисунка на Тутанкамон и съпругата му съответства на описанието на евангелистите в Библията как Мария Магдалена маже Исус. На двете жени се приписва дълбока и хармонична връзка със съпруга им. Различните сцени на Тутанкамон и жена му винаги отразяват пълноценна и тясна връзка между двамата. В разказите за Мария Магдалина и Исус се говори за същата дълбока привързаност. Жената на Тутанкамон и царица е освен това единственото лице, което можело да присъства по време на неговите погребални церемонии и възкресението му от жреците. Само тя имала правото да съобщи след това на последователите му благата вест. Ето тук също откриваме съвпадения с библейската Мария Магдалина. Във втора глава вече обърнахме внимание на твърде оспорваните становища на различни религиозни общности по повод Исус и връзката му с Мария Магдалина. Аналогията с Тутанкамон и жена му прави, разбира се, конфликтните мнения още по-шокиращи. В различни източници се съобщава, че името _„Магдалина“_ се свързва с град Магдала, неизвестно селище на западното крайбрежие на Галилейско море. Илюстрация 47: Тутанкамон с жена си Анкесенамон. Староеврейската дума _migdol_ пък означава _„кула“_. На известния път на Хор, свързвал някога Египет с Палестина, е град с името Мигдол. В Книга на Пророк Иезекииля, в глава 29, строфа 10 четем: „... от Мигдол до Сиена, до самия предел на Етиопия“ Силната емоционална връзка между Мария Магдалина и Исус отново се подчертава в Библията: _„... дойде една жена, която носеше алабастрен съд с миро от чист, драгоценен нард, и, като счупи алабастрения съд, възливаше върху главата Му.“_ (От Марка Свето Евангелие, 14:3.) В Евангелието от Лука научаваме за друга среща, при която също може да се усети дълбоката привързаност между тях: _„... донесе алабастрен съд с миро; и като застана отзад при нозете му, плачейки, почна да облива нозете му със сълзи; и ги изтриваше с косата си, целуваше ги и мажеше с миро.“_ (От Лука Свето Евангелие, 7:37-38.) След първата си среща с Исус Мария Магдалина му става постоянна спътничка и най-близка довереница. Силното и емоционално отношение към него изглежда напълно правдоподобно. Както споменахме в предишната глава, много учени смятат, че Мария Магдалина е била любовница на Исус. Други са дори на мнение, че тя му е била съпруга – предположението е доста реалистично, защото Исус е наричан _рави_, а равините по правило са женени. След библейското разпъване на кръста Мария Магдалина не се отделя от Исус и бди на мястото, където е положен след смъртта му. Тя е тази, на която той и се явява след възкресението си. _„Иисус и казва: Марийо! Та се обърна и Му рече: „Равуни!“ което значи Учителю. Иисус и казва: не се допирай До Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си; но иди при братята Ми и им кажи: бъзлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог.“_ (От Йоана Свето Евангелие, 20:16-17.) __Смъртта:__ Ако сравним обстоятелствата около смъртта на Тутанкамон с кончината на библейския Исус, ще открием и по този въпрос сходства между двете личности. В случая с египетската царска мумия има, разбира се, научни факти, а в случая с Исус са налице само различните предания. В наши дни се смята за доказано, че младият фараон е умрял от насилствена смърт. Това е установено благодарение на различни обстойни проучвания, които показват множество счупени кости и стави, лицевата тъкан е сбръчкана, а зъбите на мъртвия са силно стиснати. Не са намерени признаци за заболяване като причина за смъртта. Всичко говори за насилствена смърт. Изразът на очите му ясно показва, че в момента на смъртта царят е изживявал голям страх и болка. __Каква е причината за предполагаемата насилствена смърт?__ Несъмнено най-вероятни са политическите мотиви, както предполагат днес повечето учени. Все пак Тутанкамон е първият владетел след епохата на Амарна и почитането на Атон. Когато при управлението На Хоремхеб (около 1341-1314 пр.Хр., ХVІІІ династия) започва кампанията срещу епохата на Амарна, всички постройки и храмове на Ехнатон в Карнак са сринати, град Ахет-Атон можел занапред да служи само за каменоломна, а споменът за Тутанкамон вече нищо не означавал. При неговото регентство вярата в Атон трябва да е имала все още някакво значение. Ако не е било така и Тутанкамон открито се е обявил против Атон, той всъщност е щял да влезе като герой в египетската история. Като се имат предвид споменатите тези, един заговор за убийство би могъл да добие някакъв смисъл. Хауърд Картър, който на 4-ти ноември 1922 г. открива прочутата гробница на Тутанкамон, съобщава по-късно за поредица от предмети, които показват ясна връзка „с по-късни обекти, твърдения и практики на християнската религия“. 1 Скиптър, който е използван в церемонии за разпределяне на дарове. На него пише: _„Прекрасният Бог, които е обичан от всички, чийто лик засиява, като Атон и ни заслепява... Тутанкамон.“_ Текстът наподобява описанието в Библията, когато лицето на Христос се променя преди смъртта му: „лицето му засия“. 2 Намерени са плодове и семена от глог, свещения храст, чиято родина е Древен Египет и е използван за фармацевтични цели, но има и религиозно значение и употреба. В библейското повествование за пътя му към кръста се казва, че Исус носи трънен венец: _„И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха Му го на главата...“_ (От Йоана Свето Евангелие, 1922.) 3 В гробницата в Долината на царете са намерени и две празнични одежди – церемониални дрехи, каквито са носели дяконите* и епископите. [* Църковнослужител, в християнската религия дяконът е духовно лице от нисшата степен на духовенството. – Бел.пр.] Илюстрация 48: Хауърд Картър Откритите в гробницата растения дават основание на учените да смятат, че Тутанкамон по всяка вероятност е починал през април, с други думи, по същото време, както и Исус. __Какво научаваме от преданията за смъртта на Исус?__ Въпреки че много читатели може би не предполагат, но и по този конфликтен въпрос има редица абсурди и безсмислици в резултат на различните противоречиви твърдения в преданията. С оглед на факта, че и досега няма нито едно доказателство, което поне да потвърди, че Исус изобщо е съществувал, смъртта му и въпросът _имало ли е или е нямало възкресение_ разцепват Авраамовите религии от две хилядолетия на три лагера. Конфликтът между враждуващите страни е преди всичко на религиозна и политическа основа и се върти около град Ерусалим и Храмовия хълм. Наистина ли Исус е разпънат на кръста? Четиримата евангелисти са единодушни по този въпрос и недвусмислено говорят за разпъването: _„А след като Го разпнаха, разделиха дрехите Му, хвърляйки Жребие. . .“_ (От Матея Свето Евангелие, 27:35.) И в другите евангелия действието се потвърждава – от Марко (15:24), от Йоан (19:23), – както и в „Деяния на Светите Апостоли“ (2:36). Смъртното наказание чрез разпъване на кръст обаче е римски, а не израилски метод на екзекуция. Само ако Исус е бил изправен пред римски съд, които го осъжда на смърт, тогава изборът на екзекуция може да бъде този. Смъртната присъда на израилтяните е обесване на дърво: _„Ако някой извърши престъпление, достойно за смърт, и бъде умъртвен, и ти го обесиш на дърво“_ (Пета книга Моисеева, Второзаконие, 21:22). Както в Библията, така и в Талмуда се разказва, че Исус е разпънат на кръста, но на друго място се твърди, че е обесен. -_„Навярно Царят (Исус) беше разпнат на кръст.“_ (Талмуд, Санхедрин 9.7.) - _„Исус беше обесен“_ (Санхедрин 106 б) или - _„Те го обесиха вечерта на празника Пасха“_ (Санхедрин, 43 а). В Новия завет се откриват още сведения, че Исус е обесен, а не разпънат на кръст, както всъщност се смята: „... и ние сме свидетели на всичко, що стори Той в Иудейската страна и в Иерусалим, как Го убиха, като го повесиха на дърво (Деяния на Светите Апостоли, 10:39) или „... снеха Го от дървото и положиха в гроб“. (Деяния на Светите Апостоли, 13:29.) Понятията _разпъване на кръст_ и _обесване_ очевидно имат едно и също значение. Разпъването на кръст обаче с течение на вековете е било догматизирано поради голямото символично значение. Фактът, че _разпъването на кръст_ не е израилтянски, а римски метод на екзекуция, подчертава ясно предположението, че умъртвяването по-вероятно трябва да е станало чрез _обесване._ В Новия завет за присъдата са обвинявани израилтянските първосвещеници, _„на другия ден се събраха в Иерусалим техните началници, стареи и книжници“, за да осъдят на смърт „Сина Човечески“...“._ Апостол Петър също обвинява израилтянските първосвещеници: _„... Когото вие умъртвихте, като Го повесихте на дърво.“_ (Деяния на Светите Апостоли, 5:30.) Същото можем да прочетем и при Апостол Павел: _„които убиха и Господа Иисуса, и Неговите пророци, и нас изгониха...“_ (Първо Послание на Свети Апоспол Павла до солуняни, 2:15.) Най-интересното указание обаче откриваме в Талмуда. Там виновникът за смъртта на Исус дори е назован по име: __Pinhas__ (Санхедрин, 106 б). __Пинхас (Пинехас) е израилтянски свещеник, живял пред 14. век преди Христа и е съвременник на Моисей!__ Той разглежда учението на Исус, който проповядва, че всички религии трябва да съществуват в мир и да се зачитат взаимно, като богохулство. Политическа активност на Исус, насочена срещу влиятелното храмово духовенство (сравни От Йоана Свето Евангелие 8:44) и става причина за убийството му е сравнима с живота, политическите дела и вероятното убийство на Тутанкамон. Вечерта на Пасха Пинхас убива Исус в табернакула*1 в подножието на планината Синай.*2 [*1 Дарохранителница. – Бел.пр.] [*2 Авторова бележка №121: източник на цитата от Библиографията – 84‚ S.67f] Айе (Ефраим), вторият син на патриарха Йосиф, който става приемник на Тутанкамон, разпорежда като наказание за смъртта на Исус да бъдат убити хиляди израилтяни, включително и Пинхас.* [* Авторова бележка №122: източник на цитата от Библиографията – 84‚ S.68] __Заключение:__ Съществуват още множество други сходства и съвпадения между библейския Исус и Тутанкамон. С изясняването на основните въпроси все повече се налага изводът, че Исус е живял много векове по-рано и библейският Исус и Тутанкамон са едно и също лице. Тук се затваря кръгът на нашите тези, които се потвърждават и от безспорните недоразумения около изследването на мумията на Тутанкамон от д-р Искандер. Изложеното дава основание да се заключи, че Тутанкамон е историческата фигура, която всъщност се крие зад библейската личност Исус. Логичен е изводът, че Тутанкамон (Исус) е бил евреин или поне само наполовина египтянин, защото баща му е Ехнатон (Моисей), а майка му Тия, дъщеря на Юя (библейският Йосиф), т.е. също полу-египтянка. Още по-разбираемо е, че различни групировки силно желаят истината за библейските личности Авраам, Йосиф, Давид, Соломон, Моисей и Исус да остане скрита. Въз основа на моите проучвания в Египет е много близко до ума предположението, че най-висшестоящи египетски правителствени кръгове разполагат с явни доказателства, т.е. неоспорими факти (може би древни ръкописи) относно посочените заключения. _„Религиозните учени – без значение дали става дума за християни, евреи или мюсюлмани – упорито отказват да признаят, че важен източник на съответната им религия може да се открие в Египет.“_ (Джон А. Уест) __Остават много открити въпроси:__ - Имал ли е Тутанкамон семитски произход? - Как е бил убит Исус? - Нарочно ли се е премълчавала истината за Исус и заимствана ли е историята за него от много по-ранна епоха? - Защо е било забранено ДНК-изследването на мумията на Тутанкамон? - Дава ли се ход на ДНК-изследване на мумията на Юя? Въпросите следват един след друг, но днес все още нямат окончателен отговор. Последните изложения дават основание да се смята, че за следващия въпрос се крият специални задкулисни интереси. __Кой се страхува от резултатите от ДНК-изследване на мумията на Тутанкамон?__ Няма съмнение, че египтолозите не биха се зарадвали особено на хипотезата, че фараонът в действителност може да е бил евреин, което би преобърнало с главата надолу египетския светоглед. Несъмнено обаче не по-малко от факта, че Моисей би могъл в действителност да е египетският фараон Ехнатон. В същото време обаче, от друга страна, това би могло да се окаже допълнително доказателство, че библейският Исус и Тутанкамон наистина биха могли да са едно и също лице! Взетите мерки – наредени от най-висша инстанция, – за да се предотврати окончателното изследване на мумията, показват ясно, че в Кайро вероятно има конкретни признаци, че Тутанкамон наистина е имал семитски произход. Още един факт показва, че е напълно възможно да става дума за най-строго пазената тайна в Кайро. През 1968 г. са извършени многостранни изследвания на мумията, както вече отбелязахме. Още тогава учените установяват, че Тутанкамон има семитски черти на лицето!* [* Авторова бележка №123: източник на цитата от Библиографията – 83, S.156] Какъв политически заряд носи в себе си тази тематика и полемиката за Исус става ясно едва когато се погледне политическата карта на света – с център: Средният Изток! Авраамовите религии и техните повече от 3,5 милиарда последователи са разделени на три лагера. На дневен ред са убийства, терор, преследвания, тирания, изтезания. Задълбоченият анализ показва, че в дългосрочен план, изглежда вече трудно може да се предотврати опасността от все по-нарастващия военен световен конфликт. Изглежда вече никой не се ползва от методите на дипломацията, а се прилагат само политически машинации, за да не се хвърлят в паника хората по света. Увеличаващите се военни действия в глобален мащаб и преди всичко в страните от Средния Изток ще разпалят световен пожар, ако не стане някакво чудо. Събитията от 11-ти септември 2001 г. също имат тясна връзка с тематиката от втора и трета глава на настоящата книга, както ще имаме възможност да разберем по-точно във втори том. Дали е случайност, че САЩ залагат стотици милиарди долари във военния си бюджет? Напълно съзнателно действие! Военният бюджет на САЩ по преценки е по-голям от военния бюджет на петнайсетте най-големи индустриални държави взети заедно! >> Обобщение и перспектива Нека накратко обобщим още веднъж най-важните изводи от тази глава: 1. Произходът на Авраамовите религии се корени дълбоко в шумерската и египетска цивилизация – безспорен факт. Библейското повествование за Сътворението и хрониките за големия Потоп са заимствани от много по-древни източници. Също така може да се потвърди категорично развитието на християнството от по-стара юдейска религия. Ислямът е най-младата от трите Авраамови религии. 2. Много сведения и разкази от Стария завет са опровергани от археологически доказателства. Съвременните научни разкрития показват, че няма как да са съществували големите царства на Давид и Соломон такива, каквито са описани от Библията. Същото се отнася и за известното напускане на Египет – едва ли се е състояло в този вид и най-вече в такъв мащаб. Археолозите и редица други учени . смятат, че е ставало дума само за малка група хора. В египетската хронология със сигурност щеше да се спомене подобно преселение, както го представя Библията. 3. Разказите в Библията за израилтяните и Древните египтяни от хилядолетия съставляват знанието на човечеството. Историята и познанието на еврейския народ са тясно преплетени с египетската култура. Това се потвърждава от Стария завет, защото там срещаме думата Египет стотици пъти, за разлика от египетската хронология, където думата Израил се среща само веднъж. От Авраам до Исус историята на библейските патриарси е свързана с Египет много по-дълбоко, отколкото би могъл да допусне човек. 4. При написването на петте Моисееви книги не се споменава нито един от фараоните – само с едно изключение, – които са имали връзка с историята на израилтяните. Между предаваните през вековете от уста на уста повествования в Стария завет и тяхното записване са минали стотици години. Това е довело до изменения, така че много събития придобиват друго съдържание. Особено съответната идеология на авторите и дадената историческа епоха, през която са живели, са били очевидна причина за умишлени промени на устните предания. 5. За мнозина библейски лица няма исторически доказателства, както например и за Исус. За живота и делото на библейския Исус в Наши дни няма нито едно доказателство. Многото аналогии и съвпадения между библейския Исус и Тутанкамон дават основание да се направи изводът, че може би става дума за едно и също лице. Тезата добива особено значение, след като през 1968 г. учените установиха, че мумията на Тутанкамон има семитски черти на лицето и поради факта, че през 2001 г. от най-висши египетски инстанции са спрени ДНК-изследванията на мумията – вероятно защото в египетските кръгове има явни сведения, че Тутанкамон наистина е евреин. В този ред на мисли е напълно логично, че Ехнатон и библейският Моисей са едно и също лице. Майка на Ехнатон (Моисей) е Тия, дъщеря на Юя (библейския Йосиф), т.е. наполовина египтянка. 6. Сравняването на библейските хроники с египетската хронология разкрива Стария завет в нова светлина. Много от описаните там събития вероятно са се случили много по-рано във времето. 7. Авраамовите религии и техните около 3,5 милиарда вярващи в съвременния свят въпреки общите си корени държат на своето – всяка от тях претендира за абсолютност. Историята на почти всички войни от последните хилядолетия изглежда е здраво обвързана с религиите. Това важи и за политическата ситуация в нашето съвремие, което е повече от показателно. Ако древните пророчества се окажат верни, ние се приближаваме към световен конфликт (световна воина) от невъобразимо големи мащаби. Исторически и научно погледнато, най-важният от всички въпроси – въпросът за божествеността и възкресението на Исус – остава неизяснен и към настоящия момент това е неопровержима констатация! Дори тезата, че Исус и Тутанкамон може би са едно и също лице, е от второстепенно значение по отношение на доктрината, която се приписва на библейския Исус в Новия завет. Учението на Исус е и остава единствено по рода си – това е безспорно! Мъдрият учител е достигнал висока степен на съзнание. Ако учението му е било правилно интерпретирано – има се предвид преди всичко християнската религия – в основата на всички човешки дела щеше да стои само мъдрото му учение. Това, което в крайна сметка е произлязло от учението му, мъдрецът-учител Исус никога нямаше да одобри. Христос е състояние на любов, на самоотвержна любов. Точно това се разкрива чрез библейския Исус. Висшето Христово съзнание е най-върховното състояние на вибрация, което може да се постигне на материално ниво, в третото измерение. По този начин то може да бъде предизвикано от всеки човек, без значение какъв е цветът на кожата му, дали е християнин, атеист, будист или мюсюлманин. В крайна сметка ние не се появяваме на този свят с някоя от религиите. В учението за безкористната любов това изобщо няма значение. Чудесата, които символизира библейският Исус, също не са чудеса в неговото висше състояние на съзнанието, а само по-силен израз на мощната, универсална, всепроникваща енергия. И библейският Исус е трябвало след раждането си да следва закономерностите на Вселената, следователно, върховното състояние на съзнанието е трябвало да се развива. Състоянието на съзнанието във всеки един човек следва същите универсални закономерности: той трябва да се учи и усъвършенства. Съгласно законите на посвещението, които и до днес се забелязват в ложите, пътят е: ученик, калфа и майстор. Древните предания сочат, че пътят му е водел към Египет. В египетските духовни центрове – Хелиопол например – посветените са били обучавани в древноегипетското учение на мъдростта. В период от много години посветените постигат окултно познание – духовно и спиритуално – живеели аскетично и обучавали духа и тялото си. Постепенно те стават майстори на медитацията и вътрешното вглъбяване, което води до душевно „просветление“ (най-висше състояние на съзнанието). Илюстрация 49: Този образ на библейския Исус е създаден според видението на полската сестра Мария Фаустина на 22.03.1931 г. Очевидно наред с духовния център Хелиопол основна роля в този процес е играела и Голямата пирамида. Според законите на египетското посвещаване всички посветени са посвещавани там в последното ниво, в най-висшата степен на съзнание.* [* Авторова бележка №124: източник на цитата от Библиографията – 2, S.392f] Може би всичко, което обхваща живота и делото на библейския Исус, е заимствано от древноегипетското учение на посвещаването, а в Библията са отразени само отделни фрагменти. А сега нека направим малка разходка из следващата глава. За целта ще направим скок във времето към ранния 12. век, когато тамплиерите се появяват на световната сцена. Няма друга организация, за която да се разказват толкова много легенди и която да крие толкова нерешени въпроси, както тамплиерите. Те се свързват най-вече с тайни ръкописи и реликви. Следата им се губи някъде в 14. век, въпреки че се предполага, че много тамплиери са се „покрили“ навреме и тяхната сила и познание са преминали в по-късните ложи, като например масонската и са повлияли до голяма степен идеологията им. > Глава 4 > Рицарите Тамплиери - Каква е била действителната мисия на тамплиерите? - Какво откриват тамплиерите при дългогодишните си разкопки под Храмовия хълм? - Притежавали ли са тамплиерите тайнствени свитъци, които биха потвърдили истинската самоличност на Исус? - Къде е съкровището на тамплиерите днес? - Каква е ролята на тайното общество Prieuré de Sion? - Защо Prieuré de Sion се появява пред обществеността чак през 1956 г.? - Достигнали ли са флотилиите на тамплиерите още през 13. век La Merica (Америка)? >> Тайното дело на тамплиерите E> I templari c'entrano siempre – (Тамплиерите имат пръст във всичко!) E$ Разбира се, много е трудно да се проследи прецизно дългият път на тайните ложи и обединения назад чак до античността. Съществували са много движения, които са се развивали и след сравнително кратко време са изчезвали от хоризонта, а други с времето се присъединяват към големите и водещи ложи. Основната причина за частична непрозрачност по този въпрос от древни времена се дължи на пазенето в тайна на великите ложи! Друга характерна особеност се крие в преследването, което бележи съдбата на тамплиерите особено силно. Няма друга общност, поне исторически не е доказано, която да е оказала толкова голямо влияние на хода на цялата историография, особено по отношение на християнството, както ще се убедим. Мненията на историците и изследователите и досега се различават, когато става дума за същинската причина за основаването на организацията. Според общата историография се приема, че около 1118 г. се появяват Девет рицари от Франция, за да защитават от нападения нарастващия брой богомолци. Предисторията на Ордена на тамплиерите е тясно свързана с Първия кръстоносен поход (1096-1099). Светите земи падат под властта на селджуците и в Ерусалим управлява султан. Походът завършва през 1099 г. с кървавото превземане на Ерусалим. Войската на кръстоносците се състои основно от френски рицари и е предвождана от благородника Годфроа дьо Буйон. След окончателната победа Годфроа дьо Буйон провъзгласява „Царство Ерусалим“. Година по-късно, когато умира, брат му Балдуин става новият крал на Ерусалим. _Балдуин Първи_ остава на трона до смъртта си през 1118 година. Още по време на неговото регентство трябва да е имало оживен, а отчасти и Юг дьо Пайентаен обмен с Франция. Между аристократите във войската на кръстоносците е и един млад рицар, деветнайсетгодишният Юг дьо Пайен, племенник на влиятелния граф Хуго дьо Шампан, един от подбудителите на цялата акция. Юг дьо Пайен става първият Велик майстор на Тамплиерския орден. Юг се отправя на кръстоносния поход заедно с четиридесет години по-възрастния му приятел и ментор Йоан от Везеле, посветен от бургундския Бенедиктински орден. Шейсетгодишният рицар-монах Йоан остава в Ерусалим и по-късно се прочува като _Йоан от Ерусалим_, мистичният автор на тайни пророчества, които дълго време са известни само в Посветените кръгове, но тяхната визия трайно повлиява стратегията на тамплиерите.* [* Авторова бележка №125: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.168] Юг дьо Пайен скоро се завръща във Франция, впечатлен от еврейските и мюсюлманските тайни учения, и преди всичко потресен от _„забранената истина“_, която стига до ушите му: Исус не е умрял на кръста; католическата църква се крепи на голяма измама и е силова организация, чрез която действа „Богът на лъжата“. Той вече е един от Посветените.* [* Авторова бележка №126: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.168] Четири години по-късно, заедно с богатия си чичо, граф Хуго дьо Шампан, той се завръща в Ерусалим, където двамата остават пет години. Със сигурност техният приятел, старият Йоан, който междувременно се е сприятелил с еврейските тайни учения, имал много какво да им разкаже: _„С каквото и да са се занимавали, накрая те се завръщат с древни староеврейски текстове... Във Франция намират абат Етиен Хардинг от цистерцианския орден, основан седем години по-рано. Орденът се погрижил за староеврейските текстове, дори се допитал до равини от Горна Бургундия... “_* [* Авторова бележка №127: източник на цитата от Библиографията – 30, 8‚ S.168] През 1114-та пет години след завръщането си, граф Хуго и племенникът му пак поемат към Ерусалим и скоро се връщат – след като свършват работата си там. Каква причина са имали двамата рицари, за да предприемат уморително „поклонническо странстване“ и да останат само няколко месеца с обетованата земя? Историците правят догадки, но не дръзват да назоват очевидните заключения: те стават собственици на тайни и (полу)истини, ръкописи и вероятно на географски карти, които преобръщат изцяло тогавашната представа за света. Копие на една от тайните древни карти от 16. век е открита по-късно в Константинопол: сензационната „Карта на Пири Рейс”*1, На която освен Европа, Африка, Северна и Южна Америка, е изобразена и _незаледената_ Антарктида!*2 [*1 Пири Рейс (ок. 1465/ 70-1554 / 5) – мореплавател и картограф, адмирал в османската флота. Известен е с мореплавателската „Морска книга“ (_Kitab-i Bahriye_) и картите на света, показващи Америка. Събира географски карти, от които през 1513 г. създава въпросната прочута карта, кръстена на негово име. През 1929 г. тя е намерена в библиотеката на двореца Топкапи сарай в Константинопол. – Бел.пр.] [*2 Авторова бележка №128: Däniken, Botschaften und Zeichen aus dem Universum, S. 22-28, Hancock, Die Spur der Götter, S. 14 – 43, 8, S.164] И досега не е изяснено, какво откриват тамплиерите. През 1118 г. Юг дьо Пайен за четвърти път посещава Ерусалим. Този път освен него в групата има още осем избрани мъже, между които и двама монаси от цистерцианския орден. Единият от тях е братът на новия крал на Ерусалим – Балдуин ІІ. Официално задачата им е да бранят поклонниците от нападения по пътя им към Ерусалим. В наши дни тази теза за основаването на тамплиерите, която дълго време е водеща, е повече от оспорвана. Първо няма трайни доказателства в полза на въпросното противоречиво становище и второ, повече от невероятно изглежда, малка група от седем рицари и двама монаси, били те и много добре въоръжени, да се справи успешно с нападенията на безбройните бандити по пътя. Следователно няма никакви признаци, че те са вършили тази дейност. Новият крал Балдуин ІІ подкрепя групата, нарекла себе си _„Бедните рицари на Христос и на Соломоновия храм“_ и ги настанява в двореца, издигнат върху Храмовия хълм, което със сигурност съвсем не е случайно! Ето как възниква и името „рицари тамплиери”.* [* От фр. – temple, храм, наричани още „храмовници“, защото първата им резиденция е в Храма. – Бел.пр.] Като имаме предвид различни източници и доказателства днес можем да считаме, че тамплиерите са били натоварени със специална мисия и затова са се ползвали от изключителни привилегии. Няма съмнение, че основната им задача е била да извършат продължителни разкопки и проучвания на Храмовия хълм в Ерусалим. В книгата си _The Templar Tradition in the Age of Aquarius_ („Тамплиерската традиция в епохата на Водолея“) Гаетан Делафорж коментира следното: _„Истинската задача на деветимата рицари е да изследват областта и да открият определени реликви и манускрипти, които са съдържали есенцията на тайните предания на юдаизма и на Древен Египет и някои от които вероятно стигали назад до дните на Моисей.“_ Кристофър Найт и Робърт Ломас откриват при проучванията си, че изповедникът на Балдуин ІІ Фулк (Фуше) дьо Шартр не споменава нищо за тамплиерите в подробната си хроника за първите девет години от съществуването на този орден от християни без духовен сан. „Най-ранното сигурно доказателство да съществуването на рицарите тамплиери, което ни е известно, датира от 1121 година, когато някой си граф Фулк Ф. дьо Анжу пренощува в храма и след това отпуска на Ордена годишна сума от трийсет ливри. “* [* Авторова бележка №129: източник на цитата от Библиографията – 31, S.54] В книгата си „Под храмовете на Ерусалим“ двамата автори предоставят и други данни, на които попадат при изследователската си дейност: _„Други доказателства, че тамплиерите са търсели нещо под руините на Храма на Ирод, открихме в записките на лейтенант Уилсън от Royal Engineers, който ръководи в началото на века археологическа експедиция в Ерусалим. При разкопките дълбоко под Храма той проучва много древни предмети, които със сигурност могат да се припишат на тамплиерите.“_* [* Авторова бележка №130: източник на цитата от Библиографията – 31, S.56] Във връзка с по-нататъшните си проучвания двамата автори се запознават с шотландския учен Робърт Брайдън, които се грижи за архив на тамплиерите и съхранява множество подобни предмети. Найт и Ломас стигат до извода, че тамплиерите наистина са търсели нещо определено. Но каква цел са имали при търсенето и; какво намират под Храма? Както сигурно е известно на повечето читатели, спекулациите по въпроса за тамплиерите и техните издирвания са предизвиквали през вековете най-невероятни слухове. Разбира се, тема на спекулациите наред с приказните богатства е Свещеният граал и Ковчегът на завета. Тези слухове съвсем не са без основание и напълно в реда на нещата е да се свързват с Ерусалим, а не с който и да е друг град на Земята. Няма съмнение, че деветимата рицари дълго време запазват обединението в известния ни вид. Едва след девет години, които прекарват в резиденцията до Храма на Ирод, Юг дьо Пайен потърсил ново попълнение. Какви са мотивите за промяната? Една от причините би могла да бъде смъртта на Балдуин, дългогодишният покровител на тамплиерите, от чието благоволение те се ползват през годините. Има само две логични основания за промяната в техните възгледи и внезапното решение на Пайен да се търсят нови членове! 1. След като в продължение на девет години рицарите са подпомагани от Балдуин, след смъртта му средствата им се изчерпват, а те все още не са изпълнили задачата си. 2. Втора възможност: може би тамплиерите са постигнали вече целта си и намират това, което търсят, но не са искали да участва Балдуин. Нека всеки сам реши кой вариант е по-приемлив, ако, разбира се, няма някаква съвсем различна причина за действията на Юг дьо Пайен. Има някои сведения в полза на първото предположение за решението на Пайен. Доказателството се съдържа в писмо, в което той споделя _загрижеността си за непоколебимостта на своите рицари в Ерусалим._* [* Авторова бележка №131: източник на цитата от Библиографията – 31, S.57f] Андре дьо Монбар, чичото на влиятелния абат на манастира в Клерво (известният по-късно като Свети Бернар от Клерво), придружава Юг дьо Пайен по време на пътуването му. Роднинската връзка с отец Бернар отвежда двамата при него. Монбар очевидно е впечатлен от историята на племенника си, защото веднага решава да ги подкрепи. Бъдещият Свети Бернар използва влиянието си и моли папа Онорий II да благослови „устава“ на ерусалимските рицари (нещо като правилник за поведение), така че тамплиерите да получат легитимност и сигурен статус пред църквата. Най-накрая това става на 31 януари 1128 г., когато Юг дьо Пайен е поканен на църковния събор в Троа. Като легитимен папски представител заседанието е председателствано от кардинал Албано. Освен архиепископите на Реймс и Сенс, на него присъстват и не по-малко от десет епископа и множество абати, сред които е и Бернар. Молбата на тамплиерите е приета и рицарите получават правото да носят собствено наметало – по онова време е било чисто бяло – и да имат собствена конституция. Пред очите на целия свят те вече са рицари и монаси със собствен устав – легитимиран от църквата, която по-късно носи отговорност и за бруталното унищожение на ордена през 1307 година. Кристофър Найт и Робърт Ломас откриват интересен аспект във връзка с приемането на конституцията, които доказва, че основната задача на тамплиерите не е охраняването на богомолците, а съвсем друга, защото в _„правилника“_ не се споменавало и дума за защита на поклонници! Няколко абзаца по-нагоре и ние стигнахме до този логичен извод, а именно, че тамплиерите не са си поставяли за цел да бранят богомолците по пътя им към Ерусалим. Такава малка група рицари със сигурност би претърпяла поражение от многочислените разбойнически банди. Ето защо е безспорно, че за подобни неоснователни тези няма сериозни доказателства, следователно и в _правилника_ няма и помен от охраняване на поклонници, защото това не е било част от задачите им. >> Възходът на тамплиерите Това, което се случва впоследствие, няма аналог в историята. Имам предвид светкавичния възход и също толкова бързия и стръмен упадък на могъщия орден. След като през 1128 г. тамплиерите официално получават правото за собствена конституция, влиянието и материалните им владения започват стремително да нарастват. Изведнъж те са подкрепени от много влиятелни земевладелци. От целия католически свят към тях се стичат пари и имоти. Когато две години след заминаването си Юг дьо Пайен и Андре дьо Монбар отново се завръщат в Ерусалим, притежавали не само папската благословия (за конституция), но и невероятно много пари, ценни предмети, поземлена собственост. Те водели със себе си освен това и първата група от над сто благородници-новобранци. През 1130 г. орденът вече притежава земи във Франция, Англия, Фландрия, Испания, Португалия и Шотландия. Шотландия има особено значение по времето на „тамплиерското управление“. Съпругата на Юг дьо Пайен, Катерина дьо Сен Клер, е шотландска аристократка. Както е известно се стига до учредяване на първия филиал на тамплиерите в Шотландия. След краха и разпускането на ордена не секват спекулациите, че тамплиерите преминават в нелегалност и орденът съществува и до днес. В резултат на това се стига до сливане с други ложи, като например с масоните. В резултат на принудителното разпускане тамплиерите се разпръсват в различни страни, като например Шотландия, Португалия и в Северна Америка – както се предполага. Ето защо по всяка вероятност в много по-късни масонски организации се появяват наименования като „Шотландски орден“ или „Шотландски ритуал“. Трябва да отбележим, че само за няколко десетилетия тамплиерите се превръщат в най-силната и най-богата организация на Европа. Манастирите и командориите на тайнствената организация никнат като гъби в резултат от съвместната дейност на Тамплиерския и Цистерцианския орден.* [* Авторова бележка №132: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.171] Двата ордена, Тамплиерския и Цистерцианския, се представят пред външния свят като католически организации, но в тесен кръг изповядват различни убеждения и поддържат други връзки. Между двете организации има интересни прилики. Цистерцианският орден също е римокатолически монашески орден, чиито членове са наричани „Бели монаси“. За официална година на учредяването се приема 1098-а, т.