Светослав Иванов
Селце. Къщурки, клекнали…

Селце. Къщурки, клекнали

под стари покриви, зелени — циглите

от времето и гущери лениви.

Зелени само са тополите. А нивите

са празни — врани изкълваха ги.

Зад тях реката… Влачи патките,

листа увехнали и бяла перушина.

Белеят се и няколко козички

разхвърляни по голите баири,

където и козарят — с дълга гега

преживя кротко, даже куче няма.

Един сокол се рее горе

в небе, без облаци и слънце.

И тихо… Много тихо даже.

Не бие вече селската камбана

на църквичката, нито за умряло.

По пътя ровят, вдигат прах кокошки.

А в кръчмата мълчат и пият старци.

За зимата плетат, все още дрехи, баби.

Плетат, а никоя не знае

дали ще доплетат…

От глад проскубани, две псета вият

нагоре — към небето, злобно лаят

към Господа, и Господа проклинат.