Йордан Йовков
Дядо Давид (1)

I

Едничкото нещо в стаята на тримата митнишки стражари в Али Анифе, бедна и съвсем гола стая, каквито са всички казармени жилища, върху което погледът може да се спре с повече любопитство, бяха петте или шестте големи старовремски сабли, изправени в кьошето до камината. Тия сабли не бяха на стражарите. Техните, „шашките“ им, както ги наричаха, друга направа и много по-малки, сякаш детски играчки при ония, големите, бяха окачени на стената, гдето бяха шинелите и карабините им. Големите сабли при камината бяха останали от по-рано, още от руската окупация, бяха сабли, носени едно време. И наистина, като гледаше човек тия ръждясали вече ножници, тежки, прави, извънредно дълги, за които е трябвало ръстът и снагата на исполини, тия ръкоятки с цвят на змийска кожа, защитени с пръчки от лъсната мед, които е можела да обхване само голяма и силна ръка, не беше мъчно да се разбере, че хората, които са носили тия сабли, принадлежат вече на миналото.

Такива са били някогашните митнишки стражари в Али Анифе. Техните могъщи фигури, яхнали на буйни коне, се мяркаха още като видения в паметта на по-старите хора, които обичаха да приказват за тия смели и храбри мъже, главоломни ездачи с подсукани мустаци и с накривени фуражки, напети в кафявите си униформи, които са били също като сегашните, но на които по-хубаво са стояли зелените нашивки, защото по-зелени са били тогава и горите на Делиормана, и полетата на Добруджа. Но времената бяха се изменили и наедно с тях и хората, и самата служба. Днешните стражари в Али Анифе, поне повечето от тях, бяха кротки и безобидни хора. Като своите предшественици в миналото, те не патрулираха вече по границата, нямаха кървави срещи с бегачи, контрабандисти и шайки. Сега тяхната работа беше само да посрещат и изпращат пътниците, да преглеждат багажите, да прехвърлят и да теглят стоките, да вършат, с една дума, вечно едни и същи формалности при преминаването на границата. Вън от това те бяха свободни, оставаше им да се погрижат за себе си, за храната си, като прекарваха времето според нрава и наклонностите си. Ходеха най-често без пояси, гологлави, като писари, със забучени над ухото моливи. И много по-често им се случваше да вземат лъжицата, за да опитат яденето, което вреше на огъня, отколкото да турят ръка на саблята или на пушката си.

Единият от тях, Милан, беше висок, слаб човек, с червеникави вежди и мустаци и с големи сини кръгове под очите. Той беше кротък и мълчалив и някаква особена меланхолия падаше на бледното му, почти прозрачно лице винаги, когато погледът му се отправяше към широкото поле наоколо. Той поддържаше голямо семейство в града, беше най-беден от всички и имаше много грижи, макар че почти никога не се оплакваше от това.

Другият пеши стражар, Теохарий, беше пълна противоположност на Милана. Ако във всяка работа трябва да има една пружина, един механизъм, който да я подтиква и поддържа, тая пружина беше не старият управител, не ленивият и разсеян секретар, а Теохарий. Пъргав и лек, с гъста черна коса, която стърчеше над челото му като четка, с живи черни очи, които играеха й светеха сред мургавото му сипаничаво лице, той тичаше насам-нататък, подканяше, нареждаше, вечно приказлив и вечно весел. Пътниците, които минаваха за пръв път оттука, ако запомнеха нещо от митницата, това беше лицето и шегите на Теохарий. Ако им се случеше да минат и втори път, те бяха вече с него стари приятели.

Третият стражар в митницата беше дядо Давид. Той беше конен стражар, единственият конен стражар на митницата. Големите кавалерийски сабли, които стояха до камината в стражарската стая, не бяха само една музейна вещ. Те бяха жива брънка с миналото на митницата, пазеха спомени, които бяха свързани с живота и с младините на самия дяда Давида. Защото той беше започнал службата си тъкмо в онова бурно и войнствено време, когато карабините често пукаха по пътеките, които водеха към границата, и единствен беше оцелял от ония яки и смели хора, в нозете на които бяха дрънчали тия дълги сабли. Неговата външност изведнъж напомняше епическата фигура на опълченец: сурово лице, стреловит поглед изпод гъсти вежди, големи ястъклии мустаци, вече посребрени от времето. Той беше по-висок от среден бой, здрав, набит, малко натежал. Но и в напредналата си възраст беше запазил силите си и само една телесна повреда, спечелена през време на службата, беше го приковала към по-лека и по-безопасна работа. А неговата работа в митницата беше да отива по два пъти в седмицата в града да отнася и донася пощата. Оттук беше излязъл и прякорът му — дядо Давид Пощата.

