Ричард Бах
Джонатан Ливингстън Чайката (5)

Трета част

Джонатан кръжеше бавно над Далечните скали и наблюдаваше. Тази неопитна чайка Флетчър Линд беше почти съвършен ученик по летене. Във въздуха той беше силен, лек и бърз, но най-важното — гореше от желание да се учи да лети.

Ето го, тъкмо долиташе, разрошена сива топка, която оглушително профуча край учителя си с двеста и четиридесет километра в час. Рязко изхвърляне — и той вече изпълнява друго упражнение — шестнадесет лупинга в бавно вертикално превъртане, като ги отброяваше високо на глас.

— … осем… девет… десет… Виж Джонатан-изли-зам-от-вихъра… единадесет… искам-такова-внезапно-спиране-като-твоето… дванадесет… ама-не-мога-прок-лет-да-съм… тринадесет… тези-последни-три-лупин-га… без… четирина… ааа!

Неуспехът на Флетчър при внезапното спиране предизвика у него бурен взрив от ярост и негодувание. Падаше по гръб, завихрен безпощадно в обратен свредел. Когато накрая, задъхан, овладя полета, той беше вече на около триста метра под своя инструктор.

— Напразно си губиш времето с мен, Джонатан! Толкова съм тъп! Толкова съм глупав! Опитвам ли, опитвам, но нищо не излиза!

Джонатан Чайката гледаше надолу към него и кимаше.

— Разбира се, че никога няма да го направиш както трябва, ако набираш височина тъй рязко, Флетчър, ти загуби почти шестдесет километра в час при влизането! Трябва да го правиш по-плавно. Твърдо, но плавно, запомни ли?

Той се спусна до по-младата чайка.

— Нека опитаме сега да го направим заедно, във фигура. И обърни внимание на издигането. Плавно влизане, с лекота.

В края на третия месец Джонатан имаше още шест ученика, всичките Прокудени, но изпълнени с любопитство към тази странна нова идея — да летиш просто заради радостта от летенето.

И все пак по-лесно беше да изпълняват сложните фигури, отколкото да проумеят смисъла, скрит в тях.

— Всъщност всеки от нас въплъщава идеята за Великата чайка, безграничната идея за свободата — говореше им Джонатан вечер на брега, — а безупречният полет е стъпка към изразяването на истинската ни същност. Трябва да отхвърлим всичко, което ни ограничава. Затова са всички тези упражнения за постигане на висока скорост, на ниска скорост, за усвояване на фигурите от висшия пилотаж…

… и учениците му заспиваха, изтощени от целодневните тренировки. Практическите упражнения им харесваха, защото скоростта ги опияняваше, а заедно с това утоляваха и жаждата си непрекъснато да научават нещо ново, която растеше с всеки урок. Но никой от тях, дори и Флетчър Линд, не можа да осъзнае, че полетът на идеи може да бъде също толкова реален, както полетът на вятъра или перата.

— Цялото ви тяло, от крайчеца на едното крило до крайчеца на другото — казваше им Джонатан друг път, — не е нищо друго, освен самата ви мисъл, изразена във форма, която можете да видите. Разкъсате ли оковите на мисълта си, вие ще разкъсате и оковите на тялото си…

Но както и да им го обясняваше, учениците му възприемаха неговите думи като приятна измислица и всъщност повече им се доспиваше.

Само след един месец Джонатан им каза, че вече е време да се върнат при Ятото.

— Но ние не сме готови! — каза чайката Хенри Калвин. — А и те не ни искат! Ние сме Прокудени! Не можем насила да отидем там, където не сме добре дошли, нали?

— Ние сме свободни да отидем, където искаме, и да бъдем това, което сме — отговори Джонатан. Той се вдигна от пясъка и полетя на изток, към родните брегове на Ятото.

За известно време учениците му се почувстваха объркани, защото според Закона на Ятото един Прокуден никога не се връща и Законът не бе нарушаван нито веднъж от десет хиляди години насам. Законът казваше „Стой!“, Джонатан каза „Тръгвай!“ и вече се бе отдалечил на километър над водата. Ако се бавеха още, той щеше да стигне сам до враждебното Ято.

— Ами, ние не сме длъжни да се подчиняваме на Закона, щом не сме част от Ятото, нали? — обади се плахо Флетчър. — Освен това, ако решат да се бият, ние ще бъдем много по-полезни там, отколкото тук.

И така, сутринта те долетяха откъм запад — осем чайки във фигура двоен ромб, почти крило до крило. Прелетяха с двеста и петнадесет километра в час над Брега на Съвета, където се събираше Ятото — Джонатан начело, от дясната му страна плавно се носеше Флетчър, отляво Хенри Калвин като на игра се справяше с вятъра. После, без да нарушават фигурата, всички птици, като една, бавно се превъртяха надясно… хоризонтално… обърнати по гръб… пак хоризонтално… а вятърът плющеше над всички.

