Роджър Зелазни
Деветте принца на Амбър (5)

V

В продължение на две нощи си проправяхме път към мрачно розовите пясъци на величественото море. На третия ден сутринта стигнахме до брега, след като успешно избягнахме малка групичка войници предишната вечер. Не ни се искаше да излизаме на откритото пространство, преди да сме намерили точното място, Файела-бионин, Стълбата към Ребма, където бързо да го прекосим.

Изгряващото слънце хвърляше милиарди ярки отблясъци по разпенените гребени на вълните и заслепените ни от танца им очи не можеха да видят нищо под повърхността. От два дни карахме само на плодове и вода и бях гладен като вълк, но забравих за това, когато видях широкия, полегат плаж с изненадващите му извивки и дюни в кораловочервено, оранжево и розово и разхвърляните купчинки мидени черупки, плавеи и дребни, огладени от водата камъчета. Морето отзад се издигаше и спускаше с тих плясък, цялото в златно, синьо и ярко пурпурно и бризът носеше песента му, подобна на благословия под виолетовото утринно небе.

Обърнатата към изгрева планина, Колвир, която от край време като майка приютяваше Амбър в полите си, се издигаше на около трийсет километра вляво от нас, на север. Слънцето я обливаше със златно сияние и превръщаше дъгата в паднал над града воал. Рандъм погледна натам, изскърца със зъби и отвърна очи. Изглежда и аз бях направил същото.

Дирдри докосна ръката ми, посочи с глава и тръгна на север, успоредно на брега. Рандъм и аз я последвахме. Тя очевидно бе забелязала някакъв ориентир.

Бяхме изминали около половин километър, когато земята сякаш леко потрепери.

— Конски тропот! — изсъска Рандъм.

— Вижте! — отметна назад глава Дирдри и посочи нагоре.

Очите ми проследиха жеста й.

Над главите ни кръжеше ястреб.

— Далече ли е още Стълбата? — попитах.

— При онази грамада камъни — отвърна тя и тогава на стотина метра от нас видях към три метра висока купчина с форма на пресечена пирамида, изградена от едри сиви камъни, разядени от вятъра, пясъците и водата.

Конският тропот стана по-силен, после изсвири рог, ала това не беше сигналът на Джулиан.

— Тичайте! — извика Рандъм и ние го послушахме.

След около трийсетина крачки, ястребът се устреми надолу. Спусна се към Рандъм, но той вече бе извадил меча си и замахна срещу него. Тогава птицата се насочи към Дирдри.

Аз също измъкнах своя меч от ножницата и се опитах да го посека. Разлетяха се пера. Ястребът се издигна, връхлетя отново и този път мечът ми закачи нещо твърдо — мисля, че птицата падна, но не можех да бъда сигурен, защото не спрях да погледна назад. Шумът от копитата вече беше съвсем ясен и силен, а рогът звучеше почти до нас.

Стигнахме до пирамидата, Дирдри се обърна перпендикулярно спрямо нея и се насочи право към морето.

Нямах намерение да споря с човек, който изглежда знаеше какво прави. Последвах я и с периферното си зрение забелязах ездачите.

Те все още бяха далече, но вече препускаха по плажа, надули рогове, заобиколени от лаещи кучета. Рандъм и аз се затичахме с всички сили и нагазихме в прибоя след сестра си.

Бяхме навлезли във водата до кръста, когато Рандъм каза:

— Очаква ме смърт и ако остана, и ако продължа.

— В първия случай ще загинеш веднага, а във втория може да се стигне до някакво споразумение. Да вървим!

Намирахме се върху камениста повърхност, която се спускаше в морето. Не ми беше ясно как ще дишаме, докато се движим по нея, но Дирдри не изглеждаше разтревожена, затова реших и аз да не се безпокоя.

Ала не можех.

Когато водата се заплиска около главите ни, вече бях много загрижен. Дирдри, обаче, продължаваше да върви право напред, все по-надолу и аз я следвах, както и Рандъм.

На всеки няколко метра имаше стъпало. Ние се спускахме по огромна стълба, която знаех, че се казва Файела-бионин.

При следващата стъпка щях да се озова целия под водата, но Дирдри вече бе потънала пред мен.

Затова си поех дълбоко въздух и направих решителната крачка.

Видях още стъпала и продължих да ги следвам. Чудех се защо въпреки че движенията ми бяха леко забавени тялото ми не се стреми да изплува и как стоя прав, докато с всяко стъпало слизам все по-надолу като по обикновена стълба. Започнах да се питам какво ще правя, когато няма да мога повече да издържа без въздух.

Около главите на Рандъм и Дирдри се издигаха мехурчета. Опитах се да видя какво правят те, но не успях да разбера. Гърдите им сякаш се издигаха и спускаха като при нормално дишане.

Щом стигнахме на около три метра под повърхността, Рандъм, който вървеше вляво от мен, се обърна и чух гласа му все едно бях долепил ухото си до дъното на вана и всяка дума долиташе като звук от ритник по стената й.

Чувах го ясно, обаче:

— Не вярвам, че ще успеят да убедят кучетата да ги последват, дори конете да го направят.

— Как се справяш с дишането? — опитах се да попитам и долових отдалече собствените си думи.

— Отпусни се — бързо ми обясни той. — Ако задържаш дъха си, издишай и не се безпокой. Докато се намираш върху стълбата, ще можеш да дишаш.

— Но как е възможно?

— Ако постигнем целта си, ще разбереш — рече той и гласът му прозвуча звънливо през студената, зеленикава вода.

Намирахме се на повече от шест метра дълбочина. Издишах малка част от събрания въздух и се опитах да вдишам за около секунда.

В усещането нямаше нищо притеснително, затова продължих опитите си. Появиха се още мехурчета, но иначе не почувствах никакво неудобство от промяната.

Налягането изглеждаше непроменено и виждах стълбата, по която се движехме като през зеленикава мъгла. Тя водеше все по-надолу и по-надолу. Право напред. А в далечината струеше някаква светлина.

— Ако успеем да минем под арката, ще бъдем в безопасност — поясни сестра ми.

— Вие ще бъдете в безопасност — поправи я Рандъм и аз се запитах какво ли е направил, за да го ненавиждат в страната, наречена Ребма.

— Ако яздят коне, които никога преди не са минавали оттук, ще им се наложи да ни последват пеша — заяви Рандъм. — В такъв случай, ще успеем.

— А може и да се откажат… ако случаят е такъв — предположи Дирдри.

Забързахме.

Като стигнахме на около петнайсет метра под повърхността, водата стана съвсем тъмна и студена, но светлината в ниското пред нас се усили и след още десетина стъпала успях да различа източника й.

От дясната страна се издигаше колона. На върха й имаше нещо подобно на глобус, което светеше. На петнайсетина стъпала по надолу друга такава колона стоеше отляво. А след нея изглежда имаше още една от дясната страна, като така продължаваше и нататък.

Когато наближихме първата, водата стана по-топла и стълбата започна да се вижда по-ясно. Стъпалата бяха бели, с розови и зелени жилки, сякаш направени от мрамор, ала не бяха станали хлъзгави от водата. Широчината им беше към петнайсет метра и от двете страни се издигаха перила от същия материал.

Рибите плуваха около нас, докато вървяхме. Като хвърлих поглед назад през рамо, стори ми се, че никой не ни преследва.

Стана по-светло. Навлязохме в осветения от първата лампа кръг и тогава видях, че онова нещо на върха на колоната не е глобус. Изглежда разумът ми неволно се бе опитал да намери разумно обяснение за този феномен и затова бях приел за глобус пламъка, който танцуваше на половин метър над колоната като края на огромен факел. Реших да задавам въпроси по-късно, за да си пазя — ако ме извините за израза — дъха, тъй като спускането беше много стръмно.

След като влязохме в осветената алея и минахме покрай още шест от факлите, Рандъм се обади:

— По петите ни са.

Отново се обърнах назад и видях спускащите се в далечината фигури, четири от които на коне.

Странно усещане е да се смееш под вода и да чуваш смеха си.

— Нищо — докоснах дръжката на меча си аз. — Щом стигнахме вече дотук, никой не може да ми се опре!

