Орио Джиарини, Патрик М. Лидке
Бъдещето на труда (14) (Дилемата за заетостта)

2.4.1. Неокласическият подход към икономиката и търсенето

Както вече разбрахме, в продължени на 150 години икономическата теория е била доминирана от идеята за недостига и нуждата от насърчаване на производството. Поради тази причина класиците на икономическата наука подчертано анализирали предлагането в икономиката и се занимавали най-вече с аспектите на производството. В резултат изобретили система, в центъра на която стоят именно тези два проблема. Според тях търсенето, като възможен объркващ фактор, няма значение и затова няма нужда от неговото анализиране. Всичко това е изразено съвсем ясно в известния закон на френския икономист Жан Баптист Сей: „предлагането само създава търсенето“.

През този период икономическите кризи били свързани със свръхпроизводство и истинска дефлация. Понятието „недостиг“ и трудността то да бъде преодоляно практически от създаването на света насам е причина трудно да се повярва, че индустриалният процес ще доведе до суперефективност: поради редица причини, и най-вече поради масовото производство и масовото потребление. От този момент чак през 20-те години на нашия век икономистите започнаха да подозират, че предлагането може да се разширява до безкрай благодарение на невероятния научен и технологически напредък. Тогава понятието „цена“ се прехвърли — най-вече благодарение на Кейнс и Хикс — към страната на търсенето и обърна закона на Сей, който прозвуча вече така: „търсенето създава собственото си предлагане“. Стана видно, че наблягането на търсенето (платимо, монетизирано търсене), което в продължени на векове е седяло в основата на всички кризи на свръхпроизводството, може да се окаже окончателното решение. Дори и сега новите неокласически школи се доминират от това схващане и съответната парадигма независимо, че сами се наричат „сторонници на предлагането“.

Разбира се, това не е единственото течение, накарало по-раншните икономисти да зарежат ангажираността си с предлагането. Непосредствено свързана с въпроса за предлагането и производствените аспекти е теорията за стойността и особено стойността на труда, изявил се чрез появата на самостоятелна трудова теория. Адам Смит ни даде живописния пример с бобъра и сърната, Рикардо търсеше абсолютната стойност като справочна система, а Маркс изчисти до блясък теорията си за относителността на цените и трудовата сила. Според Джоан Робинсън, обаче „трудовата теория, миришейки неприятно, бе изметена встрани и практичността дойде на нейно място“.^[1] Икономистите започнаха да мислят за концепцията за приложимостта и нейното значение за икономическите процеси. Робинсън твърди, „че приложимостта е качеството на стоките, което кара хората да ги купуват, а решимостта на хората да купуват дадена стока показва, че тя има някаква приложимост (използваемост)“.^[2] Като резултат, в умовете на много икономисти залегна мисълта, че всеки продукт трябва да има цена, която да е мярката за неговата „приложимост, потребяемост“. По-късно тази концепция се измества от концепцията „разкрити предпочитания“ или „наблюдаемо пазарно поведение“. Съответно на това мерната единица в една икономическа система вече не е производителят, а потребителят. Изместването встрани на теорията за стойността към теорията за потребеяемостта доведе до подмяната на ориентираните към предлагането икономики към такива, ориентирани към търсенето. Подмяна, с която живеем и сега — до голяма степен!