Внезапно грачът и трясъците, които изпълваха всекидневния живот на Ятото, бяха пресечени, сякаш фигурата двоен ромб беше огромен нож, и осем хиляди очи на чайки останаха широко отворени, без дори да примигнат. Осемте птици, една по една, набираха рязко височина, правеха лупинг, профучаваха надолу и след като мигновено убиваха скоростта, кацаха стабилно на пясъка. После, сякаш в това нямаше нищо необичайно, Джонатан Чайката направи разбор на полета.

— Да започнем от това — каза той с иронична усмивка, — че всички влязохте във фигурата с известно забавяне…

През Ятото сякаш премина мълния. Тези птици са Прокудени! И са се върнали! А това… това не бива да става! Опасенията на Флетчър, че ще има бой, се разсеяха от пълното стъписване на Ятото.

— Добре де, те може и да са Прокудени — проговори една от по-младите птици, — но къде, по дяволите, са се научили да летят така?

Измина почти час, докато Думата на Старейшината обиколи Ятото: Никой да не им обръща внимание. Чайка, която разговаря с Прокуден, сама ще бъде Прокудена. Чайка, която гледа Прокуден, нарушава Закона на Ятото.

От този момент нататък Джонатан виждаше наоколо сиви гърбове, но той сякаш не ги забелязваше. Продължи тренировките точно над Брега на Съвета и за първи път подтикваше учениците си да се стараят да достигат границата на възможностите си.

— Чайко Мартин! — кънтеше гласът му в небето. — Казваш, че можеш да летиш с ниска скорост. Нищо не можеш, докато не го докажеш! ЛЕТИ!

И кроткият малък Мартин Уилям Чайката от страх да не предизвика недоволството на учителя си, изненада самия себе си, като се превърна в истински магьосник на малките скорости. Използваше и най-лекия полъх, така че само с лека извивка на перата, без изобщо да размаха криле, успяваше да се издигне от пясъка до облаците и обратно.

По същия начин чайката Чарлс-Роланд се издигна до седем хиляди метра височина над великата ветровита планина и се спусна, посинял от ледения разреден въздух, зашеметен и щастлив, решен на другата сутрин да стигне дори още по-високо.

Чайката Флетчър, който повече от всеки друг обичаше фигурите от висшия пилотаж, постигна своето шестнадесеткратно бавно отвесно превъртане, а на следващия ден надмина себе си, като направи тройно странично премятане и крилете му проблясваха с ослепително бяла светлина над брега, откъдето не едно око крадешком го наблюдаваше.

Джонатан не се отделяше и за миг от учениците си. На всеки успяваше да каже нещо, насърчаваше ги и ги напътстваше, водеше ги. Летеше заедно с тях през нощта, през облаци и буря, от любов към летенето, докато Ятото с жалък вид се скупчваше на земята.

Като свършеха тренировките, учениците си почиваха на брега и с времето започнаха да се вслушват по-внимателно в думите на Джонатан. Някои от идеите му изглеждаха направо безумни и те не можеха да ги проумеят, но други бяха съвсем разбираеми и им допадаха.

Постепенно нощем около кръга на учениците започна да се образува още един кръг — любопитни чайки, които дълги часове слушаха в тъмното разговорите, но не искаха да бъдат разпознати, особено помежду си, затова преди разсъмване изчезваха.

Един месец след Завръщането първата чайка от Ятото се осмели „да премине чертата“ и поиска да я научат да лети. Беше чайката Терънс Лоуъл. Заради това свое желание беше осъден на изгнание, обявиха го за Прокуден и той стана осмият ученик на Джонатан.

Следващата нощ от Ятото дойде чайката Кърк Мейнард — той залиташе по пясъка, влачеше лявото си крило и рухна в краката на Джонатан.

— Помогни ми — каза той едва чуто, с чезнещия глас на умиращ. — Искам да летя повече от всичко друго на света…

— Последвай ме тогава — каза Джонатан. — Издигни се заедно с мен от земята и започваме…

— Ти не ме разбра. Крилото ми. Не мога да си движа крилото.

— Чайко Мейнард, ти имаш свободата да бъдеш това, което си, самият ти, тук и сега, и нищо не може да ти попречи. Такъв е законът на Великата чайка, Законът, който Е.

— Искаш да кажеш, че мога да летя?

— Казах, че си свободен.

И тъй просто и лесно, Кърк Мейнард без усилие разпери криле и се издигна в тъмния нощен въздух. Ятото се разбуди от неговите викове — от сто и петдесет метра височина той викаше колкото му глас държи:

— Мога да летя! Чуйте! АЗ МОГА ДА ЛЕТЯ!

