Ради Радев
Обаждане за смърт (2)

1.

Мъжът, който седеше срещу Питър Ейнджъл изглеждаше наистина отнесен. Гледаше някак настрани, примижавайки от следобедното слънце. Тъмнорусата му коса стърчеше като избухнала, а сините му очи по някакъв начин издаваха склонност към пиромания. Беше облечен в сивозелена фланела поръбена с шев по раменете. Надолу носеше тъмносив анцуг „Найк“ и бели маратонки с неопределена марка.

— Къде е пратката? — попита Ейнджъл.

— В десния ми джоб. — отговори мъжът. — Разработен е специално от няколко учени мъже, които почитат Самаел.

— И за какво служи?

— Течността е специална. Прави зъл всеки, на който се инжектира. Все още не е тествана. Самаел нареди да я изпробваме върху онзи тип — журналиста.

Двамата мъже седяха в едно кафене с бели пластамси и тъмносини пластмасови столове. Беше наполовина пълно, но тяхната маса бе най-далечна и никой не можеше да ги чуе.

Ейнджъл се поинтересува:

— Приятел, защо говориш като сектант? А, да исках да те попитам — защо си пропътувал 210 мили за да ми донесеш нещо, което ще накара някакъв скапан журналист да мине на наша страна?

— Виж, има много хора, които почитат Самаел и те говорят като мене. Това, че ти неговият най-приближен, не ти дава право да го пребрегваш. Както и да е. Аз съм Куриер. Това ми е работата — да пътувам. Освен това ако разработката е успешна, всеки на който се инжектира, ще почне да се покланя на Самаел. Това нещо променя хората.

— Толкова ли е важен онзи тип?

— Не ми казаха всичко, но от това което разбрах, Дейвид Робинс е човек със особено значение.

— Добре, дай ми течността, а аз ще се погрижа да я инжектирам на онзи боклук.

Питър гледаше безизразното яйцевидното и остро лице на куриера. Очите му шареха и в тях святкаха мини, барут и съзнанието на една откачалка. Куриерът подаде под масата една добре запечатана епруветка. Течността в нея бе зеленикава и фосфоресцираща.

Ейнджъл внимателно я прибра във вътрешния джоб на черното анцугово яке.

Отбеляза:

— Радостно е да знам, че има хора, които ми помагат.

— Не сме много, но вършим работа. — скромно изрече куриерът. — Тук, във вашия град има още един Помагач. По-късно ще му се обадиш за да те снабди с оръжие.

— С удоволствие. — замечтано каза Питър.

2.

Джералд Стийл шофираше внимателно белия си „Крайслер“ из натоварения трафик. Автомобилите приличаха на двупосочни пасажи от лъскави мигриращи риби.

Инспекторът се обърна към Дейвид Робинс:

— Не разбрах защо искаш да ходим в участъка?

— Трябва да знам повече за серийния убиец. Искам да съм в час, щом ще разследваме заедно.

— Мога да ти покажа само някои неща. Ако нещо секретно излезе в медиите, ще ме направят регулировчик и дори безплатно ще ми подарят дузина свирки.

Журналистът предложи:

— Сега ще отидем в участъка. Ще ми покажеш снимки от убийствата и местата им. Няма да изнасяме нищо.

— Добре. — омърлушено измънка детективът. — Обаче съм сигурен, че поне няколко човека ще те разпознаят. Познават и мене — преди да отида при Федералните и аз живеех тука. И хората ще се чудят. Освен това ще ме питат — какво прави оня смотан журналист в полицията?

— Шефът ти нали знае истината. — успокои го Дейвид. — Или може би шефката?

Джералд каза троснато:

— ФБР не е МИ5, а Щатите не са Англия. Федералното Бюро никога няма да бъде ръководено от жена!

3.

Питър Ейнджъл седеше и чакаше в тъмното. Нощта отново бе хладна. Пите бе облечен в опърпан червен флай с дупка колкото юмрук на лявата страна, приличаща на съдран орден. Останалите му дрехи също бяха невъобразимо мизерни. Питър се бе напръскал с уиски, за да допълни образа на скитник. Смяташе, че така не привлича погледи. И беше прав.

Пейката, на която Питър седеше, бе стара, занемарена и ръждясала. Освен това се намираше на двайсетина метра от входа, в който живееше Дейвид Робинс.

Нещо в мозъка на Ейнджъл завибрира. Той извади клетъчния телефон и натисна зелената слушалка. Гласът зазвуча направо в мозъка му.

— Рабът Господен идва. Трябва да влееш в кръвта му елексирът на нашите Помагачи. Тогава ще стане мой.

4.

Минаваше девет, когато Питър видя журналиста да се прибира. Ейнджъл чакаше вече повече от два часа и се бе омърлушил. Той извади хартиена кесия от левия джоб на якето си. В нея имаше бутилка с малко уиски, останало вътре. През това време журналиста стигна до него, изгледа го съжалително и подмина към входа си.

Ейнджъл отпи, прибра бутилката и се заклатушка след Робинс. Дясната му ръка напипа спринцовката, лежаща в другия джоб на якето. Инжекцията бе пълна със специалната течност, дадена му от Помагача. Странно защо, докато стискаше спринцовката, дланта на Питър туптеше.

Робинс се обърна миг преди да влезе входа. Изгледа подозрително пияницата, който се мъкнеше след него.

Ейнджъл залиташе силно. По едно време се заклати, сякаш щеше да падне. Журналистът се поотпусна и влезе във входа.

Убиецът го настигна с няколко бързи крачки. Скочи и го хвана през врата с лявата си ръка. Задушаваше го. Внезапно заби спринцовката в шията на Робинс. Инжектира течността докрай.

Журналистът инстинктивно посегна към гърлото си, изненадан от рязката болка. Ейнджъл нанесе саблен удар отляво по шията. Странно, но Робинс не падна. „Здрав копелдак е тоя“, каза си убиецът. Журналистът леко се наведе и вдигна лакти пред лицето си. Ейнджъл посегна да ритне в слабините, но Дейвид инстинктивно вдигна коляно и парира удара. После се завъртя и съвсем случайно успя да удари с десния си лакът нападателя в лицето. Отнякъде се появиха зяпачи и почнаха да крещят.

Разярен, Ейнджъл се изплю, обърна се и си тръгна.

Едва сега Дейвид се отпусна на стената на входа и започна бавно да се свлича по нея.

5.

Джералд Стийл обикаляше безцелно улиците на Лок Хевън, щат Пенсилвания. Градът бе малък, смотан и с постоянно население от 40 000 души. Общо взето по форма приличаше на наръфана палачинка. Имаше три язовира и четири парка. В околностите му природата бе хубава. На около 30 километра от града имаше и някакво много много древно индианско селище, назовавано Пачакутек. Археологическа забележителност, която привличаше туристи. Джери се насили да мисли не за скапаното градче, а за случая, по който трябваше да работи.

Все пак се бе родил тук и бе живял тук. После успя да почне работа в Бюрото и замина от малкия скапан град. Останаха му обаче няколко приятели, с които поддържаше връзка.

В жабката на белия му „Крайслер“ му имаше снимки. Снимки на трупове. До всеки от тях бе намерен мобилен телефон, марка „Финерон“.

Парапсихология. Джери не вярваше в тази псевдонаука. Наскоро Стийл бе гледал едно предаване по Анимал Планет. За една жена и нейната птица. В 38 от 72 случая бе доказано, че жената има телепатична връзка с папагала си.

Джералд не бе повярвал на нито една дума от предаването. И точно на него бяха наредили да разследва случая с мобилните телефони, които се предполагаше, че носят смърт.

