Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il nome della rosa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 137 гласа)
Разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)
Сканиране
?

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Името на розата

Преводач: Никола Иванов

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: октомври 1985 г.

Редактор: Бояна Петрова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Никола Иванов

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10282


По-долу е показана статията за Името на розата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Името на розата
Il nome della rosa
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Кастел дел Монте, стара крепост в Пулия, Италия, изпълняваща ролята на Библиотеката във филма на Жан-Жак Ано
Автор Умберто Еко
Първо издание 1980 г.
Италия
Издателство Бомпиани
Оригинален език италиански
Жанрове исторически роман, криминален роман
Страници 534
Името на розата в Общомедия

„Името на розата“ (на италиански: Il nome della rosa) е първият роман на Умберто Еко, завършен през 1980 година. Главни герои в романа са францисканският монах Уилям и неговият послушник – бенедиктинецът Адсон.

Действието се развива през 14 век в манастир в Северна Италия: Уилям, бивш член на Светата инквизиция, известен с логичната си мисъл и дипломатическия си такт, е натоварен да организира среща между враждуващите представители на римския папа и тогавашния император.

Но в манастира – и особено в неговата библиотека – започват да се случват странни неща: убийства, самоубийства, мистериозни събития... Обстановка, напълно неподходяща за среща на високо ниво. Сюжетът се върти около един ръкопис от специалната секция на библиотеката, тази където са книгите със спорна правилност, до които не всеки има достъп. Този ръкопис присъства при всеки смъртен случай и Уилям търси какво е неговото значение. Но книгата има една много голяма несюжетна част – обясненията на Уилям, предизвикани от въпросите на Адсон. Това са по-скоро цели завършени лекции на историко-обществено-етично-религиозно-философски теми.

Филмовата адаптация на романа излиза през 1986 г. Ролята на Уилям се играе от Шон Конъри, а тази на Адсон от Крисчън Слейтър.

Сюжет

I ден

Поглед към Библиотеката на манастира Ебербах в Германия от прозорец на монашеско спално помещение. През зимата на 1985/86 тук са заснети вътрешните сцени на филма по романа на Умберто Еко.

Утро в края на ноември 1327 г. Сняг. Стръмна пътека около планината. Манастир, обгърнат от зидове, с висока осмоъгълна постройка – Здание, с кула на всеки ъгъл. Яздейки мулета, приближават двама души. Единият е учен францисканец, монахът Уилям от Баскервил, около 50-годишен, слаб и висок; очи остри, пронизващи; тънък, малко гърбав нос; дълго, осеяно с лунички лице; кичури жълтеникави косми, издаващи се от ушите му, с гъсти руси вежди. Другият – негов ученик, послушникът Адсон, бенедиктинец. Двамата срещат група монаси от манастира, сред които и Ремиджо – ключарят. Уилям показва прозорливост, че хората търсят Брунело – най-хубавия кон на манастира, описва го съвсем точно и показва накъде е тръгнало животното. Ратаите го намират и изпреварват гостите, за да известят пристигането им. Абат Абон ги посреща подобаващо в манастира. Оглед на обстановката. Адсон и учителят му са настанени в килията си. Абон влиза да разговаря с Уилям. Абатът, запознат с факта, че гостът му е бивш инквизитор с добра проницателност, иска от него да разреши една загадка – трупът на Аделмо, млад монах, миниатюрист, e бил намерен под склона до източната кула на Зданието, без да се знае откъде е паднал или дори бутнат. Предположението, че сред манастира се разхожда убиец, е по-тревожно от едно самоубийство. Мъртвият е бил последно в Зданието: на първия етаж са кухните и трапезарията, на втория – скрипторият, а на третия – библиотеката. Тук Уилям научава, че на монасите е забранено да ходят в библиотеката, а през нощта помещенията се изпълвали със странни сили. Единствено библиотекарят може да ходи там и да дава книги на желаещите, ако прецени. Абатът излиза.

В църквата, опиянени от изящните рисунки и чудните скулптури, гостите срещат Салваторе – един странен монах, приличащ на скитник, и обменят няколко думи. Срещат билкаря Северин. Разговарят за растения и хора от манастира. Уилям и Адсон отиват в скриптория, където работят преписвачи и миниатюристи. Срещат библиотекаря Малахий; запознават се с Беренгарий – помощник-библиотекаря, Венанций, Бенций, Аймаро и други монаси. Уилям си слага очила – новост за това време и място, за да види каталога на книгите в библиотеката и писалището на Аделмо. Невинен смях заради фантазните миниатюри на покойника предизвиква недоволството на Хорхе – сляп старец, ненавиждащ смеха. Защото Божият син никога не се смял, разказвал е само притчи, а не басни и комедии. Слепецът споменава за появата на Антихриста.

Вечерта настъпва и всички напускат Зданието. Уилям и Адсон се разхождат в двора. Запознават се със стъкларя Никола и Уилям си поръчва нови очила. Стъкларят споменава за виденията в библиотеката. Гостите отиват в трапезарията. Всички вечерят. Представяне на Уилям и мисията му. Двамата с Адсон се отправят към килията си.

II ден

По тъмно монасите стават да се молят. Ратаи известяват за нов мъртвец – Венанций, забучен с главата надолу в делва със свинска кръв. Това не е самоубийство. Бил е мъртъв, когато са го потопили. Възможно отравяне. Някой го е влачил от Зданието дотук.

Уилям и Адсон отиват в скриптория, до масата на Венанций. Разговор с Хорхе за смеха, а с Бенций – за интимни отношения между Аделмо и Беренгарий. Миниатюристът се самоубива от угризения.

Най-старият монах Алинардо им съобщава как да влязят в библиотеката-лабиринт – пъхаш пръсти в очите на един череп от олтара към костницата. Старецът свързва мъртъвците със седемте тръби на Антихриста.

Вечерта Уилям и Адсон влизат в костницата през тайния вход. Стигат до скриптория и установяват, че липсва една книга на гръцки от масата на Венанций. От един изпаднал ръкопис след неволно докосване до пламъка на свещ се появяват странни знаци. Прибират листа. В тъмното край тях минава някой, открадва очилата на учения и избягва. Уилям и Адсон отиват в библиотеката – сложна система от много стаи, всяка с по няколко врати, а за всяко помещение има надпис на латински. Послушникът се уплашва от отражението си в криво огледало. По-късно пак той е привлечен от странни светлини и опиaти, получава видения и припада. Съвзема се и двамата по чудо успяват да намерят изход от лабиринта.

III ден

Спални помещения на манастира Ебербах.

В килията на Беренгарий е намерено парче кървав плат. Уилям превежда тайнствения текст: „Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите“. От двора Уилям и Адсон успяват да направят план на библиотеката. По същия начин Бог е създал света отвън, а ние, които сме в него, не можем да го разберем.

Послушникът отива в библиотеката да разглежда книги и на връщане заварва в кухнята двама души. Единият избягва, а другият се оказва млада и красива жена. Девойката съблазнява Адсон и той за пръв и последен път в живота си изпитва насладата от плътската любов. Поддал се на изкушението, младежът дълго ще се пита грях ли е това, но блаженото чувство няма да изчезне. Той заспива, момичето си тръгва, а по-късно Уилям намира ученика си. Адсон се изповядва.

На сутринта двамата отиват в баните и намират удавения Беренгарий.

IV ден

Винена изба на манастира Ебербах.

Всички разбират за мъртвеца. Пръстите и езикът на двама от покойниците – Венанций и Беренгарий, са начернени с някакво тъмно вещество – докосвали са се до едно и също нещо.

Гостите научават, че Салваторе осигурява момичета на Ремиджо през нощта и за интимни отношения между монасите. Венанций е бил мъртъв в кухнята. Очилата на Уилям са намерени у Беренгарий, а Никола му носи още един чифт. Ученият превежда целия пергамент, но става още по-неясно: „Страшната отрова, която пречиства... Най-доброто средство, за да унищожим врага...“.

В манастира пристига делегация на миноритите (францисканците). Религиозни разговори. Пристига и втора делегация – хората на папата. Вечеря за всички.

Нощ. Уилям и Адсон отиват отново в библиотеката. Разглеждат книги и довършват плана на помещенията с вратите и началните букви на изреченията по стените. Зад голямото огледало има стая, но не могат да влязат. Напускат помещенията.

Салваторе и момичето, съблазнило Адсон, са заловени.

V ден

Заседание на всички монаси. Спорове за бедността на Христос и други теми. Северин казва на Уилям, че е намерил някаква особена книга в лабораторията си. Билкарят се прибира там, а ученият се връща при делегациите. По-късно Северин е намерен убит, ударен смъртоносно по главата. Заподозрян е Ремиджо, който е бил вътре и е търсел нещо. Уилям и Адсон научават от Бенций, че и Малахий е бил вътре, но се измъква в хаоса. Започват да търсят тайнствената книга, мислейки, че трябва да е на гръцки, подминавайки търсената подвързия с различни ръкописи. Твърде късно, някой вече е взел книгата.

В заседателната зала се води дело срещу Ремиджо. Салваторе признава, че с ключаря са били еретици, за да смекчи своето положение. Ремиджо е осъден и отведен като еретик, Салваторе е задържан за свидетел, а девойката ще бъде изгорена на клада като вещица.

Бенций казва на Уилям, че е взел книгата и я е дал на Малахий, за да стане помощник-библиотекар.

VI ден

По време на сутрешната молитва Малахий пада мъртъв на земята с почернели пръсти и език. Никола развежда Уилям и Адсон в съкровищницата. Абон освобождава учения и му казва да напусне манастира на другия ден.

Вечерта Уилям и Адсон отново отиват към библиотеката. Чуват приглушени удари – някой е залостен в таен проход към Зданието. Стигат до огледалото, и разгадали какво значи да натиснат „първия и седмия от четирите“, натискат букви от думата над него и се озовават в тайно помещение.

VII ден

В тайната стая ги очаква слепият Хорхе. Научават, че абатът е заклещен, без въздух и без изход. Слепецът е контролирал целия живот в манастира. Хорхе дава на Уилям тайната книга да я разгледа. Ученият е с ръкавици, защото е разгадал нейната тайна – листите на книгата са намазани с отрова и който я разгръща, се отравя.

Оказва се, че Аделмо се е самоубил. Венанций открадва книгата и става нейната първа жертва в кухнята. Беренгарий пуска мъртвеца в делвата с кръв, но и той се отравя. Малахий е подтикнат да убие Северин и връща книгата, но е следващата жертва. В пергамента е написано, че чрез смеха човек не се страхува, дори и от Бог, че атеизмът ще завладее вярващите. Хорхе взема ръкописите, къса ги и започва да ги дъвче обезумял. Изгася светилника и побягва, искайки да затвори натрапниците в помещението. Гостите подгонват слепеца, но светилникът запалва няколко книги. Библиотеката пламва, а след нея и всички постройки. Манастирът е обречен, обхванат от пламъци.

Уилям и ученикът му си тръгват, след което се разделят завинаги.

Години по-късно, Адсон се връща край останките на манастира. Спомняйки си една трагична седмица изрича: „Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името“...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български

  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Народна култура, 1985, 604 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Парадокс, 1993, 492 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Бард, 2002, 526 с.
  • Името на розата. Превод Никола Иванов. София: Труд, 2005, 472 с.

Българска рецепция

Вижте също

Външни препратки

ЕСТЕСТВЕНО, СТАВА ДУМА ЗА РЪКОПИС

На 16 август 1968 година попаднах на ръкопис, рожба на перото на един абат на име Вале — „Ръкописът на дон Адсон от Мелк, преведен на френски според изданието на дон Ж. Мабийон“ (отпечатан в манастира „Ла Сурс“, Париж, 1842 г). В книгата, допълнена с доста оскъдни исторически препратки, се твърдеше, че тя възпроизвеждала достоверно ръкопис от XIV в., намерен в Мелкската обител от този голям учен от XVII в., на когото дължим толкова много за историята на бенедиктинския орден. Тази находка (трета поред) ми доставяше наслада, докато се намирах в Прага, очаквайки едно скъпо за мен същество. Шест дни по-късно съветските войски нахлуха в злочестия град. Успях с премеждия да стигна австрийската граница при Линц и от там заминах за Виена с лицето, което очаквах; заедно продължихме нагоре по Дунава.

Обзет от голяма умствена възбуда, четях смаян страшния разказ на Адсон от Мелк; така се вживях в него, че побързах да го преведа почти на един дъх на няколко големи тетрадки на книжарница „Жозеф Жибер“, по чиито листа се пише толкова приятно, когато перото е меко. Така стигнахме до Мелк, където над един завой на реката се извисява прекрасният манастир, реставриран неведнъж в течение на вековете. Читателят навярно се досеща, че в библиотеката на манастира не открих никаква следа от ръкописа на Адсон.

Преди да стигнем до Залцбург; през една трагична нощ в малък хотел на брега на Мондзее връзката ми с лицето, с което бях тръгнал на път, прекъсна рязко, изведнъж и то си тръгна, като отнесе със себе си книгата на абат Вале — разбира се, не от зла умисъл, а поради бурното, ненадейно прекъсване на нашата връзка. Останаха ми само няколко тетрадки, изписани на ръка, остана ми и усещането за голяма душевна празнота.

Няколко месеца по-късно в Париж реших да доведа докрай своите изследвания. От малкото сведения, които бях успял да извлека от книгата, ми бяха останали доста подробни и точни данни:

„Стари аналекти или Сборник от няколко древни малки и големи трудове от всякакъв род: песни, писма, грамоти, епитафии и прочее, наред с Германския пътепис, плод на някои наблюдения и изследвания на Йоан Мабийон, свещеник и монах от ордена на свети Бенедикт към конгрегацията на свети Мавър. Ново издание, към което се прибави «Животът на Мабийон» и някои дребни съчинения, и по-точно «Проучване за евхаристичния хляб, квасен и неквасен», предназначено за високопреосвещения кардинал Бона. Притуря се и съчинение на испанския епископ Елдефонс за същия въпрос, както и писмата на Еузебий Роман до Теофил Гал за почитането на незнайните светии.“ Париж, издател Левек, 1721, с разрешението на Краля.

 

Намерих веднага „Старите аналекти“ в библиотеката „Сент Жьонвиев“, но за голяма моя изненада намереното издание се различаваше от първото по две подробности — най-напред по издателя на име Монталан и после по датата — две години по-късно. Излишно е да отбелязвам, че тези „Аналекти“ не съдържаха никакъв ръкопис от Адсон от Мелк; всеки може да установи, че те са сборник от кратки и съвсем кратки текстове, докато разказът, който преписах от книгата на Вале, заемаше неколкостотин страници. Допитах се до видни медиевисти като скъпия и незабравим Етиен Жилсон, но ми стана ясно, че единствените „Стари аналекти“ бяха тези, на които се бях натъкнал в „Сент Жьонвиев“. Прескочих до манастира „Ла Сурс“ в околностите на Паси, разговарях с любезния дон Арне Ланестед и се убедих, че никакъв абат на име Вале не е издавал книги, използвайки печатарските преси (такива изобщо нямаше) на манастира. Известно е нехайството на френските учени към посочването на достоверни библиографски препратки, но случаят надхвърляше и най-разумния песимизъм. Започнах да мисля, че съм попаднал на фалшификат. Вече нямаше как да се добера до книгата на Вале (пък и не се осмелявах да я поискам от лицето, което ми я беше отнело). Разполагах единствено с моите бележки, в които бях започнал да се съмнявам.

Има такива чудодейни мигове на голяма физическа умора и силна психомоторна възбуда, когато на човек започват да му се привиждат лица, с които се е запознавал в миналото. („Като възстановявам тези подробности, започвам да се питам дали те са действителни, или сънувам“.) Както научих по-късно от чудесната книжка на абат Бюкоа, на човек му се привиждат и книги, които още не са написани.

Ако не се бяха случили други неща, все още щях да продължавам да се питам откъде се е появил разказът на Адсон. През 1970 г., докато разглеждах сергиите на малка антикварна книжарница на улица „Кориентес“ в Буенос Айрес, недалеч от заведението „Патио дел Танго“, намиращо се на тази голяма улица, попаднах на испанския превод на книжката на Мило Темешвар „За използването на огледалата в играта на шах“; вече бях имал случай да говоря за нея в книгата си „Апокалиптици и интегрирани“, рецензирайки по-късната му книга „Продавачи на Апокалипсиси“. Ставаше дума за превода на изчезналия оригинал на грузински (Тбилиси, 1934 г.). Тук за голяма моя изненада се натъкнах на голям брой цитати от ръкописа на Адсон, взети не от Вале или Мабийон, а от отец Атаназиус Кирхер (но от коя книга?). Един учен човек, когото не смятам за уместно да назова, ме уверяваше, цитирайки индекси по памет, че големият йезуит никъде не споменавал за Адсон от Мелк. Но книгата на Темешвар беше пред очите ми, а епизодите, за които ставаше дума, се покриваха с тези от ръкописа на Вале (описанието на лабиринта не будеше никакви съмнения). Каквото и да писа по този въпрос Бениамино Плачидо, това означаваше, че абат Вале е съществувал, съществувал е и Адсон от Мелк.

Стигнах до извода, че спомените на Адсон имат голям дял в естеството на събитията, за които разказва той; всичко това е забулено в много и смътни тайни, отнасящи се както до автора, така и до местоположението на манастира, което Адсон премълчава упорито; бихме могли да допуснем, че става дума за областта между Помпоза и Конк; разумно е да предположим, че това място се намира на апенинския хребет между Пиемонт, Лигурия и Франция (все едно между Леричи и Турбия). А колкото до времето, когато стават описаните събития, това е краят на ноември 1327 г. Не може да се удостовери кога авторът е започнал да пише. Самият той отбелязва, че през 1327 г. е бил послушник и че когато се е заловил да пише своите спомени, е бил пред прага на смъртта; това ни навежда на мисълта, че ръкописът е бил създаден през последните десет или двайсет години на XIV в.

Нямах кой знае колко сериозни основания да дам за печат моя италиански превод на този тайнствен френски неоготски превод на латинското издание от XVII в. на една творба, писана на латински от немски монах към края на XIV в.

Какъв стил трябваше да възприема? Налагаше се да отхвърля като неоправдано изкушението да изходя от италианските образци от същото време. И то не само защото Адсон е писал на латински; от целия текст става ясно, че неговата култура (или културата на манастира, която му оказва очевидно влияние) принадлежи на време, което може да се определи с точност; става дума за многовековен сбор от знания и стилови обрати, типични за латинската традиция от ранното Средновековие. Адсон размишлява и пише като монах, незасегнат от революцията на простонародния език; той е свързан със страниците, приютени в библиотеката, за която разказва. Формирал се е, изучавайки патриотични и схоластични текстове, и неговият разказ (независимо от събитията, станали през XIV в., които Адсон споменава с безброй съмнения, и то винаги като чути от други) би могъл да бъде написан (изхождам от езика и от ерудираните цитати) през XII или XIII в.

От друга страна, няма съмнение, че превеждайки латинския език на Адсон на своя неоготски френски език, Вале си е позволил доста голяма свобода, и то не само в стилово отношение. Така например понякога действащите лица говорят за свойствата на билките, изхождайки очевидно от книгата за тайните, приписвана на Алберт Велики, която в течение на вековете е била допълвана безброй пъти. Адсон по всяка вероятност е познавал тази книга, но той цитира откъси, които звучат доста буквално било като рецепти от Парацелз, било като явни допълнения на едно издание на Алберт от времето на Тюдорите. По-късно установих, че когато Вале е преписвал (?) ръкописа на Адсон, в Париж е било популярно едно издание от XVIII в. на Алберт Велики и Алберт Малкия, в което били нанесени непоправими изменения. Все пак можем ли да бъдем сигурни, че текстът, от който изхождат Адсон и монасите в отбелязаните от него техни разговори наред с пояснителните бележки, тълкуванията и разните добавки, не е съдържал и анотации, продължили да подхранват по-късната култура?

Трябваше ли да запазя на латински език пасажите, които Вале не е сметнал за нужно да преведе може би за да запази атмосферата на времето? Нямах особени основания; може би постъпих така с мисълта да остана верен на източника… Премахнах излишното, запазих някои неща. Боя се, че съм постъпил като ония лоши автори на романи, които, вмъквайки в действието някой французин, го карат да възклицава „Парбльо!“ и „Ла фам, о, ла фам!“

С една дума, изпълнен съм със съмнения. Не знам как можах да събера толкова смелост и да представя ръкописа на Адсон от Мелк за автентичен. Може би защото съм се влюбил. Или пък, ако щете, това е начин да се отърся от многобройни отдавнашни кошмари.

Преписвам, без да се тревожа от проблема за актуалността. По времето, когато открих текста на абат Вале, властваше убеждението, че човек трябва да пише, като се ангажира само с настоящето, и то за да промени света. Днес, когато от това време са изминали десет, че и повече години, за литератора (възвърнал се към възвишеното си достойнство) е истинска утеха, че може да пише от обич към писането. Затова сега се чувствам свободен да разкажа историята на Адсон от Мелк само заради удоволствието да разказвам; за мен е истинска утеха и покой, че тя се отдалечава толкова назад във времето (днес, когато бдението на разума е прогонило всички чудовища, породени от неговия сън), далеч от нашето време, чужда по време на нашите надежди и на нашата увереност.

Защото това е разказ за книги, а не за всекидневни житейски незначителни случки, и прочитът му може да ни накара да кажем, също като големия подражател от Кемпис[1]: „Навсякъде търсих покой и не го намерих никъде освен в някой ъгъл с книга в ръка.“

 

УМБЕРТО ЕКО

5 януари 1980 г.

БЕЛЕЖКА

Ръкописът на Адсон е разделен на седем дни, а всеки ден е разделен на периоди, отговарящи на богослужебните часове. Подзаглавията в трето лице вероятно са били добавени от Вале. Но тъй като те ще помогнат на читателя да се ориентира по-добре, пък и са присъщи на голяма част от литературата на простонароден език от онова време, аз не сметнах за необходимо да ги съкратя.

Известни затруднения ми създадоха каноническите часове, споменати от Адсон; те се променят според местните условия, пък и твърде вероятно през XIV век не са били спазвани съгласно посочените от свети Бенедикт правила.

Все пак, за да може читателят да се ориентира по-добре, като изхождаме отчасти от текста и отчасти като сравняваме първоначалните правила с описанието на монашеския живот в „Бенедиктинските часове“ от Едуар Шнедер (Париж, Грасе, 1925 г.), мисля, че бихме могли да се придържаме към следното:

Утреня (която понякога Адсон нарича с древното название „Бдение“). Между 2,30 и 3 ч през нощта.
Изобразителни (които според най-древната традиция са били наричани и „Утрени“). Между 5 и 6 ч сутринта, така че да завършат при зазоряване.
Първи час Към 7,30 ч, малко преди изгрев-слънце.
Трети час Към 9 ч.
Шести час Обяд (в манастирите, където през зимата монасите не работели на полето, е бил и час за храна).
Девети час Между 2 и 3 ч следобед.
Вечерня Към 4,30 ч, при залез (правилата предписват монасите да вечерят, преди да се стъмни).
Повечерие Към 6 ч (до 7 ч монасите си лягат).

Тези изчисления изхождат от обстоятелството, че в Северна Италия към края на ноември слънцето изгрява около 7,30 ч сутринта, а залязва към 4,40 ч следобед.

ПРОЛОГ

В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога и задача на верния монах би трябвало да е да повтаря всеки ден с хвалебствена смиреност единственото неизменно събитие, чиято несъкрушима истина може да бъде утвърждавана. Ала ние виждаме само pre speculum et in aegnimate[2], та истината, преди да ни се разкрие изцяло, се проявява на части (ах, колко са трудни за разгадаване) в този грешен свят, така че трябва да разчопляме верните белези и там, където те изглеждат неясни и почти изтъкани от воля, насочена изцяло към злото.

Стигнал до края на грешния си живот, беловлас и състарен като света, докато чакам да изтлея в бездънната пропаст на мълчаливата и пустинна божественост, съпричастен на необратимото сияние на ангелските умове, прикован от натежалото ми и вече болно тяло в тази килия на скъпата ми Мелкска обител, аз се готвя да оставя на този пергамент свидетелства за забележителните и страшни събития, на които на младини ми се падна да бъда очевидец, като повтарям слово по слово това, което видях и чух, без да се осмеля да извлека някаква поука, а така също и да оставя на тези, които ще дойдат след мен (стига Антихристът да не ги изпревари), някакви знаци за личби, та върху тях да се извърши молитва, за да бъдат разгадани.

Нека Бог ме осени с милостта си да бъда верен свидетел на събитията, станали в манастира, чието име е добре и угодно да бъде премълчано, в края на лето Господне 1327, когато император Лудвиг слезе в Италия, за да възвърне достойнството на Свещената римска империя, според намеренията на Всевишния и в ущърб на подлия узурпатор — симоник[3] и еретик, — който в Авиньон[4] опозори светото име на апостола (имам предвид грешната душа на Жак дьо Каорс, когото нечестивите почитаха като Йоан XXII).

Може би, за да бъдат разбрани по-добре събитията, в които станах участник, е добре да припомня какво се случи през онези години, така, както ги видях тогава като участник и както си ги припомням днес, обогатен с други разкази, които чух по-късно — стига паметта ми да съумее да свърже тези толкова много и объркани преживелици.

Още в началото на този век папа Климент V бе прехвърлил седалището на католическата църква в Авиньон, като остави Рим плячка на амбициите на местните властелини; постепенно преснетият град на християнството се беше превърнал в цирк, или в публичен дом, разкъсван от борбите на първенците; наричаше се република, ала не беше; там върлуваха въоръжени банди, царяха насилие и грабежи. Духовни лица, избегнали светското правосъдие, оглавяваха групи престъпници и грабеха с меч в ръка, вършеха нечестиви дела и тъмни сделки. Как да се попречи центърът на света да стане отново, и то с право, целта на този, който би поискал да сложи на главата си короната на Свещената римска империя и да възстанови достойнството на това светско владичество, което едно време бе в ръцете на цезарите?

И ето че през 1314 г. петима немски принцове бяха избрали във Франкфурт Лудвиг Баварски за върховен властелин на империята. Но същия ден, на другия бряг на Майн, рейнският пфалцграф и кьолнският архиепископ бяха издигнали на същия пост Фридрих Австрийски. Двамина императори за едно място и един папа за двама — положение, което стана повод за голяма бъркотия…

Две години по-късно в Авиньон бе избран нов папа — 72-годишният старец Жак дьо Каорс — с името Йоан XXII, и дано даде Бог никой папа да не взема повече това име, толкова ненавиждано от благочестивите люде. Французин, предан на краля на Франция (людете от тази покварена земя са винаги склонни да облагодетелстват интересите на своите хора и не са способни да гледат на целия свят като на тяхна духовна родина); той бе подкрепял Филип Хубави против тамплиерите[5], обвинени от краля (мисля, несправедливо) в най-безчестни престъпления, за да сложи ръка на техните богатства със съучастничеството на този духовник ренегат. Междувременно в тази сплетня се беше замесил и Робер Неаполитански[6], който, за да запази властта си над италианския полуостров, бе убедил папата да не признава нито един от двамата немски императори и така остана главен военачалник на църковната държава.

През 1322 г. Лудвиг Баварски разгроми съперника си Фридрих. Йоан, който се боеше от двамата императори, се побоя още повече от този, който остана единствен, и отлъчи победителя, който пък обяви папата за еретик. Трябва да кажа, че същата година в Перуджа бе свикан капитулът[7] на францисканските монаси[8], чийто глава, Микеле Чезена[9], приемайки исканията на спиритуалите[10] (на които ще се върна отново), провъзгласи за истинска вяра бедността на Христа, който, дори и да бе притежавал нещо заедно с апостолите си, го бе притежавал само като usus facti[11]. Достойно решение, взето, за да се запази добродетелността и чистотата на ордена; ала то не се понрави на папата, който може би го схващаше като принцип, в състояние да попречи на намерението му като глава на църквата да оспорва правото на империята да избира епископите, като в същото време държеше на правото на Светия престол да коронясва императорите. Дали по тези, дали по други причини през 1322 г. Йоан осъди намеренията на францисканците с декреталията Cum inter nonnullos[12].

Мисля, именно тогава Лудвиг разбра, че след като станаха врагове на папата, францисканците могат да бъдат негови могъщи съюзници. Утвърждавайки бедността на Христос, те в известна степен подкрепяха теориите на имперските теолози — тоест на Марсилий Падуански и Жан Жандьонски[13]. И най-сетне, няколко месеца преди събитията, за които разказвам, Лудвиг, който се бе спогодил с разгромения Фридрих, дойде в Италия, бе коронясан в Милано, влезе в конфликт с фамилията Висконти, въпреки че те го приеха благосклонно, обсади Пиза, назначи за императорски наместник херцога на Лука и Пистоя Каструцо (и мисля, че постъпи зле, тъй като не съм виждал по-жесток човек от него, с изключение може би на Угочоне дела Фаджола) и вече се канеше да потегли към Рим, повикан от местния властелин Шара Колона.

Такова беше положението, когато аз — вече послушник в ордена на бенедиктинците[14] в Мелкската обител — бях изтръгнат от нейното спокойствие с намесата на баща ми; един от видните барони, сражаващи се заедно с Лудвиг, той сметна за уместно да ме отведе със себе си, за да опозная италианските красоти и да присъствам на коронясването на императора в Рим. Но обсадата на Пиза го накара да се залови с военните дела. Аз се възползвах от случая и започнах да обикалям — кога от скука, кога от желание да видя свят — из тосканските градове, но моите родители решиха, че този свободен и нередовен живот не се полага на юноша, който се е отдал на съзерцателен живот. И посъветвани от Марсилий, който започна да е благосклонен към мен, решиха да ме пратят при един учен францисканец, монаха Уилям от Баскервил, комуто предстоеше да тръгне с мисия, която щеше да го заведе в прочути градове и древни обители. Така станах едновременно и негов писар, и негов ученик, и нямаше да има за какво да съжалявам, защото заедно с него станах свидетел на събития, достойни да бъдат предадени — така, както правя сега — на паметта на тези, които ще дойдат след нас.

 

Тогава не знаех какво ще търси брат Уилям, пък и да си кажа правото, не го знам и днес; предполагам, че и той не знаеше, тъй като бе подтикван единствено от желанието да открие истината и от съмнението — което винаги хранеше, — че истината не е в това, което възниква пред него в момента. А може би тогава от любимите му занимания го изтръгнаха събитията, ставащи през този век. По време на цялото пътуване така и не можах да разбера с каква задача бе натоварен Уилям или по-точно той не ми спомена нищо за нея. Само като слушах откъси от разговорите му с абатите на манастирите, в които отсядахме, аз можах да разбера донякъде каква е мисията му. Но както ще кажа по-късно, разбрах всичко едва след като стигнахме целта си. Потеглихме на север, но не вървяхме направо и отседнахме в редица манастири. Стана така, че се отклонихме на запад — докато крайната ни цел се намираше на изток, — следвайки планинската верига, която води от Пиза към Сан Джакомо, като спирахме в един край, който станалите по-късно там ужасни събития ме карат да не уточнявам, но чиито властелини бяха верни на империята и където абатите от нашия орден по общо съгласие се бяха обявили против покварения папа еретик. Пътешествието ни продължи две седмици, съпроводено с различни събития, и през това време аз можах да опозная (но не достатъчно, както се убеждавам с всеки изминал ден) моя нов учител.