Все пак ускорихме ход. Водата от лявата и от дясната ни страна беше станала тъмна като мастило. В лудия ни бяг само стълбата бе осветена, а в далечината забелязах нещо, което приличаше на величествена арка.

Дирдри с всичка сила тичаше по стъпалата, които вече почваха да потреперват под силния тропот на конските копита зад нас.

Потокът въоръжени мъже — залял стълбата от едното перило до другото — все още беше далече във височината. Но четиримата ездачи бързо се приближаваха. Ние следвахме Дирдри в устрема й надолу и аз държах ръката си върху дръжката на меча.

Три, четири, пет. Покрай толкова лампи минахме, преди да се обърна пак назад и да видя, че ездачите са на може би петнайсет метра над нас. Пехотинците вече почти не се виждаха. Отпред, на около шейсет метра разстояние, се мержелееше арката. Огромна, сияеща като алабастър, украсена с релефни изображения на тритони, морски нимфи, русалки и делфини. А от другата й страна май имаше струпани хора.

— Сигурно се чудят защо идваме тук — отбеляза Рандъм.

— Любопитството им ще остане неудовлетворено, ако не успеем да стигнем до тях — изрекох забързано, след като нов поглед назад ми разкри, че ездачите са се приближили с още три метра към нас.

Измъкнах меча си и той заблестя на светлината от факлите. Рандъм последва примера ми.

След двайсетина стъпала повърхността под нас затрепера толкова силно, че ние се обърнахме, за да не бъдем посечени, докато тичаме.

Почти ни бяха настигнали. Портите се намираха на трийсет метра зад гърбовете ни и щеше да е все едно, че са на трийсет километра, ако не успеехме да се справим с четиримата ездачи.

Наведох се, щом първият се насочи към мен и замахна. От дясната му страна, малко по-назад, имаше друг ездач и аз естествено отскочих наляво, към перилото. Това го принуди да се извие, тъй като държеше меча в дясната си ръка.

Когато замахна, парирах и нападнах.

Той се бе навел силно напред върху седлото и острието на моя меч прониза шията му отдясно.

Сред зеленикавото сияние бликна и закръжи силна струя кръв, подобна на пурпурен пушек. Налудничаво ми се прииска Ван Гог да можеше да види това.

Конят продължи надолу, а аз скочих към втория ездач изотзад.

Той се извърна да отблъсне удара и успя. Но устрема на движението му във водата и силата на моя удар го изхвърлиха от седлото. Докато падаше, аз го ритнах и течението го подхвана. Замахнах към него, както се носеше над мен и той отново отблъсна удара ми, ала това го прехвърли над перилото. Чух го как извика, когато налягането на водата го притисна, после настана тишина.

Обърнах се към Рандъм, който вече бе съсякъл един кон и ездача му и сега се биеше с втория конник. Още преди да стигна до него, той го бе пронизал и се смееше. Кръвта струеше над тях и аз изведнъж осъзнах, че съм познавал лудия, тъжен и лош Винсент Ван Гог и наистина бе жалко, че той не можеше да нарисува това.

Пехотинците бяха на около трийсет метра по-назад, затова се обърнахме и продължихме към арката. Дирдри вече бе минала оттам.

Затичахме се и успяхме да преминем. На наша страна се оказаха много мечове и пехотинците тръгнаха обратно. Тогава прибрахме оръжията си и Рандъм въздъхна:

— Свършено е с мене.

Присъединихме се към хората, излезли в наша защита.

На Рандъм веднага му бе наредено да предаде оръжието си и той се подчини, като повдигна рамене. После от двете му страни застана по един човек, а трети се изправи зад гърба му и ние продължихме надолу по стълбата.

В този подводен свят изцяло бях загубил представа за времето, но чувствах, че трябва да сме вървели някъде между четвърт и половин час, преди да стигнем до местоназначението си.

Пред нас се издигаха златните порти на Ребма. Минахме през тях и влязохме в града.

Всичко се виждаше като през зелена мъгла. Сградите изглеждаха крехки и деликатни, повечето от тях доста високи, построени в групи и цветове, които минаваха през очите ми и заораваха в мозъка ми в търсене на някакъв спомен. Не успяха да намерят нищо и единственият резултат от ровичкането беше вече познатата ми болка, която придружаваше полуприпомненото и неспомненото. Знаех, обаче, че и преди съм минавал по тези улици или по други, много подобни на тях.

Рандъм не бе проронил и дума, откакто го бяха арестували. Единственият въпрос, който бе задала Дирдри, беше за сестра ни Луела. Бяха й отговорили, че Луела е в Ребма.

Заех се да разучавам ескорта ни. Той се състоеше от мъже със зелена, пурпурна и черна коса и всичките имаха зелени очи, с изключение на един, чиито бяха с лешников цвят. Бяха облечени само в люспести туники и носеха плащове, прихванати на кръст пред гърдите им. На изработените от мидени черупки колани висяха къси мечове. По тялото почти нямаха окосмяване. Никой от тях не ме заговори, макар че едни ме поглеждаха, а други направо ме зяпаха. Беше ми позволено да си задържа оръжието.

Вътре в града ни поведоха по широк булевард, осветен от колони-факли, разположени на дори още по-малко разстояние, отколкото на Файела-бионин и хората се вглеждаха в нас през осмоъгълни, затъмнени прозорци, а наоколо плуваха риби с ярки кореми. Щом завихме зад един ъгъл, усетихме студено течение, а след още няколко крачки ни обгърна друго, топло, подобно на вятър.

Отведоха ни до двореца в центъра на града и разбрах, че ми е познат до болка. Той беше точно копие на двореца в Амбър, само че замъглен от зеленикавата вода и леко променен от множеството странно разположени огледала, окачени по стените му — и отвън, и отвътре. Върху трона в огледалната зала, която почти си спомнях, седеше жена със зелена коса, леко прошарена със сребърно. Очите й бяха кръгли като луни от нефрит, а веждите й се извиваха подобно криле на чайки. Устата и брадичката й бяха малки, скулите — високи и заоблени. Тиара от светло злато обрамчваше челото й, а на кристална огърлица висеше сапфир, който се гушеше в гънката между нежните й голи гърди, чиито зърна също бяха бледозелени. Беше облечена в люспеста синя туника, пристегната със сребърен колан и държеше скиптър от розови корали в дясната си ръка, обсипана с пръстени, като на всеки пръстен имаше камък в различен нюанс на синьото. Не се усмихна, когато заговори:

— Какво търсите тук вие, прокудените от Амбър? — Гласът й ромолеше тихо като поточе.

Отговори й Дирдри, с думите:

— Ние бягаме от гнева на принца, който седи на трона в истинския град — Ерик! Честно казано, искаме да го свалим. Ако той е обичан тук, загубени сме и излиза, че сме се предали в ръцете на нашите врагове. Но аз чувствам, че и вие не го обичате. Затова идваме да молим за помощ, благородна Мойри…

— Аз няма да ви дам войски, за да нападнете Амбър — отсече тя. — Както знаете хаосът ще се отрази и в собственото ми кралство.

— Не това бихме поискали от теб, скъпа Мойри — продължи Дирдри. — Нуждаем се от нещо съвсем дребно, което няма да струва никакви пари или главоболия на теб и поданиците ти.

— Назови го! Защото, както знаеш, Ерик е почти толкова мразен тук, колкото и подлеца, застанал от лявата ти страна — и тя посочи към Рандъм, открито вперил арогантно оценяващ поглед в нея, докато лека усмивка играеше върху устните му.

Ако се наложеше да плати — каквато и да беше цената — за онова, което бе сторил, очевидно щеше да го направи като истински принц на Амбър — както бяха постъпили едно време тримата ни мъртви братя, припомних си изведнъж. Щеше да я плати, като междувременно им се подиграва и се смее, въпреки изпълващата гърлото му кръв и докато умира щеше да изрече неотменимо проклятие, което ще се сбъдне. Внезапно осъзнах, че и аз притежавам тази сила и ако обстоятелствата го наложеха, щях да я използвам.

— Това, което искам да те помоля — рече Дирдри, — е за моя брат Коруин. Той е брат и на принцеса Луела, която живее тук с теб. Уверена съм, че никога не те е оскърбявал…

— Вярно е. Но защо той не ми каже всичко сам?