Джери караше по улицата и оглеждаше хората. Някои вървяха — забързани, сериозни и делови. Някои стояха по спирките. Голяма част от тях говореха по преносимите хай-фи слушалки, гледайки нямо пред себе си. Или гледайки в слушалките, поне тези, които имаха 3-джи телефони с две камери.

Нокиа. Моторола. Сони Ериксон. Самсунг. Саджем.

Различни видове.

И сега се бе появила една нова марка — Финерон.

Носеща смърт.

И никой от полицията, ФБР или Управлението не можеше да каже кой стои зад това.

6.

В редакцията на в. „Ню Лайф“ имаше някаква сбирка. В „компютърната“ стая. Дузина от колегите на Дейвид Робинс се бяха накачулили върху столове и бюра. Поне петима бяха се настанили близо до климатика заради непоносимата лятна жега. От радиото тихичко се носеше някаква балада на Марая Кери.

Дейвид се намръщи. Не помнеше нищо от снощи. Освен това го боляха вратът и главата.

— Здравейте. — изломоти Робинс. — Ще ми освободите ли едно Пи-Си?

— Здрасти. — отвърнаха няколко от колегите. Останалите кимнаха или помахаха.

Мериън Луксел, по-хубавата от двете помощник-редакторки стана. Предложи:

— Седни Дейв. Пиши си спокойно.

Мериън бе подстригана на черта, обилно начервена и винаги носеше прилепнали панталони. Този път бяха сиви.

Дейвид се насади пред освободения компютър. Глъчката му пречеше да се съсредоточи. Той се обърна към Мериън:

— Какво става? Купон ли има, що ли?

— Клюкарим относно холограмните телефони и Убиеца. Вече му измислиха и прякор — Мобилния Убиец.

— А-ха.

— Между другото, онази твоя статия за незаконните кучешки боеве няма да излезе.

— Защо? — в гласът на Дейвид имаше истерична нотка.

— Защото няма нито една снимка към нея.

— Ако се бях опитал да снимам, щяха да ме хвърлят на кучетата.

— Телефона ти няма ли камера? Защо не се опита поне?

— Има. Не исках обаче да се опитвам да снимам. Не исках да ставам на кучешка храна.

— Съжалявам. Шефът нареди. Освен това статията е прекалено остра и има опасност да ни осъдят. Ако беше донесъл снимки, щеше да се вижда, че се провеждат незаконни боеве между питбули и бултериери. И нямаше да имат претенции, щото най-вероятно щяха да са закопчани. А така може да ни обвинят в евтини сензации и да мрънкат, че клеветим честните граждани.

Дейвид се възмути:

— Ама аз съм посочил всичко. Места на провеждане на боевете. Дати. Мисля, че ще мога да доведа и един свидетел.

— Не става, Дейви. Спомни си онази твоя скандална статия за наркотиците. Дето ги бяха засадили на покрива на оня „Клуб 69“. Шефа го е страх случаят да не се повтори.

Дейвид стана и изскочи от стаята. Излезе от редакцията.

Запали „Шевролета“-а и започна да обикаля улиците на Лок Хевън.

В същото време палеше една цигара от друга.

7.

Слънцето залязваше. Питър Ейнджъл вървеше бодро по една от улиците на Лок Хевън и носеше тежък сак. Крачеше към центъра на града.

Гласът в главата му изграчи:

— Трябва да оставиш сака на площада.

— Може да си помислят, че е бомба, Самаел.

— Няма. Ще отвориш ципа докрай. И ще разхвърляш няколко телефона наоколо. До сутринта ще ги разграбят.

Питър се замисли. После попита предпазливо:

— Няма ли да ги продаваме както досега?

— Прекалено много хора научиха, че носят смърт. Тези, които още не са дочули обаче, ще ги вземат.

Ейнджъл отново зададе въпрос:

— А защо в началото ги продавахме?

Гласът от телефона не отговори.

Питър сам се сети. Ако подаряваш нещо, което би трябвало да е скъпо, само ще привлечеш внимание.

Ейнджъл се огледа предпазливо, когато стигна до площада. Мегданът представляваше голям правоъгълник с фонтан в центъра. В задната му част се намираше сградата на кметството. Близо до фонтана имаше пилон за знаме.

Ейнджъл застана в центъра на площада. Огледа се. Имаше малко минувачи. Бяха далеч от него.

Пит нагласи сака, точно както му бе заповядано. И си тръгна.

Спортната чанта остана на площада. Черна, отворена и чакаща.

Предлагаща мобилна връзка.

И мобилна смърт.

8.

От няколко дни Дейвид Робинс винаги беше в лошо настроение, но пълен с енергия. Главата го болеше, а очите му бяха кръвясали. Чувстваше, че трябва да направи нещо, но не беше сигурен какво точно.

Спря колата пред една зала за бодибилдинг. Излезе от автомобила и влезе в гима. Вътре имаше десетина човека. Бяха облечени спортно — с къси гащета, тениски и потници. Трима-четирима от тях почти не тренираха, а само се перчеха пред огледалата. Чуваха се откъслечни разговори на висок глас:

— Казах ти, пиел тамоксифен да се прочисти, щот циците му пораснали и виснали кат’ на жена!

— …Прекалил е с хаповете.

Преди няколко години Дейвид бе написал статия за анаболните стероиди. Тогава бе понаучил някои неща за бодибилдинга. Знаеше, че клякането с щанга зад врат е едно от основните упражнения. Знаеше и горе-долу как се изпълнява.

Журналистът постави 120 либри на щангата. Успя да направи 25 повторения и се задъха. Спря да си почине за около 3 минути и постави двеста. 10 повторения. 3 минути почивка. Този път сложи 240 либри. С тях клекна пет пъти. Изправи се и постави внимателно щангата на стойките за клек.

Дейвид се почувства добре. Това му беше първа тренировка. Започнаха да го изпълват енергия и сила.

9.

Джералд Стийл бързо и пъргаво вървеше към редакцията на вестник „Ню Лайф“. Заради работата под прикритие се бе облякъл наистина кофти. Носеше раздърпан и избелял анцуг с тъмносин цвят и стари, но запазени маратонки „Диадора“. Нагоре бе облечен в сива тениска, под която изпъкваше кръгличкото му шкембенце.

Инспекторът не след дълго намери кабинета на двете помощник-редакторки. Почука на вратата и влезе.

Вътре бе по-младата помощник-редакторка — Мериън Луксел. Симпатична жена с прическа, приличаща на мотоциклетна каска и вирнат чип нос.

— Здравейте. — каза Джералд.

— Здрасти. Дейвид Робинс ли търсите?

— Ъ-ъ-ъ… Случайно да е в редакцията? Мобилният му е изключен.

— Момент.

Мисис Луксел вдигна слушалката на старомодния стационарен телефон, лежащ пред нея. Набра някакъв номер и изчака малко.

— Съжалявам. Телефона в кабинета му не отговаря. Впрочем той рядко пише в кабинета си. Предпочита „компютърната“ стая. Ако искате, потърсете го да не е при Шефа.

Мисис Луксел погледна с желание компютъра си. Промърмори:

— Знаете ли… Трябва да работя.

Джералд Стийл срамежливо измъкна една папка иззад гърба си. После запристъпя срамежливо на едно място. Прошепна:

— Ами аз съм ви донесъл нещо.

Мисис Луксел леко се изчерви и с тънък глас попита:

— Значи не сте дошъл само заради Дейвид?

— Не — поясни инспекторът. — Всъщност, доколкото знам, вашият вестник публикува разкази. Един път седмично. В събота.