По изгрев слънце около хиляда птици бяха наобиколили кръга на учениците и любопитно гледаха Мейнард. Вече не ги интересуваше дали ще ги видят или не, а слушаха Джонатан и се опитваха да вникнат в думите му.

Той говореше за съвсем прости неща — за това, че право на чайката е да лети, че свободата е самата природа на нейното съществуване, че каквото и да пречи на тази свобода, то трябва да бъде отхвърлено, независимо дали е обичай, предразсъдък или каквото и да било друго ограничение.

— Да бъде отхвърлен ли? — обади се един глас от множеството. — Дори ако това е Законът на Ятото?

— Единственият истински закон е този, който води към свободата — каза Джонатан. — Друг няма.

— Как можеш да искаш от нас да летим като теб? — попита друг глас. — Ти си особен, надарен, божествен, ти стоиш над останалите птици.

— Погледнете Флетчър! Лоуъл! Чарлс-Роланд! И те ли са особени, надарени, божествени по рождение? Не повече от вас, не повече от мен. Едничката разлика, наистина единствената, е, че започнаха да осъзнават какво са всъщност и започнаха да осъществяват призванието си.

Учениците му, с изключение на Флетчър, се размърдаха неспокойно. Досега не бяха проумели, че точно това са правили.

С всеки изминал ден тълпата около тях растеше, чайките идваха, за да питат, да изразят преклонението си, да се присмиват.

— Сред Ятото се говори, че ако ти не си Синът на самата Велика чайка, — каза Флетчър една сутрин на Джонатан, — тогава сигурно си изпреварил времето си с хиляда години.

Джонатан въздъхна. Такава е цената на неразбирането, помисли си той. Ще те нарекат или дявол, или бог.

— Ти, Флетчър, как мислиш? Наистина ли сме изпреварили времето си?

Последва дълго мълчание.

— Ами, този начин на летене винаги си е съществувал тук, за да може да го научи всеки, който пожелае да го открие — това няма нищо общо с времето. Може би сме изпреварили просто обичая. Изпреварили сме начина, по който летят повечето чайки.

— Това вече е друго нещо — каза Джонатан, превъртя се и се понесе във въздуха по гръб. — Това не е дори и наполовина толкова лошо, колкото да изпреварим времето си.

Това се случи една седмица по-късно. Флетчър демонстрираше елементите на скоростното летене пред нова група ученици. Той тъкмо излизаше от пикиране от две хиляди метра височина — дълга сива черта, профучаваща на сантиметри над пясъка, — когато една съвсем млада чайка, литнала за пръв път, се изпречи на пътя му, викайки на помощ майка си. Флетчър разполагаше само с десета от секундата, за да се опита да избегне младата чайка, изви с усилие вляво и със скорост над триста километра в час се заби в една гранитна скала.

Изпита усещането, че скалата е огромна твърда врата към друг свят. При сблъсъка изпита взрив от страх, потрес и плътен мрак, след това се зарея в някакво странно, странно небе — забравяйки, спомняйки си, забравяйки — уплашен, печален и изпълнен с разкаяние.

В него прозвуча един глас, както първия ден, когато срещна Джонатан Ливингстън Чайката.

— Там е работата, Флетчър, че досега се опитвахме да надмогваме ограниченията си подред, с търпение. Още не бяхме стигнали до летенето през скала, това е малко по-нататък в програмата.

— Джонатан!

— Известен още като Сина на Великата чайка — каза сухо неговият инструктор.

— Какво правиш тук? Ами скалата! Аз не бях ли… не съм ли… умрял?

— О, хайде, Флетчър, мисли! Щом сега говориш с мен, явно не си умрял, нали? Това, което успя да направиш, беше, че смени малко рязко нивото си на съзнание. Сега избирай: можеш или да останеш тук и да учиш на това ниво — което, между другото, е доста по-високо от нивото, което ти напусна, или можеш да се върнеш при Ятото и да продължиш да работиш с него. Старейшините се надяваха да се случи някакво нещастие, но ти им направи толкова добра услуга, че останаха смаяни.

— Искам да се върна при Ятото, естествено. Аз едва бях започнал с новата група!

— Чудесно, Флетчър. Помниш ли какво си бяхме говорили — че тялото не е нищо друго, а самата мисъл…?

Флетчър разтърси глава, разпери криле и отвори очи в подножието на скалата, наобиколен от цялото Ято. Още при първото му раздвижване сред Ятото се надигна страхотна гълчава от трясъци и грак.

— Той е жив! Той, умря, а сега е жив!

— Той го докосна с връхчето на крилото си! Върна го към живота! Синът на Великата чайка!

— Не! Той отрича! Той е дявол! ДЯВОЛЪТ! Дошъл е да погуби Ятото!