— Това е част от проблема, кралице. Коруин не знае какво трябва да поиска. Той е загубил голяма част от паметта си при катастрофа, станала по време на живота му сред Сенките. Дошли сме тук с цел да възстановим неговата памет, да върнем спомените му за старите дни, за да може той да се изправи срещу Ерик в Амбър.

— Продължавай — подкани жената на трона, като ме изучаваше изпод дългите си мигли.

— На едно място в този дворец — каза Дирдри — има зала, където малцина биха влезли. В нея, върху пода, очертано с огнени контури, се намира копие на онова, което ние наричаме Лабиринта. Само син или дъщеря на последния владетел на Амбър може да мине през Лабиринта и да оживее. И тогава този човек се сдобива с власт над Сенките. — При тези думи Мойри премигна няколко пъти и аз се опитах да си представя колко ли свои поданици бе накарала да вървят по него, за да овладее част от силата за Ребма. Ала, естествено, не бе успяла. — Ако мине през Лабиринта — продължи Дирдри, — ние сме уверени, че Коруин ще възстанови спомените си на един от принцовете на Амбър. Той не може да направи това там, а Ребма е единственото място, за което знам, че има копие на Лабиринта, като се изключи Тир-на Ногт, където, разбира се, в момента не можем да отидем.

Мойри върна погледа си върху сестра ми, премести го към Рандъм и накрая пак го спря на мен.

— Коруин готов ли е да поеме този риск?

— Да, кралице — поклоних се аз и тогава тя се усмихна.

— Чудесно, имате позволението ми. Обаче не мога да гарантирам безопасността ви извън границите на моите владения.

— Колкото до това, ваше величество — обади се Дирдри, — ние не очакваме никакви благодеяния и сами ще се погрижим за себе си като си тръгнем.

— С изключение на Рандъм, който ще бъде в пълна безопасност.

— Какво искаш да кажеш? — попита Дирдри, защото Рандъм, естествено, не можеше сам да се поинтересува при създадените обстоятелства.

— Сигурно си спомняш — поясни Мойри, — че едно време принц Рандъм дойде в моето кралство като приятел, а после бързо-бързо го напусна заедно с дъщеря ми Морганти.

— Чувах да се говори за това, но не знам каква част от цялата история е истина.

— Всичко е вярно — заяви Мойри. — Месец по-късно тя ми беше върната. А няколко месеца след раждането на сина й Мартин, Морганти се самоуби. Какво ще кажеш по този въпрос, принц Рандъм?

— Нищо — рече Рандъм.

— Когато Мартин порасна — продължи Мойри, — тъй като в жилите му течеше кръвта на Амбър, той реши да мине през Лабиринта. И единствен от моите хора успя. След което потъна в Сенките и оттогава не съм го виждала. Какво ще кажеш по този въпрос, принц Рандъм?

— Нищо — отвърна Рандъм.

— В такъв случай ще получиш възмездие — отсъди Мойри. — Или ще сключиш брак с жена по мой избор и ще останеш с нея в кралството ми в срок от една година, или ще загубиш живота си. Какво ще кажеш по този въпрос, Рандъм?

Рандъм не каза нищо, ала кимна отсечено.

Кралицата чукна с дръжката на скиптъра по своя тюркоазен трон.

— Добре — заключи. — Така да бъде.

И всичко свърши.

Ние бяхме отведени в покоите, които ни бе отделила, за да си починем. След малко самата тя се появи на моя праг.

— Привет, Мойри — рекох.

— Принц Коруин от Амбър, толкова исках да се запозная с теб.

— И аз с теб — излъгах аз.

— Твоите подвизи са легендарни.

— Благодаря ти, но почти нищо не помня.

— Може ли да вляза?

— Разбира се — направих крачка встрани.

Тя пристъпи в чудесно обзаведения апартамент, който ми бе предоставила и се настани върху оранжевия диван.

— Кога би искал да минеш през Лабиринта?

— Колкото е възможно по-скоро.

Мойри обмисли това и попита:

— Къде си пребивавал сред Сенките?

— Много далеч оттук — отвърнах. — На едно място, което обикнах.

— Необичайно е за принц на Амбър да притежава подобна способност.

— Каква способност?

— Да обича.

— Може би не избрах точната дума.

— Съмнявам се — поклати глава тя, — защото баладите на Коруин наистина докосват струните на сърцето.

— Много любезно от твоя страна.

— Но е истина.

— Някой ден ще ти посветя една балада.

— С какво се занимаваше, докато живееше сред Сенките?

— Струва ми се, че бях професионален наемник. Биех се за всеки, който ми плащаше. Освен това композирах и написах текстовете на много популярни песни.

— И двете неща ми се виждат съвсем логични и естествени за теб.

— Моля те, кажи ми какво ще стане с моя брат Рандъм?

— Той ще се ожени за една девойка от моя народ, която се казва Вайъли. Тя е сляпа и няма кандидати за женитба.

— Сигурна ли си — подхвърлих аз, — че постъпваш добре спрямо нея?

— По този начин Вайъли ще получи добро положение в обществото — заяви Мойри, — дори той да си замине след година и никога да не се върне. Каквото и друго да може да се каже за него, той все пак е принц на Амбър.

— Ами ако тя се влюби в него?

— Възможно ли е изобщо някой да изпитва такива чувства към него?

— Аз, например, го обичам по своему, като брат.

— Никога досега син на Амбър не е казвал подобно нещо и аз го отдавам на поетичната ти нагласа.

— Във всички случаи трябва да си съвсем сигурна, че действаш в интерес на момичето.

— Мислила съм над този въпрос — кимна Мойри — и съм сигурна. Тя ще се възстанови от болката, която той ще й причини и след напускането му ще стане една от първите дами в двора ми.

— Може и да си права — извърнах се аз и усетих, че ме обзема тъга… за момичето, разбира се. — Какво бих могъл да ти кажа? — продължих. — Сигурно постъпваш добре. Надявам се да е така.

Поех ръката й и я целунах.

— Ти, Коруин, си единственият принц на Амбър, когото бих подкрепила — заяви тя, — като се изключи, може би, Бенедикт. Той, обаче, е изчезнал от почти двайсет години и само Лир знае къде може да лежат костите му. Жалко.

— Не знаех. Спомените ми са толкова объркани. Моля те, бъди търпелива с мен. Бенедикт ще ми липсва, ако наистина е мъртъв. Той ме учеше на военно изкуство и как да си служа с всички оръжия. Беше много мил и добър.

— Какъвто си и ти, Коруин — взе ръката ми тя и ме придърпа към себе си.

— Не, не съм — възразих аз, докато сядах на дивана до нея.

— Има много време до обяд — каза тя и облегна на мен нежното си рамо.

— Кога ще ядем? — попитах.

— Когато аз наредя — отвърна Мойри и се извъртя с лице към мен.

Притеглих я върху себе си и напипах закопчалката на колана, която ме отделяше от нежната й кожа. Тя цялата беше нежна и косата й бе зелена.

Подарих й нейната балада върху дивана, а устните й ми отвръщаха без думи.

 

 

Когато се нахранихме — усвоих изкуството да се яде под вода, което може да опиша по-нататък, ако обстоятелствата действително го наложат — ние се надигнахме от местата си в просторната мраморна зала, украсена с мрежи и въжета в червено и кафяво и тръгнахме обратно по тесен коридор, все надолу и надолу, под дъното на самото море, докато стигнахме до спираловидно стълбище, чиито извивки светеха сред абсолютен мрак. На около двайстото стъпало Рандъм извика:

— По дяволите! — излезе встрани от стълбището и заплува надолу покрай него.

— Действително така е по-бързо — съгласи се Мойри.

— А пътят надолу е дълъг — добави Дирдри, която знаеше каква е дължината на същия път в Амбър.

Затова всички прекрачихме встрани и заплувахме надолу през мрака, покрай светещите извивки на стълбището.

Отне ни около десет минути да стигнем дъното, но когато краката ни докоснаха пода, стъпихме здраво, без водата да ни отнася. От няколко слаби пламъка, поставени в ниши на стената, струеше светлина.

