Светослав Иванов
От прозореца виждам…

От прозореца виждам, че враните

са всъщност — едни многоточия

изпълнили сивият лист на небето…

И блестят, отразени в локвите,

техните черни крила — като капчици.

Много валя… И в душата ми

още сълзят на дърветата капките.

Пак е красиво… Но по своему — тъжно е…

Аз съм останал, все така — зад прозореца.

Искам да бъда със теб, но от враните

все ми се струва, че има нещо не казано…

И пак заваля…

Аз те питам, навярно сред капките,

във прозореца шепнейки, драскайки,

дали ти повтаряш моето име…