В следващите страници не ще се спирам да описвам разните личности — освен когато изражението на едно лице или определен жест могат да послужат като безмълвни, но красноречиви белези, — защото, както казва Боеций[15], няма нищо по-преходно от външната форма, която увяхва и се променя както полските цветя при настъпването на есента; та какъв смисъл би имало да твърдя днес, че абат Абон е имал строг поглед и бледи бузи, след като и той, и всички около него са станали на прах и тяхната плът е придобила мъртвешкия цвят на праха (единствено душата, по Божия воля, грее със светлина, която никога не ще угасне)? Но бих искал да разкажа — веднъж завинаги — за Уилям, защото останах поразен от особените му черти; та нали е присъщо на младите да се привързват към някой по-възрастен и по-мъдър човек не само поради чаровното му слово и остър ум, но и заради външните очертания на тялото му, които също стават любими — така, както се случва с бащата, чиито жестове и мръщене изучаваме и дебнем усмивката му, — без сянка от похотливост да помрачи тази проява (може би единствената и най-чиста) на плътска обич.

Едно време хората бяха красиви и едри (днес са деца и джуджета), но това е само един от многото факти, доказващи нещастието на един свят, който остарява. Младежите вече не искат нищо да учат, науката е в упадък, целият свят върви с краката нагоре, слепци водят други слепци и ги тласкат в бездни, птиците се хвърлят, преди да са излетели, магарето свири на лира, воловете танцуват, Мария не обича вече съзерцателния живот и Марта[16] не обича вече дейния живот, Лия е стерилна, Рахил[17] има плътско око, Катон[18] посещава бардаците, Лукреций[19] става жена. Всичко се отклонява от своя път. Слава Богу, че по онова време можах да усвоя от моя учител желанието да се уча и чувството за верния път, което се запазва и тогава, когато пътеката криволичи.

Брат Уилям изглеждаше така, че можеше да привлече вниманието и на най-разсеяния човек. Ръстът му превишаваше нормалния и той беше толкова слаб, че изглеждаше още по-висок. Очите му бяха остри, пронизващи, тънкият, малко гърбав нос придаваше на лицето му израз на бдителност, с изключение на миговете, когато се отпускаше (за това също ще кажа). Брадичката му също говореше за силна воля, макар че дългото и осеяно с лунички лице — каквито често виждах у хората, родени между Хиберния и Нортумбрия[20] — понякога можеше да изразява несигурност и недоумение. Но с течение на времето разбрах, че онова, което ми се струваше неувереност, беше само любопитство; в началото знаех малко за тази добродетел, която смятах по-скоро за проява на греховна чувственост, и бях убеден, че една рационална душа не бива да се подхранва с нея, а само от истината, която (така мислех) е известна още от самото начало.

Нали бях още юноша, това, което ме порази у него, бяха кичурите жълтеникави косми, които се издаваха от ушите му, и гъстите руси вежди. Може би имаше петдесетина години и беше твърде стар, но неуморното му тяло се движеше с пъргавина, която често ми липсваше. Заловеше ли се прекалено дейно с нещо, енергията му изглеждаше неизчерпаема. Но от време на време сякаш в неговата жизненост имаше нещо рачешко, той изпадаше в леност и виждах как с часове лежеше на постелята си в килията, промълвяйки едва-едва по някоя сричка, без лицето му да трепне. Тогава очите му изглеждаха празни и блуждаещи и можех да си помисля, че е изпаднал във властта на билка, способна да събужда видения, ако явната умереност, с която той живееше, не ме караше да отхвърлям подобна мисъл. Все пак няма да скрия, че по време на пътешествието ни той се спираше кога край някоя ливада, кога край някоя гора, за да откъсне билка (мисля, че бе една и съща); после започваше да я дъвче замислено. Част от нея носеше със себе си и я дъвчеше в най-напрегнатите мигове (а в манастира такива ни се случваха често). Веднъж, когато го запитах какво е това, той се усмихна и отвърна, че добрият християнин понякога можел да научи нещо и от неверниците; а когато пожелах да опитам тази билка, той отвърна, че както в приказките, така и за обикновените люде имало paidikoi, efebikoi и gunaikoi[21] и така нататък, тъй че билките, които подхождали за един стар францисканец, не подхождали за един млад бенедиктинец.

Докато бяхме заедно, нямахме възможност да водим много редовен живот; дори в манастира будувахме нощем и капвахме от умора денем, нито пък участвахме редовно в църковните служби. Все пак, макар и рядко, по време на пътуването той будуваше след повечерие и беше твърде въздържан. Понякога, както стана в манастира, по цял ден се разхождаше из зеленчуковата градина, разглеждаше растенията, сякаш бяха хризопрази или изумруди, и го видях да обикаля из криптата със съкровищата и да оглежда някакво ковчеже, осеяно с изумруди и хризопрази, сякаш беше храст татул. Друг път прекарваше по цял ден в голямата зала на библиотеката, ровейки се в ръкописите, сякаш не търсеше друго освен собствено удоволствие (докато в същото време около нас се множаха труповете на убити по най-жесток начин монаси). Един ден го срещнах да се разхожда безцелно из градината, като че ли не трябваше да дава сметка на Господа за делата си. В ордена ме бяха научили да си разпределям времето по съвсем друг начин и му го казах. А той отвърна, че красотата на Вселената се състои не само в единството на разнообразието, но и в разнообразието на единството. Стори ми се, че отговорът му се дължеше на ненаучна емпиричност, но по-късно узнах, че хората от неговия край често определят нещата по начин, в който като че ли сияйната сила на разума има твърде малък дял.

През целия ни престой в манастира ръцете му винаги бяха покрити с праха на книгите, със златото на все още неизсъхналите миниатюри, с жълтеникави вещества, до които се беше докоснал в болницата на Северин. Като че ли не можеше да мисли с друго освен с ръцете си, нещо, което тогава ми се струваше по-присъщо на един механик (а ме бяха учили, че механикът е прелюбодеец, че извършва прелюбодеяние към интелектуалния живот, с който би трябвало да бъде свързан в най-чисто и непорочно венчило); но дори и когато ръцете му се докосваха до крехки вещи, като някои ръкописи с още свежи миниатюри, или до разядени от времето и ронещи се като сух хляб страници, той, както ми се стори, се докосваше до тях с изключително внимание, същото, с което се докосваше до своите инструменти. Ще кажа, че този интересен човек носеше със себе си, в своята торба, инструменти, които не бях виждал дотогава, които той наричаше моите чудодейни машини. Машините, казваше той, са плод на изкуството, което подражава на природата, и възпроизвеждат не формите, а самото действие. Така ми обясни чудесата на часовника, на астролаба и на магнита. Но в началото се побоях, че става дума за магьосничество, и през някои ясни нощи, когато той наблюдаваше звездите (с някакъв чудноват триъгълник в ръце), аз се преструвах, че спя. Францисканците, с които се бях запознал в Италия и в моя край, бяха прости, често необразовани люде, и аз му казах, че съм смаян от неговите знания. Но той ми отвърна с усмивка, че францисканците от неговите острови били други хора:

— Роджър Бейкън[22], когото почитам като учител, ни учи, че божественото начинание един ден ще мине през науката за машините, която е естествена и свещена магия. И един ден ще могат да се правят уреди за плаване, с които корабите да се движат, управлявани от човека, и много по-бързо от корабите, движещи се с платна или с весла; и ще има коли „ut sine animale moveantur cum impetu inaestimabili, et instramenta volandi et homo sedens in medio instrumenti revolvens aliquod mgenium per quod alae artificialiter compositae aerem verberent, ad modvim avis volantis“[23]. И много малки уреди, които ще вдигат безкрайно големи тежести, и превозни средства, които да позволяват да се пътува по дъното на морето.

Когато го запитах къде са тия машини, той ми каза, че били вече направени в древността, а някои дори и в наше време:

— С изключение на уреда за летене; не съм го виждал, нито знам някого, който го е видял, но познавам един мъдрец, който го е замислил. Могат да се строят мостове, които да прехвърлят реките без опорни стълбове или каквито и да било подпори, и други нечувани машини. Но ти не бива да се безпокоиш, ако те още не са създадени, защото това не значи, че няма да бъдат създадени. Аз ти казвам, че Бог иска те да съществуват, и те сигурно са вече в ума му, макар че моят приятел Окам[24] отрича, че идеите съществуват по такъв начин, и то не защото можем да определяме божествената природа, а именно защото не можем да й поставим никакви граници.

Това не беше единствената противоречива мисъл, която чух от него; но и днес, когато остарях и помъдрях, все още не съм разбрал добре как можеше да има такава вяра в своя приятел Окам и в същото време — както правеше — да се кълне в казаното от Бейкън. Но нали това бяха бурни времена и един мъдър човек трябваше да мисли за неща, които си противоречаха взаимно.

Ето, може би казах за брат Уилям безсмислици, сякаш натрупвайки още от самото начало несвързаните впечатления, които той тогава остави у мен. А ти, любезни мой читателю, навярно ще разбереш по-добре какъв беше и какво вършеше той от това, което стори през дните, прекарани в манастира. Не ти обещавам някакъв завършен образ, а списък от забележителни и ужасни събития.

Така, опознавайки ден по ден моя учител, запълвайки дългите часове на пътуването с безкрайни разговори, за които, ако трябва, ще разказвам малко по малко, ние стигнахме в полите на върха, където се издигаше манастирът. А сега, както сторихме тогава, време е моят разказ да се насочи към него и нека десницата ми не трепне в часа, когато се залавям да разкажа за онова, дето се случи по-късно.

ДЕН ПЪРВИ

Ден първи
ПЪРВИ ЧАС

Когато пристигат под манастира и Уилям проявява голяма прозорливост

 

Беше прекрасна утрин в края на ноември. През нощта бе паднал малко сняг, но земята бе забулена с покривало, не по-високо от три пръста. Още преди разсъмване, веднага след изобразителни, бяхме изслушали литургията в едно село в долината. После, щом изгря слънцето, потеглихме към планината.

Докато се катерехме по стръмната пътека, която криволичеше около планината, видях манастира. Не се учудих от зидовете, които го обгръщаха от всички страни, подобни на други, които бях виждал в целия християнски свят, а от това, което после научих, че наричат Зданието. То беше осмоъгълна постройка, а отдалеч изглеждаше като четириъгълник (съвършена фигура, която изразява якостта и непревзимаемостта на Божия град); южните му стени се издигаха над платото на манастира, докато северните сякаш изникваха от самите склонове на върха и се извисяваха отвесно над тях. Искам Да кажа, че на определени места, гледано отдолу, изглеждаше, като че ли скалата се устремява към небето, без разлика в багрите и материята, и в определен момент се превръща в голяма кула (дело на исполини, познаващи добре и земята, и небето). Три реда прозорци подчертаваха тройния ритъм на това извисяване, така че това, което на земята изглеждаше квадратно от физическа гледна точка, в небето — от духовна гледна точка — ставаше триъгълно. Като се доближихме още, видяхме, че от четириъгълната форма, на всеки един от ъглите й, се издигаше по една седмоъгълна кула; пет от нейните стени гледаха навън; така от четирите от страните на по-големия осмоъгълник се издигаха четири по-малки седмоъгълника, които отвън се виждаха като петоъгълници. И няма човек, който да не съзре възхитителното съчетание на толкова свети числа, всяко от които носи подчертан Духовен смисъл. Осем — числото на съвършенството на всеки четириъгълник, четири — броят на Евангелията, пет — колкото са частите на света, седем — броят на даровете на Светия дух. По своята големина и форма Зданието — както щях да видя по-късно в южната част на италианския полуостров — приличаше на Кастел Урсино или Кастел дал Монте, но поради непристъпното си положение изглеждаше още по-страшно от тях и пораждаше боязън у пътника, който се приближаваше към него стъпка по стъпка. Добре че — тъй като бе ясна зимна утрин — постройката не се появи пред мен такава, каквато изглежда в дните, когато има буря.

Все пак няма да кажа, че тя породи у мен приятни мисли. Изплаших се и изпитах смътно безпокойство. Един Бог знае, че това не бяха призраци, рожба на незрелия ми дух, и че правилно тълкувах неподлежащи на съмнение предчувствия, записани на камъка още в деня, когато исполините са посегнали към него, преди заблудената воля на монасите да се осмели да го освети като хранилище на словото Божие.

 

Докато нашите мулета се катереха по последния склон на планината, там, където главният път се разделяше на три, като от него се отделяха две странични пътеки, моят учител спря за малко, огледа двете страни на пътя и самия път, погледна и нагоре, там, където редици от вечнозелени пинии образуваха естествен свод, побелял от сняг.

— Богат манастир — рече той. — Абатът държи да прави добро впечатление на посетителите.

Не го запитах нищо, тъй като бях свикнал да говори най-чудновати неща. Пък и след като повървяхме още малко, чухме някакъв шум и на следващия завой пред нас се появиха група разтревожени монаси и ратаи. Щом ни видяха, един от тях се запъти към нас и рече най-любезно:

— Добре дошли, господине, и не се учудвайте, че предполагам кой сте, защото сме предупредени за вашето посещение. Аз съм Ремиджо от Вараджине, ключар на манастира. Ако, както предполагам, вие сте брат Уилям от Баскавила, трябва да предупредим абата. Ти — обърна се той към един от ратаите — тичай да предупредиш, че нашият гост е пристигнал.

— Благодаря ви, господин ключарю — отвърна сърдечно моят учител. — Ценя вашата любезност, още повече че за да ме приветствате, прекъснахте преследването. Но не се тревожете, конят е минал оттук и е тръгнал по дясната пътека. Няма да отиде далеч, защото, като стигне при торището, ще спре. Той е премного умен, за да се втурне по стръмната пътека…

— Кога го видяхте? — запита ключарят.

— Изобщо не сме го виждали, нали, Адсон? — рече Уилям, като се обърна усмихнат към мен. — Но ако търсите Брунело, животното не може да не е там, където казах.

Ключарят се поколеба. Погледна Уилям, после пътеката и запита:

— Брунело ли? Откъде знаете?

— Хайде — рече Уилям, — вие търсите Брунело, любимия кон на абата, най-добрия жребец от вашата конюшня, с черна козина, висок пет стъпки, с пищна опашка, с малки кръгли копита, но с твърде правилен алюр; има малка глава, тънки уши и големи очи. Казвам ви, тръгнал е надясно, побързайте.

Ключарят се поколеба за миг, после даде знак на хората си и хукна по дясната пътека, докато нашите мулета продължиха да се катерят. Тъкмо се канех да разпитам Уилям, защото изгарях от любопитство, той ми направи знак да почакам; и наистина, след малко чухме радостни възклицания, на завоя на пътеката се появиха монасите и ратаите, които водеха коня за юздата. Минаха край нас, като продължаваха да ни гледат смаяни, и тръгнаха пред нас към манастира. Мисля, че Уилям нарочно задържа мулето си, за да им даде възможност да разкажат за станалото. Вече имах случай да се уверя, че моят учител — човек с възвишени добродетели във всяко отношение, — станеше ли дума да доказва колко е прозорлив, се поддаваше на порока на суетата; и тъй като вече бях оценил тънката му дипломатическа дарба, разбрах, че държеше да влезе в манастира, предшестван от славата на мъдър човек.

— Я ми кажете — не можах да се сдържа аз — как успяхте да отгатнете?

— Добри ми Адсон — отвърна учителят, — през цялото пътуване те уча да разпознаваш белезите, посредством които светът ни говори така, сякаш е голяма разтворена книга. Ален дьо Лил[25] казваше, че

omnis mundi creatura

quasi liber et pictura

nobis est in speculum[26]

имайки предвид неизчерпаемия запас от символи, с които Бог чрез своите създания ни говори за вечния живот. Но вселената е много по-красноречива, отколкото е допускал Ален, и ни разказва не само за последните неща (в този случай тя разказва винаги смътно), но и за бъдните — а в това отношение е от ясна по-ясна. Почти се срамувам да ти повторя това, което трябва да знаеш. На разклона, на още пресния сняг, се открояваха ясно следи от конски копита и се губеха по пътеката вляво от нас. Следите бяха на равно разстояние една от друга, личеше, че копитото е дребно и че алюрът е равномерен; ето как разбрах за какъв кон става дума. Там, където пиниите образуваха нещо като естествен свод, на височина пет стъпки видях току-що прекършени клончета. На бодлите на един от къпиновите храсти, там, където конят е завил надясно, за да тръгне по пътеката, имаше дълги черни косми… Надявам се, не ще ми кажеш, че не знаеш, че тази пътека води към торището, защото, докато се качвахме по долния склон, видяхме как потокът отпадъци се спуска отвесно под източната кула, като замърсяваше снега; а като имаме предвид разположението на разклона, пътеката не можеше да не води нататък.

— Да — отвърнах аз, — но малката глава, острите уши, големите очи…

— Не знам дали е така, но съм уверен, че монасите са убедени в това. Исидор Севилски[27] казваше, че за да бъде красив един кон, трябва да има „ut sit exiguum caput, et siccum prope ossibus adhaerente, aures breves et argutae, oculi magni, nares patulae, erecta cervix, coma densa et cauda, ungularam soliditate fixa rotunditas“[28]. Конят, дето отгатнах, че е минал, трябва да е наистина най-добрият кон от конюшнята, иначе как ще си обясниш, че го гонеха не само хсияри: те, ами и самият ключар. А монахът, който смята, че някой кон е прекрасен, не може да не го вижда така, както му е описан от някоя авторитетна личност, още повече — и се усмихна лукаво — ако тази личност е някой учен бенедиктинец…

— Съгласен съм — рекох аз, — но защо пък Брунело?

— Дано Бог те дари с повече ум, отколкото имаш, чадо мое! — възкликна учителят. — Как би го нарекъл, щом дори великият Буридан[29], който се кани да стане ректор в Париж, когато трябваше да разкаже за някакъв красив кон, не можа да намери по-подходящо име?

Ето какъв беше моят учител. Той не само умееше да чете в голямата книга на природата, но и да разгадава начина, по който монасите разчитаха книгите и мислеха посредством тях. Дарба, която, както ще видим, щеше да му бъде от голяма полза през следващите дни. Обяснението на Уилям ми се стори толкова естествено, та над срама, загдето не можах да се досетя сам, взе връх гордостта, че и аз ставам съпричастен, и замалко сам да се поздравя за собствената си прозорливост. Истината е толкова могъща, че и тя, подобно на доброто, сама се разпространява. И хвала на нашия Господ Иисус Христос за това хубаво откровение, което ми се разкри.

 

Но върни се към нишката си, моя повест, тъй като този остаряващ монах губи доста време за странични неща. И разкажи как стигнахме до голямата порта на манастира, а на прага стоеше абатът с двама послушници, които държаха в ръце златен леген, пълен с вода. Щом слязохме от нашите добичета, абатът изми ръцете на Уилям, после го прегърна и целуна по устата, като го приветства с добре дошъл, докато с мен се занимаваше ключарят.

— Благодаря, Абоне — рече Уилям, — за мен е голяма радост да стъпя в манастира на Ваше Преподобие, чиято слава е прекрачила тези планини. Идвам като поклонник в името на нашия Бог и вие ме почетохте именно като такъв. Но аз идвам и от името на нашия властелин на тази земя, както ще разберете от писмото, което ще ви връча, та ви благодаря за оказания ми прием и от негово име.

Абатът пое писмото с императорските печати и рече, че преди Уилям да пристигне, е получил други послания от негови събратя от ордена (тъй като, рекох си аз, трудно е да изненадаш един абат бенедиктинец), после помоли ключаря да ни придружи до нашите килии, а в това време конярите бяха повели пред нас добичетата. Абатът обеща да ни посети по-късно, след като се подкрепим; ние пристъпихме в големия двор, където постройките на манастира се простираха по цялото равно плато, което смекчаваше върха на планината.

 

За разположението на постройките на манастира ще имам случай да разказвам неведнъж и с по-големи подробности. След портала (единствения отвор в зидовете) започваше оградена с дървета алея, която водеше до църквата. Вляво от алеята се простираха зеленчукови градини и — както научих по-късно — ботаническата градина, а сред тях се издигаха двете постройки на банята и на болницата и билкарницата, които следваха извивките на оградата. В дъното, вляво от църквата, се издигаше Зданието, отделено от църквата от поляна, осеяна с гробове. Северната врата на църквата гледаше към южната кула на Зданието, чиято пък западна кула се издигаше точно срещу посетителя, после вляво то се свързваше със зида и се спускаше стремглаво към бездната, над която бе надвиснала северната кула, която пък се виждаше напреки. Вдясно, до църквата и около вътрешния двор, се издигаха няколко постройки — спалните помещения, домът на абата и домът за поклонниците, към който се бяхме насочили и до който стигнахме, прекосявайки една прекрасна градина. А вдясно, отвъд едно широко равно място, край южните зидове и на изток зад църквата, се редуваха жилища за ратаите, обори, мелници, хамбари и зимници и още един дом, който ми се стори, че е за послушниците. Равният, едва нагънат терен бе дал възможност на древните строители да спазват изискванията за разположението много по-добре, отколкото биха могли да претендират Хонорий Августодунски[30] или Гийом Дюран[31]. От мястото на слънцето по това време на деня отсъдих, че порталът гледаше точно на запад, така че хорът и олтарът да гледат на изток; а слънцето още при изгрев можеше да събуди направо и монасите в спалните, и добичетата в оборите. Не съм виждал по-красив и поточно ориентиран манастир, въпреки че по-късно опознах и „Санкт Гален“, и „Клюни“, и „Фонтне“, и още други, може би по-големи, но не така добре оразмерени. За разлика от другите този манастир се отличаваше с неизмеримата величина на Зданието. Нямах опита на майстор зидар, но веднага забелязах, че то беше много по-старо от заобикалящите го постройки (може би е било издигнато за други цели) и че останалата част от манастира бе разположена около него в по-късни времена, но така, че ориентацията на голямата постройка да бъде съобразена с разположението на църквата или обратното. Защото от всички изкуства именно архитектурата най-смело се стреми да възпроизведе чрез своя ритъм уредбата на Вселената, която древните са наричали космос, тоест украсен, тъй като е като голямо животно, което блести със съвършенството и пропорцията на всички свои членове. И хвала на нашия Творец, който, както казва Августин[32], е подредил всички неща по брой, тегло и мярка.

МАНАСТИРЪТ
Манастирът

K Болница

J Бани

A Зданието

B Църква

D Вътрешен двор

F Спални помещения

H Заседателна зала

M Кошари

N Обори

R Ковачници

Ден първи
ТРЕТИ ЧАС

Когато Уилям води поучителен разговор с абата

 

Ключарят беше дебел простоват мъж, но веселяк, побелял, но изглеждаше як, беше дребен и пъргав. Заведе ни в нашите килии в дома на поклонниците. Или по-точно, заведе ни в килията, отредена за моя учител, като ми обеща, че за следния ден ще даде и на мен килия, тъй като аз, макар и послушник, съм техен гост и следователно трябвало да се отнасят към мен с най-големи почести. А тази нощ съм можел да преспя в просторната ниша в стената на килията, където бе наредил да сложат прясна слама. Така, добави той, правели за слугите на някой виден гост, който държал да бъде охраняван, докато спи.

После монасите ни донесоха вино, сирене, маслини, хляб и хубаво сухо грозде и ни оставиха да се подкрепим. Ядохме и пихме с голяма наслада. Моят учител нямаше строгите нрави на бенедиктинците и не обичаше да се храни в мълчание. Пък и винаги говореше за толкова прекрасни и мъдри неща, че приличаше на монах, който чете житията на светиите.

Този ден не можах да се въздържа и го разпитах отново за случката с коня.

Не — рекох аз, — когато вие разгадахте следите по снега и клоните, все още не бяхте видели Брунело. Тия следи можеха да ни говорят за всякакви коне или поне за всички коне от тази порода. Значи ли това, че не можем да твърдим, че книгата на природата ни говори само по същество, както учат мнозина видни теолози?

— Не съвсем, скъпи Адсон — отвърна учителят. — Разбира се, тези следи ми говореха, ако щеш, за коня като понятие и щяха да ми говорят така навсякъде, където се натъкнех на тях. Но следата на това място и в този час на деня ми подсказваше, че оттам е минал поне един от всички възможни коне. Така аз се намирах насред пътя между запознаването с понятието „кон“ и опознаването на кон от определена порода. Така или иначе, онова, което знаех за коня изобщо, ми беше подсказано от следата, която беше особена. Бих могъл да кажа, че в момента бях изпаднал в плен на особения характер на следата и на собственото си невежество, което придобиваше твърде прозрачната форма на всеобхватното понятие. Когато зърнеш нещо отдалеч и не можеш да разбереш какво е, ще се задоволиш да го определиш просто като тяло. След като се приближиш, ще определиш, че е някакво животно, макар и да не знаеш още дали е кон или магаре. И най-сетне, когато се доближиш още повече, ще можеш да кажеш, че е кон, макар и да не знаеш още дали е Брунело или Фавело. Едва когато стигнеш на нужното разстояние, ще видиш, че е Брунело (или именно този кон, а не друг, каквото и име да му дадеш). Това вече ще бъде пълното познание, долавянето на особеното. И аз допреди един час бях готов да срещна всички коне, но не поради широтата на моя ум, а поради ограничеността на моята интуиция. А гладът на моя ум бе уталожен едва когато видях именно този кон, който монасите водеха за юздата. Едва тогава се уверих, че предишните ми разсъждения са ме довели близо до истината. Така понятията, които аз използвах, за да си представя кон, който още не бях видял, бяха чисто и просто знаци, както бяха знаци за понятието „кон“ и следите по снега; ние използваме знаци и знаци за знаци само когато ни липсват нещата.

Друг път пък говореше твърде скептично за всеобщите идеи и с голямо уважение за отделните явления; и тогава, и по-късно си мислех, че тази негова склонност се дължеше както на обстоятелството, че беше британец, така и на обстоятелството, че беше францисканец. Но този ден просто нямах достатъчно сили за теологични спорове; затова се сгуших в определената ми ниша, загърнах се в едно одеяло и заспах дълбоко.

Ако някой влезеше, сигурно би ме взел за някакъв вързоп. Така сигурно си е помислил и абатът, когато дойде към третия час да посети Уилям, Така аз можах да слушам, без те да забележат, първия им разговор. И то не преднамерено, защото, ако се бях разкрил изведнъж пред посетителя, щеше да бъде още по-неучтиво, отколкото да се спотайвам, както и сторих, със смирение.

 

И така, Абон пристигна. Извини се за безпокойството, приветства отново Уилям с добре дошъл и му каза, че трябвало да говори лично с него за нещо много сериозно.

Започна с това, че го поздрави за умението, което бе проявил при случката с коня, и го запита как е съумял да даде такива точни сведения за кон, който изобщо не бе виждал. Уилям му обясни накратко и безстрастно хода на своите разсъждения и абатът остана много доволен от неговата досетливост. Каза, че не е могъл да очаква друго от човек, известен със своята голяма прозорливост. Каза, че е получил писмо от абата на Фарфа, който не само го известявал за мисията, възложена на Уилям от императора (за което щели да разискват през следващите дни), но му съобщавал, че моят учител бил инквизитор при някои процеси в Англия и Германия, където се отличил с голяма проницателност, съпроводена и с голяма човечност.

— Приятно ми бе да науча — добави абатът, — че в редица случаи вие сте се застъпвали за невинността на обвиняемия. Убеден съм, както никога досега, че в тези мрачни времена дяволът се намесва непрестанно в човешките дела — и се озърна плахо, сякаш врагът бе проникнал и сред тези стени, — но съм убеден също, че често дяволът действа и поради второстепенни причини. Знам, той може да подбуди жертвите си да вършат злини така, че вината да падне върху някой праведник, и изпитва задоволство, загдето праведникът ще бъде изгорен вместо неговата жертва. Често, за да докажат своето усърдие, инквизиторите изтръгват с всякакви средства признания от обвиняемия, като мислят, че добър инквизитор е само онзи, който завършва процеса, като намира изкупителна жертва…

— И един инквизитор може да бъде подтикван от дявола — рече Уилям.

— Възможно е — съгласи се предпазливо абатът, — защото намеренията на Всевишния са неведоми, но не искам да хвърлям сянката на съмнението върху толкова заслужили хора. Днес се нуждая от вас именно защото и вие сте един от тях. В този манастир стана нещо, за което са нужни съветите и вниманието на човек, прозорлив и предпазлив като вас. Проницателен, за да разкрие, и предпазлив (ако се налага), за да прикрие. Защото често се налага да се доказва вината на хора, които би трябвало да се отличават със своята светост, но така, че коренът на злото да бъде изтръгнат, без виновният да бъде разобличаван публично. Ако един пастир сгреши, той трябва да бъде изолиран от другите пастири, но горко ни, ако овцете започнат да не вярват на пастирите.

— Разбирам — отвърна Уилям. Вече имах случай да забележа, че когато се изразяваше така — сдържано и възпитано, — той обикновено прикриваше своето несъгласие или своето недоумение.

— Затова — продължи абатът — смятам, че всеки случай, отнасящ се за грешката на пастир, може да бъде поверен единствено на хора като вас, които умеят да разграничават не само доброто от злото, но и това, което е уместно, от това, което е неуместно. Приятно ми е да си помисля, че вие сте осъждали само когато…

— … обвиняемите са извършвали престъпления, отравяли са хора, покварявали са невинни деца и са вършили други нечестиви дела, които устата ми не се осмелява да изрече…

— … че сте осъждали само когато — продължи абатът, без да обръща внимание на прекъсването — присъствието на демона е било толкова очевидно за всички, че не сте имали възможността да действате по друг начин, та опрощаването да не изглежда по-скандално от самото престъпление.

— Признавал съм някого за виновен — уточни Уилям — единствено когато е извършвал такива престъпления, че можех да го предам с чиста съвест на светските власти.

Абатът се поколеба за миг и запита:

— Защо продължавате да говорите за престъпни деяния, без да споменавате за подбудата на дявола?

— Защото да съдим за причините и следствията, не е никак лесно; мисля, че единствен съдник може да бъде само Всевишният. Нали толкова трудно установяваме връзката между такова очевидно следствие като едно изгоряло дърво и светкавицата, дето го е подпалила, че изследването на дълги вериги от причини и следствия ми се струва не по-малко безумно от опита да издигнем кула, стигаща до небето.

— Учителят Аквински[33] — напомни абатът — не се побоя да докаже само с помощта на разума съществуването на Всевишния, като изследва причина по причина, докато стигна до непричинената първопричина.

— Кой съм аз — възрази смирено Уилям, — че да оспорвам учителя Аквински? Та неговото доказателство за съществуването на Бога е подкрепено с толкова много други доказателства, които само потвърждават неговите изводи. Както бе известно още на Августин, Бог говори в душите ни, а вие, Абон, щяхте да възхвалявате Бога и неговото съществувание дори и ако Тома не беше… — Спря и добави: — Предполагам.

— Разбира се — побърза да го увери абатът.

Така моят учител прекъсна умело една схоластична дискусия, която явно не му допадаше. После продължи:

— Да се върнем на процесите. Да предположим, че някакъв човек е бил отровен. Това е факт, доказан опитно. Благодарение на неопровержими признаци мога да допусна, че той е бил отровен от друг човек. Умът ми може да се намеси в подобна верига от прости причини с известна увереност във възможностите си. Но как да усложня тази верига, като допусна, че това злодеяние е било сторено от друга намеса, не на човека, а на дявола? Не казвам, че е невъзможно, дяволът също оставя подире си ясни следи като вашия кон Брунело. Но защо трябва да търся такива доказателства? Нима не е достатъчно да знам, че виновен е именно този човек, и да го предам на светската власт? Във всички случаи, нека Бог му прости, той ще бъде наказан със смърт.