В много неща миналото живееше у дяда Давида. Преди всичко неговият кон: това беше великолепно животно, каквото днес рядко може да се види. И в силата, и в размерите му имаше нещо също тъй старинно, нещо другошно, с друга мярка и друг размах, както и големите кавалерийски сабли на митницата. Приличаше да е някой кон от приказките, конят на някой от старите юнаци или конят на Змея Огняна. Самият цвят на косъма му беше от най-редките: синкавопепеляв, какъвто е цветът на току-що счупено желязо, също тъй гъсто напръскан със ситни черни капчици; съвсем черни бяха само гривата, опашката и нозете му от коленете надолу. Тоя кон нямаше тънките членове и болезнената нервност на конете от арабска раса. Напротив, беше едър, месест, с нозе като стълпове, широк и кръгъл отзад като бъчва. Но това не му пречеше да бъде пак лек и пъргав и ако известна елегантност му липсваше, в замяна на туй пък някаква неукротима мощ и бесни пориви имаше във всичките му движения. Наместо извитата лебедова шия на цирковите коне, тоя див степен кон имаше шия къса и дебела като пън, застлана с такава буйна грива, паднала и отпред по челото му, и върху очите му, че по-скоро приличаше на лъв. И някакъв неугасим огън гореше в мрака на очите му, чийто поглед сякаш винаги беше нейде далеч; ушите му бяха все нащрек, ноздрите му се свиваха и разпущаха като нещо живо.

За никого не беше тайна, колко много е привързан дядо Давид към своя кон. Той сам казваше, че няма нийде никого и че едничкото нещо, което му е останало на тоя свят, е конят му. За него той харчеше всичко. Зоб му даваше повече, отколкото трябва, и за да не се вяжда, овеса сменяше с ечмик, ечмика с чисто жито. Когато конят стоеше в яхъра, той му изплиташе гривата и опашката на плитки и само когато щеше да тръгва, след като го беше счесал и очистил тъй, че козината му лъщеше като коприна, той разплиташе тия плитки и тогава гривата и опашката на коня се спущаха на вълнисти къдрици, като косите на момиче. Малки плитки оставаха само тук-таме по гривата и при дъното на опашката, които Дядо Давид умееше да прави по един майсторски начин, като вплиташе в тях по един червен ширит, за да предпази коня от уроки.

Цяло събитие, едно наистина рядко зрелище, биваше всяко тръгване на дяда Давида за града. Това беше твърде сложен, твърде продължителен и твърде тържествен обред, на който не пропущаха да се полюбуват и Теохарий, и меланхоличният Милан, и пътниците, които се случеха там. Много често дори сам управителят на митницата подаваше главата си из прозореца, за да погледа и той. Гънките на бялата му брада криеха устните му, очите му не се виждаха от тъмните очила, но двете отвесни бръчки, които се явяваха между веждите му, някак особено наклонената му глава и цялата тая неподвижност на позата му показваха, че той освен че следи и наблюдава всичко, но в същото време като че и съсредоточено се вглъбява в някоя своя мисъл.

А в това време конят на дяда Давида, оседлан и стегнат, вече е изкаран пред митницата и вързан за същия тоя стълб, висок като корабна мачта, на върха на който се развяваше трицветното знаме. От изгряването на слънцето не се е минало много време. Тънка мъгла още плува над полето, росата още блещи по зелените поляни. Конят е нетърпелив, неспокоен, върти се насам-нататък, засилва се и се връща, дръпнат изведнъж от повода. Понякога той се спира, обтяга се на могъщите си нозе, по които се кръстосват набъбнали жили, издига глава, наостря уши и се вглежда в полето. Един миг като че не диша и в очите му се набира, грее и се тъмнее някаква страшна мъка. Той вижда свободните коне, които пасат по поляните, леко помръдва глава, като че е дочул нещо, и започва да цвили, като тресе цялото си грамадно тяло. След туй той започва да се опъва пак на повода си, върти се, души земята и пръхти тъй, че прах се вдига под ноздрите му, тупа с тежките си копита и размята настръхналата си грива на лъв.

