Надежда Захариева
Ти и аз

Ти си влюбен в смъртта, аз —

        безкрайно в живота.

Ти я викаш: Ела!, аз му шепна: Не бягай!…

Като впряг през света, все разнооборотен,

скърцащ със колела, с тебе движим се някак.

 

Впряг потеглил напред.

        Де в несговор, де в сговор.

Де в галоп, де едвам, Де безгрижен, де грижен.

В недобре и добре сбира мед и отрова,

но — с товар, без товар,

        весел, тъжен — се движи.

 

Колко впряга край нас здрави, прави и бързи

по нагорния път се разпрегнаха, Боже!

А пък нашият — на, уж нестроен и скърцащ,

нито камък, ни прът да го спрат е възможно.

 

Завист — алчен порой, злоба — яма без изход,

мъжки бяс, тъмен глад на жени-самки хищни

завъртяват хоро все по-близко и близко,

но заплитат се с яд

        в свойте собствени нишки.

 

Е, какво пък, така си е било отвеки.

Разнолик е света и човекът — некротък.

Но ръка за ръка ще вървим с теб полека

аз със теб — към смъртта,

        ти със мен — през живота.