— Но аз знам, че преди три години на един процес в Килкани срещу няколко души, обвинени в нечестиви деяния, вие, след като сте открили виновните, не сте отрекли участието на нечестивия.

— Но не го потвърдих категорично. Вярно е, не го отрекох. Кой съм аз, че да съдя за помислите на дявола — и добави, сякаш за да подчертае мисълта си, — особено в подобни случаи, когато възбудилите инквизиционния процес — сиреч епископът, градските съдии и целият народ, а може би и самите обвиняеми — наистина държаха да се уверят в намесата на нечестивия? Може би единственото истинско доказателство за неговата намеса е упоритостта, с която всички в този момент искат да се уверят, че той се намесва…

— Следователно — рече с тревога абатът — искате да кажете, че в много процеси дяволът не се проявява единствено във виновните, а може би — и най-вече — в съдиите?

— Как бих могъл да твърдя подобно нещо? — възрази Уилям и аз забелязах, че той формулира въпроса така, та абатът да не може да потвърди, че е възможно да го стори; Уилям използва мълчанието му, за да отклони разговора в друга насока. — Така или иначе, това са минали неща. Отказах се от тази благородна работа, сторих го по волята Божия…

— Несъмнено — съгласи се абатът.

— …и сега — продължи Уилям — се занимавам с други деликатни въпроси. Бих желал да се заловя с това, дето ви тревожи, стига да ми го кажете…

Изглежда, абатът се зарадва, че можа да прекъсне предишния разговор и да се върне на своя въпрос. Като подбираше предпазливо словата, той заразказва със заобикалки за някаква необичайна случка, станала преди няколко дни и причинила голям смут сред монасите. Добави, че разказвал това на Уилям, понеже, знаейки го като голям познавач на човешката душа и на помислите на нечестивия, се надявал, че ще отдели от скъпоценното си време, за да разплете една мъчителна загадка. А се случило следното: трупът на Аделмо от Отранто, млад монах, спечелил си слава на голям майстор миниатюрист, който разкрасявал ръкописите в библиотеката с прекрасни рисунки, бил намерен една сутрин от един козар под склона, над който се извисява източната кула на Зданието. Другите монаси го били видели в хора по повечерие, но тъй като не се явил на утринната молитва, те си рекли, че трябва да е паднал там в най-тъмните часове на нощта. Същата нощ имало голяма снежна буря, снежните парцали, носени от бурния южен вятър, режели като остриета, сякаш се сипела градушка. Размекнато от снега, който отначало се разводнил, а после се втвърдил на лед, тялото му било намерено в подножието на стръмния скат, разкъсано от скалите, по които отскачало. Бедното, крехко тленно създание, дано Бог се смили над него! Тъй като, падайки, тялото отскачало на много места по скалите, трудно било да се разбере точно откъде е паднало; все пак сигурно от някой прозорец — от трите реда прозорци, опасващи трите страни на кулата, дето гледат към бездната.

— Къде погребахте трупа? — запита Уилям.

— В гробището — отвърна абатът. — Сигурно сте го забелязали; намира се между северната стена на църквата, Зданието и зеленчуковата градина.

— Разбирам — рече Уилям. — Разбирам, че вашият проблем е следният. Ако този клетник — дано Бог не го е пожелал — се е самоубил (тъй като не можем да помислим, че е паднал случайно), на следния ден щяхте да намерите някой отворен прозорец, а вие сте установили, че всички прозорци са били затворени и под никой от тях не е имало следи от вода.

Както вече казах, абатът бе сдържан, много дипломатичен човек, но бе толкова изненадан, че не можа да се овладее и наруши сдържаността, с която според Аристотел трябва да се отличава един сериозен и великодушен човек.

— Кой ви каза?

— Вие ми казахте — отвърна Уилям. — Ако прозорецът беше отворен, щяхте веднага да помислите, че той се е хвърлил оттам. Както установих отвън, това са големи прозорци с матови стъкла, а в подобни големи сгради такива прозорци обикновено не са на височината на човешки бой. Следователно, ако прозорецът е бил отворен, тъй като е невъзможно този нещастник да се наведе и да загуби равновесие, щяхте да помислите, че той се е самоубил. В такъв случай нямаше да го погребете в осветената земя. Но тъй като сте го погребали по християнски, значи прозорците са били затворени. А щом са били затворени — тъй като дори в процесите за магьосничество не съм срещал случай с грешен смъртник, на когото Бог или дяволът да са помогнали да се изкачи обратно от бездната, за да заличи следите от собственото си злодеяние, — очевидно е, че предполагаемият самоубиец е бил по-скоро бутнат или от човешка ръка, или от нечестива сила. И вие се питате кой ли е могъл — не казвам да го бутне в бездната, — а да го вдигне против волята му до перваза и сте разтревожен, че сега из манастира обикаля някаква злокобна сила, била тя естествена или свръхестествена.

— Така е — отвърна абатът и не беше ясно дали потвърждава казаното от Уилям, или пък се съгласява със смайващите разсъждения на Уилям. — Но откъде знаете, че под нито един прозорец не е имало следи от вода?

— Защото ми казахте, че е духал южният вятър; това значи, че просто е нямало как водата да бъде носена към прозорци, обърнати на изток.

— Значи не съм бил достатъчно осведомен за вашите способности — рече абатът. — Прав сте, вода нямаше, сега знам защо. Случило се е така, както казвате вие. Нали разбирате моята тревога. И без това щеше да бъде много обезпокоително, ако някой от моите монаси си беше навлякъл омразния грях да се самоубие. Но имам основание да мисля, че някой друг си е навлякъл не по-малко ужасен грях. Де да беше само това…

— Но защо някой от монасите? В манастира има много други люде — коняри, козари, ратаи…

— Да, манастирът е малък, но богат — изрече важно абатът. — Имаме сто и петдесет ратаи за шейсет монаси. Но всичко се е случило в Зданието. Там, както може би вече знаете, на първия етаж са кухните и трапезарията, но на двата горни етажа се намират скрипторият и библиотеката. След вечеря Зданието се заключва, има едно много строго правило, което забранява на когото и да е да влиза там. — Той предугади въпроса на Уилям и побърза да добави, но с явно нежелание: — Включително и на монасите, но…

— Но?

— Но аз изключвам абсолютно, напълно, нали разбирате, че някой ратай може да се е осмелил да се промъкне там през нощта. — В очите му сякаш проблесна предизвикателна усмивка, но бързо — като светкавица или падаща звезда. — Искам да кажа, че те биха се страхували… нали знаете… понякога заповедите, издавани за простолюдието, се подсилват с някаква заплаха, като например, че ако някой не се подчини, ще му се случи нещо страшно, и то от свръхестествена сила. А един монах…

— Разбирам.

— Не само това; един монах би могъл да има и други основания да се вмъкне в забранено място, искам да кажа, основания… как да ги нарека? Разумни, макар и противоречащи на правилото…

Уилям забеляза, че абатът се чувства неудобно, и зададе въпрос, с който може би целеше да отклони разговора, но който причини не по-малък смут.

— Когато говорехте за едно вероятно убийство, вие добавихте „де да беше само това“. Какво искахте да кажете?

— Така ли казах? Е, добре, няма убийство без причина, колкото и нечиста да е тя. И аз треперя при мисълта за нечестивите причини, които може да са накарали един монах да убие свой събрат. Това е.

— Няма ли друго?

— Което да мога да ви кажа — не.

— Искате да кажете, че няма друго, което вие да имате власт да ми разкажете?

— Моля ви, брат Уилям, братко Уилям. — Абатът наблегна както на брат, така и на братко. Уилям се изчерви и изрече:

— Eris sacerdos in aeternum.[34]

— Благодаря — отвърна абатът.

Господи, Боже мой, до какво велико тайнство се докоснаха в този миг тези непредпазливи люде, дето стояха над мен, единият — подтикнат от тревога, другият — от любопитство. Защото, макар и послушник, който се готвеше за тайнството на светото венчило с Бога, аз, скромният юноша, разбрах, че абатът знае нещо, но го е научил при изповед и трябваше да го запази в тайна. Сигурно беше узнал от нечия уста греховни подробности, които вероятно имаха връзка с трагичния край на Аделмо. И може би затова молеше брат Уилям да разкрие една тайна, за която той имаше подозрения, без да може да ги сподели с някого; той се надяваше, че моят учител ще разкрие с помощта на интелекта онова, което той трябваше да забули в сянка по силата на върховната власт на милосърдието.

— Добре — рече Уилям. — Ще мога ли да разпитвам монасите?

— Ще можете.

— Ще мога ли да обикалям свободно из манастира?

— Разрешавам ви.

— Ще ме натоварите ли с тази задача публично, пред всички монаси?

— Още тази вечер.

— Ще започна още днес, преди монасите да научат с какво сте ме натоварили. Освен това много искам — това е и една от главните причини за посещението ми тук — да посетя вашата библиотека, за която се говори с възторг във всички манастири на християнския свят.

Абатът подскочи рязко, лицето му се напрегна.

— Ще можете да се движите из целия манастир. Но не и на последния етаж на Зданието, където е библиотеката.

— Защо?

— Трябваше да ви обясня по-рано, но мислех, че знаете. Нашата библиотека не е като другите…

— Знам, че притежава повече книги от която и да е друга християнска библиотека. Знам, че в сравнение с вашите шкафове с книги тези в Бобио или Помпоза, в Клюни или Фльори са като стая на дете, което се учи на четмо и писмо. Знам, че шестте хиляди тома, които Новалеза притежаваше преди сто и повече години, са дребна работа в сравнение с вашите, а може би много от тях сега са тук. Знам, че вашият манастир е единствената светлина, която християнският свят може да противопостави на трийсет и шестте библиотеки на Багдад, на десетте хиляди тома на везира Ибн ал-Алками, че броят на вашите библии се равнява на две хиляди и четиристотинте корана, с които се хвали Кайро, че съдържанието на вашите шкафове е ярко опровержение на надменните твърдения на неверниците, които преди години (нали са толкова близки на княза на лъжата) говореха, че библиотеката в Триполи имала шест милиона тома, че там имало осемдесет хиляди коментатори и двеста писари.

— Хвала Богу, така е.

— Знам, че сред живеещите тук монаси мнозина идват от други манастири, пръснати из целия свят; едни идват за кратко време, за да преписват ръкописи, които не могат да намерят другаде, и да ги отнесат в своите манастири, като при това ви носят друг рядък ръкопис, който вие ще препишете и включите към вашата съкровищница; други идват за дълго време, като понякога остават тук до смъртта си, защото само тук могат да намерят творбите, които да им помогнат в техните изследвания. А това значи, че сред вас има германци, даки, испанци, французи и гърци. Знам, че много отдавна император Фридрих е поискал от вас да му съставите книга за предсказанията на Мерлин и да я преведете после на арабски, за да я изпрати в дар на египетския султан. Знам също, че такъв славен манастир като Мурбахския в тези зловещи времена не разполага нито с един писар, че в Санкт Гален са останали малцина монаси, които могат да пишат, че сега в градовете се образуват сдружения и гилдии, съставени от светски лица, които работят за университетите, и че само вашият манастир обновява — какво ти, умножава — ден след ден все повече славата на вашия орден.

— Манастир без книги — изрече вглъбен абатът — е като град без укрепления, като укрепен лагер без войници, кухня без съдове, маса без ястия, зеленчукова градина без зеленчуци, поляна без цветя, дърво без листа… И нашият орден, който се разрастваше съгласно двойната заповед за труд и молитва, бе извор на светлина за целия известен свят, извор на знания, спасение за едно древно учение, което бе застрашено да изчезне от пожари, грабежи и земетресения, ковачница на нова писменост, пазител на древната… Да, вие знаете много добре, че днес живеем в мрачно време, и ме е срам да ви напомня, че неотдавна съборът във Виен трябваше да потвърди, че дълг на всеки монах е да стане свещенослужител… Колко наши манастири, които допреди двеста години бяха сияйни средища на величие и светост, днес са приюти на лентяи. Орденът все още е могъщ, но зловонието на градовете притиска отблизо нашите свети обители, паството Божие днес е склонно към сделки и междуособни войни, там, в големите селища, където Божият дух не може да намери приют, не само говорят (какво друго можеш да поискаш от миряните), но вече и пишат на простонароден език и дано подобна книга никога не проникне сред нашите стени — защото неизбежно става източник на ерес! Заради людските грехове светът е надвиснал над бездната, всмукан от самата бездна, която го зове към себе си. Утре, както казваше Хонорий, телата на хората ще бъдат по-дребни от нашите, така, както нашите са по-дребни от тия на древните люде. Светът старее. Днес Господ е възложил на нашия орден една мисия — да се противопостави на този бяг към бездната, Да запази, множи и брани наследената от отците ни мъдрост. По волята на Божието провидение всемирното управление, което при сътворяването на света е било на изток, с течение на времето се измества на запад, за да ни предупреди, че наближава краят на света, защото ходът на събитията вече е стигнал края на света. Но докато не изтече хилядолетието, преди да е възтържествувал, макар и за малко, този нечестив звяр Антихристът, на нас се пада да браним съкровищницата на християнския свят и самото слово Божие, такова, каквото Бог е продиктувал на пророците и апостолите, каквото отците са повтаряли, без да изменят нито дума, каквото школите се стремяха да изтълкуват, въпреки че днес в същите тези школи се е свила змията на надменността, на завистта, на безумието. В този залез ние все още греем като факли, все още сме светлина, извисила се над хоризонта. И докато тези зидове издържат, ние ще бъдем пазители на словото Божие.

— Амин — рече смирено Уилям. — Но какво общо има това със забраната да се посещава библиотеката?

— Вижте какво, брате Уилям — поясни абатът, — за да извършат огромното свето дело, богатство на тези зидове — и посочи Зданието, което се виждаше през прозорците на килията и се извисяваше над манастирската църква, — предани люде са работили в продължение на векове, спазвайки строги правила. Библиотеката е била създадена по план, останал неведом за всички в течение на вековете, и на никой от монасите не е съдено да го знае. В тайната е бил посвещаван единствено библиотекарят, и то от своя предшественик, и докато е жив, я предава на своя помощник, така че смъртта да не го изненада и да лиши братството от това знание. Но устата и на двамата са запечатани с печата на тайната. Единствен библиотекарят освен правото да знае има право да се движи из лабиринта на книгите, единствен той знае откъде да ги вземе и къде да ги постави отново, единствен той отговаря за тях. Останалите монаси работят в скриптория и могат да се запознаят със списъка на книгите в библиотеката. Но един списък от заглавия често ни казва твърде малко неща, единствен библиотекарят знае — по мястото, където е поставен даден том, от това доколко е достъпен — какви тайни, истини или лъжи съдържа дадена книга. Единствен той решава как, кога и дали изобщо да го даде на монаха, който го поиска, понякога, след като се посъветва с мен. Защото не всички истини трябва да бъдат чути от всички, не всички лъжи могат да бъдат признати за лъжи от една благочестива душа, а и монасите в края на краищата са в скриптория, за да извършат определена работа, за която трябва да прочетат точно определени, а не други книги, и да не се поддават на всяко обхванало ги неразумно любопитство — било поради слабост на ума, било поради надменност, било поради внушение на нечестивия.

— Значи в библиотеката има и книги, които съдържат лъжи…

— Чудовищата съществуват, защото са част от Божията помисъл, и силата на Твореца се проявява в самите ужасяващи черти на чудовищата. Така, все по Божия помисъл, съществуват и книгите на магьосниците, кабалите на юдеите, басните на поетите езичници, лъжите на неверниците. Тези, които са създали и подкрепяли нашия манастир в продължение на векове, са били твърдо и свято убедени, че и в лъжовните книги прозорливият читател може да съзре блед отблясък на знанието Божие. Затова библиотеката притежава и такива книги. Но именно поради това, нали разбирате, в библиотеката не може да проникне всеки. Освен това — добави абатът, сякаш да се извини за неубедителността на последния довод — книгата е крехко творение, изхабява се с времето, бои се от гризачите, от лошите условия, от несръчните ръце. Ако през изтеклите стотици години всеки би имал възможност да се докосва свободно до нашите книги, повечето от тях нямаше да съществуват. Следователно библиотекарят ги пази не само от хората, но и от природата и посвещава целия си живот на тази война против силите на забравата, която пък е враг на истината.

— Така че никой освен тези двама души не влиза в последния етаж на Зданието…

Абатът се усмихна.

— Никой не бива. Никой не може. Никой, дори да пожелае да го стори, не ще успее. Библиотеката се брани сама, необозрима като истината, която приютява, измамна като лъжата, която пази. Духовен, но и земен лабиринт. Можете да влезете, но не бихте могли да излезете. След като казах това, бих искал да се съобразявате с правилата на манастира.

— Но вие не изключвате, че Аделмо може да е паднал от някой прозорец на библиотеката. Как да разсъждавам за смъртта му, без да видя мястото, откъдето може да е започнала случката с неговата смърт?

— Брате Уилям — рече помирително абатът, — за човек, успял да опише коня ми Брунело, без да го е виждал, и смъртта на Аделмо, без да знае почти нищо за нея, няма да е трудно да разсъждава и за места, до които няма достъп.

Уилям се поклони:

— Вие сте мъдър и когато сте строг. Ваша воля.

— Ако изобщо съм мъдър, то е, защото мога да бъда строг — отвърна абатът.

— Един последен въпрос — рече Уилям. — А Убертино?

— Тук е. Чака ви. Ще го намерите в църквата.

— Кога?

— Винаги — усмихна се абатът. — Знаете, че макар и много ерудиран, той не е от тези, които имат слабост към библиотеката. Смята я за лъжовна светска измама… Прекарва по-голяма част от времето си в Църквата в размисъл и молитва.

— Остарял ли е? — попита колебливо Уилям.

— Откога не сте го виждали?

— Отдавна.

— Уморен е. Откъснал се е от светските работи. Сега е на шейсет и осем години. Но мисля, че е съхранил младежкия си дух.

— Ще му се обадя веднага. Благодаря ви.

Абатът го запита дали не би искал да се нахрани заедно с всички, след шестия час. Уилям отвърна, че се е нахранил, и то добре, и че предпочита да се срещне веднага с Убертино. Абатът се сбогува.

Тъкмо излизаше от килията, изведнъж от двора долетя сърцераздирателен писък като от смъртно ранен човек, последван от не по-малко зловещ вой.

— Какво е това? — запита смутено Уилям.

— Нищо — отвърна абатът и се усмихна. — По това време колят свинете. Това е работа за свинарите. Не с тази кръв трябва да се занимаете.

Излезе и накърни името си на прозорлив човек. Защото на следната утрин… Но обуздай нетърпението си, мой несдържан език. Защото през деня, за който говоря, още преди да падне нощ, станаха много други неща, за които заслужава да разкажа.

Ден първи
ШЕСТИ ЧАС

Когато Адсон се любува на портала на църквата, а Уилям се среща с Убертино от Казале

 

Църквата не беше величествена като други, каквито видях впоследствие в Страсбург, Шартр, Бамберг и Париж. Приличаше по-скоро на тия, дето вече бях виждал в Италия — не много склонни да се извисяват шеметно към небето, а стъпили здраво на земята, често по-широки, отколкото високи; над първото й ниво, като над крепост, се нижеха квадратни бойници, а над тях се издигаше втора постройка, приличаща не толкова на кула, колкото на втора яка църква, прорязана от строги прозорци и завършваща с островръх покрив. Една солидна манастирска църква като тия, дето са били изграждани в стари времена в Прованс и Лангдок, нямаща нищо общо със смелите хрумвания и прекомерните украси, присъщи на модерния стил; доколкото разбрах, съвсем наскоро тя е била разкрасена над хора с един шпил, смело устремен към небесния свод.

Две прави, гладки колони се издигаха пред входа, който на пръв поглед се очертаваше като голяма аркада; ала подир колоните следваха два скосени отвора, над които се редуваха други аркади, привличащи погледа, сякаш към дъното на бездна, към същинския портал, който се съзираше в полумрака; над него имаше голям тимпан, поддържан отстрани от две колонки, а по средата — от голям подпорен стълб, който пък разделяше входа на два отвора, препречени от обковани с желязо дъбови врати. По това време на деня слабото слънце грееше почти отвесно над покрива и светлината се плъзгаше по фасадата, без да огрява тимпана; затова, Щом отминахме двете колони, изведнъж — сякаш попаднали под свод от преплетени клони — се озовахме под следващите една след друга аркади, опрени на колоните, които пък укрепваха контрафорсите. А когато очите ми най-сетне привикнаха с полумрака, тозчас безмълвният разказ на изваяния камък — а той ставаше веднага Достъпен за погледа и въображението на всекиго (нали живописта е писмеността на невежите) — порази моя поглед и ме тласна към видение, за което и днес ми е трудно да разказвам.

Видях престол в небето и някой, седнал на него. Лицето на Седналия беше строго и непроницаемо, широките му святкащи очи гледаха към земните люде, стигнали до края на житейския си път, а величествената му коса и брада се спускаха по лицето и гърдите като водите на река на равни, симетрично разделени струйки. На главата си носеше корона, която сияеше от емайл и драгоценни камъни, около коленете му се диплеше на широки гънки императорска пурпурночервена туника, извезана със сребро и злато. Лявата ръка, застинала на коленете, придържаше скрепена с печати книга, а десницата му бе вдигната — не знам дали за благословия или заплаха. Лицето му бе осветено от смразяващата красота на кръстовиден, разцъфнал нимб, а над престола и главата на Седналия грееше смарагдена дъга. Пред престола, в краката на Седналия, имаше стъклено море, подобно на кристал, а около Седналия — над престола и около престола — зърнах четири страшни животни — страшни за мен, дето ги гледах, изпаднал в екстаз, но покорни и нежни към Седналия, на когото въздаваха слава безспир.

По-точно казано, не всички изглеждаха толкова страшни, защото мъжът вляво от мен (и вдясно от Седналия), който подаваше някаква книга, ми се стори красив и любезен. Но ми се стори ужасен орелът от другата страна — с разтворен клюн, с настръхнали, приличащи на броня пера, с могъщи нокти, разперил огромни криле. А под Седналия и под двете споменати фигури имаше още две — телец и лъв, и всеки един от тия два звяра държеше между ноктите и копитата си книга; те стояха гърбом към трона, но с глава, обърната към него, извърнали рамене и шии в някакъв жесток порив; с тръпнещи хълбоци, с лапи на агонизиращ звяр, с разтворена паст, с навити, усукани като змии опашки, от чиито краища излизаха огнени езици. И двете животни имаха криле, около главите им сияеха ореоли; въпреки страшния си вид те не бяха създания на ада, а небесни и изглеждаха страшни, защото ръмжаха от обожание към Единия, който ще дойде, за да съди и живите, и мъртвите.

Около престола, отстрани на четирите животни и под Седналия, сякаш прозираха под водите на кристалното море, изпълвайки почти цялото пространство на видението, разположени съгласно триъгълната структура на тимпана, най-долу, в основата, седмина, над тях още седмина, после трима и над тях още трима, после двамина и над тях още двамина, от двете страни на престола на двайсет и четири малки престола седяха двайсет и четирима старци, облечени с бели дрехи, а на главите си имаха златни венци. Някои държаха в ръка гусли, други — златни чаши с тамян, но свиреше само един; останалите, изпаднали в екстаз, бяха обърнали взор към Седналия и го възпяваха с хвалебствия; телата им бяха извърнати, също като на зверовете, за да могат всички те да виждат Седналия, но не по подобие на зверовете, а с движения, сякаш танцуваха, изпаднали в екстаз — както е танцувал Давид около ковчега[35], — така че очите на старците, където и да стояха те — ако и това да нарушаваше закона за пропорциите на тялото, — бяха обърнати към една и съща сияйна точка. Ах, каква хармония от нега и пориви, от неестествени и въпреки това изящни пози имаше в този мистичен език на телеса, отърсили се по чудо от теглото на плътската материя, белязана маса, пропита от нова субстанциална форма, сякаш това свято множество бе подложено на порива на буен вятър, полъх на живот, френетична наслада, хвалебствено ликуване, превърнало се по някакво чудо от звук — какъвто беше — в образ.

С телеса и крайници, обитавани от Светия дух, озарени от откровението, със смаяни от удивление лица, с грейнали от възхита очи, с пламнали от обич страни, с разширени от блаженство зеници, кой поразен от нежно униние, кой изпаднал в смирена нежност, кой преобразен от смайване, кой подмладен от ликуването, всички пееха нова хвалебствена песен с изражението на лицата, с дошлите на туниките, с напрегнатите си застинали тела, с устни, полуразтворени в Усмивка на непрестанна възхвала. Под старците и над тях, над престола и над тетраморфната група, разположени в симетрични ивици, трудноразличими едно от друго — до такава степен умението на изкуството ги бе осъразмерило, еднакви в разнообразието и разнообразни в единството, уникални в различието и различни в единното им подреждане, с чудесни пропорции и приятни нежни багри, истинско чудо на съзвучие и съгласие от неприличащи си един на друг гласове, разположени по подобие на струните на цитра, сговорна и съзаклятничеща непрекъсната родствена връзка по силата на дълбока вътрешна сила, способна да доведе до единомислие в самите разногласия, украса и съжителство от непреклонни и преклонили се създания, плод на нежна връзка, подчиняваща се на едно небесно и едновременно с това светско правило (връзка и здраво звено на мир, любов, добродетел, режим, власт, ред, произход, живот, светлина, блясък, род и образ), едно многочислено равенство, сияещо от блясъка на формата над оразмерените форми на материята, — се сплитаха всички цветя, листа, филизи и гранки на всички растения, които красят земните и небесните градини — виолетка, жълт салкъм, серпила, лилия, лигустро, нарцис, колоказия, акант, малобатро, мирта и опобалсами.

Но докато душата ми, пленена от това съзвучие от земни прелести и величествени свръхестествени послания, се канеше да подеме ликуващо песнопение, погледът ми, следвайки равномерния Ритъм на разцъфналите розетки под маститите старци, се спря на сплетените фигури, слели се с централната колона, която крепеше тимпана. Какво представляваха, какво символично послание ни предаваха тези три двойки лъвове, оплетени в напреки разположен кръст, извити като дъги, опрели задните си лапи на земята, а предните — на гърба на другаря си, с гриви, настръхнали на змиевидни плетеници, ръмжейки застрашително с разтворена паст, придържани към колоната чрез плетеница от филизи? Но ето че на душата ми вдъхнаха покой две човешки фигури — поставени може би да укротят дяволската същност на лъвовете и да я превърнат в символичен намек за Божиите дела, — разположени от двете страни на колоната, неестествено дълги колкото колоната и сходни с две други фигури, разположени симетрично срещу тях от двете им страни, до външните краища на двете подпорни колонки, там, където бе рамката на всяка от двете дъбови врати; бяха фигурите на четирима достопочтени старци, по чиито черти се досетих, че са Петър и Павел, Йеремия и Исай[36]; и те бяха раздвижени, сякаш танцуваха, разперили като криле дългите си ръце с опънати пръсти; като криле се развяваха и брадите и косите им от порива на вятър-поличба, а гънките на предългите им дрехи се раздвижваха от прадългите им крака на вълнообразни дъги; те се противопоставяха на лъвовете, но бяха направени от същата материя, от която бяха и лъвовете. И докато заплененият ми поглед се отделяше от това загадъчно многогласие от свети телеса и нечестива плът, встрани от портала, под дълбоките сводове, кога по контрафорсите в промеждутъците между тънките колони, които ги крепяха и разкрасяваха, кога по гъстите растителни мотиви на капителите на всяка колона и оттам — пръснати към клонестия свод от многобройни аркади, зърнах други ужасни видения, чието присъствие на това място бе оправдано единствено от тяхната иносказателност или от нравствената поука, която носеха; зърнах някаква похотлива жена с изръфана плът, изгризвана от ужасни жаби, изсмуквана от змии, съвкупила се със сатир с бухнал корем, с крака на грифон, обрасли с четинеста козина, със зинало безсрамно гърло, който крещеше собственото си проклятие; видях и скъперник, вкочанен от вкочанилата го смърт на постелята с разкошни колони, беззащитна плячка на цяла кохорта демони — един от тях измъкваше от хъркащата му уста душата му, приела образа на новородено (но, уви, неродено за вечен живот); видях един горделивец, яхнат от демон, впил острите си нокти в очите му, докато други двама алчници се разкъсваха един друг, вкопчили се в гнусна схватка; видях и други твари, с кози глави, с лъвска козина, с паст на пантера, пленници на море от пламъци, чийто парещ полъх почти усещах. А около тях, сред тях, над тях и под тях други лица и други телеса, мъж и жена, сграбчили се за косите, две усойници, които изсмукваха очите на осъден на вечно проклятие хилещ се мъж, който разчекваше с кривите си ръце пастта на хидра, и всички зверове от зверилника на сатаната, събрани заедно, застанали на стража, заобиколили престола срещу тях, славословещи го чрез собственото си поражение, фавни, двуполови твари, ужасни твари с по шест пръста на ръцете, сирени, хипокентаври, горгони, харпии, драконтоподи, минотаври, рисове, леопарди, химери, песоглавци с кучешки муцуни, от чиито ноздри изригваше огън, тиранозаври, многоопашни, космати змии, саламандри, церасти, водни костенурки, смокове, двуглави със зъбести гърбове, хиени, видри, врани, крокодили, хидропи с назъбени рога, жаби, грифони, маймуни, кучеглави, леукроти, мартихори, лешояди, парандри, невестулки, дракони, упупи, кукумявки, змейове, престери, ипнали, спектафики, скорпиони, заври, морски бозайници, скитали, амфисбени, якули, дипсади, зелени гущери, ремори, полипи, мурени и костенурки. Сякаш всички обитатели на подземното царство — зловещ лес, отчайваща пустош на отритнати — си бяха дали среща, за да посрещнат появата на Седналия натимпана, неговия обещаващ и заплашителен поглед, те, победените в Армагедон[37], застанали срещу тоя, който ще дойде, за да отдели окончателно живите от мъртвите. И (почти) изпаднал в несвяст от това откровение, като не знаех вече дали съм на дружеско място или в долината на Страшния съд, аз се изумих, едва сдържах сълзите си и ми се стори, че чувам (а дали наистина не чух?) същия глас и виждам същите откровения, съпътствали юношеството ми на послушник, първите ми запознанства със светите книги и нощите, прекарани в бдение в хора в Мелкската обител, и в това сладостно бълнуване на слабите ми и отслабнали чувства дочух силен глас като от тръба, който казваше „И тъй, напиши, което видя“ (това правя сега), и видях седем златни светилника и сред светилниците Едного, подобен на син човечески, препасан до гърдите със златен пояс, главата и космите му бяха бели като бяла вълна, като сняг и очите му — като огнен пламък; нозете му — подобни на лъскава мед, като в пещ нажежена, и гласът му — като шум от много води; той държеше в дясната си ръка седем звезди, а от устата му излизаше двуостър меч. След това погледнах и видях врата, отворена на небето, и Онзи, който седеше, ми заприлича на камък яспис и сардоникс, а около престола имаше и дъга, и от престола излизаха светкавици и гръмотевици. Седналият взе остър сърп и викна: „Прати сърпа си и пожъни, защото дойде ти часът за жътва; жътвата на земята е узряла.“ И Седналият хвърли сърпа си, и земята биде пожъната.