— Какво?

— Ами донесох ви един разказ. — притесни се Джералд. — Отдавна пиша истории на ужасите. Но досега не съм публикувал нито една.

Питър Ейнджъл влезе в мъжката тоалетна на клуб „69“. Там с изненада видя една красива, леко облечена тийнейджърка. Навеждаше се над мивката.

Това вече беше прекалено.

Нещо като бонус, когато си ударил Голямата Печалба на ротативка. Точно мислиш, че всички монети са се изсипали, когато едноръкият бандит започва да дрънчи, да светка и да пуска железни пари още по-силно.

Пит Ейнджъл леко се приведе към девойката. Злорадо и усмихнато попита:

— Какво правиш тук, миличко? Не видя ли, че влизаш в мъжката тоалетна?

Девойката явно бе пушила марихуана или ганджа. Държеше се на краката си, а големите й черни очи изглеждаха леко разширени. Имаше дълга кестенява коса, вързана на множество малки плитки, красиво лице с малки остри очи и дребничко, но стегнато тяло. Беше облечена в черни прилепнали панталони; нагоре носеше блузка без ръкави в същия цвят с дълбоко изрязано деколте. Миришеше на пот и алкохол. Явно бе прекалила с пиенето и с танците.

Момичето смънка:

— Извинявай, ако съм те притеснила. Влязох да пия вода.

— В женската тоалетна няма ли чешма? — изръмжа възбудено Ейнджъл.

После скочи върху момичето. Тя отвори уста за да вика. Питър затисна устните й с лявата си ръка. Тя се опита да хапе. Ейнджъл събра в шепата си няколко плитки на косата й. После удари главата й странично в една от стените.

Краката й се подкосиха. Въпреки всичко момичето се опитваше все още да се съпротивлява. Питър я оскуба още по-жестоко; усети че я боли ужасно и малко му остана да изкрещи от кеф; беше получил ерекция.

Ейнджъл удари още два пъти главата и в стената. Но не много силно. Не искаше тя да умре веднага. Не искаше и големи издайнически кървави петна по стените.

Питър се огледа. Всичко бе продължило едва няколко минути. Не се знаеше кога ще влезе някой. Той гушна жертвата си и почна да я носи към най-далечната тоалетна кабина.

Желаеше я.

10.

Дейвид Робинс и Джералд Стийл гледаха безформените очертания под черната мушама. Беше труп на момиче; новата жертва на Мобилния убиец, както вече го бе нарекла пресата.

Джералд приклекна и повдигна с писалка долния край на мушамата. Видяха се прасците на жертвата. Бяха дебелички и там, където нямаше кръв, тънките вени прозираха през бялата кожа. Върху прасците бяха изрязани някакви знаци. Най-много приличаха на свастики. Загадъчно наподобяваха пиктограми, а може би и стилизирани йероглифи. Едва в моргата щяха да измият съсиреците от краката на жертвата. После щяха да ги снимат. И тогава може би имаше вероятност да разгадаят какво представляват точно знаците.

Внезапно до тях се прилближи едър детектив с прошарена коса и сив костюм.

Детективът задърпа журналиста за ръкава. Обърна се към Джералд:

— Ей, този е от пресата. Кой го е допуснал на местопрестъпление?

Джералд стисна детектива за китката. Обясни:

— Дейвид Робинс има официално разрешение от шериф Джонатан Крейн да подпомага разследването. Желателно е да е тук и освен това има това право.

— Обади се на шефа си, приятелю. — обърна се Дейвид към детектива. — И му кажи, че ти се регулира движението.

Детективът промърмори извинение и се отнесе нанякъде.

Джералд погледна журналиста. Изглежда всеки момент беше готов на всичко. Освен това изглеждаше някак различен. Като че ли бе станал по-едър… и освен това бе облечен в нови, абсолютно гъзарски дрехи.

Стийл сръга Робинс в ребрата. Попита:

— Искаш ли да идем някъде и да опънем по едно малко? Мисля, че имаме нужда.

Журналистът не слушаше Джералд.

Попита съдебния лекар, който се мотаеше наблизо:

— Била ли е изнасилена?

Съдебният лекар вдигна лице и погледна Дейвид. Носеше сив и избелял евтин тънък костюм. Сините му очи бяха безизразни, изцъклени и при по-внимателно вглеждане — може би тъжни. Приличаха на стъклени топчета. Лицето му бе сбръчкано, подобно на кожена кесия за пари. Само че празна.

Съдебният лекар отвърна:

— Да, със сигурност.

11.

Барът бе със странен дървен интериор, напомнящ тъмна гора. Обаче част от мебелите бяха толкова меки, все едно са крадени от султански харем. Една от атракциите на бара бяха две наргилета, за по-изтънчените клиенти. От грамадните черни тонколони по ъглите леко се разнасяше мученето на Джо Кокър.

Дейвид вдигна шишето с текила. Вътре пияно до смърт се клатушкаше червейче. Дейвид напълни неговата чаша и тази на Джералд до ръба. Вече бяха изпили една бутилка от мексиканското пиене. Тази им беше втората.

Джералд се беше ухилил и изговаряше думите по-ясно отколкото като не беше фиркан:

— За какво да пием?

— Ти кажи.

Джералд метна хаотичен поглед към журналиста. Изказа се:

— Да пием за моята самотна жена и дъщеря, които не съм виждал от една година.

След като изпразниха чашите журналистът се усети:

— Разеден ли си?

— Нещо подобно. Беден-разведен — не ми се обяснява. — очите на Джери се насълзиха.

Журналистът наля отново. Реши да смени темата:

— Напоследък нещо ми става. Започнах да тренирам бодибилдинг. Почти всеки ден. Наистина качих килограми. Старите дрехи не ми стават. Купувам си нови. По-големи.

— А стероиди взимаш ли? Боцкаш ли инжекции?

— Не. Даже и витамини не вземам.

— Виж, виждал съм човек, който „взима“ анаболи редовно. Държи се горе-долу като тебе.

— Ако искаш да ме обиждаш или псуваш — давай. — засегна се Дейвид.

— Добре. Да не плямпаме повече за тебе. К’во мислиш за знаците по труповете?

— К’ви „Знаци“? Оня филм с Мел Гибсън ли?

— Не бе, тези дет днеска бяха изрязани по краката на жертвата. На к’во ти мязат?

— Не мо’а да се сетя. Май, че гледах преди години такъв филм. „Проектанта Блеър“?

— „Проклятието Блеър“ беше филма. Ма тези символи са по-различни. Хем мязат на свастики, хем като че ли и на цифри. Кат’ че ли убиецът брои нещо.

— К’во ли?

— Жертвите, Дейвид. Брои жертвите. Кат’ че ли бележи коя е поред, на краката им. Ма на някъв негов си език.

Дейвид Робинс се стегна. Придоби сериозен вид. Явно искаше да каже следващото изречение без да заваля пиянски думите.

Обяви тъжно:

— Знайш ли, Джери… Когат’ бях малък, никога не съм мислел, че възрастните се наливат толкова.

12.

Питър Ейнджъл си беше наел нова квартира и сега си почиваше. Напоследък наистина бе свършил много работа. Сега смяташе да лежи и да проспи цялата вечер. Както сам пресмяташе, бе убил най-малко петнайсет човека. Онзи смахнат журналист бе единствената опасност. Но Питър се беше справил с него. Беше му инжектирал онази течност, която щеше да го превърне в послушен роб на Злото.

Ейнджъл се намръщи. Нервно вдигна седалката на фотьойла и бръкна в кухината. Извади два еднакви пистолета „Дизърт Ийгъл“. Единият имаше заглушител, омотан със скоч.

