Лиана Даскалова
Пухената възглавничка

Моето момиченце Светлана спи на една бяла пухена възглавничка. Тя е пълна с перушината на три петлета и четири кокошки.

Светлана има такъв обичай: легне ли си вечер, тя човърка с пръстче ъгъла на възглавницата, докато се покаже някое перце.

Перцето я гъделичка по бузата. Тя се усмихва и заспива.

Така Светлана проби малки дупчици от четирите страни на възглавничката. Показаха се едновременно четири перушинки. И тогава възглавницата се възгордя:

— Аз имам толкова много перца! Много повече, отколкото гълъбът, който каца на отсрещния комин! Защо да не полетя и аз! И без това Светлана толкова се върти нощем, че съвсем ще ми смачка хубавата перушина. Дошло е време и аз да хвръкна! Щом отворят прозореца, ще размахам перушинките си и ще хвръкна надалече, надалече. Ние, пухените възглавнички, сме почти птици.

Тия неща възглавничката ги намисли през деня, докато лежеше натъпкана заедно с одеялото в тъмния гардероб. А вечерта, щом я извадиха от тъмното и я сложиха на детското креватче, тя зашумя с перушинките си.

— Аз съм нощна птица! — шумеше тя.

И щом Светланчето заспа, тя се измъкна изпод къдравата детска глава, размаха перушинки и излетя през прозореца.

Най-напред тя летеше тежко, мъчно. Тренировката има голямо значение за всички видове спорт. А безмоторното летене също е спорт. Нашата възглавничка никак не беше се упражнявала. И затова, щом стигна до парка, тя падна. Отпусна се на тревата и задряма.

Тоя парк приличаше по-скоро на гора: големи стари дървета, миризма на папрат, шумене на ручеи… А зад дърветата бродеше една червена остроноса лисица. Седна тя на задните си крака, вдигна муцуна към луната и подуши всички ветрове. Лисицата е много чувствителна към всички ветрове — същински ветропоказател е нейният нос.

— Какъв приятен източен вятър! — извика тя. — Пълен с миризма на кокошки! Навярно сред парка са построили кокошарник. Наистина управата на „Паркове и градини“ много се грижи за нас, красивите редки животни!

И по миризмата, по миризмата младата лисичка стигна до полянката, където си почиваше възглавничката.

— Ах, ето я кокошката! — облиза се лисицата. — Каква е бяла, охранена, пухкава! Ей сега ще я лапна набързо!

И лисицата се хвърли върху възглавницата. Но една перушинка се завря в любопитния й нос, загъделичка я. И лисицата се разкиха:

— Киху, киху, киху!

А лисиците имат един такъв природен недостатък: разкихат ли се, не спират, докато не кихнат двайсет пъти.

И, разбира се, мечката, която тъкмо по това време правеше своята нощна разходка, я чу. Тая мечка беше много стара, страдаше от безсъние. И се разхождаше по предписание на лекаря. Тя видя как на поляната, обляна в лунна светлина, лежеше бялата пухена възглавничка и просто канеше за сън.

— Ауу! — прозя се мечката. — Тая мека възглавничка е тъкмо за мен! Сложа ли главата си на нея, веднага ще заспя.

И тя метна възглавницата на гърба си и тръгна към гората.

Но нима за това беше избягала бялата възглавничка от Светлана? За да лежи под главата на една мецана, която сигурно хърка и се къпе веднъж в годината, напролет, в планинската река, и то без сапун?

И на възглавничката й дожаля за меките руси къдрици на Светлана, които миришеха на сапун и на лайка… Тя си спомни, че насън детето я докосваше с топлите си устни… Че то я прегръщаше с голите си ръчички и шепнеше най-милата дума на света: „Мамо…“ Че веднъж то беше скрило под възглавничката едно бонбонче „кръц-кръц“ и на възглавничката през цялата нощ й беше сладко…

И възглавничката с всичка сила се наду като балон, размаха перушинки и полетя назад, към стаята на Светлана… И съвсем навреме, защото в тоя миг сънищата седяха до главичката на детето и разказваха чудни приказки.

Бялата възглавничка се настани удобно в леглото, заспа и засънува заедно със Светлана…