Едва сега проумях, че Откровението говореше не за друго, а за това, което ставаше в манастира и което бяхме доловили от недомлъвките на абата — и колко пъти през следващите дни отново и отново се взирах в портала, уверен, че ще изживея същото, което той разказваше. И разбрах, че се бяхме изкачили тук, за да станем свидетели на голямо, небесно клане.

Изтръпнах като наквасен от леден зимен дъжд. И чух още един глас, но сега откъм гърба ми, и това бе друг глас, защото идеше от земята, а не от ослепителното зрелище на моето откровение; по-точно този глас прекъсна откровението, защото и Уилям (сега забелязах, че и той стоеше тук), и той, досега унесен в съзерцание, се обърна заедно с мен.

 

Съществото зад нас приличаше на монах, въпреки че с мръсното си и раздърпано расо изглеждаше по-скоро като скитник, а лицето му не се различаваше от лицата на чудовищата, които бях току-що видял по капителите. Никога не ми се е случвало приживе — за разлика от станалото с мнозина мои събратя — да бъда известен от дявола, но си мисля, че ако все някой ден ми се яви — нали по Божията воля той не може да се прикрие изцяло, дори когато рече да стане човекоподобен, — той не би имал черти, различни от тези на нашия събеседник. Беше с бръсната глава, но не от покаяние, а заради последиците от прилепчива екзема, с толкова ниско чело, че ако имаше коса на главата си, тя щеше да се слива с веждите (те бяха гъсти и несресани), с кръгли очи, с малки подвижни зеници, с поглед, в който навремени проблясваха искрици — не можах да разбера дали на добродушие или лукавство, а може би и на едното, и на другото. Носът му можеше да бъде уподобен на такъв само защото сред очите му изникваше кост, но едва изпъкнала от лицето, тя веднага се връщаше обратно, образувайки две тъмни пещери — две широки ноздри с гора от косми. Устата, свързана с ноздрите от някакъв белег, беше широка и грозна, по-широка надясно, отколкото наляво, а между несъществуващата горна бърна и долната — издадена напред и месеста — надникваха неправилни, черни и остри като на куче зъби.

Човекът се усмихна (така поне ми се стори) и вдигайки показалеца си сякаш за предупреждение, изрече:

— Покаятелствувайте се! Видях, когато дявол ще дойде да гризе душата ти! Смъртта е над нас! Моли се да дойде Светият папа да освободи ни от злото на всички грехове! Ха, ха, нали ви харесва тази магия на нашия бог Иисус Христос! И радостта е мъка, и удоволствието е болка… Пази се от дявола! Все ме дебне зад някой ъгъл, за да ме захапе по задника! Но Салваторе не е балама! Манастирът е добър, тук се яде и се моли на Господа наш! А всичко останало тури му пепел. Амин. Нали?

По-нататък, докато трае моят разказ, аз ще трябва — и то често — да споменавам тази твар и да отбелязвам казаното от нея. Признавам, не ми е никак лесно, защото и сега — както изобщо не успях да разбера и тогава — не бих могъл да определя на какъв език говореше той. Не беше латинският, с който си служехме ние, учените в манастира, не беше и простонародният език от този край, нито пък някакъв друг простонароден език, който бях чувал. Мисля, че успях да дам макар и бегла представа за това как той говореше, посочвайки (така, както ги запомних) първите слова, които чух от него. Когато по-късно научих за бурния му живот и за различните краища, където бе живял, без никъде да пусне корен, аз си дадох сметка, че Салваторе говореше и на всички езици, и нито на един. Или по-точно казано, беше си измислил някакъв свой език, като използваше отделни слова от езиците, с които бе влязъл в допир; дори веднъж си рекох, че това не ще да е езикът от адамово време, на който е говорело щастливото човечество, обединено от един език — от сътворението на света до Вавилонската кула, нито пък някой от езиците, възникнал след гибелното им разделяне, а именно вавилонският език от първия ден след Божието наказание, езикът на първия хаос. От друга страна, не бих могъл да назова език брътвежите на Салваторе, защото всеки човешки език си има правила и всеки термин съгласно един общоприет неизменен закон означава нещо; нали човек не може да нарича кучето веднъж куче, а друг път котка, нито да произнася звуци, на които хората по всеобщо съгласие все още не са придали определен смисъл, както би се случило с този, който би изрекъл думата „блитири“. И все пак, кога добре, кога зле, аз разбирах какво искаше да каже Салваторе; така беше и с другите. Това означаваше, че той говореше не един, а всички езици; но нито на един не говореше както трябва, а вземаше думи ту от един, ту от друг. По-късно забелязах също, че той наричаше нещо ту по латински, ту по провансалски, и си дадох сметка, че той не измисляше фразите си, а използваше откъснато части от други фрази, които бе чувал някога, според положението и това, което искаше да каже; например удаваше му се да говори за определено ястие само със словата на хората, при които бе ял това ястие, и да изразява радостта си — когато изпитваше радост — със съждения, които бе чул от възрадвани люде. Сякаш приказката му приличаше на лицето му, сглобено от части на чужди лица, или както съм виждал понякога скъпоценни урни с мощи — ако е възможно големите неща да се сравняват с дребните, или Божиите дела с тези на сатаната, — останки от други свети вещи. В момента, когато го зърнах за пръв път, Салваторе — и по външния си вид, и по начина, по който говореше — ми се стори твар, подобна на косматите и ноктести кръстоски, които току-що бях видял под портала. По-късно забелязах, че този човек имаше добро сърце и беше остроумен. Още по-късно… Но да карам подред. Пък и веднага след като проговори, моят учител го заразпитва с голямо любопитство.

— Защо каза „покаятелствувайте“? — попита той.

— Преподобни господин отче — отвърна Салваторе с нещо като поклон. — Иисус дойде и хората трябва да правят покаяния, нали?

Уилям го изгледа втренчено.

— Да не би да си дошъл тук от някой манастир на минорити?

— Не разбирам.

— Питам дали си живял сред монасите на свети Франциск, питам те дали познаваш така наречените апостоли…

Салваторе пребледня или по-точно животинското му, обгоряло лице посивя. Направи дълбок поклон, прошепна „махни се“, прекръсти се и побягна, като от време на време извръщаше глава.

— Какво го запитахте? — обърнах се към Уилям. Той се позамисли.

— Няма значение, ще ти обясня после. Хайде да влезем. Искам да видя Убертино.

Беше малко след шестия час. Бледото слънце проникваше от запад — а това означаваше през малко на брой тесни прозорци — в църквата. Тясна ивица светлина се плъзгаше все още по главния олтар, чийто горен край сякаш бе увенчан със златисто сияние. Страничните кораби бяха потънали в полумрак.

В левия кораб, до последния параклис преди олтара, се издигаше тънка колона, на която бе поставена изваяна от камък Богородица в модерен стил, с очарователна усмивка, с изпъкнал корем, с детето в ръце, облечена в изящна дреха, с тънък корсет. Под Богородица, почти проснат на пода, се молеше човек, облечен в одеждите на клюнийския орден[38].

Доближихме се. Като чу шума от стъпките ни, мъжът надигна глава. Беше плешив старец с бръснато лице, с големи сини очи, с тънки червени устни, с белоснежна кожа, с кокалеста глава, по която кожата прилепваше така, сякаш бе мумия, запазена в мляко. Ръцете му бяха бели, с дълги тънки пръсти. Приличаше на девойка, увехнала от преждевременна смърт. Погледна ни първом замаян, сякаш го бяхме откъснали от някакво видение, после лицето му се озари от радост.

— Уилям! — възкликна той. — Скъпи мой братко! — Надигна се с усилие и се втурна към моя учител, като го прегърна и целуна по устата. — Уилям! — рече отново той и очите му се напълниха със сълзи. — Колко време мина! Но все пак те познах! Колко време мина, какво ли не изживяхме! Колко изпитания ни наложи Господ! — Заплака. Уилям в отговор го прегърна; той бе явно трогнат. Пред нас беше Убертино от Казале.

За него бях чувал да говорят, и то много, още преди да дойда в Италия и най-вече от францисканците в императорския двор. Някой дори ми беше казал, че най-големият поет от това време, Данте Алигиери от Флоренция, умрял преди няколко години, бил написал поема (която аз не можах да прочета, понеже бе писана на тоскански простонароден език), в която бяха намерили място и небето, и земята, и че много стихове в нея не били друго освен парафраза на откъси, писани от Убертино в неговата „Arbor vitae cruxifixae“[39]. Това не бе единствената заслуга на този прочут човек. Но за да може читателят да разбере по-добре значението на тази среща, ще трябва да се опитам да припомня събитията през ония години така, както ги бях доловил от отделни думи на моя учител и по време на краткия ми престой в Средна Италия и слушайки многобройните разговори, които Уилям водеше с абати и монаси по време на нашето пътешествие.

Ще се опитам да разкажа какво бях разбрал, макар и да не съм уверен, че ще го обясня правилно. Моите учители в Мелк често ми казваха, че за един северняк е много трудно да има ясна представа за религиозния и политическия живот в Италия.

На полуострова, където могъществото на духовенството биеше на очи повече откъдето и да е другаде, където повече от която и да е друга страна духовенството имаше и сила, и богатство, най-малко отпреди два века се бяха зародили движения на хора, стремящи се към по-беден живот в противовес на покварените свещеници, от които отказваха дори да приемат църковните тайнства; те образуваха самостоятелни братства, гледани с лошо око и от благородниците, и от империята, и от градските власти.

После се бе появил свети Франциск и бе започнал да призовава към бедност, която не противоречеше на учението на църквата; благодарение на него църквата бе откликнала на призива за строгост на нравите, присъщ на тези стари движения, и ги бе пречистила от съдържащите се в тях елементи, подтикващи към безредици. След всичко това би трябвало да настане време на благочестиви и свети дела, но тъй като францисканският орден се разраствал и привличал най-добрите, той започнал да става твърде могъщ и да се свързва със земните дела; затова мнозина францисканци бяха пожелали да го върнат към чистотата от неговото начало. Твърде трудна задача за орден, който до времето, когато бях в манастира, наброяваше повече от трийсет хиляди членове, пръснати из целия свят. Но така си беше и мнозина от монасите францисканци се противопоставяха на положението, което орденът си беше създал, като твърдяха, че орденът е заприличал на същите църковни институции, за чието обновление бе създаден. И че това било станало още приживе на свети Франциск, че то означавало измяна на неговите проповеди и намерения. Тогава мнозина от тях открили наново книгата на един цистерциански монах на име Йоахим[40], написана в началото на XII век от нашата ера, на когото приписвали пророчески дар. И наистина, той предсказвал, че ще настъпи нова ера, когато духът на Христос, отдавна изопачен от неговите лъжеапостоли, отново щял да зацари на земята. При това той оповестявал такива срокове, та всички си помислили, че макар и без да знаел, имал предвид именно францисканците. Мнозина францисканци се възрадвали доста, дори повече, отколкото трябвало, та към средата на века учените от Сорбоната в Париж осъдили проповедите на абат Йоахим; но, изглежда, постъпили така, защото францисканците (и доминиканците) започвали да стават и твърде силни, и твърде знаещи във френския университет, та се наканили да ги премахнат като еретици. Но това не било сторено и било много добре за църквата, защото позволило да се разпространяват съчиненията на Тома Аквински и на Бонавентура от Баньореджо[41], които в никакъв случай не били еретици. От което става ясно, че и в Париж царяло голямо объркване или пък че някой искал да го причини за собствени цели. Ето каква злина носи ереста за християнския народ — причинява объркване и кара всички да станат инквизитори заради лични облаги. Пък и това, което видях по-късно в манастира (и за което ще разкажа по-нататък), ме накара да мисля, че често именно инквизиторите създават еретиците. И то не само в смисъл, че си ги измислят, когато няма такива, ами преследват с такава ярост еретичната язва, че принуждават мнозина от омраза към тях да станат съпричастни на нея. Същински дяволски кръг, Бог да ни е на помощ.

Но думата беше за йоахимитската ерес (ако наистина е била такава). В Тоскана един францискански монах, Джерардо от Борго Сан Донино, започнал да разгласява предсказанията на Йоахим, които намерили широк отклик сред миноритите. Така мнозина измежду тях започнали да поддържат старите правила на ордена и се обявили против преустройството му, което се опитал да извърши Бонавентура, който по-късно станал генерал на ордена. През последното тридесетилетие на миналия век, след като Лионският събор, защищавайки францисканския орден срещу тези, които искали той да бъде разпуснат, утвърдил правото му на собственост над всички блага, които използвал, както вече станало закон за по-старите ордени, неколцина монаси от провинцията Марке се възбунтували, защото смятали, че това означавало окончателна измяна на духа на правилата — нали францисканците не трябвало да притежават нищо — нито лично, нито като членове на манастирите, нито като орден. Осъдили ги на доживотен затвор. Не мисля, че са проповядвали неща, противоречащи на Евангелието, но когато става дума за притежание на земните блага, хората трудно могат да отсъждат справедливо. Разправяха ми, че години след това новият генерал на ордена, Раймондо Гауфреди, открил тези затворници в Анкона, пуснал ги на свобода и им казал: „Де Бог да бе пожелал всички ние и целият орден да се опетним с подобна вина.“ Това показва, че не всичко, което говорят еретиците, е вярно и че в църквата все още се срещат люде с големи добродетели.

Сред освободените затворници бил и Анджело Кларено, който по-късно срещнал един монах от Прованс, на име Пиер Оливи, проповядващ предсказанията на Йоахим; после се срещнал и с Убертино от Казале и така възникнало движението на спиритуалите По това време на папския престол се възкачил един свят отшелник Пиетро Мороне, станал папа под името Целестин V; спиритуалите посрещнали неговия избор с облекчение; нали било казано: „Ще се появи светец и ще спазва учението Христово, и ще води ангелски живот; треперете, покварени свещенослужители.“

Или Целестин е водел прекалено нравствен живот, или духовниците около него са били прекомерно покварени, или той не е могъл да издържи на напрежението от продължителната война с императора и другите европейски крале, но, така или иначе, Целестин се отказал от сана си и станал отшелник. За краткия му престой на Светия престол обаче — по-малко от година — всички очаквания на спиритуалите били задоволени; те отишли при Целестин, който заедно с тях основал братството, наречено с името „Монаси и бедни отшелници на Целестин“. От друга страна, докато папата трябвало да посредничи между най-могъщите римски кардинали, неколцина от тях, като Колона и Орсини, подкрепяли тайно новите стремежи към бедност; едно твърде любопитно становище на могъщи люде, живеещи в прекомерно охолство и разкош, и аз така и не можах да разбера дали те са използвали спиритуалите за своите стремежи към власт, или пък са смятали, че като подкрепят духовни стремежи, изкупват плътския си живот, съдейки от малкото, което знам за нравите в Италия, възможно е да е било вярно и едното, и другото. Но за да дам пример, ще кажа, че кардинал Орсини приел при себе си като капелан Убертино именно в момента, когато над този човек — станал най-известен от спиритуалите — надвиснала опасност да бъде обвинен в ерес. А кардиналът го защитил в Авиньон.

Но както става в подобни случаи, от една страна, Анджело и Убертино проповядвали съгласно учението, а от друга — мнозина най-обикновени монаси подемали техните проповеди и се пръскали из страната, изплъзвайки се от всякакъв контрол. Така Италия била наводнена от тези монаси бедняци или просяци, които на мнозина се сторили опасни. Започнало да става все по-трудно да отличават учителите спиритуали, които поддържали връзка с църковните власти, от техните по-прости следовници, които на практика не били свързани с ордена, просели и живеели ден за ден от собствения си труд, без да притежават нищо. Именно тези хора, които не се различавали от френските бигарди и се позовавали на Пиер Оливи, започнали да наричат просещи монаси.

На мястото на Целестин V дошъл Бонифаций VIII, който побързал да прояви нетърпимостта си към спиритуалите и просещите монаси. Към края на века той подписал булата Firma cautela, с която осъждал всички и просяците, и францисканците, които обикаляли и събирали дарения, и самите спиритуали, — тоест всички, които отказвали да следват правилата на ордена и ставали отшелници.

По-късно спиритуалите се опитали да спечелят подкрепата на други папи, като Климент V, за да могат да се отделят мирно и тихо от ордена. Според мен те са щели да успеят, ала възкачването на Йоан XXII на Светия престол им отнело всякаква надежда. След като бил избран през 1316 г., Йоан XXII писал на краля на Сицилия да изгони от кралството си тия монаси, защото мнозина от тях се били приютили именно там; после хвърлил в окови Анджело Кларено и спиритуалите от Прованс.

Това не ще да е станало толкова лесно, защото мнозина от курията се противопоставяли. Факт е, че Убертино и Кларено успели да си извоюват правото да излязат от ордена, като единият бил приет от бенедиктинците, а другият — от целестинците. Но Йоан бил безмилостен към тия, които продължили свободния си живот, наредил да бъдат преследвани от Инквизицията и мнозина от тях били изгорени на кладите.

Ала той проумял, че за да изтръгне от корен бурена на просешките ордени, които подронвали из основи властта на църквата, било необходимо да се осъдят и основните положения от тяхната вяра. Те поддържали, че Христос и апостолите не притежавали никаква собственост — нито лична, нито обща, — и папата осъдил това като ерес. Решение, достойно за учудване, защото не е понятно как е възможно един папа да тълкува като неправилно твърдението, че Христос е бил беден; но там е работата, че година преди това в Перуджа бил свикан капитулът на францисканците, който подкрепил това твърдение; като осъдил спиритуалите, папата осъдил и решението на капитула. Както вече споменах, капитулът нанасял голяма вреда на борбата му срещу императора — ето каква била работата. И така, оттогава мнозина просещи монаси, които си нямали понятие нито от империята, нито от Перуджа, били изгорени на кладите.

 

Ето за какво си мислех, докато наблюдавах Убертино — този легендарен човек. Моят учител ме представи и старецът ме погали по бузата с топлата си, почти пареща ръка. При докосването на тази ръка разбрах много от онова, което бях чувал за този свят човек, и много от онова, което бях чел в „Arbor vitae“; разбрах защо е бил обзет от такъв мистичен плам още на младини, когато, докато учел в Париж, се бе отказал от теологичните размисли и си бе въобразил, че се е превърнал в каещата се Магдалина[42]; разбрах защо е имал толкова тесни връзки със света Анджела от Фолиньо, която го бе въвела в съкровищницата на мистичния живот и в обожанието на кръста; и разбрах защо най-сетне неговите ръководители, обезпокоени от пламенната му проповед, го бяха пратили в отшелничество във Верна.

Оглеждах нежните черти на лицето му, също като чертите на светицата, с която е бил свързан от братската връзка на най-духовни и чисти чувства. Долавях, че това лице е могло да изглежда много по-сурово, когато през 1311 година съборът във Виен с декреталията Exivi de paradiso бе елиминирал висшите францискански духовници, противници на спиритуалите, но бе наложил на последните да живеят мирно и тихо в рамките на ордена; но този сторонник на лишенията не бе приел споменатия далновиден компромис и бе повел борба за учредяването на независим орден, който да се отличава с най-голяма скромност и строгост. Този голям боец беше загубил своята битка, защото по същото време Йоан XXII призовал към кръстоносен поход против последователите на Пиер Оливи (сред които бил и самият той) и осъдил монасите от Нарбон и Безиер. Но Убертино не се поколебал да защити пред папата паметта на своя приятел, и папата, покорен от неговата светост, не посмял да го осъди (въпреки че след това осъдил другите). Нещо повече — тогава му посочил изход да се спаси, като отначало го посъветвал, а след това му наредил да влезе в клюнийския орден. Убертино (наглед толкова беззащитен и крехък), който сигурно е умеел да печели закрила и съюзници в папския двор, се съгласил да постъпи в манастира „Гемблах“ във Фландрия, но аз мисля, че изобщо не е стъпвал там, а е останал в Авиньон като служител на кардинал Орсини, за да защитава каузата на францисканците.

Едва напоследък (слуховете, които чувах, бяха доста смътни) щастието му бе изменило в папския двор и му се бе наложило да напусне Авиньон, докато папата бе наредил да преследват като еретик този неукротим мъж, който бродеше по света като скитник. Разправяха, че изобщо не знаели къде е. Но същия следобед от разговора между Уилям и абата разбрах, че се криеше в манастира, А сега беше пред мен. Той казваше:

— Уилям, знаеш ли, канеха се да ме убият. Наложи се да бягам посред нощ.

— Кой искаше да те убие? Йоан ли?

— Не. Йоан никога не ме е обичал, но винаги ме е уважавал. Та нали той преди десет години измисли как да избегна процеса, като ми наложи да вляза в ордена на бенедиктинците, с което затвори устата на моите врагове. Те дълго приказваха, надсмиваха се, че такъв защитник на бедността е приел да постъпи в такъв богат орден и да живее сред свитата на кардинал Орсини… Уилям, ти знаеш много Добре колко ме интересуват земните работи! Но това беше начин да остана в Авиньон и да защитавам моите събратя. Папата се бои от Орсини, и косъм нямаше да падне от главата ми. Преди три години ме изпрати с мисия при Арагонския крал.

— Тогава кой ти е желаел злото?

— Всички. Курията. На два пъти се опитаха да ме убият. Опитаха се да ме накарат да млъкна. Знаеш какво стана преди пет години. Бяха изминали две години, откакто осъдиха бигардите от Нарбона, а Беренгарий Талони, който при това беше съдия, се беше обърнал към папата. Бяха трудни времена, Йоан вече бе издал две були против спиритуалите и самият Микеле Чезена бе отстъпил — добре, че стана дума, кога ще пристигне?

— Ще бъде тук след два дни.

— Микеле… Колко отдавна не съм го виждал. Сега се оправи, разбрал е какво искахме тогава, капитулът в Перуджа ни подкрепи. Но тогава, през 1318 година, той отстъпи пред папата и му предаде петима спиритуали от Прованс, които не искаха да се подчинят. Те бяха изгорени, Уилям… Страшна работа! — И захлупи лицето си с ръце.

— Какво точно стана след призива на Талони? — попита Уилям.

— Йоан трябваше да поднови дискусията, разбираш ли? Трябваше, защото и в курията имаше хора, които се съмняваха, и францисканците от курията — тия фарисеи, тия варосани гробници, дето са готови да се продадат за някаква облага, и те бяха обзети от съмнение. Тогава Йоан поиска да напиша една паметна бележка за бедността. Стана много хубава, Уилям, Бог да ми прости самохвалството…

— Четох я, Микеле ми я показа.

— Някои от нашите се колебаеха, като например ръководителя на ордена от провинция Аахен, кардинал Сан Витале, епископа на Кафа…

— Той бе глупак — прекъсна го Уилям.

— Мир на праха му, отлетя при Господ преди две години.

— Бог не е чак толкоз милостив. Това бе лъжлива вест, дошла от Константинопол. Той е още жив, казаха ми, че щял да бъде в делегацията. Бог да ни е на помощ!

— Но той подкрепяше капитула в Перуджа — рече Убертино.

— Точно така. Той е от тия хора, дето подкрепят най-енергично собствените си противници.

— Вярно е — каза Убертино, — че и тогава той не ни помогна кой знае колко. На практика нищо не излезе, но поне бе установено, че идеите ни не са еретични, а това бе от значение. Затова другите никога няма да ми простят. Опитаха се да ми навредят с какво ли не, разправяха, че преди три години, когато Лудвиг обяви папата за еретик, аз съм бил в Заксенхаузен. А всички знаеха много добре, че през месец юли бях в Авиньон при Орсини… Били установили, че някои откъси от декларацията на императора били отражение на моите идеи. Каква лудост!

— Не съвсем — рече Уилям. — Аз му бях подсказал някои мисли, като ги извлякох от твоята декларация от Авиньон и от някои писания на Оливи.

— Ти ли? — възкликна Убертино, смаян и радостен. — Значи си съгласен с мен!

Уилям се почувствува неудобно и възрази уклончиво:

— В този момент тия мисли бяха изгодни за императора.

Убертино го изгледа с недоверие.

— Значи всъщност ти не си убеден в правотата ми, така ли?

— Я разкажи как се спаси от тия кучета — каза Уилям.

— Кучета са те, бесни кучета, Уилям. Трябваше да се боря със самия Бонаграций, знаеш ли?

— Но Бонаграций Бергамски е с нас!

— Но сега, след като разговарях с него надълго и нашироко. Едва след това той се убеди и протестира против декреталията Ad conditorem canonum. Папата го хвърли за една година в затвора.

— Чух, че станал близък с един мой приятел, Уилям Окам, който е в курията.

— Не го познавам добре. Не ми харесва. Човек без плам, само ум, без сърце.

— Но главата му си я бива.

— Възможно е, но ще го отведе в ада.

— Значи ще го срещна отново там и ще разискваме за логика.

— Млъкни, Уилям — рече Убертино, като се усмихна сърдечно. — Ти си по-добър от твоите философи. Стига да бе пожелал…

— Какво?

— Кога се видяхме за последен път в Умбрия? Помниш ли? Бях се току-що изцерил от моите страдания благодарение на намесата на тази прекрасна жена… Киара от Монтефалко — прошепна той с грейнало лице. — Киара… Когато жената, която по природа е толкова перверзна, се пречисти в светия живот, тя може да стане най-висш проводник на Божията милост. Уилям, ти знаеш, че целият ми живот е най-чиста непорочност (и го сграбчи тръпнещ за ръката), знаеш с каква жестока — да, точно така, — с каква жестока жажда за покаяние се стремях да потъпча у себе си плътските пориви, за да се отдам чист на любовта към разпнатия на кръст Христос… В моя живот три жени са били за мен посланици на небето. Анджела от Фолиньо, Маргерита от Чита ди Кастело (която ми предсказа как ще завърша книгата си по времето, когато бях написал едва една трета от нея), и накрая Киара от Монтефалко. Небето ме възнагради за това, че аз, именно аз, се заех да разяснявам нейните чудотворства и да я провъзглася за светица пред тълпите, преди да се размърда светата църква майка. Ти беше там, Уилям, можеше да ми помогнеш в това свето начинание, а не пожела…

— Но светото начинание, към което ме приканваше тогава, бе да пратя на кладата Бентивенга, Якомо и Джованучо — възрази тихо Уилям.

— С перверзните си слова те петняха паметта й, а ти беше Инквизитор!

— Именно тогава поисках да бъда освободен от тази длъжност. Онази работа никак не ми харесваше. Ще бъда откровен: не ми хареса и начинът, по който ти принуди Бентивенга да признае своите грешки. Ти се престори, че искаш да влезеш в неговата секта, ако изобщо беше секта, изтръгна всичките му тайни и нареди да го задържат.

— Така трябва да се постъпва с враговете на Христа! Те бяха еретици, бяха лъжеапостоли, воняха на сярата на Долчино[43]!

— Но бяха приятели на Киара.

— Не, Уилям, не хвърляй сянка върху паметта на Киара!

— Но те бяха в нейната група…

— Бяха минорити, наричаха се спиритуали, а бяха монаси от общността! Не знаеш ли, че при следствието се изясни следното: Бентивенга от Губио се провъзгласявал за апостол, а след това с Джованучо от Беваня прелъстявали монахините, като им казвали, че адът не съществува, че човек може да задоволява плътските си помисли, без да обижда Бога, че човек може да приеме тялото Христово (прости ми, Господи), след като легне с монахиня, че Господ бил по-благосклонен към Магдалина, отколкото към девицата Агнеса[44], че това, което народът нарича демон, е самият Бог, защото демонът — това е знанието, а Господ е знанието! Самата света Киара, след като бе чула тия приказки, има видението, в което сам Бог й бе казал, че ония били престъпни следовници на Свободния дух!

— Те бяха минорити, умовете им бяха в плен на същите видения на Киара, а често пъти крачката, която отделя екстазното видение от порива към прегрешение, е много малка — възрази Уилям.

Убертино го хвана за ръцете и очите му се изпълниха със сълзи.

— Не говори така, Уилям. Как е възможно да бъркаш момента на екстазната любов, която те изгаря с тамянови благовония, с разпусната чувственост, която вони на сяра? Бентивенга подканяше да опипват голотата на тялото, твърдеше, че само така човек може да се освободи от властта на чувствеността, гол мъж лежеше с гола жена…

— Et non commiscebantur ad invicem…[45]

— Лъжа! Те търсеха удоволствието; при плътското желание те не смятаха за грях, ако — за да укротят това желание — мъжът и жената легнат заедно и се опипват и целуват един друг навсякъде, а мъжът да допре голия си корем до голия корем на жената!

Признавам, че начинът, по който Убертино порицаваше чуждите пороци, не будеше у мен добродетелни помисли. Като че ли моят учител забеляза, че съм смутен, и прекъсна светия мъж:

— Убертино, ти целият гориш — и от обич към Бога, и от омраза против злото. Аз исках да кажа, че няма кой знае каква разлика между пламенността на серафимите и пламенния порив на Луцифер, защото те винаги са дело на разпалено докрай желание.

— Има, има разлика, знам я! — възкликна страстно Убертино. — Ти искаш да кажеш, че крачката между желанието към доброто и желанието към злото е много малка, защото винаги става дума за насочване на една и съща воля. Това е така. Но разликата е в обекта, а обектът може да бъде разпознат много добре. От едната страна е Господ, а от другата — дяволът.

— А пък аз се боя, че не мога вече да правя разлика, Убертино. Та нали именно твоята Анджела от Фолиньо разказваше за деня, когато, изпаднала в екстаз, се оказала в гробницата на Христос? Нали разказваше как първом го целунала по гърдите и той лежал със затворени очи, после го целунала по устата и доловила как от устните му заизлизало неописуемо ухание от нежности, а когато малко по-късно допряла бузата си до бузата на Христос, той допрял ръката си до бузата й и я притиснал до себе си, и тя — това са нейни думи — била обзета от възвишена наслада?

— Че какво общо има това с порива на чувствеността? — запита Убертино. — Това е било мистично състояние, а тялото е било на нашия Господ бог.

— Може би съм повлиян от Оксфорд — рече Уилям, — където мистицизмът беше съвсем друг…

— Чрез ума — усмихна се Убертино.

— Или чрез очите. Бог, усетен като светлина, в слънчевите лъчи, в образите на огледалата, в плъзгането на багрите по формите на организираната материя, в отраженията на дневната светлина по мокрите листа… Нима тази любов не е по-близо до любовта на Франциск, когато той възхвалява Господа в неговите създания, цветята, тревите, водата и въздуха? Не мисля, че такава любов може да крие някаква опасност. Но не ми харесва такава любов, която прехвърля в разговора с Всевишния трепетите, изпитвани при плътската връзка…

— Уилям, това е богохулство! Не е едно и също. От екстаза на любящото сърце на разпнатия Иисус до покварения екстаз на лъжеапостолите от Монтефалко разликата е огромна — един огромен скок към бездната…

— Но те не бяха лъжеапостоли, нали сам каза, че са били братя на Свободния дух.

— Че какво? Ти не знаеше всичко за този процес, самият аз не се осмелих да впиша в протоколите някои признания, за да не хвърля нито за миг нечестива сянка върху светия ореол, с който Киара бе оградила това място. Ех, Уилям, да знаеш какви неща научих, какви неща! Събирали се нощем в някой зимник, вземали новородено дете, подхвърляли си го един на друг, докато то умре от бой… или от друго… А този, в чиито ръце то попадало живо за последен път и умирало, ставал водач на сектата… После разкъсвали тялото на детето, смесвали го с брашно и правели богохулни причастия!