е. не много преди появата на тамплиерите. При цистерцианците също се наблюдава подобен бърз и силен възход, както при тамплиерите. През първите сто години в Европа са изградени 525 манастира – впечатляващ брой и същевременно символ на влияние и богатство. През 1300 г. числото нараства на 694. По време на възхода – доколкото днес може точно да се определи от историческа гледна точка – между 1153 и 1170 г. Велик майстор на ордена е Бертран дьо Бланшфор, което е странно. Той произхожда от южнофренска династия на катари. При положение, че официално тамплиерите са смятани за католици, това обстоятелство наистина е много особено – катар да стане главнокомандващ на католически орден _е все една католик да стане равин при евреите!_ След дългогодишни офанзиви, четирийсет години по-късно, катарите почти изцяло са избити от християнската папска армия.* [* Авторова бележка №133: източник на цитата от Библиографията – 8, S.172] >> Тамплиерите са първите банкери на Запада Тамплиерите са първите заемодатели и съответно първите банкери в Западния свят. Съвременната парична система има дълга история; произходът й ни отвежда векове преди Христос. До създаването на паричната система хората живеят от разменната търговия – те заменят стока за стока или стоки срещу злато. С увеличаването на транспортните и търговските пътища и интернационализирането на колониалната политика принудително се разширява и радиусът на търговията и стокообмена. Количествата на стоките нарастват и се превозват на по-далечни разстояния. Това води съответно и до увеличаване на печалбите. Натуралната система обаче се оказва непрактична, защото изисква големи усилия да се транспортират разменни стоки на дълги разстояния. Освен това е твърде опасно да се носят големи количества златни и сребърни монети – постоянна цел на бандитски нападения. Най-сигурно за търговците е да не носят със себе си златни и сребърни монети, а като законни платежни средства да оставят на съответното място тяхната парична стойност. Възникват първите търговски каси, в които се съхраняват и охраняват богатството на търговците, докато те необезпокоявани обикалят и вършат делата си. Като доказателство търговците получават подпечатана и подписана квитанция, т. нар. „ценно писмо“. При това развитие на нещата не след дълго пред банкерите се открива неочаквана възможност. С времето съхраняваният от тях капитал (златни и сребърни монети), гарантиран от „ценните писма“, се натрупва. Те започват да заемат чуждо злато, което още от самото начало си е чиста измама, защото златото всъщност принадлежи на собственика си, т.е. то е чужда собственост. Не минава много време преди търговците да започнат да си разменят само квитанции. Все повече квитанции влизали в обращение, така че търговците можели да ги обменят във всеки град. На този принцип възникват първите съвременни банки, които се издържат от даване и търгуване с квитанции, като в същото време трупат огромни печалби. Появяват се хартиените банкноти, а златото се превръща в паричен стандарт.* [* Авторова бележка №134: източник на цитата от Библиографията – 8, S.254f] Ето как от „ценните писма“ възникват банките. Последствията обаче са доста по-всеобхватни, както пише и Армин Ризи: „Изведнъж всички стоки и услуги трябвало да се пресмятат в хартиени пари. Не минава много бреме и започват да се обменят само хартиени банкноти. Трябвало да се определят цени и заплати. Колко „пари“ струва един топ коприна, едно прасе, един клафтер дърва, един ден работа? Всичко се дефинира с парична стойност. Работата и стоките, т.е. хората, стават зависими от парите, следователно и от тези, които правят възможен паричния поток: от банкерите. Междувременно банките отдавна вече са започнали да пускат квитанции, които нямат покритие. „Тук имаме на съхранение хиляда сандъка злато. Вече ги предоставихме в заем на кредитополучатели, но не във вид на злато, а като ценни книжа. Следователно ние отпуснахме хиляда сандъка злато и все още имаме хиляда сандъка със злато! Защо да не продължаваме с тази игра по същия начин?“ Търговците и кредитополучателите са убедени в почтеността и дадената дума от банкерите до такава степен, че не се съмняват в покритието на банкнотите. Никой не може да го провери, защото златото навсякъде се обменя под формата на квитанции и не се използва във финансовите операции. Днес тази измама отдавна се е превърнала в закон. Само много малък процент от хартиените пари трябва да има златно покритие. Всички държавни банки печатат пари и ги декларират чрез определена пазарна стойност. Днес по-голямата част от наличните парични стойности в обращение дори не са хартиени, а само имагинерна игра на компютърни числа, т.е. илюзия, която може да се спука като сапунен мехур по всяко бреме”* [* Авторова бележка №135: източник на цитата от Библиографията – 8, S.255f] >> Тамплиерите и разцветът на готиката В разцвета на тамплиерите и цистерцианците се развива една и до ден-днешен единствена по рода си архитектура: готиката. Експертите продължават да търсят ясно изразена преходна фаза или свързващо звено от романтизма към готиката. В периода между 1130 г. и 1260 г. се появяват едновременно приблизително осемдесет църкви и катедрали с възхитителна и същевременно тайнствена и мистична красота, като например Нотр Дам в Париж, в Страсбург, Амиен, Руан, Реймс и Шартр. За три от най-прочутите „постройки на тамплиерите“ се смятат Уестминстърското абатство в Лондон (1245), Кьолнската катедрала (1248) и Миланската катедрала (1387)*. Катедралите са уникални майсторски постижения на архитектурата, в които закономерностите на свещената геометрия са приложени до съвършенство. Днес милиони хора посещават „архитектурните чудеса“ и се питат как човешка ръка би могла да ги създаде. Колкото загадъчно въздействие имат върху посетителите и сега тези постройки, толкова забулено в тайни е и началото на готическата епоха. Внезапното преоткриване на свещената геометрия в началото на 12. век може да е свързано с тамплиерите и тайните им открития, между които вероятно има и значителен текстови материал. [* Посочени са годините, когато е положено началото на тези строежи. – Бел.пр.] Не бива да забравяме и един друг аспект: началото на готическия архитектурен стил е положено в период, когато европейските княжества и епархии разполагат със скромни средства и са почти разорени, защото са вложили голяма част от богатството си в кръстоносните походи. Точно по това време започва градежът на грандиозните постройки в напълно непознат до момента стил с ангажиране на множество архитекти, каменоделци и влагане на планини от камъни, които трябвало да бъдат доставени и обработени“.* [* Авторова бележка №136: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.173] Много от готическите постройки са посветени на Notre Dame („нашата дама“, „нашата любима госпожа“) и са украсени с черни мадони. Те са построени на точно определени места, които в т. нар. езически времена са били светилища. Ето защо има предположения, че посвещението на архитектите не е наречено на Богородица Мария с детето Исус, а вероятно на Мария Магдалина с детето – _детето на Исус!_ Още по-смелите мнения за черните фигури на Мадоната допускат това да е богинята Изида (Изис) със сина си Хор. В епохата на средновековния символизъм различните интерпретации не се изключват взаимно. Инициативата и проницателността зад активната строителна дейност първоначално идва от тамплиерите и патронния им орден на цистерцианците. Под тяхно ръководство в делото взимат участие неизвестни архитекти, останали анонимни, както го изисква професионалната етика. Гениалните майстори са членове на занаятчийско сдружение, съставлявано от южно-френски готи. Ето че следата отново води към еретичните познания, пред които тамплиерите и катарите тайно се прекланят”.* [* Авторова бележка №137: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.172f] Илюстрация 50: Кьолнската катедрала >> Кои са били Катарите? Тук следва да обобщим, че основната цел на тамплиерите не е охраната на поклонниците по техния път към светите места, а целенасочените проучвания и разкопки в Ерусалим. В резултат на тази дейност са направени конкретни находки, между които древни свитъци, географски карти и различни артефакти. И до днес не стихват спекулациите около т. нар. съкровище на тамплиерите. Във връзка с откритите ръкописи се възраждат различни конспиративни теории: апостолите са откраднали тялото на сваления от кръста Исус; Исус преживява разпъването на кръста; църквата е знаела истината и за да я потули измисля всъщност алиби – историята с възкресението; Мария Магдалина е жена на Исус и намира убежище в Южна Франция. Пристигането на Мария Магдалина в Южна Франция има основно значение в различни становища. В нейна чест са построени много църкви. В Сен Максимин, в Прованс, вероятно се съхраняват костите й. По този повод ежегодно се провежда народно Шествие. Почитането й в Южна Франция и до ден-днешен може да се обясни с пребиваването и там, което обяснява и факта, защо мястото от край време е най-голямото средище на „ереста“. Родствена връзка с обкръжението на Мария имат готите и меровингите, чиито „невярващи“ потомци са наричани с общото име „катари”.* [* Авторова бележка №138: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.174] През 13. и 14. век катарите са сериозна заплаха в Западна Европа и са трън в очите на Ватикана. С убежденията си, които се основават на кръгове около Мария Магдалина, те сериозно плашат католическата църква. Катарите не оспорват по принцип възкресението, което както се знае е мистифицирано от католическата църква и превърнато в догма на Първия вселенски събор, а по-скоро отричат създадената от църквата представа за Исус. Те „знаели“, че Исус е бил женен за Мария Магдалина и двамата по всяка вероятност са имали потомци. Богохулството на катарите по отношение на Исус принуждава църквата да предприеме спешни действия. С това се обяснява военната офанзива срещу катарите през 14. век и от гледна точка на католическата църква е разбираема. Катарите са сполетени от съдбата на тамплиерите, с тази разлика, че тамплиерите са повлияни и от последователите на Йоан, от които заимстват отричането на възкресението и църковното съзаклятие. Традиционно катарите минават за еретици, а тамплиерите официално са католици. Тези външни признаци, както и някои становища показват различията между тях. Все пак те се чувстват обвързани чрез общите си възгледи за личността на Исус и историята с възкресението, което ги превръща в заклети врагове на католическата църква. Например по време на възхода на тамплиерите начело на ордена им застава катар, Великият майстор Бертран дьо Бланшфор. >> Публичната поява на Prieuré de Sion* през 1956 година [* От фр. Prieuré – манастир и Sion – Сион; „Орденът на Сион“ или „Сионският приорат“. – Бел.пр.] Митът за тамплиерите – с техните антицърковни възгледи за Исус и целенасочената им съзаклятническа тактика на могъща организация – поддържа през вековете появилите се спекулации за тях. Насилственото унищожение и презрителното отношение на католическата църква и досега не успява да премахне напълно силния и влиятелен орден. Вече стана ясно от изложението ни дотук, че тамплиерите, както и цистерцианците сформират тайни обществени организации. Показателно за модела на организация е, че и двата ордена демонстрират външно католически убеждения, но във вътрешните среди изповядват други възгледи и идеологии. Нека да си припомним, че и тамплиерите, и цистерцианците получават от църквата „правилник“ – собствена конституция – и легално признаване. Голямото значение на връзката между тамплиери и цистерцианци става ясно, едва когато човек осмисли факта, че тамплиерите са предимно благородни рицари (неграмотни хора), а цистерцианците – учени от тяхната гилдия – останали в историята като образовани, „следвали“ монаси с многостранни интереси. Получава се сливане на _монаси-рицари и монаси-учени!_* [* Авторова бележка №139: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.175] В тази връзка през всички отминали векове не заглъхва напълно един основен въпрос: _имало ли е трети орден, които е дърпал конците задкулисно и съответно е съществувал много преди това?_ Вече повече от половин век този въпрос има положителен отговор _„да“_, защото през 1956 г. пред обществеността се разкрива непозната до момента тайна организация – Prieuré de Sion. Появата на Prieuré пред света става причина за вълна от нови спекулации, от друга страна обаче неговата „офанзива“ хвърля повече светлина на тъмното минало свързано с мита за тамплиерите, с което се създава и възможност много въпроси да получат отговора си. През въпросната 56та година Prieuré de Sion се появява на бял свят с публикуването на тайни документи. Издател на материалите е Жерар дьо Сед. През 1963 г. най-известната му книга „Тамплиерите са сред нас или загадката на Жизор“ е издадена и на немски език. По този начин Prieuré de Sion официално се присъединява към поредицата влиятелни и силни тайни общества на съвремието. Предполага се, че Prieuré de Sion е тясносвързан с тамплиерите, чиито наследници стават по-късно Свободните зидари (масоните). Става ясно, че тези ложи са свързани в мрежа и са сродни организации. _Примерът ни Prieuré de Sion показва нагледно, какви стари проекти са се запазили в двете тайни общества и по всичко личи, че сега иде ред на последната крачка, публикацията._* [* Авторова бележка №140: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.175] Не се знае точно защо Prieuré решава да се покаже в публичното пространство през 1956 г., за да издаде документите за съществуването и историята си. Със своите тайни материали (Dossiers Sectret ) Орденът се позовава на почти двехилядолетна традиционна родословна линия, която засяга и кралската династия на Меровингите, управлявали Франция между 5. и 8. век. Става дума за царската кръв, която от Давид през Исус и децата му вероятно се е съхранила в средновековна Франция и дори до наши дни. Готфрид и Балдуин дьо Буйон са от същото родословие. Голямо влияние по онова време има богатият граф Хуго дьо Шампан. Както вече посочихме малко по-нагоре, _дьо Шампан_ е един от водачите и стратезите на първия кръстоносен поход. След превземането на Ерусалим заедно със своя племенник, благородника кръстоносец Юг дьо Пайен, той посещава два пъти „свещения град“. Малко след това Юг дьо Пайен става първият Велик майстор на тамплиерите. Хуго дьо Шампан подкрепя както ордена на тамплиерите, така и този на цистерцианците. След завръщането му от второто пътуване до Ерусалим (1115 г.) той подарява на ордена на цистерцианците земите на Клерво. Когато Бернар от Клерво постъпва през 1112 г. в Ордена, той е малка незначителна организация. Бернар е племенник на най-добрия приятел на граф Хуго дьо Шампан, Андре дьо Монбар, които също като Юг дьо Пайен е един от деветимата основатели рицари тамплиери. Това показва ясно силната обвързаност и взаимозависимост между тайните ордени, както и близките, често роднински връзки между главните действащи лица в тях. В този ред на мисли, по повод на противоположните становища на църквата и ложите, трябва да се каже, че от 1070 г. в двореца на влиятелния граф Хуго има школа за талмудски научни изследвания. Всичко, което се казва за личността на Исус в Талмуда, било известно в двореца на графа и се вписвало естествено в идеологическата представа на двата ордена. Посветените от тези кръгове стават стратези на първия кръстоносен поход. След завземането на Ерусалим основават тайния орден Prieuré de Sion. Първото седалище на ордена вероятно е манастирът на _Notre-Dame du Mont deSion_ на хълма Сион, югозападно от Ерусалим. Средновековни хроники доказват, че малко преди смъртта си Годфроа дьо Буйон разпорежда да се построи манастир на хълма Сион. По онова време той е извън градските стени на Ерусалим. В края на 17. век един историк съобщава, че към ордена се присъединяват и рицари, _Chevaliers de l'Ordre de Notre Dame de Sion_. Авторите Бейджънт, Пий и Линкълн успяват дори да открият при издирванията си документ от 1125 г., в които игуменът на манастира Сион се споменава заедно с първия Велик майстор на тамплиерите. Орденът, свързан с родословието на царския Давидов род, нарежда първоначално Завладяването на Ерусалим и го провъзгласява отново за свой законен център. От там дърпа конците – с помощта на Великия майстор на тамплиерите и царете на Ерусалим. Целта на Ордена е ясна: той е опозицията – противоцърквата. Със своето влияние и силата на тайното познание организацията е в състояние да се „бори“ с могъщия Рим. Според Ордена римо-католическата църква се основава на лъжа. Те притежавали Пиренейското съкровище и смятали, че това ги прави притежатели на _„единствената истина“_. Нека отбележим, че _„без Меровингите Prieuré de Sion не би съществувал днес и без Prieuré династията на Меровингите отдабна щеше да е изчезнала“_. >> Меровингите Възгледите за Исус, за ролята на Мария Магдалина и Йоан Кръстител образуват ранно-християнските основи на силната и влиятелна опозиция, опълчила се срещу църквата. Коранът и Талмудът също допълнително ги утвърждават. Близко до ума е, че след разпъването на кръста на Исус Мария бяга от Палестина и търси убежище в еврейските колонии на Южна Франция. Известен ни е и друг подобен пример. Юдейският владетел Ирод Антипа, наредил обезглавяването на Йоан Кръстител и участвал активно в процеса срещу Исус, е изпратен през 39 г; сл. Хр. от император Калигула в изгнание във Франция (Лион). Легендата за Мария, която до ден-днешен не може окончателно да бъде доказана, предизвиква разцепление в църковните и антицърковните среди. Много са основанията, които говорят за историческата и истинност. Най-сензационното в древната тайна обаче е твърдението, че Мария не стига сама до Южна Франция, а води със себе си едно или дори няколко деца, защото е била съпруга на Исус. Тези мнения навярно ще предизвикат в мнозина читатели ужас и недоумение, но нека си представят, колко съмнителна е ролята на католическата църква и най-вече начина й на действие във въпросния сценарий. Църквата като политическа сила е можела да си служи с всякакви средства в борбата срещу противниците си, за да защитава и укрепва измислените от нея и необосновани религиозни възгледи, които и до днес представя пред вярващите като историческа истина. Концепцията на църквата – вярата замества знанието – се налага във времето и досега без доказателства, поради което след почти две хилядолетия все още се крепи на създадения от самата нея трон в обкръжението на вярващата тълпа. В невъобразимо и будещо тревога неведение тя следва и възхвалява самовластните и самопровъзгласили се „наместници на Бога“. През последните десетилетия се забелязва особено раздвижване в тези процеси, предизвикано от публичната поява на Prieuré de Sion. В резултат на това се извършват интензивни проучвания и се издават няколко книги. Световно известни са публикациите на авторите Майкъл Бейджънт, Ричард Лий и Хенри Линкълн. По поръчка на ВВС тримата британци снимат документален филм за тамплиерите и тайната на Рен льо Шато. Те правят дългогодишно и усилено изследване на тайнствената документация на Prieuré de Sion. Тримата автори стигат до извода, _че след бягството си от Палестина, жената (Мария Магдалина) и семейството на Исус намират убежище В Южна Галия, където потомството е отгледано в еврейска общност. През 5. век изглежда това поколение се е сродило с кралското семейство на Франките и възниква династията на Меровингите. През 496 е. Църквата сключва спогодба с династията, което навежда на мисълта, че е била наясно с истинския им произход._* [* Авторова бележка №141: източник на цитата от Библиографията – 67, S.381] В интензивните си проучвания авторите реконструират родословното дърво на европейските наследници на Месията, което се простира през вековете от Меровингите до рицарите кръстоносци и до наши дни. Пряк потомък на Меровингите през 10. век е някой си Юстас (Eustach), граф на Булон, чиито внук е Годфроа дьо Буйон, херцог на Долна Лотарингия и завоевател на Ерусалим! _„Ако потеклото на Меровинеите действително идва от Исус, със завземането на Ерусалим Годфроа дьо Буйон възвръща законното си наследство._ _Годфроа и следващата го династия на Лотарингия са, естествено, официално католици. Ако искали да просъществуват в християнския свят, нямало какво друго да сторят. Изглежда обаче определени кръгове са знаели да истинския им произход.“_* [* Авторова бележка №142: източник на цитата от Библиографията – 67, S.380] >> Съкровището на тамплиерите в Пиренеите Нека си припомним, че в 70 г. сл.Хр. с превземането на Ерусалим Тит се сдобива с т.нар. храмово съкровище. Но какво е имало сред многото скъпоценни предмети, възхвалявани по-късно като „съкровището от Храма“ и станали предмет на бурни дискусии до наши дни? Няма сведения, при плячкосването на Храма Тит да се е натъкнал на нещо – древни ръкописи например, – които да са свързани по някакъв начин с Исус. Именно това създава напрежение за всички заинтересовани групи и организации! Ако е имало тайни документи, те вероятно са унищожени от Тит малко преди превземането на града или са скрити на друго място. В историята има друго подобно интересно събитие, случило се в Александрия повече от сто години преди Тит и между двете може би има непосредствена връзка. Когато войската на Цезар след няколкомесечна съпротива завзема Птолемейска Александрия, градът е опожарен заедно с древната библиотека. В нея има около 700 000 свитъци, унищожени в пламъците. Може да се предполага, че значими ръкописи били не само на стотици години, като например историческото произведение „Египтика“ на Манетон, а датирали от още по-древни времена чак до светилището в Хелиопол. Възможно е в библиотеката да са били съхранявани ръкописите на Тот от времето преди големия потоп. В случая става дума за писмен материал с голямо значение, които при пожара на известната библиотека се губи. По време на няколкомесечната обсада важните свитъци са скрити на сигурно място от свещениците. Много вероятно е, древните ръкописи от Александрия да имат пряка връзка с вероятни записки в Храма на Ерусалим. Каква роля би имал в този случаи Египет и най-вече свещеният духовен център Хелиопол във връзка с библейската история, нейните патриарси и преди всичко с Исус! Библиотеката е била известна като мястото, където се съхраняват всички значими ръкописи и е разбираем големият интерес на завоевателите и заинтересованите религиозни организации. В досегашната историография не е отделено достатъчно внимание на току що описаната взаимовръзка между Александрийската библиотека и превземането на Ерусалим от Тит. Напълно възможно е те да имат много по-голямо значение! Всички следи отново водят към светите земи в Египет! Обратно към съкровището в Храма на Ерусалим! През 410 г. готите завладяват Рим и влизат във владение на съкровищата, които Тит е заграбил през 70 г. сл.Хр. при превземането на Ерусалим. Готите имат специално отношение към „свещените“ предмети и това става ясно като си дадем сметка, че Меровингите са произлезли от смесването на еврейското население на Южна Галия с местните жители, франките, т.е. те имат пряка родствена връзка с _готите_! През първите векове след Христос част от Южна Галия се е казвала _„Готия“_. Ето защо и евреите от тази област понякога били наричани готи. Готите естествено не са само от еврейски произход.* [* Авторова бележка №143: източник на цитата от Библиографията – 8, S.234] Готите пренасят плячкосаното съкровище в Пиренеите в Южна Франция. Като се има предвид произходът на готите става ясно колко свещени са били за тях древните предмети, които идват директно от най-висшето светилище от Ерусалим! След като Храмът в Ерусалим не е съществувал, е трябвало да се намери друго тайно място за съхраняването на свещените предмети. Новите собственици на „съкровището от Храма“, които всъщност са евреи в изгнание, чувстват като свое естествено задължение и свято послание да съхранят тайната – до предвещаното завръщане на Месията от рода Давидов! Това обяснява защо те и до ден-днешен пазят в тайна от света „съкровището от Храма“. >> Обобщение и перспектива Къде е днес съкровището от Храма, което Тит заграбва през 70 г. след Христос в Ерусалим и което попада в ръцете на готите при завземането на Рим през 410 г.? Добър въпрос, ако не и _основният въпрос_, който до този момент няма или казано по-точно все още няма отговор. Трябва да е ясно, че все още не са използвани всички възможности до край! Затова пък много ясно може да се определи истинската задача, както и заветът на тамплиерите. Меровингите са били наясно с произхода си и предават информацията на своите потомци. Предполагаемите доказателства за произхода им обаче са били в района на храма в Ерусалим. След като градът е под чуждо, при това незаконно владичество, се стига до идеята за кръстоносния поход, който се увенчава с успех. Решаваща роля в случая изиграва църквата, която мобилизира силите си, въпреки че противно на историографията, те в действителност не са само католически. Ерусалим е извоюван обратно от потомъка на Меровингите, Годфроа дьо Буйон, а година по-късно, когато умира, брат му Балдуин става първият крал на Ерусалим. Веднага след превземането на града започват и проучванията в района на Храма. С това може да се обясни ролята на рицарите тамплиери, които тайно започват да правят разкопки под храма. До същия извод стигат и британските автори Линкълн, Бейджънт и Лий след дългогодишни изследвания: _„Доказателствата, с които разполагаме, не оставят съмнение, че тамплиерите са изпратени в свещената земя с целта да търсят нещо определено. Изглежда те изпълняват мисията си и се връщат с находката си в Европа. Нямаме представа, какво е станало с нея. Има обаче голяма вероятност, да е била скрита под егидата на Бертран от Бланшфор, четвъртия Велик майстор, близко до Рен льо Шато.“_ Голямото значение на този въпрос е тясно свързано със съвременната политическа и религиозна действителност в света. След като Меровинговата династия заема трона на Ерусалим и получава законното си наследство, подмятанията потвърждават техния произход: _„Когато укрепнела позицията им в Палестина, „кралската традиция“, произхождаща от Годфроа и Балдуин, вероятно щяла да оповести произхода си. Тогава кралят на Ерусалим щял да има предимство пред всички останали монарси в Европа, а патриархът на Ерусалим да замести папата. Ерусалим щял да стане столица на целия християнски свят. Още повече: ако Исус получел признание като смъртен пророк, като духовен цар и законен владетел от рода на Давид, може би щял да бъде приет и от мюсюлманите и от евреите. Като цар на Ерусалим неговият пряк наследник щял да може да осъществи една от най-важните цели, към които се стремят господа тамплиерите: помирението на християнството с юдаизма и исляма.“_* [* Авторова бележка №144: източник на цитата от Библиографията – 67, S.384f] Както е известно, историческите обстоятелства не стигат до там, защото франкското кралство Ерусалим не успява да укрепи позициите си. Меровингите загубват короната. През следващите векове те напразно правят многократни опити – подкрепяни от Prieuré de Sion – да си възвърнат наследството. Историята ни дава и други сведения за преследването и упадъка на тамплиерите. Основните причини без съмнение са свързани с тяхното богатство, помогнало им да постигнат голяма политическа мощ. Не по-маловажни за краха им обаче са и обстоятелствата, свързани с проучването на Ерусалимския храм и района около него. Още през 1187 г., след претърпяно поражение, войската на рицарите тамплиери отстъпва Ерусалим на султан Саладин. Prieuré загубва седалището си и се завръща във Франция. Според документацията на Prieuré de Sion от 1118-а до 1188 г. двете организации са идентични, така че Великият майстор на Prieuré по онова време е и Велик майстор на тамплиерите. Великият майстор на тамплиерите от 115З-а до 1170 г. е катар, следователно става Велик майстор и на Prieuré.* [* Авторова бележка №145: източник на цитата от Библиографията – 8, S.177] През .1188 г., със загубата на Ерусалим, се стига до разделение, с което много бързо настъпва нов обрат и в съдбата на тамплиерите. Политическите загуби са толкова големи, че те са принудени да слязат от световната сцена. Изглежда, като че ли с падането на Ерусалим тамплиерите загубват политическата си целенасоченост. Упадъкът им постепенно продължава и в Палестина, и в Европа. Въпреки че губят властта си, тамплиерите все още имат влияние и богатство. През 1291 г. пада островната им крепост Акон, както и последните бастиони в Палестина, а разгромените рицари са принудени да избягат в Кипър. Жак дьо Моле е избран за новия Велик майстор през 1293 г. Когато през 1307 г. Моле отново поема към Париж, конфликтът с френския крал (Филип Хубави), коxто виждал в тамплиерите заплаха за властта си, се изостря. От една страна, кралят е силно респектиран от тамплиерите, защото въпреки големите загуби в борбите за последните укрепления, в страната се завръщат много отлични бойци. От друга страна, Филип знае, че те вече не са толкова боеспособни, колкото в разцвета си. Селищата на тамплиерите наброявали повече от хиляда. По-голямата част от импозантните им владения са във Франция; централата им в Париж е почти независима резиденция във френската столица. Френският крал предприема тайни mриготовления в цялата страна, за да ликвидира ордена с един силен и изненадваш удар. Естествено кралят е хвърлил око на богатството им, което се надява да получи след унищожението им. Prieuré, коxто знаел за приготовленията, все още има достатъчно време да скрие на сигурно място важни секретни документи и култови предмети. Prieuré предупреждава както собствените си членове, така и тамплиерите, за намеренията на краля, което дава възможност за бягство и спасява живота на много братя от ордена. Тамплиерите притежават отлична флота, която вечерта на 12-ти октомври 1307 г. пуска котва в пристанище Ла Рошел. Когато кралската ударна команда в петък, 13-ти, се появява в пристанището, флотата, състояща се вероятно от 18 кораба, вече е изчезнала безследно. И до днес не се знае какво е станало с нея! Ясен признак за съществуването на тамплиерите след това е доказаното им присъствие в Шотландия. В историческата битка при Банокбърн през 1314 г. шотландските воини успяват да победят английските войски само благодарение на мистериозно обстоятелство. В решаващата фаза на битката внезапно се появяват конници, които успешно отблъскват английската кавалерия, впуснала се в хаотично бягство. Кулминацията на битката е на 24-ти юни 1314 година – денят на Свети Йоан Кръстител. Точно избраната дата и бойната тактика ясно издават почерка на тамплиерите“.* [* Авторова бележка №146: източник на цитата от Библиографията – 30, S.42,67f] Британските изследователи Бейджънт и Лий откриват при проучванията си в Шотландия типични тамплиерски постройки и безименни гробове на рицари монаси от 13., 14. и 15. век. Още през 1130 г. Юг дьо Пайен основава там едно от първите седалища на тамплиерите! Най-важният Шотландски център от онова време, който съществува и днес, е _големият каменен параклис в Рослин_, построен в периода от 1440 г. до 1490 г. и официално приет за християнски параклис. В действителност той е култово място на тамплиерите. Тези и други следи и исторически събития доказват, че тамплиерите и наследниците им установяват новия си център в Шотландия и занапред действат от там. Официалното учредяване на ложата на масоните е в Англия на 24-ти юни 1717 година. Преди това групировките от различните тамплиерски общности действат в нелегалност, докато политическата ситуация се променя и властта на Ватикана силно отслабва през 16. и 17. век в резултат на Реформацията. Друго доказателство, че тамплиерите мореплаватели още през 13. или 14. век заминават за _La Merica_ (Америка), се намира в самата Америка. В Масачузетс, в малкото градче Уестфорд, близо до Атлантическия океан, има скала, върху която е издълбан образът на рицар. Облеклото му напомня униформите на тамплиерите. Странното е, че на щита на рицаря е изобразен платноход, а над него Слънце, Луна и петолъчна звезда, в посока от Слънцето към Луната, т.е. на запад! На древномандайски език Зорницата – Венера – се нарича _Merica_. От намерените текстове и древните карти на света, притежавани от тамплиерите, рицарите разбират за _„страната под звездата Мерика“_ и я наричат на родния си френски език просто _„La Merica“_. От другата страна на Атлантика, в Рослин, Шотландия, се крият други следи, които говорят за по-ранно откриване на Америка от тамплиерите мореплаватели. Култовата сграда е издялана и покрита изцяло с цветни мотиви. Сред изобразените растения ясно се различават царевични кочани и цяла редица кактуси алое, типични за растителния свят на Америка”.* [* Авторова бележка №147: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.195] Официалната заповед на краля за унищожение на ордена е приведена в действие на 1З-ти октомври 1307 г. Само във Франция са проведени хайки в повече от хиляда центрове, които водят до арестуването на безброй тамплиери. Няколко седмици по-късно църквата под ръководството на тогавашния си глава папа Климент V подкрепя офанзивата срещу тамплиерите и нарежда навсякъде в Европа и Кипър членовете на ордена да бъдат задържани. Основното обвинение гласи: _богохулство и ерес!_ Те били измамили Христос и поругали кръста. Въпреки че много от признанията са изтръгнати с мъчения, се приема, че отношението на тамплиерите към Исус Христос не отговаря на учението на официалната католическа църква. Въпреки че орденът получава признание от църквата („правилника“), тамплиерите тайно изповядват други идеи, за които в случая официално са обвинени. Много от рицарите тамплиери бягат от Франция и търсят убежище в по-сигурните райони на Португалия, Англия и Шотландия, където влиянието на Ватикана не е толкова силно. Някои от тях се присъединяват към вече съществуващите масонски ложи и заработват под новата идентичност за протестантската реформация, за да отмъстят на католическата църква. Част от тамплиерите учреждава нов орден в Португалия и променя името си на _Рицарите на Христос_. Новият орден е реабилитиран от папа Климент V. В Португалия тамплиерите отново завоюват голяма власт. На 18 март 1314 г. Филип ІV нарежда да бъдат изгорени в Париж, пред катедралата Нотр Дам, Жак дьо Моле заедно с още двама братя тамплиери. Когато Моле е обзет от пламъците на кладата, той се провиква заканително срещу папата и краля, което ясно показва властта на тамплиерите по онова време: _„Климент, несправедливи рицарю, пизовавам те в срок от 40 дена пред престола на Всевишния. Филипе, теб призовавам в срок от една година!“_ И завършил с думите _„Vekam, Adonai“ – „Отмъсти, о Господи“. Папата и кралят умират още същата година! Наследникът на Петър умира само месец по-късно от неясно „страдание“ – вероятно дизентерия (инфекциозно заболяване). Филип умира преди края на годината, без до ден-днешен да се знае причината за смъртта му”.