Ейнджъл включи телевизора и намери CNN. Отново бръкна във фотьойла. Извади шишенце оръжейна смазка и цветни стари парцали.

Пит мислеше за съпругата си Жанет и за малкия си син — Ейнджъл. Липсваха му. Жанет се бе омъжила за него, понеже знаеше, че Пит е сравнително заможен и знае много начини да печели пари. Както по-късно Жанет разбра — повечето му методи бяха незаконни. Но тя живееше с Питър, беше му родила син и постоянно казваше, че го обича. Особено когато Пит й купеше ново кожено палто или скъпа сребърна дрънкулка. Тогава полудяваше от любов.

Пит реши да се обади на жена си. Набра я. Тя, разбира се, не знаеше, че той си е в града, но служи в момента на Самаел. Беше й казал, че заминава малко по работа. Ейнджъл набра Жанет.

Съпругата му вдигна. Понеже на телефона и не се изписваше номера, който я търси малко предпазливо каза:

— Да?

— Как си, Жан?

— Мило, много съм се затъжила! Къде си? Ще си идваш ли скоро вкъщи?

— Имам още някои неща да свърша, Жан. Къде е Ейнджъл? Добре ли е?

— Да ти го дам ли?

— Дай го на тати.

Ейнджъл беше на три години. Наричаше нещата по свой си начин и беше единственото същество на света, което Питър обичаше почти колкото себе си.

В слушалката се чу:

— Тати къде е? Тати кога ще вози Ейнджи на бу-то?

— Кво ста’а Ейнджи? — басовият глас на Питър бе мек, дори нежен.

— Ейнджи иска вози на бу-то. Ейнджи иска пак ходи на риба с тати… — (пауза и леко подсказване: „Кажи на тати“). — Мама ми купи неска златна гливничка.

— Ейнджи, ще те заведа на риба. Ще хванеш пак най-голямата. — обеща Пит. — Дай мама Жана.

— Мило… — чу се отново гласът на съпругата му. — Айде да си дойдеш. И двамата сме се затъжили.

— Ще си дойда скоро, Жан. Много скоро. Чао. — внезапно каза Питър.

— Чао, мило.

Едва разговорът прекъсна и мобилният телефон „Финерон“ иззвъня. Пит натисна копчето със зелената слушалка. В главата му зазвуча глас.

— Робе, — чу Питър, — знаеш ли колко души си погубил?

— Да, Господарю. — отвърна плахо Ейнджъл. — Петнайсет.

— Така. Още няколко стотици получиха по различни начини моите слушалки. И скоро ще намерят смъртта си.

— Да, Самаел. Но кучетата вече знаят. Никой не иска нашите телефони вече.

— Това е без значение. Още шест души, Питър. Трябва да убиеш още само шест души. Тогава ще се добия със сила. Със Сила, Питър. И ще Възляза на дневната светлина.

— Както кажете, Господарю. — радостно се съгласи Ейнджъл.

— Добре, робе. А сега излез навън и убий шестима. Искам тяхната кръв. Искам техните души. Искам да Изляза.

Телефонът замлъкна.

Ейнджъл зареди смазаните оръжия. Прибра шишето и смазката, откъдето ги бе извадил. От същото място извади четири пълнителя. И нож. В калъф с каишка. Сложи по два пълнителя в джобовете на анцуковото си горнище. Прикрепи ножа на прасеца си с помощта на каишката. Взе един парфюм „Гучи“, който стоеше на една лавица до телевизора. Напръска се зад ушите, около мишниците и по врата. Може би повечето хора и да не го харесваха, но Питър се къпеше ежедневно. Пръскаше се с парфюм за 300 долара най-малко три пъти дневно. На Ейнджъл му харесваше да е чист и да мирише приятно. Майка му беше научила още като малък на това. Впрочем, той отдавна не разговаряше с нея, дори и по телефона.

Питър излезе от кварирата. Внимателно заключи вратата.

И потъна в нощта.

На лов.

13.

Когато се стъмни в град Лок Хевън, улиците оредяват. Все повече хора си намират причини да не излизат по тъмно. Слуховете се разнасят бързо в малкия град. Чува се все по-често за мобилни телефoни, които носят смърт. Чува се и за убиец, който не може да бъде заловен. Слуховете растат и се преплитат вазимно.

Слуховете са лепкави и миризливи. Те носят гаден и натрапчив вкус в устата, сърбеж и кисела миризма под мишниците, болки в главата и размътване на мозъка.

Тъмно е. Въпреки това по улиците все пак могат да се видят минувачи. Някои просто не вярват в Мобилния Убиец. Други все още не са чули зловещата клюка. Има и такива, които си мислят че точно на тях не може да се случи.

Две момчета седяха на един тротоар. Играеха си с пудел на име Крис. Едното момче бе високо, добре сложено с гъста черна коса и дебели устни. Другият тийнейджър бе среден на ръст, кльощав късо подстриган блондин. Пуделът на момчетата не изглеждаше чистокръвен. Раздърпаната му козина и светлокафявият цвят намекваха за кръстоска с териер.

Дейвид Робинс крачеше по улицата, на която бяха двете момчета с пудела. Напоследък Дейвид не се чувстваше добре. Тренираше почти всеки ден и в тялото приличаше на робот. За съжаление главата му постоянно бе размътена.

Вратът на Робинс пулсираше и го болеше. Дейвид смътно си спомняше, че преди време някакъв тип го беше нападнал и го бе убол с нещо по врата. Сега убоденото пулсираше странно.

Напоследък Робинс се чувстваше недооценен и се караше постоянно с почти всички. Не се срещаше и не разговаряше с никой. В момента му се искаше да се бие.

Дейвид бе облечен в черен костюм. Марков. И скъп. Беше му с два номера по-голям от необходимото. Умишлено си бе купил толкова голям костюм. Напоследък от тренировките тялото и крайниците му растяха и се надуваха като балони.

Двамата тийнейджъри с интерес зяпаха едрия мъж в грамаден костюм.

„Виж бе.“ — измънка блондинът и сбута приятеля си. — „Тоя мяза на Скалата.“

Дейвид дочу, че го обсъждат и видя, че го зяпат нагло.

Робинс приближи на крачка от момчетата. Пуделът започна да джавка срещу него.

Дейвид попита твърдо:

— К’во ме гледаш, бе?

По-едрият чернокос младеж отвърна:

— Не гледаме тебе.

— Кого гледаш, бе? Извини ми се, че ме гледаш!

— Казах ти бе, човек, не гледаме тебе. Не се заяждай. Ходи си по пътя.

Дейвид заповяда:

— Извини ми се веднага, че ме гледаш!

Къдравият чернокос младеж се изправи. Беше висок 6 фута — точно колкото Дейвид. Може би тежеше около 180 фунта.

След постоянните тренировки напоследък, журналистът тежеше поне с 40 фунта повече от младежа. Робинс попита отново:

— Ще се извиниш ли?

— Не. Разкарай се веднага. Не гледахме тебе. И да сме гледали, няма за какво да се извиняваме. Ходи си по пътя, ако не искаш проблеми.

Русият младеж също стана от тротоара. Натърти:

— Да. По-добре бегай оттука. Не си търси белята.

Дейвид дори не погледна русия. Изненадващо хвана по-едрия с две ръце за гушата. Започна да стиска. Младежът посегна да го удари. Робинс изведнъж стисна двойно по-силно. Тийнейджърът омекна и се свлече.

Изграчи:

— Няма да се извиня!