А дядо Давид, наглед уж равнодушен, но всъщност с изпълнено от гордост сърце, особено като виждаше пък колко хора се спрели и гледат коня му, излиза и влиза в митницата, връща се при коня, подстяга му коланите, опитва стремената, тъкми седлото. Конят присвива уши и се опитва да хапе, но дядо Давид не обръща никакво внимание на това, защото знае, че животното се шегува и лови куртката му само с бърните си. Все тъй безстрашно дядо Давид минава и покрай задницата на коня, но винаги в тия случаи той му се обажда и му подвиква с някоя по-силна дума.

Колкото по наближаваше времето за тръгване, толкова конят ставаше по-неспокоен. Най-после, след като закачеше дисагите с пощата, дядо Давид отвързваше коня, прибираше юздите и туряше крак на стремето, като преди това набързо и накратко се прекръстваше. Теохарий стоеше пред коня и го държеше. Когато дядо Давид се качеше и като се понадигнеше веднъж или дваж, се настанеше на седлото, даваше знак само с очи и Теохарий пущаше коня. Тогава настъпваше най-интересното зрелище и то се повтаряше при всяко тръгване: усетил се свободен, големият и силен кон се устремяваше изведнъж напред, като че искаше да хвръкне. Коланите пропукваха, изпод копитата изхвърчаше пръст. Но силната ръка на дяда Давида опъваше юздата и конят, внезапно спрян, но неукротен още, приклякваше на четирите си нозе като на пружина, опашката му стигаше земята, шията му се надипляше на гънки, устата му беше раззината, очите му като че щяха да изскочат. И все пак, като не можеше да надвие на юздата и да полети напред, той започваше бясно да се мята ребром и едновременно с четирите си крака, два пъти на една страна и след това се обгръщаше и правеше също такива два скока на другата страна. Тия луди скокове приличаха на странна някаква каруселна игра и все пак смаяните и изтръпнали зрители неволно се стъписваха крачка назад. А дядо Давид стоеше на седлото малко със свити вежди, но спокоен и ни един мускул не трепваше на лицето му. Последваха още няколко неправилни стъпки и след това конят, все тъй буен и сприхав, влизаше в пътя и поемаше бърз, но лек и плавен вървеж.

Някакъв товар като че падаше от плещите на всички и очите на любопитните, пламнали от възхищение, гледаха сега широкия гръб на дяда Давида. Шапката му описваше една вълнообразна линия във въздуха, виждаше се развяна настрана гривата на коня и в белите кълба на повдигнатия прах проблясваха за миг подковите му.

— Преде, преде! — провикваше се Теохарий, като се любуваше на хубавия вървеж на коня. — За четири часа вземи си го в града. И какъв раван — да заспиш отгоре му.

— На такъв кон отгоре май мъчно се заспива — казва някой от пътниците.

— Ще заспиш и ще се намериш под краката му — обажда се друг.

Теохарий и пътниците се смеят и тръгват към митницата. Милан погледва още няколко време подир дяда Давида, после очите му се премрежват и той, без да вижда вече нещо, се замисля. След туй погледът му се отправя към полето и, както винаги, привичната му меланхолия пада като сянка връз бледното му болнаво лице.

От града дядо Давид се връщаше още на другия ден. Обикновено нищо лошо не му се случваше по пътя, не биваше и твърде изморен, но въпреки това той винаги пристигаше нещо неразположен, кисел, имаше надменния и горделив вид на човек, който е свършил голяма и важна работа, затова много-много не му се приказваше, раздаваше само с по няколко думи това, което беше купил от града за стражарите или което им бяха пратили от къщи, и по-нататък гледаше само своя кон. Но и стражарите не бързаха да го разпитват, едно, че добре знаеха привичките му, и друго, че по това време бяха заети с работа. Наистина, пътници рядко минаваха през Али Анифе, но и да не минаваха, стражарите трябваше да ги чакат, пък освен това в митницата живееше и управителят, и секретарят, така че те постоянно се намираха пред очите им. Особено внимателни стражарите бяха към управителя, и то не че се бояха от него, а защото той им вдъхваше неволно, както и на всички, които го знаеха, голямо уважение. Управителят на митницата, Дядото, както просто го наричаха всички, беше стар човек, много по-стар и от дяда Давида, с голяма брада, разстлана нашироко въз гърдите му, един от ония дългогодишни и честни чиновници, у които службата, законът и човекът ставаха сякаш нещо неделимо. Неговият кротък нрав, напредналата му възраст и ревматизмът, от който страдаше, го караха да прекарва повече над писалището или в стаята си. Но всеки ден, надвечер, малко попроменен сега, защото за първи път през деня снемаше очилата си и туряше шапка на главата си, със същия тоя важен и величествен вид, който му придаваше бялата му брада, той излизаше и като се подпираше тежко на бастона си и покашляше, тръгваше на разходка към селото. Наедно с него, или малко по-късно, излизаше и секретарят.

