Читателски коментари

И теб да те пратят комунистите „на лагер“ за няколко години само защото си оксфордски възпитаник и си интелигентен колкото цялото Политбюро накуп, а след това те изселят в дивотията, и ти ще вкараш „чувство на тъга и меланхолия“ в творбите си.

Рейвън е луда и характерът ѝ е по-подходящ за второстепенен герой. Александър прилича на вампир от детска приказка. Подходът към момичетата на Тревър е по-подходящ за детската градина, отколкото за гимназията, което между другото важи и за всичко останало в книгата. Речникът на автора е изключително беден и случайните проблясъци като дума с повече от три срички и сложно изречение стоят не на място, все едно се е чудил къде да ги набута, та да блесне с познания. Историята е клише, без никакви интересни детайли. Щом едно петнайсетгодишно момиче твърди, че книгата е инфантилна, то това би трябвало да говори достатъчно, предвид че главната героиня е на шестнайсет или седемнайсет — срещат се и двете твърдения, очевидно и авторът не е наясно. Ако пренебрегнем това, книгата става за убиване на времето. Прочетох първите две книги и смятам да дочета поредицата, предвид че съм в започнала, но мнението ми едва ли ще се подобри.

И днес стилът й = „тупеж на сърцето“ е жив за почитателите й !

„…вкуса на тези запъхтени, несръчни целувки, туптежа на сърцето му до моето, в съзвучие с прибоя… Един, два, три, четири удара на сърцето, после тихото прошумоляване на вълната по пясъка… едно, две, три… едно: той си поемаше дъх, целувката му ставаше по-насочена, по-напориста и вече не чувах морето, а само буйните, бързи тласъци на собствената си кръв…“

Хареса ми книжката! Не ми допадна само чувството на тъга и меланхолия, което предизвика в мен от началото до края, въпреки преплетеното тънкото чувство за хумор на автора.

Оригинално заглавие: Slight Rebellion Off Madison

Автор: J.D. Salinger

Публикувано за пръв път в The New Yorker, December, 1946

Превод от английски: нт © 2016

Редакция и корекция: сди’16

Увлекателен и тук. Като зомбирана съм от премереният,щадящ авторски стил ,въпреки фиксацията върху тъмните страни на човека-злодей !

Забавна, ненатрапчива и динамична творба. Леко четиво за свободното време.

Да, съгласна съм със semoiosa — този разказ е супер :) И е съвсем кратък — така че и да не ви хареса колкото на мен, няма да загубите време.

Реших да си я припомня след 25 години.

Преживяването е същото и изобщо не се е повлияло от изминалото време.

Прави впечатление разликата във класите, сравнено със съвременната литература.

Сякаш виждаш героите и съпреживяваш всичко с тях.

Хайнлайн просто не ти позволява да оставиш книгата, преди да си отгърнал и последната страница.

Защо няма илюстрациите от книгата? :)

книгата бледнее пред филма … 5 от мен.

Бих казала, че книгата е доста поучителна. Интересна е и се чете бързо. Би било хубаво да се направи филм по нея. Хареса ми!

Току- що започнах книгата. Едно е сигурно, че Балдачи знае как да пише, и умее да привлича почитатели. За това и сега очаквам добро представяне.

Изцяло споделям мнението на първият коментирал. Определено не е загуба на време.

С удоволствие се върнах отново към Дюрас — невероятна жена и творец!

Бях чела романа в оригинал, и оценявам високо превода. Благодаря отново на Читанка за споделянето !

Дали е готов превода на втората част

Дали този коментар не е на грешно място?

Като се замисля може и да има правда в идеята, че има книги, които са строго за детската общност и такива, които са за по-напреднали. Според мен обаче „Граф Монте Кристо“ не бива да се преписва към детския лагер. Това като отрицателна характеристика, защото липсва едновалентността на сюжета и неотличимите един от друг герой. Въпреки кратката биографическа справка съпътстваща всеки или почти всеки от героите в книгата образът остава непълен и почти винаги второстепенен. В процеса на четене четящият винаги очаква от някоя пролука да излезе главният герой.

Друга аргументация против това, че книгата е за детския сектор е по-скоро пожелателно, да не бъде преписвана там (въпросът, който си задавам след това е обаче към коя хм, група да препишем книгата тогава) е поради идеалистичната библейско-его-истна концепция, че човек може да изиграе ролята на висш съдник над другите и да решава еднолично кой да умре и кой да бъде радостен до дълбоки старини.

Като книга ориентирана към децата например, и с това завършвам, бих предложил „Чичо Томовата колиба“, субективно и защото сега чета нея. Тя е удачна, защото представя един непозната обществена характеристика днес в нашата част от цивилизацията человеческа и то доста емоционално и същевременно — доволно плътно. Но това всичко само като субективен пример.

Велик край на една велика поредица.

„Браво“ за последните два коментара !!! Глупостта ви е присъща.