По-слабият младеж мина зад Дейвид и се опита да го събори. Робинс се завъртя рязко и го удари с лакът по лицето. Младежът падна на земята. Лицето му кървеше.

Журналистът продължи да души къдравия чернокоско.

Отново попита:

— Ще се извиниш ли?

Младежът пресипнало изхъхри:

— …Звинявай… че… те… гледах.

Дейвид пусна младежа. Онзи падна на земята, кашляйки. Задъхваше се, беше му трудно да диша.

Пуделът спря да джавка. Захапа крака на Робинс. Направо се впи в глезена му. Явно накрая му дойде смелостта.

Дейвид внимателно отскубна кучето от глезена си. Вдигна го за каишката и започна да го върти.

След малко го пусна. Кучето отлетя на десетина фута. Падна и започна да агонизира. Квичейки.

Дейвид пооправи костюма си.

После продължи надолу по улицата. Чувстваше се много добре.

14.

Питър Ейнджъл беше решил да убие полицай. И без това трябваше да убие още шестима. Защо пък единият да не е полицай? Ежнджъл вече си бе набелязал желаната жертва. Следеше го от около половин час. Ченгето имаше някакви фигури по пагоните. Май че бе лейтенант. Или капитан. Полицаят беше висок и дебел, възрастен, с посивяла коса и голям нос. Имаше характерния изцъклен поглед на кука. Очите му май че бяха сини и сякаш втренчени. Ейнджъл реши да ги извади.

Полицаят закрачи в една тъмна уличка. Вървеше безгрижно и не се оглеждаше настрани. Като вървеше се клатушкаше, понеже беше дебел като свиня. Сега бъркаше в джобовете си, май търсеше ключовете за дома си.

Питър забърза след полицая. Бе тъмно, някъде около час преди полунощ. Пит бе облечен в шалварести тъмночервени дънки, бяло-сини маратонки и кървавочервено яке. Беше прекалено топло за да носи яке, но иначе оръжията му можеше ида се видят. В дясната си ръка Ейнджъл държеше туристически нож. Криеше го зад дланта и лакътя си.

Едрият полицай внезапно спря. Питър почти го настигна. Куката се обърна и го погледна безразлично. После продължи да върви.

Питър настигна „куката“. Внезапно вдигна ножа и го заби в тила на полицая. Даже малко подскочи за да е по-плътен удара. „Куката“ се свлече като прасе, ударено с брадва по чутурата. Кръвта бликна от врата му. Полицаят отвори уста да извика, но само изхъхри немощно. После погледа му сякаш помътня, а очите му загледаха безжизнено в една точка.

Кръвта започна да образува тъмна, смърдяща на ръждясало желязо локва.

Ейнджъл клекна до полицая. Беше решил да му извади очите. Само се чудеше дали да използва ножа или…

Питър избърса ножа в светлосинята униформена риза на полицая и го прибра. С лявата си ръка повдигна брадичката на трупа. После заби силно десния си показалец в лявото око на ченгето.

Внезапно Ейнджъл дочу далечен шум от автомобил. Може би идваше насам.

„Мобилният убиец“ се огледа. Засега нямаше никой в уличката. Но имаше вероятност скоро да се появи. Ейнджъл погледна трупа със съжаление. От празната очна ябълка течеше кръв и някаква течност, подобна на белтък. Питър се отказа да извади и другото око. Избърса показалеца си в ризата на полицая. Май че под нокътя му остана част от ретина. Ейнджъл се изхили гордо.

„Мобилният убиец“ се изправи и започна бавно да се отдалечава в тъмнината. Ченгето остана да лежи на улицата.

Един мъртъв едноок пазител на Реда.

15.

Джералд Стийл си беше дал почивен ден. Беше решил да го прекара в ловно-рибарския магазин на приятеля си Дайдо Хардимут. Дайдо бе висок, слаб и синеок млад мъж с ясно изразена плешивост въпреки, че бе само на четвърт век. Твърдеше за себе си, че е най-желаният ерген в родния си град. И обичаше клюките.

Магазинът му бе малък, но уютен, пълен с най-различни ловно-рибарски вещи. И животни. Те шаваха и крещяха, най-вече папагалите. Дайдо умишлено бе напълнил една отворена кутия от шоколадови бонбони със захранка за риби. Захранката бе оформена на кръгли малки и кафяви топчета. Приличаха на шоколадови бонбони. Понякога Дайдо чепреше някои от клиентите с тях. Падаше голям (според него) майтап.

Хардимут подметна:

— Джери, с тебе не се ли мъкне напоследък един журналист?

— Да. Дейвид Робинс. Голям пичага е.

— Чух, че вчера е вкарал в болница двама тийнейджъри. От моя квартал. Пребил им даже и кучето.

— Сигурно нещо бъркаш. Робинс е пичага. Не може да направи такова нещо. Чувал ли си онази история с престрелката пред „Дама Пика“? Още оттогава знам за него, че е печен.

Дайдо се позамисли. После каза:

— Истина е. Казвам ти. Бил е облечен в черен костюм, който му е бил по-голям отколкото трябва. Видели са го.

Джералд Стийл се позамисли. Вярно, напоследък Робинс обличаше все по-скъпи костюми, които на всичко отгоре му бяха и широки.

Както Робинс беше обяснил: „Непрекъснато вдигам щанги. Качвам мускули и тялото ми расте. Затова нося нови и по-големи костюми.“

Джералд попита с интерес:

— Съгласил ли се някой да свидетелства?

— Не знам. Може да е само клюка. Така поне разправят и квартала.

— И кога е станал побоят?

— Вчера.

Джералд се замисли по-дълбоко. Чудеше се откъде напоследък Робинс има мангизи да поръчва и да сменя непрекъснато скъпи дрехи. Чудеше се също така възможно ли е Дейвид да е пребил някой?

Напоследък журналистът изглеждаше доста нервен.

16.

Залата за бодибилдинг бе голяма. Имаше огромни прозорци, боядисани наполовина в бяло. Вътре се носеше мирис на желязо. Едната стена почти бе закрита от огледала. До нея бе поставена стойка отрупана от дъмбели с различна големина. Имаше и машини и велосипеди „Кетлер“, разпръснати навсякъде. Намираха се и лостове „Елейко“ с дискове от същата марка, за тези, които искат да вдигат свободни тежести.

Дейвид Робинс стоеше сам пред стойката за клекове. Навън бе нощ. Дейвид се бе договорил със собственика на залата срещу определена сума, която плащаше в края на седмицата, да му разреши да тренира през нощта.

Робинс се гледаше в огледалото. Бе облечен в тъмносиньо анцугово долнище. Нагоре носеше светлосива тениска, поизрязана на ръкавите и врата. Вените на врата и челото му бяха изпъкнали и издути от сериите, които бе правил допреди малко.

Оставаше последната серия. На лоста бяха поставени дискове с обща тежест седемстотин либри.

Журналистът откачи лоста от стойката с пухтене и се приготви да кляка.

17.

Майкъл Малик вървеше към дома си. Той бе много дебел и висок мъж. Приличаше на затлъстял тюлен. На колана си бе закачил новата си придобивка — мобилен телефон, марка „Финерон“. Преди около половин час го бе купил на една улична разпродажба.

Малик изглеждаше доволен от новата си придобивка. Мазните му топчести бузи леко се бяха набръчкали от усмивката му.

Мобилният звънна. Очичките на Малик се присвиха подозрително. Погледна дисплея. Холограмна видеовръзка — вятър. Нищо не се виждаше. Даже не изписваше кой го търсеше. После Майкъл се сети, че за да има холограмен образ на екрана, другият разговарящ трябва да има телефон от същата марка. Малик натисна бутончето със зелената слушалка. Каза авторитетно:

— Ало?