Тогава знамето, което цял ден се развяваше на върха на високата като мачта върлина, се снемаше, знак, че канцеларията е затворена и пътници повече не се пущат да минават, и стражарите оставаха сами. Не толкоз умората, колкото облекчението, че се отървават от стеснението пред началството, изведнъж ги разполагаше към почивка и ги развеселяваше. Те излизаха и сядаха на сянка пред митницата. Слънцето наближаваше да заседне и те виждаха пред себе си полето, заляно със светлина, зелено и безкрайно. А по онова време тук имаше места, по които плуг още не беше минал. Отсам и оттатък границата се разстилаха поляни, с такава гъста трева и с такъв висок бурен, че добитъкът се закриваше цял в тях. Най-много бяха овчите опашки, високи и жилави пръти, с отрупани с жълт цвят върхове, които светеха в лучите на слънцето като остриета на копия.

Стражарите се разгълчаваха, правеха си кафе, почерпваха се и с по някоя чашка ракия. Навъсените вежди на дяда Давида се раздипляха и под краищата на ястъклиите му мустаци едва-едва, като слънце изпод облак, светваше усмивка. Той изведнъж ставаше приказлив и сега вече с най-големи подробности разказваше за последното си ходене в града, изреждаше хората, които беше видял, новините, които беше чул, описваше надълго всички ония дребни и незначителни случки, които стават всеки ден, забравят се и не оставят никаква следа подире си, но които блазнеха любопитството на стражарите, и то само затуй, защото живееха в уединение. При друго, още по-благодушно настроение дядо Давид даваше най-големи подробности за свиждането си със семействата на стражарите. Разказваше например за двете деца на Милана, най-малките, които, хванали майка си, едното за едната ръка и другото за другата, бяха идвали при него чак на хана. И не без нежност в гласа си и без любов в коравото си и сурово сърце, дядо Давид разказваше за малкия четиригодишен син на Милана, подражаваше гласа и запитванията му, предаваше самите му думи и голямото му желание да го качи на големия кон. По обичая си, Милан се разчувствуваше, усмихваше се, но усещаше как връз очите му се спущат влажни мрежи.

Неусетно слънцето беше залязло. Полето беше потъмняло, но жълтите цветове на овчите опашки още личаха и като тънки златни линии сечаха падналия здрач над зеленината. Като че в тая тиха вечер, в молитвения час преди изгряването на звездите, хиляди свещи горяха в полето с устремени към небето пламъци…

И тишината, която падаше над равнините, проникваше и в душите на тримата стражари. Минутите не бягаха, животът не беше тъй болезнено трескав, нещо от самата вечност се откриваше пред тях и ги включваше в себе си. И те се чувствуваха по-близки, по-добри, свързани не само с отколешното другарство, но и с нещо друго, за което сякаш нямаше дума. Това чувство у тях трае минута, две. Тайната, която ставаше в полето, като че се свършва; мракът, припаднал изведнъж, угася безбройните златни свещи. Стражарите се развеселяват отново и малко по-късно, при сребърната светлина на месеца, ако Теохарий не пее някоя провлечена и страстна турска песен, то дядо Давид непременно вече разказва някое от страшните свои приключения в горите на Делиормана. Най-внимателен е Милан и когато той слуша опасните подвизи на дяда Давида, във въображението му се мяркат големите кавалерийски сабли, изправени при камината, и като че ли едвам сега намира отговор на всичките ония свои мисли, които са му идвали на ума, когато е гледал тия сабли.

Така си вървеше, така беше си вървял дълго време животът на тримата митнишки стражари в Али Анифе. Но ето нещо ново и неочаквано дойде да смути неизменния и равен ход на нещата.