* [* Авторова бележка №148: източник на цитата от Библиографията – 112, S.2065] Впрочем суеверието за _„петък тринайсето число“_, така нареченият „черен петък“, валидно и в наши дни, се свързва със събитието от 13-ти октомври 1307 година, когато кралят официално нарежда бруталното унищожение на тамплиерите! Френският крал и Ватикана не успяват да заличат завещанието на тамплиерите, и създадения от тях различен образ на Исус, с което открито се противопоставят на учението на католическата църква и тайната на съкровището от Храма в Ерусалим. Мнозина тамплиери навреме минават в нелегалност и основават нови ордени и организации, в които идеологията им продължава да живее. Известно е, че много тайни общности и ордени от всякакъв род водят началото си именно от тамплиерите. Както може да се предполага, те никога не са изчезвали напълно от световната сцена и винаги са оказвали голямо влияние на развитието на тайните общества, като розенкройцерите, свободните зидари (масоните) и илюминатите, които ще бъдат предмет на следващата ни глава. > Глава 5 Тайните общества излизат наяве пред обществеността - Попаднало ли е тайното знание на тамплиерите в ръцете на масоните? - Какво влияние има масонството днес в световната политика? - Проникнали ли са илюминатите в масонските организации? - Кои всъщност е написал _Протоколите_? - Прилагат ли се _Протоколите_ понастоящем? - Планирани ли са три световни войни още през 19. век? >> Множество ордени в „името на Бога“ E> Никой не трябва и няма да види какво си доверяваме, защото върху мълчание и доверие Храмът построен е. @ Гьоте E$ Историята на много монашески ордени, възникнали през различни векове, представлява интерес особено във връзка с тамплиерите и католическата църква, която признава официално (чрез „правилника“) различните ордени, като например _Бенедиктинският_, създаден още през 6. век, _Францисканският_ (13. век), _Доминиканският_ (13. век) или _Малтийският_ (16. век). В тяхното развитие изключително важна, основна роля винаги са играели и световните интереси! Доказва го например Малтийският орден, чието пълно име е _„Суверенен орден на рицарите и хоспиталиерите на Свети Йоан Йерусалимски от Родос и Малта“_. Орденът е католическият клон на древния орден на йоанитите (12. век), основан преди Първия кръстоносен поход от братството на Свети Йоан Кръстител със седалище болницата* в Ерусалим. [* Хоспиталиери произлиза от лат. hospitale – гостоприемен; hospital – болница, лечебница – Бел.пр.] Ако първоначално основната задача на „хоспиталиерите“ – както се казва орденът в началото на съществуването си – е грижа за болните, по-късно наред с нея рицарите трябвало да бранят свещената земя и вярата си, както и да защитават своите ближни, нуждаещи се от помощта им. Ето защо по-късно рицарите са наричани и рицарите на Йоан или йоанити, на името на своя патрон и закрилник Свети Йоан Кръстител. От края на 12. век орденът многократно сменя местонахождението си, докато през 1530 г. получава от крал Карл V остров Малта като ленно владение. По същото време от него се отделят _Езика на Англия_*, под влияние на Реформацията, и немският орден _Balley Brandenburg_, които съответно като англикански и протестантски „Орден на Йоан“ поддържат и досега приятелски отношения с Малтийския орден. [* Нем. Zunge – език, освен анатомичен орган и в смисъл на говорим език; „езици“ се наричат от 14. до 18. век земляческите структури на Малтийския орган; по своята функция те отговарят на провинциите при другите духовни ордени. – Бел.пр.] Днес Малтийските рицари представляват религиозна общност и рицарски орден. Разделя се на пет големи приорати и множество национални събрания, които поддържат дипломатическите контакти с Ватикана и други страни. През 1998 г. независимият Малтийски рицарски орден наброява 12 000 члена от 42 национални организации, поддържа дипломатически отношения с 81 държави, има статут на наблюдател в ООН и организира в световен мащаб множество благотворителни инициативи и програми за подпомагане. Въпреки че при Реформацията Малтийският орден загубва английските и немските си владения, а по време на Френската революция и френските си земи, той играе важна роля в европейската история чак до 19. век. Орденът на йезуитите има определени общи характеристики (например по отношение на структурата) с ордена на тамплиерите. Йезуитският орден – „Обществото на Исус“ (Sociatas Jesu) – е основано от родения през 1491 г. Игнаций (от) Лоиола. Испанският благородник се отдава на военна кариера. През 1521 г. е тежко ранен в битка пред Барселона и след това се посвещава на духовния живот. Според стар рицарски обичаи Лойола прекарва една нощ в молитва пред изображението на Дева Мария, след което окачва меча си до олтара и подарява униформата си на един просяк. Той прекарва известен период при доминиканците и през това време се подлага на самобичуване и медитация, за да изпита призванието си, след което заминава за Ерусалим като поклонник. Когато Лойола открито изявява желанието си да създаде орден, първоначално среща голямата съпротива на кардиналите. Папа Павел III дълго се колебае преди официално да признае през септември 1540 г. _„Обществото на Исус“_. Първоначално орденът иска официално да се казва „Исусова дружина“, което е отхвърлено от църквата като твърде войнствено. Това обаче не пречи на йезуитите да наричат генерал своя избран за цял живот „Велик майстор”.* [* Авторова бележка №149: източник на цитата от Библиографията – 67‚ S.28] По всяка вероятност папата нямало да признае ордена, ако не съществувала заплахата от Реформацията. По-нататъшната история на йезуитите ще докаже тази теза; църковните ръководители никога не са обичали ордена истински – той обаче е бил нужен! През 1773 г. орденът дори е забранен от папата. Едва след размириците, предизвикани от Френската революция, църквата отново се нуждае от йезуитите. През 18. век, за разлика от ордена на тамплиерите, йезуитите успяват да реализират един свои проект: основаването на собствена държава в Парагвай. >> Розенкроийерите По-нататък в повествованието няма да се спираме подробно на розенкройцерите, но тъй като името на стария орден е популярно, нека посочим някои исторически данни за него. Както и при другите ордени, има различни твърдения, кога се появяват розенкроицерите. Уилям Брамли например пише следното: _„Един от най-значителните клонове на илюминатите (да не се бърка с Баварските илюминати на Адам Вайсхаупт) в Германия са тайнствените розенкройцери. Първоначално розенкройцерството е въведено в Германия в началото на 9. век от крал Карл Велики. Първата официална ложа на розенкройцерите е основана около 1100 г. сл.Хр. в град Вормс, в държавата Хесен. Розенкроийерите стават известни с тайните си степени на посвещаване. Илюминатите и ранните розенкройцери са тясно свързани, така че възходът на розенкройцерите често води до начало при илюминатите.“_* [* Авторова бележка №150: източник на цитата от Библиографията – 26, S.217] В различни описания за историческото им развитие се твърди, че те възникват едва през 1614 година. Същата година публикуват памфлет ([политически] пасквил), с който обявяват съществуването си и призоват хората да се присъединят към тях. В годините, когато върлува чумата, от розенкройцерите възниква тайно религиозно движение, станало известно с името „Приятели на Бога“. В Германия „Приятели на Бога“ се появява в годината, когато Европа за първи път е споходена от чумата. Движението се предвожда от Рулман Мерсуин – банкер, започнал рано финансовата си кариера и постигнал завидно богатство. През 1347 г. благодарение на Мерсуин към Братството се присъединява чужденец, който твърди, че е „приятел на Бога“. Мерсуин никога не разкрива самоличността на тайнствения човек и се появява съмнение, че той е само плод на фантазията му. Изглежда обаче, че „Чужденецът“ на Мерсуин наистина е съществувал и е бил много влиятелна личност. Доказателство е внезапната промяна, настъпила в Мерсуин, както и значителната подкрепа, която движението „Приятели на Бога“ получава за кратко време. Учението на Братството е обвито в мистерия и се предавало чрез сложна система от тайни степени и посвещения. Има исторически сведения, че най-важните поддръжници на Мерсуин са „просветлени“ мистици и други илюминати.* [* Авторова бележка №151: източник на цитата от Библиографията – 26, S.218f] Интересно е, че големият реформатор Мартин Лутер (1483-1546) също се свързва с Братството. Възгледите на Лутер са силно повлияни от мистиката. Неговият основен ментор, главният викарий на Августинския орден Йохан фон Щаупиц, проповядва теология, силно ориентирана към произведенията на видните немски мистици Хайнрих Сусо и Йохан Таулер. Таулер е член на движението „Приятели на Бога“ и един от най-четените мистици на 14. век – Мартин Лутер става ревностен читател на произведенията му. Личният печат на Лутер доказва, че е пряко свързан с Братството. Освен инициалите му върху него са изобразени двата главни символа на розенкройцерите – розата и кръста. Думата „розенкройцер“ има латински произход и се състои две думи – „rosa“ (роза) и „crux, crucis“ (кръст). За една от най-важните водещи личности на Реформацията се приема Филип Великодушни. Той основава Евангелския университет в Марбург и организира политически алианс срещу католическия германски крал Карл V. След смъртта на Лутер религиозната му общност е покровителствана от сър Франсис Бейкън (1561-1626). Известно време Бейкън е лорд-канцлер на Англия. Той е най-изявеният водач на ордена на розенкроицерите във Великобритания. Големият му принос за Реформацията е свързан с участието му като координатор в създаването на протестантска английска библия при управлението на крал Джеймс І. Въпросната библия излиза през 1611 г. и става известна като Библията на крал Джеймс – най-четеният превод в английско говорещия свят.* [* Авторова бележка №152: източник на цитата от Библиографията – 26, S.225] >> Масонството (франкмасонство, свободното зидарство) Една от най-древните и добре познати организации, съществуваща и днес, е франкмасонството. През 1888 г. при разкопки в либийската пустиня са намерени папируси, които описват тайните срещи на подобни занаятчийски задруги още през 2200 г. пр.Хр. Масонството се определя като _международно движение с хуманитарна насоченост, стремящо се към толерантност и братство, което чрез ритуалите се предава на свободните зидари в техните ложи._* [* Авторова бележка №153: източник на цитата от Библиографията – 26, S.257f] Като цел на масонството се посочва вътрешното преобразяване чрез духовно съвършенство на човека в благоговеенето му пред Бога, които наричат _„Великия строител на всички светове“_. Духовното познание на масоните е илюстрирано със знаци и се характеризира със символи, алегории и ритуали, които също са начин за общуване (тайният език чрез символи, масонско ръкостискане, пароли, пирамиди, пентаграм*1, използване на числата 3, 7, 13 и 33 в гербове, емблеми, а в наши дни и във фирмени знаци и имена). Най-важният символ в много организации, както и при масоните е престилката.*2 [*1 Също пентаграма – символ, петолъчна звезда, начертана с пет прави линии. Името произлиза от гръцки „пентаграммос“ или „пентеграммос“, което означава приблизително „пет линеен“ или „пет линии“ – Бел.пр.] [*2 Престилката е знакът за започналата работа – символ на чистота, добродетелност и масонът винаги трябва да се стреми да я пази такава, каквато е била, когато му е била връчена. – Бел.пр.] В наши дни историята и познанието на масонството са обвити в тайнственост и причините, от една страна, са изминалите векове, а от друга страна, фактът, че масоните действат тайно и съзнателно крият съществуването на ложите от широката общественост – и най-вече от влиятелните и силни организации като църквата. Знанието на масоните става с времето все по-хипотетично, особено при по-точно издирване на следите в по-ранните векове. Общоприето е, че тайнствената информация винаги през вековете е била предавана под формата на ръкописи и устни предания и се съхранява и досега в тайните общества. Веднага възниква въпросът: в чии ръце се намират древните тайни? Защо не се огласяват за благото на цялото човечество? Съвременни изследователи и историци са на мнение, че масонството напълно или отчасти е продукт на ордена на тамплиерите. Рицарите тамплиери и техните исторически, мистични и окултни основи, най-вече вековните артефакти и произведения, които по всичко личи, че притежават, със сигурност биха могли да бъдат от значение за бъдещото историческо развитие. През 1567 г. английските масони се разделят на две големи ложи – __Йоркска__ и __Лондонска__. Ранният 17. век е най-важният период за свободните зидари. От занаятчийска задруга те постепенно се превръщат в тайна, загадъчна и окултна общност. В основни линии се дължи на факта, че масонските ложи в Англия печелят все повече членове, които нямат нищо общо със занаята на зидари или строители. С отварянето на ложата за „незидари“ „спекулативни зидари“ – бел.прев.) около 1700 г. почти 70% от всички масони идват и от други занаяти. Те са наричани „приети зидари“. На 24-ти юни 1717 г., в деня на Свети Йоан, в Лондон се срещат представителите на четири големи британски ложи и образуват една нова Велика ложа, която е наречена _„Ложа майка на света“_. Новата система на посвещение вече има три степени: чирак, калфа и майстор (преди това само една степен на посвещение). Степените са наречени общо „сините степени“ (в Германия степени на Йоан). Мнозина историци приемат годината 1717-та за начало на масонството. Но в Англия те съществуват много преди това. В една легенда за масонството се разказва например, че английският принц Едуин още през 926 г. сл.Хр. е поканил в страната си зидарски задруги, за да съдействат за построяването на катедрали и каменни постройки. Има ръкописи на масоните от 1390 г. и 1410 г., които дават сведения за този процес. В History of Freemasonry на Алберт МакКий има поместени протоколи, написани на ръка, от събрание на свободните зидари от 1599 година. През 16. век масоните в Англия са свързани толкова здраво, че има сведения за едно подкрепено с документи разцепление през 1567 година.* [* Авторова бележка №154: източник на цитата от Библиографията – 26, S.257f] Разединението разделя английските свободни зидари, както вече споменахме, на Йоркски и Лондонски масони. Принципно масонството днес се дели на три вида: 1. __Синьо масонство:__ познато и като Ложите на Св. Йоан, с три степени – чирак, калфа и майстор. Традиционно и трите степени се присъждат чрез посвещаване на специална церемония. 2. __Червено масонство:__ масонство с общо 33 степени. Посвещение се прави само за 1, 2, З, 4, 13, 18, 30 и 33 степен. Останалите се удостояват само с членство. 3. Кралска Арка (Royal Arch): степента Кралска Арка произлиза от Англия. Споменава се още в древни документи. Става дума за специална Ложа, чиито членове са напреднали в духовното си усъвършенстване масони. Те не се подчиняват на Великата Ложа, а на Grand Chapter (Велик Шапитър). Много често обаче се срещат заедно Шапитър и Ложа.* [* Авторова бележка №155: източник на цитата от Библиографията – 64, S.300] През последните десетилетия се появиха множество публикации на тема масонство. В много произведения се правят сензационни разкрития за световна конспирация на масонските ложи, но твърде често липсват сериозни улики и доказателства за подобни твърдения. Фактът, че масонството в световен мащаб е твърде разединено – и така е било във вековната му история – не говори в полза на теорията за световна конспирация. Разединението не е позволило на организацията да се превърне в политическа и обществена заплаха, дори да е имало стремеж към това. В отделните страни Великите Ложи се развиват по различно време и между тях и днес има различия във възгледите. Дадена Велика Ложа може да дава патенти в други страни, но въпреки това няма монопол. Във Франция например е имало една национална Велика Ложа, призната от английската Обединена Велика Ложа, но най-голямата френска Ложа, Великия Ориент, работи независимо от нея.* [* Авторова бележка №156: източник на цитата от Библиографията – 67‚ S.293] Имало е и има Ложи с политическа ориентация, като например „оранжевите“ Ложи в Северна Ирландия, но влиянието им се простира в границите на съответната държава. В много Ложи политическите пристрастия са табу, защото те сеят раздор и са в противовес с основния принцип на дейността им. По света има около 40 хиляди ложи с около шест милиона членове, само в САЩ те са четири милиона. Раждането на различните теории за съзаклятие е свързано най-вече с английската и американската история. Да се приписва световен заговор на масонството, несъмнено е неуместно. По-скоро заговор се приписва на кръговете от висшите степени на масонството, с които както е доказано в много случаи са свързани исторически лидери, приели целите и мотивите на масонството. _„Членовете на нисшите степени на посвещение нямат ни най-малка представа, че горе в йерархията господстват определени „илюминати“, какво остава да са знаели, кои са те и какво искат.“_* [* Авторова бележка №157: източник на цитата от Библиографията – 8, S.150] Горното становище е разбираемо и преди всичко логично, защото обяснява изградената на йерархичен принцип тайна структура на посвещение. Църковната система е структурирана подобно на този модел! Често се твърди, че Съединените щати са идеалната държава за масоните и това твърдение не е лишено от основание“. Основателите на САЩ – включително Джордж Вашингтон – са масони, както и английският крал Джеймс IV, кралят на Прусия Фридрих Велики и много други. Същото се отнася и за повечето лидери на двете световни войни – например Ленин, Троцки, Сталин, Чърчил, Рузвелт и Труман. >> Адам Вайсхаупт основава обществото на Баварските илюминати Адам Вайсхаупт е роден през 1748 г. и възпитан в Йезуитски манастир. На 22 години той става професор в катедрата по канонично (църковно) право в Инголщатския университет. Въпреки че Вайсхаупт произхожда от еврейско семейство, по-късно преминава към католицизма. Той скъсва с Ордена на йезуитите, в който е духовник. Причината се крие в натиска, които йезуитите му оказват, след като Вайсхаупт официално не става член на Ордена. На 1-ви май 1776 г. Адам Вайсхаупт учредява Ордена на илюминатите. В Енциклопедия _Meyer_ е записано следното: _„Създаден през 1776 г. от Адам Вайсхаупт в Инголщат таен съюз, произхождащ от масонството, чиято цел е била чрез принципите на Просвещението да насърчава космополитните възгледи и да се противопоставя на монархическия принцип. Негови членове между другото са били Й. Г Хердер, Йохан В. фон Гьоте и барон Адолф фон Книге.“_ Името _илюминати_ подсказва нещо за целите, които свързват Вайсхаупт с основаването на ордена: създаването на _Novus Ordo Seclorum – Новия световен ред._ Името илюминати означава, че всички членове на Ордена са единствените знаещи, просветени хора – Просветлените! Баварските илюминати използват тайни имена за отделните лица и за местата на техните ложи. Вайсхаупт се нарича „Спартак“, на името на гладиатора, застанал начело на най-голямото робско въстание при управлението на Помпей Велики. Барон фон Книге носи кодовото име „Фило“, господин фон Цвак, съветник на принца на Залм, се казва „Катон“, професор Вестенрайдер – „Питагор“ и т.н. Орденът е разделен на три класи. Първата се състои от _послушници, _Minervalen_ и по-незначителни илюминати._ Втората класа е от свободни зидари (_обикновените рицари и шотландските рицари_). Към _третата класа – Мистериозната Класа_ – се числят _духовници и регенти, магьосници и крале._ Крал бил и самият Вайсхаупт. Проникването на масонските ложи (виж точка 11 от протоколите в настоящата глава) скоро е осъществено. На 16-ти юли 1782 г. на конгреса във Вилхелмсбад окончателно е утвърден Алиансът между Баварските илюминати и масоните. Със сключването на съюза се обединяват най-могъщите тайни общества за времето си. Алиансът е имал около три милиона членове по цял свят и оказва основно влияние върху по-нататъшното развитие на световната история, въпреки че историците всъщност не го удостояват с достатъчно внимание – поне не официално. Но сигурно и за това си има причини, защото като се замисли човек, нищо не се споменава и в учебниците по история, нито пък в училищата и университетите някога е имало учебен предмет, който да се занимава с тайните съюзи и влиянието им върху световната политика. Искам да отбележа, че от историческа гледна точка има достатъчно сведения за тайните организации и значението им за историята на света, както трайно ще го докаже и настоящото произведение. Да се върнем обратно на конгреса във Вилхелмсбад: там трябва да са били взети важни решения и дадени указания за бъдещето. Само малко от тях са стигнали до обществеността. Интересно е изказването на граф дьо Вирийо, участвал в конгреса като масон. На въпроса, би ли могъл да издаде няколко решения, той отвърнал: _„Нищо няма да ви доверя. Мога само да кажа,че всичко е значително по-сериозно, отколкото си представяте. Заплануваният заговор е замислен така умело, че за монархии и църква в известна степен няма да бъде възможно да се отърват от него.“_ От този ден нататък, както съобщава биографът М. Коста де Бюрегард, граф дьо Вирийо, вече със страх говорел за масонството и не без основание, както показва бъдещето. В тази връзка има значение и признанието, което прави отец Абел през 1898 г. на конференцията във Виена. Дядото на Абел е един от лидерите на конгреса във Вилхелмсбад. Ето думите на отец Абел: _„През 1784 г. „Великата еклектична Ложа“ във Франкфурт свиква извънредно събрание. Един член внася за гласуване смъртната присъда на Людвиф XVI, краля на Франция, и Густав, краля на Швеция. Мъжът се казвал Абел и моят дядо... На смъртното си легло баща ми, като последна своя воля, изрично ми завеща да положа усилия за премахване позора, който е причинен нему и на семейството ни. Ако не бях длъжен да изпълня това разпореждане по силата на завещанието от 31-ви юли 1870 г., нямаше да кажа нищо.“_* [* Авторова бележка №158: Friedrich Hasselbacher, „Entlarvte Freimaurerei“, Bd. 1, Verlag Richard Geller, 1934, S.142f; Hasselbacher beruft sich bei diesem Zitat auf das Buch von Léon de Poncins, „Hinter den Kulissen der Revolution, Bd. 1 Das Freimaurertum“, Schlieffen-Verlag, Berlin 1929: Siehe auch 37, S.105; Hervorh. d. d. A.] С увеличаване на информацията за намеренията на илюминатите, интересът към действията им става все по-силен. През 1785 г. четирима ръководни членове напускат организацията и правят заявления пред следствен съд, свикан от баварския курфюрст. Неочакваните им разкрития премахват всяко съмнение в подмолния характер на движението на илюминатите.* [* Авторова бележка №159: източник на цитата от Библиографията – 27‚ S.36f] В резултат на това на 11-ти октомври 1785 г. баварският курфюрст разпорежда претърсване в дома на господин Цвак, главен асистент на Вайсхаупт. Иззетите документи разкриват плана и целите на илюминатите („Нов световен ред“). Баварското правителство ги публикува с цел разкриването им пред световната общественост, с което между другото иска да предупреди своевременно монарсите. Отнемат професорската титла на Вайсхаупт. той търси убежище при един от своите ученици, херцога на Саксония-Гота. Крахът или по-скоро разпадането на Ордена много бързо след това става публично достояние и непрекъснато е разгласяван от историците. Всъщност „крахът“ е само следваща решаваща стъпка по пътя на илюминатите за реализиране на целите им. За какъв упадък или разпадане може да става дума, когато след Алианса от 1782 г. броят на членовете в организацията нараства на милиони. Тъкмо обратното – създава се удобна възможност организацията да действа още по-конспиративно. Названието илюминати систематично е заличавано от речниковия състав на езика. Следната инструкция се отнася за регентите: „Най-голямата сила на нашия Орден се крие в неговата секретност; при никакъв случай, на никое място не намесвайте името му, а винаги действайте от друга позиция.“ Европейските правителства игнорират предупрежденията на баварския курфюрст. Една от последиците след това между другото е Френската революция. Самият Адам Вайсхаупт, които през 1830 г. умира на 82 годишна възраст, се опитва да убеди света, че делото на илюминатите е минало. Вече на смъртно легло той инсценира затрогващо разкаяние и се връща в лоното на католическата църква. В края на това изложение нека хвърлим един поглед на важен аспект във връзка с конгреса във Вилхелмсбад през 1782 година. През следващите години се разраства силно движение, което постига еманципацията на евреите. Ако до този момент на евреите е отказвано членство в редиците на масоните, сега отлъчването е отменено. Конгресът решава, централата на просветленото масонство да се премести във Франкфурт, седалището на много банкери от Мойсеевата вяра.* [* Авторова бележка №160: източник на цитата от Библиографията – 27‚ S.36] Множество историци виждат в това събитие крайъгълен камък на световната политика, защото решението поставя основата за смесването на тогавашното масонство с финансовата мощ, която естествено се е свързвала и се свързва с фамилията Ротшилд. В шеста глава ще се върнем отново на семейство Ротшилд. >> Планове за заговор от хилядолетия... Преди да разгледаме по-подробно идеологията на илюминатите, трябва да подчертаем, че още преди 2500 г. са съществували класически ръководни принципи, които владетелите прилагат за реализиране на силовата си политика. В същността си правилата не са се променили особено до наши дни. Който не ги познава, трудно би могъл да го разбере, защо определени процеси в силовата политика протичат по един и съши начин. В Книгата си „Смелост за власт“* Йордис фон Лохаузен описва „Десетте правила“ на китайския майстор Сун Дзъ, отпреди 2500 години: [* Авторова бележка №161: източник на цитата от Библиографията – 11, S.302] 1. Развалете това, което винаги е било хубаво в страната на враговете ви. 2. Направете боговете им за посмешище и стъпчете всичките им обичаи в калта. 3. Подкопайте с всички средства престижа на водещите прослойки, оплитайте ги при всяка възможност в тъмни машинации и в подходящия момент ги опозорете. 4. Разпространявайте между гражданите конфликти и раздори. 5. Настройваите млади срещу стари. 6. По всякакъв начин спъвайте работата на властта. 7. Внедрявайте навсякъде свои шпиони и 8. Не се страхувайте от сътрудничество с най-низките и отвратителните създания. 9. Винаги, когато можете, осуетявайте обучението и доставките на противниковите сили, подкопавайте дисциплината им и парализирайте волята им за борба чрез потискаща музика, също така пращайте леки жени в лагера им и оставете падението им да достигне дъното. 10. Не пестете нито обещания, нито пари или подаръци, защото всичко това носи големи лихви. „Десетте правила“ със сигурност са били в основата за много следващи владетели при изпълнение на политическите им намерения. Части от тях намираме и в „Завещанието на Петър Велики“, в документите на илюминатите или при Макиавели (Князът), които се смята за един от предтечите на идеологията на илюминатите. >> Идеологията на илюминатите: ред от хаоса На пръв поглед изглежда трудно да си представи човек, че на илюминатите е присъща друга идеология освен разложение, война и разрушение с цел абсолютен контрол и власт. Вайсхаупт и привържениците му се смятали за избраниците, за просветлените (_носителите на светлина_), знаещите. Те, с други думи, са избраните, които ще донесат на човечеството мир и ред. В основата на идеологията им е убеждението, че по природа човек е лош. Той трябвало да бъде принуден за щастието си и за целта е позволено да се използват измама и насилие. Без тяхната „помощ“ хората никога не биха постигнали тази цел, което в крайна сметка щяло да доведе до хаос. Те самите можели да изведат хората от хаоса и да ги поведат към светлината, ето защо всички възможни средства са свещени и те са единствената компетентна инстанция за всички възможни правила. Хората щели само да злоупотребят със свободата, благосъстоянието и свободата, за да задоволят лошите си страни, което ще доведе до неконтролируем хаос. Затова трябвало да се създаде управляем хаос, за да произлезе от него _Новият световен ред_, напълно контролиран, така че всички основания за нов хаос незабавно да бъдат забелязани и потушени още в зародиш.* [* Авторова бележка №162: източник на цитата от Библиографията – 8‚ S.214f] Те самите – избраниците – определят в какво се състои свободата на хората. Най-важно е да държат човека далече от спиритуалното познание, т.е. на възможно „най-ниско“ ниво, както и да го въвличат ежедневно и постоянно в екзистенциална „нищета“. Ако само погледнем обществото ни, ще установим, че човек води безбожен, лишен от смисъл живот. „Свободният човек“ всъщност е съвременен роб, който безропотно се подчинява на предлаганите удобства. Най-важните идеали на нашето консуматорско общество, което се стреми към наслади и удоволствия, са телевизията, компютрите, лукса, жаждата за развлечения и консумацията на дроги като никотин и алкохол. >> Макиавели: предшественик на илюминатите... Още в ранния 16. век се срещат предшественици на тайните общества от 18. век, които изповядват подобна на илюминатите идеология. Италианецът Николо Макиавели (1469-1527) поставя основите. Той е политик и дипломат и приближен на фамилията Медичи, която управлява Флоренция и излъчва князе и папи. Медичите имат утвърдени взаимоотношения с папството и финансират архиепископ, станал по-късно папа Йоан ХХІІІ. При неговото управление фамилията получава задачата да събира данъци и десятък и разполага с широка мрежа от бирници и инкасатори. Таксите, които прибират от тази дейност ги правят едни от най-богатите и влиятелни банкери в Европа. През 1513 г. Макиавели връчва на княз Лоренцо де Медичи произведение със заглавието _Il Principe_ („Князът“, „Принцът“*), което е публикувано едва пет години след смъртта му. По онова време Лоренцо оглавява международна банка във Флоренция, а синът му Джовани Медичи става глава на римокатолическата Църква, папа Лъв Х. [* Познато у нас като „Владетелят“ – най-известното произведение на Макиавели, но то не разкрива идеите му за управлението на държавата. В действителност, отпъденият от властта Макиавели, посвещава трактата си на новия владетел на Флоренция, Лоренцо Медичи. Макиавели се надявал Лоренцо да го вземе на работа и целия трактат има за цел да покаже в един подреден и конкретен стил, че авторът знае как се управлява държава и би бил много добър държавен съветник. Макиавели не е нает, но произведението му остава в историята като първия подробен анализ на изкуството на властта и най-вече на запазването й. Макиавели се приема за родоначалник на модерната политическа наука. От принципите на грубата сила и пренебрежението на моралните норми, изложени във „Владетелят“ идва и понятието _макиавелизъм_. – Бел.пр.] Хората са ужасени. На английски собственото име на Макиавели става дори синоним на дявола: _Old Nick_! Същевременно „Князът“ тайно се превръща в задължително четиво за целия аристократичен елит. В теорията на държавата е създадено ново понятие – _макиавелизъм_, което означава: _„силова политика без каквито и да е морални задръжки“._* [* Авторова бележка №163: източник на цитата от Библиографията – 8, S.210] Според Макиавели „хората са лоши“, ето защо всички средства са свещени, т.е. оправдани са всички възможни прийоми, с които да се управляват и подчиняват хората: _„... защото човек, който във всяко отношение иска да застане на страната на доброто, трябва да пропадне сред толкова много други, които не са добри. Владетел, който иска да се задържи на власт, трябва да овладее умението да не бъде добър, и да го прилага или да не го прилага, според повелята на потребността.“_* [* Авторова бележка №164: източник на цитата от Библиографията – 29‚ S.119] Макиавели обосновава необходимия подход на умния владетел как да мами и лъже народа си, защото лошият човек може, ако се наложи, да бъде третиран лошо. _„Ако всички хора бяха добри, тогава това правило щеше да е лошо; но тъй като те са лоши и не биха удържали на дадената ти дума, няма защо и ти да спазваш дадената им от теб дума.”_* [* Авторова бележка №165: източник на цитата от Библиографията – 29, S. 137] Макиавели в никакъв случаи не е теоретичен мечтател – действа като опитен политик и разсъждава безцеремонно прагматично. Различни примери в произведенията му го доказват исторически. Иска ли да извоюва властта за себе си, владетелят трябва да познава определени правила в политиката, както и във военното изкуство. Макиавели пише следното за завладяването например на чужди територии: _„... ощетените не могат да недоволстват, защото са бедни и живеят разпръснати. Следователно трябва да се отбележи, че хората или трябва да се гледат, или да се унищожават; защото те си отмъщават за дребни оскърбления, но за големи – не могат да го сторят; следователно вредата, причинявана на другите, трябва да е толкова голяма, че човек да няма защо да се страхува от отмъщение.“_* [* Авторова бележка №166: източник на цитата от Библиографията – 29‚ S.17f] Армин Ризи също вижда в Макиавели и известната му теория за държавата, макиавелизма, предтеча на движението на илюминатите. В книгата си „Смяна на властта на Земята“ той пише: _„Книгата на Макиавели не описва нищо друго освен съществуващите вече принципи на властта, само че тук те за първи път са формулирани в прав текст. Основната мисъл съответства безспорно на тиранията (господството на силата), но не на деспотизма. Не сляпо насилие трябва да е в основата на господството, а суверенитет и далновидност. Макиавели пише учебник да политическия елит, за да му даде ексклузивна преднина в знанията и в този смисъл е явен предшественик на съвременните илюминати.“_* [* Авторова бележка №167: източник на цитата от Библиографията – 8, S.212] В енциклопедията Mayer от 1975 г. също откриваме подходящо изказване по този въпрос: _„Като предтеча на обяснителна историческа и теоретична политическа наука Макиавели оказва неоценимо влияние на държавната философия на 16., 17., и 18. век.“_ Армин Ризи още по-прецизно коментира: _„Наивната формулировка в енциклопедията не споменава как „трудно неоценимото влияние“ от идеите на Макиавиле се разпространява през 16., 17. и 18. век. И защо само точно до 18.век? Защото през 18. век макиавелизмът вече се дефинира по друг начин и преминава в движението на илюминатите! Споменатото „движение“ не трябва да се приема само като организацията на Вайсхаупт, защото е израз на нов импулс, отговарящ на духа на времето, също както днес, с ново знамение движението Нова епоха (New Age) е събирателно понятие за много сродни идеали и организации.“_* [* Авторова бележка №168: източник на цитата от Библиографията – 8, S.212f] >> Знакът на илюминатите Накратко трябва да се запознаем със знака на илюминатите и скритата в него символика, защото тя е непосредствено свързана с американската Декларация за независимост от 1776 г. През същата година (1776та), когато във Филаделфия се решава независимостта, връзките между Англия и Америка трябвало окончателно да бъдат скъсани. Томас Джеферсън, „зидар“ от висока степен, представя пред Конгреса изготвения от двамата масони Джон Адамс и Бенджамин Франклин документ Declaration of Independence. На 2 юли 1776 г. Декларацията е приета по братски от един изцяло „зидарски“ континентален конгрес. От петдесет и шестимата участници, които я подписват, цифром и словом петдесет са масони, т.е. 90% от конгресмените. Тук е мястото да кажем няколко думи за Бенджамин Франклин. Нюйоркският вестник на Великата ложа Masonic Outlook пише през 1993 г. в януарския си брой: _„Едва ли има друг човек със същата слава и положение на държавник и с товкова важно значение за нацията ни, който в продължение на дълги години да се е посветил на масонството, както той.