Гласът бе на непознат, глас напомнящ за за дълбочина, лава и сяра.

— След по-малко от час те очаква смърт, приятелю. Готов ли си? Готов ли си да умреш?

Обаждането прекъсна още преди Майкъл да натисне бутончето с червената слушалка.

Питър Ейнджъл чакаше. Беше се спотаил в нощта на една по-скатана от центъра и движението уличка, която му бе харесала. Този път освен нож носеше и чук. Три килограмов. Питър отново чакаше за да убие. И отново щеше да изреже магически символ в крака на жертвата. Ейнджъл мислеше за Петер Куртен. Искаше да прилича на него.

Питър се притаи и спря да диша. Някой идваше в нощта.

Уличните лампи бяха нарядко в тази част на града. По-точно повечето бяха изпочупени и много малко от тях светеха.

Все пак Ейнджъл горе долу виждаше приближаващия минувач. Беше някакъв грамаден дебелак. Беше облечен в сивозелени дрехи. Сако и панталон, които изглеждаха готови да се пръснат под напиращите му меса. Когато приближи, Питър спотайвайки се в сенките, успя да разгледа лицето му. Мутрата му беше така оформена, че мязаше на тюлен. Ама наистина приличаше. Дори в тъмното се виждаше как горната му устна стърчи пред долната, както на споменатото животно.

Питър изчака човека да премине покрай него. После го нападна в гръб. Удари го по главата с трикилограмовия чук. Мъжът се олюля и започна да се свлича. Бавно. Ръцете му драпаха във въздуха, търесейки нещо за което да се уловят. Ейнджъл удари отново. Пак по главата. И отново. И отново.

Дебелакът падна на земята, агонизирайки. Пухтеше като духало в ковачница. Питър продължи да го удря по главата с чука. Престана, едва когато дебелакът спря да мърда. И да пуфти.

Ейнджъл започна да претърсва топлият труп. Намери голям черен портфейл, марка „Петек“. Питър се отдръпна настрани за да не се изцапа от бликащата кръв. „Странно, като цапна някой по главата, винаги тече много кръв“, каза си Питър.

Ейнджъл намери 300 долара в портмонето. Имаше и лична карта със снимка на дебелака, лежащ пред него. На снимката изглеждаше строг, замечтан и волеви. Питър се вгледа в личната карта. Мъртвия мъж се казваше Майкъл Малик.

„Няма значение кой си“, помисли си Питър. Бръкна в долнището на анцуга си и извади малък остър нож-пеперуда. „Който и да си бил, вече си само още една душа, принадлежаща на Самаел“, обобщи наум Ейнджъл.

После се зае да навива нагоре единия крачол на дебелака.

Питър трябваше да напише своето поредно послание със стомана.

Върху плът и кръв.

Домашният телефон на Дейвид иззвъня. Робинс вдигна слушалката. Беше женски глас:

— Ало, миличък? Какво правиш?

Беше Джина Гомес. Преди около 8 години Дейвид беше спал с нея двайсетина пъти. Преди около две години пак бе споделила леглото му. Един път. Напоследък обаче бе толкова надебеляла, че приличаше на някакъв неуспешен генетичен експеримент. Показван по Анимал Планет. Обаче Джина не се отказваше да го преследва и да го тормози за секс.

Дейвид излая в телефона:

— Разкарай се!

Отсреща се чу гневен вой:

— Пази си гърба!

После се чу щракване от затварянето на слушалката.

Жени. Последната година му бяха поомръзнали. Когато не искаха да се чукат с някой само заради това, че е сравнително известен; е, тогава бяха готови да го направят за едно малко уиски и един „Ред Бул“.

Всъщност от две години имаше връзка с едно момиче, което сега работеше като счетоводителка в Ню Йорк. Виждаха се рядко, едва 1–2 пъти в месеца. Родом приятелката му Ан Хардуик беше от Лок Хевън, щат Пенсилвания. Но идваше само за да се видят. Рядко.

Дейвид беше ходил до Голямата ябълка на четири интервюта за работа. Одобриха го само на едно интервю. Но Дейвид не хареса работата. Не беше свързана с писане.

Освен това Дейвид познаваше най-малко петдесет човека, които въпреки не особено големите си доходи, за нищо на света не искаха да напуснат Лок Хевън.

Дейвид смяташе, че за тях (както и за него), градчето съдържаше частица магия.

Джералд Стийл седеше в своя стар „Крайслер“ и чакаше. В колата миришеше на евтин освежител и на парафин за кожа.

Джери беше паркирал пред дома на Дейвид Робинс и го дебнеше да се покаже отнякъде. Робинс напоследък явно бе сменил номера на мобилния си. Не се обаждаше на никой. Не се срещаше с никой. Домашният му телефон също беше постоянно изключен. Ако някой заговореше Дейвид на улицата или в заведенеие, Робинс избягваше и да разговаря. Държанието му се бе променило неимоверно.

Беше близо полунощ, когато журналистът се появи. Робинс бе облечен в тъмносиньо анцуково долнище „Найк“ с бяла запетая; нагоре носеше тениска в същия цвят, може би с един тон по-тъмна. На дясното си рамо беше преметнал, малък спортен сак с неопределен цвят, също „Найк“.

Джералд подкара колата след Робинс. Дейвид в момента изглеждаше като кандидат за „Мистър Олимпия“. Беше се превърнал в културист за около три седмици. Беше станал също намусен, неразговорлив и избухлив човек. От предишният пълничък, любезен, сладкодумен и културен журналист нямаше и помен.

Нещо повече. Дейвид не звънеше на никой. Отхвърляше всички разговори по телефона, а също и всеки опит да се поговори с него лице в лице.

Джералд следеше Робинс отдалече. По това време на нощта нямаше много коли. Дейвид можеше да го усети.

Една друга кола пък следеше Джералд. Беше червен „Форд Ескорт“. Задните му прозорци бяха затъмнени с фолио.

Във „Форд“-а седеше Питър Ейнджъл. Гласът от телефона му бе наредил да следи Джералд Стийл. Питър се сети за някаква поговорка на латински, която май беше „Опознай враговете си за да ги победиш“. Или пък нещо подобно.

Питър Ейнджъл следеше Джералд Стийл, който пък дебнеше Дейвид Робинс.

Ейнджъл реши че е време беше полицаят да излезе от играта.

18.

Един червен „Форд“ застигна „Крайслер“-а на Джералд Стийл. Джери машинално се обърна да види кой го задминава. Внезапно полицаят видя, че срещу него някак си обвиняващо е насочено дулото на пистолет. Джералд залегна на дясната седалка, придържайки волана с лявата си ръка.

Чуха се няколко силно приглушени изстрела. Прозореца се пръсна и покри Джери с късчета стъкло.

Стийл предпазливо надигна глава за миг. Видя един прощален изстрел, който пръсната предната лява гума на късчета малки гумички. Джералд моментално отби встрани от пътя. Видя отдалечаващия с „Форд“. Последните две цифри на номера му бяха 6 и 4.

Джералд изгаси колата. Фитнес зала „Титан“, в която тренираше Дейвид Робинс бе наблизо. Имаше малка вероятност копелето, което гърмеше по него, да се опита да гръмне и журналиста.

Стийл извади мобилния си и повика подкрепления.

После прибра телефона и измъкна личния си пистолет „Берета 92-СФ“.

Тръгна към фитнес залата предпазливо и без да бърза.

Имаше да си връща.