— Защо тази част от океана, която заобикаля дубликата на Амбър, е толкова различна от всички други морета? — попитах аз.

— Просто защото е така — рече Дирдри и нейният отговор ме подразни.

Намирахме се в огромна пещера, от която във всички посоки започваха тунели. Тръгнахме по един от тях.

След като вървяхме по него ужасно дълго време, взеха да се появяват и странични проходи, пред някои от които имаше врати или решетки.

Пред седмия поред спряхме. Той беше преграден с огромна сива врата от някакъв подобен на камък материал, обрамчен с метал и се извисяваше на два човешки боя. Като я гледах, смътно си спомних размера на тритоните. Тогава Мойри се усмихна, само на мен, отдели един голям ключ от връзката, закачена на колана й и го пъхна в ключалката.

Ала не успя да го превърти. Сигурно от много отдавна не беше използван.

Рандъм изръмжа и протегна ръка, като избута нейната.

Стисна здраво ключа и го завъртя.

Чу се изщракване.

Той блъсна с крак вратата да се отвори и всички погледнахме вътре.

Лабиринта бе положен в помещение с размерите на бална зала. Подът беше черен и изглеждаше гладък като стъкло. И на него се намираше Лабиринта.

Той блещукаше като студен огън, какъвто всъщност беше, потрепваше и караше цялата зала да изглежда някак нереална. Ажурните му очертания, от които бликаше неуловима сила, почти изцяло се състояха от криви линии, само в центъра се мяркаха няколко прави. Напомняше ми за фантастично сложна, уголемена до естествени размери главоблъсканица от вида, в който човек решава с молив (или химикалка, както се случва понякога) как да влезе или излезе някъде. И като че ли почти можех да видя думите: „Началото е тук“ далече в дъното. В средата беше широк около сто метра, а на дължина достигаше близо сто и петдесет.

В главата ми заечаха камбани, а после дойде и главоболието. Мозъкът ми се сви от допира му. Но ако наистина бях принц на Амбър, то някъде в кръвта ми, в нервната ми система, в гените ми, този лабиринт беше записан по някакъв начин, така че да реагирам съответно и да съм способен да мина по това проклето чудо.

— Как ми се иска да имах една цигара! — възкликнах аз и момичетата се изкикотиха, ала някак прекалено прибързано и с леко изпускане от контрол на високите тонове.

Рандъм ме хвана за ръка и заяви:

— Това е изпитание, но нямаше да сме тук, ако то бе непреодолимо. Мини през него много бавно и не позволявай на нищо да отвлече вниманието ти. Не се стряскай от искрите, които ще бликват при всяка твоя крачка. Те не могат да ти навредят. През цялото време ще усещаш как през теб минава умерено силно течение и сигурно скоро ще се почувстваш замаян. Но се старай да се съсредоточиш и не забравяй — продължавай да вървиш! Не спирай каквото и да става и не се отклонявай от пътеката, защото иначе вероятно ще бъдеш убит.

Докато той ми говореше, двамата вървяхме напред. Движехме се близо до дясната стена и заобикаляхме Лабиринта, насочили се към отдалечения му край. Момичетата ни следваха на известно разстояние.

Аз му прошепнах:

— Опитах се да я разубедя за онова, дето ти го е подготвила. Не успях.

— Предполагах, че ще го направиш — рече той. — Не се безпокой. Все ще издържа някак една година, а може да ме пуснат и по-рано… ако съм достатъчно нетърпим.

— Девойката, която ти е определила, се нарича Вайъли. Тя е сляпа.

— Чудесно. Голям майтап.

— Помниш ли регентството, за което говорихме?

— Да.

— Тогава бъди мил с нея, остани пълна година и аз ще бъда щедър.

Нищо.

После той стисна ръката ми.

— Твоя приятелка, а? — изхихика. — Как изглежда?

— Ще се споразумеем ли? — настоях аз.

— Дадено.

В този момент стигнахме до мястото, където започваше Лабиринта, близо до ъгъла на залата.

Пристъпих напред и огледах пътеката, оградена с огън, чието начало бе съвсем близо до десния ми крак. Лабиринта излъчваше единствената светлина в залата. Водата около мен беше ледено студена.

Продължих напред, като поставих левия си крак върху пътеката. Веднага го обградиха синьобели искри. После стъпих и с десния и почувствах онова течение, за което ми бе казал Рандъм. Направих още една крачка.

Прозвуча изпукване и усетих как косата ми започна да настръхва. Направих нова крачка.

Тогава пътеката започна рязко да се извива, сякаш искаше да ме върне обратно. След още десет крачки започнах да усещам определено съпротивление. Като че ли пред мен се бе издигнала черна стена от някакъв материал, който се опитваше да ме отблъсне при всеки опит да продължа напред.

Помъчих се да преодолея преградата. Изведнъж разбрах, че това е Първия воал.

Минаването през него щеше да е Постижение, добър знак, който ще покаже, че действително съм част от Лабиринта. Всяко вдигане и спускане на краката ми изискваше ужасни усилия, а от косата ми изскачаха искри.

Съсредоточих се върху огнената пътека. Продължих задъхан да вървя по нея.

Внезапно съпротивлението отслабна. Воалът се беше разтворил пред мен така изведнъж, както и се бе появил. Бях минал през него и бях постигнал нещо.

Бях спечелил част от себе си.

Видях восъчните кожи и щръкналите като пръчки кости на мъртвите от Аушвиц. Знаех, че съм присъствал на Нюрнбергския процес. Чух гласа на Стивън Спендър да декламира „Виена“ и видях Майка Кураж да прекосява една вечер сцената на премиера на Брехт. Видях ракетите да излитат от площадките си в Пенемюнд, Ванденберг, Кенеди, Кизил Кум в Казахстан и докоснах с пръсти Китайската стена. Пихме бира и вино с Шакспур, който заяви, че е пиян и отиде да повръща. Навлязох сред зелените гори на американския Запад и за един ден се сдобих с три скалпа. Тананиках си мелодия, докато марширувах в строя и тя стана популярна. Спомнях си, спомнях си… моя живот в света Сянка, наречен от обитателите си Земя. Още три крачки и държах окървавена сабя, а пред мен лежаха три трупа и коня, на който бях препускал по време на революцията във Франция. И още, още толкова много, назад към…

Направих нова крачка.

Назад към…

Труповете. Те лежаха навсякъде около мен. Във въздуха се носеше ужасна воня — миризмата на разлагащата се плът — и чух воя на пребито до смърт куче. Към небето се издигаха облаци черен пушек и ме лъхна леден вятър, който носеше ситни капчици дъжд. Гърлото ми беше пресъхнало, ръцете ми се тресяха, главата ми сякаш бе в огън. Олюлявах се съвсем сам и виждах всичко през мъглата на треската, която ме изгаряше. Канавките бяха пълни с боклук, мъртви котки и съдържанието на изхвърлени нощни гърнета. С дрънчене и звън на камбанка край мен мина катафалка, която ме изпръска с кал и студена вода.

Не знам колко дълго съм скитал, преди да ме дръпне една жена и аз видях на ръката й пръстен с изобразени на него череп и кръстосани кости. Тя ме отведе в стаята си, но откри, че нямам никакви пари и нищо не съзнавам. Страх премина по боядисаното й лице, изтри фалшивата усмивка от ярко начервените й устни и тя побягна, а аз припаднах върху леглото й.

По-късно — не знаех колко време е изминало — някакъв едър мъж, вероятно сутеньора на момичето, влезе, плясна ме по лицето и ме дръпна да се изправя на крака. Вкопчих се в дясната му ръка и увиснах на нея. Той наполовина ме носеше, наполовина ме влачеше към вратата.

Когато проумях, че смята да ме изхвърли навън на студа, стегнах хватката си в отчаян протест. Стисках с цялата останала ми сила, като мънках нечленоразделни молби.

Тогава, през потта и сълзите, които премрежваха очите ми, видях на лицето му да зейва дупка и чух как измежду пожълтелите му зъби изскача неистов вик.

На мястото, където го бях стиснал, костта на ръката му се счупи.

Той ме отблъсна с лявата си ръка и разплакан падна на колене. Седнах на пода и за момент главата ми се проясни.

