Надежда Захариева
Утешение

Какъв запас неподозиран

търпение във мен се крил!

А моята душа немирна

довчера мислеше дори,

че колкото си ще животът

ще ме пилей насам-натам,

без в мен да срещне неохота

или престорен женски срам.

Че тържествуваща ще мина

край молещи любов очи

и, безсърдечна и невинна,

тя в мен надменно ще мълчи…

Но не излезе тъй. Покорна,

не — покорена, аз съм тук.

Мечтите като безпризорни

зарязах да умрат без звук.

Неутолимата си жажда

за път жестоко задуших.

И дом въртя. Дечица раждам.

И вниквам в чуждите души.

Но в моята като надникна,

каква съм — пак не знам. Не знам.

И се теша, че всъщност никой

до днес не се е знаел сам…