— Убертино — рече Уилям със строг глас, — много отдавна арменските епископи са казвали същото за сектата на павликяните; същото са приказвали и за богомилите.

— И какво от това? Дяволът е упорит, той следва определен ритъм в своите уловки и прелъстителства, повтаря своите обреди и след хилядолетия той е винаги един и същ, именно затова го познаваме веднага като наш враг! Кълна ти се, през нощта срещу Възкресение палели свещи и замъквали момичета в зимника. После гасели свещите и се нахвърляли върху тях — и върху тези, с които имали кръвна връзка… И ако от това съвкупление се раждало дете, те подновявали дяволския си обред, събирали се около съд, пълен с вино, който наричали буренце, напивали се, после нарязвали детето на късчета, изливали кръвта му в една чаша, хвърляли живи деца в огъня, смесвали пепелта от детето с кръвта му и пиели!

— Но това е написано преди триста години от Михаил Псел[46] в книгата му за деянията на демоните! Кой ти е разказвал тия неща?

— Те, Бентивенга и другите, по време на изтезанията!

— Едно-единствено нещо възбужда животните повече от насладата, това е болката. Подложеният на изтезания човек живее също като под влиянието на треви, възбуждащи видения. В ума ти изплува всичко, което си чувал, всичко, дето си чел, така, сякаш си се понесъл не към небето, а към ада. При изтезания човек разказва не само това, което инквизиторът желае, но и това, което предполага, че ще му се хареса, защото между инквизитора и изтезавания се установява наистина дяволска връзка… Знам ги тия работи, Убертино, нали и аз бях един от хората, дето си въобразяват, че с нажежено желязо сътворяват истината. Знай, че парещата истина се поражда от друг пламък. Подложеният на изтезания Бентивенга може да е казал и най-невероятни неща, защото не е говорел той, говорела е похотливостта му, вселилите се в душата му демони.

— Похотливост ли?

— Да, съществува похотливост на болката, както съществува похотливост при обожание и дори похотливост при смиреност. Щом на разбунтувалите се ангели им е било нужно толкова малко, за да превърнат пламенното си обожание и смиреност в надменна и бунтовна ярост, какво да кажем за една човешка твар? Ето, сега знаеш каква мисъл ми мина през ума по време на моите инквизиции. И именно поради това се отказах от тази работа. Нямах смелост да разследвам слабостите на злосторниците, защото разбрах, че са същите слабости, които имат и светците.

Убертино слушаше последните слова на Уилям така, сякаш не разбираше това, което чува. От изражението на лицето му, което говореше все повече за любезно състрадание, разбрах, че той смяташе Уилям за жертва на твърде греховни чувства, които той му прощаваше, защото го обичаше много. Прекъсна го и каза горчиво:

— Няма значение. Щом си изпитал подобно чувство, добре си сторил, че си спрял. Трябва да се борим против изкушенията. Но ти не ме подкрепи, а ние можехме да разгромим онази престъпна банда. Знаеш какво стана после — обвиниха ме, че съм бил много мекушав с тях, заподозряха ме в ерес. Но и ти прояви голяма слабост, борейки се против злото. Злото, Уилям; нима това наказание, тази сянка, тази кал, която ни пречи да се докоснем до извора, никога няма да има край? — И се доближи до Уилям, сякаш се боеше да не го чуе някой: — То е и тук, между тези стени, предопределени за молитва, знаеш ли?

— Знам. Абатът ми каза, дори поиска да му помогна да изясним някои неща.

— Щом е така, чопли, разравяй, наблюдавай с остро око в две посоки — към похотливостта и надменността…

— Похотливостта ли?

— Да, похотливостта. В този младеж, дето загина, имаше нещо… нещо… женствено, а следователно и дяволско. Имаше очи на девойка, която търси сношение с кошмар. Но споменах и надменността, надменността на ума, в този манастир, посветен на гордостта на словото, на илюзията за знанието…

— Ако знаеш нещо, помогни ми.

— Нищо не знам. Не става дума за нещо, което знам. Но някои неща се усещат със сърцето. Остави сърцето си да говори, взирай се в лицата, не се вслушвай в словата… Но защо да говорим за такива тъжни работи и да сплашваме нашия млад приятел? — Той ме погледна с небесносините си очи, докосна бузата ми с дългите си бели пръсти, а аз — аха — да се отдръпна инстинктивно; но се сдържах и добре сторих, защото щях да го обидя, а намеренията му бяха чисти. — Я ми разкажи за себе си — обърна се той отново към Уилям. — Какво прави след това? Оттогава изминаха…

— Осемнайсет години. Върнах се в нашия край. Учих отново в Оксфорд. Изучавах природата.

— Природата е добра, защото е рожба на Господа — рече Убертино.

— А Бог трябва да е добър, щом е създал природата — усмихна се Уилям. — Учих, срещнах мнозина мъдри приятели. После се запознах с Марсилий, привлякоха ме неговите схващания за империята, за народа, за нов закон за царствата на земята и така попаднах в числото на тези наши събратя, които са съветници на императора. Но ти знаеш това, нали ти писах. Когато в Бобио ми казаха, че си тук, много се зарадвах. Мислехме, че с теб е свършено. Но сега, като си с нас, след няколко дни, когато ще пристигне и Микеле, можеш много да ни помогнеш. Сблъсъкът ще бъде труден.

— Едва ли ще мога да кажа много повече от това, което казах преди пет години в Авиньон. Кой ще дойде с Микеле?

— Някои от участниците в капитула в Перуджа — Арнолд от Аахен, Хю от Нюкасъл…

— Кой? — запита Убертино.

— Уго от Новокаструм, извинявай, служа си с родния език дори когато говоря латински. А също и Уилям Олнуик. А от францисканците от Авиньон ще можем да разчитаме на Джироламо, глупака от Кафа; може би ще дойдат и Беренгарио Талони и Бонаграций Бергамски.

— Да се уповаваме на Бога — рече Убертино. — Тия, дето спомена последни, ще гледат да не си навлекат омразата на папата. А измежду коравосърдечните кои ще подкрепят становищата на курията?

— Ако трябва да съдя по писмата, които получих, мисля, че ще дойдат Лоренцо Декоалконе…

— Лукав човек е той.

— Жан д’Ано…

— Той е много изкусен теолог, пази се от него.

— Ще внимавам. И накрая — Жан дьо Бон.

— Той ще спори с Беренгарио Талони.

— Да, убеден съм, че ще бъде забавно — рече моят учител, който беше във великолепно настроение. Убертино го погледна и се усмихна колебливо.

— Никога не мога да разбера кога вие, англичаните, говорите сериозно. Няма нищо забавно в този толкова сериозен въпрос. Става дума да се запази орденът, на който ти принадлежиш и който дълбоко в сърцето си все още смятам и за мой. Но аз ще увещавам Микеле да не отива в Авиньон. Йоан иска да го види, търси го, кани го прекалено настойчиво. Не вярвайте на този стар французин. Господи, в какви ръце попадна Твоята църква! — И се обърна към олтара. — Превърната в блудница, изнежена от разкоша, тя се е свила в похотливостта подобно на змия в топло гнездо. От голата непорочност на Витлеемската кошара, направена от дърво, както е било от дърво и дървото на живота на кръста, до вакханалиите от злато и камък; ето на, и тук, нали видя портала, държат на пищните изображения! А и времето на Антихриста наближава. Уилям, страх ме е! — Той се огледа, втренчил широко отворените си очи в мрачните кораби така, сякаш Антихристът щеше да се появи всеки миг, та и аз — да си кажа право — очаквах да го зърна. — Наместниците му вече са тук, пратил ги е, както Христос бе пратил своите апостоли по света. Те тъпчат църквата, прелъстяват с измама, лицемерие и насилие. И ето че Бог ще трябва да прати своите служители Илия и Енох[47], които е запазил живи в земния рай, та един ден да объркат Антихриста, и те ще дойдат да пророчестват, облечени в конопени дрехи, и ще проповядват покаянието с пример и слово…

— Те вече са тук, Убертино — рече Уилям, като посочи францисканското си расо.

— Но те още не са победили; сега е времето, когато обзетият от ярост Антихрист ще заповяда да убият Енох и Илия и да унищожат телата им, така че всички да ги видят и да се боят да им подражават. Така, както искаха и мен да убият…

Изпаднал в ужас, аз си помислих, че Убертино е жертва на някаква божествена мания, и се побоях за неговия разум. Сега, след толкова време, като знам това, дето знам, тоест че няколко години по-късно той бе убит тайнствено в един град в Германия и не се разбра от кого, изпадам в още по-голям ужас, защото е повече от очевидно, че онази привечер Убертино бе изрекъл пророчество.

— Знаеш ли, абат Йоахим е казал истината. Стигнали сме до шестата ера от човешката история, когато ще се появят двамина Антихристи — мистичният Антихрист и самият Антихрист; това става сега, в шестата ера, след като Франциск се появи, за да изобрази на собствената си плът петте рани на разпнатия Христос. Бонифаций бе мистичният Антихрист, а абдикацията на Целестин не бе валидна; Бонифаций бе този звяр, който идва от морето, чиито седем глави означават хули срещу седемте гряха, а десетте рога — хули срещу десетте Божи заповеди; а кардиналите, които го заобикаляха, бяха скакалците, чието тяло е Аполион[48]. Ала числото на звяра, ако прочетеш името в гръцки букви, е Benedicti[49] — Той се втренчи в мен, за да види дали съм разбрал, и вдигна поучително показалеца си: — Бенедикт XI бе самият Антихрист, звярът, който излиза от земята! Бог позволи на това чудовище, изтъкано от пороци и нечестивост, да ръководи неговата църква, та добродетелта на неговия наследник да грейне от слава!

— Но, света отче — се осмелих да възразя, шепнейки, — на негово място дойде Йоан!

Убертино допря ръка до челото си, сякаш искаше да заличи досаждащ му сън. Дишаше тежко, беше уморен.

— Да, изчисленията се оказаха погрешни, ние все още чакаме ангелския папа… Но нали се появиха Франциск и Доминик. — Вдигна очи към небето и изрече, сякаш се молеше (но аз бях уверен, че той рецитираше откъс от голямата си книга за дървото на живота): „Quorum primus seraphico calculo purgatus et cherubinus extensus et pretegens lumine sapientiae et verbo predicationis fecundus super mundi tenebras clarius radiavit…“[50] Да, ако обещанията са били наистина такива, ангелският папа трябва да се появи.

— Така да бъде, Убертино — рече Уилям. — А аз съм тук, за да не бъде прогонен императорът на човеците. И Долчино говореше за твоя ангелски папа…

— Не споменавай повече името на тази змия! — викна Убертино и за пръв път видях как пламенността му прерасна в ярост. — Той омърси словото на Йоахим Калабрийски и го превърна в извор на смърт и мръсотия! Той бе пратеник на Антихриста, ако изобщо е имало такъв.

А ти, Уилям, говориш така, защото не вярваш в появата на Антихриста, защото твоите учители в Оксфорд са те учили да обожаваш разума, пресушавайки пророческите дарби на сърцето ти!

— Грешиш, Убертино — отвърна сериозно Уилям. — Ти знаеш, че от моите учители най-много почитам Роджьр Бейкън…

— Дето му се привиждаха летящи машини — подметна с горчивина Убертино.

— Дето говори ясно и откровено за Антихриста, дето отбеляза, че негови предвестници са покварата на света и намаляването на знанието. Но той учи, че има един-единствен начин, за да се подготвим срещу него: да изучаваме тайните на природата, да използваме знанието, за да подобряваме човешкия род. Човек може да се готви за борба против Антихриста, като изучава лечебните свойства на билките, природата на камъните, дори като проектира летящите машини, над които се надсмиваш.

— Антихристът на твоя Бейкън е само претекст за насаждане надменността на разума.

— Свят претекст.

— Нищо, което може да служи като претекст, не е свято. Уилям, знаеш, че те обичам. Знаеш, че възлагам на теб големи надежди. Накажи ума си, научи се да плачеш над раните Господни, хвърли книгите си.

— Ще запазя само твоята — усмихна се Уилям. Убертино също се усмихна и го заплаши с пръст.

— Глупав англичанин. Не се надсмивай много над себеподобните си. Бой се от тия, дето не можеш да обичаш. И се пази от манастира. Това място не ми харесва.

— Затова искам да го опозная по-добре — рече Уилям на прощаване.

— Да вървим, Адсон.

— Аз ти казвам да се пазиш, а ти искаш да го опознаеш! Ех! — рече Убертино и поклати глава.

Бяхме стигнали насред кораба, когато Уилям го запита:

— Я ми кажи, кой е тоя монах, дето прилича на животно и говори на този вавилонски език?

— Салваторе ли? — Убертино, който бе вече коленичил, се обърна. — Май аз го подарих на тоя манастир… заедно с ключаря. Когато захвърлих расото на францисканците, аз се прибрах за малко в моя бивш манастир в Казале; там срещнах други монаси, които бяха изпаднали в затруднение, защото ги обвиняваха, че били спиритуали от моята секта… така разправяха. Постарах се да им помогна, издействах да следват моя пример. Миналата година, когато дойдох тук, намерих двамина от тях — Салваторе и Ремиджо. Салваторе… Наистина прилича на звяр. Но е услужлив.

Уилям се поколеба.

— Чух го да казва „покаятелствувайте“.

Убертино замълча и махна с ръка, сякаш искаше да прогони някаква досадна мисъл.

— Не, не вярвам. Нали знаеш какви са тези наши братя. Селяни, чули са може би някой скитащ проповедник и не знаят какво приказват. Бих упрекнал Салваторе за друго — той е лаком, похотлив звяр. Но не мога да го упрекна в нищо против вярата. Не, злото в манастира се крие другаде; търси го сред ония, дето знаят много, а не сред тия, дето не знаят нищо. Не изграждай кула от подозрения върху една-единствена дума.

— Никога не бих постъпил така — отвърна Уилям. — Отказах се от поста инквизитор именно за да не постъпвам така. Но обичам да се вслушвам в думите, а после да размишлявам.

— Ти мислиш прекалено много. Момче — рече той, като се обърна към мен, — не вземай лош пример от учителя си. Единственото нещо, за което трябва да мислим — давам си сметка за това сега, когато животът ми е към края си, — е смъртта. Смъртта е покой за странника — тя е край на всяка мъка. Остави ме да се помоля.

Ден първи
ОКОЛО ДЕВЕТИЯ ЧАС

Когато Уилям води ерудиран разговор с билкаря Северин

 

Закрачихме обратно през централния кораб и излязохме през портала, откъдето бяхме влезли. Словата на Убертино продължаваха да бръмчат в главата ми.

— Ама че… чудак — осмелих се да кажа на Уилям.

— По отношение на много неща той е — или беше — голям човек. Именно затова е чудак. Само обикновените люде изглеждат нормални. Убертино можеше да стане еретик — като тия, дето е пращал на кладите, или пък кардинал от Светата римска църква. Той бе стигнал съвсем близо и до двете. Всеки път, когато разговарям с Убертино, имам чувството, че адът — това е раят, гледан от другата страна.

Не разбрах какво иска да каже и запитах:

— От коя страна?

— Да — рече Уилям, — въпросът е дали има такива страни, дали съществува нещо цяло. Не ми обръщай внимание. И престани да поглеждащ към портала — добави той, като ме потупа леко по врата, докато се обръщах, привлечен от скулптурите, които бях видял, влизайки. — За днес те доста те поизплашиха. Всички.

Докато извръщах глава към изхода, зърнах пред мен друг монах. Изглеждаше на годините на Уилям. Той се усмихна и ни поздрави учтиво. Каза, че бил Северин от Санкт Емеран, че бил монахът билкар, грижел се за баните, болницата и зеленчуковите градини и че се поставял на наше разположение, за да ни помогне да се запознаем с манастира.

Уилям му благодари; каза, че още като влизал, забелязал чудесната градина и доколкото му позволявал снегът, е могъл да се увери, че в нея са засадени не само варива и зеленчуци, но и целебни билки.

— Лете или напролет с разнообразните си растения, разкрасени от покрилите ги цветове, тази градина по-добре от всичко друго отдава възхвала на Твореца — отвърна Северин, сякаш да се извини. — Но дори и сега опитното око на билкаря вижда в сухите клони на растенията, които ще се раззеленят, и може да ти каже, че тази градина е по-богата от най-богатата книга за растения и билки, по-пъстроцветна и от най-прекрасните миниатюри, които биха могли да разкрасяват тази книга. Целебни билки растат и през зимата, други съм събрал и приготвил в съдовете в моята лаборатория. С корени от киселец се церят катари, със запарка от корени от ружа се правят лапи за лечение на кожни болести, лападът лекува екземи, със счукани и смлени корени от змийска трева се лекуват диарии и някои женски болести, пиперът улеснява храносмилането, маточината е добра за кашлица, имаме и чудесна тинтява, подпомагаща храносмилането, и сладък корен, и хвойна за настойка, и бъз, от чиято кора се прави отвара за черния дроб, и сапуниче, чиито корени, счукани в студена вода, лекуват катар, и валериан, чиито качества сигурно знаете.

— Имате различни растения, подходящи за различни климати. Как така?

— От една страна — благодарение милостта на Господа, който е поставил нашето плато в една планинска верига, чийто южен склон гледа към морето, откъдето веят топли ветрове, а на север гледа към по-високите планини, които пращат горските балсами. От друга страна, го дължа на умението, което придобих незаслужено по волята на моите учители. Някои растения могат да виреят и при неблагоприятен климат, стига да се поддържа както трябва почвата, да се подхранват и наглеждат.

— Имате ли растения, които стават само за ядене? — попитах аз.

— Мое гладно младо жребче, всички растения, които могат да се ядат, могат да бъдат използвани и за цяр, стига да се спазва нужната мярка. Само ако прекалиш, тогава причиняват болести. Ето например тиквата. Тя е студена, влажна, утолява жаждата, но ако я ядеш развалена, ще получиш стомашно разстройство и трябва да затегнеш червата си със смес от саламура и синап. А лукът? Няколко стоплени и влажни глави лук подпомагат съвкуплението — разбира се, за тия, дето не са дали нашия обет, — но ако ядеш повече, главата ти ще натежи и ще трябва да се лекуваш с мляко и оцет. Ето защо — Добави лукаво той — един млад монах не бива да прекалява с лука. Но ти препоръчвам да ядеш чесън. Стоплен и сух, той е добро средство против отровите. Но не прекалявай, той е причина за обезводняване на мозъка. Бобът подтиква уринирането и угоява, и едното, и другото е Много хубаво. Но бобът е причина за лоши сънища. Но не до такава степен, както ги причиняват някои други растения, защото има и растения, предизвикващи лоши видения.

— Кои са те? — попитах аз.

— Виж го ти този послушник, много иска да знае. Тия неща трябва да ги знае само билкарят, иначе всеки може да тръгне да продава видения, тоест да лъже с помощта на билките.

— Но в такъв случай е достатъчно малко коприва — обади се Уилям — или роибра, или олиерибус и човек е застрахован против виденията. Надявам се, че имате тези треви.

Северин погледна изпод вежди моя учител.

— Интересуваш ли се от билкарство?

— Малко — отвърна скромно Уилям. — Веднъж ми попадна „Theatrum Sanitatis“[51] от Убубхасим Балдах.

— Абул Асан ал Мухтар ибн Ботлан.

— Или Елукасим Елимитар, както предпочиташ. Питам се дали ще мога да намеря тук копие от тази книга.

— Да, и то от най-хубавите, с ценни илюстрации.

— Хвала Богу. А „De virtutibus herbarum“[52] от Платеарнус?

— И нея, и „De plantis“[53] от Аристотел, преведена от Алфред от Сарешел.

— Чувал съм, че тази книга не е от Аристотел — възрази Уилям, — така, както бе установено, че Аристотел не е автор и на „De causis“[54].

— Така или иначе, това е една чудесна книга — рече Северин; моят учител го подкрепи горещо, без да запита билкаря дали той има предвид „De plantis“ или „De causis“ — две книги, които не познавах, но за които разбрах от разговора, че трябва да са много ценни.

— Ще се радвам — заключи Северин, — ако си поприказваме по-задълбочено за билките.

— За мен ще бъде още по-голямо удоволствие — отвърна Уилям, — но няма ли да нарушим правилото за мълчанието, установено във вашия орден?

— Правилото — рече Северин — в течение на вековете се е приспособило към изискванията на различните братства. Правилото предвиждаше напътствията Божии, а не да учим; но ти знаеш приноса на нашия орден за изследванията на Божиите и човешките дела. Ще ти кажа и друго — правилото предвижда обща спалня, но понякога, както е при нас, монасите трябва да имат възможност да размишляват и нощем, затова всеки от тях живее в отделна килия. Правилникът е много строг по отношение на мълчанието; при нас не само монахът, занимаващ се с физически труд, но и монахът, който пише или чете, не бива да разговаря със своите събратя. Но манастирът е преди всичко братство от учени, та често пъти е от полза монасите да обменят натрупаните знания. Всеки разговор, отнасящ се до нашите проучвания, се смята за законен и ползотворен, стига да не се води в трапезарията или по време на църковните служби.

— Имал ли си възможност да разговаряш продължително с Аделмо от Отранто? — запита рязко Уилям.

Северин не се изненада.

— Виждам, че абатът вече ти е разказал — отвърна той. — Не. Не съм разговарял често с него. Той рисуваше миниатюри. Понякога съм го чувал да разговаря за своята работа с други монаси, с Венанций от Салвемек или Хорхе от Бургос. Пък и аз не си прекарвам времето в скриптория, а в моята лаборатория. — И посочи към сградата на болницата.

— Ясно — рече Уилям, — Значи ти не знаеш дали Аделмо е имал видения.

— Видения ли?

— Като тия, дето се причиняват от твоите билки например.

Северин се сепна.

— Казах ти, че пазя много грижливо опасните билки.

— Нямах предвид това — побърза да уточни Уилям. — Имах предвид видения изобщо.

— Не разбирам — повтори Северин.

— Мислех си, че един монах, който обикаля нощем из Зданието, където по думите на абата могат да се случат… ужасни неща на този, който влезе там, когато е забранено да се влиза… мислех си, че той може да е имал нечестиви видения, които да са го тласнали в пропастта.

— Казах ти, че не посещавам скриптория, освен когато ми е нужна някаква книга, но обикновено използвам моите книги за растенията, а тях държа в болницата. Казах ти, че Аделмо беше много близък с Хорхе, с Венанций и… разбира се, с Беренгарий.

Долових, че Северин за миг се поколеба. Забеляза го и моят учител.

— Беренгарий ли? Защо да се разбира?

— Беренгарий от Аруидел, помощник-библиотекарят. Те бяха връстници, заедно са били послушници, редно беше да има за какво да си приказват. Ето какво исках да кажа.

— Значи това си имал предвид — рече Уилям. Аз пък се изненадах, че той не настоя повече. Учителят ми веднага промени темата на разговора. — Май е време да влезем в Зданието. Искаш ли да ни водиш?

— С удоволствие — отвърна Северин с облекчение, което беше повече от очевидно. Накара ни да минем край градината и ни отведе при западната страна на Зданието.

— Срещу градината е порталът, който води към кухнята — поясни топ. — Но кухнята заема само западната половина от първия етаж, а във втората половина е разположена трапезарията. При южната врата — за да стигнеш до нея, трябва да минеш зад хоровата част на Църквата — има други два портала, които водят към кухнята и трапезарията. Но нека влезем оттук, защото след това от кухнята можем да минем направо в трапезарията.

Щом влязохме в голямата кухня, видях, че откъм вътрешната си страна Зданието ограждаше осмоъгълен двор; както разбрах по-късно, той приличаше на огромен кладенец и на всеки етаж се открояваха широки прозорци, подобни на тия от външната страна. Кухнята беше огромно помещение, изпълнено с дим, където множество ратаи бързаха да приготвят ястията за вечеря. Двамина приготовляваха на голяма маса някакво месиво от зеленчуци, ръж, просо и овес, като кълцаха репи, гулии и моркови. Край тях един готвач току-що бе сготвил няколко риби в смес от вино и вода и ги заливаше със сос от салвия, магданоз, чесън, пипер и сол.

Към западната кула се намираше огромна пещ за хляб, където проблясваха червеникави пламъци. А откъм южната кула — огромно огнище, където вряха казани и се въртяха шишове. През вратата, която водеше към гумното зад църквата, влизаха свинарите; те носеха закланите свине. Излязохме през тази врата и се озовахме на гумното в източния край на платото до зидовете, където се издигаха много постройки. Северин ми обясни, че в първата сграда са свинарниците, а след нея — оборите за конете, след това — за воловете, после кокошарниците, а след това — покритите кошари за овцете. При свинарника свинарите бъркаха в голяма делва кръвта на току-що закланите свине, за да не се съсири. Ако кръвта бъдела разбъркана веднага, благодарение на студа тя щяла да се запази през следващите дни и после щели да я използват за кървавици.

Върнахме се в Зданието и хвърлихме бегъл поглед на трапезарията, която прекосихме, за да се насочим към източната кула. Трапезарията завършваше с две кули; в северната се намираше огнище, а в другата — виеща се стълба, която водеше към скриптория, тоест към втория етаж. Оттук всеки ден монасите минаваха, за да отидат да работят, или пък използваха други две стълби — не толкова удобни, но добре отоплени, — които се виеха спираловидно зад огнището и пещта на кухнята.

Уилям запита дали ще намерим някого в скриптория, тъй като беше неделя. Северин се усмихна и отвърна, че за бенедиктинеца трудът е молитва. В неделя службите траели по-дълго, но въпреки това монасите, занимаващи сее книгите, прекарвали там по няколко часа; обикновено те си разменяли ползотворни наблюдения, съвети и размишления върху светите книги.

Ден първи
СЛЕД ДЕВЕТИЯ ЧАС

Посещение в скриптория, запознанство с мнозина книжовници, преписвани и миниатюристи, както и с един сляп старец, който очаква пришествието на Антихриста

 

Докато се изкачвахме, забелязах, че моят учител оглежда прозорците, които осветяваха стълбата, и тозчас ми стана ясно, че разположението на прозорците трудно би позволило някому да стигне до тях. Пък и прозорците на трапезарията (единствените прозорци на първия етаж, които гледаха към пропастта) изглеждаха труднодостъпни, тъй като под тях нямаше никакви мебели.

Като стигнахме горния край на стълбата, влязохме през източната кула в скриптория, където не можах да се сдържа и възкликнах от удивление. Вторият етаж не беше разделен на две като първия и се ширна пред мен с цялото си огромно пространство. Сводовете — извити и не много високи, по-ниски, отколкото в църква, но по-високи, отколкото в други манастирски зали, които съм посещавал), опрени на яки колони, ограждаха пространството, залято от ярка светлина; на всяка от големите стени имаше по три големи прозореца, докато пет по-малки прозореца се очертаваха на всяка от петте външни стени на всяка кула; светлина струеше и през осемте високи тесни прозореца, които гледаха към вътрешния осмоъгълен двор.

Благодарение на многото прозорци голямата зала въпреки зимния следобед бе заляна от равномерна и разсеяна светлина. Стъклата не бяха оцветени като в църквите, оловните спойки съединяваха късове безцветно стъкло, за да може да прониква колкото е възможно повече светлина, непроменена от намесата на човека, и да служи на една цел — да подпомага труда на тия, дето четат и пишат. Виждал съм и друг път и другаде много скриптории, но никъде в потоците физическа светлина, заливащи залата, не съм виждал да сияе толкова ослепително духовният принцип, въплътен в светлината — claritas, — източник на всяка красота и знание, неотменна съставка от съразмерните пропорции на залата. Защото три са нещата, от чието съчетание се ражда красотата: на първо място целостта или съвършенството — нали затова смятаме за грозни недовършените неща; подир това пропорциите или съзвучието, и най-сетне яснотата и светлината — нали наричаме красиви всички неща с ясни багри. И тъй като съзерцанието на красотата води до покой, и нашите стремления също се укротяват в покоя, в доброто или в красивото, бях обзет от голяма утеха и си рекох колко ли ще е приятно човек да работи на това място.

Така, както се разкри пред очите ми в този следобеден час, това място ми се стори като сияйна ковачница на знания. По-късно в „Санкт Гален“ видях скрипторий със същите пропорции, отделен от библиотеката (другаде монасите работеха там, където се съхраняваха книгите), но не беше подреден така, както тукашния. Монаси, изучаващи древни ръкописи, преписвани, миниатюристи и учени седяха — всеки на своето писалище, по едно под всеки прозорец. И тъй като прозорците бяха четиридесет (истинско съвършено число, получено от умножаването на четириъгълника по десет, сякаш десетте Божи заповеди се възвеличаваха от четирите основни добродетели[55]), тук можеха да работят едновременно четиридесет монаси, въпреки че в момента бяха едва трийсетина. Северин поясни, че монасите, които работят в скриптория, били освободени от службите в третия, шестия и деветия час, за да не прекъсват по светло; преставали да работят едва по залез, за вечерня.

Най-светлите места бяха отредени за тези, които изучаваха древни ръкописи, за най-опитните миниатюристи и за преписвачите. На всяко писалище имаше всичко необходимо за рисуване на миниатюри и за преписване — рогове за мастило, тънки пера, които някои монаси подостряха с тънки ножчета, пемза за изглаждане на пергамента, линии за нанасяне на редовете, по които щяха да пишат. До всеки преписван или на горния край на наклонената плоскост на всяко писалище имаше поставка, където лежеше книгата, която преписваха, а всяка страница беше покрита с изрезки, ограждащи реда, който биваше преписван в момента. Някои ползваха златни и разноцветни мастила, други само четяха книги и си вземаха бележки на личните си тетрадки или плочки.

Но не ми остана време да понаблюдавам тяхната работа, защото към нас се приближи библиотекарят, който, както вече знаех, се казваше Малахий от Хилдерсхайм. Опитваше се да придаде на лицето си сърдечно изражение, за да ни приветства, но аз не се сдържах и изтръпнах — изглеждаше много особен. Беше висок на ръст и въпреки че беше много слаб, крайниците му бяха дълги и грубовати. Вървеше с широка крачка, загърнат в черните одежди на ордена; в целия му вид имаше нещо, внушаващо смут. Идваше отвън, качулката му бе все още вдигната и засенчваше бледото му лице, като придаваше нещо мъчително на големите му тъжни очи. Сякаш по лицето му бяха останали следи от много страсти, овладени от волята, но които като че ли бяха оформили тези черти и бяха престанали да ги одухотворяват. В чертите на лицето му преобладаваха смиреност и строгост, а очите му бяха толкова проницателни, че един поглед бе достатъчен, за да прониже сърцето на тогова, който разговаряше с него, и да прочете и най-съкровените му помисли; затова човек трудно можеше да устои на този изпитателен поглед и се изкушаваше да избегне втора среща с него.

Библиотекарят ни представи на мнозина от монасите, които работеха. Малахий ни поясни кой с какво се занимава и аз се възхитих от дълбоката преданост към знанието и изучаването на словото Божие, проявявана от всички. Така се запознах с Венанций от Салвемек, преводач от гръцки и арабски, почитател на Аристотел, несъмнено най-мъдрия от всички люде; с Бенций от Упсала, млад скандинавски монах, който се занимаваше с риторика; с Беренгарий от Арундел, помощник-библиотекаря; с Аймаро от Алесандрия, който преписваше ръкописи, заети на библиотеката само за няколко месеца; запознах се и с група миниатюристи от разни страни — Патрис от Клонмакноа, Рабано от Толедо, Магнус от Йона, Валдо от Хернфърд.

