Читателски коментари

Това, което Виктор Суворов започна да прави — да разобличава лицемерието, безчовечността на системата, създала чудовища издигнати в ранг на супер звезди, унищожила огромния интелектуален потенциал на цяла една нация и докарала няколко поколения до пълно нравствено и социално падение, го превръща в забележителен и смел публицист. Той е успял да преодолее затъпяващото мозъчно манипулиране и промиване на болшевишката пропагандна машина, която превръща едно нормално човешко същество в първосигнален, безнравстен субект, готов на всичко в името на параноидална идея взела основните си постулати от Библейските ценности, но префасонирала ги в инструмент за създаване и експериментиране с най-отвратителния и чудовищен социален прецедент в историята.

Неговия пример е последван по-късно, в постсъветско време от Марк Солонин, Андрей Буровский, Андрей Мелехов и др. Те не само потвърждават казаното от Суворов, но и изваждат на бял свят (без да имат свободен достъп до старателно затворените и зорко пазени, зад девет ключа, архиви, още от времената на болшевишката революция) още по-чудовищни престъпления на системата и доказват с известните официално факти за пълната морална деградация обхванала съветското общество по времето преди началото на план „Барбароса“ и обясняващи действителните причини за тоталното поражение и пълното унищожение на редовната Червена армия. Същевременно обясняват без пропагандните клишета причините за постигнатата с невероятни, нечовешки и невъобразимо непосилни за нормален човек усилия, победа. Победа постигната не поради, а въпреки режима. Огромните, без прецедент в историята човешки загуби са предизвикани само и единствено от режима. Тази плеяда руски публицисти доказват, че дори и в най-мрачните времена на морално падение, винаги се намират хора, които ни показват истината, хора които успяват да преодолеят страха и безнадежността, довела до сегашното състояние не само руското, но и българското общество. И в този смисъл това, което те пишат, може донякъде да обясни и състоянието на тотален морален срив, обърканост, безнадежност и безверие царящи в нашето днешно общество.

„Понякога мислиш, че страшно си сам“. Само понякога ли? И въобще, самотата наказание ли е или естествено състояние на духа?!

При Синклер има всичко. Мащабност, оптимизъм и добре прикрит песимизъм. Умен до скучност. Лесен е за зачитане, труден за дочитане.

Суворов почти ме възмущава. Почти, но не съвсем. Логиката му е просто безупречна. В купището от познати факти открива нестандартни варианти. Официалната руска историография го мрази, но му обръща учудващо голямо внимание; Защо ли?

„Парите значат свобода“. Виждане от някога. Виждане и днес. Дали е истина?

Стихотворението е написано „грапаво“. Има нещо от топлата грубост на Вапцаров.

Поетична нежност във философски план. Красиво. Благодаря!

На Ремарк, просто не можеш да поставиш оценка, по ниска от отличен. „Рових“ напосоки, защото съм чел много пъти книгата. „Звучеше“ ми познато и все така интересно.

Разказът, като топонимия, наистина не е български. Но като звучене си е направо и то много български.

И аз си я представих на живо. В полуосветения трамвай. Помислих си и още нещо. Няма да споделя какво точно.

Вълнуващо написано. По този сюжет може да се направи и филм. Но не съм режисьор. Жалко, че не съм.

Не е най-доброто от този автор, но е определено добро.

Тема банална, но добре разработена. Наистина малко в стил О,Хенри.

И тази статия ми звучи „deja vu“. Срещал съм я още някъде. Но пак я прочетох с удоволствие.

Така трябва да се изписват и темите в учебниците на средния курс. Четеш, научаваш и ти е приятно.

Определено интересна статия. Чел съм доста материали по темата „Распутин“. Този е един от добрите. Разсъжденията по темата са поднесени по умерено „весел“ начин.

Това е една от най-изпипаните книги на Рекс Стаут. Всичко е точно, няма съшито с бели конци.

В нея детективът Ниро Улф и помощникът му Арчи Гудуин се захващат с непосилната задача да хванат ФБР натясно. И естествено накрая успяват.

Романът е пуснат 1965, една година след като в САЩ излиза книгата на разследващ журналист The FBI Nobody Knows, в която се описват няколко случая на злоупотреба с власт от страна на ФБР. Но тя и сега звучи много, много актуално.

Преводът се придържа максимално към оригинала.

Приятна статия. Имам усещането, че съм я чел и в някакво печатно издание.

Леко банално като идея, но добре разработено. „Ухае“ на Сена и предградията край нея.

Смесица от мутренски сюжет и класическа стилистика. Хубаво написано, но нещо ме наежва.