“_ През 1731 г. Франклин става член на Ложата „Св. Йоан от Ерусалим“, както и на Ложата Neuf Soers („Деветте сестри“) в Париж. На 21 февруари 1735 г. е повишен в степен провинциален Велик майстор на Пенсилвания. Пред света по внушителен начин е демонстриран знакът на илюминатите, заедно с ясното им послание за изграждането на Нов световен ред, защото откриваме и двете върху еднодоларовата банкнота на Съединените щати. Зад това се крие не само доказателството за власт и сила на братството, но и символика и мистицизъм, както веднага ще се убедим. Един от основните признаци е числото на годината, което виждаме в основата на пирамидата: MDCCLXXVI = 1776, годината на създаването на Баварските илюминати от Адам Вайсхаупт. Разбира се, годината 1776-та официално се отнася до американската Декларация за независимост от 4 юли 1776 г. С нея тринайсетте колонии заявяват своето законно откъсване като държава от Британското господство, в резултат на което се стига до войната за независимост. Годината на създаване на САЩ не е 1776-та, а 1789-та. През същата година влиза в сила Конституцията и Джордж Вашингтон става първият президент на САЩ (1789-1797). Нека се спрем малко по-подробно на символиката на банкнотата от един долар на САЩ: от едната страна има пирамида с тринайсет нива, на която липсва връхният камък. На негово място витае тайнственото око в триъгълника, „всевиждащото око“ на Бога, символът на Майстора на Свободните зидари. На тайния език на ложите това означава, че липсващият крайъгълен камък на обществото е „Божественото“. Мистичното число е 13. При илюминатите имало 13 степени на посвещение. В нумерологията 13 е венецът на 12 – съвършената хармония. В кръга на дванайсетте си апостоли Исус е тринайсетият и символизира трансформацията (разпадане/ преобразование) и Божественото. Над пирамидата са изписани латинските думи Annuit Coeptis, а отдолу – Novus ordo Seclorum. Те означават съответно „Обявяване на рождението“ и „Нов световен ред“. Другата страна на печата показва белоглавия морски орел, но едва след 1841 г. Преди това фениксът символизира птицата от герба върху банкнотата. И тук в центъра като символ е свещеното число 13: фениксът има на всяко от крилата си по 13 пера, в десния нокът виждаме върховете на 13 стрели, в левия – клонка с 13 листа. Над него надписът е E Pluribus Unum („Единство в многообразието“ или „От многото – единствен“) се състои от 13 букви, отгоре е Давидовата звезда от 13 звезди, а върху гърдите е банерът с 13 ивици, които представляват 13 учредителни щати. Друг масон също има решаващо участие в оформлението на банкнотата от един долар. Става дума за Хенри Уолъс, не само влиятелен масон, но и секретар на земеделието и по-късно вицепрезидент на Съединените Щати. По всяка вероятност Уолъс е бил силно свързан с древните египетски мистерии. Той пише през 1934 г.: _„Ще е нужно по-категорично признание на великия архитект на Вселената, преди връхният камък (пирамидион - „Всевиждащото око“ – бел.а.) окончателно да се укрепи на мястото си и тази нация с пълната сила на властта си да е в състояние, чрез освещаването на „Новия световен ред“, да поеме водачеството сред държавите.“_ Илюстрация 51: Банкнотата от един долар Илюстрация 52: Пирамидата на илюминатите Илюстрация 53: Хилядолетният пирамидион – върхът на пирамидата (Апекс камък) с всевиждащото „око на Бога“. Египетски музей, Кайро. >> Протоколите на Баварските илюминати За първи път вниманието на обществеността е насочено към съществуването на илюминатите, когато през 1785 г. става интересно произшествие. От историята знаем, че конник на име Ланце – куриер на илюминатите – язди от Франкфурт за Париж, за да предаде документи за дейността им като цяло и най-вече подробните инструкции за предстоящата Френска революция. Дес Грифин пише по този повод: _„Документите идвали от илюминатите в Германия и са предназначени за Великия майстор на Голямата ложа на Франция в Париж. Когато куриерът препуска край Регенсбург, е ударен от мълния. Всички документи попадат в ръцете на полицията, която ги предава на баварското правителство. То разпорежда полицейско претърсване в главната квартира на илюминатите, при което са конфискувани още документи. Става известно, че заговорниците има общи цели.“_ Не е изяснено .със сигурност, но сред документите, намерени по-късно при илюминатите, трябва да е имало сборник от 24 протоколи, които може да се приемат като правила за световно господство. Има много спекулации по въпроса, кой е истинският автор на Протоколите и те са публикувани под различни заглавия. Няма смисъл обаче да си губим времето с тях, защото в случая е важно не авторството, а изложените механизми, които намират приложение в съвременната световна политика! От материалите констатираме, че още преди векове е имало планове и правила, според които протичат моделите на силовата политика на различни владетели. Преди да се запознаем с откъси от тях, да дадем някое и друго указание, което ще бъде от полза особено за незапознатия с тематиката „нов читател“. 1. Без значение, кой е автор на Протоколите, те са теоретичната основа за систематично и дългосрочно планирано осъществяване на Нов световен ред, с цел централно, световно правителство (Единното световно правителство – бел.а.). 2. Материалите, които свидетелстват за ужасяващо човешко презрение, са предмет на бурни дискусии от първата им официална поява до ден-днешен. Текстът на 24-те Протокола обхваща около седемдесет печатни страници. Тук поместваме откъси от тях: __1. Икономика на дълговете или контрол на парите__ „... Контролът на държавите ще се гарантира чрез изграждането на могъщи частни монополи, като хранилища на огромни богатства... ...Така те ще трябва да загинат, заедно с кредита на държавите, в деня след политическия крах... ... икономически кризи за нанасяне на щети на противникови държави посредством изтегляне на парите от обращение. Чрез натрупването на големи частни капитали, които се отнемат от държавата по този начин, тя ще бъде принудена, да ги заеме от нас като заем. Заемите обременяват държавите с лихви и ги превръщат в безволеви роби. Вместо да изискват от народа съвременни данъци, те ще идват при нашите банкери и ще просят. Чуждите заеми са пиявици и няма начин да се отстранят от тялото, докато сами не паднат или държавата не ги изтръска. Неилюминираните държави нямат избор, а прибавят все нови и нови и вследствие на това няма начин да не загинат. Държавните дългове правят държавните мъже корумпирани и те още повече попадат под нашия контрол...“* [* Авторова бележка №171: източник на цитата от Библиографията – 19, S.13f] __2. Контрол на пресата__ „... С пресата ще действаме по следния начин: Тя служи за подстрекаване и разпалване страстите на народа... и обществеността няма ни най-малка представа, кому всъщност служи пресата... Между страниците обаче ще има и такива, които ще ни нападат, които обаче самите ние сме създали, и те в крайна сметка ще критикуват проблемите, които ние сме разпоредили... Нито едно съобщение няма да стигне до обществеността без нашия контрол. Това и сега вече се постига, доколкото новините от цял свят се събират в няколко новинарски агенции, които вече се контролират от нас и допускат до обществеността само това, което одобряваме... ...Нашите вестници ще бъдат от всички нюанси, аристократични, социалистически, републикански, дори анархистически, разбира се, дотогава, докато има конституция... ...Онези глупаци, които смятат, че цитират редове от вестника на техния лагер, всъщност ще повтарят нашето мнение или такова, което е желателно за нас...“* [* Авторова бележка №172: източник на цитата от Библиографията – 19, S.20f] __3. Контрол на възпитанието__ „... Масите няма да бъдат напътствани към практическо прилагане на непредубедено наблюдаване на историята, а към теоретични съображения, без критично отношение към последствията... ... Нека за нас най-важното в онази игра е, че сме ги убедили, да приемат изискванията на науката... ... С оглед на този факт, с помощта на нашата преса, ние непрекъснато сме провокирали сляпо доверие към тези (научни) теории. Интелектуалците на враговете ни ще се хвалят със знанията си. Те ще превръщат в дело всички резултати на науката, без логическото им потвърждение... Не мислете, че тези констатации са само празни приказки: помислете за успехите, които постигнахме с дарвинизма, марксизма и теорията на Ницше. ... Като все повече се отучва народът да разсъждава сам и да си съставя собствени мнения, в крайна сметка ще повтаря това, което ние искаме да говори...“* [* Авторова бележка №173: източник на цитата от Библиографията – 19‚ S.20] __4. Вяра и религия__ „... Ще отнемем на хората истинската вяра. Ще променим опорните стълбове на духовните закони или ще ги изтръгнем... Липсата на тези закони ще отслаби вярата на хората, защото религиите вече няма да могат да обясняват взаимовръзките... Ще запълним празнините с материалистическо мислене и математически пресмятания...“* [* Авторова бележка №174: източник на цитата от Библиографията – 19‚ S.20f] __5. Желанието за лукс__ „... За да засилим разорението на индустрията на неилюминираните държави, ще форсираме сред тях желанието за лукс. Обикновеният човек обаче няма да може да се радва на лукса, защото непрекъснато ще повишаваме цените, за да се налага работникът да работи точно толкова много, колкото преди, за да получи желаното... ... И докато се усети за системата, ще бъде вече уловен в нея.“* [* Авторова бележка №175: източник на цитата от Библиографията – 24‚ S.46f] __6. Разпространение на властта__ „... Пред обществеността ще бъдем приятел на всички. Ще подкрепяме всички, анархисти, комунисти, фашисти... и особено всички работници. Те ще ни се доверяват и така ще станат подходящ инструмент...“* [* Авторова бележка №176: източник на цитата от Библиографията – 24, S.46] __7. Объркването като средство__ „... За да овладеем общественото мнение, трябва да го доведем до стадий на объркване... ... Ще използваме между другото пресата, за да представи пред хората много различни становища, така че в лабиринта на информациите да загубят представа... ... така ще стигнат до извода, че е най-добре, да нямат особено мнение (по отношение на политиката)...“* [* Авторова бележка №177: източник на цитата от Библиографията – 24‚ S.46] __8. Контрол на политиката__ „... Чрез внушавания от нас либерализъм ще се промени цялостният политически авторитет на държавните организми... ... Конституцията не е нищо друго, освен висша школа за разногласия, недоразумения, караници и партийни пристрастия, с една дума: школа за всичко това, което служи за разрушаване характера на държавното предприятие... ... В „епохата на републиките“ ще заменим владетелите с карикатура на правителство, с президент от народа, от средата на нашите марионетки, нашите роби... ... Ще превърнем обществените избори в средство, което ще ни помогне да се домогнем до световното управление, при което и за най-нисшия от народа ще се създаде впечатлението, че чрез сбирки и обединения допринася за сформирането на държавата... ... Едновременно с това ще разрушим значението на семейството и възпитателното му въздействие и ще отстраним възможността за самостоятелна личност... ... Достатъчно е да се остави даден народ известно време на самоуправлението (демокрацията), за да бъде превърнат в безразборна тълпа... ... Силата на тълпата е сляпа, безсмислена и неразумна сила, винаги във властта на влиянието от някоя страна. Слепият обаче не може да води слепия, без да падне в пропастта. Само някой, който от самото си раждане е възпитаван за независим владетел, разбира от политика... ...Успехът ни ще бъде улеснен от факта, че в общуването си с хората, от които се нуждаем, винаги ще въздействаме на най-чувствителната страна на човешката природа: алчността, страстта и ненаситността за човешки и материални блага...“* [* Авторова бележка №178: източник на цитата от Библиографията – 19, S.11f] __9. Смисъл и цел на войната__ „... За да накараме жадните за власт да злоупотребяват с властта, ще вложим всички сили за създаване на враждебност между тях. В цяла Европа, а чрез връзките на Европа и в други части по света, трябва да създаваме брожения, разединения и вражди... ... Трябва да сме в състояние да реагираме на всяка съпротива чрез войни със съседната ни страна. Ако тези съседи се осмелят обаче заедно да се изправят срещу нас, тогава трябва да им дадем отпор със световна война...“* [* Авторова бележка №179: източник на цитата от Библиографията – 19‚ S.17] __10. Контрол на масонските ложи__ „Междувременно обаче докато влезем в наше владение, ще вървим по противоположния път: във всички страни по земята ще основаваме и увеличаваме масонските ложи и ще привличаме в тях всички личности, които могат да се отличават сред обществото или вече го правят. Защото тези ложи ще бъдат основното ни информационно бюро и средство за влияние. Ще подчиним всички ложи на централното ни управление, което познаваме само ние, а за другите е напълно неизвестно. ... Кой или какво може да победи невидима сила? Точно в това е могъществото ни... Масонството ни служи слепешката като параван за целите ни. Но планът за действие за постигане на властта ни остава скрита тайна за целия народ, че дори и за останалата част от братството ни...“* [* Авторова бележка №180: източник на цитата от Библиографията – 19, S.23f] __11. Контрол на храната__ „... Силата ни е също и в продължителната оскъдица на хранителни продукти. Правото на капитала създава глад, които владее работниците по-сигурно, отколкото аристокрацията успява със законната кралска власт... ... Със създадените по този начин недостатъци, завист и омраза, ще подстрекаваме масите... ... но като собственик на земята може да стане опасен за нас, защото разчита на собствено снабдяване. Затова на всяка цена трябва да му заграбим земята. Това ще се постигне най-добре, като се увеличат задълженията на Поземлената собственост,... и се обременят полските имоти с дългове.“* [* Авторова бележка №181: източник на цитата от Библиографията – 19, S.12f] __12. Смъртта__ „... Смъртта е неизбежният край на всички, ето защо е по-добре, да приближаваме към този край онези, които се изпречват на пътя на целите ... Ще използваме масоните по такъв начин, че никой, дори самата жертва на смъртната ни присъда, някога да не може да заподозре; те ще умрат всички, ако се налага, като от обикновена болест...“* [* Авторова бележка №182: източник на цитата от Библиографията – 19‚ S.24f] Въпреки че Протоколите на илюминатите са от втора и трета ръка и въпросът за авторството им не е изяснен окончателно и досега, може да се приеме, че са писани през 19., първоначално дори през 18. век, т.е. далеч преди двете световни воини, техническата революция и стремителното развитие на медиите и телевизията през 20. век. Дори да се допуска някаква фалшификация, едновременно възниква и въпросът: _фалшифициране на какво? Възможно ли е било подправянето или фалшифицирането на оригинал?_ Решаващият въпрос обаче в тази тематика е съвсем друг: Протоколите, основните тези, ако щете, в голяма степен вече са били реализирани – няма съмнение! Казано в прав текст: верни или фалшифицирани, без доказано и досега авторство: __Протоколите се прилагат!__ Може би все пак трябва да се дадат някои указания и да се отбележат актуални сведения за Протоколите: - Само през 2001 г. дефицитът в обществения бюджет възлиза на около 100 милиарда германски марки: „Разходите в провинциите, общините и за обществено осигуряване са нараснали спрямо предходната година с 1,5 процента на 971,3 милиарда евро; приходите в размер на 921,7 милиарда евро са били с 5,5 процента по-малко.“* [* Авторова бележка №183: източник на цитата от Библиографията – 123, S.8] Според „брояча за дългове“ на Съюза на данъкоплатците, на 1 април 2002 г., 0:00 часа държавният дълг е възлизал на 1 225 214 130 389 евро, това са един билион двеста двадесет и пет милиарда, двеста и четиринайсет милиона, сто и трийсет хиляди, триста осемдесет и девет евро. Правилно прочетохте. Струва си човек да прочете още веднъж предпоследното изречение. Това е резултатът от един брутален капитализъм!* [* Авторова бележка №184: източник на цитата от Библиографията – 123‚ S.8] В научно изследване на ООН от 1996 г. се съобщава, че 358 милиардери по света притежават почти половината от световните доходи. Ако вместо доходите се вземе предвид имуществото, контрастът би бил още по-голям.* [* Авторова бележка №185: UNO, Bericht über menschliche Entwicklung 1996] Това разместване се наблюдава във всички богати държави. През 1996 г. Християндемократичната организация на работниците публикува, че 80% от произведеното имущество в Германия се намира в ръцете само на 3 % от населението.* [* Авторова бележка №186: Südwestpresse, 23.4.1997] Естествено богатите винаги се стараят, чрез дребни милостини да създават впечатлението, че милеят за обществото.* [* Авторова бележка №187: Süddeutsche Zeitung 23.9.1999] Джон Д. Рокфелер, основателят на петролен концерн, гледал на себе си като оръдие на Бога, което трябвало да експлоатира другите, за да изпълни Божията воля – да въведе ред в хаотичния свят. Печалба от 25 процента за него не била нищо особено. Богатството му възлизало на два милиарда долара и съставлявало съответно 1,53 процента от американския обществен продукт (за сравнение Бил Гейтс притежава днес 90 милиарда долара, 0,58 процента от добавената стойност), което го прави най-богатия човек на всички времена. До края на живота си той вярвал, че Бог му е дарил всичките тези пари за добруването на човечеството и минавал за най-големия филантроп (човеколюбец) на всички времена.*1 Известният с валутните си спекулации Джордж Сорос е дарил вече повече от един милиард долара за създаване на демократични организации. Той сам се определя като финансов филантроп и философски спекулант. Вредата, която богатите нанасят с отнемането на капитала и разрушителната им конкуренция, не може да се компенсира с милостиня. и без това дарените суми са нищожни дребни пари на фона на общото, увеличаващо се непрекъснато богатство.*2 В изложението ни по-нататък ще имаме възможността освен това да се убедим, че много от тези създадени „демократични организации“ и фондации са използвани за политическото управление на определени идеологии. [*1 Авторова бележка №188: Süddeutsche Zeitung 27.4.1999] [*2 Авторова бележка №189: източник на цитата от Библиографията – 92, S.26f] Друг подходящ пример за концентрирана финансова власт на земята е католическата църква. .Безусловно една от най-влиятелните, най-могъщи и най-богати организации в света. През последните години общото й състояние беше оценено на повече от 900 милиарда германски марки. Достатъчно е да поставим само няколко въпроса за размисъл: 1. Какво предприема елитът, богатите хора и католическата църква като организация срещу бедността и глада в Третия свят? 2. Какво се прави за стабилизирането на световния мир? 3. Как се противодейства на безумното въоръжаване? - Днес не е тайна, че пресата отдавна е в ръцете на малък брои финансови магнати (повече по темата във втори том!). Медиите са най-големият манипулатор в наше време, но самите те са само маша в ръцете на онези, които притежават силата на капитала. - От десетилетия се наблюдава експлоатация на околната среда – защо се допуска този процес да продължава? - Въоръжаването на водещите държави от десетилетия се осъществява в застрашителни размери. През 2002 г. в света са изразходвани 960 милиарда евро (!) за въоръжаване, като се смята, че цифрата е може би много по-голяма!* [* Авторова бележка №190: Jahrbuch des „Bonn International Center of Conversion“] Не може да се каже, че държавите (начело със САЩ!) го правят, за да се защитават от агресия или в името на мира! Фактите говорят друго: _военната промишленост на САЩ със значителна преднина е най-големият икономически фактор на държавата._ Ако политическата ситуация не беше толкова ужасяваща, човек би се изсмял при мисълта, че _суперсилата Америка_ е водеща във въоръжаването, разполага с най-големия военен бюджет – т.е. става дума за държавата, която изглежда най-малко неприкосновена във военно отношение! Коя друга страна би нападнала _суперсилата Америка_? - Вече споменахме, че само през последните векове от началото на съвременната епоха са били водени около 200 воини, само през 20. век те са 62 на брой, от които две световни войни – с тенденция за увеличаване! Ако прибавим и военните операции на САЩ през 20; век, които не се наричат „войни“, числото би се удвоило. - Защо се създава зависимост от дадена технология и лекарство, докато всички истински алтернативи се пренебрегват, премълчават или (в случаите на рак, СПИН и т.н.) дори се засекретяват!* [* Авторова бележка №191: източник на цитата от Библиографията – 8, S.215] - Защо предвид на съществуващите проблеми и опасности върхушката на властимащите винаги подпомага по-екстремни форми на науката (генетика, ядрени опити, високи технологии) и на икономиката (глобализация, централизация, монополизиране), а осуетява систематично всички други усилия?* [* Авторова бележка №192: източник на цитата от Библиографията – 8, S.216] Бих могъл да посоча още много коментари и да поставя още въпроси относно протоколите и свързаното с тях съвременно световно положение. Ако съпоставим Протоколите с настоящата глобална политическа ситуация, ще констатираме неминуемо, че значителна част от съдържанието им вече е действителност или се прилага в съвременния живот! До голяма степен отдавна вече е осъществен и проектът за Единното световно правителство, което е очевидно, ако разгледаме по-внимателно и задълбочено Протоколите и най-вече историческата епоха от последните двеста и петдесет до триста години. Въпросът е обаче, кой ги прилага, т.е. кой разполага изобщо с финансовите и съответно политически средства, за да ги превърне в реалност? Ясно е, че за това се искат пари. Вън от всякакво съмнение е, че става дума за могъщи и влиятелни групировки със специална идеология. Не би трябвало обаче да гледаме на илюминатите („носителите на светлина“) като на затворено тайно общество, което съзнателно и целенасочено се е внедрило и действа чрез масонските ложи и впоследствие и чрез всички останали влиятелни тайни общества, както се разбира от точка 11 на Протоколите. По-скоро трябва да оценяваме илюминатите като анонимно събирателно понятие, възникнало в резултат и чрез сливането на различни организации и конспиративни групировки, действащи тайно от обществото. Тази мрежа се състои между другото от банки, застрахователни дружества, хиляди различни фондации, международни фирми, промишлени концерни и правителствени организации, чиито ръководни лица са членове на тайни общества и ложи. Баварските илюминати около създателя си Адам Вайсхаупт несъмнено играят важна роля в тези процеси, но последващото внедряване и разклоняване на мрежата много трудно може да се проследи. Разглеждането на тематиката за масонските ложи, проникването и вмешателството на масонството и плановете за създаване на Единно световно правителство, навярно създава в мнозина читатели впечатлението, че масонството при всички случаи изглежда е нещо лошо, съзаклятническо и престъпно. Авторът е далеч от мисълта да създава подобно впечатление и тук е мястото да го заяви ясно. Искам да помоля за разбиране всички читатели, които членуват в масонски или други ложи. Целта на настоящето произведение не е обвинение или присъда, а хвърляне на светлина в тъмните сфери на историята, за да можем по-лесно да разберем политическото и историческо настояще. Заемането на ключови позиции и централизацията, която е планирана целенасочено и стратегически се осъществява с голяма интелигентност, засяга основно (!) само върха на ложата, респективно високите степени. Мъдрата система от степени в крайна сметка води до факта, че масата не е информирана относно знанията и целите на висшите степени! Представете си една пирамида, нека да е „пирамидата на илюминатите“ върху еднодоларовата банкнота на Съединените щати, защото тя символизира това, за което говорим сега: елитът, протагонистите или водачите, както още могат да бъдат наречени, се открояват от останалата маса, включително и от множеството в ложата, за която отговарят. Те съставляват вездесъщото контролиращо и наблюдаващо око! Представянето структурата на дадена ложа като пирамида е сполучливо сравнение, защото тя се състои от различни нива (степени). Всеки новоприет член започва кариерата си от най-долното ниво на пирамидата. Посветеният се обучава и подготвя по пътя си нагоре да бъде постепенно посвещаван в тайните, които никога не се разкриват пред „простосмъртните“. По-голямата част от членовете на масонските ложи по всяка вероятност нямат ни най-малка представа какво кроят техните върховни братя, които са проникнали навсякъде и са свързани помежду си в мрежа. Още през 17. век настъпва решаващ обрат в масонството, когато същността на занаятчийската задруга постепенно все повече се променя до тайна, мистична и окултна общност. Промяната и развитието на степените на посвещение са важна част в този процес. Вече споменахме, че новата система на степените на посвещение след учредяването на Великата ложа („Ложа майка на света“) през 1717 г. има три степени: _чирак, калфа и майстор._ През 1736 г. е създадена Шотландската Велика ложа, която също намалява участието на задругите до минимум. На преден план са мистиката и окултизмът. В шотландските ложи масонството на тамплиерите е обичайно; по-късно е въведено и присъждането на степента на рицар-тамплиер. __Важно:__ След приключването на войната за независимост американските масонски ложи се отделят от английската Ложа майка и създават своя собствена Американска Велика ложа. Тя се състои от „Йоркския ритуал“, който съдържа десет степени (десетата е тамплиерската степен) и „Шотландския ритуал“, структуриран на 33 степени. Масоните смятат, че 33-та степен („Върховният съвет“) едновременно е най-висшата степен на посвещение и над нея няма други. В действителност обаче трябва да има още един „съвет“, стоящ над Върховния съвет (Протоколите, точка 11). В следващия раздел на главата ще открием възможните указания. В крайна сметка става дума за нещо като пъзел с хиляди части: всяка част е различна и само сглобяването на всички части дава представа за цялата картина. Наред с въпроса, има ли _Съвет над Върховния съвет_, най-напред трябва да проследим един друг въпрос: _Кои биха могли да са_ „носителите на светлина“, действащи подмолно от векове до наши дни, направляват световните финанси, организират революции и войни, за да експериментират концепции, да реализират целите си, да създадат Единно-световно-правителство? >> Фамилията Ротшилд Ако искаме да разберем историята и истинските причини за световните политически решения през последните стотици години и особено през последния век в ясен контекст, не бива все още да Напускаме 19. век. Открай време родът Ротшилд стои в центъра на международното банкерство. Затова нека накратко проследим хронологично възхода на империята Ротшилд. В наши дни споменаването на името _Рокфелер_ или _Ротшилд_ предизвиква сред хората известно възхищение. На първо място те свързват тези фамилии с власт, пари и политика. Малко са читателите, които освен да ги свързват с пари и власт, знаят и други подробности. Да започнем от 18. век. През 1743 г. във Франкфурт на Майн се ражда Майер Амшел Бауер. Баща му Моисей Бауер е странстващ сараф и златар, който след като дълго се подвизава в Източна Европа, след раждането на първия си син се установява във Франкфурт и отваря магазин в еврейския квартал. Над входната врата окачва голям червен щит. Изглежда, че Моисей Бауер поставя щита като личен герб, изхождайки от червения флаг – символ на победата за революционно настроените евреи в Източна Европа. Няколко години след смъртта на баща си Майер Амшел е назначен като помощник в банката на Опенхаймерови в Хановер. Дарбата и интелектуалните му способности му позволяват бързо да се изкачи по кариеристичната стълба и той става младши партньор във фирмата. През 1750 г. Майер Амшел Бауер се връща във Франкфурт и наследява банковия бизнес на баща си. Червената емблема все още виси над входната врата. Отчитайки значението на символа, Майер Амшел Бауер променя фамилното си име на Ротшилд*. [* Нем. rot – червен, schild – щит; фирма, надпис; табела. – Бел.пр.] Успешното му развитие се ускорява, след като търговският му възход печели благоразположението на принц Вилхелм фон Хесен-Ханау. Достъпът до двореца на принца дължи на генерал фон Есторф, с който се запознава по време на дейността си в банката на Опенхаймер. Принц Вилхелм натрупва значителни финансови приходи като заема войските си срещу добро заплащане на почти всяко правителство. Най-добрият му клиент е английският крал (от Хановер). Местното правителство се нуждае от войските, за да държи в шах американските колонисти, а по-късно да воюва срещу армията на Джордж Вашингтон в _Valley Forge_. Ротшилд става личен банкер на принц Вилхелм.* [* Авторова бележка №193: източник на цитата от Библиографията – 24, S.43] Богатството, натрупано от Вилхелм със заемането на войски е около 200 000 000 долара. През 1770 г. Майер Амшел Ротшилд се жени за Гутеле Шнапер. Двамата имат пет сина и пет дъщери. Синовете са: Амшел, Соломон, Натан, Калман и Яков. Когато принц Вилхелм трябва да емигрира в Дания заради политически безредици, оставя на съхранение при Ротшилд 600 000 лири стерлинги (по онова време три милиона долара). Трите милиона долара са платени на принца от английското правителство като възнаграждение за войските. За Майер Амшел Ротшилд събитието е най-добрата основа за разширяване и поставяне на по-високо, международно ниво на търговската му дейност. По този начин става първият международен банкер. Няколко години по-рано Ротшилд изпраща най-големия си син, Натан, в Англия, за да представлява семейния бизнес. След кратък престой в Манчестър той се прехвърля в Лондон и открива търговска банка. За да се развива успешно начинанието, татко Ротшилд дарява на сина си трите милиона долара, които имат от Вилхелм фон Хесен.* [* Авторова бележка №194: източник на цитата от Библиографията – 27‚ S.76] За началото на огромното състояние на семейство Ротшилд съобщава и „Еврейската енциклопедия“ от 1905 г. В нея се казва, че Натан инвестира плячката в _„злато на Източноиндийската компания, знаейки добре, че то ще бъде необходимо да Кампанията на Уелингтън на полуострова“_. С тези пари Натан цели _„не по-малко от четворна печалба: при купуването на акциите на Уелингтън, които той придобива да 50 цента на долар и продава по номиналната им стойност; при продажбата на златото на Уелингтън; при обратното му изкупуване; и при изпращането му за Португалия. Това е началото на огромното състояние на семейството.“_ Капиталът непрестанно нараства и дава възможност на фамилията да основе филиали на фирмата в Берлин, Виена, Париж и Неапол. Начело на всеки един от клоновете Ротшилд поставя по един от синовете си. Банката в Берлин ръководи Амшел, Соломон управлява Виенската банка, Яков – филиала в Париж, а Калман заминава за Неапол. Майер Амшел Ротшилд умира на 19 септември 1812 г. и оставя хитро замислено завещание, за да осигури увеличаването на семейното богатство. Документът предвижда състоянието да се управлява само от мъжете в семейството, без жените да участват в управлението. При разногласия винаги най-големият от братята има решаващия глас. Всички ключови позиции трябвало да се заемат от членове на семейството. Изключителната сплотеност на семейството е знак за равенство за властта и могъществото на търговската империя Ротшилд: в основата й от първостепенно значение е абсолютното пазене на тайна благодарение на тотален семеен контрол. >> Връзката между фамилията Ротшилд и Баварските илюминати Баварските илюминати провеждат целенасочено проникване и конспиративни действия в редиците на масонските ложи. На 16 юли 1782 г. на конгреса във Вилхелмсбад е създаден Алиансът между Баварските илюминати и масоните. В съюза се обединяват най-силните тайни общества по онова време. Алиансът е имал около три милиона членове по цял свят. Обединението оказва решаващо Влияние върху развитието на световната история. Историците, поне официално, не удостояват с вниманието си събитието, или го правят в съвсем малка степен. Най-важният аспект на конгреса е, че през следващите години съществува мощно движение, което постига еманципацията на европейските евреи. Докато до този момент на евреите е отказвано членството в масонските ложи, „заклеймяването“ вече е отменено. Централата на илюминираните масони е преместена във Франкфурт – главното седалище на тогавашното банково дело и на фамилия Ротшилд.* [* Авторова бележка №195: източник на цитата от Библиографията – 27‚ S.36] Възможно ли е да става дума за случайност? Има още любопитни факти около възможното съзаклятие на Баварските илюминати с помощта на франкфуртските банкерски кръгове и свързаните с тях лица, което ще осветлим накратко по-долу. Френският социалист Луи Блан описва Адам Вайсхаупт, създателя на Баварските илюминати, _„като един от най-големите съзаклятници, съществували някога“._ Блан е убеден в целеустремеността и великата стратегия на Вайсхаупт. Много цели, които масонството и днес още не е постигнало и които усвоява едва с течение на времето, водачът на илюминатите е изписал още тогава на своето знаме: _„Изграждането на републиканска световна държава, унищожаването на християнството, изравняващото отстраняване на собствеността с помощта на социалистически мерки на държавата... Първата заповед гласи, че с оглед на целта, моралните и законни представи са остарели. Всичко е позволено, стига да придвижва напред общността. „Целта оправдава средствата.“, гласи основното правило, което Вайсхаупт научава при йезуитите. Без всякаква вяра обаче той е готов да стигне на практика много по-далеч от благочестивите си учители.“_* [* Авторова бележка №196: източник на цитата от Библиографията – 37, S.102; Anmerkung und Hervorhebung d. d. A.] Възможно ли е да е имало задкулисни играчи, които да са манипулирали Вайсхаупт, да са го „оборудвали“ с концепция, стратегия и съответните средства? Интересна информация по този въпрос ни дава съветският извънреден посланик и министър Кристиан Раковски. Високопоставеният масон назовава по време на Московските процеси през трийсетте години като поръчител на Вайсхаупт големия философ Менделсон и твърди, че илюминатите са поддържали тайни отношения с първия Ротшилд.* [* Авторова бележка №197: Josef Landowski „Rakowski-Protokoll. Über die Vernehmung des Sowjetbotschafters Kristjan Jurjewitsch Rakowskij durch den Beamten der GPU Gabriel G. Kuzmin am 26. Jannuar 1938 in Moskau“, Faksmile-Verlag, Bremen 1987, S.33] Сведенията на Раковски съвпадат напълно с едно изказване на командир Гюи Кар, военно пресаташе на Кралския канадски военноморски флот, които информира, че основателят на фирмата Ротшилд предлага плановете за създаването на илюминатите и по-късно натоварва с изграждане и развитие на организацията им Адам Вайсхаупт.