Дейвид Робинс се бе спрял на една широка улица, намираща се на стотина ярда от фитнес зала „Титан“. Канеше се да пресече пътното платно и въпреки късния час за всеки случай се огледа за коли.

Отдясно на Дейвид идваше автомобил. Черно „Мондео“. Ново и скъпо. Модел от 2004 г. Колата наби спирачки. От нея излязоха 5 човека. Вкупом тръгнаха към Дейвид. Извадиха от джобовете си ножове и вериги. Единият май че носеше бокс.

На светлината на уличните лампи Дейвид разпозна двама. Бяха тийнейджърите с кучето. Които бе пребил на улицата преди около седмица. Явно си бяха довели дружинка за да си отмъстят. Другите трима изглеждаха с няколко години по-големи от двамата бити. Бяха облечени почти еднакво. С шушлекови анцузи и маратонки „Найк“ или „Рийбок“ Единият носеше спортна шапка с козирка, обърната наобратно и мляскаше шумно дъвка.

Този, който вървеше най-отпред държеше грамаден лъскав нож. Беше закривен и малко приличаше на ятаган. Отмъстителят имаше дълга къдрава светла коса, бе облечен в сиво анцуково долнище и червена тениска. Закрачи нервно към Дейвид и излая:

— Този ли е, пичове? Да го размажем!

Настървени, нападателите продължиха по-уверено да вървят към Дейвид.

Робинс се приготви. Изнесе левия си крак малко напред и вдигна юмруци. Десният крак постави успоредно встрани и крачка назад от левия.

Не знаеше дали ще може да ги свали всичките. Дори да успееше да ги натръшка, достатъчно беше само един да успее да го наръга.

Къдравият дългокоско с ятагана нападна пръв. Посегна да намушка Дейвид в стомаха. Робинс отскочи вляво и го ритна силно в десния прасец. Лоу кик. Не успя да му счупи крака. Но онзи се сгърчи и малко остана да падне. Накуцвайки се отдръпна назад. Влачеше се от болка и пъшкакше.

Останалите четирима се нахвърлиха върху Дейвид. Робинс успя да избегне няколко удара с нож. Обаче тийнейджърът, въоръжен с бокс, успя да го нацели в ребрата. Робинс подивя. Започна да посяга към лицата им. Опитваше се да ги прасне в омразните муцуни. Ако успееше да удари някой в брадичката щеше да го приспи. Можеше направо да го убие.

Нападателите на Дейвид се опитваха да го наръгат. Един от тях успя да пореже кокалчетата на десния му юмрук; за сметка на това Робинс успя да го удари с ляво кроше в челюстта — онзи падна на асфалта като застрелян гълъб.

Въпреки това, изглеждаше, че тийнейджърите ще надвият Робинс. Бяха все още четирима на един. При това, въоръжени с ножове.

Внезапно се чу двоен пукот — като от отворена бутилка шампанско. Единият от ножарите залитна и падна на асфалта. Другите се поотдръпнаха и почнаха да се озъртат. Падналия започна да кърви обилно от рамото, да се гърчи и да крещи.

Отнякъде се бе появил дебел мъжага, облечен в тъмни спортни дрехи. Имаше гадна и отблъскваща брадясала муцуна. В дясната си ръка държеше пистолет. Със заглушител. Насочен към тийнейджърите.

Уличните лампи светеха студено и бездушно. Сякаш превръщаха улицата в една блестяща изоставена морга.

Младежите хвърлиха ножовете и побягнаха. Кой накъдето свари. Дебелият мъжага продължи да стреля по тях. Успя да свали още един. Другите трима избягаха.

Дейвид Робинс не помръдваше. Гледаше зашеметен. Брадясалият дебел тип прибра пистолета и се доближи до журналиста. Дейвид зяпаше втрещено.

Дебелакът попита:

— Какво си зяпнал? Май ти спасих задника?

— Защо стреля по тях?

— Защото щяха да те направят на бифтек.

— Благодаря. Обаче можеше и да се оправя сам.

Дебелият нищо не каза. Извади малък сгъваем нож. Беше със стоманена дръжка и леко закривено острие. Дебелият тръгна към двамата ранени младежи, въргалящи се и стенещи на асфалта.

Дейвид отиде при него и попита:

— Какво ще правиш с този нож?

Дебелият се захили:

— Мисля да им изрежа нещо на крачетата. Пък след като се помъчат, може и да се смиля над тях. И да ги заколя.

Дейвид заповяда:

— Остави ги на мира. Махай се оттука. Аз ще повикам линейка.

— Ей, знаеш ли с кого говориш? Аз съм Мобилният Убиец. Ти се разкарай, за да не легнеш до тях.

Двамата ранени младежи лежаха на шосето и гледаха как двамата мъже се карат.

Дейвид каза твърдо:

— Няма да ти разреша да ги убиеш.

— Сигурен ли си?

Питър Ейнджъл бръкна в долнището си и отново извади пистолета. Нареди:

— Ако не изчезнеш до една минута, ще те застрелям като куче. После гръмвам и тях. Накрая и тримата ще получите рисунки от нож по крачетата.

Дейвид нерешително погледна пистолета. Проклетите копеленца го бяха нападнали, но не заслужаваха да пукнат. Не си заслужаваше обаче Дейвид да пукне заради тях.

19.

Внезапно недалеч Робинс и Ейнджъл се чу вик:

— Замръзни! Робинс, вдигни си ръцете над главата! Ти, дебелако, остави бавно ножа и пищова на земята. После също вдигай лапите!

Дейвид побягна още преди да чуе последните думи. Беше разпознал гласа. Принадлежеше на Джералд Стийл. Какво ли щеше да си помисли?

Питър Ейнджъл се наведе и моментално почна да стреля. Бягаше и стреляше, търсейки да се скрие зад някоя паркирана кола.

Джералд Стийл също откри огън.

Когато успя да се поотдалечи от мястото на престрелката, Дейвид забави ход. Започна да ходи, вместо да бяга. Дишаше тежко. Един нормален минувач в една обикновена вечер. Малко хладна за лятото. Светлината на уличните лампи го подтискаше и му навяваше мисли за самота и параноя.

Какво ще си помисли Джери, каза си Дейвид. Детективът с когото водя разследването, ме видя да си говоря с Мобилния Убиец. А до нас лежаха двама ранени младежи. Трябва да му обясня, помисли си Робинс.

Ще му обясня. Но трябва да мине малко време.

Дейвид реши да се скрие. Имаше един много близък приятел, с когото рядко се виждаха по обикновени поводи. Да пият по кафе или по едно малко уиски. Най-често когато си звъняха, единият трябваше да помага на другия.

Имаха и уговорка за такива случаи. Определени думи. А те бяха: „Трябва да се видим. Спешно е!“

Никълъс Антъни. Това беше човекът, на който Дейвид винаги можеше да разчита. Сега Робинс щеше да се скрие при него.

20.

Кабинетът на главния редактор на вестник „Ню Лайф“ като че ли бе побрал целия редакционен екип. Шефът — Джон Дай — бе свил гнездо зад огромно бюро с кацнал на него компютър и обкичен с периферни устройства. Двете пом. Редакторки се гушеха в огромни кожени фотьойли. Около една дузина репортери, завеждаши отдели и фоторепортери бяха насядали в кабиента навсякъде като прегладнели врабчета кой където свари; повечето се бяха побрали върху големият кожен диван срещу бюрото, а някои седяха на модерни и изгъзарчени столове с колелца.

Главния редактор обяви:

— Колеги, събрах ви понеже човек от нашия вестник е нарочен за съучастник на „Мобилния Убиец“ и исках да се посъветваме дали можем да пуснем това като новина.

