Читателски коментари

Много са ми предвидими американските авторки, с малки изключения. Малко ги правят по калъп романите, има едни хубавци от ФБР и много умни, едни красавици неустоими и един ,двама лоши. И накрая хепи енд. Винаги богати , винаги първа класа. Не знам къде живеят тези хора, но със сигурност са далече от тяхната действителност.

Велико!

Искам да споделя,че тази приказка е невероятно истинска наслада за душата.Прочетох я като бях на 12 години и просто онемях.Толкова сюреализъм….а после като стана време за сън си я сънувах.Още пазя книжката казва се Грузински приказки и ми е настолната книга.Има една приказка която се казва Бисерни сълзи….прекрасна история…Пожелавам ви здраве и дълголетие.

Споделям мнението на Лидия Кирилова. За мен е добра книга. Но не трябва да се чете на един дъх. Дори напротив-в началото също не бях очарована, но след като започнах да препрочитам страници, постепенно стана една от любимите ми книги. А моментът с кърлежа-любимият ми!

За невярващите , справка тук : http://chitanka.info/book/5856-volokolamskoto-shose

Книгата ми хареса, сюжетът е много интересен.Но може би Джудит трябваш още малко да развие действието.

Малко или много , всяка книга от жанр фантастика се строи на наивността :) . А колкото до създаването на боеспособна армия за 4 месеца , историята познава много такива случаи . Само един пример . Втората световна война , отбраната на Москва в началото на операция Тайфун в бой е хвърлена 316-та стрелкова дивизия , състояща се от опълченци повечето от които 2–3 месеца преди това дори не са пипали пушка . Дивизията е създадена август месец , през октомври спира настъплението на немците , а през ноември вече получава званието гвардейска . Доколкото аз мога да смятам даже няма пълни 4 месеца :) .

Прекрасна книга! Голямо удоволствие е да се чете Моъм- невероятен стил и език.

тази е много зле, защото не е „самостоятелна“ книга а е едва ли не допълнанеие към 4-та и след като мина толкоав време се очакваше действието да е супер динамично….да ама не. като изключим Дсъбитията окоол Джон и Давос и първата половина с Тирион останалата част е плява. Втората половина на приключенията На Тирион, всичките глави с Денерис (без последната) и терзанията на Джайм и Церсей, които се повтарят до голяма степен от тези в четвърат книга са просто една бълвоч, без която споконо можеше да се мине, а за сметак на това можеше да се напишат още 4–5 глави за Давос,и по две глави за Аря и Санса и една за Рикон/Оша..

За мен това, което прави Пратчет за популязирането на важни медицински проблеми заслужава повече от благодарност и възхищение. Шапка му свалям за смелостта. Време беше все повече популярни личности да се заемат с този проблема евтаназия като го популялиризират и създадат възможности за дискусия. Дано наистина доживеем по света някой ден всеки сам да може да избира при нелечима тежка болест, дали да сложи край на живота си или да продължава в страшни мъки. Нека има право на избор., дали няйкой ще се възплзва, нека зависи от неговите морални разбирания. Абсолютно съм за и за правото на евтанзазия за деца. Че родителите имат това право и свобода, не значи, че ще се възползват от него, но е важно да съществува официално като опция. Пратчет дари и доста тлъсти суми за научни изследвания в сферата на заболяването алцхаймер и критизира, че е постигнато малко за лечението на този вид болести. Важно е наистина такива известни хора да популяризират важни медицински проблеми, с които се сблъскват всекидневно пациенти. Освен това е добре и да се знае като опция възможностите и помоща, които предлага Швейцария.Тряба да се говори, дискутира за тези проблеми, а не да се отричат като папагал, че не са морални. Всеки сам си е господар и може да решава за себе си и семейството си. Чужди морални и религиозни разбирания нямат работа в собствения избор на отделния индивид. С две ръце съм за евтанзията като избор и за повече научни изследвания и резултати при заболяванията с насоченост деменция, алцхаймер, паркинсон. Освен това трябва да се въведе ранен преглед за алцхаймер и профилактика, за да бъде открито заболяването на време. Да се пази и лекарската тайна. Хората в България още имат страхове и се срамуват да се изследват, за да не отидели на ТЕЛК и да си загубели работата, ако им открият заболяването в ранна форма. Няма място за срам и такива като Пратчет може да са пътеводна светлина в тази насока.

За произвението " Господари и господарки" — няма какво да се каже много освен — шедьовър. Едно от най-добрите на автора.

„….Представи си следния сценарий — ние пипваме лошото момче — някакъв палячо, когото са пуснали от болницата по погрешка. Той се преструва на луд и пак се озовава тук.

— Изпрати го в Холивуд. Или по-добре недей, не е достатъчно тъп.

….“

За филмовите сценарий и книгата :-) Точно !

Интелигентна творба !

Не ми хареса. Събитията в творбата са предизвикани от наивни мотиви. Авторът има развинтена фантазия, неограничена от каквато и да е логика. Дори и като се абстрахирах от откровенно наивните описания и характеристики на расите, не можах да приема нереалистичните обяснения на изцяло реални явления и процеси, като създаването на една армия. Без да навлизам в детайли — една успешна армия е създадена само за два месеца от сбирщина глупаци и страхливци.

Оценка 4. Даже и това и е много. Мнението ми е субективно и с него не ангажирам останалите читатели и потребители в сайта.

Много интересна и увлекателна, чак до самия край се чудиш кой е убиецът.

.И двете книги се четат на един дъх.Великолепни са !