Разбира се, списъкът би могъл да бъде продължен, и няма нищо по-прекрасно от списъка — средство за чудесни хипотипози[56]. Но аз трябва да се върна към темата на нашите дискусии, от която извлякохме голяма полза, за да доловим както смътната тревога, обзела монасите, така и недомлъвките, които тежаха над всички техни приказки.

Моят учител поведе разговор с Малахий, като хвалеше прекрасния скрипторий и това, което се вършеше тук, питаше го как върви работата, защото — поясни той съобразително — навсякъде чувал да се говори за тази библиотека и искал да разгледа много от книгите. Малахий каза същото, което чухме и от абата — че монахът се обръщал към библиотекаря за нужния ръкопис, а той, щом преценявал, че искането е правилно и благочестиво, отивал Да го вземе от шкафовете на горния етаж. Уилям попита как може да се запознае със заглавията на ръкописите, съхранявани в разположените горе шкафове; тогава Малахий му показа един обемист том със ситно изписани списъци, прикрепен към неговото писалище със златна верижка.

Уилям бръкна в расото на височина на гърдите, там, където то се отваряше, за да образува нещо като торбичка, и измъкна един предмет, който вече бях видял да държи в ръце или да слага на лицето си, докато пътувахме. Беше малка кобилица, направена така, че да се закрепи на носа на човек (и още по-здраво на неговия изпъкнал орлов нос) така, както конникът възсяда коня си или както птицата се залавя за клонче. От двете страни на кобилицата на височината на очите, бяха прикрепени два метални пръстена, обграждащи две бадемовидни стъклени късчета, дебели колкото дъното на чаша. Уилям ги слагаше на очите си и предпочиташе да чете през тях; твърдеше, че с тях виждал по-добре, отколкото с това, което го била дарила природата, и по-добре, отколкото позволявала напредналата му възраст, особено в часовете, когато дневната светлина намалявала. Не ги използваше, за да гледа надалеч — защото имаше орлов поглед, — а за да гледа отблизо. С тяхна помощ можеше да разчита ръкописи с най-ситни букви, които дори аз разчитах с мъка. Обясни ми, че когато човек преполови живота си, ако и да е имал винаги отлично зрение, окото се втвърдява и зеницата трудно се приспособява, затова мнозина учени, след като прехвърлели петдесетте, ставали съвсем безпомощни при четене и писане. А това е голяма беда за хора, които биха могли да дават най-доброто от своите знания и ум за още дълги години. Затова трябвало да благодарим на Бога, че някой е измислил и измайсторил този уред. Казваше ми това в подкрепа на мисълта на своя Роджър Бейкън, че една от целите на знанието е да продължи живота на човека.

Другите монаси изгледаха Уилям с голямо любопитство, но не се осмелиха да го разпитват. А аз забелязах, че този чудотворен уред още не бе проникнал в това място, отредено с такава ревност и гордост за четене и писане. И се почувствах горд, загдето придружавам човек, притежаващ нещо, с което да изуми други люде, прочули се в целия свят със своята мъдрост.

Като сложи този уред на очите си, Уилям се наведе над списъците от книгата. Погледнах и аз; и открихме заглавия на нечувани досега книги, както и на други много известни ръкописи, които бяха притежание на библиотеката.

— „De pentagono Salomonis“, „Ars loquendi et intelligenti in lingua hebraica“, „De rebus metallicis“ от Роджър от Хирфорд, „Algebra“ от Ал Хауаризми, „Puniche“ от Силий Италик, „Gesta francoram“, „De laudibus sanctae crucis“ от Рабано Maypo, „Flavii Claudii Giordani de aetate mundi et hominis reservatis singulis litteris per singulos libros ah А usque ad Z“[57] — изчете моят учител. — Прекрасни творби. Но по какъв ред са записани? — После цитира от някакъв текст, който не знаех, но който сигурно бе познат на Малахий: — Habeat Librarius et registrum omnium librorum ordinatum secundum facultates et auctores, reponeatque eos separatim et ordmate cum signaturis per scripturam applicatis[58]. Как можете да знаете мястото, където е поставена всяка книга?

Малахий му посочи анотациите встрани на всяко заглавие Прочетох: iii, IV gradus, V in prima graecorum; ii, V gradus, VII in tertia anglorum[59], и така нататък. Досетих се, че първото число означен мястото на ръкописа на рафта или градус, обозначен с второто число, а третото число обозначава шкафа; разбрах също, че другите пояснения уточняват стая или коридор в библиотеката, и се осмелих да поискам по-подробни пояснения за последните обозначения. Малахий ме изгледа строго.

— Може би не знаете или пък сте забравили, че единствен библиотекарят има достъп до библиотеката. Затова е достатъчно — така и трябва да бъде — само библиотекарят да умее да разчита тези знаци.

— Но как са подредени книгите в този списък? — попита Уилям. — Доколкото разбирам, не тематично. — Той не спомена за подреждане на авторите по азбучен ред, защото този начин започна да се прилага едва през последните години; тогава се използваше все още много рядко.

— Библиотеката е създадена в дълбока древност — поясни Малахий — и книгите са записани по реда на придобиването, на дарението, според времето, когато са попаднали сред нашите стени.

— Сигурно не е лесно да се намерят — забеляза Уилям.

— Достатъчно е библиотекарят да ги знае наизуст и да знае коя книга кога е постъпила. А що се отнася до останалите монаси, те могат да се доверяват на паметта му. — Каза го, сякаш говореше за друг човек, а не за себе си; разбрах, че той имаше предвид длъжността, която в момента заемаше и която преди него е била заемана от стотици други, отдавна измрели, които си бяха предавали знанията един другиму.

— Ясно — рече Уилям. — Значи, ако ми е нужно нещо, без да знам точно какво, за Соломоновия петоъгълник, вие можете да ми посочите, че ръкописът, чието заглавие току-що прочетох, съществува и че можете да го намерите на горния етаж.

— Ако наистина трябва да научите нещо за Соломоновия петоъгълник — рече Малахий. — Но преди да ви дам тази книга, бих предпочел да се посъветвам с абата.

— Разбрах — рече Уилям, — че съвсем неотдавна е загинал един от най-способните ви миниатюристи. Абатът ми говори много за неговото умение. Бих ли могъл да видя ръкописите, които той разкрасяваше?

— Аделмо от Отранто — рече Малахий, поглеждайки с недоверие Уилям — се занимаваше само с полетата на ръкописите, тъй като беше много млад. Имаше богато въображение, от вече известни неща умееше да измисля неизвестни, смайващи рисунки, като например да свърже човешко тяло с конски врат. Неговите ръкописи са хей там. Никой още не се е докоснал до писалището му.

Приближихме се до работното място на Аделмо; там се намираха все още листовете от един богато изрисуван псалтир. Бяха листове от най-фин пергамент, последният стоеше все още прикрепен към писалището. Той бе вече изтъркан с пемза и омекотен с гипс, после бе добре изгладен, а подир това с едва забележими точици, избодени по краищата с тънка игла, бяха отбелязани всички линии, които трябваше да следва ръката на художника. Първата половина беше вече изписана и монахът бе започнал да нахвърля по полетата различни фигури. Но другите листове бяха довършени и като ги огледахме, и аз, и Уилям не можахме да се сдържим и възкликнахме от възхищение. Това беше псалтир, по чиито полета се очертаваше свят, обърнат наопаки по отношение на този, към който са ни привикнали нашите възприятия. Сякаш като въведение към разказ, който по своята същност е разказ за истината, се водеше друг — дълбоко свързан с него посредством чудесни загадъчни алюзии — лъжовен разказ за едно обърнато с главата надолу мироздание, където кучетата бягат, подгонени от зайците, а елените гонят лъва. Малки глави, изрисувани като птичи крак, зверове с човешки ръце на гърба си, глави с буйни коси, от които стърчаха крака, шарени като зебри змейове, четириноги със змийски шии, увиващи се в безброй преплетени възли, маймуни с еленови рога, птицеобразни сирени с ципести криле на гърба, безръки люде, от чийто гръб се подаваха други човешки тела, образуващи нещо като гърбица, фигури с назъбена уста на корема, люде с конски глави и коне с човешки крака, риби с птичи криле и птици с риби опашки, двуглави еднотели или едноглави двутели чудовища, крави с петльови опашки и пеперудени криле, жени с люспести глави като гръб на риба, двуглави химери, сплетени с водни кончета с муцуни на гущери, кентаври, змейове, слонове мартихори, грифони, чиито опашки се превръщаха в стрелци с лъкове в бойни доспехи, дяволски твари с безкрайни шии, поредици от човекообразни животни и зооморфни джуджета се свързваха, понякога на същата страница, за да изобразят сцени от селския живот, където бяха представени толкова живо, та човек можеше да си помисли, че всички тия фигури са надъхани с живот, че са представени всички полски работи — орачи, плодоберачи, жътвари, предачки, сеячи, наред с лисици в рисове, въоръжени с балисти, които се катереха по ограден с кули град, отбраняван от маймуни. Тук някаква начална буква се извиваше като „L“ и от долната й част се раждаше дракон, там от някое главно „V“, с което започваше думата „verba“[60], се изнизваше змия, усукана на безброй спирали, а от нея излизаха други змии, подобни на филизи и корени.

До псалтира лежеше прекрасен молитвеник, явно довършен скоро, с такива малки размери, че човек можеше да го обхване в дланта си. Писмото беше съвсем ситно, а миниатюрите по полетата се забелязваха едва-едва от пръв поглед, та човек трябваше да ги гледа отблизо, за да ги види в цялото им изящество (и да се запита с какъв ли чудодеен прибор художникът ги бе изписвал, за да получи такова живо изображение на това малко пространство). Всички полета на ръкописа бяха осеяни с дребни фигурки, които бяха естествено продължение на крайните извивки на прекрасно изписаните букви: морски сирени, бягащи елени, химери, безръки човешки торсове, които се подаваха като червеи от самите стихчета. На едно място като продължение на трите „Свят, свят, свят“, повтарящи се на три отделни реда, се виждаха три животински фигури с човешки глави; две от тях се извиваха — едната надолу, другата нагоре, — за да се съединят в целувка, която без колебание бих нарекъл безсрамна, ако не бях убеден, че това изображение, поставено на това място, сигурно е оправдано от някакъв дълбок, макар и смътен духовен смисъл.

Прелиствах страниците ту с възхищение, ту ми идеше да се разсмея, защото тия фигури будеха смях, ако и да коментираха такива свети страници. Брат Уилям ги разглеждаше с усмивка и рече:

— Babewyn, така ги наричат на моите острови.

— Бабуени, както ги наричат в Галия — рече Малахий. — Защото Аделмо е изучил изкуството си във вашата страна, въпреки че след това е учил и във Франция. Бабуини, или африкански маймуни. Образи от един обърнат наопаки свят, където къщите се крепят на върха на шпил, а земята виси над небето.

Аз си припомних няколко стиха, които бях чул на езика на моя край, и не можах да се сдържа да не ги кажа:

Aller Wunder si geswigen,

das herde himel hat uberstigen,

das sult ir vur ein Wunder Wigen.

А Малахий продължи, цитирайки същия текст:

Erd ob un himel unter

das sult ir han besunder

Vur alier Wunder ein Wunder.[61]

— Браво, Адсон — продължи библиотекарят. — Тези образи наистина ни говорят за оня край, където можеш да отидеш, яхнал синя гъска, където соколи ловят риба в поток, мечки преследват ястреби в небето, раци летят с гълъбите и където има трима исполини, хванати в капан, хапани от петел.

Устните му просветнаха в смътна усмивка. Тогава другите монаси, които слушаха смирено разговора ни, се разсмяха от сърце, сякаш чакаха съгласието на библиотекаря. А той се навъси, докато те продължаваха да се смеят, хвалеха умението на Аделмо и си сочеха един другиму най-невероятните фигури. И докато всички се смееха, зад нас прокънтя тържествен строг глас:

— Не изричай празни или предизвикващи смях слова!

Обърнахме се. Гласът принадлежеше на прегърбен от тежестта на годините монах, побелял като сняг — нямам предвид само косата, но и лицето, и зениците му. Беше сляп. Гласът му звучеше все още величествено, тялото му беше яко, макар и огънато от тежестта на годините. Беше се втренчил в нас, сякаш ни виждаше; и по-късно ми направи впечатление, че той се движеше и говореше така, сякаш все още можеше да вижда. Но гласът му беше като глас на човек, притежаващ единствено дарбата да пророкува.

— Уважаваният мъж и по възраст, и по знание, когото виждате пред себе си — рече Малахий на Уилям, посочвайки му новодошлия, — е Хорхе от Бургос. Той е най-стар от всички, живеещи в манастира, с изключение на Алинардо от Гротаферата; това е човекът, на когото мнозина от монасите доверяват бремето на греховете си под тайната на изповедта. — После добави, обръщайки се към стареца: — А този, който стои пред вас, е монахът Уилям от Баскервил, наш гост.

— Надявам се, че това, което казах, не ви е разгневило — рече рязко старецът. — Чух хора, които се смееха на неща, заслужаващи насмешка, и им припомних един от принципите на нашето правило. Както казва псалмопевецът, щом монахът трябва да се въздържа от благочестиви разговори поради дадения обет да мълчи, с още по-голямо основание трябва да избягва неблагочестивите разговори. А както има неблагочестиви разговори, има и неблагочестиви образи. Именно те изопачават формата на сътворението и показват света обърнат наопаки, а не такъв, какъвто трябва да е, какъвто винаги е бил и ще бъде винаги през вековете, докато изтлее времето. Ала вие идвате от друг орден, където, чувал съм, гледат благосклонно и на най-неуместната проява на веселие. — Той намекваше за приказките сред бенедиктинците за своенравието на свети Франциск Асизки, а може би и за своенравията, приписвани на просещите монаси и на спиритуалите — най-свежите и всяващи смут кълнове на францисканския орден. Но брат Уилям се престори, че не е разбрал намека.

— Изображенията по полетата често будят усмивка, но с възпитателна цел — отвърна той. — Както при проповедите, за да поразим въображението на простолюдието, се налага да вмъкваме примери, при това често остроумни, така и целта, която преследват тези образи, трябва да оправдава приумиците. Нали за всяка добродетел, за всяко прегрешение има примери, извлечени от бестиариите, и животните олицетворяват човеците.

— Разбира се — рече подигравателно старецът, без да се усмихне.

— Всеки образ може да подтиква към добродетелен живот, стига съвършеното творение, обърнато с главата надолу, да стане за присмех. Така словото Божие се проявява чрез магарето, което дрънка на лира, чрез совата, която оре с щит, чрез воловете, които се впрягат сами в ралото, чрез реките, връщащи се срещу течението, чрез горящото море, чрез вълка, който става отшелник! Ловете зайци с волове, учете граматика от кукумявките, нека кучетата хапят бълхите, кьоравите да гледат немите, а немите да искат хляб, мравката да ражда теле, нека летят печените пилета, нека по покривите растат питки, папагалите да преподават риторика, кокошките да оплождат петлите, впрягайте колата пред воловете, сложете кучето да спи в постелята и нека всички тръгнат с главата надолу! Какво целят всички тия приумици? Един друг свят, обратен на света, предопределен от Бога, под претекст, че проповядват Божите напътствия!

— Но Ареопагитът[62] учи — възрази смирено Уилям, — че Бог може да бъде споменаван само чрез най-уродливите неща. А Хуго от Сен Виктор[63] ни напомняше, че колкото сходството става по-несходно, толкова повече истината ни бива разкрита под булото на ужасни и неприлични образи, толкова по-малко въображението намира покой в плътските наслади и е принудено да долавя тайните, които се крият под непристойността на образите.

— Този довод ми е познат! Признавам със срам, че това бе основният довод на нашия орден, когато клюнийските абати се бореха срещу цистерцианите. Но свети Бернар[64] беше прав: постепенно човекът, който изобразява чудовища и природни чудесии, за да разкрива Божите работи чрез образи и загадки, започва да харесва същността на чудовищните изображения, които създава, и се забавлява с тях и чрез тях и започва да вижда само чрез тях. Достатъчно е вие, дето сте още зрящи, да погледнете капителите във вашия манастирски двор. — И посочи с ръка към прозореца, към църквата. — Какво означават тези смешни чудовищни образи, тези уродливи форми, тези изпълнени с плът уроди? Тези гадни маймуни? Всички тия лъвове, кентаври, тия получовешки същества с уста на корема, еднокраки, с уши като платна? Тия петнисти тигри, тия биещи се воини, тия надуващи роговете ловци и тия едноглави многотели и многоглави еднотели? Четирикраки със змийска опашка, риби с глави на четириноги, тук някакъв звяр, който отпред прилича на кон, а отзад — на пръч, там кон с рога и така нататък; за монасите стана по-приятно да разчитат мрамора вместо ръкописите и да се възхищават от сътвореното от човека, вместо да размишляват за Божия закон. Засрамете се заради похотливостта на вашите погледи и заради вашите усмивки!

Старецът млъкна, като се задъхваше. Аз се възхитих от свежата му памет, която — въпреки че може би бе отдавна ослепял съживяваше у него образите, за чиято непристойност ни говореше. Рекох си, че щом все още бе в състояние да ги описва толкова страстно, навремето, когато ги е разглеждал, сигурно са го тласкали в голямо изкушение. Често ми се е случвало да откривам най-изкушаващи описания за греховността именно в страниците, писани от люде с неподкупни добродетели, осъждащи нейния р и последици. А това показва, че тия люде са подтиквани от такъв плам да удостоверят истината, че от любов към Бога не се разколебават да опишат злото с всички изкушения, с които то се прикрива, та хората да знаят по-добре с какви средства ги примамва нечестивият. И наистина словата на Хорхе събудиха у мен голямо желание да видя тигрите и маймуните във вътрешния двор, които все още не бях разгледал. Но Хорхе прекъсна моите мисли, защото продължи да говори, но сега по-спокойно.

— Господ бог наш не се е нуждаел от подобни глупости, за да ни сочи правилния път. В неговите притчи няма нищо, което да ни подтиква към смях или боязън. А Аделмо, когото сега оплаквате, понеже е мъртъв, изпитваше такава наслада от чудовищата, които рисуваше, че се беше откъснал от основното, на което тези образи трябваше да бъдат материален израз. И той измина всички, казвам всички — тук неговият глас прокънтя тържествено и заплашително пътеки на чудовищността. А Бог умее да наказва.

Настана гробна тишина. Венанций от Салвемек се осмели да я наруши.

— Достопочтени Хорхе — рече той, — вашата добродетелност ви кара да сте несправедлив. Два дни преди Аделмо да умре, вие бяхте свидетел на научна дискусия, която се състоя тук, в скриптория. Аделмо държеше неговото изкуство, въпреки че изобразява чудати и невероятни същества, да бъде разбирано като изкуство, прославящо Бога, средство за опознаване на небесните дела. Преди малко брат Уилям цитираше Ареопагита относно познанието чрез уродливостта. А същия ден Аделмо цитира друг голям авторитет — учителя Аквински, заявявайки, че е по-подходящо Божите работи да бъдат изобразени чрез уродливи образи, отколкото чрез благородни образи. Първо, защото така човешката душа се предпазва по-добре от грешка; защото е ясно, че някои свойства не могат да бъдат приписвани на небесните твари; ако тези свойства бъдат изобразени чрез благородни образи, това ще събуди съмнения. На второ място, защото този начин на изобразяване е по-подходящ за познанието за Бога, което имаме на земята: нали той се проявява пред нас повече чрез това, което не е, отколкото чрез това, което е; затова образите на тези неща, които се отдалечават най-много от Бога, ни карат да имаме — точна представа за него, защото по този начин знаем, че той стои над това, което казваме и мислим. И трето — защото по този начин Божиите дела стават по-недостъпни за недостойните люде, кратко, тогава ставаше дума да разберем как истината може да бъде разкрита посредством смайващи, остроумни и загадъчни образи. А аз му припомних, че в творбите на великия Аристотел съм намерил много ясни мисли по този въпрос…

— Не си спомням — прекъсна го рязко Хорхе. — Много съм стар. Не помня. Може би бях прекалено строг. А сега е късно, трябва да вървя.

— Чудно е, дето сте забравили — настоя Венанций. — Това беше прекрасна научна дискусия, в която взеха участие и Бенций, и Беренгарий. Въпросът беше да разберем дали метафорите, игрословиците и загадките, които на пръв поглед поетите създават за удоволствие, не ни карат да гледаме на нещата по нов, необичаен начин, а аз твърдях, че и това е добродетел, която е нужно да притежава един мъдрец… Присъстваше и Малахий.

— Щом достопочтеният Хорхе не си спомня, уважавай възрастта му и изморената му памет… която е запазила своята свежест — обади се един от монасите, които слушаха спора.

Тия думи бяха произнесени с вълнение, поне отначало, защото този, който се обади, като забеляза, че приканвайки за уважене към стареца, всъщност подчертаваше една негова слабост, бе смекчил тона на словата си, които накрая прозвучаха почти като прошепнато извинение. Беше се обадил помощник-библиотекарят Беренгарий от Арундел. Беше младеж с бледо лице и докато го наблюдавах, си спомних как Убертино беше охарактеризирал Аделмо: очите му приличаха на очи на сладострастна жена. Смутен от това, че всички го гледаха, той бе сплел пръсти като човек, който иска да потисне голямо напрежение.

Венанций реагира по много особен начин: изгледа Беренгарий така, че тоя наведе очи.

— Добре, братко — рече той, — ако паметта е дар Божи, то и способността да се забравя не е грях и трябва да бъде зачитана. Аз я зачитам във възрастния събрат, на когото говорех. Но очаквах, че ти ще си спомниш по-ярко това, което стана, когато бяхме тук заедно с един твой скъп приятел…

Не мога да кажа дали Венанций натърти на думата „скъп“. Но факт е, че сред присъстващите настана голямо смущение. Всички започнаха да гледат настрани, никой не поглеждаше Беренгарий, който бе пламнал като божур. Малахий се намеси веднага и каза властно:

— Елате, брате Уилям. Ще ви покажа други интересни книги.

Групата се разпръсна. Забелязах как Беренгарий хвърли гневен поглед към Венанций, който му отвърна със същото, като някакво нямо предизвикателство. А аз, като видях, че старият Хорхе си тръгва, подтикнат от смирена почит, се наведох да му целуна ръка. Старецът ми позволи да я целуна, после сложи ръка на главата ми и ме попита кой съм. Когато му казах името си, лицето му просветна.

— Ти носиш велико, прекрасно име — рече той. — Знаеш ли кой е бил Адсон от Монтие ан Дер? — попита ме той. Аз си признах, че не знам.

Затова Хорхе добави: — Той е автор на една голяма и страшна книга, „Libellus de Antichristo“[65], в която прозря неща, които предстои да станат, но не се вслушаха достатъчно в словата му.

— Книгата е била написана, преди да изтече хилядолетието — обади се Уилям, — и ония неща не се сбъднаха.

— За този, който няма очи да гледа — рече слепецът. — Пътищата на Антихриста са бавни и лъкатушещи. Той идва, когато ние не го очакваме, и то не защото пресмятанията на апостола са погрешни, а защото не притежаваме неговите способности. — После викна колкото му глас държи, обърнат към залата, и гласът му проехтя под сводовете на скриптория: — Той идва! Не пропилявайте последните дни, като се смеете на разни чудовища с петниста козина и усукана опашка! Не пропилявайте последните седем дни!

Ден първи
ВЕЧЕРНЯ

Когато посещават останалата част от манастира, Уилям стига до някои изводи за смъртта на Аделмо, разговаря с монаха стъклар за лещи за четене и за привиденията на тия, които прекаляват с четенето

 

В този миг камбаните забиха за вечерня и монасите се наканиха да напуснат своите писалища. Малахий ни даде да разберем, че и ние ще трябва да си вървим. Той щял да остане с помощника си Беренгарий, за да подреди и (както се изрази) да приготви библиотеката за през нощта. Уилям го запита дали ще заключи вратите.

— Няма врати, които да препречват достъпа до скриптория откъм кухнята и трапезарията, както и до библиотеката откъм скриптория. Забраната на абата трябва да е по-властна от всякакви врати. Монасите могат да ползват кухнята и трапезарията само до повечерие. След това, за да се попречи на чужди люде и животни, за които забраната не е валидна, да влязат в Зданието, лично аз затварям долните порти, които водят до кухнята и трапезарията; от този момент Зданието бива изолирано.

Слязохме. Докато монасите се запътиха към хора, моят учител реши, че Господ ще ни прости, ако не присъстваме на църковната служба (а през следващите дни се наложи Господ да ни прощава много неща), и ми предложи да се поразходим из платото, за да се запознаем с разположението на манастира.

Излязохме през кухнята и прекосихме гробището: имаше по-нови надгробни камъни, и други, по които времето беше оставило своите следи, напомнящи за монаси, живели през миналите векове. Гробовете бяха безименни, над тях стърчаха каменни кръстове.

Захладня. Духаше студен вятър, небето потъмняваше. Зад градините блестяха последните лъчи на залязващото слънце, а на изток, накъдето тръгнахме, вървейки край хора на църквата и стигайки до задната част на платото, вече се здрачаваше. Тук, почти опрени до зида, там, където той се свързваше с източната кула на Зданието, се намираха свинарниците; свинарите тъкмо покриваха делвата с кръвта от свинете. Забелязахме, че зад свинарниците зидът се снишаваше, така че човек можеше да се надвеси. Отвъд зида склонът, който се спускаше стремглаво надолу, беше покрит с пръст, която снегът не успяваше да покрие изцяло. Разбрах, че това е торището; торът се изхвърляше оттук и стигаше чак до подножието на склона, откъдето се отделяше пътеката, по която беше побягнал Брунело. Казвам тор, защото ставаше дума за някакво вонящо месиво, чиято смрад стигаше чак до зида, над който се бях надвесил; очевидно селяните идваха да загребват откъм долната страна, за да торят нивите си. Но изпражненията на хората и животните се смесваха с други отпадъци, с целия поток от мъртви вещества, които манастирът изхвърляше от тялото си, за да остане чист и непорочен във връзката си с върха на планината и небето.

В съседните обори конярите отвеждаха животните към яслите. Изминахме целия път, край който откъм зида се издигаха различните обори, а вляво, до хора, се намираше спалното помещение на монасите и малко по-нататък — отходните места. Там, където източният зид завиваше на юг, в самия ъгъл, беше ковачницата. Ковачите оставяха своите сечива и гасяха духалата, за да отидат на службата. Подтикван от любопитство, Уилям се запъти към едно кътче в ковачницата, почти отделно от нея, където някакъв монах прибираше своите сечива. На масата му видях прекрасна сбирка от малки разноцветни стъкла, докато на стената бяха изправени по-големи стъкла. Пред него стоеше недовършена мощехранителница; личеше само сребърният й скелет, който той очевидно покриваше със стъкла и други камъни, превърнати с помощта на сечивата до големината на скъпоценни камъни.

Така се запознахме с Никола от Моримондо, майстора стъклар на манастира. Той ни поясни, че в задната част на ковачницата духали и стъкла, докато в предната част, където работеха ковачите, стъклата се свързвали с оловни връзки, за да се направят големи витражи. Но, добави той, големите витражи, която разкрасяваха църквата и Зданието, били изработени най-малко отпреди два века. Сега се занимавали само с по-дребни работи или с поправката на това, което се разваляло с времето.

— И то с голяма мъка — добави той, — защото не успяваме да докараме боите, както са били едно време, особено синия цвят, който можете да видите в хора; той е толкова чист, че когато слънцето е високо, в кораба на църквата струи райска светлина. Стъклата в западната част на кораба, подменени наскоро, не са от същото качество и това може да се забележи през летните дни. Няма смисъл — добави той, — ние не притежаваме знанията на древните люде, времето на исполините е отминало!

— Джуджета сме — съгласи се Уилям, — но джуджета, изправени на раменете на тези исполини, и макар и дребнички, понякога успяваме да видим по-далеч от тях, отвъд хоризонта.

— Кажи ми какво умеем да правим по-добре от тях! — възкликна Никола. — Ако слезем в криптата на църквата, където се съхранява съкровището на манастира, ще видиш толкова изящно изработени мощехранителници, че това малко чудовище, което работя сега с толкова мъка — и посочи творбата си на масата, — ще ти се стори тяхно бледо копие!

— Не е писано, че майсторите стъклари трябва да продължават да правят прозорци, а златарите — мощехранителници, щом майсторите в миналото са умеели да направят такива изящни неща, на които е съдено да пребъдат във вековете. Иначе земята ще се напълни с мощехранителници, и то във време, когато има толкова малко светии, чиито мощи заслужават да бъдат запазени — подметна Уилям. — Нито пък трябва да се спояват прозорци до безкрайност. Но в редица страни видях нови неща, направени от стъкло, които ни карат да мислим за един утрешен свят, в който стъклото не ще бъде поставено в служба единствено на църквите, а ще подпомага и слабостта на човека. Искам да ти покажа нещо, създадено в наши дни, нещо, от което имам честта да притежавам един извънредно полезен екземпляр. — Пъхна ръце в расото и измъкна очилата си, които смаяха нашия събеседник.

Никола пое с голям интерес очилата, които му подаде Уилям.

— Стъклени очи с капсула! — възкликна той. — За тях ми разказваше един монах на име Джордано[66], с когото се запознах в Пиза! Разправяше, че били изнамерени преди по-малко от двайсет години. Но аз разговарях с него преди повече от двайсет години.

— Мисля, че са били изнамерени много преди това — рече Уилям, — но се правят трудно, нужни са опитни майстори стъклари. Отнемат много време и много труд. Преди десет години чифт от тези стъкла за четене се е продавал в Болоня по шест солди. А тези ми ги подари преди десет години един голям майстор — Салвино Армати; през цялото това време ги пазя най-грижливо, сякаш са — а и вече са станали — част от моето тяло.

— Надявам се, че ще ми позволиш да ги разгледам тези дни, бих искал да направя нещо такова — рече с вълнение Никола.

— Разбира се — съгласи се Уилям, — но имай предвид, че дебелината на стъклото трябва да се изменя в зависимост от окото, към което трябва да се приспособи, и трябва да направиш много такива лещи, Да ги изпробваш на пациента, докато се уточни нужната дебелина.

— Възхитително! — продължи Никола. — А мнозина ще заговорят за магия, за нечестиво дело…

— За тия неща наистина може да се говори като за магия — съгласи се Уилям. — Но има две форми на магията. Има магия, която е дело на нечестивия и цели да подяде човека чрез деяния, за които не е уместно да говорим. Но има и друга магия, която е Божие дело; в нея Божието учение се проявява чрез науката на човека, която служи за преобразяване на природата, а една от целите й е да удължи живота на човека. Това е свята магия, на която трябва да се отдават все повече учените, и то не само за да откриват нови неща, а и за да разгадаят отново много тайни на природата, които Божията мъдрост е разкрила на евреите, на гърците, на други древни народи, а днес дори и на неверниците. (Да знаеш само какви чудеса из областта на оптиката и науката за виждане има в книгите на неверниците!) Та християнската наука трябва да си възвърне владението на всички тия знания, да ги отнеме от езичниците и неверниците като от хора, незаслужаващи да ги притежават.