* [* Авторова бележка №198: източник на цитата от Библиографията – 27‚ S.75] >> Обобщение и поглед кът следващата глава Развитието на тайните общества и на различни секретни организации преминава като червена нишка през вековете на човешката история. Тези групи, действащи задкулисно и водени от съответната си идеология, винаги са оказвали непосредствено влияние на политиката, следователно и на държавното управление, на църквата и кралските династии в дадената епоха – така те винаги определят времената на войната и мира. През последните векове тайните общества добиват повече публичност, пример за което е появата на масонството през 18. век. ' „Нова епоха“ или „голямо преустройство“ започва с конспиративното проникване на илюминатите сред масонските ложи. На 16 юли 1782 г. на конгреса във Вилхелмсбад окончателно е създаден Алиансът между Баварските илюминати и Свободните зидари. През следващите години след конгреса във Вилхелмсбад настъпва значителна промяна. Докато до онзи момент на евреите е отказвано членството в масонските ложи, тогава забраната е отменена. Централата на илюминираните масони е преместена във Франкфурт, главното седалище на частните банкери. Това е решаващата пресечна точка – особено важно и за по-нататъшната историография и историческите събития, които също предстои да разгледаме – може да се направи заключение, че Баварските илюминати са поставени около Адам Вайсхаупт, защото истинските тайни инициатори не са искали да се разкриват. В следващата глава ще се спрем по-подробно на плановете за осъществяване на целите на илюминатите или казано по друг начин, за дългосрочното „инсталиране“ на Единно световно правителство. Илюстрация 54: Адам Вайсхаупт, създателят на Ордена на баварските илюминати. > Глава 6 > Планове за световно господтсво - Има ли световен заговор? - Съществува ли тайна власт, която господства над света? - В тази връзка каква е ролята на финансовите магнати? - Какви са последиците за развитието на световната политика от създаването на _Федералната резервна система (Федералния резерв)_ през 1913 година? - Съществува ли власт зад властта на Съединените щати? - Прилага ли се целенасочена задкулисна политика в управлението на Съединените щати? E> „В политиката нищо не стада случайно. Ако нещо се слуги, може да сте сигурни, че така е било планирано.“ @ (Франклин Делано Рузвелт – 32-ят президент на САЩ.) E$ >> Алберт Пайк и Джузепе Мацини Ще останем още малко в 19. век, за да разберем колко важен се оказва той за развитието на американската, европейската и особено на германската история и колко силно влияние върху него оказват различните тайни общества и управляващи владетели, което е в сила и до наши дни! Отново ще се върнем на темата за илюминатите, но преди това да направим малко отклонение към края на 18. век. Още през 1797 г. се появява книга със заглавие Proofs of Conspiracy („Доказателства за заговор“). Неин автор е не друг, а Джон Робинсън, професор по естествена философия в Единбургския университет. Освен това Робинсън е генерален секретар на видното „Кралско дружество“ в града. „Великите интелектуалци“ – и особено Адам Ваисхаупт – са достатъчно глупави, за да подтикнат Джон Робинсън да се присъедини към тях и да го приемат в редиците си. Изглежда Вайсхаупт и съзаклятниците имат простодушни намерения, защото се надяват, че с привличането на важна личност като професор Робинсън ще успеят да ускорят разпространението на движението на илюминатите на острова. Но се получава ефектът на бумеранга, както го доказва споменатото по-горе произведение на професор Робинсън. Заплануваното от Вайсхаупт не се сбъдва, защото професорът не се поддава на твърдението, че намеренията на илюминатите са напълно почтени. Влизането му в Ордена на илюминатите и играта, която вероятно е играел още от самото начало, му осигуряват достъп до строго секретни документи. Всичко, което днес се знае за първите стъпки на Ордена на илюминатите, идва от произведението на Робинсън, както и от друга книга, написана година по-късно от отец Баруел (Memoirs – Illustrating the History of Jacobinism). Двамата автори не са знаели нищо един за друг. Въпреки това и двете произведения ни дават ясна представа за организацията и се позовават на оригинални документи на Ордена и сектата на илюминатите, както и на официалния доклад на Баварското правителство, публикуван през 1786 г. след обстойно разследване. Сега идва ред да _вдигнем завесата_ пред 19. век: През този век се наблюдава много бързо разпространяване на заразата на тайните общества. Друга много по-съществена характеристика на периода е пресечната точка между движението на илюминатите и богатите, частни банки. Несъмнено изключително голямо значение има и монополизирането на финансовата власт от частни банкери, с което тези фамилии окончателно се домогват и до неограничена политическа власт – продължаваща до ден-днешен. През 1834 г., т.е. около четири години след смъртта на Адам Вайсхаупт и инсценираното от него в края на земния му път „завръщане“ в лоното на католическата църква, илюминатите избират за ръководител на световната революционна програма италианския революционер Джузепе Мацини. той остава на поста до смъртта си през 1872 г. По време на ръководството на Баварските илюминати Мацини поддържа връзка с Алберт Пайк, „суверенен Велик майстор на Шотландския ритуал на масоните (33-та степен на посвещение) под южната юрисдикция на САЩ и по-късно създател на „Ку-Клукс-Клан“. Мацини назначава Пайк за ръководител на операциите на Баварските илюминати в Съединените щати. Мацини и Пайк се допълват много успешно. Пайк поема теософските аспекти на техните операции, а Мацини има думата за политическата част. Когато масонските ложи на Великия Ориент си спечелват лоша слава заради революционната дейност на Мацини в Европа, Пайк съставя гениален план. В писмо от 22 януари 1870 г. Мацини пише На Пайк следното: _„Ние трябва да позволим на всички съюзи да продължат да съществуват както досега със своите системи, централни организации и различните видове кореспонденция между висшите степени на същия ритуал, в настоящите им организационни форми. Но трябва да създадем и един супер ритуал, който да остане неизвестен и в който по наш избор ще каним масони от висшите степени. Заради събратята ни, тези мъже трябва да се подчиняват на най-строго пазене на тайна. С помощта на __най-висшия ритуал__ ще управляваме цялото масонство; той ще се превърне в международна централа, която ще е толкова могъща, тъкмо защото ръководството й ще бъде неизвестно.“_ Илюстрация 55: Джузепе Мацини В това писмо Мацини говори за _най-висш ритуал_, за _супер ритуал_. Въпросният супер ритуал всъщност не е нищо друго освен намерението за дългосрочно контролиране на цялото масонство и преди всичко управляване на висшите степени на ложата от високопоставен ритуал. >> Планове за три световни войни Един от водещите Велики майстори на масоните от 19. век е споменатият току-що Алберт Пайк (1809-1895) от Америка – следващата важна личност, която действа на американска сцена като ръководител на заговора. Пайк е бил черен магьосник и Велик майстор, експерт по шестнадесет антични езика, почитател на Луцифер и гений.* [* Авторова бележка №202: източник на цитата от Библиографията – 22, S.221] Писмото на Алберт Пайк от 15 август 1871 г. беше изложено преди няколко години в Британския музей и ясно разкрива разсъжденията и идеите му: _„Ние ще оставим нихилистите и анархистите да правят, каквото искат; ще провокираме насилствен обществен срив, който с целия ужас ясно ще покаже на нациите последствията от абсолютния атеизъм и раждането на жестокостта и кървавите безредици. След това гражданите – принудени да се отбраняват срещу малцината революционери – ще изкоренят тези рушители на цивилизацията. Мнозинството от хората, каквито са вярващи, след като се радочароват от християнството и останат без ориентация, ще търсят със загриженост някакъв нов идеал, без да знаят кого или какво да боготворят. Едва тогава те ще са узрели да възприемат истинската светлина чрез вестта за чистото учение на Луцифер, което най-после може да се покаже на обществото. Тя [вестта] ще се появи след зараждане на общото реакционно движение, предшествано от своевременното унищожение на християнството и атеизма.“_* [* Авторова бележка №203: източник на цитата от Библиографията – 22, S.223] Писмото на Алберт Пайк е документ от първа ръка, който ни позволява да надникнем в идейния свят на илюминатите. В центъра на тяхната религия е почитането на Луцифер като бог: „Трябва да казваме на тълпата следното: „Ние почитаме Бог, но боготворим своя Бог без суеверия“. На вас, великите генерални инструктори, ще казваме какво трябва да повтаряте пред братята от 32, 31, и 30 степен: религията на зидарите трябва да бъде запазена в чистотата на луциферианската доктрина от всички нас, посветените във висшите степени... Луцифер е Бог; да съжаление Адонай също е Бог. Защото съгласно вечния закон няма светлина безсянка, красиво без грозно, бяло без черно. Абсолютът може да съществува единствено в образа на две божества: тъмнината служи за фон на светлината...“* [* Авторова бележка №204: източник на цитата от Библиографията – 22, S.222] Става ясно, че тук се крои план за завладяване на света. Предпоставка за това е смъртоносната хватка, прилагана на европейските държави от международните банкери, които през 19. век проектират решаващото щурмуване на Съединените Щати. В писмото от 15 август 1871 г. Пайк излага пред водача на илюминатите Мацини в груби линии своя план за завладяването на света с три световни воини, така че да се разчисти пътят за _„Нов световен ред“_ (Единно световно правителство). __Първата световна война__ трябвало да се инсценира, за да се унищожи царска Русия и тя да попадне под пълния контрол на агентите на илюминатите. След това Русия трябвало да бъде използвана като „плашило“, за да се подпомогнат целите на илюминатите по целия свят. Втората световна война трябвало да се изфабрикува посредством манипулация на различните становища между германските националисти и политическите ционисти. Тя трябвало да доведе до увеличаване на руското влияние и създаването на държавата Израел в Палестина. Третата световна война, съгласно този план, би трябвало да възникне от идейните различия, които агентите на илюминатите ще предизвикат между ционисти и араби. Планирано е световно разрастване на конфликта.* [* Авторова бележка №205: източник на цитата от Библиографията – 27, S.91] Илюстрация 56: Алберт Пайк Част от плана е също така конфронтацията между нихилисти и атеисти, за да се провокира социален преврат, който ще бъде постигнат с невиждани досега бруталност и зверства. След унищожаването на християнството и атеизма на хората ще се даде истинската „Луциферианска доктрина“ и с един куршум ще се убият два заека.* [* Авторова бележка №206: източник на цитата от Библиографията – 24‚ S.66] __Коментар на съвременната ситуация:__ Вече имаме зад гърби си две световни войни, да не забравяме краха на царска Русия и рухването на бившата световна сила Русия, която систематично беше представяна като „плашило“ (образа на врага) и беше доведена до политическа и военна „нищета“ и зависимост. След терористичните атаки на 11 септември 2001 г. срещу Световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона (подробен анализ във втори том!) е очевидно, че се спазва разписанието за нова голяма война (Трета световна война). Разбира се, няма ей така, изведнъж да се появи Трета световна воина! Разпалват се локални конфликти – като се започне с Осама бин Ладен в образа на врага и агресията срещу Афганистан. Следващият стратегически ход трябва да бъде нападението на Ирак, където повече от десетилетие в лицето на Саддам Хюсеин беше създаван важен световно политически вражески образ. Много е вероятно, атаката да доведе до невиждана досега коалиция на всички арабски държави с непредвидими последици за световната политика. Трудно може да се прецени и как ще реагират в подобна ситуация държави като Русия, Китай и Япония. Чрез образа на врага в лицето на бин Ладен и Ал Каида в крайна сметка е макар и не официално – целият ислямски регион се представя като „лош“ и „агресивен“, т.е. като най-голямата политическа заплаха за целия свят. Кой би имал най-голям интерес и най-голяма полза от представата за исляма като глобален враг? Не забравяйте огнището на пожара Израел, „сърдечната камера“ на много назовани вече конфликти, чиито корени идват от хилядолетната история на човечеството. >> Европа в хватката на частните банкери Фамилията Ротшилд има решаващо политическо влияние върху европейската политика на 18. и 19. век. С контрола над Баварските илюминати Ротшилдови влияят директно и на други важни тайни ложи. Малко от решенията, взимани по време на техните срещи, излизат наяве пред обществеността, защото всички присъстващи спазват законите на абсолютната конспирация. Поради важността на думите на граф дьо Вирийо искам да повторя тук цитата от пета глава. Графът участва в конгреса като масон. На въпроса, би ли могъл да издаде няколко решения, той отвръща: _„Нищо няма да ви доверя. Мога само да кажа,че всичко е значително по-сериозно, отколкото си представяте. Заплануваният заговор е замислен така умело, че за монархии и църква в известна степен няма да бъде възможно да се отърват от него.“_* [* Авторова бележка №207: източник на цитата от Библиографията – 24, S.56f] Друга важна личност и голям европейски политик за времето си е прочутият граф Сен Жермен. По-късно той предупреждава приятелката си Мария Антоанета за заговора за убийство (Френската революция), който трябвало да свали френската монархия. Настоятелния му съвет за съжаление не е последван. До 1815 г. Натан Ротшилд – единият от петимата синове на бащата на банкерската династия, Майер Амшел Ротшилд – става най-могъщият банкер в цяла Англия. На 22 юли 1816 г. се забелязват първите признаци за тихото превземане на властта от Натан Ротшилд в Лондонското сити. На тази дата Англия въвежда „златния стандарт“ в паричната си система. Притежателят на английското злато занапред става господар на паричната система. В книгата си „Възходът на династията Ротшилд“ (Виена, 1949) Конте Корти пише, че фамилията е тази, която е спечелила най-много от Френската революция. Войните отдавна са средство за вкарване на държавите в дългове и подчиняването им впоследствие на това на онези, които притежават финансовата мощ. Според Корти пак Натан е човекът, който начело на международната банка Ротшилд реализира огромни печалби от Наполеоновите войни.* [* Авторова бележка №208: източник на цитата от Библиографията – 119‚ S.11] __Банкерската фамилия Ротшилд прави най-големия си удар във връзка със събитията около битката при Ватерлоо.__ Те изграждат почти перфектна шпионска и куриерска система в цяла Европа. Във всички стратегически важни столици и търговски места имат „агенти“, които събират информация. Авторът Дес Грифин пише: _„Каретите на Ротшилдови галопират по пътищата, корабите им преминават Ла Манша, а агентите им бродят като неуловими сенки из градовете. Те пренасят пари в брой, ценни книжа, писма и съобщения. Преди всичко съобщения – най-новите и най-важните, които енергично се обработват на акционните и стокови борси.“*_ [* Авторова бележка №209: източник на цитата от Библиографията – 27, S.80f] На 20 юни 1815 г. Натан Ротшилд получава от свой агент таен доклад за развоя на войната и по най-бързия начин заминава за Лондон. След като пристига на Лондонската борса, Ротшилд разпродава всичките си Consul-акции, с което симулира, че Англия уж е загубила войната. Мълвата се разпространява като пожар: _„Ротшилд знае.“ – „Уелингтън е загубил битката при Ватерлоо!“_ Повечето акционери изпадат в паника, че ще загубят всичко, и започват да продават своите Consul-акции. Когато след няколко часа цената на една акция пада до пет цента за долар, дузина Ротшилдови агенти на гише за платежни нареждания от другата страна на борсата изкупуват всички акции на безценица. След унищожителното поражение французите изпадат в сериозно затруднение да възстановят отново страната си. През 1817 г. Франция решава да сключи банково споразумение за голям кредит от уважаваната френска банка Ouvard и известните банкери братя Баринг от Лондон. Ротшилдови са почти изоставени. Година по-късно Франция отново се нуждае от пари и повторно игнорира Ротшилдови. Това, разбира се, никак не се понравило на фамилията. Те опитват всичко, за да накарат френското правителство да им предостави сделката, но напразно. Френските аристократи, горди със своята елегантност и знатен произход, гледат на Ротшилдови като на селяци – парвенюта, които трябвало да бъдат поставени на мястото им. Тогава на 5 ноември 1818 г. се случва нещо съвсем неочаквано. След като дълго време курсът на френския правителствен заем постоянно расте, изведнъж започва непрекъснато да пада. В двора на Людовик ХVIII царяла напрегната атмосфера. Единствените, които по онова време не самне се притесняват, а дори се усмихват, са братята Ротшилд – Калман и Яков. През октомври 1818 г. с безкрайните си резерви и с помощта на своите агенти те изкупуват голяма част от френския правителствен дълг, отпуснат от техните съперници Уврар и братя Баринг. Това довежда до покачване курса на заема, но на 5 ноември 1818 г. братята пускат огромни количества заемни книжа на свободния пазар в столиците на Европа и хвърлят пазара в „паника“. Вследствие на интервенцията картината коренно се променя и Ротшилдови стават „№ 1“ във Франция. Сега те, разбира се, получават цялото внимание на френския двор и то не само по отношение на паричните дела. В Париж, след поражението на французите банковата къща Ротшилд силно разширява влиянието си върху правителствената политика на Франция, а в Лондон, чрез влиянието си върху Английската национална банка, Натан Ротшилд явно въздейства и върху британския парламент.* [* Авторова бележка №210: източник на цитата от Библиографията – 24‚ S.58f; 27, S.82f] >> Следващият победен ход на Ротшилдови Политическите ходове на Ротшилдови в Англия през 1815-та и три години по-късно във Франция са само два примера за дейността им в целия свят. Дълго време City of London е златният център на финансовия свят. Британската лира (лира стерлинг, паунд стърлинг) е световната резервна валута и еталон на международната търговия. Нобеловият лауреат по икономика Джон Мейнард Кейнс пише: _„През втората половина на 19 век влиянието на Лондон върху кредитните условия в света преобладава толкова много, че Английската национална банка успява да си присвои диригентството в международния концерт. Тя трябвало само да промени условията си за заемите, ... и вече определила до голяма степен валидните да чужбина кредитни правила.“_* [* Авторова бележка №211: източник на цитата от Библиографията – 119, S.12] След „завоевателните ходове“ в Европа в началото на 18. век интересът на Ротшилдови естествено се насочва към Съединените щати. Те виждат в „обетованата земя“ големи възможности за експанзия. Конституцията на Съединените щати по особен начин служи да ограничава законовите правомощия на правителството и да пази свободата и благосъстоянието на гражданите, което обаче е опасност и заплаха за бъдещите им планове. Лондонският „Таймс“ пише по онова време: _„Ако пагубната финансова политика, водеща началото си от Северноамериканската република_ (т.е. честни пари, придобити съгласно конституцията, освободени от дългове – бел.а.) _стане трайна практика, тогава правителството ще осигури парите си без разходи. То ще плати задълженията си и няма да има повече дългове_ (при международните банкери – бел.а.). _Ще постигне благосъстояние, абсолютно единствено по рода си в историята на цивилизованите правителства на този свят. Интелектът и богатството от всички страни ще тръгнат към Америка. Тяхното правителство трябва да бъде сринато или то ще унищожи всяка монархия по земното кълбо.“_* [* Авторова бележка №212: източник на цитата от Библиографията – 27, S.86f] >> Първият опит се проваля... Международните банкери предприемат няколко сериозни опита да създадат в Америка централна банка по подобие на Bnak of England. Първите опити претърпяват неуспех след няколко години, защото повечето щати не приемат идеята. Няколко американски патриоти настоятелно предупреждават против централната банкова система, като например третият президент на Съединените щати, Томас Джеферсън (1801-1809). Той казва: _„Ако американският народ някога допусне банките да контролират валутните плащания, чедата му ще бъдат ограбени от заобикалящите ги банки и дружества първо с помощта на инфлацията, после на дефлация и един ден ще останат без отечество на континента, завладян от родителите им.“_ В края на 20-те и началото на 30-те години на 19. век се натъкваме на първите доказателства за вмешателството на международните банкери и фамилията Ротшилд във финансовите дела на Съединените Щати. Чрез агента си Никалъс Бидъл Ротшилдови повеждат борба за проваляне проектозакона на Андрю Джаксън, който предвижда ограничаване правата на онова „змийско котило“ – международните банкери. Ротшилдови губят първия рунд. През 1832 г. президентът Джаксън налага вето срещу проекта за възобновяване на хартата за Национална банка на САЩ (Bank of the United States, контролирана от международните банкери емисионна банка). Андрю Джаксън (седмият президент на САЩ в периода 1829-1837 г.) категорично се противопоставя на централна банкова система в САЩ, контролирана от международните банкери. Той ясно заявява на банките: _„Вие сте леговища на змии. Аз искам да ви унищожа и Бог ми е свидетел, че ще го направя.“_ Друг известен президент на Съединените щати, Абрахам Линкълн (1861-1865), също не се поддава на натиска на банкерите. Той отказва да плаща искания му висок лихвен процент за финансирането на Гражданската война и вместо това нарежда отпечатването на 450 милиона щатски долара в легални банкноти, така наречените Lincoln Greenbacks*. Легалното печатане на банкнотите обезсмисля контрола на банките – те не печелят нито цент от цялата операция! [* Greenback – англ. разг. доларова банкнота. – Бел.пр.] Линкълн е имал идеални шансове да спечели втори мандат, през който смятал с помощта на закони да продължи да ограничава властта на банковите институции. Но не било писано: Джон Уилкс Бут го убива. Както се установява по-късно, убиецът е свързан с международните банкери.* [* Авторова бележка №213: източник на цитата от Библиографията – 27, S.86f] Международните банкери са загубили само една битка. Все пак те не се отказвали да се оглеждат за сгоден случаи за инвестиране в „обетованата страна“. В тази връзка откриваме интересно пресичане на интересите на фамилията Ротшилд с друга могъща фамилия – на Рокфелер. Например от документи на Камарата на представителите става ясно, че през 1896 г. Цели 96 % от американската железопътна мрежа са собственост на фамилия Ротшилд. Династията Ротшилд помага на кликата Рокфелер. Когато предприемачът от Кливланд Джон Д. Рокфелер пожелава да разшири дейността си, получава финансова подкрепа от управляваната от Ротшилдови National City Bank of Cleveland. Рокфелер превозва петрола си (компанията Standard Oil) с железниците на Ротшилд. Той плаща по-ниски цени за транспорта от другите предприемачи и никой не може да го конкурира. Според Фредерик Мортън още през 1880 г. специалитетът на Едмонд дьо Ротшилд в Париж е _„да си дели световния петрол с Shell и Standard Oil.“_* [* Авторова бележка №214: източник на цитата от Библиографията – 27, S.86f] >> Най-голямата плячка: Съединените щати Независимо от първоначалните си неуспехи международните банкери продължават да работят целенасочено за решително утвърждаване на властта и влиянието, постигнати в Европа, и в Съединените щати. Между края на Гражданската война и 1914 г. стратегическите цели на банкерите в САЩ са _Kuhn, Loeb и J. P. Morgen Co._ От една хроника, публикувана на 1 февруари в списание Newsweek, научаваме за Kuhn, Loeb and Co. следното: _„Абрахам Кун и Соломон Льоб били колониални търговци през 1850 г. в Лафайет, Индиана. Както било обичайно във всички новонаселени региони повече сто сделки се извършвали на кредит. Скоро двамата установяват, че са банкери._ Пред 1867 г. те основават банката Kuhn, Loeb and Co. в град Ню Йорк и приемат като съдружник един млад германски преселник, Якоб Шиф. Младият Шиф има сериозни финансови връзки в Европа. Десет години по-късно Шиф застаба начело на Kuhn, Loeb and Co., защото Кун умира, а Льоб се оттегля от фирмата. При управлението на Шиф банката събира европейскиа капитал с американската промишленост. Добрите финансови контакти на Шиф в Европа са Ротшилдови и техните германски представители M. M. Warburg Gesellschaft в Хамбург и Амстердам. Малко по-нагоре засегнахме темата за взаимоотношенията между Ротшилд и Рокфелер в петролния бизнес. В продължение на двадесет години, чрез комбинацията Варбург-Шиф, фамилия Ротшилд финансира Джон Д. Рокфелер, благодарение на което той успява да разшири значително могъщата си империя Standard Oil. Освен него Ротшилдови финансират железниците на Едуард Хариман и стоманодобивните заводи на Андрю Карнеги.* [* Авторова бележка №215: източник на цитата от Библиографията – 27, S.86f] В началото на века международните банки решително засилват усилията си за влияние и контрол на американската икономика. През 1902 г. Ротшилдови изпращат един от своите агенти, Паул Варбург, да работи заедно с Kuhn, Loeb and Co. Bank в САЩ. Яков Шиф и Паул Варбург стартират кампания за изграждане на Federal Reserve Bank („Федерална Резервна Банка“) като непоклатима __частна__ централна банка на Съединените щати. Братът на Паул Варбург, Феликс, също емигрира в САЩ, а третият брат Макс остава във Франкфурт, за да управлява семейната банка M. M. Warburg und Co. Паул Варбург се жени за Нина Льоб, дъщерята на Соломон Льоб от Kuhn, Loeb and Co., най-могъщото семейно предприятие на Америка. Братът Феликс се жени за Фрида Шиф, дъщерята на Яков Шиф, движещата сила зад „Кун и Льоб“.* [* Авторова бележка №216: източник на цитата от Библиографията – 22, S.59f] В началото на 1907 г. в реч пред Нюйоркската търговска камара Яков Шиф предупреждава: _„Ако не получим централна банка с достатъчно контрол нар набавянето на кредити, тази страна ще преживее най-жестоката и разтърсваща финансова криза в историята си.“_ Точно това става, разбира се! След известно време САЩ се сгромолясва в криза на паричната система и паниката на капиталовия пазар съсипва живота на десетки хиляди невинни хора в цялата страна. Хаосът на Нюйоркската борса носи на банковия елит печалба от милиарди долари. Това обаче е само основание за „кризата“. Другата и много по-съществена причина е да се намери аргумент, с който да се покаже ясно на американския народ необходимостта от създаването на централна банка, за да се избегнат подобни инциденти в бъдеще.* [* Авторова бележка №217: източник на цитата от Библиографията – 27, S.90] По-късно Паул Варбург заявява пред банковия и валутния комитет: _„Парвата ти мисъл в паниката от 1907 г. беше: Трябва да създадем една Clearing Bank_ (Централна банка). _Планът Олдрич_ (за Централна банка) _съдържа много неща, които са основни правила на банкерството. Вие трябва да следвате същата цел.“_ Въвеждането на Federal Reserve Bank (частната Централна банка на Америка) през декември 1913 г. улеснява международните банкери да наложат окончателно финансовата си власт в Съединените щати. Паул Варбург става първият председател на Federal Reserve Bank.* [* Авторова бележка №218: източник на цитата от Библиографията – 27, S.90f] Решението за Федералния резерв е последвано от 16-ти допълнителен параграф в американската Конституция. От този момент гражданите на САЩ вече трябва да плащат данък върху личните доходи, което е първият случай в историята на САЩ. По силата на новия закон само Централната банка има право да печата пари без еквивалент и да отпуска заеми на американското правителство срещу лихва. Този закон не е нищо повече от официално разрешение за печатането на фалшиви пари, при условие, че никой няма право на това, включително и държавата, освен частната „държавна банка“. По този начин американската държава е предадена в ръцете на международните банкери. Ако някой се съмнява, нека само да проследи хода на историята.* [* Авторова бележка №219: източник на цитата от Библиографията – 8, S.263] Първата световна война причинява натрупването на дългове в икономиката. След преизбирането на президента Уилсън, масон с висока степен и подчинен на илюминатите, държавните мъже на САЩ показват истинските си намерения: в пълно противоречие с горещите предизборни обещания Америка влиза във войната, което я прави _световна_. Скоро след това се стига и до Втората световна война, която става възможна само благодарение превъоръжаването на Германия. Същите сили, разрушили Германия, отново тайно въоръжават Германия.* [* Авторова бележка №220: източник на цитата от Библиографията – 8, S.263f] Най-големите собственици на акции на Федералния резерв (Federal Reserve, FED) по онова време са: 1. Банките на Ротшилд от Лондон и Париж; 2. Lazard Brothers Bnak от Париж; 3. Israel Moses Seif Bank от Италия; 4. Warburg Bank от Амстердам и Хамбург; 5. Lehmann Bank от Ню Йорк; 6. Kuhn Loeb Bank от Ню Йорк; д 7. Рокфелеровата Chase Manhattan Bank от Ню Йорк; 8. Goldmann Sachs от Ню Йорк. Преди полупразният конгрес да приеме закона за Федералния резерв на 23 декември 1913 г., конгресменът Чарлс Линдберг казва много на място следните думи: _„С този закон се учредява най-гигантския концерт на света. Ако президентът (Уилсън) подпише проектозакона ще се легализира невидимото правителство на паричните барони. Най-тежкото престъпление на конгреса е неговата парична система. С този банков и валутен проект се извършва най-лошото законодателно престъпление за всички времена.“_ Имал е право и бившият американски президент Теодор Рузвелт, коментирайки: _„Зад явното правителство управлява невидимо правителство, което не дължи вярност на народа и не знае какво е отговорност.“_ А президентът Гроувър Кливланд се изказва: „Тези, които контролират икономиката на дадена държава, контролират и държавата.“ __Коментар относно съвременната ситуация:__ Споменахме вече за драматичното положение с държавния дълг на Федерална република Германия. През 1980 г. държавният дълг на Съединените щати е 928 000 000 000 долара. През 1988 г. сумата е около 5 000 000 000 000 долара. Само лихвите по дълга през 1989 г. вече са нараснали на 500 000 000 000 долара. През 1992 г. стойността на об-лигациите, задържани от FED, възлиза точно на 5 000 000 000 000 долара. Досега дългът вече е нараснал до много по-големи и утопични суми, което лесно може да се провери. Всички официални данни в цифри, които в наше време публикуват различни институции, би трябвало да се посрещат с нужния скептицизъм! Плащанията по лихвите непрекъснато се увеличават. Всичкото това богатство FED натрупва, като заема пари на американското правителство и съответно касира високи такси, при което разходите на FED са само за хартия, мастило и печат. Става дума за една от най-големите измами в историята на САЩ, но едва ли някои й обръща внимание. Освен това чрез облигациите на американското правителство FED упражнява ипотекарно право – държавно и частно – върху поземлената собственост на цялата територия на САЩ. Безбройните съдебни процеси за отменяне закона за Федералния резерв до момента остават безрезултатни. По този начин частни международни банки пречат на Съединените щати (без Държавната банка).* [* Авторова бележка №222: източник на цитата от Библиографията – 22‚ S.239; 24, S.78f] По-късно ще разберем значението на решенията около банковия монопол за развитието на световната политика. Ще установим, че главните действащи лица почти не са се сменили. Във втори том ще се запознаем с предвидените последици от целенасоченото монополизиране на европейското банково дело и впоследствие от основаването на Федералния резерв в Съединените щати: революцията и войната! В „Банки, хляб и бомби“ том 2 ще се върнем на темата, като разгледаме подробно причините за двете световни войни. Освен това ще проследим задължителния въпрос, дали съгласно плановете на Алберт Пайк ще има Трета световна война. Въпреки че първият изстрел все още не е даден, актуалните събития на световната политическа сцена говорят за всеобщ военен сблъсък – многократно описвана Трета световна война. Събитията от 11 септември 2001 г. и последиците в световен мащаб имат директна връзка с евентуална световна война. В тази _истинска игра Монополи_, разигравана от _„глобалните играчи“_, също както и през миналите векове нещата се въртят около териториалните и икономически интереси – в големия кризисен район в Залива става дума за последните битки за разпределяне суровините на планетата. Най-напред нека да разгледаме няколко значими организации, с което бавно се приближаваме към втори том. По всичко личи, че основата на съвременните водещи политически силови инструменти (организации) е поставена през 19. век, така че отново се връщаме към тази епоха. За да не се затрудняват много с тематиката особено незапознатите читатели, тук ще споменем само важните организации с оглед изясняване на политическата действителност в края на 20. и началото на 21. век. Мрежата от различни тайни общества и организации, която се създава особено през последните два века, е широко разпространена и трудна за проследяване. Сега ще спрем вниманието си на някои тайни общества и организации, създадени през 19. и 20. век. >> Орденът Бнай Брит Да се спрем на независимия Орден Бнай Брит. В превод името означава „Синове на Завета“, с което орденът директно се позовава на староеврейския съюз с бог Яхве. В тази връзка United Order of B'Nai B'rith (U.О.В.В.) обяснява в юбилейния сборник по случаи петдесетгодишното му съществуване в Германия: _„Думата B'Nai B'rith напомня за тържествения момент, когато нашите предци стоят в подножието на планината Хореб и слушат посланието: „Вие трябва да ми бъдете царство на духовници, свещен народ!“ Според American Yewish Yearbook орденът Бнаи Брит... има дълга традиция на свързаност и подпомагане на синагогата.“_* [* Авторова бележка №223: 37, S.145f; siehe dazu auch: Bernhard Postal, American Yewish Yearbook, Nr. 45, 1943/44, Seite 111] На 13 октомври 1843 г. в кафене „Зинсхаймер“, на тъмната „Есекс стрийт“ в района на „Уолстрийт“ в Ню Йорк, се събира група емигранти, за да основат специален орден. Всички мъже без изключение са немски евреи, между тях и един далечен роднина на Ротшилдови, Мортън Коен. Те имат за цел да създадат ложа на елита. Следвайки примера на старата и утвърдена ложа на „Шотландския ритуал“, не след дълго Орденът обхваща цялото земно кълбо. За да управлява по-лесно Орденът разделя света на 17 „района“. Основният модел на членство е подобен на останалите братства. В Бнай Брит се обединяват влиятелни медийни царе, банкери, политици, дипломати, издатели, вестникарски магнати, „капиталисти“ милионери и профсъюзни водачи. И тук, както в други елитарни организации, е представен каймакът на обществото, с тази разлика, че в този орден се приемат само хора от еврейската вяра. В това отношение Бнай Брит се различава от други масонски обединения. Уставът се състои от две основни части: конституцията и общовалидните закони. Съществуващата в Ню Йорк Конституционна Велика ложа е най-висшият съдебен състав на Ордена. Заедно с нея функционират и районните Велики ложи. Орденът има три степени и женски и младежки ложи. [* Авторова бележка №226: източник на цитата от Библиографията – 43, S.89] Ще имаме случай по-нататък отново да говорим за Бнай Брит. От една страна, поради факта, че той вероятно има връзка с много по-древни, вековни ортодоксални организации. От друга страна, не е за пренебрегване и фактът, че и до ден-днешен някои отделни членове на Ордена имат влияние и играят важна роля в Съединените Щати. >> Основаване на ционисткото движение Ционизмът, модерното еврейско национално движение, е създадено в края на 19. век с цел да се намери решение на еврейския въпрос не по пътя на асимилацията, а чрез основаване на собствена еврейска държава в Палестина. Историците са на мнение, че публикуваното от Теодор Херцел през 1896 г. произведение „Еврейската държава“ дава тласък на ционисткото движение. През 1897 г. Херцел свиква в Базел първия ционистки световен конгрес и е избран за първия президент на Ционистката световна организация. Историците оценяват дейността на Херцел като важна предпоставка за създаването на държавата Израел през 1948 година. >> Skull and Bones Орденът Skull and Bones („Череп и кости“) е един от най-могъщите ордени на илюминатите. Неговите членове го наричат The Order (Орденът). Той е известен повече от 150 години като местна група 322 на немско тайно общество. Нарича се още Botherhood of Death („Братство на смъртта“). Тайният орден „Череп и кости“ е учреден през 1833 г. от Уилям Хънтингтън Ръсел и Алфонсо Тафт в Иейлския университет. Ръсел го пренася в Йейл от Германия, където е бил студент през 1832 година. През 1856 г. Орденът се присъединява към тръста На Ръсел. През 1846 г. Уилям Ръсел става член на събранието на щата Кънектикът, а през 1862 г. генерал от Националната гвардия. Алфонсо Тафт е военен министър през 1876 г., а през 1884 г. посланик на САЩ в Русия. Синът му по-късно става върховен съдия и президент на Съединените щати. По стара традиция върху надгробния камък на масоните със степен Майстор има изображение на череп и кръст от кости, която води началото си от ритуал на рицарите тамплиери, съществуващ от 1127 г. сл.