Тълпата от четири хиляди чайки изпадна в ужас от това, което се бе случило, и писъкът ДЯВОЛ! премина през тях като ураган, бушуващ над океана. С изцъклени очи, с наострени клюнове, те започнаха да затягат кръга, готови да ги унищожат.

— Няма ли се почувстваш по-добре, ако си тръгнем, Флетчър? — попита Джонатан.

— Положително не бих протестирал много, ако го сторим…

В същия миг те се озоваха на половин километър от скалата, а святкащите клюнове на озверената тълпа се забиха в празното пространство.

— Защо ли най-трудното нещо на света е да убедиш една птица, че е свободна — недоумяваше Джонатан — и че може сама да си го докаже, стига да отдели малко време, за да се поупражнява? Защо трябва да е толкова трудно?

Флетчър все още примигваше, смаян от промяната в обстановката.

— Какво направи току-що? Как се озовахме тук?

— Ти нали каза, че искаш да се измъкнем от тълпата?

— Да! Но ти как…

— Както всичко друго, Флетчър. Въпрос на упражнения.

На другата сутрин Ятото беше забравило за вчерашното си безумие, но Флетчър помнеше всичко.

— Джонатан, помниш ли какво ми каза някога — че трябва да обичаме Ятото достатъчно, за да се върнем при него и да му помагаме да учи?

— Да.

— Не мога да проумея как успяваш да обичаш тълпа озверели птици, които току-що са се опитали да те убият.

— О, Флетч, това не ти харесва, а? Ти, естествено, не обичаш омразата и злото! Но трябва да се упражняваш, за да можеш да разпознаеш истинската чайка, да виждаш доброто у всяка от тях и да им помогнеш сами да го съзрат. Това разбирам под думата обич. И е истинско наслаждение, когато го постигнеш.

Спомням си, например, една разярена млада птица, казваше се Флетчър Линд Чайката. Беше току-що Прокуден, готов да се бие до смърт с Ятото, и тъкмо започваше да си изгражда собствен ад на Далечните скали. А ето го днес — вместо това гради собствените си небеса и води цялото Ято в тази посока.

Флетчър се обърна към своя учител и в очите му за миг проблясна страх.

— Аз да Водя? Какво искаш да кажеш с това аз да ги Водя? Тук ти си учителят. Не можеш да си отидеш!

— Не мога ли? А не ти ли хрумва, че може да има и други ята, други Флетчъри, които имат нужда от учител, повече от този тук, който вече е намерил пътя си към светлината?

— Аз? Джон, аз съм само една обикновена чайка, а ти си…

— … единственият Син на Великата чайка, а? — Джонатан въздъхна и се загледа в морето. — Ти повече нямаш нужда от мен. Нужно ти е да продължиш да откриваш себе си, всеки ден да опознаваш още мъничко от оня истинския, безпределния Флетчър Чайката. Той е твоят инструктор. Трябва да се научиш да го разбираш и да се упражняваш да бъдеш той.

Миг по-късно тялото на Джонатан затрептя във въздуха, заблещука и започна да става прозрачно.

— Не им позволявай да пускат глупави слухове за мен или да ме превръщат в бог. Нали, Флетч? Аз съм чайка. Обичам да летя, може би…

— ДЖОНАТАН!

— Горкият Флетч! Не вярвай на това, което ти казват очите! Те могат да показват само границите. Гледай с истинското си проникновение, откривай това, което всъщност дълбоко в себе си знаеш, и тогава ще съзреш начина на летене.

Блещукането напълно помръкна. Джонатан Чайката беше изчезнал в празния въздух.

След известно време Флетчър се насили да се издигне в небето и застана пред групата съвсем неопитни ученици, закопнели за първия си урок.

— Като за начало — започна тежко той — ще трябва да осъзнаете, че всяка чайка представлява безпределната идея за свобода, един образ на великата чайка, а цялото ви тяло — от крайчеца на едното до крайчеца на другото крило, е само вашата собствена мисъл.

Младите чайки го гледаха насмешливо. „Хайде де, мислеха си те, това хич не звучи като правила за лупинг.“

Флетчър въздъхна и започна отначало.

— Хм… А-а… — заговори той и ги изгледа проницателно. — Добре, да започнем с Хоризонтален полет…

И докато казваше това, внезапно осъзна, че неговият приятел наистина не е бил по-божествен от самия Флетчър.

„Никакви граници ли, Джонатан? — помисли си той. — Добре, тогава не е далеч часът, когато ще изплувам от разредения въздух на твоя бряг и ще ти покажа това-онова за летенето!“

И макар че се опитваше да изглежда подобаващо строг пред учениците си, Флетчър внезапно ги видя такива, каквито бяха наистина, съзря ги само за миг, но в този миг той не само хареса, но и обикна това, което виждаше. „Значи няма никакви граници, а, Джонатан?“, помисли си той и се усмихна. Неговият път на учение бе започнал.