Иван Вазов
Добре ми е

Зима. Вън е студ и мраз.

От небето пепеляво

сняг вали на тоя час

и земята побелява.

        Той вали, вали, вали

на парцали, едри, малки,

и засипва, и соли

стрехи, улици, пързалки,

        Пусто. Нийде не гълчът,

гаче хора са заспали,

и къщята не личът

там под бели си месали.

        В топла соба при огън,

кой пламти, грей благодатно,

гледам времето навън

и на мене е приятно.

        Може би на тоя миг

други зъзнат вцепенени

и доде съм аз в топлик,

мрат на плочите студени.

        Тая мисъл тук сега

ми покоят май смущава

и кат гледам на снега,

студ и мене обладава.

        Но какво!… От грях съм чист,

ако бедни в свят имало,

нито пък съм егоист,

че е студ, че сняг валяло.

        Топло тука. А огън

благи зари ми изпраща

и поглеждам често вън,

тия стихове кат драща.