Хр. Вероятно името на ордена идва от тази традиция. Иейл е единственият университет с общества, в които се допускат само старшите випуски. Другите две общества на Йейлския университет са Scroll and Key („Свитък и ключ“) и Wolf's Head („Вълча глава“). Наред с Иейл и Харвард като елитен университет се числи към бастиона на студентските общества, които са външните часовои на тайните общества. Те служат за събиране на новобранци и подбор на последователи. Всички бъдещи политици, прокурори и стопански дейци преминават през цедката на тези университети. Ясно е защо множество ръководители от политиката и икономиката са непосредствено обвързани с тайните общества. Навлизането става много рано и за „посветените“ е твърде примамливо – студентите контактуват с личности, които иначе трудно биха срещнали в обикновения живот. Без намесата на въпросните хора и покровителството на братството успешната кариера е немислима. Кандидатите са мъже от бялата раса, протестанти и обикновено произхождат от изключително богати фамилии. Много често техните предци също са били членове на Ордена. През последната година на следването си получават титлата рицар, а по-късно названието патриарх, което е за цял живот. Редовните срещи на патриарсите се състоят в Der Island Club в Ню Йорк. Клубът е създаден от патриарх Джордж Дъглас през 1907 г. и се управлява също както и Russel Trust само от _патриарси_. Интересен е фактът, че най-важните представители на Eastern Liberal Establishments винаги са били членове в някое от тези тайни общества. (Според Гари Алън Eastern Liberal Establishments е трансформация на финансовата, политическа, академична и медийно политическа силова структура, която се управлява от Рокфелерови.) W. A. Harriman Company е банка, която трябва да споменем в тази връзка. Основателят й Уилям Аверил Хариман е посветен през 1913 г. в Ордена Scull and Bones. През 20-те години Хариман е главният поддръжник на руснаците с пари и дипломатическа помощ. Хариман получава допълнителна финансова помощ от Ruskombank, първата руска търговска банка. Макс Маx, вицепрезидент на Guaranty Trust и член на „Череп и кости“ става първият вицепрезидент на Ruskombank. J. P. Morgan and Co. (банка партньор на банка „Н. М. Ротшилд“) контролира Guaranty Trust. Няколко партньори на J. P. Morgan and Co. са членове на „Череп и кости“. Харолд Стенли е посветен през 1908 г., Томас Корчран – през1904 г. Първоначалният капитал за Guaranty Trust идва от Уитни, Рокфелер, Вандербилд и Хариман, фамилии с членове в „Череп и кости“. Единственият представител на семейство Рокфелер е Пърси Рокфелер. Той представлява инвестициите на Рокфелерови в Guaranty Trust и едновременно с това е неин директор от 1915 до 1930 година.* [* Авторова бележка №227: източник на цитата от Библиографията – 19, S.193f; 24, S.75f] >> The Round Table („Кръглата маса“) Тази организация се свързва най-вече с името на Сесил Роудс (1853-1902). Роудс е един от видните представители на империализма. той завършва Оксфорд, но твърде рано заминава за британската колония Южна Африка. През 1884 г. Роудс става финансов министър на колонията, а от 1888 г. контролира цялото производство на диаманти в страната, което по онова време е около 95% от световната продукция. По време на управлението си в Южна Африка Сесил Роудс разширява колонията чрез умели, но често пъти жестоки политически и военни операции. В негова чест страната е наречена Родезия. През 1890 г. той става министър председател на Южна Африка. Сесил Роудс е една от най-богатите и значими личности на империята по онова време. Той е член на Лондонския парламент и на различни тайни общества. Роудс е с крехко здраве и жизненият му път не е дълъг, но той има една мечта в живота си: световно господство с британско надмощие. През 1891 г. Роудс пише в писмо до окултиста Уилям Т. Стед: _„За Европа щеше да е по-добре, ако той (Наполеон) беше осъществил идеята си за универсална монархия; намеренията му можеха да се сбъднат, само ако се беше сетил да даде на различните части (на империята си) автономно управление. Все пак трябва да призная, че традицията, расовите и езикови различия пречеха на мечтата му; всичко това обаче го няма, що се отнася до днешния, английски говорещ свят! Без оглед на този съюз, съществува освен това свещеният дълг да се поеме отговорност за още нецивилизованите части на света.“_* [* Авторова бележка №228: източник на цитата от Библиографията – 8, S. 260, Hervorhebung d. d. A.] Роудс знае, че не може да се надява на дълъг живот и постоянно актуализира завещанието си. В третото си поред от 1888 г. (което оставя на лорд Ротшилд, неговия финансист в минното дело) Роудс иска завещаното богатство да се използва за създаване на тайно общество, което да реализира мисията на British Empire; организацията трябвало да бъде изградена съгласно устава на Ордена на йезуитите, като понятието „римо-католическа религия“ се заменя с British Empire.* [* Авторова бележка №229: източник на цитата от Библиографията – 8, S. 260, Hervorhebung d. d. A.] Против очакванията Сесил Роудс не умира скоро след написването на въпросното завещание и сам реализира мечтата си. През 1891 г. е учредено „Тайното общество на Сесил Роудс“. Първоначално в организацията освен Роудс членуват само още двама души: магьосникът Уйлям Т. Стед и лорд Ешер, съветник и приятел на кралица Виктория. Скоро в тайните на ордена са посветени още известни личности като графът на Роузбъри, Артър Джеймс Балфур, Натан Ротшилд, Алфред Милнер и Х. А. П. Фишер. Повечето от новите членове – ако не и всичките – са вече членове на масонски ложи.* [* Авторова бележка №230: източник на цитата от Библиографията – 8, S. 260, Anmerkung d. d. A.] През 1897 г. Алфред Милнер наследява Роудс на поста губернатор на Южна Африка и съдейства за Бурската воина. Англичаните смятат, че войната срещу бурите ще бъде „пикник с отстрелване на прасета“. Вместо това войната продължава две години и осем месеца. Не е толкова лесно да се сломи бързо съпротивата на бурите. По онова време все още не е било възможно бомбардирането на територии, ето защо безцеремонно са затворени в концентрационни лагери (създадени през 1901 г, от фелдмаршал лорд Кичънър) 117 000 души цивилно население. Така трябвало да бъдат принудени воюващите бури да се предадат. Великият Уинстън Чърчил, по онова време депутат от долната камара на парламента, заявява в тази връзка: _„Има само едно средство за сломяване съпротивата на бурите и това е жестоката тирания. С други думи: трябва да убием родителите, за да имаме страхопочитанието на децата.“_ Пет хиляди воюващи мъже падат в битки, а от цивилното население умират около тридесет хиляди в четиридесетте концентрационни лагери на лорд Кичънър. Впрочем ето едно рядко изключение: лорд Кичънър е приближен на ordo Novi Templi на виенчанина Ланц фон Либенфелс (оказал силно влияние на Хитлер), допирна точка между теософия, ариософия и Ордена Туле. А Карл Хаусхофер, който минава за „сивия кардинал“ на Третия райх, написва биография на Кичънър.* [* Авторова бележка №231: източник на цитата от Библиографията – 36, S.630] Този пример, от една страна, е много интересен, от друга обаче показва идеологическата връзка между тайните общества, които външно изглеждат напълно противоположни. Британски войнствено настроен империалист (лорд Кичънър) и Виенският неотамплиерски орден на Ланц фон Либенфелс? На пръв поглед нямат нищо общо. Южноафриканският губернатор Алфред Милнър е британски военен министър по време на Първата световна война. Милнър създава след смъртта на Сесил Роудс наред със Secret Society тайното общество __The Round Table__, което за няколко години създава дъщерни организации във всички колонии на Британската империя. Орденът The Round Table действа задкулисно и дърпа конците на британското правителство. Той влияе на външната политика и по-конкретно на действията на Англия през Първата световна война.* [* Авторова бележка №232: източник на цитата от Библиографията – 22, S.111] _„Аз твърдя, че ние сме първата раса в света и колкото по-голяма част населим, ще бъде толкова по-добре за човешкия род.“_ (Сесил Роудс, 1877 г.) Илюстрация 57: Мрежата на Round Table според Stan Deyo >> CFR – Съветът по външни отношения След Първата световна война (1919) от тази организация възниква Council on Foreign Relations (СFR; „Съвет по външни отношения“). В Англия фронтовата организация е наречена Royal Institute of International Affairs (RIIA, „Кралски институт за международни отношения“). Професор К. Куигли пише: _„В края на войната от 1914 г. стана ясно, че организацията на тази система (групата Round Table) трябва много силно да се разшири. Със задачата е натоварен Лайънъл Къртис, който създаде в Англия и всички колонии фронтови организации на групата Round Table. Те бяха нареъени Royal Institute of International Affairs. Ядрото на организацията във всеки район беше групата Round Table. В Ню Йорк фронтовата организация беше известна като Council on Foreign Relations и във връзка с много малката американска група Round Table беше параван за J. P. Morgan & Co.. Американските организации бяха завладени от количеството „експерти“ на Морган, които присъстваха на Парижката конференция за мир (Версайския договор – бел.а.) и установиха връзки с подобната група английски „експерти“ от групата на Милнър. Идеите на Royal Institute of International Affairs и Council on Foreign Relations бяха нахвърляни в Париж...“_ Въпреки че се подчертава значението на Моргановите хора за създаването на CFR, главният агент на официалното учредяване е Колонел Хаус*. Той изпълнява ролята на домакин на групата Round Table – както на английската, така и на американската – на 19 май 1919 г., когато в Париж, в хотел Majestic се състои ключовата среща. [* Едуард Мандел Хаус. – Бел пр.] Документацията на организацията и мемоарите на Хаус също го посочват като главен отговорник за създаването на CFR . В двадесет и петия годишен отчет на CFR се съобщава следното по повод основаването в Париж: _„Институтът pа международни отношения, основан в Париж пред 1919 г., в началото се състоеше от две звена. Едно в обединеното Кралство и друго в Съединените щати...“_ По-късно планът за създаване на мнима автономия е променен, защото „... като че ли не беше благоразумно, да се създава една-единствена институция с подразделения“. Трябвало следователно да се създаде впечатление, че CFR в Америка и RIIA в Англия са две независими организации. Американското общество не бивало да забележи, че CFR всъщност е филиал на групата Round Table.* [* Авторова бележка №233: източник на цитата от Библиографията – 22‚ S.112f] Според професор Куигли най-влиятелните финансови династии в Америка след Първата световна война, освен Морган, са Рокфелер, Kuhn, Loeb & Co., Dillion Read and Company, както и Brown Bros. Harriman. Всички те имат представители в CFR, а един от съоснователите впрочем е и Паул Варбург. Същите „инсайдери“ са основатели и на системата на Федералния резерв. Мнозина от тях финансират и болшевишката революция. Ето някои от имената от учредителният списък на CFR: Яков Шиф, Аверил Хариман, Франк Вандерлип, Нелсън Олдрич, Бернард Барух, Дж. П. Морган, Дж. Д. Рокфелер. Всички те създават CFR като средство за постигане на целите си.* [* Авторова бележка №234: източник на цитата от Библиографията – 22‚ S.113] CFR става известен като _„Властимащите“ (Establishment), „Невидимото правителство“ и „Рокфелеровото министерство на външните работи“_. Тази полусекретна организация без съмнение става най-влиятелната групировка в Америка.* [* Авторова бележка №235: източник на цитата от Библиографията – 22‚ S.113] Седалището на CFR е в Ню Йорк и в момента има около 1400 членове, които „Заемат най-важните позиции в правителството на САЩ, политиката, икономиката, масмедиите, в ЦРУ дори и в религиите.. С великодушната подкрепа на фондациите Форд-Карнеги и Рокфелер, както и на големите, с международен авторитет концерни ІВМ, ІТT, Standard Oill в Ню Джърси, CFR упражнява свръхмогъщо влияние над правителството на Съединените щати, над Конгреса и над двете определящи политически партии, демократите и републиканците. Членовете на Council on Foreign Relations са американци, чиито международни връзки им позволяват да упражняват контрол над държавите от Западния свят, било то директно, било чрез други лица или други присъединяващи се общества, или с помощта на международни организации като Световната банка, която е под тяхното председателство.“* [* Авторова бележка №236: източник на цитата от Библиографията – 37‚ S.223] В продължение на петдесет години CFR действа на практика като сив кардинал зад кулисите на политическата власт. Много е интересен фактът, че през първите петдесет години от съществуването си CFR почти не се споменава в масмедиите. Като се знае, че сред членовете на CFR са шефовете на „Вашингтон поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Лос Анджелис Таймс“, на вестниците „Найт Рийдър“, на радио дружествата NВС и СВЅ, U.S. News & World Report и редица други, със сигурност може да се каже, че анонимността не е случайна, а целенасочена. Една от централните личности от основаването на CFR несъмнено е Дейвид Рокфелер. Човек не може да разбере преплитането на политическата мрежа на фамилия Рокфелер, ако не е запознат със световното влияние на организацията им. В тази връзка интерес представляват бестселърите на Гари Алън Insider, който в началото на 70те години на миналия век е един от първите автори, писали за могъщото и влиятелно _„невидимото правителство“_. Други организации, възникнали от Round Table и впоследствие от CFR, са Обединените нации, Билдербергите и Тристранната комисия. Илюстрация 57: Списък на организациите на световното правителство по Гари Алън. >> UNO – United Nations Organisation (ООН – Организацията на обединените нации) Решаваща крачка по посока създаване на световно правителство като резултат от усилията на CFR е направена веднага след края на Втората световна война със създаването на Организацията на обединените нации. Организацията на обединените нации (ООН) е създадена през 1945 г. в Сан Франциско. На учредителното събрание сред американските делегати има най-малко 74 членове на CFR. Между тях е и Нелсън Рокфелер. По-късно Нелсън и братята му предоставят средствата за закупуването на терена за сградата на ООН на Ийст Ривър в Ню Йорк.* [* Авторова бележка №237: източник на цитата от Библиографията – 35‚ S.81] Гари Алън пише в „Книжата на Рокфелер“: _„Повече от петдесет години за Рокфелерови решението на този проблем е ясно като бял ден: да се създаде световно правителство, което да се контролира и да се направи така, че то да господства над всички останали.“_* Речено – сторено! [* Авторова бележка №238: източник на цитата от Библиографията – 35‚ S.80] Подобен „Нов световен ред“ (каквото без съмнение е създаването на ООН) не означава за CFR основаване на безобиден клуб за водене нас дебати. По-скоро целта е международно господство над въоръжените сили, оръжията, съдилищата, данъчните власти, училищата, правителствата и всичко друго на тази земя. Гари Алън подчертава: _„Рокфелерови ще продължават да отглеждат своето бебе, докато то се сдобие с всички права за упражняване на властта и още повече дори. Няма съмнение, че „Новият световен ред“, към който се стремят тези хора, няма да е република обвързана с Конституцията, която да ни гарантира повече свобода и където правата на гражданите ще бъдат защитени от един тираничен „Голям брат“. „Новият световен ред“, който Рокфелерови имат предвид, е световна диктатура.“_* [* Авторова бележка №239: източник на цитата от Библиографията – 35‚ S.81f] Разбира се, трябва да е ясно, че всички създадени дъщерни организации преследват целта за изграждането на „Нов световен ред“ с изключителна политическа целеустременост и почти неограничени финансови средства. С други думи: който има парите, владее властта, а които разполага с властта, има правото и определя политиката в света. Джеймс Варбург, член на CFR, споделя на 17 февруари 1950 г. пред Сенатската комисия по външните работи следното: „Искате или не, ние ще създадем световно правителство – чрез покоряване или споразумение.“ __Коментар на съвременната политическа действителност (март 2003)__: Изказването на Джеймс Варбург може да се вмести в политическия пъзел на съвременната действителност, ако през март 2003 г. ООН трябва да избира между мира и войната, въпреки че САЩ предварително заявиха възможността за самостоятелен военен ход срещу Ирак. Дали се говори за война в Ирак в момент на военна мобилизация или може би за нея вече е взето решение? Колко политическа власт има ООН и какъв е смисълът от тази организация, ако тя всъщност се оказва недееспособна при решаване на сериозни проблеми и ако властимащите в Белия дом я третират като по-добра общност за дебатиране? Преди избухването на втората война в Ирак ООН проведе дълги и трудни преговори – без резултат! По това време известният професор Майкъл Дойл, специален съветник и стратег на ООН, казва: „От Кубинската криза през 1961 г. не сме преживявали толкова драматични времена. Не става дума само за война и мир. Става дума за ново създаване на глобални отношения на силите.“* [* Авторова бележка №240: източник на цитата от Библиографията – 127, S.70] Малко по-добра формулировка и по-дипломатично перифразиране в глобалната борба за власт за Ново световно правителство под покрива на ООН? Все още добре се помни упоритата битка на САЩ и най-близкият им съюзник Англия. Месеци наред политически спорове и дипломатически усилия в борбата за гласове, за да се получи в крайна сметка „благословията“ на ООН за война в Ирак. Допълнително напрежение създаваха манипулативните, яростни упреци към Old Europa, която начело с Германия и Франция търсеше мирно решение, с което позицията за мирно и по дипломатичен път разрешаване на проблема получи голямо политическо одобрение и подкрепа от Европа. В Хартата на ООН се казва, че военно действие срещу дадена държава може да се узакони само чрез решение на Съвета за сигурност, което категорично би обявило агресията на САЩ и техните съюзници като нарушение на международното право. Единственото изключение, оправдаващо войната, са отбранителните действия на Америка, ако Ирак я нападне, което както е известно, не се случи! Когато стана ясно, че президентът Буш ще действа чрез ООН, Съединените щати изведнъж изплатиха дълговете си към световната организация – не по-малко от 582 милиона долара! В началото на конфликта се създаде впечатление, че в ООН цари единодушие. С категоричните 15 на 0 гласове в Съвета за сигурност през ноември 2002 г. Ирак беше заплашен с явни санкции, ако не предприеме незабавно пълно разоръжаване. САЩ сметнаха, че резолюция 1441 им дава достатъчно правно основание, за да започнат война срещу заклетия си враг. Британецът Тони Блеър и Испанецът Хосе Мария Аснар придумаха американския президент да внесе друга резолюция, която щеше да установи, че Саддам Хюсеин не е спазил резолюция 1441. Това беше резолюцията за войната. В ход влезе дипломацията и през следващите месеци до началото на 2003 г. все повече се увеличаваха гласовете в света против евентуална война срещу Ирак – която изглежда вече беше решена от САЩ и Англия. Все по-очевидно ставаше, че Ирак, поне във военно отношение, не заплашва чак толкова много световната сигурност, както се прокламираше през цялото време от медиите. Продължилото месеци наред търсене на експертите на ООН също не намери категорично доказателство, че Ирак разполага с оръжия за масово унищожаване, което по някакъв начин щеше да оправдае предприемането на военни действия от САЩ и съюзниците им. След като Съединените щати и съюзниците им разбраха, че няма изгледи за нова резолюция в Съвета за сигурност на ООН, се стигна до извода, че не е нужно вече съгласието на световната организация – какво по-лесно от това! Американското правителство дори отправи официални обвинения към ООН за бездействие и ако не беше предприело хитра маневра с речта на президента Джордж Буш на 17 март 2003 г., в следващия момент щяха да последват съдбоносни протести срещу военната агресия. >> Групата на Билдербергите Организацията е създадена през 1954 г. с привидната цел да коригира международните връзки на САЩ в рамките на западния съюз. След учредяването на групата всяка година са поканвани между 60 и 80 американци и европейци, за да дискутират неотложните проблеми в света. В групата на Билдербергите участват видни политици, икономисти, бизнесмени, финансисти и дипломати. Наименованието на организацията идва от името на хотела, Hotel de Bilderberg в близост до холандското селище Остербек, който е избран от принц Бернхард Холандски като дискретно място за провеждане на заплануваната среща. Принц Бернхард е главен говорител и организатор на групата, преди да се наложи да се оттегли заради скандала Локхийд. Негов заместник става английският лорд Хоум.* [* Авторова бележка №241: източник на цитата от Библиографията – 42, S.181] Този център на властта, по-могъщ от Вашингтон, Москва, Париж или Берлин, заседава зад херметически затворени врати – нито един журналист няма достъп до тайната среща на стотината членове на Билдербергите, сред които са: Хелмут Шмид, Валтер Шел, Хенри Форд ІІ, Джовани Аниели, Ставрос Ниархос, Франц Йосиф Щраус, принц Филип, Едмонд Ротшилд и Маркус Валенберг. В кръг от познати, при напълно спокойна обстановка и без присъствието на обществеността, се обсъждат обществените интереси и участниците се разделят с директиви в джоба – ясни предписания от династия Рокфелер, които намират отражение във вътрешната политика на страните членки на НАТО.* [* Авторова бележка №242: източник на цитата от Библиографията – 41, S.203] _„Конференциите на Билдербергите са неофициални и неформални частни дискусионни кръгове на високопоставени личности от цял свят, които биват канени as personam. Конференциите нямат установена организационна структура или статут и поради това не се изисква членство, Те се провеждат с цел обмяна на мнения от участниците. Тъй като не става дума за официални мероприятия, Федералното правителство не разполага с допълнителни сведения освен специалната информация за медиите.“_ Това беше „елегантното“ и нищо неказващо изказване на Федералното правителство по повод запитване на народния представител Клайнерт и фракцията на Зелените за целите и темите на 36-та Конференция на Билдербергите през юни 1988 г. Все пак Хелмут Кол не взе участие в един частен турнир по голф, а в тайна конференция, на която присъстваха Дейвид Рокфелер, Хенри Кисинджър, кралица Беатрикс, както и други високопоставени политици, дипломати, международни банкери и индустриалци.* [* Авторова бележка №243: източник на цитата от Библиографията – 41, S.202] >> Тристранната Комисия Тристранната Комисия (The Trilaterla Commission) се свиква редовно от началото на 70-те години на миналия век. Трите страни са Северна Америка, Европа и Япония. Повечето от членовете й членуват също в CFR, RIIA, ООН, Билдербергите или Римския клуб. Учредителното събрание е свикано от Дейвид Рокфелер, ръководната личност в Съвета по външни отношения и председател на управителния съвет на Чейз Манхатън Банк. Когато Дейвид Рокфелер кани 200 водещи банкери, бизнесмени, политици и профсъюзни водачи от цял свят да образуват заедно с него транснационална планова комисия, човек трябва да е наясно, че подобна покана е равносилна на заповед, издадена от владетел.* [* Авторова бележка №244: източник на цитата от Библиографията – 35, S.110] За директор на Комисията е избран не кой да е, а Збигнев Бжежински, функционер на CFR, който по-късно работи и като държавен съветник по сигурността на американския президент Джими Картър. В статия за списанието на CFR Foreign Affairs Бжежински пише: _„Светът вероятно няма да се обедини (доброволно) под един общ светоглед или едно суперправителство. Сега единствената надежда е, че той ще действа, изхождайки от общата грижа за собстбеното му оцелябане...“_* [* Авторова бележка №245: източник на цитата от Библиографията – 35, S.111] Бжежински бързо стига до извода, че доброволното обединение няма да се постигне в недалечно бъдеще, време е да се опита по друг начин. Как трябва да изглежда различният метод? Казано с прости думи, налагане на точно такъв контрол на държавите, какъвто искат привържениците на световното правителство, под предлог, че се решават икономически, екологични или енергийни проблеми.* [* Авторова бележка №246: източник на цитата от Библиографията – 35, S.111f] Впрочем офицерът от ЦРУ Милтън Катц и Дейвид Рокфелер се запознават през 1972 г. с тогавашния губернатор Джеймс Ърл Картър от Джорджия и го привличат в Тристранната комисия. За да влезе след това фаворитът на Рокфелер и в Белия дом, грижата имат други двама членове на Комисията: Сайръс Ванс и Збигнев Бжежински. Те „утъпкват“ пътя на Картър към президентския пост.* [* Авторова бележка №247: източник на цитата от Библиографията – 41, S.203f] Гари Алън пише в „Инсайдърите“ за Тристранната комисия: _„Тристранната комисия е създадена от Дейвид Рокфелер, за да накара международните си приятели да използват личното си влияние над правителствата в техните страни и да спазват „правилния“ курс, а именно по пътя към голямото сливане. И ако дадена страна евентуално пренебрегне тези предупреждения и отдава прекалено много внимание на „вътрешните“ си грижи, много скоро ще се окаже вероятно в толкова тежка криза свързана със снабдяването с хранителни стоки, горива и финансови ресурси, че голямата икономическа депресия от тридесетте години ще и се стори като полъх през Обетованата земя.“_* [* Авторова бележка №248: източник на цитата от Библиографията – 35‚ S.113] >> Римският клуб и Комитетът на 300-те Двете организации са свързани и са взаимнозависими. Интересно произведение по темата е книгата на Джон Коулмен „Комитетът на 300-те“. Името Club of Rome (COR) няма нищо общо нито с град Рим, нито с Ватикана и католиците. Организацията се състои от най-старите фамилии на „Черната аристокрация“, и 13-те топ илюминатски фамилии на Америка. Римският клуб може да се определи и като обединение от организации на англо-американски финансисти и старите фамилии на ,Черната аристокрация“ от Европа и най-вече на т.нар. „аристокрация“ от Лондон, Генуа и Венеция. Техният код за влияние в света е умението да предизвикват и организират тежки икономически рецесии, понякога и депресии. Римския клуб има и собствена тайна служба. Освен това е свързан с ИНТЕРПОЛ на Дейвид Рокфелер. Всички американски тайни служби също работят в тясна връзка с клуба, както и КГБ или МОСАД. Една-единствена тайна служба – източногерманското ЩАЗИ – остава извън неговата сфера на действие.* [* Авторова бележка №249: източник на цитата от Библиографията – 23‚ S.30; 25, S.164] Д-р Джон Коулмен смята, че ,Черната аристокрация“ основава „Комитетът на 300-те“, от които произлизат всички важни тайни общества. В своето произведение д-р Коулмен назовава няколко фронтови организации на „Комитетът на 300-те“. Една от тях е Германският фонд Маршал. Коулмен пише следното: _„Въпреки че съществува повече от 150 години Комитетът на 300-те придобива съвременната си форма едва пред 1897 г. Той винаги е бил известен с това, че командва организации под прикритие, като например RIIA. След като е било решено да се контролира една суперкорпорация в Европа, RIIA основа института „Тависток“, който пък създава НАТО. В продължение на пет години Германският фонд Маршал финансира НАТО. Член и председател на Германския фонд Маршал е не някой друг, а самият Дейвид Рокфелер.“_* [* Авторова бележка №250: източник на цитата от Библиографията – 23‚S.66f] Римския клуб може да се разглежда като фронтова организация. За него Коулмен пише във връзка с Германския фонд Маршал следното: _„... Римският клуб и финансистите му с името Германски фонд Маршал са две високо организирани съзаклятнически организации, които действат под прикритието на Организацията на северно атлантическия договор (НАТО). Повечето от ръководните кадри на Римския клуб са назначени от НАТО. Римският клуб формулира всичко, което НАТО представя като своя политика и чрез действията на единчлен на Комитета на 300-те, лорд Питър Карингтън е в състояние да раздели НАТО на две фракции, едно политическо силово крило и предишния военен алианс._ _Римският клуб все още е един от най-важните външнополитически лостове на Комитетът на 300-те, друг са Билдербергерите. Римският клуб е създаден през 1968 г. от стабилното ядро на групата Моргентау, в резултат на телефонен разговор на междувременно починалия Аурелио Печеи, който има нов, спешен подтик за ускоряване на плановете за Единно световно правителство, което сега се нарича Нов световен ред.“_* [* Авторова бележка №251: източник на цитата от Библиографията – 23,S.28f] Днес Римският клуб се определя често и като научен филиал на илюминатите. Това се дължи на факта, че най-подривните*1 от всички плановици на бъдещето последват призива на Печеи. Те се стичат от всички краика на света: Съединените щати, Франция, Швеция, Великобритания, Швейцария и Япония. В годините между 1968-а и 1972-а Римският клуб става контактна група от учени от New Science, глобалисти, футуристи и интернационалисти от всякакъв тип. Книгата на Печеи Human Quality полага основите на доктрина, която политическото крило на НАТО приема за своя.*2 [*1 Авторова бележка №252: Subversion: lat; meist im verborgenen betriebene, auf den Umsturz der bestehenden staatlichen Ordnung zielende Tätigkeit] [*2 Авторова бележка №253: източник на цитата от Библиографията – 23‚ S.29] Следващите твърдения повече от ясно разкриват „хуманитарните“ идеи на Римския клуб. На среща на клуба през март 1982 г. в Париж Аурелио Печеи, основателят на СОR, прави следното изказване: _„Хората са като насекоми. Те профилират твърде много... Назряло е времето да се подложи на изпитание концепцията на нациите, кои са пречките по пътя към световна диктатура. Християнството ражда горди хора и търговско общество, което не създава нищо друго освен мъртва култура, класическа музика и съкрушителни числа на хартия.“_ _„... все по-малко хора консумират все по-малко и се нуждаят от все по-малко услуги, независимо при какви обстоятелства.“_ Това преобръща с главата надолу сегашното действително състояние на нещата в съвременното общество. В консуматорското ни общество без всякаква мяра все повече хора се стремят към все повече материални блага. На дневен ред са опиянението от пазаруването и натискът на консумацията. Тук става ясно, какво „високо“ мнение има Печеи за хората. С това се свързват и главните цели на Римския клуб: __да се ограничи индустриалното развитие, да се прилага целенасочено научното изследване и при необходимост да се скрие от „масата“ (насекомите), да се обезлюдят градовете, особено бившите промишлени градове на Северна Америка, да се разположи населението в селски територии, да се елиминират около 2,5 до 3 милиарда души, да се възпрепятстват политическите противници на COR, да се дестабилизират икономиките, да се подклаждат класови и расови войни и така нататък.__ Става ни ясно, че различни „посветени“, както в случая Печеи, са знаели как изглеждат бъдещите планове на могъщите организации за 20. и 21. век, а от друга страна, виждаме колко подробно са разработени плановете на различни „експерти“ от различни взаимосвързани организации – в света (на политиката) няма нищо случайно! Някои от посочените господа, като например Збигнев Бжежински, Самюел Хънтингтън и други, ще бъдат по-подробно анализирани във втори том. __Коментар на съвременната ситуация в САЩ:__ Вече обърнахме внимание на драматичните последици от създаването на Федералния резерв от международните банкери. Наред с финансовия и икономически банкрут, в които са затънали Съединените щати, не бива да забравяме и духовното и морално падение, което навярно не се появява случайно в развитието на дадена нация. Европа и Германия в никакъв случаи не правят изключение по споменатите въпроси – напротив! Комплименти за Оруел („1984“)! Броят на безработните е ужасяващо голям, да не забравяме, колко много хора живеят далеч под границата на бедността. Особено САЩ могат да отбележат върхови постижения в това отношение! Превръщането на градовете ни в места на страха и ужаса, милиони бездомници, все повече случаи на правителствена корупция, които показват ужасяващите размери на интервенция и манипулация на правителствения апарат. Властимащите водят за носа не само Съединените Щати (те обаче са на първо място), но и всички големи индустриални държави и дърпат конците зад кулисите, а след даден голям крах разполагат вече с правилното „лечение“: Единното световно правителство. > Заключение >> Има ли световен заговор? Изпълняват ли се вековните, отчасти и хилядолетни пророчества, които предсказват ясно голям обрат, преломно време с много катаклизми и световни военни конфликти (Трета световна воина)? Във всеки случаи миналото потвърждава, че голяма част от предсказанията са настъпили! Ако се вярва на пророчествата, големите обрати, природни катастрофи и войни все още предстоят. Няма съмнение, че ние вече се намираме в началото на този драматичен край, който ще бъде последван от едно ново начало. Светът няма да загине, трябва да си избием от главите тази ужасяваща мисъл! Атаките в Ню Йорк, последната война в Залива или хилядолетният конфликт около Ерусалим, които става все по-драматичен, дават достатъчно основание да се гледа много сериозно на древните пророчества – те всъщност сигнализират за стартовия изстрел на времето на промяната и на световните преобразования, които се изразяват във войни, природни катастрофи, болести и епидемии. Колкото до предсказаната Трета световна война, човек не трябва да си представя война подобна на Първата или Втора световна война, а навързани едно за друго (като брънките на верига) различни събития, които се простират в дълъг период от време (около десет до петдесет години). До днес ние сме изправени пред загадката, как така древните жреци, различните ясновидци и пророци, като Нострадамус ясно и точно са виждали бъдещето! Друга хилядолетна характеристика на политическата действителност е взаимната зависимост между религия и масонство. Скритите причини за съвременната политика – конфликтът между авраамовите религии около кризисния регион на Близкия Изток и Ерусалим – датират отпреди хиляди години. Само поглед назад в миналото и търсенето на корените на авраамовите религии може да ни даде правилната гледна точка по отношение на съвременната световна политика. Запознае ли се човек с хилядолетните спорове между църквата и антицърквата за личността на Исус, разбира, че различните становища на могъщите организации до ден-днешен оказват влияние на политическите действия в света! Трите големи религиозни общности чрез самопровъзгласеното си право на абсолютност се стремят в крайна сметка към теократично господство! Не бива да забравяме, че между появата на Мохамед – великия пророк на исляма – и времената на Авраам, Давид, Моисей и Гилгамеш, са минали няколко хиляди години. Без съмнение най-голямата пречка по пътя към откриване на истината за Мойсеевите книги са големите периоди от време е от порядъка на много векове – през които продължава написването им. Освен това през всичкото време влияние оказват и съответните идеологии, което със сигурност е довело до промени. В настоящата книга подробно беше представен един нов аспект във връзка с началото на староеврейската история, от която по-късно произлизат християнството и ислямът – делото на библейските патриарси (например Авраам, Йосиф, Моисей, Исус и т.