Питър Джеймс
Убийствено просто (6)

6

В скапания край на един скапан полет целият самолет се разтресе с кънтящ грохот, когато колелата се удариха в пистата точно пет часа и половина след времето за кацане по разписание. Докато самолетът намаляваше скорост, Марк Уорън седеше изморен и отегчен в неудобната седалка с предпазен колан, впиващ се в корема му, който вече го болеше от прекалено многото самолетни соленки и отвратителната мусака, която съжаляваше, че е изял, и погледна за последен път снимките на „Ферари“ 365 в списание „Отокар“.

Искам те, миличка, мислеше си той. Искам те ТОЛКОВА много! О, да, как те искам!

Пистовите светлини, замъглени от дъжда, проблеснаха през прозореца, докато самолетът намаляваше до най-ниска скорост. По уредбата се чу гласът на пилота, който за пореден път сипеше подмазвания и извинения, като стоварваше цялата вина на мъглата.

Проклета мъгла. Проклето английско време. Марк си мечтаеше за червено ферари, къща в Марбела, живот на вечно слънце и за някого, с когото да го споделя. Една много специална дама. Ако сделката за имота, която договаряше в Лийдс, се осъществеше, щеше да се доближи с една крачка както до къщата, така и до ферарито. Дамата беше друг въпрос.

Откопча колана с досада, извади куфарчето изпод краката си и пъхна списанието в него. Сетне се изправи, свали шлифера си от шкафчето над главата и без да оправя вратовръзката си, се включи в суматохата в самолета; беше твърде уморен, за да го е грижа как изглежда.

За разлика от своя съдружник, който винаги се обличаше небрежно, Марк обикновено беше изключително придирчив към външния си вид. Но също като подредената му светла коса, дрехите му бяха твърде консервативно скроени за неговите двайсет и осем години и в повечето случаи бяха толкова чисти, че изглеждаха съвсем нови, свалени направо от закачалката. Обичаше да си представя, че светът го възприема като изискан предприемач, но в действителност във всяка група от хора той неизбежно се открояваше като човек, който изглежда така, сякаш е там, за да им продаде нещо.

Часовникът му показваше 11:48 часа вечерта. Включи мобилния си телефон и той намери мрежа. Но преди да успее да се обади, се разнесе предупредителният звук за падналата батерия и дисплеят изгасна. Сложи го обратно в джоба си. Беше прекалено късно, да му се не види, твърде късно. Единственото, което искаше в този момент, е да се прибере вкъщи и да си легне.

Час по-късно той паркираше на заден ход сребристото си БМВ Х5 в подземния паркинг във „Ван Ален“^[1] сградата. Взе асансьора до петия етаж и влезе в апартамента си.

Беше доста голямо финансово усилие да купи това жилище, но то го издигна едно стъпало нагоре в света. Внушителна, модерна сграда в стил арт деко в крайморската част на Брайтън, с един куп знаменитости сред обитателите. Мястото беше класа. Ако живееш във „Ван Ален“, значи си някой. Ако си някой, значи си богат. През целия си живот Марк имаше едничката цел — да бъде богат.

Телефонният секретар мигаше за нови съобщения, докато той премина през голямото общо помещение. Реши за момент да не се занимава с него, стовари куфарчето си, включи мобилния си телефон да се зарежда и отиде право до шкафчето с напитките, където си наля два пръста уиски „Балвени“. След това отиде до прозореца и се загледа в крайбрежния булевард под него, който все още гъмжеше от хора въпреки лошото време и късния час. Отвъд него блестяха ярките светлини на Дворцовия кей на фона на мастиления мрак на морето.

Внезапно мобилният му телефон изпиука. Съобщение. Погледна дисплея. Мамка му. Четиринайсет нови съобщения!

Без да го изважда от зарядното, той набра номера на гласовата си поща. Първото съобщение беше от Пит, получено в 7 часа, питаше го къде е. Второто беше от Робо в 7:45, в което той услужливо му казваше, че се местят в друга кръчма, „Агнето на заколение“. Третото беше получено в 8:30 часа и беше от много пияните Люк и Джош, на които пригласяше Робо. Местеха се от „Агнето“ в „Дракона“ на „Ъкфидд Роуд“.

Следващите две съобщения бяха от посредника на сделката в Лийдс и от техния корпоративен юрист.

Шестото беше получено в 11:05 часа и беше от Ашли, която звучеше много разстроена. Тонът й го стресна. Обикновено Ашли беше спокойна, невъзмутима.

„Марк, моля те, моля те, моля те, обади ми се веднага щом чуеш това“ — умоляваше го тя с приятния си, отчетлив северноамерикански акцент.

Той се поколеба, след което реши да прослуша следващото съобщение. Отново беше от Ашли. Вече беше изпаднала в паника. И следващото, и по-следващото, през десет минути. Десетото съобщение беше от майката на Майкъл. Тя също звучеше разстроена.

„Марк, оставих съобщение и на домашния ти телефон. Моля те, обади ми се, когато получиш това, няма значение по кое време.“

Марк натисна паузата на апарата. Какво, по дяволите, се бе случило?

Следващото съобщение беше отново от Ашли. Звучеше почти в истерия.

„Марк, станала е ужасна катастрофа. Пит, Робо и Люк са мъртви. Джош е на системи в интензивното. Никой не знае къде е Майкъл. О, Господи, Марк, моля те, обади ми се веднага щом получиш това.“

Марк пусна отново съобщението, без да може да повярва на онова, което току-що бе чул. Докато го прослушваше, седна тежко на дръжката на дивана.

— Господи.

Прослуша и останалите съобщения. Още в същия дух от Ашли и от майката на Майкъл. Обади се. Обади се. Моля те, обади се.

Пресуши уискито и си наля ново, цели три пръста, след което отново отиде до прозореца. През мъглявото очертание на отражението си той отново се загледа в крайбрежната улица, наблюдавайки минаващите коли, а после отправи поглед към морето. Далеч напред на хоризонта се виждаха две малки точици светлина от товарен кораб или танкер, който прекосяваше Ламанша.

Мислеше.

Аз също щях да съм в тази катастрофа, ако полетът беше навреме.

Но мислеше и за друго.

Отпи от уискито и седна на дивана. След няколко мига телефонът звънна отново. Приближи се към него и погледна дисплея. Номерът на Ашли. Иззвъня четири пъти и прекъсна. Секунди по-късно звънна мобилният му телефон. Отново Ашли. Той се поколеба, след което натисна копчето за край на обаждането и го препрати директно към гласовата поща. После изключи телефона, седна, облегна се с крака върху табуретката и обви с ръце чашата.

Кубчетата лед изтракаха в нея; ръцете му трепереха, осъзна той; целият трепереше. Сложи диск с компилация на Моцарт в уредбата си „Бенг енд Олуфсен“. Неговата музика винаги му помагаше да мисли. Внезапно се оказа, че има много за размисъл.

Седна отново, втренчи се в уискито, като напрегнато се взираше в ледените кубчета, сякаш бяха руни. Мина повече от час, преди да вдигне телефона и да се обади.