Николай Лилиев
Ти молиш, зная, но кого ли…

ТИ МОЛИШ, зная, но кого ли

зове безгласното сърце?

Виж, белостволите тополи

отсичат немощни ръце.

Дълбока есен е сега,

но ти разбираш ли езика

на тая пустата велика,

на тая чемерна тъга?

 

Възкръсват бавно в морна памет

случайно срещнати жени

и като плиснали вълни

с незнайното зовят и мамят.

Те обещават в своя зов

да създадат от мига вечност,

но божията безсърдечност

не ме наказа със любов!