н.) в древен Египет. Какво взривно вещество предлага Старият завет за авраамовите религии и в настоящето, става ясно едва, след като човек проследи и сравни историята на библейските родоначалници от египетската хронология. Животът и делото на всички велики и значими библейски личности са свързани в огромна степен с египетското фараонско царство. Много легенди и повествования в Библията са заети несъмнено от древната шумерска и египетска история. Големите царства на Давид и Соломон вероятно никога не са съществували (както Библията ги представя), което се потвърждава и от най-новите археологически находки! Научните открития дават основание на учените да предполагат, че никога не е имало изселване на еврейски племена от Египет. Ханаан също не е бил жестоко поробен, както се описва в Книгата на Исус Навин. Царствата на Давид и Соломон в Ур никога не са съществували в описаните мащаби. Израилските владетели са царували само над „незначителни части от крайните региони.“* [* Авторова бележка №254: източник на цитата от Библиографията – 23‚ S.29] А преселението от Египет? Погледнато чисто научно, вероятно израилтяните никога не са предприемали толкова мащабно напускане на Египет, както се твърди в Библията. Повечето учени днес споделят мнението, че става дума по-скоро за малка група от хора. По всяка вероятност поради тази причина подобно събитие изобщо не се споменава в египетската хронология! Най-оспорвани дебати предизвикват неизяснените факти за Моисей и Исус! По отношение на Давид и Соломон чрез съпоставяне с египетската хронология установихме, че те двамата в действителност биха могли да са египетските фараони Тутмос ІІІ и Аменофис ІІІ! Не е трудно да се разбере какви последици би имало това за трите големи религиозни общности и поддържаните от тях до наши дни претенции за абсолютност. Невидимата нишка продължава да преминава през различните могъщи ложи и в крайна сметка е коренът на всички световни политически конфликти и кризи. От друга страна, в настоящия момент едно явно и потвърдено от доказателства разбулване на истината за библейските герои Моисей и Исус би могло да доведе в политическо отношение до „експлозия“ с нежелани размери. Предвид на това подобно разкритие в този момент ще е може би дори твърде неблагоприятно и само би наляло масло в огъня на и без друго горящия в буйни пламъци Близък и Среден изток! Като се има предвид колко систематично и успешно религиозните системи със своите полуистини са водили хората за носа хилядолетия наред, трудно може да си представи човек, че милиарди вярващи биха приели истината, дори и да е подкрепена със солидни веществени доказателства. Истината предполага прозрение и знание. От друга страна, имаме поемане и контрол на финансите от същите кръгове, които изопачават историческата истина: През 18. и особено през 19. век заплануваната централизация на финансовите магнати играе важна роля. В това отношение особено явно се очертава решаващото им влияние през миналите векове върху политиката, войните и мира. Не може да не се признае, че светкавичният възход на фамилията Ротшилд играе важна роля в този процес. След умелия стратегически ход свързан с битката при Ватерлоо, Ротшилдови реализират огромни печалби. След поражението на французите династията Ротшилд поема в Париж контрола над Франция, а в Лондон Натан Ротшилд влияе на британския парламент чрез контрола върху Националната английска банка.* [* Авторова бележка №257: източник на цитата от Библиографията – 24, S.58f; 27, S.82f] Както успяхме да се убедим, най-голямото завоевание на частните банкери е основаването на Федералния резерв (FED) в Съединените щати в началото на 20. век. Въвеждането през декември 1913 г. на системата на Федералния резерв (частната Централна банка на Америка) помага на международните банкери да се домогнат напълно и изцяло до финансовия контрол над Съединените щати. Паул Варбург става първият председател на Федералния резерв.* [* Авторова бележка №258: източник на цитата от Библиографията – 27,S.90f] С този акт американската държава е изложена на произвола на националните банкери, инструменти на транснационалните тайни организации. От този момент Съединените щати се превръщат в инструмент на международните банкери. Ако някои се съмнява, трябва само да проследи развитието на историята. Налага се из основи да преосмислим нашата ограничена, предварително изградена представа за света, внушена ни още в училище и в университета от учителите ни по история! За да разберем по-добре историографията, особено на 20. век, ще я осветлим по-подробно във втория том, но трябва да имаме предвид основното правило: Писаната история, както и историческото настояще се обяснява чрез свързването на църква, световна политика, тайни общества и финансови магнати! Наред с болшевишката революция, която по всяка вероятност е нарочно инсценирана и финансирана, съществена причина за Първата световна война е изпадналата в дългове икономика. Скоро след това се стига до Втората световна война. Тя става възможна само благодарение превъоръжаването на Германия. Същите сили, които разрушават Германия, тайно отново я въоръжават. (Повече по въпроса във втори том!) Създаването на други организацииСъвет по външни отношения (CFR), Кралски институт за международни отношения (RІІА), групата на Билдербергите, Тристранната комисия и ООН служи за свързването на висшестоящите организации, като например групата The Round Table. Пред обществеността CFR и Тристранната комисия минават официално и явно за най-влиятелните организации в САЩ и същевременно са маша на Великата ложа. Тук трябва да отбележим, че посочените организации дават само най-обща представа. С това се онагледява колко е обвързана световната политика. Съществуват много други, свързани със съответните фронтови организации, подчинени организации, на които не е нужно да се спираме. Досегашният кратък обзор е достатъчен, за да проследим връзките и системата на задкулисната политика в началото. Въпреки че различните групировки действат автономно, те всички служат в крайна сметка на една и съща цел. Пределно ясно го показва фактът, че мнозина високопоставени личности членуват едновременно в няколко организации – „невидимо“ преплитане и обвързаност! Описаните току-що организации и техните взаимовръзки дават най-груба представа за зависимостите в световната политика. През изминалите десетилетия се изписа много за _световен заговор, Единно световно правителство и Нов световен ред_ – усилията за постигането на тези цели без съмнение са в пълен ход. Възможно ли е изобщо реализирането на подобна цел? По този въпрос мненията се различават коренно! Според автора категорично трябва да се отрече съществуването на тайна власт, постигнала световно господство! Очевидно има множество могъщи организации, и то от векове, които се стремят към глобално господство. Проникването на различните организации в политиката, икономиката, религиите и тайните общества особено през последните десетилетия е довело до едно голямо и вече необозримо преплитане. Хаосът, създаден по този начин на планетата, е негов характерен, главен признак! Всяка идеология, която не действа съгласно най-висшите космически закономерности, в края на краищата е обречена на провал, защото не съблюдава закона за причинността (закона за причината и следствието) – _каквото посееш, това ще пожънеш_: хаос! Колкото и просто да звучи последното изречение, не е толкова лесно да се формулира точно! В основата е точно тази идеология – _ред чрез хаоса или контролируем хаос_ (поробване на човечеството) – за която се твърди, че е идеология на илюминатите, глобалния образ на много стремящи се към световно господство организации! Всички те в крайна сметка са допринесли за създаването на всеобщ хаос, който напълно е излязъл от контрол – от техния мечтан _Нов световен ред_ изглежда се е получил _Нов световен безпорядък_. Трябва да се съмнява човек обаче, дали различните водещи групировки вече са го забелязали. Ето защо всички надежди за спасение на света са чиста фантазия! Констатацията не трябва да създава песимистични настроения за края на света, а да вдъхне надежда! Настоящето, силовите структури, световните конфликти, войни и природни катастрофи са описани вече точно преди векове и хилядолетия – от осъзнаването на едно по-висше познание! Говори се за преломен момент – циклична най-ниска точка – към която сме се насочили, която обаче ще бъде последвана от _ново време_ на мир. Дори може да се говори за _съвсем нормален_ цикличен процес (прецесионен цикъл), в които е човечеството понастоящем. Във втори том тези взаимовръзки ще бъдат засегнати още веднъж. Преди бавно да спуснем завесата пред първи том, да насочим още веднъж вниманието си към Йоан от Ерусалим, един от предците основатели на Ордена на тамплиерите, който пророкува още през 11. век за днешното време: 340 _„Когато започне хилядолетието, идващо след хилядолетието, ще настъпи мрачен, таен ред. Омразата ще е неговият закон, а отровата – неговият меч. Той ще ламти за все повече злато и ще наложи властта си над целия свят. С кървава целувка редът в договор ще свърже своите слуги..._ _Когато започне хилядолетието, идващо след хилядолетието, земята на много места ще се разтърси, а градовете ще изчезнат. Всичко, построено без мъдростта на мъдреците, ще е под заплаха и ще бъде разрушено. Калта ще покрие селата и земята ще се разтвори под дворците. Но човекът, обсебен от гордост, твърдоглав ще остане. Той няма да чува предупреждението, което земята отново и отново му отправя...“_ Въпреки всички предупреждения, пророчествата изглежда се сбъдват. Пример ни дават без съмнение двете световни войни на 20. век и свързаната с това задкулисна политика, която ще бъде основна тема във втори том. >> Кратък преглед на втори том В прехода към втори том ще разгледаме между другото задкулисната политика, свързана с руската революция и Първата световна война. Заключенията и резултатите от Версайската „мирна конференция“ и решенията от Версайския договор всъщност поставят основата за нова световна воина. Английският парламентарист Артър Понсонби казва, че _„между 1914 и 1918 година в света би трябвало да е имало повече предумишлени лъжи, отколкото по всяко друго време в човешката история.“_ Той би трябвало изрично да спомене 1919 година, както и Версайския договор, и можем да сме сигурни, че тайно/негласно го е правил. Въпросните преднамерени лъжи са валидни и във връзка с Втората световна война и още повече по отношение по-нататъшното развитие на политическата световна история чак до наши дни. Решаващо значение в протичащия процес има влиянието на медиите. Днес телевизорът е най-успешното средство за комуникация и се използва за манипулиране на хора и цели нации, за създаване на идеали, сформиране на мнения и превръщане на хората в идеологически глупаци. Американският автор Дес Грифин много точно отбелязва следното: _„Как се променят идеалите на една нациа? Е, нужно е само да се промени това, което се преподава в училищата, колежите и университетите, в църквите и масмедиите.“_ Телевизорите заместиха през 20. век църковните олтари, макар че и те въпреки големите заблуди все още се котират учудващо добре. В нашите холове меката мебел удобно е ориентирана към телевизионния „олтар“ – към светая светих – който доста часове през деня каканижи своите послания към зрителите. Хората искат сами да определят, какво да правят, стига да не са принудени. Принудата не е идеалното средство, защото в случая те се примиряват против волята си. Много по-лесно и ефективно е, когато участват по своя воля, доброволно. Цялата реклама и идеологическите кампании са изградени на този принцип. За дългосрочните цели са необходими определени рафинирани методи – невидими, – които имат по-скоро психологически характер и към които спада и т.нар. водене на психологическа воина. Точно в този аспект методите, използвани от властимащите, за да управляват хората, са се променили решително. С други думи, прилаганите методи са променени, за да продължи поробването на хората и успехът е изключително голям, въпреки че голяма част от гражданството си мисли, че е образована, самостоятелна, свободна и независима. Особено през последните десетилетия на миналия век изследванията за воденето на психологическа воина бележат неудържим, победоносен ход, който остава обаче невидим за широката общественост. Традиционните и общоприети форми на война са минали на втори, трети план, за да се манипулират и контролират цели групи от населението, цели държави. По-лесни, бързи и резултатни са бедствията, природните катастрофи (наводнения например), формите на икономическа война и биологичните оръжия. Икономическото ембарго след войната в Залива срещу Ирак костваше повече от един милион жертви. В много други страни по света се разиграва една и съща схема, скрита и невидима за световната общественост – подкрепят се например финансово опозиционни групировки, за да се предизвикат по този начин размирици и недоволство, да се стигне до граждански войни и накрая се свалят правителства. Падне ли дадено правителство, срине ли се страната, намесват се задкулисните играчи от световната политика, дават огромни финансови помощи за възстановяване и смятат (според тяхната гледна точка), че имат пълното право да налагат собствените си политически интереси – ето ги „модерните“, невидими войни на съвременния ден. Все по-целенасоченото използване през последните десетилетия на електромагнитни вълни за различни тайни и военни операции е също толкова лошо дело от страна на заинтересованите организации, с което засягат физическото и психическо здраве на цели народи. Властимащи с познания в областта на психологията знаят, че диктатура, която се основава на физически терор, създава предпоставки за голямо противодействие, което рано или късно може да стане толкова мощно, че да помете терористичния режим. Макиавели още преди векове го отбелязва. Много по-ефективна и трайна е диктатурата на психологическа и икономическа основа. Двата основни стълба на подобна диктатура са централизирана система на възпитание, т.е. по възможност държавни училища вместо духовни училища и оборотна икономика, базирана на кредити и дългове. С помощта на централизирана система на задлъжняване хората от народа са до такава степен поробвани духовно и обвързвани материално, че в сравнение с нея оковите и стените изглеждат дреболия. Възпитателните методи могат да стигнат дотам, че да постигнат почти онова състояние, което ние в окултизма наричаме „окултно пленничество“. Възможно е дори в рамките на демокрацията да се изгради диктатура. Така например ние не можем да определим сегашната ни държавна форма като демокрация, а като диктаторска демокрация (!) – едва ли може по-добре да се опише системата, в която живеем понастоящем! _„Тези, които контролират възпитателната система, ще управляват цялата нация в продължение на няколко поколения. Рокфелерови имат господстващо влияние върху развитието на американската възпитателна система от пет или шест десетилетия. Религията също се използва като важно средство за формиране на общественото мнение. От много години династията Рокфелер финансира Union Theological Seminary в Ню Йорк, направил вече доста за социалистическо-фашисткото инфектиране на духовността и разрушаване на стария смисъл на християнството.“_ С помощта на централизирана възпитателна система с учители чиновници и цензурирани учебници се поставя идеалната основа за поробването на даден народ. За да останат обаче вече поробените в това състояние, след напускане на училище и университета те трябва да бъдат дообработени от „свободната преса“, която в съответствие с _Протоколите_ (глава 5), управлявана почти изцяло от невидимото световно правителство, бомбардира непрекъснато народите със смесица от заблуди, лъжи и лицемерие. За поддържане на _диктатурата_ в западните демокрации, хората трябва да бъдат обработвани с лъжи дотогава, докато започнат да ги смятат за истини. Най-черната глава от историята на Германия – Втората световна война – същевременно е частта, която се нуждае от най-много изясняване. Как така например беше възможно германският военен апарат, тотално сринат и унищожен, познат ни от края на двадесетте на миналия век, само за няколко години отново да се възстанови до един от най-силните в Европа? Известно е, че Германия начело с Хитлер е значително подпомагана финансово и икономически, чак до първите военни години на Втората световна война! Разглеждането на задкулисната политика по темата е от основно значение, най-вече по отношение на политическото настояще на Германия и политическата й свобода на действие. Влиянието на съюзниците САЩ, Русия, Англия и Франция до днес има големи измерения във Федералната република – преди всичко САЩ. _Случвало ли ви се е да обърнете внимание, че има само една конституция __за__ Федерална република Германиа, __а не__ Конституция __на__ Федерална република Германия?_ В тази връзка ще се тематизира цитираната толкова много свобода на мнение и изказване (!), която уж има в Германия. Особено значение ще бъде отделено на темата за политическата действителност във връзка с атентатите на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк и втората война в Ирак. Атентатите и досега не са намерили отговор на основни въпроси. Американските доказателства по отношение на виновниците за събитията са доста съмнителни. Много открити въпроси има и за атаката срещу Пентагона. Докладът беше цензуриран от американските тайни служби още в деня на атентатите. Сбъдват ли се древните пророчества, които говорят за Трета световна война или Апокалипсис с дългосрочни воини, катаклизми и големи природни бедствия? Били ли са все пак запланувани и направлявани големите световни воини, както разисквахме вече на страниците на настоящата Книга? ' Друг ключов момент е империалистическата колониална политика. Големите империалистически сили на Европа започват от 15. век да завземат систематично всички привлекателни и доходоносни територии по земното кълбо, за да създават колонии и да експлоатират наличните ресурси. Колониите са третирани като „независими“, което се оказва само друга форма на _робството_. Следват войни за независимост, които хвърлиха много държави в нищета и хаос. След обявяване на независимостта си, изостаналите страни нямат достатъчно собствени сили за възстановяването си. Отново се стига до кредити от бившите господари, които при великодушното им отпускане поставят съответните условия – дяволски план, както историята на много страни го показва и сега! Третият свят – колониалната политика, правителствени преврати, революции и гладът – е голям гешефт, голям супермаркет за могъщите на Земята! Историята на колониалната политика и на Третия свят обяснява много добре системата, която великите сили прилагат, за да манипулират и управляват човечеството с определена цел. Големите стратези на световната история действат според изпитания принцип: __„Разделяй и владей!“ (Divide et impera!)__ От почти два века той се прилага много успешно по цялата планета. Чрез война дадена страна и народът й се разделят на два лагера, на две враждебни страни. За да не станат жертва на врага, гражданите по принуда приемат господството на политиците. Те дори не подозират, че скрита зад кулисите на двата лагера действа една и съща сила, която финансира и контролира и двете страни, и всъщност управлява политиката на цялата страна, владее индустрията и суровините и т.н. Създава се конфликт, при който хората, от една страна, или една етническа група воюват помежду си, а не срещу истинските инициатори. Създателят на конфликта, който дърпа конците задкулисно и в ролята си на подстрекател остава скрит, подпомага и двете страни. По този начин е сигурен, че равновесието на конфронтиращите се сили е гарантирано, а от друга страна, печели яко от финансирането на конфликта (война, революция). Не е вярно обаче, че има само Първи, Втори и Трети свят – от много време съществува и Четвърти свят! Четвъртият свят вече е бил описван в миналото по различни начини и е назоваван с различни имена например от Джордж Оруел или Олдъс Хъксли – само че не като „Четвърти свят“. Прекрасният нов свят – „Четвъртият свят“, – в който хората са поробени и водят безсмислен, повърхностен и роботизиран живот – само че на много високо техническо ниво – е отворил „небесните си порти“ още преди много десетилетия, за да зарази цялата планета. Това е модерният свят на неограничените възможности: Mc Dollywood! Друга тема разглежда предназначението на човека и предлага решение за всеки от нас, защото страхът и песимизмът винаги са грешна рецепта! Всякакъв песимизъм във връзка с края на света или страх във всяка възможна форма пречи на възхода на човека, на развитието. Именно на този принцип – всяването на страх – действа църквата до ден-днешен. Страх от ада, от дявола или чистилището и днес все още са голата реалност при много теолози и вярващи. Човек може да се освободи от дяволския кръг, стига да разбере лъжливата същност на системата. Хилядолетните принципи на силова и държавна политика, на тайни организации и религиозно безумие служат за потискане на хората и народите. Достигнал до това прозрение, пред човека се открива простата истина, че човекът сам на тази земя е откровение на универсалната (божествена), всепроникваща енергия и в резултат на това е подчинен на законите на физическия и метафизичния свят. Космическият порядък действа в целия Макро- и Микрокосмос (закон за полярността, закон за аналогията, закон за причинността и т.н.) с помощта на различни закономерности. Чрез съответните закономерности, които подробно ще обясним във втори том, ние сме в състояние ясно да разберем истинското си предназначение. След като сме разбрали космическите закономерности, на които се подчинява цялото ни мислене и действие, ще можем да отговорим и на въпроса за смисъла на живота и Бог. Трябва обаче да разберем, че ние – човекът – сме само част от космически общ план. Защото както на човешкото тяло се вдъхва живот чрез духа, така и животните, растенията и минералите са одухотворени и пропити с живот. Цялата ни планета е изпълнена с живот и преживявания. Двата свята, физически и духовен, се поддържат от едни и същи закони. Навсякъде цари същият ред, както вътре, така и отвън, както в голямото, така и в малкото. Наред с теоретичното осъзнаване на смислен и изпълнен със знания живот в реда на нещата, като допълващата половина на едно цяло е и ежедневното практическо прилагане на придобитите познания спрямо тялото, духа и душата – изкуството на живота! C> „Единственото средство срещу суеверието е науката.“ @ Хенри Т. Бъкли C$ > Приложение 1 > Хронология Много от датите са само предположения и посочените данни са приблизителни. Всички събития, отбелязани с въпросителен знак (?) не са доказани към настоящия момент! (Използван източник: предимно Kenneth C. Davis) __4,6 милиарда години пр.Хр. до 2000 г. пр.Хр.:__ Преди около 4,6 милиарда години: Създава се Земята според геологични доказателства. (?) Преди около 3 милиона години: На Земята се появява австралопитека, човекоподобно същество, което ходи на два крака. (?) Преди около 1,6 милиона години: Еволюира прародителят на съвременния човек, които „изобретява” сечивата и „създава“ огъня. (?) Преди около 450 000 години: Анунаките населяват територията на Месопотамия (Междуречието), между реките Ефрат и Тигър. (?) Преди около 300 000 години: Чрез генни манипулации на праисторическия човек, който по онова време живее вече на Земята, анунаките създават Лулу Амелу (примитивен работник). (?) Преди около 150 000 до 75 000 години: Неандерталецът ловува, говори, грижи се за болните, практикува канибализъм и погребва мъртвите. Преди около 117 000 години: От онова време има археологически находки от Африка, които говорят за хора с анатомия подобна на днешния човек. Преди около 100 000 години: Малки групи от ловци населяват териториите в Близкия Изток от ранната епоха. Около 11 000-9500 г.: Окончателното потъване на континента Атлантида. (?) В преданията от всички части на света се посочват различни данни за времето, когато е настъпила катастрофата. Около 11 000: След като образуваните през последния ледников период глетчери постепенно започват да намаляват, в части на Древния Ориент възникват огромни територии с диворастящи житни растения. Около 10 000-8000 г.: Натуфийската култура доминира в днешен Израел; появяват се първите известни селищни могили на хората. Около 8000 г.: В Близкия Изток се заражда селското стопанство; използват се тояги за копане и се засаждат семена от диворастящи житни растения. Около 6500 г.: През този период в Месопотамия Шумерите изобретяват колелото. Около 5 508 г: Годината на сътворението на света; през 7. век в Константинопол се приема летоброенето „от сътворението на света“ и се използва от източната православна църква до 18. век след Христа. (?) Около 5490 г.: Годината на сътворението на света(?): в Плодородния полумесец хората се обединяват в селски общини, от които по-късно възникват първите градове. Постепенно настъпва суша по бреговете на Нил и се стига до строежа на първите диги и напоителни канали; те бележат началото на цивилизацията в Северна Африка. Около 4004 г. (23 октомври): Датата на сътворението на небето и земята според изчисленията на ирландския архиепископ Джеймс Ъшър през 1650 г. след Христа. (?) Около 3760 г.: Годината на сътворението според изчисленията на еврейския календар, който започва да се използва от 15. век след Христа. (?) Около 3641 г. (10 февруари): Датата на сътворението на света според изчисленията на маите. (?) Около 3500 г.: В долините на Тигър и Ефрат, където реките преливат ежегодно и отлагат нови плодородни пластове тиня, се развива шумерското общество. Шумерите започват да впрягат домашни животни за оран, отводняват полетата, напояват пустинните участъци и разорават все повече обработваема земя. Ефективното развитие на селското стопанство води до появата на първите „заможни класи“ И непознати до момента социални прослойки: жреци, занаятчии, учени и търговци. Под ръководството на жреците се заражда административна управа. Други постижения на Шумерите са превозни средства, теглени от животни и кораби с гребла, както и производството на предмети от бронз. Те създават клинообразното писмо. Около 3100 г.: Цар Мин слага начало на І династия в Египет, като основава град Мемфис, северното и южното царство. Около 2800-2600 г.: Живот и дело на Гилгамеш, Владетелят на града-държава Урук. Около 2680 г.: Създаване на ІІІ династия в Древен Египет от Джосер, които управлява с помощта на висшия чиновник Имхотеп. Имхотеп прави първите известни медицински и религиозни опити за лечение на болести. По негов проект е изградена стъпаловидната пирамида на фараона Джосер в Саккара, първата голяма каменна постройка в света. Около 2613 г.: Основаване на IV Египетска династия от Снефру. Синът му Хеопс (Хуфу) управлява в продължение на 23 години. По време на управлението му е построена голямата Хеопсова пирамида в Гиза. (?) Около 2650 г.: Хефрен управлява като трети цар от ІV династия. По времето на управлението му вероятно е издигнат големият сфинкс в Гиза. Монументът е изграден от камък и е с дължина 63 метра. Около 2500 г.: Индска цивилизация (Харапска цивилизация) __2000 г. пр.Хр. до 0 г. (начало на християнското летоброене):__ Около 2000 г.: Основаване на Асирийското царство с главен град Ашур, около средното течение на Тигър. Около 2000-1700 г.: Живот и дело на Авраам (?) Около 2350 г.: Саргон, цар на Акад (наричан също Новия Вавилон) и основоположник на Акадската династия (Акадска култура). Около 1580-1570 г.: Яхмос (Амасис І) прогонва хиксосите от Египет и полага основите на ХVІІІ династия или Новото царство. Около 1558 г.: Яхмос умира след 22 годишно царуване; като негов наследник на трона се възкачва Аменофис І (Аменхотеп І). Около 1530 г.: След повече от 20 години управление Аменофис І умира; приемникът му е Тутмос І. Той възстановява храма на Озирис в Абидос и построява първата гробница в Долината на царете. Около 1515 г.: Тутмос І е свален, властта се поема от извънбрачния му син Тутмос II, които управлява заедно със съпругата си (и негова полусестра) Хатшепсут. Около 1505 г.: Тутмос ІІ умира; Хатшепсут царува като регент на невръстния й племенник Тутмос ІІІ. Около 1487 г.: Начало на 33 годишното управление на Тутмос ІІІ, по време на което Египет достига върха на своята мощ. По време на царуването на Тутмос ІІІ се въвежда титлата „фараон“ за владетелите в Древен Египет (в превод от древноегипетски означава „голям дом“ или „палат“). Тутмос ІІІ прави опит да заличи значението на своята леля (и мащеха) Хатшепсут, като издига стени около обелиска край Карнак, посветен на нея. Около 1470 г.: Вулканично изригване на остров Тера (Санторини) унищожава минойската цивилизация с център остров Крит. Вълни с височина 30 до 50 метра заливат източните брегове на Средиземно море, наводнени са части от Египет. Впоследствие настъпват катастрофални бедствия. Предполага се, че тази култура е в основата на мита за изгубената Атлантида. Около 1450 г.: Тутмос ІІІ умира. Синът му Аменофис ІІ нахлува в Юдея и Месопотамия. Около 1408 г.: Тутмос ІV умира; негов приемник става синът му Аменофис ІІІ, последният велик владетел от Новото царство. Около 1372 г.: Аменофис ІІІ умира след 36-годишен период на управление. На престола го наследява синът му Аменофис IV (Ехнатон). Фараон Аменофис IV въвежда монотеизма в Египет. Той създава нов култ, според които се почита Бога на слънцето; в същото време по нареждане на своята първа и най-влиятелна съпруга Нефертити се противопоставя на жреците на Амон. Около 1372-1354 г.: Период на управление на Ехнатон (Аменофис ІV). Около 1354-1345 г.: Период на управление на Тутанкамон (или Тутанхамун). Около 1341 г.: Египетският войник Харемхаб се възкачва на трона. Около 1300 г.: Месопотамската писменост се явява подобрен вариант на опростеното клиновидно писмо от времето около 2500 г. пр.Хр.; създаване на Ведите; появата им се свързва с различни години. Около 1300-1200 г.: Изселването от Египет (?) Около 1300-1235 г.: Период на управление на Рамзес II. Около 1275 г.: Битката при Кадеш, решаваща победа на египтяните над хетите. Около 1260 г.: След тривековно робство на израилтяните в Египет, започва техния поход през пустинята, продължил четиридесет години. (?) Около 1246 г.: Рамзес ІІ се жени за хетска принцеса и с това сключва дълготраен мирен договор между двете сили. По време на царуването му се извършва голямо строителство: завършен е Храмът на Сети в Абидос, разширени са Храмовете в Карнак и Луксор, построен е Храмът в Тебен (Тива) със статуя на колоса Рамзес ІІ, както и скалния Храм при Абу Симбел в Нубия. Около 1235 г.: Рамзес ІІ умира след 67 годишно управление; това е период на робство, през който фараонът задължава евреите да построят два града, Питом и Рамзес. Синът му Минептах (Мернептах) е следващият владетел. Около 1200 г.: В смутните времена след края на ХІХ династия са прогонени останалите в Долен Египет евреи. Епосът за Гилгамеш, първата стигнала до нас легенда в писмен вид, е написана на шумерски клинопис. В нея се разказва за голям потоп, по време на които хората са спасени, след като построяват голям ковчег. В епоса за Гилгамеш са споменати храни като каперси, диви краставици, смокини, грозде, множество ядивни листа и стебла, мед с билки, ечемично брашно, смесено със сусам и лук. 1193 г.: Разрушаването на Троя от гръцките войски начело с Агамемнон след десетгодишна обсада. 1182 г.: Начало на ХХ Египетска династия под управлението на Рамзес ІІІ. той обединява египтяните около себе си срещу съюза на „морските народи“ – нашественици от Средиземноморието, между които филистимци, сардинци и гърци. 1150 г.: Филистимците основават пет града „на Средиземноморското крайбрежие на Ханаан. Израел започва да се изгражда като мрежа от селища в галилейската и в централната хълмиста територия. 1146 г.: Небукаднезар І управлява 23 години като цар на Вавилон. 1141 г.: Израилските войски губят повече от 34 000 войници във войните срещу филистимците. Те заграбват Ковчега на завета и го отнасят в столицата си Ашдод. (?) Около 1000-1500 г.: Разцвет на цивилизацията на маите в Южна Америка в низините на Нова Гватемала (Петен) и на полуостров Юкатан, както и в съседните Табаско, Чиапас и Хондурас. 1005 г.: Давид обединява израилските племена и сломява силата на филистимците. Ковчега на завета се пренася в Ерусалим, „в града на Давид“, столицата на обединен Израил. Давид умира; синът му Соломон поема властта. (?) 965-960 г.: Соломон управлява до 928 г. и сключва съюзнически договори с Египет и по време на неговото царуване могъществото и културата на Израил стигат връхната си точка. (?) Соломон започва строежа на „Големия храм на Ерусалим“ (?), в който се съхранява Ковчега на завета. По негово нареждане са построени нов дворец и нови градски стени. Той използва робски труд и въвежда облагането с данъци, за да финансира своите проекти. 945 г.: Либиецът Шешонк узурпира египетския трон. Той слага началото на ХХІІ династия, която господства в Египет през следващите 200 години. 928 г.: Соломон умира. (?) Негов наследник става синът му Рехабеам І (Rehabeam І). Десетте северни племена отказват да плащат отредения им данък и създават свое царство (Израил под управлението на цар Йеробеам (Jerobeam). Южното царство се нарича Юдея. 884 г.: На власт идва асирийският цар Асурнасирпал ІІ, който управлява в продължение на 24 години, през което време Вавилон и Асирийското царство достигат нов разцвет. 850 г.: Омир написва Илиада и Одисея. 776 г.: В Древна Гърция, в град Олимпия, се провеждат първите Олимпийски игри. 753 г.: Според легендата е основан Рим върху горист хълм с изглед към Тибър. 722 г.: Превземането на Самария, столицата на Израилското царство, от асирийците след тригодишна обсада. Победата е извоювана от Саргон ІІ, приемника на Салманасар V. В плен са взети 30 000 израилтяни и са заточени в Централна Азия. Те са заличени от историята („изгубените племена“ на Израил). 710 г.: Етиопски нашественици превземат Египет. 705 г.: Начало на 23 годишното управление на асирийския владетел Сенахериб, превърнал Ниневия в цветущ град. 693 г.: Асириецът Сенахериб унищожава Вавилон. 