— Аз… оставам… тук — заявих, — докато не се почувствам по-добре. Махай се. Ако се върнеш… ще те убия.

— Болен си от чума! — изкрещя той. — Утре ще дойдат да ти приберат кокалите!

Мъжът се изплю, стана на крака и излезе с олюляване.

Добрах се до вратата и пуснах резето. После пак изпълзях на леглото и заспах.

Ако на другия ден са идвали да ми приберат кокалите, сигурно са останали разочаровани. Защото, може би десет часа по-късно, посред нощ се събудих облян в студена пот и установих, че треската ми е преминала. Бях слаб, но отново владеех разума си.

Разбрах, че съм оцелял след чума.

Загърнах се в мъжкия плащ, който намерих в гардероба и взех малкото скрити в едно чекмедже пари.

После тръгнах из Лондон и Нощта, в годината на чумната епидемия, без да знам какво търся…

Не си спомнях нито кой съм, нито какво съм правел тук.

Така бе започнало всичко.

Вече бях навлязъл дълбоко в Лабиринта и при всяка стъпка около краката ми изскачаха искри, които стигаха на височина до коленете ми. Вече не знаех в каква посока вървя или къде са застанали Рандъм, Дирдри и Мойри. Теченията се носеха през мен и имах чувството, че чак очите ми вибрират. После бузите ми бяха пронизани от иглички и усетих студ да се плъзва по врата ми. Стиснах зъби, за да не се разтракат.

Не бях получил амнезията си при автомобилната катастрофа. Имах пропуски в паметта още от времето на Елизабет I. Флора трябва да е решила, че от катастрофата съм се възстановил. Знаела е за състоянието ми. Изведнъж ме осени прозрението, че тя се е намирала на сянката Земя преди всичко, за да ме следи.

Значи от шестнайсети век?

Това не можех да кажа със сигурност. Щях да разбера, обаче.

Направих още шест бързи крачки, стигнах до някаква арка и се озовах в началото на един прав участък.

Поставих крак върху него и с всяка стъпка по-нататък пред мен израстваше все по-непреодолима нова бариера. Бях стигнал до Втория воал.

Появи се завой под прав ъгъл, после втори, след него трети.

Аз бях принц на Амбър. Това беше вярно. В началото сме били петнайсет братя и сега шестима бяха мъртви. Имали сме осем сестри, от които две, или може би четири, бяха мъртви. Прекарали бяхме по-голямата част от времето си в скитане из Сенките или в нашите собствени вселени. Имаше един академичен, макар и валиден философски въпрос, дали може човек, който има власт над Сенките, да създава своя собствена вселена. Какъвто и да беше теоретичният отговор, на практика бе възможно.

Навлязох в нова крива и, докато бавно напредвах по нея, имах усещането че вървя в туткал.

Едно, две, три, четири… вдигах огнените си ботуши и отново ги отпусках долу.

Главата ми туптеше, а сърцето ми сякаш щеше да се разпадне на парченца.

Амбър!

Спомних си Амбър и изведнъж ми стана по-леко да вървя.

Амбър беше най-великият град, който винаги бе съществувал и винаги щеше да съществува. Амбър винаги е бил и винаги ще бъде, и всеки друг град, навсякъде другаде беше само хвърлена сянка от някоя фаза на Амбър. Амбър, Амбър, Амбър… аз те помня. И никога вече няма да те забравя. Предполагам, че дълбоко в себе си, не съм те забравил и през всичките тези векове, в които се скитах по сянката Земя, защото често нощем сънищата ми бяха смущавани от образи на твоите зелени и златни островърхи кули и просторните ти тераси. Помня широките ти булеварди и пълните с червени и златни цветя паркове. Помня уханието на въздуха ти, храмовете, дворците и удоволствията, които ти предлагаше, предлагаш и винаги ще предлагаш. Амбър, безсмъртният град, от който всеки друг град е взел формата си, аз не мога да те забравя, дори сега, нито ще забравя деня върху Лабиринта в Ребма, когато си те спомних сред твоите отразени стени, току-що нахранил се след дълго гладуване и след ласките на Мойри, но нищо не може да се сравнява с удоволствието и любовта предизвикани от спомена за теб; и дори сега, докато стоя и съзерцавам Царството на хаоса и разказвам тази история на единствения, който присъства, за да я чуе и евентуално да я повтори, та да не умре и тя, ако аз загина там; дори сега си спомням с любов за теб, града, който съм роден да управлявам…

Десет крачки, после пътят ми бе преграден от преплетени в нежни филиграни пламъци. Потопих се в тях, а потта ми изчезваше сред водата в мига, в който избиваше.

Беше трудно, толкова дяволски трудно — струваше ми се, че изведнъж са се появили мощни течения, които заплашваха да ме отнесат от Лабиринта. Не спирах да се боря и да им устоявам. С инстинкта си долавях, че да напусна Лабиринта преди да съм завършил пътя си ще означава моята смърт. Не смеех да откъсна очи от осветените места пред мен, за да погледна докъде съм стигнал и още колко ми остава.

Теченията отслабнаха и ме заля нова вълна спомени, спомени за живота ми като принц на Амбър… Не, няма да ги споделям, те са мои, някои зли и жестоки, други може би благородни — спомени, които стигаха до детството ми в огромния дворец на Амбър, над който се развява зеления флаг на баща ми Оберон, с изправен на задните си крака бял еднорог, обърнат надясно.

Рандъм бе минал през Лабиринта. Дори Дирдри го бе направила. Следователно и аз, Коруин, щях да успея, независимо от препятствията.

Излязох от преплетените във филиграни пламъци и тръгнах по Голямата крива. Силите, които оформят вселената, се стовариха върху мен и ме тласнаха в свят на невероятни представи.

Аз, обаче, имах предимство пред всички други, опитвали да минат по този път. Знаех, че съм го правил преди и затова бях сигурен, че ще успея. Това ми помагаше да устоя на неестествения страх, който ме обгръщаше като черен облак, после изчезваше само за да се появи отново, с удвоена сила. Вървях през Лабиринта и си спомнях всичко, възобнових в паметта си целия ми живот преди вековете прекарани на сянката Земя, припомних си и други места сред Сенките, много от тях изключителни и скъпи за мен, както и един свят, който обичах най-много след Амбър.

Извървях още три криви, една права линия, минах под низ островърхи арки и отново започнах да съзнавам нещата, които всъщност никога не бях забравял: имах власт над Сенките.

Десет завоя, от които ми се замая главата, още една ниска арка, права линия и Последния воал.

Стана кошмарно трудно да вървя. Всичко се опитваше да ме избута встрани. Водата беше ледено студена, после като че ли завря. И сякаш през цялото време ме блъскаше. Борех се с всички сили и продължавах да слагам единия крак пред другия. Искрите взеха да достигат на височина до кръста ми, после до гърдите, до раменете. Влизаха ми в очите. Бяха навсякъде около мен, вече почти не виждах пътеката.

После изникна ниска арка, зад която имаше мрак.

Една, две… и последната крачка бе като че ли се опитвах да мина през бетонна стена.

Успях.

Тогава бавно се обърнах и погледнах назад към пътя, който бях изминал. Нямаше да си позволя лукса да падна на колене. Аз бях принц на Амбър и — за Бога! — нищо не можеше да ме унижи в присъствието на равните ми по ранг. Дори и Лабиринта!

Махнах весело в посоката, която смятах за правилна. Друг въпрос беше дали можеха ясно да ме различат или не.

После спрях там за момент и се замислих.

Вече познавах силата на Лабиринта. Обратният път нямаше да е никакъв проблем.

Но защо да си правя този труд?

Не разполагах със своя колода карти, но силата на Лабиринта можеше да ми свърши същата работа…

Те ме чакаха, моите брат и сестра, и Мойри, с бедра като мраморни колони.

Дирдри можеше и сама да се грижи за себе си оттук нататък — в края на краищата ние й спасихме живота. Не се чувствах задължен да продължавам опеката си над нея в ежедневието. Рандъм нямаше как да се измъкне от Ребма цяла година, освен ако събереше достатъчно смелост да скочи върху Лабиринта и да го извърви до този спокоен център на сила и, може би, избавление. А колкото до Мойри, беше ми приятно да я опозная и сигурно някой ден щях да я видя отново и това пак щеше да ми хареса. Затворих очи и наклоних глава.