Аз съм музикант и ми беше много интересно да прочета това стихотворение. В него Пенчо Славейков показва не само литературна и философска, но и музикална култура. Поетът е почувствал идеално музиканта — трагедията и триумфа на глухия композитор, който чрез упованието си във „висший слух“ превъзмогва загубата на физическия си слух и музиката продължава да живее в него, достигайки небивали висоти и глъбини…

Искам да поясня нещо за цитираните Бетовенови думи "So pocht das Schicksal an die Pforte "и за заглавието „Cis Moll“, защото срещнах не съвсем верни обяснения в анализи, публикувани в Интернет.

За мото на стихотворението са взети думи на Бетовен (верният им превод е „така съдбата чука на вратата“), които той според свидетелство на своя секретар Антон Шиндлер е казал за прочутата начална тема на петата си симфония. Заглавието означава до диез минор, което не е тоналността на Пета симфония — тя е в до минор (c Мoll). В до диез минор (cis Мoll) е друга прочута творба на Бетовен — така наречената (не от автора) Лунна соната. Стихотворението обаче е идейно свързано не с Лунната соната, а с Петата симфония. Така че изборът на заглавието е по-скоро поетическа волност — може би Славейков се е спрял на този музикален термин заради звученето му, а не заради значението му.

Все пак стихотворението е написано от поет. Нормално е да настръхвате. Но по-добре освен от поезия е, да се поинтересувате и от история.

Книжките на Пратчет открих преди около 15 години на български и около 2–3 години по-късно на немски. Не съм прочела всичко издадено от него поради съвсем различна причина, за която ще спомена нататък. И на двата езика книгите бяха еднакво свежи, интересни и доста забавни, а това предполага много добър и сполучлив превод. Но определено мога да заявя, че не бих ги прочела повече от веднъж, дори онези от тях, които смятам за най-въздействащи и добре написани — пр. Цветът на Магията, Фантастична светина, Малки Богове, Последният континент и мн. др.

Пратчет е един комерсиален автор, донякъде съпоставим с Дж. Роулинг и Ст. Майер (тази последната направо ми иде да вия от нея — лично мнение, разбира се!). Все пак създадените от него образи са гротескно-комични и своеобразен миш-маш от реалност и фантазия, поднесени на читателя с фин сарказъм и ясно изразено „английско“ чувство за хумор. Това е и ценното, но до тук! Засягането на житейски, морални и философски въпроси, естетическите изводи, вмъкнати някак между другото, са несполучливо вплетени в пародирането на образи, ситуации и възгледи, което на мен специално не ми допадна. Имам случаи на поне десетина негови книги, които започвам и не мога да довърша, но си давам сметка, че причината е в мен просто защото не ми харесва подобна „плоска“ представа за живота и неговата ценност.

Причината да „отпиша“ този автор и да бойкотирам неговите книги през последните години е съвсем различна от литературните му умения. А тя е абсолютната ми непоносимост към прокламирането от негова страна на евтаназията на нелечимо-болни пациенти. Дълбокото ми отвращение от личността Пратчет се дължи на пропагандния характер, който е подплатен с документални филми по темата и използването на комерсиалната си известност за прокарването на тези идеи в съзнанието на хората като нещо напълно приемливо. За съжаление напоследък дори започна да се говори и за право на евтаназия на деца (Белгия), които страдат от подобни заболявания, което повдигна редица въпроси от фундаментално нравствено значение. Нямам намерение да „задълбавам“ точно тук в подобна дискусия и дори не бих репликирала, особено коментари с религиозно-фанатична насоченост. Не става изобщо дума за това! Животът е висша ценност и всеки отделен индивид решава как да процедира с него, но „рекламирането“ на доброволното му прекъсване дори при екстремни обстоятелства мен поне, дълбоко ме потриса и ужасява. Нямам и нищо против свободното волеизявление за неговото прекратяване, защото всеки сам има правото да определи как да разполага със себе си, но имам абсолютно против своеобразната пропаганда на подобни убеждения като нещо нормално и принадлежащо към съвременната човешка цивилизация. Не на последно място тук трябва да се отчете труда на стотици хиляди научни работници, медици и т.н., заети с непосилния труд да разгадаят механизмите на човешката физиология и патология до степен познатите и неопознати нелечими болести да бъдат победени, който сякаш отива на вятъра след „възкресяването на д-р Менгеле“.

Нямам нищо против мистър Пратчет да се подложи на това, което е счел за нормален завършек на живота си с достойнство, но няма и не мога да приема опита за популяризиране на тази практика като хуманна и милосърдна, особено при темповете на развитие в съвременната наука и медицина, конвенционална или не. Мисля, че е безобразие да се отнема надеждата на хората за адекватно и успешно лечение без летален изход под формата на имагинерната алтернатива „асистирана смърт“.

Много м ихареса продължението от предишния роман. Може да е малка историята , но завладява.

Добър е разказа , но не можах да разбера точно каква е идеята му. Нещо към края се обърках .

Интересно е колко много се цитира от нея напоследък, страшно е модерно. Откъде вадят толкова много цитати от толкова кратичка книжка обаче? А използването като поведенчески модел в бизнеса нещо не го разбрах. Този модел плюс още няколко хиляди са задълбочено изучени и описани и продължават да се разработват и доописват в куп страшно дебели и страшно скъпи книжки. Да, свалям му шапка на Сун-Дзъ, имайки предвид кога ги е писал тези неща, но в момента те не са нищо непознато или революционно. За мен книгата е полезно четиво за тези които си мислят, че всичко на този свят е измислено през последните 100 години.