— Но защо хората, които владеят тези знания, не ги предадат на цялото паство Божие?

— Защото не цялото паство Божие е готово да поеме толкова тайни; често се е случвало носителите на тези знания да бъдат смятани за магьосници, свързани с дявола, и са заплащали с живота си желанието да направят другите съпричастни на съкровищницата от притежаваните от тях знания. Самият аз, на процесите срещу хора, заподозрени, че общуват с дявола, трябваше да внимавам да не използвам тези лещи и да прибягвам до помощта на усърдни секретари, които да ми четат нужните ръкописи; иначе в тоя момент, когато присъствието на дявола се чувстваше от всички, и всички, така да се каже, долавяха вонята на сяра, щяха да гледат на мен като на приятел на инквизираните. Пък и великият Роджър Бейкън предупреждаваше, че невинаги тайните на науката трябва да стават всеобщо достояние, защото някои биха могли да ги използват с лоши намерения. Често пъти се налага ученият да представя за магьоснически книги, които не са магьоснически, а чисто научни, за да ги пази от очи, които не трябва да ги видят.

— Значи ти смяташ, че простолюдието може да използва тези тайни за лоши цели — рече Никола.

— Що се отнася до простолюдието, боя се, че мнозина могат да се изплашат, като помислят тези тайни за ония деяния на нечестивия, за които толкова често чуват да се говори от проповедниците. Слушай, случвало ми се е да се запозная с много опитни лекари, които бяха получили церове, способни да излекуват веднага определена болест. Но те даваха своя мехлем или настойка на простите хорица, като съпровождаха действието си със свети слова и напевни изрази, напомнящи молитви. И не защото тези молитви притежаваха целебна сила, а за да могат простите хорица, вярвайки, че изцерението ще дойде благодарение на молитвите, да погълнат настойката или да се намажат с мехлема и да оздравеят, без да обръщат голямо внимание на целебната им сила. Правеха това и с още една цел — за да може душата, възбудена от вярата в свещените формули, да се приготви по-добре за действието на цера върху тялото. Но често съкровищницата на науката трябва да се пази не от простолюдието, а от други учени. Днес се правят изумителни машини, за които някой ден ще ти разкажа, с които наистина може да се направлява развитието на природата. Но тежко ни, ако те попаднат в ръцете на люде, които да ги използват, за да разширят земната си власт и задоволят жаждата си за владичество. Казаха ми, че в Китай някакъв учен бил получил прах, който в допир с огъня можел да предизвика силен гръм и голям пламък, като разруши всичко на много разтези наоколо. Чудесно средство, ако бъде използвано, за да се отклони течението на реките или да се разбиват камъни там, където трябва да се разорават и почистват целини. Но ако някой го използва, за да нанесе вреда на своите врагове?

— Може би ще бъде добре, ако става дума за врагове на християнството — рече предано Никола.

— Може би — съгласи се Уилям. — Но кой е днес враг на християнството? Император Лудвиг или папа Йоан?

— Боже господи! — възкликна изплашено Никола. — Не бих могъл да реша сам такъв мъчителен въпрос!

— Виждаш ли? — каза Уилям. — Понякога има смисъл някои тайни все още да се забулват с неясни приказки. Тайните на природата не се пренасят в кози или овчи кожи. В книгата за тайните Аристотел твърди, че ако се оповестяват прекалено много тайни на природата и изкуството, се нарушава една небесна забрана и от това нарушаване могат да последват много злини. Това не значи, че тайните трябва да останат неразкрити, но учените трябва да мислят кога и как да го сторят.

— Поради това — рече Никола — в места като нашия манастир не всички книги трябва да бъдат достъпни за всички.

— Това е друго нещо — каза Уилям. — Човек може да съгреши поради прекалена бъбривост или поради прекалено мълчание. Не исках да кажа, че трябва да крием изворите на науката. Според мен това е голяма злина. Исках да кажа, че като се занимава с тайни, които могат да породят както добро, така и зло, ученият има правото и дълга да си служи с неясен език, достъпен единствено за равните нему. Пътят на науката е труден, трудно е да се разграничава доброто от злото. И често пъти учените, наши съвременници, са само Джуджета, изправили се на раменете на други джуджета.

Личеше, че приятният разговор с моя учител е предразположил Никола към доверчивост. Затова той намигна на Уилям (сякаш искаше да намекне: ние двамата се разбираме, защото говорим за едно и също) и подхвърли:

— Но там — и посочи към Зданието — тайните на науката са добре защитени от разни магии…

— Така ли? — рече с подчертано безразличие Уилям. — Сигурно става дума за затворени врати, за строги забрани, за заплахи.

— Не, не, за по-страшни работи…

— Какви например?

— Не знам точно какви, занимавам се със стъкла, а не с книги, но в манастира се носят разни… чудновати слухове…

— Какви?

— Много особени. Например, че през нощта някакъв монах понечил да влезе в библиотеката, за да търси нещо, което Малахий не искал да му даде, и видял змии, безглави хора, мъже с по две глави. За малко да полудее, докато излезе от лабиринта…

— Защо говориш за магия, а не за поява на нечестивия?

— Защото, макар и да съм прост майстор стъклар, не съм толкова глупав. Дяволът (Бог да ни е на помощ!) не изкушава монасите със змии или двуглави мъже. Ако рече да го направи, ще го стори със сладострастни видения, както е постъпвал с отците в пустинята. Пък и щом да се докосваш до някои книги, е равносилно да вършиш грях, защо дяволът ще се стреми да попречи на един монах да съгреши?

— Мисля, че тази ентимема не е лоша — съгласи се моят учител.

— А когато поправях прозорците в болницата, прелистих с интерес някои от книгите на Северин. Имаше някаква книга за тайните, написана, доколкото си спомням, от Алберт Велики[67]; вниманието ми бе привлечено от някои чудновати миниатюри, прочетох няколко страници, където се описваше начинът, по който можеш да намажеш фитила на светилник, та димът от него да предизвика различни видения. Сигурно си забелязал — не, ти още не си забелязал, тъй като още не си нощувал в манастира, — че щом падне мрак, горният етаж на Зданието започва да свети. На определени места през прозорците прозира слаба светлина. Мнозина са се питали какво е това, някои говореха за блуждаещи огньове, други твърдяха, че били душите на починалите библиотекари, които идвали да посещават своите владения. Тук мнозина вярват в това. Нали знаеш, ако вземеш тлъстина от ухото на куче и намажеш фитила на светилник, който вдъхне дима, ще повярва, че има кучешка глава и че ако някой стои край него, ще види как той е с кучешка глава. А има друг мехлем, под чието въздействие тези, които обикалят около светилника, си мислят, че са големи колкото слонове. А с очите на прилеп и на две риби, чиито имена не помня, и жлъчката на вълк можеш да направиш мехлем, с който, ако намажеш фитила, ще видиш същите животни, от които си взел съставките за мехлема. С опашка от гущер всичко наоколо ще залъщи като от сребро, с мас от черна змия и парче погребален покров стаята ще се изпълни със змии. Знам си аз. В библиотеката се навърта някакъв голям хитрец…

— Ами ако тези магии ги вършат душите на умрелите библиотекари, а?

Никола се замисли — беше неспокоен.

— Не бях мислил за това. Може би. Бог да ни е на помощ. Късно е, вечернята е започнала. Сбогом. — И се запъти към църквата.

Продължихме край южния зид — вдясно беше странноприемницата за поклонниците и заседателната зала с градината, вляво — пресите за маслини, воденицата, хамбарите, зимниците, домът на послушниците. И всички бързаха към църквата.

— Какво мислите за това, дето каза Никола? — запитах аз.

— Не знам. В библиотеката става нещо, но не мисля, че това са душите на починалите библиотекари…

— Защо?

— Защото според мен са били толкова добродетелни, че сега си стоят в царството небесно и съзерцават лицето Божие, стига този отговор да те задоволява. А колкото до светилниците — ако има, ще видим. Колкото до мазилата, за които ни говореше стъкларят, има много по-лесни начини за предизвикване на видения; Северин си знае работата, навярно си го забелязал днес. Едно е сигурно — в манастира не искат никой да посещава нощем библиотеката, но мнозина или са се опитвали, или се опитват да влязат.

— А какво общо има с това нашето престъпление?

— Престъпление ли? Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че Аделмо се е самоубил.

— Защо?

— Помниш ли как тази сутрин забелязах торището? Докато се изкачвахме по склона под източната кула, забелязах следи от свличане или по-точно част от почвата, горе-долу там, където се струпва торът, се беше свлякла чак под кулата. Затова сега, когато погледнахме отгоре, видяхме, че не цялото торище е покрито с много сняг или по-точно, че е едва покрито от последния вчерашен сняг, но не и от снега, паднал по-рано. Що се отнася до трупа на Аделмо, абатът ни каза, че бил разкъсан от скалите, а под източната кула, там, където зидът пада отвесно, има пинии. Скалите са там, където зидът свършва и образува нещо като праг, а след това започва торището.

— Тогава?

— Я си помисли, дали не е по… как да кажа, по-лесно за нас да си представим, че Аделмо по причини, които тепърва трябва да се изясняват, се е хвърлил доброволно от стената, паднал е на скалите и оттам — мъртъв или ранен, е паднал в торището. После поради бурята, връхлетяла тогава, почвата се е свлякла заедно с част от тора и трупа на този нещастник под източната кула.

— Защо казвате, че това ще е по-лесно решение за нашия ум?

— Скъпи Адсон, не е нужно да се дават повече пояснения и причини, без да е наложително. Ако Аделмо бе паднал от източната кула, то той е трябвало да влезе в библиотеката, някой да го удари, та да не се съпротивлява. После този човек да се качи, нарамил трупа, до прозореца, да го отвори и после да хвърли този нещастник. При моето предположение са достатъчни Аделмо, неговото желание и едно свличане на почвата. Всичко се обяснява, като се използват по-малко причини.

— Но защо се е самоубил?

— А защо да го убиват? Нужно е да открием причините. А причини несъмнено има. В Зданието се сблъскваме с недомлъвки, всички премълчават нещо. Но вече чухме някои, макар и смътни намеци за някакви особени отношения между Аделмо и Беренгарий. Значи ще наблюдаваме помощник-библиотекаря.

Докато разговаряхме, вечерната служба свърши. Слугите се връщаха към помещенията си, преди да отидат да вечерят, монасите тръгнаха към трапезарията. Небето беше потъмняло, започваше да вали сняг. Ситен сняг от дребни пухкави снежинки, който според мен щеше да вали доста време през нощта, защото на следната утрин, както ще отбележа по-нататък, цялото плато щеше да лежи под белоснежно покривало.

Бях гладен и приех с радост предложението да отидем в трапезарията.

Ден първи
ПОВЕЧЕРИЕ

Когато Ушям и Адсон се радват на сърдечното гостоприемство на абата и разговарят с мрачния Хорхе

 

Големи факли осветяваха трапезарията. Монасите бяха насядали на дълга редица от маси, а перпендикулярно на тях, на голяма платформа, беше поставена масата на абата. На отсрещната страна имаше амвон, където бе заел място монахът, който трябваше да чете по време на вечерята. Абатът ни чакаше край едно шадраванче и държеше бяла кърпа, за да избършем ръцете си, след като ги измием, съгласно прастарите съвети на свети Пахомий[68]. Абатът покани Уилям на своята маса, а на мен каза, че макар и да съм бенедиктински послушник, тъй като бях още нов гост, тази вечер ще се радвам на същата привилегия. През следващите дни, рече ми той бащински, съм можел да седна на някоя от масите на монасите; ако моят учител ми възложел някаква работа, бих могъл да се отбивам преди или след храна в кухнята, където готвачите щели да се погрижат за мен.

Сега монасите се бяха изправили край масите, стояха неподвижни, със спуснати над лицата качулки, с ръце, пъхнати под скапулария. Абатът се доближи до своята маса и изрече „Benedicite!“[69] Певецът от амвона запя „Edent pauperes…“[70]. Абатът благослови трапезата и всички седнаха.

Правилата на основателя на нашия орден постановяват храната да бъде твърде скромна, но дават свобода на абата да решава колко да бъде храната, нужна за монасите. Пък и в нашите манастири вече се гледа по-благосклонно на гастрономическите удоволствия. Нямам предвид манастирите, превърнали се за съжаление в свърталища на лакомници; ала и в тези, където господстват принципите на покаянието и добродетелността, монасите — почти винаги заети с тежък умствен труд — получават здрава и питателна, макар и не изтънчена храна. От друга страна, масата на абата винаги се ползва с особени привилегии, тъй като там често сядат й гости, заслужаващи особена почит, а манастирите се гордеят с това, което се отглежда в техните земи и обори, както и с умението на своите готвачи.

Както е прието, монасите се хранеха мълчаливо, като общуваха помежду си с общоприетата азбука на пръстите. Най-напред поднесоха храна на послушниците и на по-младите монаси веднага след като предназначените за всички ястия биваха поднесени първом на масата на абата.

На масата на абата редом с нас седнаха Малахий, ключарят и двамината най-възрастни монаси — Хорхе от Бургос, слепият старец, с когото се запознах в скриптория, и престарелият Алинардо от Гротаферата; той беше почти столетник, накуцваше, изглеждаше нездрав и както ми се стори, съвсем отпаднал. За него абатът ни каза, че бил постъпил в манастира още като послушник, бил прекарал тук целия си живот и си спомнял за разни случки, станали в продължение на повече от осемдесет години. Абатът ни разказа всичко шепнешком още в самото начало, защото по-нататък ние спазвахме мълчанието, прието в нашия орден, и мълчейки, слушахме четеца. Но както вече споменах, на масата на абата си позволяваха по-голяма свобода; така можахме да похвалим някои от поднесените ни ястия, докато абатът подчертаваше достойнствата на своя зехтин и на виното. Дори по едно време, като ни наливаше чашите, ни припомни ония откъси от правилата на ордена, с които светецът основател отбелязва, че не прилича на монасите да пият вино, но тъй като в наши дни те не могат да бъдат убедени да не пият, нека поне не пият до насита, защото, както отбелязва Еклисиастът[71], виното подбужда дори мъдреците към вероотстъпничество. Бенедикт, казвайки „в наши дни“, е имал предвид неговото вече далеч отминало време; а можем да си представим какво беше по времето, когато вечеряхме в манастира, след като нравите се бяха разпуснали толкова много (имам предвид моето време, сега, когато пиша, само че тук, в Мелк, ние предпочитаме бирата!); с една дума, пихме, без да прекаляваме, но пък с удоволствие.

Ядохме изпечено на шиш месо от току-що закланите свине; забелязах, че при приготовлението на други ястия не използваха животинска мас или слънчогледово олио, а много хубав зехтин от маслиновите насаждения на манастира, разположени в полите на планината откъм морето. Абатът ни покани да хапнем от пилето, което видях да готвят в кухнята и което беше предназначено за неговата маса. Забелязах и нещо, което се срещаше твърде рядко — абатът ползваше и метална вилица, чиито очертания ми напомняха рамките на очилата на моя учител; тъй като беше от благородно коляно, нашият домакин не искаше да си цапа ръцете с яденето; той дори ни предложи своята вилица, за да си вземем месо от големия поднос и да го сложим в нашите паници. Аз отклоних поканата, но Уилям се съгласи с най-голямо удоволствие и си послужи много ловко с този уред, ползван от благородниците; може би постъпи така, за да не си помисли абатът, че францисканците са люде невъзпитани и от долен произход.

Тъй като бях изпаднал във възторг от тия чудесни ястия (нали по време на нашето пътешествие се бяхме хранили както дойде), аз бях престанал да следя четенето, което продължаваше. Затова ми напомни Хорхе, който по едно време изръмжа одобрително, та се сепнах и разбрах, че четецът бе стигнал до мястото, където се четеше една глава от правилата. След като бях чул думите на Хорхе в следобедните часове, разбрах защо той изрази сега своето задоволство. Четецът говореше: „Нека следваме примера на пророка, който казва: реших да бдя над пътя си, за да не греша с моя език, сложих си превръзка на устата, онемях, унижавайки се, въздържах се да говоря и за почтени неща. И ако в този откъс пророкът ни учи, че понякога от любов към мълчанието трябва да се въздържаме дори от позволени приказки, колко повече трябва да се въздържаме от непозволените приказки, за да избегнем мъката на подобен грях!“ И продължи: „Но ние осъждаме на вечен затвор грубиянските и непристойни дела и приказки, както и шутовщината, където и да се проявяват те, и не позволяваме ученикът да си отваря устата за подобни приказки.“

— И нека това важи и за маргиналните, за които стана дума днес — прошепна Хорхе, като не можа да се въздържи. — Йоан Златоуст[72] е казал, че Христос никога не се е смял.

— Но нищо от човешката му същност не му е забранявала да го прави — забеляза Уилям, — защото смехът, както ни учат теолозите, е присъщ на човека.

— Forte potuit sed non legitur eo usus fuisse[73] — изрече строго Хорхе, цитирайки Пиер Певеца[74].

— Manduca, jam coctum est[75] — прошепна Уилям.

— Какво? — запита Хорхе; той мислеше, че Уилям има предвид някакво ястие, което му поднасят.

— Това са словата, които според Амвросий[76] били изречени от свети Лаврентий на скарата, когато приканил палачите да го обърнат на другата страна, както напомня и Пруденций в „Перистефанон“[77] — изрече Уилям с вид на светец. — Следователно свети Лаврентий е можел и да се смее, и да говори смешни неща, макар и за да унизи своите врагове.

— Което доказва, че смехът е нещо съвсем близко до смъртта и покварата на плътта — изръмжа Хорхе; трябва да се съглася, че той се прояви като добър логик.

Абатът добродушно ни прикани да мълчим. Пък и вечерята привършваше. Абатът стана и представи Уилям на монасите. Похвали неговата мъдрост, изтъкна името, с което се ползваше, и предупреди, че го е помолил да разследва обстоятелствата около смъртта на Аделмо, като прикани монасите да отговарят на неговите въпроси и да предупредят подчинените си в целия манастир да сторят същото. И да улесняват воденото от него разследване, стига — добави той — въпросите му да не влизат в противоречие с правилата на манастира. Ако се случи подобно нещо, ще трябва да искат разрешение от него.

След вечерята монасите се наканиха да се отправят към хора за повечерие. Те отново забулиха лицата с качулките си и се наредиха край вратата. После дългата редица се отправи през гробището към хора, където влезе през северната врата. Ние тръгнахме заедно с абата.

— Сега ли се затварят вратите на Зданието? — попита Уилям.

— Щом слугите почистят трапезарията и кухнята, библиотекарят лично трябва да затвори вратите, като ги залости отвътре.

— Отвътре ли? А той откъде ще излезе?

Абатът се втренчи за миг в Уилям и отвърна рязко:

— Няма да спи в кухнята. — И забърза.

— Много добре — прошепна Уилям, — значи има още един вход, но ние не бива да знаем къде е. — Аз се усмихнах, горд от неговия извод, и той ми се скара: — Не се смей. Нали разбра, че сред тези стени смехът не се ползва с добро име.

Влязохме в хора. На бронзов триножник, висок колкото двама души, гореше един-единствен светилник. Монасите насядаха мълчаливо по своите тронове, докато четецът зачете откъс от проповед на свети Григорий.

После абатът даде знак и четецът запя „Tu autem Domine miserere nobis“[78]. Абатът отвърна „Djutorium nostrum in nomine Domini“ и всички подеха в хор „qui fecit coelum et terram“[79]. След това започнаха да пеят псалмите: „Когато призовавам, отговори ми, Господи, за моята праведност“; „Господи, ще ти благодаря с пялото си сърце“; „Слуги господни, благословете Господа“. Ние не седнахме на троновете, а се оттеглихме в главния кораб. Именно оттам зърнахме Малахий, който изникна от мрака откъм един страничен параклис.

— Наблюдавай това място — рече Уилям. — Може би оттам има проход до Зданието.

— Под гробището ли?

— Защо не? Дори мисля, че някъде трябва да има и костница; не е възможно умрелите монаси в продължение на векове да се заравят в това късче земя.

— Наистина ли искате да проникнете в библиотеката през нощта?

— запитах го ужасен.

— Там, където са мъртвите монаси, змиите и тайнствените светлини ли? Не, драги ми Адсон. Мислех за това днес, и то не от любопитство, а защото се питах как ли е загинал Аделмо. Сега, както ти казах, съм склонен да приема едно по-логично обяснение и затова предпочитам да спазвам правилата, приети тук.

— Но защо искате да знаете?

— Защото науката не се изразява единствено в това да знаем какво трябва или можем да правим, но и да знаем онова, което би могло да бъде направено и което може би не бива да бъде правено. Именно поради това днес казах на стъкларя, че ученият трябва по някакъв начин да мълчи за тайните, които открива, та други да не ги използват за лоши цели; но те трябва да бъдат разкрити, а тази библиотека ми се струва място, където тайните биват прикривани.

След тия думи той тръгна към изхода, защото службата бе завършила. И двамата бяхме много уморени и се прибрахме в килията. Свих се в нишата, която Уилям нарече на шега моята „килийка“, и заспах веднага.

ДЕН ВТОРИ

Ден втори
УТРЕНЯ

Когато краткотрайното мистично щастие бива прекъснато от едно кърваво събитие

 

Няма животно, по-коварно от петела, символ понякога на демона, а понякога и на възкръсналия Христос. Нашият орден познава мнозина коварни люде, които не пееха при изгрев-слънце. А от друга страна, особено в зимните дни, утринната служба се провежда, когато все още цари дълбок мрак, а природата спи; така че монахът трябва да става по тъмно и да се моли продължително на тъмно, като очаква деня и разсейва мрака с пламъка на предаността. Затова много мъдро е възприет обичаят да има бдящи, които да не си лягат по времето, когато си лягат техните събратя, а цяла нощ да четат равномерно необходимото число псалми, за да могат да отмерят точно изминалото време, та като изтекат часовете, отредени за сън за другите, да ги събудят.

Затова тази нощ бяхме събудени от монасите, които минаваха из спалните помещения и дома на послушниците, дрънкайки със звънец, докато един от тях се отбиваше от килия в килия и викаше „Да благословим Бога“, а всеки отвръщаше „Хвала Богу“.

Уилям и аз спазихме обичая на бенедиктинците; за по-малко от половин час се приготвихме за настъпващия ден и слязохме в хора; тук монасите, проснали се на пода, изричаха първите петнайсет псалма, докато влязоха послушниците, водени от техния наставник. След това всеки седна на мястото си и хорът поде „Domine labia mea aperitas et os meum annuntiabit laudem tuam“[80]. Този призив литна към сводовете на църквата като вопъл на дете. На амвона се изкачиха двамина монаси и запяха деветдесет и четвъртия псалм „Venite exultemus“[81]; последваха другите предписани псалми. Бях обзет от пламъка на една обновена вяра.

Монасите седяха на троновете си — шестдесет фигури, които расото и качулката правеха да си приличат като две капки вода, шестдесет сенки, едва осветени от пламъка, горящ на големия триножник, шестдесет гласа, отдаващи възхвала на Всевишния. Слушайки това вълнуващо съзвучие, предвестник на насладата в рая, аз се запитах дали наистина този манастир е средище на скрити тайни, на непристойни опити да бъдат разкрити, на зловещи заплахи. Защото сега ми приличаше на приют на светци, на средище на добродетелност, мощехранителница на знанието, ковчег на разума, кула на мъдростта, кошара на кротостта, бастион на могъществото, кадило, ухаещо на светост.

След шест псалма започна четенето от Светото писание. Някои монаси клюмаха от умора, та един от бдящите през нощта обикаляше с малък светилник, за да събужда тия, дето бяха заспали. Този, който биваше заварен, унесен в дрямка, за наказание поемаше светилника и продължаваше да обикаля. Изпяха още шест псалма. После абатът изрече своята благословия, монахът, натоварен с тази служба, каза молитвите, всички се обърнаха към олтара и се поклониха с минутно мълчание — действие, чиято наслада не може да бъде изпитвана от човек, неизпитвал мистичен плам и дълбок вътрешен покой. После всички си наложиха качулките, седнаха и подхванаха тържествено „Te Deum“[82]. И аз възхвалих Бога, защото ме бе освободил от моите съмнения, бе ме освободил от онова неприятно усещане, породило се у мен след първия ден от престоя ми в манастира. Ние сме крехки твари, рекох си аз, сред тези учени и предани монаси нечестивият разпалва дребни завиеш, подмолни вражди, но това е дим, който се разсейва от буйния повей на вярата, щом всички се съберат в името на отца и Христос отново слезе сред тях.

В интервала между утреня и изобразителни монахът не се прибира в килията си, ако и да е все още посред нощ. Послушниците тръгнаха след своя наставник към заседателната зала, за да изучават псалмите, неколцина монаси останаха в църквата да подредят украсата за богослужението, но повечето почнаха да се разхождат мълчаливо, отдадени на размисъл, във вътрешния двор; така направих и аз с Уилям. Ратаите все още спяха и продължаваха да спят, когато — небето още не бе почнало да просветлява — се върнахме в хора за изобразителни.

Отново започнаха да пеят псалми; един от тях — от тия, дето се пеят в понеделник — събуди у мен предишните ми страхове: „Вината е стигнала дълбоко в сърцето на грешника — в очите му не личи страх от Бога-той го мами — така, че езикът му става омразен.“ Обстоятелството, че правилото предвижда подобно ужасно предупреждение именно за този ден, ми се стори лоша поличба. А обичайното четене на Апокалипсиса — последвало хвалебствените псалми, не успя да укроти тревожните ми пориви; и отново си спомних фигурите от портала, които предния ден ме бяха поразили и развълнували толкова много. Но след респонзориума[83], химна и стиха тъкмо когато започваше четенето на Евангелието, през прозорците на хора, точно над олтара, зърнах бледа светлина, от която разноцветните стъкла, доскоро погълнати от мрака, започнаха да блестят в пъстрата си украса. Още не се зазоряваше — това щеше да стане по време на първия час, когато щяхме да пеем „Deus que est sanctorum splendor mirabilis“[84] и „Iam lucis orto sidere“[85]. Това беше първият плах белег на зимната зора, но бе достатъчен, а лекият полумрак, който сега изместваше нощната тъма, също бе достатъчен, за да отърси от тревоги сърцето ми.

Пеехме словата от Светата книга и докато споменавахме Словото, дошло да просветли хората, стори ми се, че дневното светило нахлува в храма с целия си блясък. Стори ми се, че все още липсващата светлина се излъчва от словата на химна — мистична лилия, разтваряща се с ухание сред преплетените сводове. „Благодаря ти, Боже, за този миг на неизразимо ликуване“ — изрекох мълчаливо аз и запитах сърцето си: „А ти, глупчо, от какво се боиш?“

Изведнъж откъм северната врата долетя глъчка. Как е възможно — рекох си — ратаите, готвейки се за работа, да си позволяват да нарушават светото богослужение. В този момент влязоха трима свинари — по лицата им бе изписан ужас, — доближиха се до абата и му прошепнаха нещо. Абатът най-напред ги успокои с жест, сякаш не искаше да прекъсне службата; но влязоха и други ратаи, завикаха по-силно:

— Там има човек, той е мъртъв! — викна някой, а други добавиха: — Монах е, не видя ли обувките?

Молещите се млъкнаха, абатът се втурна към изхода, като даде знак на ключаря да го последва. Уилям тръгна след тях, монасите също се надигнаха от троновете и се спуснаха навън.

Небето просветляваше, а платото блестеше от падналия сняг. Зад хора, пред кочините, още предния ден бяха поставили големия съд с кръвта от свинете; сега от него стърчеше някакъв странен, почти кръстат предмет — сякаш бяха побити два кола, които трябваше да бъдат покрити с парцали, та да плашат птиците.

А всъщност бяха два човешки крака — краката на човек, забучен с главата надолу в делвата с кръвта.

 

Абатът заповяда да измъкнат трупа от тази гадост (защото, уви, жив човек никога не би могъл да се задържи в подобно положение). Свинарите пристъпиха плахо до делвата и измъкнаха прогизналия от кръв труп, като и те се изпомазаха. Както ми бяха обяснили вчера, кръвта още не се беше съсирила, защото бе разбъркана добре веднага след като бе изсипана в делвата и бе оставена на студа; но кръвта, която бе полепнала по трупа, започваше да се втвърдява, тя бе просмукала дрехите, а лицето бе просто неузнаваемо. Доближи се ратай — носеше кофа вода и я изля върху главата на нещастния мъртвец. Друг се наведе и избърса с парче плат лицето. Пред нас се появи бялото лице на Венанций от Салвемек, познавачът на гръцките въпроси, с когото бяхме разисквали предния следобед пред ръкописите на Аделмо.

— Аделмо може и да се е самоубил — рече Уилям, вперил поглед в мъртвеца, — но този не; пък и не можем да допуснем, че се е покачил до ръба на делвата и е паднал вътре погрешка.

Абатът се доближи.

— Брате Уилям, както виждате, в манастира става нещо, нещо, което налага да впрегнете ума си. Заклинам ви — действайте бързо!

— Беше ли в хора по време на службата? — запита Уилям, сочейки трупа.

— Не — отвърна абатът. — Забелязах, че мястото му бе свободно.

— Отсъстваше ли някой друг?

— Мисля, че не. Не забелязах.

Преди да зададе следващия си въпрос, Уилям се поколеба и го зададе шепнешком, за да не чуят другите:

— Беренгарий беше ли на мястото си?

Абатът го погледна с безпокойство, сякаш искаше да подчертае изненадата си от това, че моят учител изпитва същото подозрение, което по обясними причини бе минало и на него през ума. После отвърна припряно:

— Беше. Той седи на първата редица, почти вдясно от мен.

— Разбира се — рече Уилям, — всичко това не означава нищо. Не вярвам някой да е влязъл в хора, минавайки зад абсидата; следователно трупът може да е бил тук отдавна, поне веднага след като всички си легнаха.

— Така е. Ратаите стават призори, затова са го намерили едва сега. Уилям се наведе над трупа, сякаш бе свикнал да се оправя с мъртъвци. Натопи във водата парчето плат, хвърлено до кофата, и изчисти отново лицето на Венанций. Изплашени, другите монаси се скупчиха наоколо в кръг, развикаха се, та абатът им кресна да млъкнат. Северин, чието задължение бе да се грижи за мъртъвците в манастира, се промуши сред монасите и се наведе редом с моя учител. Аз, за да чуя какво говорят и за да помогна на Уилям, който се нуждаеше от чисто парче плат, натопено във водата, се доближих до тях, като надвих страха и погнусата.

— Виждал ли си удавник? — запита Уилям.

— Много често — отвърна Северин. — И ако съм отгатнал въпроса ти, ще ти кажа, че те не изглеждат така; лицата им са подпухнали.

— Значи е бил вече мъртъв, когато са го хвърлили в делвата.

— Защо е трябвало да постъпят така?

— А защо е трябвало да бъде убит? Имаме си работа с извратен ум. Сега трябва да видим дали по тялото има рани или контузии. Предлагам да бъде отнесен в банята, да бъде съблечен и измит и след това да го огледаме. Идвам веднага.

Докато Северин с разрешението на абата каза на свинарите да пренесат трупа, моят учител помоли абата да нареди монасите да се върнат в хора по същия път, по който бяха дошли; пожела ратаите да се приберат по същия начин, та мястото да остане празно. Абатът не го попита защо иска това и задоволи желанието му. Останахме сами край делвата; като вадеха трупа, от нея се бе изляла кръв, снегът наоколо бе почервенял, а на места бе стопен от излятата вода; там, където бяха доложили трупа, зееше голямо черно петно.