Започна шушукане. Възгласите „Не е възможно“, „Това е някаква нова партенка“, се чуха от различни ъгли на обширната слънчева стая.

Джон Дай повтори:

— За съжаление имаме официално потвърждение от полицейския департамент. Нашият най-добър служител Дейвид Робинс е обявен за национално издирване. Заподозарян е като съучастник в едно или няколко убийства.

Майк Пинтър, един от фоторепортерите се възмути:

— Ченгетата са се сбъркали. Всички добре познаваме Дейвид. Той не би направил нищо незаконно. Особено да стане съучастник на убиец. Шефе, ти сам каза, че той е най-добрият във вестника.

— Нищо не мога да направя, Майки. Фактите говорят против Робинс. Ако ние не пуснем новината, ще излезе в други вестници. И на мене навремето не ми се вярваше за Били и Моника, обаче накрая излезе истина. Аз смятам, че трябва да отразим вярно нещата. И публично да се дистанцираме от Дейвид.

Из кабинета запрескачаха реплики:

— Ами да. Напоследък наистина се държеше странно!

— И колко наедря само за няколко седмици…

— Все пак. Съучастник на мобилния…

— Тъпите куки са се сбъркали.

— Щом е пуснат за национално, значи е виновен!

Джон Дай изсумтя:

— Какво решихте колеги?

Думата взе Ивон Ламб — помощник главна редакторка. Беше мършава и суха, с лице и тяло, сякаш взети назаем от мумия. Гласът й беше звучен и писклив едновременно:

— Мисля, че трябва да пуснем новината, шефе. Ако някой е направил нещо извън закона, трябва да си понесе последствията. Независимо къде е работил, колко е добър в работата си и колко години се е преструвал на примерен гражданин.

21.

Никълъс Антъни паркира сребристия си Понтиак Solstice недалече от църквата. Изключи уредбата, от която врещеше Доли Партън.

Дейвид Робинс лежеше на задните седалки. Ник излезе от колата и се заоглежда за хора. Намираха се почти извън града и не би трябвало да има навалица.

Никълъс Антъни беше много нисък весел здравеняк с чип нос и кръгло лице с някак си ококорени очи. Обичаше да казва за себе си, че е „скучаещ милионер“. Ник винаги се обличаше много леко, независимо дали времето е студено или топло. В момента носеше кожени чехли, хавайска риза с бели и оранжеви шарки и бежови бермуди.

Църквата беше малка, но затова пък до нея имаше гробище. Свечеряваше се. Слънцето бавно се потапяше зад хоризонта. Небето имаше червеникав оттенък, сякаш разкъсана плът се бе сляла с бледосините облаци и бе нарисувала картина на Бош.

Ник махна на приятеля си да излезе от колата. Попита:

— Какво очакваш от Божия Дом? Какво мислиш да правиш в църквата?

— Не знам. Да се изповядам може би, да запаля свещ, или да се помоля. Прекалено много Зло събрах тези дни, Ник. Усещам, че трябва да се обърна към Доброто. И към Бог.

Дейвид се запъти към църковната порта. Беше облечен в костюм на „Карден“. Около мишниците му имаше големи мокри петна. Лицето му беше зачервено и лъскаво. По челото му се стичаха капки пот, достигаха носа и падаха на гърдите му. Беше едновременно притеснен и развълнуван. По някакъв начин го бе страх от Църквата, а от друга страна усещаше, че тя може да му донесе Пречистване и Сила.

Дейвид влезе в изповедалнята направо и без да се замисля. В отрещната ниша имаше свещеник и той дръпна мрежестото прозорче за да не притеснява изповядващия се.

Днес журналистът бе пригладил косата си назад с гел. Под нея имаше високо чело, напоследък набраздено от бръчки, въпреки възрастта му. Очите му бяха дълбоки и гледаха арогантно.

Дейвид каза:

— Благослови ме, Отче, защото съгреших. Причиних зло. Гледах и бездействах, когато друг вършеше злини. Скарах се с много люде, и съм мразен и преследван от още повече. Но ако Дяволът е свободен да твори ужас на земята, за какво тогава си ти, Господи? Моля за твоята помощ и твоята сила, понеже са ми останали съвсем мъничко вяра, надежда и любов преди да загубя и тях, и да се прегърна Мрака.

Дейвид замълча около минута. Бе развълнуван от думите, които произнесе. Поемаше си тежко дъх.

Откъм мрежестото прозорче се чу:

— Господ ще ти помогне, чадо. И Църквата също.

Дейв излезе от църквата.

Свещеникът напусна изповедалнята. Беше висок млад мъж с интелигентно лице. Свещеникът процеди замислено:

— Значи всичко, което подозирахме за Дейвид Робинс, се оказа вярно.

После бръкна под расото си и извади мобилен телефон.

Набра номера за спешно свързване с Ватикана.

22.

Питър Ейнджъл се намираше в техно клуб. Бе малко след полунощ и той се чувстваше неудобно сред толкова много млади хора. Клубът бе леко изчанчен — от тавана висяха белезници и вериги, а едно от сепаретата бе оформено като килия на затвор. Пит си търсеше жертва. Беше решил да се заяде с някой по-палав младеж и да го накара да излязат навън, уж да се разберат.

Музиката кънтеше, карайки клиентите да подскачат като изтървани. Светлинните ефекти караха лицата им да застиват в нелепи маски.

Ейнджъл се приближи до един тъмнокос релефен младеж облечен в дънки и черно боди. Беше прегърнал гаджето — си високо слабо момиче с необичайно големи, плътно начервени устни.

Питър се блъсна в младежа. Бе по-тежък от него с трийсетина килограма и го завъртя. Ейнджъл изрева дрезгаво:

— Полека бе, боклук! Ше те шибам!

— Извинявайте. — измънка момчето.

Питър беше изпил три уискита и се чувстваше необичайно окрилен и силен от обстановката. Хвана младежа за ръката и го задърпа навън.

— Я излез бе, смотаняк! Излез отвънка! Сега ше видим ти кого ше блъскаш!

— Остави ме на мира бе, човек. Не виждаш ли, че съм с момиче. Не искам да си имам проблеми с никой тая вечер.

Ейнджъл задърпа момчето още по-силно. То се огледа за да види дали няма някой от охраната на клуба наблизо. После сякаш размисли. Каза:

— Добре, бе дебелак, излизай отвън да ти направя главата мека!

Момичето тръгна след тях.

Излязоха от техно клуба. Питър набеляза към кои сгради е най-тъмно и избърза натам. Подкани:

— Идваш ли, педал?

Момчето съвсем се разяри, защото прошепна нещо на гаджето си и тя остана назад. Младежа тръгна към Питър. Ейнджъл бръкна с дясната си ръка отзад на кръста. Бе запасал пистолет, отзад в долнището на анцуга си.

Питър каза:

— Чувал ли си за Мобилния Убиец, боклук? Сега вече го и виждаш! Кажи нещо за довиждане!

Ейнджъл посегна да извади пистолета. Бе пийнал и го правеше бавно. Младежа се затича към него неочаквано бързо и светкавично го удари в главата. Първо с лявата, после и с дясната ръка. Замаян, Питър все пак успя да извади пистолета, но краката му се подкосиха. Едва сега младежа видя, че Ейнджъл има пистолет и побягна към гаджето си.

На Пит му беше толкова зле от ударите, че не успяваше да се прицели. „Мамка му, този сигурно е боксьор“, каза си и стреля два пъти напосоки.

Младежът и приятелката му побягнаха в мрака с все сила.