Ала преди да го сторя, зърнах някаква бягаща сянка.

Рандъм? Решил да опита? Все едно, той не би могъл да узнае накъде съм тръгнал. Никой не би могъл.

Отворих очи и се озовах в средата на същия Лабиринт, само че отразен.

Беше ми студено и бях смъртно уморен, но се намирах в Амбър — в истинската зала, защото онази, която бях напуснал, бе само отражение. От Лабиринта можех да се пренеса в което си пожелаех кътче на Амбър.

Само връщането обратно щеше да е проблем.

Останах на мястото си, потънал в размисъл, а от дрехите ми капеше вода.

Ако Ерик се е разположил в кралските покои, значи ще мога да го открия там. Или в тронната зала. Но в случай на опасност ще трябва да съм готов бързо да се върна до Лабиринта, за да мога да избягам.

Отидох до едно от известните ми скришни места в двореца. То представляваше мъничко квадратно помещение без прозорци, в което от процепите за наблюдение високо над главата ми се процеждаше слаба светлина. Пуснах отвътре резето на единствената плъзгаща се вратичка, избърсах праха от дървената пейка, поставена до стената, постлах върху нея плаща си и се опънах да подремна. Ако някой отгоре направеше опит да се добере до мен, щях да го чуя много преди да ме е достигнал.

Заспах.

 

 

След известно време се събудих. Станах, изтупах си плаща и отново го поставих на раменете си. После започнах да изкачвам безбройните стълби, които щяха да ме отведат до исканото място в двореца над мен.

Знаех къде се намира то — на третия етаж — от белезите по стените.

Прехвърлих се на една малка площадка и затърсих шпионката. Открих я и погледнах през нея. Нищо. Библиотеката беше празна. Тогава плъзнах тайната вратичка в стената и влязох.

Останах поразен от огромното количество книги. Те винаги ми въздействаха по този начин. Огледах навсякъде, включително зад витринките и накрая се приближих до мястото, където един кристален сандък съдържаше най-ценното — наша стара шега — за семейството ни. Вътре имаше четири колоди от фамилните карти и аз затърсих начин да се сдобия с една, без да задействам някоя аларма, която да ми попречи да ги използвам.

След около десет минути успях да докопам нужната ми кутия. Не беше лесно. После, с колодата в ръка, се настаних удобно в един фотьойл, за да обмисля по-нататъшните си действия.

Картите бяха същите като онези на Флора, показваха всички ни върху гланцовите си повърхности и бяха студени на пипане. Вече знаех защо.

Затова ги разбърках и ги подредих по съответния начин пред себе си. После започнах да разчитам посланията им, разбрах, че на цялото семейство му предстоят трудни времена, и отново ги събрах на куп.

С изключение на една.

Тази, на която беше изобразен брат ми Блийс.

Върнах другите в кутийката и я пъхнах в колана си. След което замислено се вгледах в Блийс.

Горе-долу в този момент прозвуча стъргане по ключалката на голямата врата, която водеше към библиотеката. Какво можех да направя? Проверих готовността на меча си в ножницата и зачаках. За всеки случай се приведох ниско зад бюрото.

Като надникнах внимателно, видях, че е влязъл един човек на име Дик, който очевидно бе дошъл да изчисти помещението, тъй като се зае да изпразва пепелниците и кошчетата за боклук и да бърше праха от лавиците.

Щеше да бъде под достойнството ми да бъда намерен по този начин, затова излязох от прикритието си.

— Здравей, Дик — казах. — Помниш ли ме?

Той се извърна рязко, пребледня, замръзна на място и отговори:

— Разбира се, господарю. Как бих могъл да забравя?

— Допусках, че е възможно, след толкова много време.

— Никога, принц Коруин.

— Появих се тук без официална покана и се занимавах с донякъде непозволени проучвания — поясних, — но ако на Ерик това не му се понрави, когато му съобщиш, че си ме видял, моля те, обясни му, че просто съм упражнявал правата си и той ще има възможност да се срещне лично с мен… съвсем скоро.

— Ще му предам, господарю — поклони се той.

— Ела да поседнеш за минутка при мен, приятелю Дик, и ще ти разкажа повече.

Той ме послуша и аз заговорих:

— Имаше време — обърнах се към този немощен старец, — когато ме смятаха за безследно изчезнал и бяха сигурни, че никога няма да се върна. Но тъй като съм още жив и владея всичките си способности, опасявам се, че ще трябва да оспоря претенциите на Ерик за трона на Амбър. Макар да съзнавам сложността на проблема, тъй като не е първороден син, не смятам, че той ще получи особена подкрепа, ако има още някой наоколо. Поради тези, както и поради още много други причини — повечето от тях лични — възнамерявам да се опълча срещу него. Все още не съм решил как, нито къде, но Господ ми е свидетел, че той заслужава да му се окаже съпротива! Предай му това. Ако иска да ме намери, кажи му, че съм сред Сенките, но не на мястото, където бях преди. Ерик ще разбере какво имам предвид. Няма да бъде лесно да ме унищожи, защото ще се отбранявам не по-зле, отколкото го прави той тук. Ще се боря срещу него, докато свят светува и няма да се откажа преди единият от нас да падне мъртъв. Какво мислиш ти по този въпрос, старче?

Той пое ръката ми в своите и я целуна.

— Да живее Коруин, господарят на Амбър — рече той и в очите му имаше сълзи.

В този момент вратата зад гърба му изскърца и се отвори.

Влезе Ерик.

— Здравей — изправих се аз и вложих колкото можех повече омраза в гласа си. — Не очаквах да те срещна в толкова ранен етап на играта. Как вървят работите в Амбър?

Той ме изгледа с разширени от изненада очи и когато ми отговори, гласът му бе изпълнен със сарказъм:

— Колкото до работите, добре. Ала в други отношения положението е лошо.

— Жалко — казах аз. — И как ще оправим нещата?

— Знам един начин — заяви той и яростно изгледа Дик, който мигновено се изниза и затвори вратата зад себе си. Чух изщракването й.

Ерик се хвана за дръжката на меча си.

— Ти искаш трона.

— Кой от нас не го иска?

— Предполагам, че си прав — въздъхна той. — На всички ни е влязла в главата тази мисъл. Не знам какво ни кара толкова да ламтим за подобна нелепа позиция. Но ти сигурно си спомняш, че два пъти съм те побеждавал, като при последния случай милостиво ти подарих живота на един свят Сянка.

— Не беше чак толкова милостиво — възразих аз. — Знаеш къде ме остави, да умра от чума. А първият път, доколкото си спомням, никой от нас не успя да вземе надмощие.

— Значи трябва сега да разрешим въпроса, Коруин — заяви Ерик. — Аз съм по-големият и по-добрият. Ако желаеш да го провериш с оръжие в ръка, смятам че съм облечен подходящо. Убий ме и тронът по всяка вероятност ще стане твой. Опитай. Но не вярвам да успееш. А пък на мен ще ми е приятно да приключа с претенциите ти още сега. Така че, давай. Да видим какво си научил на сянката Земя.

И мечът се озова в ръката му, както и моят.

Излязох пред бюрото.

— Невероятно самочувствие имаш. Какво те кара да мислиш, че си по-добър от всички нас и си по-подходящ да управляваш?

— Фактът, че успях да заема трона — отвърна той. — Опитай да ми го отнемеш.

Послушах го.

Замахнах към главата му и той отби удара ми, а аз парирах неговия опит да ме прониже в сърцето и извъртях меч към китката му.

Ерик ме избягна и ритна между нас малка табуретка. Махнах я от пътя с десния си крак, като се надявах да улуча лицето му, ала не успях и той отново премина в настъпление.

Отблъснах атаката му и той — моята. Няколко пъти нападах и парирах.

После опитах една хитра комбинация, научена във Франция, която се състоеше от нападение, финт в четвърта позиция, финт в шеста и мушване с промяна на посоката към китката.

Порязах го и кръвта рукна.

— Ах ти, омразен брат! — отстъпи Ерик. — Доложиха ми, че Рандъм те придружава.