626 г.: Асирийският цар Ашурбанипал умира след 43 годишно управление, донесло на страната благоденствие. През следващите 20 години неговото световно царство ще се разпадне. 612 г.: Превземане на асирийската столица Ниневия от халдейците (Нововавилонско или Халдейско царство). Скоро след това Асирийската империя загива. 597 г.: Навуходоносор ІІ завладява Ерусалим. Цар Йоахим от Юдея е прогонен във Вавилон. Междувременно Вавилон е станал великолепен град с обществени сгради, украсени със сини, жълти и бели емайлирани цигли, с широки, виещи се улици и канали. Във Вавилон са Висящите градини на Семирамида, едно от Седемте чудеса на света от древността. 597-539 г.: В този период (вавилонското изгнание на израилтяните) вероятно са написани големи откъси от Битие (първата книга от Библията и от Петокнижието). (?) 587 г.: Падането на Ерусалим; разрушаване на Големия храм и начало на 50 годишното изгнание във Вавилон. По време на вавилонския плен за първи път са записани много от устно предаваните книги на еврейската Библия. 573 г.: Халдейският цар Навуходоносор II превзема пристанищния град Тир след 13 годишна обсада. През 568 г. той нахлува в Египет. 565 г.: Възниква Таоизмът (Даоизъм); за основоположник на учението се приема китайският философ Лао Дзъ от провинция Хонан. Принципите на своето учение древният философ описва в произведението си Дао Дъ Дзин. Откритата и либерална философия учи, че формите и церемониите са без значение и проповядва дух на порядъчност, на по-късен етап обаче изпада в култ към магията. 562 г.: Навуходоносор ІІ умира след 43 годишно управление. Негов наследник става синът му Амел-Мардук (библейският Мардук), които царува две години. 559 г.: Кир става цар на Персия. Той обединява мидяни, персийци и други племена и управлява 20 години. 539 г.: Вавилон е завладян от Персийския цар Кир. 538 г.: Кир позволява на евреите да се завърнат в Ерусалим след 49 годишното им изгнание. 528 г.: Наченките на будизма в Индия. Сидхарта Гаутама, тридесет и пет годишен принц, живял в разкош, намира просветление като аскет в пустошта. 516 г.: Отново е построен Ерусалимския храм 70 години след унищожаването му. Около 400 г.: Завършено е Петокнижието на Моисей. (?) 399 г.: Гръцкият философ Сократ е осъден на смърт чрез отравяне по обвинение, че с идеите и мислите си развращава младежта. Пред очите на своите ученици той изпива чаша с екстракт от силно отровното растение бучиниш. 347 г.: Атинският философ Платон, ученик на Сократ, открива своята академия (тя ще просъществува 847 години). 344 г.: Аристотел, ученик на Платон, отива в Древна Македония, за да преподава на сина на македонския цар Филип, Александър. 336 г.: Филип Македонски става жертва на заговор. Престолонаследник е неговият 21 годишен син Александър. Той става известен като Александър Велики и изпълнява повелята на баща си да воюва срещу Персия. 323 г.: Александър умира във Вавилон на 32 години. Властта в Египет поема един от неговите пълководци и ученик на Аристотел, Птолемей. Около 255 г.: В Александрия започва превеждането на еврейската Библия на гръцки език: Септуагинтата. 202 г.: Римските войски превземат Картаген. Това бележи началото на възхода на Римската империя като най-голямата сила в Средиземноморския регион. 64 г.: Римският пълководец Помпей завзема Ерусалим. Следва завладяването на останалите Палестински земи за Римската империя. 60 г.: Помпей, Цезар и Крас се обединяват в триумвират, който начело с Гай Юлий Цезар управлява Римската империя. Дъщерята на Цезар, Юлия, се жени за Помпей, което укрепва позициите на триумвирата. Цезар започва завоевателните си походи в Европа. 49 г.: Цезар преминава с войските си река Рубикон и предизвиква гражданска война. След победата си над Помпей през 48 г. той става едноличен владетел на Рим. Цезар преследва победения Помпей в Египет, където той е убит. Цезар остава в Египет, за да воюва по нареждане на свалената от престола Царица Клеопатра. 46 г.: След победата над опозиционните римски войски Цезар се завръща заедно с Клеопатра в Рим и е провъзгласен за диктатор. 44 г.: Юлий Цезар пада мъртъв по време на заседание на сената в резултат на организирано политическо покушение. 40 г.: Ирод е провъзгласен от Марк Антоний за цар на Юдея; през 37 г. пр.Хр. Той започва 33 годишното си управление като Ирод Велики. 27 г.: Октавиан, който променя името си на Август Цезар и управлява в продължение на 41 години, основава римската световна империя. 20 г.: Ирод Велики започва възстановяването на големия Ерусалимски храм с намерението да достигне величието на Соломоновия храм. 7-4 г.: Евентуалната година на раждането на Исус. (?) Времето, мястото и обстоятелствата около това събитие дават повод за множество спекулации и не са доказани по никакъв начин! 4 г.: Ирод Велики умира: Юдея е разделена между тримата му сина. __0 г. (началото на Новата ера) до 2003 г.:__ 6 г. сл.Хр.: Римският губернатор на Сирия, Квириний, разпорежда местно преброяване. Вероятно става дума за „повсеместното“ преброяване на населението, което се споменава в Евангелието на Лука. 14 г.: Император Август умира; престолонаследник на Римската империя става доведеният му син Тиберий. 26 г.: Пилат Понтийски е провъзгласен за прокуратор на римската провинция Юдея; през 36 г. е свален и изпратен обратно в Рим. 27-28 г.: Йоан Кръстител започва да проповядва; кръщение на Исус. (?) 30-33 г.: Евентуалната дата на разпъването на кръста на Исус. (?) Около 37 г.: Първият християнски мъченик, Стефан, еврейски последовател на Исус, е убит с камъни заради богохулство. 49 г.: Император Клавдий прогонва евреите от Рим. 54 г.: По заповед на императрица Агрипина е убит Клавдий. Шестнадесетгодишния й син Нерон започва да управлява Римската империя. 64 г.: „Големият пожар“ в Рим унищожава значителна част от града. Нерон приписва вината за катастрофата на християните и започва първото официално систематично гонение срещу тях. 68 г.: Император Нерон се самоубива; с това се слага край на 128 годишното управление на Римската империя след Юлий Цезар. 69 г.: Римският военачалник Веспасиан обсажда Ерусалим. След държавен преврат на римски военачалници той е коронован за император. 70 г.: Ерусалим е превзет; завършеният шест години преди това храм, е разрушен. Остава само стената, известна днес като „Стената на плача“. 79 г.: В близост до Неаполитанския залив изригва вулканът Везувий, загиват хиляди хора. Около 100 г.: Написано е Евангелието на Йоан. В Откровението на Йоан, последната книга в Библията, християнският пророк Йоан разказва с живописни слова за „Вавилон“, има предвид обаче Рим. (?) 132 г.: Евреите в Ерусалим яростно се противопоставят на изграждането на гробница на римския бог Юпитер на мястото на разрушения храм. Този протест прераства в двегодишно народно въстание, така нареченият Втори бунт. 135 г.: Римските легиони отново завземат Ерусалим и император Адриан нарежда градът да бъде сринат със земята. 177 г.: Император Марк Аврелий започва систематично гонение на християните в Рим, защото се противопоставят на култа към императора и са заплаха за римския държавен строй. Около 250 г.: При император Деций християнските гонения се увеличават и много от жертвите са обявени за мъченици и светци. 303-311 г.: Император Диоклециан продължава преследването на християните в Рим. Правят се опити за повторно налагане на старата религия. 312 г.: Император Константин става владетел на Римската империя. Преди една битка той има видение – светещ кръст, на който са изписани думите „С този знак ще победиш“ (_In hoc signo vinces_). 313 г.: Константин официално прокламира веротърпимост в империята. 325 г.: Константин свиква първия събор в Никея (в днешна Турция), Първия вселенски събор на църквата. Той постановява, че Исус Христос е единосъщен на Бог. Християнството става основната религия в империята. Католическата църква свиква двадесет и един вселенски събора, от които Източната православна църква признава първите седем, до Втория Никейски събор през 787 г. 326 г.: Константин провъзгласява древния град Византион за новата столица на Римската империя. Градът е преименуван на Константинопол (днешният Истанбул). 367 г.: Св. Атанасий установява истинския сборник от книгите на Свещеното Писание. Той съставя списък с 27 книги на Новия завет, който през 382 г. е приет от църквата в Рим. 381 г.: В Константинопол се провежда Вторият вселенски събор, свикан от император Теодосий І (З47-395). В събора взимат участие 150 епископи. 391 г.: Император Теодосий нарежда унищожаването на езическите произведения; Александрийската библиотека, хранилището на световното знание, е опожарена. 395 г.: Римската империя се разпада на две части – Източна и Западна. Разделението, смятано първоначално за временно явление, се оказва трайно. 399 г.: Роденият в Тагаст (римска провинция в Северна Африка) философ Августин пише своите „Изповеди“. Преди смъртта си, през 426 г., написва произведението „Градът Божий“, в което заявява, че империи като Римската са преходно явление и единствено църквата е вечна. Освен това той твърди, че размножаването е смисълът на брака. Възгледите на Августин оказват голямо влияние за развитието на западното християнство през следващите 1200 години. 405 г.: Вулгата; св. Йероним превежда Библията на латински. 410 г.: Готите завладяват Рим и ограбват всичко, което през 70 г. сл.Хр. е плячкосал Тит при превземането на Ерусалим. 431 г.: Трети вселенски събор в Ефес, който обявява Мария за Богородица, начало на култа към Мария. Около 529 г.: Създаване на Бенедиктинския орден, който следва каноните на св. Бенедикт Нурсийски. 610 г.: Пророкът Мохамед създава нова религия на Арабския полуостров, наречена по-късно ислям. Три години по-късно Мохамед започва да проповядва публично. Управниците на Мека, които са против всяко отклонение от традициите, му се противопоставят. След като Мохамед се преселва от Мека в Медина започва гражданска воина. През 628 г. привържениците на Мохамед превземат Мека. Пророкът пише писма до световните владетели, в които обяснява принципите на исляма. Той се връща в Мека с Qumran (коран, „четиво, лекция“). В Корана се казва: „Няма друг Бог освен Аллах, а Мохамед е неговият пророк.“ 632 г.: Мохамед умира. Той завещава ислямски монотеизъм, които скоро завладява Близкия Изток и Северна Африка. Най-малката му дъщеря умира в същата година и оставя двама сина – Хасан и Хюсеин. Те създават династия, която управлява почти триста години в Африка и Египет. 638 г.: Ерусалим е превзет от ислямските воини. 1098 г.: Основаван е Цистерцианският орден във Франция. 1099 г.: Приключва Първият кръстоносен поход със завземането на Ерусалим, който преди това е във владение на селджуките. Кръстоносците са предимно французи и са предвождани от Готфрид дьо Буйон, който провъзгласява „Царство Ерусалим“. Една година по-късно Готфрид умира, а брат му Балдуин царува от 1100 г. до 1118 г. Около 1118 г.: Осем рицари тамплиери, между които и двама монаси от цистерцианския орден под водачеството на Юг дьо Пайен пристигат в Ерусалим. Основната задача на тамплиерите е да извършат продължителни разкопки и проучвания на Храмовия хълм в Ерусалим. 1128 г.: Църквата официално признава Ордена на тамплиерите. 1137 г.: Орденът на тамплиерите на Свети Йоан официално е признат от папа Бенедикт ІХ. Орденът възниква от братството на Свети Йоан Кръстител още преди първия кръстоносен поход. По-късно от него се образува Малтийският орден като католически клон на първоначалния Орден на Свети Йоан. 1170 г.: Велик майстор на ордена става Бертран дьо Бланшфор. Той произхожда от южнофренска династия на катарите. 1187 г.: След претърпяно поражение, войската на рицарите тамплиери отстъпва Ерусалим на султан Саладин. 1200-1500 г.: Империята на инките в Южна Америка; наченките на високоразвитата цивилизация са още по-назад във времето. През 1532 г. пристигат испанците и започва упадъкът на династията Инка. Много загадки от древната цивилизация на инките все още нямат отговор, като например селищата Мачу Пикчу, „Златният град“ или градът на „седемте скали“. 1214 г.: Създаден е Доминиканският орден от Св. Доминик. 1210-1220 г.: Развитие на Францисканския орден, създаден от Франциск от Асизи. През 1223 г. папа Хонорий ІІІ дава благословията си за ордена. 1240 г.: „Свещеният граал“ попада в ръцете на катарите в Южна Франция. (?) 1307 г.: Бруталното унищожение на Ордена на тамплиерите по нареждане на френския крал Филип Хубави и папа Климент V. Повечето тамплиери успяват да избягат и минават в нелегалност. Новият център на ордена се установява в Шотландия. 1491 г.: Ражда се Игнаций Лойола, основателят на Ордена на йезуитите. 1522 г.: Мартин Лутер превежда Библията на немски език. 1526 г.: Тиндел превежда Библията на английски език. 1530 г.: Малтийският орден получава от крал Карл V остров Малта като ленно владение. 1540 г.: Папа Павел III официално признава Ордена на йезуитите. 1560 г.: Женевската библия. 1611 г.: Библията на Крал Джеймс. 1614 г.: Официалната година на възникване на розенкройцерите. Според различни сведения Орденът съществува още от 11. век. 1688 г: Вилхелм от Оран организира преврат и завзема властта в Англия. Посветен в Ложата, той поставя началото на традицията всеки английски монарх същевременно да е светски водач на световното масонство. 1694 г.: Създаване на Английската банка. 1717 г.: Официално възникване на движението на Свободните зидари, създаване на Великата английска ложа. 1773-1783 г.: Американската „революция“. 1776 г.: Основаване Ордена на илюминатите; Декларацията за независимост на САЩ; Джордж Вашингтон става първият президент на САЩ; Френската революция. 1843 г.: Основаване на Ордена Бней Брит. 1897 г.: Първи ционистки конгрес в Базел. Теодор Херцел е автор на концепцията за съвременния политически ционизъм. Целта на конгреса е създаването на „родина за еврейския народ в Палестина с прилагане на международното право“. 1906 г.: Революция в Русия. 1913 г.: Създаване на Федералния резерв на САЩ. 1914 г.: Убийството на австрийския престолонаследник. Избухва Първата световна война. 1917 г.: Февруарска и Октомврийска революция в Русия; Балфурската декларация, писмо на британското правителство до лорд Ротшилд. 1918 г.: Край на Първата световна война, създаване на Обществото на народите; Версайският договор, който гарантира всъщност друга война (Втората световна война). 1922 г.: Хауърд Картър открива гробницата на Тутанкамон в Долината на царете. 1929 г.: Срив на американската борса и световна икономическа криза; масова безработица в Германия. 1933 г.: Хитлер завзема властта в Германия; Рузвелт става президент на САЩ. 1939 г.: Началото на Втората световна воина. 1941 г.: Германия напада Съветския съюз; САЩ влизат във войната. 1945 г.: В Наг Хамади, в Горен Египет, са открити гностическите евангелия. 1947 г.: „Свитъците от Мъртво море“ – Кумранските свитъци – са открити от бедуин. 1963 г.: Убийството на Джон Кенеди 1956 г.: Публичната поява на Prieure de Sion с публикуването на тайни документи (Dossiers Secret). Орденът се позовава на почти двехилядолетна традиционна родословна линия, която засяга и кралската династия на Меровингите, управлявали Франция между 5. и 8. век. Става дума за царската кръв, която от Давид през Исус и децата му вероятно се е съхранила в средновековна Франция дори до наши дни. 1989 г.: Разпадането на Съветския съюз; обединението на двете германски държави. 1990 г.: Ирак нахлува в Кувейт. 1991 г.: Първата война в Залива срещу Ирак. 2001 г. (11 септември): атаките срещу Световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона във Вашингтон. 2003 г.: Втората война в Залива срещу Ирак; САЩ и съюзниците водят агресивна война, без резолюция на ООН. 2004 г.: Арестуването на Саддам Хюсеин. > Приложение 2 T> # Книгите на еврейската Библия или Стария завет ! Тора | Библията на Лутер Битие (1. Моисей) | Първа книга на Моисей Изход (2. Моисей) | Втора книга на Моисей Левит (З. Моисей) | Трета книга на Моисей Числа (4. Моисей) | Четвърта книга на Моисей Второзаконие (5. Моисей) | Пета книга на Моисей | Книга на Исус Навин __Пророци__ | Книга Съдии Израилеви Исус Навин | Книга на Рут Съдия | Първа книга на Самуил 1 Самуил | Втора книга на Самуил 2 Самуил | Първа книга на царете 1 Царе | Втора книга на царете 2 Царе | Първа книга на летописите Исаия | Втора книга на летописите Йеремия | Книга на Ездра Йезекиил | Книга на Неемия Осия| Книга на Естир Иоел | Книга на Иова Амос | Пластир Авдии | Притчите на Соломон Иона | Проповедникът Соломон Михеи | Песен на песните от Соломон Наум | Пророк Исаия Авакум | Пророк Иеремия Софонии | Пророк Иезекииля Агей | Пророк Даниил Захария | Пророк Осия Малахия | Пророк Иоел | Пророк Амос __Съчинения__ | Пророк Авдий Псалми | Пророк Иона Притчи | Пророк Михей Йов | Пророк Наум Песен на песните | Пророк Авакум Рут | Пророк Софоний Погребални песни | Пророк Агей Проповедник | Пророк Захария Естир | Пророк Малахия Даниил Ездра Неемия 1 Летописи 2 Летописи“ T$ > Приложение 3 > Евангелията Евангелие от Матей Евангелие от Марко Евангелие от Лука Евангелие от Йоан История Деяния на апостолите от Лука Послание на апостол Павел към римляните Първо послание към коринтяните Второ послание към коринтяните До галатяните До ефесяни До филипяни До колосяни Първо послание към солунците Второ послание към солунците Първо послание към Тимотей Второ послание към Тимотей Послание към Тит Послание към Филимон Общи послания Първо послание на Петър Второ послание на Петър Първо послание на Йоан Второ послание на Йоан Трето послание на Йоан Послание към евреите Послание на Юда Откровение на Йоан (Откровение, Апокалипсис) > Бележки 1) 8‚ S.263 2) 116, S.6 3) Kongreß-Ansprache des Präsidenten George Bush, Züricher Tageszeitung vom 31.1.1991 4) 91‚ S.98f 5) 91, S.99 6) 22‚ S.222 7) 2, S.243 8) 2, S.247f 9) 4‚ S.15-21 10) 5‚ S.56f 11) 5‚ S.61 12) 7, S.18 13) 5, S.66 14) Vorwort an Cäsar, Übersetzung von E. Ernst, in: Nostradamus – Astrologe, Magier, Wunderheiler, S.126 15) ebd. Nostradamus zitiert Matthäus 7, 6 16) 9, S.39 17) 7, S.18 18) 104‚S.l49 19) 5, S.131 20) 5, S.131 21) 94, S.207 22) 94, S. 207 23) Zitiert aus: Der Morgenstern (Nr. 9 – 1420/1999, Seite 20), Zeitung einer moslemischen Bruderschaft in Deutschland. 24) zitiert aus. Bruno Grabinski, „Flammende Zeichen der Zeit“ zitiert aus „Unita cath.“ Vom 30.April 1916); siehe auch Stephan Berndt, „Prophezeiungen“‚ Alten Nachricht in neuer Zeit, S. 161 25) 5, S.169 26) 6, S.273 27) 10, S.170f 28) 10, S.175 29) 8, S.189 30) 61‚ S.73 31) 62, S.11 32) 8, S.152 33) 8‚ S.153 34) 131‚ S.436 35) 8‚ S.160 36) 8‚ S.160 37) 8‚ S.160 38) 124, S.54 39) 8, S.162 40) 102‚ S.12 41) 102‚ S.44 und S.12 42) 8‚ S.163 43) 8‚ S.163 44) 31‚ S.104f 45) 31, S.106 46) Interview mit Professor Dr. Manfred Oeming von der Universität Heidelberg. Bildzeitung Hannover, 16.12.2002 47) 31‚ S.69 48) 31‚ S.69 49) 31, S.72 50) 31, S.72 51) 31‚ S.72 52) 125‚ S.136f 53) 125‚ S.137 54) 125‚ S.137 55) 125‚ S.137 56) 125‚ S.137 57) 125, S.138 58) 83‚ S.31 59) 83, S.31f 60) 82‚ S.100f 61) 31, S.149f 62) 2, S.50 63) 2‚ S.52 64) 2, S.52f 65) 31, S.150f 66) 83, S.20f 67) 31, S.269f 68) 83‚ S.27f 69) 83, S.26 70) 83‚ S.28 71) 83‚ S.37f 72) 83‚ S.38 73) 83‚ S.38 74) 83‚ S.44 75) 83, S.44f 76) 83, S.46 77) 83, S.49f 78) 83‚ S.50f 79) 83, S.51 80) 83‚ S.51f 81) 83‚ S.52 82) 83‚ S.53 83) 83‚ S.54f 84) 83, S.53 85) 83‚ S.55f 86) 83, S.57 87) 83, S.57 88) 83‚ S.57f 89) 83, S.61 90) 83, S.61 91) 83‚ S.59 92) 120, S.64 93) 83, S.66 94) 83‚ S.66 95) 83, S.67 96) 83‚ S.80 97) 83,S.82 98) 83‚ S.71f 99) 31‚ S.248 100) 83, S.88f 101) 83‚ S.95f 102) 83‚S.100 103) 126, S.26 104) 102, S‚63 105) 102, S.63f 106) 102,S.61f 107) 31‚ S.240f 108) 2‚ S.28 109) 83, S.104f 110) 83, S.105 111) 83‚ S.110f 112) 83‚ S.106f 113) 83‚ S.124f 114) 33‚ S.133f 115) 34‚ S.40 116) 84‚ S.34f 117) 84, S.35 118) 84‚ S.35 119) 84, S.35 120) 84, S.36 121) 84‚ S.67f 122) 84‚ S.68 123) 83, S.156 124) 2, S.392f 125) 8‚ S.168 126) 8‚ S.l68 127) 30‚ 8, S.168 128) Däniken, Botschaften und Zeichen aus dem Universum, S. 22-28, Hancock, Die Spur der Götter, S. 14 – 43, 8, S.164 129) 31, S.54 130) 31, S.56 131) 31, S.57f 132) 8‚ S.171 133) 8, S.172 134) 8, S.254f 135) 8, S.255f 136) 8‚ S.173 137) 3, S.172f 138) 8‚ S.174 139) 8‚ S.175 140) 8, S.175 141) 67, S.381 142) 67‚ S.380 143) 8, S.234 144) 67, S.384f 145) 8, S.177 146) 30, S.42,67f 147) 8‚ S.195 148) 112, S.206 149) 67‚ S.281 150) 26, S.217 151) 26, S.218f 152) 26, S.225 153) 26, S.257f 154) 26, S.257f 155) 64, S.300 156) 67‚ S.293 157) 8, S.150 158) Friedrich Hasselbacher, „Entlarvte Freimaurerei“, Bd. 1, Verlag Richard Geller, 1934, S.142f; Hasselbacher beruft sich bei diesem Zitat auf das Buch von Léon de Poncins, „Hinter den Kulissen der Revolution, Bd. 1 Das Freimaurertum“, Schlieffen-Verlag, Berlin 1929: Siehe auch 37, S.105; Hervorh. d. d. A. 159) 27‚ S.36f 160) 27‚ S.36 161) 11, S.302 162) 8‚ S.214f 163) 8, S.210 164) 29‚ S.119 165) 29, S. 137 166) 29‚ S.17f 167) 8, S.212 168) 8, S.212f 169) 19, 20 und 8, S.216 170) 27, S.242f, 8, S.216 171) 19, S.13f 172) 19, S.20f 173) 19‚ S.20 174) 19‚ S.20f 175) 24‚ S.46f 176) 24, S.46 177) 24‚ S.46 178) 19, S.11f 179) 19‚ S.17 180) 19, S.23f 181) 19, S.12f 182) 19‚ S.24f 183) 123, S.8 184) 123‚ S.8 185) UNO, Bericht über menschliche Entwicklung 1996 186) Südwestpresse, 23.4.1997 187) Süddeutsche Zeitung 23.9.1999 188) Süddeutsche Zeitung 27.4.1999 189) 92, S.26f 190) Jahrbuch des „Bonn International Center of Conversion“ 191) 8, S.215 192) 8, S.216 193) 24, S.43 194) 27‚ S.76 195) 27‚ S.36 196) 37, S.102; Anmerkung und Hervorhebung d. d. A. 197) Josef Landowski „Rakowski-Protokoll. Über die Vernehmung des Sowjetbotschafters Kristjan Jurjewitsch Rakowskij durch den Beamten der GPU Gabriel G. Kuzmin am 26. Jannuar 1938 in Moskau“, Faksmile-Verlag, Bremen 1987, S.33 198) 27‚ S.75 199) 37, S.103; Hervorhebung d. d. A. 200) 37, S.103; Hervorhebung d. d. A. 201) 24, S.65; Occult Theocracy, Lady Queenborough, S.208 und S.209, Hervorhebung d. d. A. 202) 22, S.221 203) 22, S.223 204) 22‚ S.222 205) 27, S.91 206) 24‚ S.66 207) 24, S.56f 208) 119‚ S.11 209) 27, S.80f 210) 24‚ S.58f; 27, S.82f 211) 119, S.12 212) 27, S.86f 213) 119‚ S.12 214) 119, S.12 215) 27, S.86f 216) 22, S.59f 217) 27, S.90 218) 27, S.90f 219) 8, S.263 220) 8, S.263f 221) 24‚S.78 222) 22‚ S.239; 24, S.78f 223) 37, S.145f; siehe dazu auch: Bernhard Postal, American Yewish Yearbook, Nr. 45, 1943/44, Seite 111 224) 37, S.144 225) 37‚ S.145 226) 43, S.89 227) 19, S.193f; 24, S.75f 228) 8, S. 260, Hervorhebung d. d. A. 229) 8, S. 260, Hervorhebung d. d. A. 230) 8, S. 260, Anmerkung d. d. A. 231) 36, S.630 232) 22, S.111 233) 22‚ S.112f 234) 22‚ S.113 235) 22, S.113 236) 37‚ S.223 237) 35‚ S.81 238) 35, S.80 239) 35, S.81f 240) 127, S.70 241) 42, S.181 242) 41, S.203 243) 41, S.202 244) 35, S.110 245) 35, S.111 246) 35, S.111f 247) 41, S.203f 248) 35‚ S.113 249) 23‚ S.30; 25, S.164 250) 23‚S.66f 251) 23,S.28f 252) Subversion: lat; meist im verborgenen betriebene, auf den Umsturz der bestehenden staatlichen Ordnung zielende Tätigkeit 253) 23‚ S.29 254) 125, S.136F 255) 27‚ S.91 256) 24, S.66 257) 24, S.58f; 27, S.82f 258) 27,S.90f > Източници на илюстрациите в книгата (1) Graham Hancock, Die Spur der Götter, S.274 (2) Bernhard Bouvier‚ Die letzten Siegel, S. 1 (10) Yves Kraushaar, Moses – Größter Prophet aller Zeiten, S.64 (11) Davis, Kenneth C.‚ Was dachte sich Gott, als er den Menschen erschufi, S.62 (12) Davis, Kenneth‚ siehe oben, S.362 (13) Die Bibel, Haus- und Familienbibel, Druck und Verlag vom Bibliographschen Institut 1831, S.117 (14) Die Bibel, siehe oben, S.36 (15) Gadalla, Moustafa, Tut-Ankh-Amen, The living Image of the Lord, S.89 (16) Gisela Gottschalk, Die großen Pharaonen, S.165 (29) Äyptisches Museum Kairo, Buch, Philipp von Zabern-Verlag, S.20 (30) Desroches-Noblecourt, Christiane, Tut-Ench-Amun, S.85 (31) Desroches-Noblecourt, Christiane, Tut-Ench-Amun, S.85 (32) Ägyptisches Museum Kairo, Buch, Abb. 145 (33) Ägyptisches Museum Kairo, Buch, Abb. 144 (34) Die Bibel, siehe oben, S.584 (35) Die Zeit, Ausgabe Nr. 5, 23.1.2003 (37) Rembrandt (38) Ägyptisches Museum Kairo, Abb. 163 (39) Ägyptisches Museum Kairo, Abb. 163 (40) PM-Magazin, History: Pharaonen, Ausgabe März 2003, S.22 (42) PM-Magazin, History: Pharaonen, Ausgabe März 2003, S.22 (43) Gadalla, siehe oben, S.136 (44) Desroches-Noblecourt, Christiane, siehe oben, S.193 (45) Desroches-Noblecourt, Christiane, siehe oben, S.164 (46) Desroches-Noblecourt, Christiane, siehe oben, S.32 (49) Johannes Holey, Jesus 2000, Einband (50) Frau Stössel, Köln (54) Gary Allen, Die Insider, S.217 (55) Gary Allen, siehe oben, S.219 (56) Gary Allen, siehe oben, S.220 (57) Stan Deyo, Die kosmische Verschwörung, S.177 (58) Gary Allen, siehe oben, S.121 Личен архив на Щ. Ердман: 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 17, 18, 19, 20', 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 36, 41, 47, 48, 51, 52, 53 > Библиография (1) Bauval R/Gilbert A.‚ Das Geheimnis des Orion, München 1994 (2) Erdmann, Stefan, Den Göttern auf der Spur, Fichtenau 2001 (3) Haich, Elisabeth, Die Einweihung, Ergolding 1985 (4) Voldben‚ A.‚ Nostradamus, Die großen Weissagungen über die Zukunft der Menschheit, München 1988 (5) van Helsing, Jan, Buch 3 – Der Dritte Weltkrieg, Lathen 1996 (6) Risi, Armin‚ Gott und die Götter, Neuhausen 1995 (7) Risi, Armin, Unsichtbare Welten, Neuhausen 1998 (8) Risi, Armin, Machtwechsel auf der Erde, Neuhausen 1999 (9) Berlitz, Charles, Weltuntergang 1999, Wien 1981 (10) Hogue, John, Nostradamus-Jahrtausendwende, Weltrundschau Verlag 1993 (11) von Lohausen, Jordis, Mut zur Macht, Berg am See 1979 (12) Weischedel, Wilhelm, 34 große Philosophen, München 1966 (13) Lomer, Dr. Georg, Lehrbriefe zur geistigen Selbstschulung, Wuppertal 1995 (14) Bardon‚ Franz, Der Schlüssel zur wahren Quabbalah, Wuppertal 1995 (15) Bardon‚ Franz, Der Weg zum wahren Adepten, Freiburg 1995 (16) Brückmann, Udo, Das Ende der Endzeit, Fichtenau 1998 (17) Moody, Dr. med. R. A.‚ Leben nach dem Tod, Hamburg 1977 (18) Fromm, Erich, Die Kunst des Liebens, Berlin 1998 (19) Rüggeberg, Dieter, Geheimpolitik, Wuppertal 1990 (20) Rüggeberg, Dieter, Geheimpolitik Bd. 2, Wuppertal 1994 (21) Allen, Gary, Die Rockefeller Papiere, Wiesbaden 1975 (22) Allen, Gary, Die Insider Band1, Wiesbaden 1986 (23) Coleman, Dr. John, Das Komitee der 300, Peiting 2001 (24) van Helsing, Jan, Geheimgesellschaften und ihre Macht im 20. Jahrhundert, Lathen 1994, in der BRD und in der Schweiz verboten (25) van Helsing, Jan, Geheimgesellschaften 2, Lathen 1995, siehe oben (26) Bramley, William, Die Götter von Eden, Peiting 1998 (27) Des Griffin, Wer regiert die Welt, Düsseldorf 1996 (28) Liebi, Roger, Israel und das Schicksal des Irak, Berneck, Schweiz 1993 (29) Machiavelli, Niccolö, II Principe/Der Fürst, Stuttgart, 1993 (30) Baigent/Leigh‚ Der Tempel und die Lage, Bergisch Gladbach 1990 (31) Knight Christopher/Lomas Robert, Unter den Tempeln Jerusalems, Bern/München 1997 (32) Rothkranz, Johannes, Die ofllantlichen Meinungsmacher, Durach 1995 (33) Rothkranz, Johannes, Die kommende „Diktatur der Humanität“, Bd. 1, Durach (34) Rothkranz, Johannes, Die kommende „Diktatur der Humanität“, Bd. 2, Durach (35) Allen, Gary, Die Insider Band 2, Wiesbaden, 1997 (36) Carmin, E. R., Das schwarze Reich – Geheimgesellschaften und Politik im 20. Jahrhundert, München 1997 (37) Eggert‚ Wolfgang, Israels Geheimvatikan, Bd. 1, München 2001 (38) Eggert‚ Wolfgang, Israels Geheimvatikan, Bd. 2, München 2001 (39) Eggert‚ Wolfgang, Israels Geheimvatikan, Bd. 3, München 2001 (40) Quigley, Carroll, The Anglo-American Establishment, New York 1981 (41) Wendling, Peter, Logen, Clubs und Zirkel, Zürich 1991 (42) Deyo, Stan, Die kosmische Verschwörung, Peiting 1997 (43) Rausch, Ulrich, Die verborgene Welt der Geheimbünde, Augsburg 1999 (44) Freund, Walter, Große Jüdische Nationalbibliographie nach Walter Freund B’nai B’rith und Weltpolitik, Struckuin 1990 (45) Hasselbacher, Friedrich, Entlarvte Freimaurerei, Band II, 1938 (3. Auflage), Verlag für ganzheitliche Forschung und Kultur, Viöl 1993 (46) Heise‚ Karl, Entente-Freimaurerei und Weltkrieg Archiv Edition, Verlag für ganzheitliche Forschung und Kultur, Struckum 1991 (3. Auflage) (47) Sutton, Anthony C., Roosevelt und die internationale Hochfinanz, Tübingen 1990 (48) Brüning, Erich/ Graf, Harry, Freimaurerei – Wolf im Schafspelz, Berneck 2001 (49) Holtorf, Jürgen, Die Logen der Freimaurerei, München 2001 (50) Retyi, Andreas von, Die unsichtbare Macht, Rottenburg 2002 (51) Koch, Egmont RJWech Michael, Deckname Artischocke, München 2002 (52) Hitchens, Christopher, Die Akte Kissinger, München 2001 (53) Goldhagen, Daniel J., Die katholische Kirche und der Holocaust, Berlin 2002 (54) Goldhagen, Daniel J., Hitlers willige Vollstrecker, Berlin 1996 (55) Wilson, Derek, Rothschild: A Story of Wealth and Power“, London 1990 (56) Pleticha, Heinrich, Deutsche Geschichte (Bismarck-Reich und Wilhelminische Zeit 1871-1918), Bertelsmann Lexikon Verlag, Gütersloh 1993 (57) Pleticha, Heinrich, Deutsche Geschichte (Republik und Diktatur 1918-1945) (58) Pleticha, Heinrich, Deutsche Geschichte (Teilung und Wiedervereinigung 1945 bis heute) (59) Sutton, Anthony C., Wall Street and the Rise of Hitler, Seal Beach 1966 (60) Braun, Otto Rudolf, Hinter den Kulissen des Dritten Reiches, Mark Erlbach 1987 (61) Adler, Manfred, Die antichristliche Revolution der Freimaurerei, Jestetten 1975 (62) Adler, Manfred, Die Freimaurerei und der Vatikan, Durach 1992 (63) Baigent, M./Leigh R., Verschlußsache Jesus – Die Qumranrollen und die Wahrheit über das frühe Christentum, München 1991 (64) Hauf, Monika, Der Mythos der. Templer, Zürich; Düsseldorf 1998 (65) Däniken, Erich von, Die Götter waren Astronauten, München 2001 (66) Bauer, Martin, Tempelritter Mythos und Wahrheit, München 1997 (67) Baigent, M./Leigh R., Der Heilige Gral und seine Erben, Bergisch Gladbach 1984 (68) Tollman, Alexander und Edith, Und die Sintflut gab es doch, München 1992 (69) Sitchin, Zecharia, Das erste Zeitalter, München 1994 (70) Sitchin, Zecharia, Stufen zum Kosmos, München 1996 (71) Sitchin, Zecharia, Der zwölfte Planet, München 1995 (72) Sitchin, Zecharia, Götter, Mythen, Kulturen, Pyramiden, München 1990 (73) Reeves, N./Wilkinson, R. H., The Complete Valley of the Kings, Tombs and Treasures of Egypt’s Greatest Pharaohs, London 1996 (74) Holey, Johannes, Alles ist Gott, Fichtenau 2002 (75) Holey, Johannes, Bis zum ]ahr 2012, Fichtenau 2000 (76) Holey, Johannes, Jesus 2000, Fichtenau 1999 (77) Krupp Michael, Der Talmud, Gütersloh 1995 (78) Der Talmud, Übersetzung von Reinhold Mayer, München 1980 (79) Der Babylonische Talmud, Übersetzung von Jakob Fromer, Wiesbaden 1998 (80) Der Koran, Übersetzung von Max Henning, Stuttgart 1992 (81) de Santillana, Giorgio/von Dechend, Hertha, Die Mühle des Hamlet, Boston 1969 (82) Davis, Kenneth C., Was dachte sich Gott, als er den Menschen erschuf?, Bergisch Gladbach 2000 (83) Gadalla, Moustafa, Der Betrug mit der Geschichte – die unveröffentlichte Geschichte des Alten Ägypten, Greensboro, NC, USA 2001 (84) Gadalla, Moustafa, Tut-Ankh-Amen, The living Image ofthe Lord, Bastet Publishing, Erie, Pa.‚ USA 1997 (85) Gadalla, Moustafa, Egypt –A Practical Guide, Greensboro, NC, USA1998 (86) Gadalla, Moustafa, Pyramid Illusions, A journey to the Truth, Bastet Publishing‚ Erie, Pa., USA/Cairo/Egypt 1996 (87) Gadalla, Moustafa, Egyptian Cosmology, The Absolute Harmony, Bastet Publishing, Erie, Pa., USA/Cairo/Egypt 1997 (88) Gadalla, Moustafa, Egyptian Divinities, The All who are the One, Greensboro, NC, USA 2001 (89) El-Meskeen, Pater Matta, Das Kloster des heiligen Malearius, Cairo/Ägypten 1993 (90) Aldred, Cyril, Echnaton, Gott und Pharao Ägyptens, Augsburg 1990 (91) Hannich‚ Günter, Sprengstoff Geld, Rieden 1999 (92) Hannich‚ Günter, Börsenlerach und Weltwirtschaftskrise, Rottenburg 2000 (93) Berndt, Stephan, Prophezeiungen, Weilersbach 2001 (94) Bouvier, Bernhard, Die letzten Siegel, Lathen 1996 (95) von Werdenberg, Gottfried, Vision 2004, Eigenverlag 1994 (96) Bauer, Martin, Die Tempelritter – Mythos und Wahrheit, München 1998 (97) Ritter, Annett und Thomas, Rennes-Le-Chateau – Das Geheimnis der Pyrenäen, Suhl 1999 (98) Barthel, Manfred, Was wirklich in der Bibel steht, Düsseldorf 1987 (99) Langbein, Walter-Jörg, Geheimnisse der Bibel, Berlin 1997 (100) Friedman, Richard Elliot, Wer schrieb die Bibel .9, Wien/ Darmstadt 1989 (101) Keller, Werner, Und die Bibel hat doch recht, Hamburg 1964 (102) Kersten, Holger, Jesus lebte in Indien, München 1998 (103) Drosnin, Michael, Der Bibel Code, München 2002 (104) Bekh, Wolfgang Johannes, Bayerische Hellseher, Pfaffenhofen, 1976 (105) Bekh, Wolfgang Johannes, Das dritte Weltgeschehen, München 1980 (106) Loerzer, Sven, Visionen und Prophezeiungen, Pattloch 1990 (107) Rahn, Otto, Kreuzzug gegen den Gral, Freiburg im Breisgau, 1933 (108) Afschar, Moussa, Jesus, wie ihn der Islam sieht, Martin-Blaich-Verlag 2002 (109) Afschar, Moussa, Der Heilige Krieg – Lizenz zum Töten im Namen Allahs, Martin-Blaich-Verlag 2002 (110) Afschar, Moussa, Die letzte Schlacht des Islam um Jerusalem, Martin-Blaich-Verlag 2002 (111) Rohl, David, Pharaonen und Propheten – Das Alte Testament auf dem Prüfstand, Augsburg 1999 (112) Carter, Howard, Ich fand Tut-Ench-Amun, Würzburg 1971 (113) Carter, Howard/Mace, A. C., Tut-Ench-Amun, Leipzig 1924 (114) Neubert, Otto, Tut-Ench-Amun – Gott in goldenen Särgen, Wien/ Hamburg 1956 (115) Desroches-Noblecourt, Christiane, Tut-Ench-Amun, Frankfurt a. M./Berlin 1963 __Специализирани списания__ (116) Zeitenschrift, Nr. 21/1. Quartal 1999 (117) Zeitenschrift, Nr. 9/ Dezember 1995-Februar 1996 (118) Aufklärungsarbeit, Nr. 1/Februar 2002 (119) Zeitenschrift, Nr. 11/Juni-August 1996 (120) Magazin 2000 plus/ Kosmos Erde Mensch, Januar/Februar 2003/2 (121) Magazin 2000 plus/ Prophezeiungen Spezial l1‚Januar 2003 __Списания__ (122) Neue Solidarität, Nr. 19/2002 (123) Unabhängige Nachrichten, Oberhausen, 04/2002 (124) Stern, Nr. 52 vom 18.12.2002, Jesus: Was Forscher heute wissen S.54 (125) Der Spiegel, Nr. 52 vom 21.12.2002, Die Erfindung Gottes, S. 136F (126) Die Zeit, Nr. 5 vom 23.1.2003 (127) Der Stern, Nr. 12 vom 13.03.2003 (128) Der Spiegel, Nr. 11 vom 10.3.2003 __Речници и здания на Duden__ (129) Meyers Lexikon, Mannheim 1973 (130) Internationales Freimaurer Lexikon, E. Lennhof, O. Posner, Zürich-Leipzig-Wien, 1932 (131) Internationales Freimaurer Lexikon, E. Lennhof, O. Posner, D. A. Binder, überarbeitete und erweiterte Neuauflage der Ausgabe von 1932, München (132) Neues Lexikon des Judentums, Schoeps, überarbeitete Auflage, Gütersloh 2000 (133) Bertelsmann Volkslexikon, Gütersloh 1956 (134) Das Oxford-Lexikon der Weltreligionen, Düsseldorf 1999 (135) Lexikon der Ägyptischen Kultur, Wiesbaden 1960 (136) Kleines Lexikon der Bibelworte‚ von Heinrich Kraus, München 1998 (137) Knaur: Das Deutsche Wörterbuch, München 1997 (138) Duden: Etymologie der deutschen Sprache, Mannheim 1997, Band 7 (139) Duden: Das Fremdwörterbuch, Mannheim 1997, Band 5 __Библии__ (140) Die Bibel, Übersetzung nach Martin Luther, Frankfurt am Main 1693 (141) Die Bibel, Übersetzung nach Martin Luther, Halle a. S. 1898 (142) Die Bibel, Übersetzung nach Martin Luther, Stuttgart 1978 (143) Die Bibel, Die Gute Nachricht des Neuen und A. T. Stuttgart 1982 (144) Neue Jerusalemer Bibel, Einheitsübersetzung, Freiburg i. B. 1985 (145) Die Bibel, Haus- und Familienbibel, Druck und Verlag vom Bibliographschen Institut 1831