— Вярно е — потвърдих аз. — Немалко от нас се сплотиха срещу теб.

Тогава той се впусна в атака, принуди ме да отстъпя и изведнъж почувствах, че въпреки всичките ми упражнения Ерик все още е по-голям майстор. Той беше може би най-великият фехтовач, срещу когото се бях изправял. Внезапно ме завладя увереност, че не бих могъл да го победя и започнах отчаяно да се защитавам, като отстъпвах със същата скорост, с която той ме притискаше, стъпка по стъпка. И двамата бяхме учили с векове при най-големите майстори на меча. Най-добрият сред живите беше брат ни Бенедикт, но той не беше тук да помогне, на единия или на другия. Затова сграбчих с лявата си ръка от бюрото каквито дреболии ми попаднаха и ги хвърлих към Ерик. Ала той с лекота ги избягна и продължи настъплението си, докато аз продължавах да се извъртам към лявата му страна, без да изпускам от очи острието на неуморния му меч. Започна да ме обзема страх. Той беше блестящ. Ако не го мразех толкова много, бих аплодирал неговото изпълнение.

Продължих да отстъпвам, а страхът и увереността ме завладяваха все по-силно: осъзнах, че не мога да го победя. Той владееше меча по-добре от мен. Проклинах се за това, но не можех да го променя. Пробвах още три неочаквани атаки и всеки път бях отблъсван. Той парираше и ме принуждаваше да отстъпвам пред неговото нападение.

Не оставайте с погрешно впечатление. Аз съм дяволски добър. Просто него изглежда го биваше повече.

В този момент от съседната зала долетяха разтревожени гласове и възклицания. Пристигаха наемниците на Ерик и ако той не ме убиеше преди тяхното идване, то бях сигурен, че те щяха да свършат тази работа — най-вероятно с някой арбалет.

От дясната му китка капеше кръв. Ръката му все още бе твърда, но имах чувството, че при други обстоятелства, като запазвам отбранителна позиция, бих могъл да го уморя достатъчно при подобна рана на китката, за да проникна зад защитата му в подходящия момент, когато действията му започнат да стават по-бавни.

Изругах под нос и Ерик се засмя.

— Беше глупаво от твоя страна да идваш тук.

Той не забеляза какво правех, докато не стана прекалено късно. (Аз се придвижвах заднешком и опрях гръб на вратата. Рисковано беше да не си оставя никакво място за отстъпление, но все пак бе за предпочитане пред сигурната смърт.)

Успях някак с лявата си ръка да пусна резето. Вратата беше огромна и тежка и сега щеше да им се наложи да я разбият, за да проникнат вътре. Така щях да разполагам с още няколко минути. Ала по този начин се сдобих и с рана на рамото, от атаката, която успях да отблъсна само частично, докато се занимавах с резето. За щастие пострада лявото ми рамо. Ръката с меча остана незасегната.

Усмихнах се с демонстративна самоувереност.

— Май ти постъпи глупаво, като се напъха тук. Сам знаеш, че започваш да ставаш по-бавен — и се хвърлих в яростна, бърза, ожесточена атака.

Ерик ме отблъсна, но му се наложи да отстъпи с две крачки.

— Раната вече ти въздейства — добавих аз. — Ръката ти отслабва. Сигурно усещаш как силата я напуска…

— Млъкни! — изкрещя той и разбрах, че съм успял да го стресна. Това увеличава с няколко процента шансовете ми, реших аз, и го притиснах с всички сили, като съзнавах, че не бих могъл дълго да поддържам това темпо.

Но Ерик не го съзнаваше.

Бях посял семената на страха и той се огъна под стремителната ми атака.

По вратата се стовариха удари, ала за известно време можех да не се притеснявам от това.

— Ще те убия, Ерик — упорствах аз. — Станал съм по-издържлив от преди и този път ще си го получиш, братко.

Видях как страхът тръгна от очите му и се разля по цялото му лице. Поведението му се промени в съответствие. Той започна да се бие изцяло в отбрана и да отстъпва под моя напор. Сигурен бях, че не се преструваше. Усещах, че съм успял да го заблудя, защото всъщност Ерик винаги е бил по-добър с меча от мен. А дали пък и аз самият не се заблуждавах по същия начин? Ами ако почти се бях предал благодарение на същата теза, която ми бе внушена най-вече от него? Ами ако през цялото време сам себе си бях заблуждавал? Може пък и аз да съм не по-малко добър. Обзет от странна самоувереност, опитах същата атака, която бях изпробвал преди и успях да оставя нова червена рязка върху ръката му над лакътя.

— Колко глупаво, Ерик — подразних го аз. — Не вярвах да се хванеш два пъти на същата въдица.

Той отскочи зад един широк фотьойл и известно време се биехме над него.

Ударите по вратата престанаха, а гласовете, които крещяха заповеди зад нея, заглъхнаха.

— Отидоха за секири — задъхано се обади Ерик. — За нула време ще се върнат.

Усмивката ми остана непоклатима.

— Все ще им отнеме няколко минути… което ще ми е повече от достатъчно, за да те довърша. Ти вече едва смогваш да се отбраняваш, а кръвта ти продължава да изтича — погледни я!

— Млъкни!

— Докато нахлуят тук, вече ще има само един принц на Амбър и това няма да си ти!

Тогава той помете с лявата си ръка редицата книги на рафта до него и те започнаха да ме удрят и да валят около мен.

Ерик обаче не се възползва от тази възможност да ме нападне. Той прекоси тичешком стаята и грабна едно столче, което задържа в лявата си ръка.

После се подпря в ъгъла и вдигна столчето и меча пред себе си.

В залата отвън нахлуха забързани стъпки и по вратата екнаха удари на секири.

— Хайде де! — изсъска той. — Опитай се да ме победиш сега!

— Ти си изплашен — казах аз.

Ерик се разсмя.

— Съвсем теоретично погледнато — отвърна той, — не би могъл да ме убиеш, преди вратата да е рухнала, което ще означава край за теб.

Трябваше да се съглася. При тази постановка той щеше да устои на меча ми поне още няколко минути.

Бързо прекосих помещението до отсрещната стена.

С лявата си ръка отворих плъзгащата се вратичка, през която бях влязъл.

— Добре — рекох му аз. — Както изглежда този път ще останеш жив… за известно време. Имаш късмет. Но при следващата ни среща няма да има кой да ти помогне.

Той се изплю и ме нарече с някои от традиционните обидни прозвища, като дори остави столчето, за да добави към тях и един неприличен жест, а аз се шмугнах през дупката и затворих вратата след себе си.

Докато я залоствах, прозвуча глух удар и от моята страна бляснаха двайсетина сантиметра от стоманеното острие на меча му, който бе пробил дървото. Ерик го бе хвърлил по мен. Рисковано действие, ако вземех решение да се върна. Но той знаеше, че няма да го направя, защото вратата към библиотеката всеки момент щеше да рухне.

Колкото можех по-бързо се спуснах по стълбите до мястото, където бях прекарал нощта. Междувременно разсъждавах за подобрените ми умения с меча. В началото на двубоя бях изпитвал страхопочитание пред човека, който ме бе побеждавал преди. Обаче сега се чувствах обнадежден. Може би прекараните на сянката Земя столетия не са били напразни. Възможно е през това време да съм станал по-опитен. Усещах, че мога да се изправя като равен пред Ерик. Това ме караше да се чувствам добре. Ако се срещнехме отново — което със сигурност щеше да стане — и нямаше никаква външна намеса… кой знае? Във всеки случай аз щях да търся такава възможност. Днешната ни среща го бе изплашила. Сигурен бях. При следващия случай това можеше да забави ръката му, да предизвика нужното колебание.

Последните три метра стъпала ги прескочих и се приземих, като подгънах колене. Разполагах с пословичните пет минути преднина в гонитбата, но бях сигурен, че ще успея да се възползвам от тях и да избягам.

Защото разполагах с картите.

Измъкнах Фигурата с образа на Блийс и се вторачих в нея. Рамото ме болеше, ала забравих за него щом започна да ме облива хлад.

Има два начина да се премине от Амбър право в Сенките…

Единият беше Лабиринта, който рядко се използваше за тази цел.

Другият бяха Фигурите, ако човек можеше да се довери на някой брат.

Замислих се за Блийс. Почти можех да му имам доверие. Той наистина беше мой брат, но се намираше в беда и би могъл да използва помощта ми.

Вглеждах се в него, с огнена коса, облечен целият в червено и оранжево, с меч в дясната ръка и чаша вино в лявата. В сините му очи танцуваше дяволът, брадата му пламтеше, а орнаментите по меча му, осъзнах внезапно, пресъздаваха един от участъците на Лабиринта. Пръстените му пробляснаха. Той сякаш помръдна.

Връзката се осъществи като повей на вледеняващ вятър.

Фигурата на картата сега изглеждаше в естествена големина и промени положението си според позата, която той заемаше в момента. Очите му не бяха фокусирани точно върху мен, а устните му помръднаха:

— Кой е? — произнесоха те и аз чух думите.

— Коруин — отвърнах, а Блийс протегна напред лявата си ръка, в която вече нямаше чаша.

— Тогава ела при мен, ако желаеш.

Протегнах ръка и пръстите ни се срещнаха. Направих една крачка.

Продължавах да държа картата в ръка, ала двамата с Блийс стояхме един до друг върху някаква скала и от едната ни страна имаше пропаст, а от другата се издигаше висока крепост. Небето над нас беше с цвят на пламък.

— Здравей, Блийс — поздравих го аз и пъхнах картата в колана си при другите. — Благодаря ти за помощта.

Изведнъж усетих слабост и проумях, че кръвта продължава да блика от лявото ми рамо.

— Ти си ранен! — възкликна той и обгърна раменете ми с ръка, а аз започнах да кимам, ала вместо това припаднах.

 

 

По-късно същата вечер се бях разположил върху едно удобно кресло в крепостта и пиех уиски. Двамата пушехме, подавахме си бутилката и разговаряхме.

— Значи действително си бил в Амбър?

— Да, точно така.

— И рани Ерик в честен двубой?

— Да.

— Дявол да го вземе! Иска ми се да го беше убил! — После размисли. — Всъщност, може би така е по-добре. Иначе ти щеше да заемеш трона, а ми се струва, че по-лесно бих се справил с Ерик, отколкото с теб. Не знам. Какви са ти плановете?

Реших да бъда напълно откровен.

— Всеки от нас иска трона — започнах, — затова няма смисъл да се лъжем един друг. Нямам намерение да те убивам заради това — би било глупаво, — но от друга страна не възнамерявам и да оттеглям претенциите си, задето съм се възползвал от гостоприемството ти. Това би се харесало на Рандъм, но засега той е вън от играта. От доста време вече никой не е чувал нищо за Бенедикт. Жерар и Кейн изглежда са по-склонни да подкрепят Ерик, отколкото сами да претендират за трона. Същото важи и за Джулиан. Остават Бранд и сестрите ни. Нямам никаква представа какви може да са плановете на Бранд в момента, но знам, че Дирдри не разполага с никаква власт, освен ако не успеят да започнат нещо заедно с Луела в Ребма, а Флора е изцяло човек на Ерик. Не съм чувал какво става и с Файона.

— Значи оставаме ние двамата — заключи Блийс и сипа по още едно питие. — Да, ти си прав. Не знам какво се върти в главата на никого точно сега, но мога да оценя обединяването на силите ни и смятам, че аз съм в най-добрата позиция. Направи мъдър избор като дойде при мен. Подкрепяй ме и ще ти дам едно регентство.

— Благословен да си — рекох. — Ще видим.

Отпихме от чашите си с уиски.

— Какво друго може да се направи? — попита той и на мен ми стана ясно, че въпросът е важен.

— Бих могъл да събера своя армия и да обсадя Амбър — подметнах аз.

— В коя Сянка се намира твоята армия? — полюбопитства той.

— Това си е моя работа, преди всичко — отвърнах. — Не смятам да ти бъда противник. Ако става въпрос кой да е монарха, бих предпочел да видя теб, себе си, Жерар или Бенедикт — ако е още жив, — върху трона.

— И за предпочитане — себе си, разбира се.

— Естествено.

— В такъв случай ще постигнем разбирателство. Затова смятам, че можем да действаме заедно, поне за момента.

— Аз също — съгласих се. — Иначе не бих се напъхал в ръцете ти.

Той се усмихна някъде сред брадата си.

— Имаше нужда от някого и аз бях по-малкото зло.

— Така е.

— Иска ми се Бенедикт да беше тук. Както и Жерар да не се бе продал.

— Желания, желания — въздъхнах аз. — Мечтай си за едно, а върши съвсем друго и накрая виж какво ще излезе.

— Добра идея — кимна той.

Известно време пушихме в мълчание.

— Доколко мога да ти вярвам? — попита Блийс.

— Доколкото мога да ти вярвам и аз.

— Да сключим сделка, тогава. Честно казано от много отдавна те мислех за мъртъв. Не бях предвидил, че може да изникнеш в критичен момент и да предявиш исканията си. Но ти си тук и това е положението. Хайде да се съюзим — да обединим силите си и да обсадим Амбър. Който от нас оживее, ще се възкачи на престола. Ако оцелеем и двамата… е, дявол да го вземе, винаги можем да решим спора с дуел!

Обмислих предложението му. Звучеше ми като най-добрата възможна сделка.

Затова казах:

— Утрото е по-мъдро от вечерта. Ще ти отговоря на закуска, става ли?

— Става.

Довършихме си питиетата и потънахме в спомени. Рамото ми леко туптеше, но уискито помагаше, както и мехлема, който Блийс му бе сложил. Не след дълго бяхме изпаднали почти в сантименталност.

Предполагам, че е странно да имаш семейство и въпреки това да нямаш близки, тъй като досега животът ни бе минавал все по различни пътища. Господи! Цялата нощ не ни стигна да се наприказваме. Накрая Блийс ме тупна по здравото рамо и каза, че започва да чувства товара на умората. На сутринта щял да изпрати слуга, който да ми донесе закуската. Кимнах, прегърнахме се и той се оттегли.

Тогава се приближих до прозореца и от наблюдателната си позиция успях да обхвана с поглед цялата околност.

Ниско долу светеха като звезди лагерни огньове. И те бяха хиляди. Не можеше да се отрече, че Блийс е събрал мощна армия и се улових, че му завиждам. Но, от друга страна, това бе хубаво. Вероятно единственият, който можеше да победи Ерик, беше Блийс. От него щеше да излезе добър владетел, само дето предпочитах да съм аз.

Позагледах се и забелязах, че между огньовете се движат странни сенки. Взех да се питам от какви ли същества се състоеше армията му.

Но каквато и да беше, аз не разполагах и с толкова.

Върнах се при масата и си налях една последна чаша.

Преди да я изпия, обаче, запалих оставената наблизо свещ. На нейната светлина измъкнах откраднатата колода карти.

Разстлах ги пред себе си и намерих онази, на която бе изобразен Ерик. Поставих я в средата на масата и бутнах останалите встрани.

След известно време образът оживя. Видях Ерик, облечен за сън и чух думите: „Кой е?“. Ръката му беше превързана.

— Аз съм — отговорих, — Коруин. Как си?

Тогава той изруга, а аз се засмях. Играта беше опасна и вероятно уискито ме бе подтикнало към нея, ала все пак продължих:

— Просто ми се прииска да ти кажа, че при мен всичко е наред. Както и да призная, че беше прав за това дето ни е влязло в главите. Само че ти няма да разполагаш още дълго с твоята. Затова се забавлявай, докато можеш… братко! Денят, в който ще се върна в Амбър, ще бъде денят на твоята смърт! Мислех си да ти го кажа… тъй като този ден не е много далече.

— Само ела — изръмжа той — и хич няма да търся милостиви начини да се разделиш с живота си.

Погледът му се съсредоточи върху мен и усетих, че сме съвсем близо.

Изплезих му се и покрих картата с длан.

Беше като затваряне на телефон. Пъхнах Ерик обратно в колодата.

Обаче той не ми излизаше от главата, докато се унасях в сън. Представях си войските на Блийс, разположени в дефилето и си мислех за защитниците на Ерик.

Нямаше да е лесно.