— Ама че бъркотия — рече Уилям, като посочи следите, оставени от монасите и ратаите. — Снегът, драги ми Адсон, е чудесен пергамент, по който човешките тела оставят лесни за разчитане следи. Но това е зле изтрит стар ръкопис, върху който е положен нов текст, та може да не разчетем нищо интересно. Оттук до църквата са следите от втурналите се монаси, а от свинарниците и оборите се стекоха сума ти ратаи. Единственото непокътнато място е между свинарниците и Зданието. Я да го огледаме, може да открием нещо интересно.

— Какво се надявате да откриете? — запитах аз.

— Ако не се е хвърлил сам в делвата, някой трябва да го е донесъл дотук, вече труп. А който пренася чужд труп, оставя дълбоки следи в снега. Затова огледай наоколо; да видим дали ще откриеш следи, различни от следите на тия кресливи монаси, дето ни развалиха пергаментовия лист.

Така и направихме. Ще кажа веднага, че именно аз — нека Бог ме опази от суета — открих нещо между делвата и Зданието. Бяха следи от човешки крака, доста дълбоки, и то на място, където все още никой не бе стъпвал; както забеляза веднага моят учител, бяха по-плитки от тия, оставени от монасите и ратаите; това означаваше, че върху тях бе навалял сняг, значи бяха оставени отдавна, й друго, което ни се стори твърде интересно — между тези следи личеше още една, почти непрекъсната следа, сякаш този, който бе оставил следите, бе влачил нещо. С една дума — следата водеше от делвата към вратата на трапезарията, намираща се на тая страна на Зданието, между южната и източната кула.

— Трапезарията, скриптория, библиотеката — рече Уилям. — Отново библиотеката. Венанций е умрял в Зданието, най-вероятно в библиотеката.

— Защо точно в библиотеката?

— Опитвам се да се поставя на мястото на убиеца. Ако Венанций е умрял или е бил убит в трапезарията или в кухнята, или в скриптория, защо да не го оставят там? Но ако е умрял в библиотеката, се е наложило да бъде пренесен другаде, било защото в библиотеката никога нямаше да открият трупа (а може би убиецът е искал да го открият), било защото убиецът вероятно не желае да насочи нашето внимание към библиотеката.

— А защо пък убиецът да е искал да открият трупа?

— Не знам, това са само предположения. Кой твърди, че убиецът е убил Венанций, понеже го е ненавиждал? Може да го е убил така, както би могъл да убие и друг, за да остави някакъв знак, означаващ нещо друго.

— Omnis mundi creatura, quasi liber et scriptura… — промърморих аз. — Но за какъв ли знак става дума?

— Точно това не знам. Не бива да забравяме, че има знаци, които са привидно такива, а всъщност са лишени от всякакъв смисъл, все едно да кажеш ала-бала или бъра-бъра…

— Жестоко е — рекох — да убиеш човек само за едно ала-бала.

— Жестоко е — възрази Уилям — и да убиеш човек, за да кажеш „Credo in unum Deum…“[86].

В този миг пристигна Северин. Съобщи, че трупът бил измит и го огледали най-старателно. Не открили нито рани, нито следи от удар по главата. Умрял — ама от какво, не могли да разберат.

— По Божие наказание, така ли? — запита Уилям.

— Може би — отвърна Северин.

— Ама ако е бил отровен?

Северин се поколеба.

— Възможно е.

— Държиш ли отрови в твоята лаборатория? — запита Уилям, докато крачехме към болницата.

— Имам. Но зависи какво разбираш под отрова Има вещества, които в малки дози имат целебно действие, а в големи дози причиняват смърт. Като всеки опитен билкар, имам такива вещества, но ги използвам много внимателно. Ето на, в фадината отглеждам валериан. Няколко капки валериан в настойка от други билки премахват сърцебиенето. А прекомерно голяма доза причинява унес и смърт.

— Не забеляза ли по трупа следи от някаква особена отрова?

— Никакви, но много отрови не оставят следи.

Влязохме в болницата. Монасите бяха измили трупа на Венанций, след което го бяха пренесли тук — бяха го положили на голямата маса в лабораторията на Северин; тук беше пълно с аламбици и разни стъклени и глинени съдове, та си рекох (за това знаех от разказите на други), че съм попаднал в лабораторията на алхимик. Покрай външната стена на една дълга полица бяха наредени голям брой ампули, какви ли не съдове и стомни, пълни с разноцветни вещества.

— Чудесна сбирка — рече Уилям. — Всички ли са от вашата градина?

— Не — отвърна Северин. — Много от тях са редки, не виреят по нашите краища; донасяни са ми в продължение на години от монаси, посетили различни краища на света. Имам ценни вещества, които не могат да се намерят никъде; имам и вещества, които лесно могат да бъдат извлечени от растенията, дето отглеждам тук. Виж… това е алгалита пестум, идва от Китай, даде ми я някакъв арабски учен. Това алое от остров Сокотра, Индия, е чудесно средство за зарастване на рани. А този живак възкресява мъртъвците или по-точно възвръща силите на всекиго, който е изпаднал в безсъзнание. А това е арсеник — много опасен, смъртоносна отрова. Това е борасус — растение, лекуващо болни дробове. Бетониката лекува счупвания на черепа; това е мастицие — възпира белодробни възпаления и остри кашлици. Мирата…

— Тази на влъхвите ли? — запитах аз.

— Същата. Само че се използва за предотвратяване на аборти и се извлича от дърво, което се нарича балсамодендрон мира. А това е мумия — много рядко вещество, получено при разлагането на мумифицираните трупове; използва се за приготвянето на много почти чудодейни церове. А това е мандрагора официналис, добра за сън…

— И за възбуждане на плътски желания — добави моят учител.

— Така казват, но тук, както ви е известно, не я използваме за такива цели — усмихна се Северин. — Погледнете — продължи той и взе една ампула. — Това е туция, чудодеен лек за очите.

— А това какво е? — запита Уилям, докосвайки някакъв камък, който лежеше в един шкаф.

— Това ли? Подариха ми го отдавна. Наричат го лоприс ематити или лапис ематити. Казват, че има лечебни свойства, но какви — още не съм открил. Знаеш ли нещо за него?

— Да — отвърна Уилям, — но не като за лечебно средство. — Измъкна от расото си ножче и го доближи бавно до камъка. Щом ножчето, което доближаваше много внимателно, стигна до камъка, видях как острието изведнъж трепна, сякаш Уилям бе помръднал с ръка, а той държеше ръката си неподвижно. Острието се долепи до камъка с леко изщракване.

— Видя ли? — обърна се Уилям към мен. — Привлича желязото.

— За какво служи? — попитах аз.

— За разни работи; ще ти обясня после. А сега, Северин, аз искам да знам дали тук има нещо, което да причини смъртта на човек.

Северин се позамисли (според мен прекалено дълго), тъй като отговорът му беше ясен.

— Има много неща Нали ти казах — границата между целебното и отровното действие е твърде крехка; гърците са наричали и лека, и отровата с едно име — фармакон.

— А някой да е вземал нещо оттук, и то наскоро? Северин помисли и отвърна, сякаш претегляше думите си:

— Наскоро, нищо.

— А преди?

— Отде да знам. Не си спомням. В манастира съм от трийсет години, в болницата — от двайсет и пет.

— Това е прекалено много за човешката памет — съгласи се Уилям. После изведнъж го запита: — Вчера стана дума за растения, предизвикващи видения. Кои са те?

И с израза на лицето си, и с поведението си, Северин показа, че би предпочел да не засяга тази тема.

— Виж какво, трябва да си помисля; тук разполагам с много чудодейни неща Я по-добре да поговорим за Венанций. Какво ще кажеш?

— Ще трябва да си помисля — отвърна Уилям.

Ден втори
ПЪРВИ ЧАС

Когато Бенций от Упсала доверява някои неща, Беренгарий от Арундел доверява други и Адсон научава какво е истинско покаяние

 

Нещастният случай обърка живота на братството. Суетнята, настъпила, след като откриха трупа, стана причина утринната служба да бъде прекратена. Абатът нареди монасите да се върнат веднага в хора и да се молят за душата на своя събрат.

Гласовете на монасите звучаха дрезгаво. Застанахме така, че да можем да наблюдаваме добре лицата им в момента, когато според литургията те не трябваше да стоят със спуснати качулки. Видяхме веднага лицето на Беренгарий. То беше пребледняло, напрегнато, лъщеше от пот. Предния ден чухме две подмятания по негов адрес — между него и Аделмо имало някаква особена връзка; не ставаше дума за това, че двамата, които бяха връстници, са приятели, а за особената интонация на тези, които бяха намекнали за тази дружба.

До него седеше Малахий. Беше навъсен, мрачен, непроницаем. До Малахий зърнахме не по-малко непроницаемото лице на слепеца Хорхе. Направиха ни впечатление нервните движения на Бенций от Упсала, монаха, изучаващ риторика, с когото се бяхме запознали предния ден в скриптория; успяхме да забележим погледа, който той хвърли на Малахий.

— Бенций е нервен, Беренгарий е изплашен — забеляза Уилям. — Ще трябва да ги разпитаме веднага.

— Защо? — запитах наивно.

— Тежък е нашият занаят — рече Уилям. — Тежка е задачата на инквизитора; трябва да притиснеш най-слабите тогава, когато са най-слаби.

Щом службата приключи, ние настигнахме Бенций, който се бе запътил към библиотеката. На младежа явно не му стана приятно, когато Уилям го повика, затова се опита да възрази, че имал работа. Като че ли бързаше да отиде в скриптория. Но моят учител каза, че абатът му е възложил да води следствие, и го заведе във вътрешния двор. Седнахме на вътрешния зид между две колони. Бенций очакваше Уилям да заговори и от време на време поглеждаше към Зданието.

— Я ми кажи — запита Уилям — какво си казахте ти. Беренгарий, Венанций, Малахий и Хорхе в деня, когато обсъждахте маргиналните на Аделмо?

— Нали чухте вчера. Хорхе твърдеше, че не бива книгите, които съдържат истината, да бъдат украсявани със смешни фигури. А Венанций възрази, че сам Аристотел говори за остроумието и игрословиците като средства за по-пълно разкриване на истината и че щом може да стане оръдие на истината, смехът сигурно не е чак толкова лошо нещо. Хорхе се обади, че доколкото помнел, Аристотел споменавал за това в Поетиката, и то във връзка с метафорите. И че ставало дума за две тревожни обстоятелства, първо, защото Поетиката, останала неизвестна толкова дълго време на християнския свят — и може би по Божията воля, — била стигнала до нас чрез неверниците маври…

— Но тя е преведена на латински от един приятел на преподобния учител Аквински — забеляза Уилям.

— Това казах и аз — побърза да добави Бенций, явно ободрен. — Аз не знам добре гръцки и можах да прочета тази голяма книга именно благодарение на превода на Уилям Мьорбек. Така му казах. Но Хорхе посочи още една причина за безпокойство, а именно, че в нея Аристотел говори за поезията, която е долно учение и се подхранва от измислици. Венанций рече, че и псалмите и те били плод на поезия и използват метафори, а Хорхе се разгневи и каза, че псалмите са творби, вдъхновени от Господа, и си служат с метафори, за да предават истината, докато творбите на поетите езичници използват метафори, за да предават лъжи и за чисто развлечение, нещо, което ме нарани дълбоко…

— Защо?

— Защото аз се занимавам с риторика, чета мнозина поети езичници и знам… или по-точно мисля, че техните слова предават и истини, които по своята същност са християнски… С една дума, доколкото си спомням, Венанций спомена други книги и Хорхе се разгневи страшно…

— Кои книги? Бенций се поколеба.

— Не си спомням. Толкова ли е важно за какви книги сме разговаряли?

— Дори много важно, защото сега се опитваме да разберем какво се е случило между хора, които живеят сред книгите, с книгите, от книгите; следователно от значение е и това, което те казват за книгите.

— Така е — съгласи се Бенций, като се усмихна за пръв път, а лицето му сякаш засия. — Ние живеем за книгите. Чудесна мисия в този свят, където господстват безредие и упадък. Може би така ще разберете какво се случи този ден. Венанций, който знае… който знаеше много добре гръцки, рече, че Аристотел бил посветил на смеха втората книга на Поетиката и че щом такъв велик философ е посветил на смеха цяла книга, смехът трябва да е много важно нещо. Хорхе възрази, че мнозина светци били посветили цели книги на греха, нещо, което е важно, но непристойно, а Венанций рече, че доколкото му било известно, Аристотел говорел за смеха като за нещо добро, като средство за казване на истината; тогава Хорхе го запита подигравателно дали е чел тази книга на Аристотел. Венанций отвърна, че няма човек, който да я е чел, тъй като била изчезнала, може би се е загубила. Защото никой не е могъл да прочете втората книга на Поетиката, тя не е попадала в ръцете на Уилям Мьорбек. Тогава Хорхе каза, че щом не я е намерил, това означавало, че такава книга изобщо не е писана, защото провидението не е пожелало да бъдат увековечени неверни неща. Аз понечих да успокоя духовете, защото Хорхе лесно се гневи, а Венанций говореше така, че да го предизвика, та рекох, че в тази част от Поетиката, която познаваме, както и в Риториката, се срещат много мъдри мисли относно остроумните загадки; Венанций се съгласи с мен. Трябва да кажа, че с нас бе и Пачифико от Тиволи, който познава твърде добре поетите езичници; той се обади и каза, че колкото до остроумните енигми, никой не може да се сравнява с африканските поети. И ни цитира гатанката за рибата от Симфозий:

Est domus in terras quae voce resultat.

Ipsa domus resonat, tacitus sed non sonat hospes.

Ambo tamen current, hospes simul et domus una.[87]

Тогава Хорхе възрази, че Иисус препоръчвал да казваме само „да“ или „не“, че излишните приказки се дължали на нечестивия; за да спомене човек рибата, било достатъчно да каже „риба“, без да забулва това понятие с други лъжовни слова. Добави, че според него не било уместно да се вземат за образец африканците… Тогава…

— Тогава?

— Тогава стана нещо, което не можах да разбера, Беренгарий се разсмя, Хорхе му се скара, а той обясни, че се засмял, защото се досетил, че ако човек седне да се рови у африканците, ще намери съвсем други гатанки, по-трудни от гатанката за рибата. Малахий, който беше там, побесня, дръпна Беренгарий за качулката и го отпрати да си гледа работата… Нали знаете, Беренгарий е неговият помощник…

— А после?

— После Хорхе престана да спори и се отдалечи. Всеки отиде да си гледа работата, но докато работех, видях как отначало Венанций, а след него и Аделмо отидоха при Беренгарий да го питат за нещо. Отдалеч видях, че той отказваше, ала по-късно те отново отидоха при него. Същата вечер видях Беренгарий и Аделмо да разговарят във вътрешния двор, преди да отидат в трапезарията. Това е всичко, което знам.

— Значи знаеш, че двама души, загинали неотдавна при тайнствени обстоятелства, са искали нещо от Беренгарий — рече Уилям.

Бенций възрази с неохота:

— Не съм казал подобно нещо! Разказах какво се случи този ден, така, както поискахте… — Поразмисли, после побърза да добави: — Но ако ви интересува какво е моето мнение, ще ви кажа, че Беренгарий им е говорил за нещо, което се намира в библиотеката, там трябва да търсите.

— Защо мислиш за библиотеката? Какво е искал да каже Беренгарий с думите да се потърси у африканците? Да не би да е искал да каже, че трябва да се четат по-внимателно африканските поети?

— Може би, така поне ми се стори; но тогава защо Малахий се разгневи толкова? В края на краищата той решава дали да даде за прочит книга от африкански поет, или не. Но аз знам едно: всеки, който прелисти каталога на ръкописите, ще намери сред сиглите, които са известни само на библиотекаря, една, която се среща често — „Africa“; дори съм се натъквал и на обозначението „finis Africae“[88]. Веднъж поисках книга с такова обозначение — не си спомням за коя ставаше дума, просто заглавието й ме бе заинтересувало, — но Малахий ми каза, че книгите с това обозначение били изгубени. Това знам. Затова ви казвам: наблюдавайте Беренгарий, наблюдавайте го, когато се качва в библиотеката. Ей така, за всеки случай.

— За всеки случай — заключи Уилям и го отпрати.

Почнахме да се разхождаме из двора и той отбеляза, че Беренгарий отново станал прицел на недомлъвките на своите събратя — това на първо място. И второ — Бенций явно се стремеше да ни насочи към библиотеката. Възразих, че той може би иска да открием там неща, които и той иска да знае; Уилям отвърна, че може би е така, но е възможно и друго — като ни насочва към библиотеката, той иска да отклони вниманието ни от някакво друго място.

— Кое? — запитах аз.

Уилям отвърна, че не знае; може би става дума за скриптория, може би за кухнята или хора, или спалните, или болницата. Казах, че предния ден именно той, Уилям, бе очарован от библиотеката, а той възрази, че желаел да бъде очарован от нещата, които му харесват, а не от тези, които му препоръчват другите. Но, така или иначе, трябвало да държим под око библиотеката, пък и нямало да бъде зле, ако се опитаме да проникнем в нея. Обстоятелствата вече били такива, че му разрешавали да проявява любопитство в рамките на учтивостта и зачитането на нравите и правилата в манастира.

Излязохме от вътрешния двор. След службата ратаите и послушниците напускаха църквата. Докато вървяхме край западната стена на църквата, видяхме Беренгарий; той излезе от портала на страничния кораб и се запъти през гробището към Зданието. Уилям го извика, той се спря и ние го настигнахме. Беше още по-разстроен, отколкото когато го видяхме в хора; Уилям явно реши да се възползва от душевното му състояние, както постъпи и с Бенций.

— Ти май си последният, който е видял Аделмо, докато е бил още жив — рече му той.

Беренгарий се олюля, аха да изпадне в несвяст.

— Аз ли? — измънка той.

Уилям му подхвърли въпроса си случайно, вероятно защото Бенций му бе казал, че е видял двамата да си приказват на двора след вечерня. Но трябва да беше попаднал в целта, а Беренгарий явно се сети за още една, наистина последна среща, защото започна да говори с глас, пресекващ от вълнение:

— Как можете да твърдите подобно нещо; та аз се видях с него, преди да си легна, както всички останали!

Тогава Уилям реши, че се налага да го притисне.

— Не, ти си се видял с него още веднъж и знаеш много повече, отколкото искаш да ме накараш да повярвам. Сега става дума за двамина мъртъвци, не можеш повече да мълчиш. Ти знаеш много добре, че има много начини да бъде принуден човек да заговори!

Уилям ми бе казвал, и то неведнъж, че и когато бил инквизитор, винаги избягвал да си служи с изтезания, но Беренгарий изтълкува неправилно думите му — или пък Уилям залагаше на това и постигна целта си.

— Да, да — отвърна Беренгарий и се разплака, — видях Аделмо онази вечер, но той вече бе мъртъв!

— Къде? — запита Уилям. — Под склона ли?

— Не, не, видях го тук, в гробището, вървеше сред гробовете като червей сред червеите. Срещнах го и разбрах веднага, че пред мен не стоеше жив човек; лицето му приличаше на лице на мъртвец, а очите му бяха втренчени във вечните мъки. Едва на следната утрин, когато научих за смъртта му, ми стана ясно, че съм срещнал неговия призрак, но още тогава си дадох сметка, че имам видение, че пред мен стои прокълната душа, един лемур… Господи, Боже мой, с какъв гробовен глас ме заговори той.

— Какво каза?

— „Аз съм прокълнат! — така ми рече. — Както ме виждаш сега, пред теб стои човек, върнал се от ада; и аз трябва да се прибера в ада.“ Точно така каза. Аз му викнах: „Аделмо, наистина ли идваш от ада? Какви са адските мъки?“ Треперех целият, защото малко преди това бях излязъл от повечерие, по време на което ни бяха прочели страхотии за гнева Господен. Той ми отвърна: „Мъките в ада са безкрайно по-големи от това, което може да разкаже нашият език. Виждаш ли — рече той — този плащ от софизми, в който се обличах до днес? Тежи ми, сякаш нося на раменете си най-голямата парижка кула и най-голямата Планина в света и никога не ще мога да я сваля. Това наказание ми бе наложено от Божието правосъдие заради моята суета, загдето си бях помислил, че тялото ми е средище на наслада, загдето си бях въобразил, че знам много повече от другите, загдето се забавлявах с чудовищни неща, които, разпалени от моето въображение, породиха още по-чудовищни неща в душата ми и сега ще трябва да живея с тях во веки веков. Виждаш ли? Подплатата на този плащ сякаш е от жарава и пламтящ огън, огънят, който изгаря плътта ми; това наказание ми е наложено заради нечестивия ми плътски грях, който превърнах в порок, и сега този огън ме пари и изгаря безспир! Подай ми ръка, учителю мой — продължи той, — за да можеш да извлечеш полезна поука от срещата си с мен, така ще ти се отплатя за много от поуките, които ми даде, подай ми ръка, учителю мой!“ Той размаха един пръст от горящата си ръка, върху ръката ми капна капчица от потта му и ми се стори, че проби дупка в ръката ми; тя остави белег, който носих дълго, само че успях да го прикрия от всички. После той изчезна сред гробовете, а на следната утрин узнах, че този труп, който ме бе хвърлил в такъв ужас, лежеше безжизнен под манастира.

Беренгарий се задъхваше и плачеше. Уилям го запита:

— А защо те е наричал мой прекрасни учителю? Вие сте връстници. Да не би да си го научил на нещо?

Беренгарий нахлузи качулката на главата си, скри лицето си и коленичи, като прегърна краката на Уилям.

— Не знам, не знам защо ми викаше така, на нищо не съм го научил! — И се разрида. — Отче, боя се, искам да се изповядам пред вас, милост, демонът ме изяжда отвътре!

Уилям го отблъсна от себе си и му подаде ръка да стане.

— Не, Беренгарий — рече му той, — не искай от мен да те изповядвам. Не искам да затвориш устата ми, като отвориш твоята. Ще ми кажеш това, което искам да знам от теб, по друг начин. А ако не ми го кажеш, сам ще го разкрия. Ако искаш, можеш да ме молиш за милост, но не и да мълча. Мнозина в този манастир предпочитат да мълчат. Я ми кажи как забеляза, че лицето му е пребледняло, щом е било посред нощ, как е могъл да изгори ръката ти, щом е имало дъжд, градушка и суграшица, какво си търсил на гробището? Хайде, говори! — И го разтърси грубо за раменете. — Кажи ми поне това!

Беренгарий трепереше като лист:

— Не мога да ви кажа какво правех в гробището, не си спомням. Не знам как видях лицето му, може би носеше светилник, не знам… да, той носеше светилник, може би затова успях да зърна лицето му…

— Как е могъл да носи запален светилник, щом е валял и дъжд, и сняг?

— Това стана след повечерие, веднага след повечерие, още не валеше сняг, заваля по-късно… Помня, че докато тичах към спалното помещение, едва тогава почна да вали. Аз тичах към спалното помещение в посока, обратна на посоката, в която вървеше призракът… Повече не знам, моля ви, не ме разпитвайте повече, щом не искате да приемете моята изповед.

— Добре — рече Уилям, — върви, върви в хора, иди да разговаряш с Бога, щом не искаш да разговаряш с хората, или пък иди да потърсиш някой монах, който да се съгласи да приеме твоята изповед, защото, ако не си изповядал греховете си оттогава, ти си общувал с тайнствата като богохулник. Върви. Пак ще се видим.

Беренгарий хукна. А Уилям потри ръце — така го бях виждал да прави винаги когато беше доволен.

— Много добре — рече той, — сега много неща стават ясни.

— Как така, учителю? — запитах го аз. — Как ще стават ясни, след като сега си имаме работа и с призрака на Аделмо?

— Скъпи Адсон — отвърна Уилям, — този призрак според мен не е никакъв призрак; според мен той е играел нещо, което вече съм чел в някоя книга, използвана от проповедниците. Тия монаси май четат прекалено много и когато са възбудени, изживяват виденията, за които са чели в книгите. Не знам дали Аделмо е изрекъл наистина всички тия думи, или пък Беренгарий ги е чул, защото просто е изпитвал необходимостта да ги чуе. Но тази случка идва да потвърди редица мои предположения. Аделмо например може би се е самоубил; в такъв случай разказът на Беренгарий ни пояснява, че преди да се самоубие, Аделмо е обикалял, обзет от голяма възбуда и от угризения за нещо, което е извършил. Бил е възбуден и изплашен от своето прегрешение просто защото някой друг го е сплашил и може би му е разказал онзи епизод от видението за ада, който той е изиграл с такова смайващо умение пред Беренгарий. А е прекосявал гробището, защото е идвал от хора, където трябва да се е доверил (или изповядал) на някого, който пък го е накарал да изпадне в ужас и да има угризения. А от гробището — както ни обясни Беренгарий — той е тръгнал в посока, противоположна на спалното помещение. Значи към Зданието, а може би (и това е възможно) и към зида зад свинарниците, там, където стигнах до заключението, че може да се е хвърлил в пропастта. И се е хвърлил преди бурята, умрял е в долния край на зида и едва след това, при свличането, трупът му е попаднал между северната и източната кула.

— А капката пламтяща пот?

— И това го има в случката, която той е чул и повторил или която Беренгарий си е представил вследствие възбудата си и угризението. Защото в противовес на угризението на Аделмо, както чу, угризения изпитва и Беренгарий. Ако Аделмо е идвал откъм хора, той може да е носел запалена свещ, в такъв случай капката върху ръката на Беренгарий е била капка стопен восък и нищо друго. Но Беренгарий си е помислил, че изгарянето е по-силно, защото Аделмо го е назовал свой учител. А това означава, че Аделмо го е укорявал за нещо, на което той го е научил, нещо, което го е хвърлило в дълбоко отчаяние. Беренгарий знае това и страда, защото съзнава, че е тласнал Аделмо към смъртта, като го е накарал да стори нещо, което не е трябвало да прави. Не е трудно да си представим какво е било това, бедни ми Адсон, след всички приказки, които чухме по адрес на нашия помощник-библиотекар.

— Мисля, че разбрах какво се е случило между тях — рекох аз, като се засрамих от собствената си досетливост, — но нали всички вярваме в един и същи милостив Бог? Казвате, че Аделмо може да се е изповядал; защо тогава е решил да накаже своя първи грях с друг, още по-тежък или най-малко еднакво тежък грях?

— Защото някой му е наговорил неща, които са го хвърлили в отчаяние. Както казах, възможно е някоя случка от тия неща, дето ги разказват днес проповедниците, да е подсказала някому словата, които са изплашили Аделмо и с които Аделмо е изплашил Беренгарий. През последните години както никога досега проповедниците, за да възбудят у хората състрадание и ужас (и пламенна вяра, и да ги подтикнат да спазват божите и човешки закони), им разказват страшни, мрачни и зловещи неща. Никога, както това става днес при процесиите на самобичуващите се, не са ехтели такива свещени хвалебни песнопения, вдъхновени от страданията на Христа и Богородица, никога, както става днес, не са се опитвали да разпалват вярата у простолюдието, като му припомнят мъките, които го очакват в ада.

— Може би това се дължи на нуждата от покаяние — рекох аз.

— Адсон, никога не съм чувал толкова призиви за покаяние, колкото се надават днес, а живеем във време, когато нито проповедниците, нито епископите, нито дори моите духовни събратя не са в състояние да поведат хората към истинско покаяние…

— Но третата ера, ангелският папа, капитулът в Перуджа… — промълвих аз.

— Това е само носталгия. Великото време на покаянието е отминало, затова и капитулът на ордена може да говори за покаяние. Преди стотина-двеста години по света наистина е минал силен повей за обновление. Било е по времето, когато всеки, който е говорел за това, е бил изгарян, бил той светец или еретик. Днес за това говорят всички. В известен смисъл за обновление говори и папата. Но ти не вярвай в обновленията на човешкия род, когато за тях говорят папските курии или кралските дворове.

— Ами Долчино — осмелих се да възразя аз, тъй като исках да науча повече за това име, което бе споменавано неведнъж предния ден.

— Той загина, при това загина зле, така както и живя, защото се появи твърде късно. Пък и какво ли знаеш за него?

— Нищо, затова ви питам.

— Предпочитам да не говоря за него. Сблъсквал съм се с някои от така наречените апостоли, наблюдавал съм ги отблизо. Тъжна работа. Ще те обърка. Тя и мен обърка, а ти ще се объркаш още повече от това, че не съм способен да съдя. Става дума за човек, извършил безумни неща, защото бе решил да прилага на практика това, което е било проповядвано от мнозина светци. По едно време вече не можех да проумея кой е виновен, бях някак си… как да ти кажа, някак си замаян от нещо общо, което лъхаше от двата противни лагера — светци, проповядващи покаяние, и грешници, осъществяващи го на дело, често пъти за сметка на другите… Но аз говорех за друго. Или не — говорех именно за това, — след като настъпи краят на времето за покаяние, нуждата от покаяние се е превърнала в необходимост от смърт за разкайващите се. Тези, които са избивали полуделите каещи се, отвръщайки на смъртта със смърт, за да разгромят истинското покаяние, сеещо смърт, замениха покаянието на душата с покаяние на въображението, с призив за свръхестествени видения на страдания и кръв, наричайки ги „огледало“ на истинското покаяние. Огледало, което кара простолюдието, а понякога и учените да изживяват още приживе, в своето въображение, мъките на ада. Та — така казват — никой да не съгрешава. Надяват се да възпрат душите от грях чрез страха, вярват, че посредством страха ще предотвратят бунта.

— Но дали те наистина няма да съгрешават? — запитах нетърпеливо.

— Зависи какво разбираш под грях, Адсон — отвърна моят учител. — Не бих искал да съм несправедлив към хората от тази страна, където живея от няколко години, но ми се струва, че за ниската добродетелност на италианците е типично това, че те се боят да не съгрешат, защото се боят от някакъв идол, ако и да го накичат с името на някой светия. Те се боят повече от свети Себастиан или от свети Антоний, отколкото от Христа. Ако някой тук реши да опази чисто някое кътче, та да не пикаят там, както правят италианците по подобие на кучетата, достатъчно е да изобрази свети Антоний с дървен член; това ще прогони тия, дето биха пожелали да пикаят. Така италианците благодарение на собствените си проповедници се излагат на опасността да се върнат към древните суеверия; те не вярват повече във възкръсването на плътта, изпитват само голям страх от телесните рани и от бедите; ето защо се боят повече от свети Антоний, отколкото от Христа.

— Но Беренгарий не е италианец — възразих аз.

— Няма значение. Аз имам предвид атмосферата, наложена в този полуостров от църквата и от ордените на проповедниците; а оттук тази атмосфера се разпространява навсякъде. И стига до такъв заслужаващ уважение манастир, обитаван от учени монаси като тукашните.

— Но поне да не грешаха — настоях аз, защото бях готов да се задоволя и с това.

— Ако този манастир беше огледало на света, ти щеше да получиш отговор.

— А дали е такъв?

— За да съществува огледало на света, светът трябва да има определена форма — заключи Уилям, който беше твърде голям философ за моя юношески ум.

Ден втори
ТРЕТИ ЧАС

Когато сме свидетели на свада между грубияни, Аймаро от Алесандрия прави намеци, а Адсон размишлява върху светостта и изпражненията на нечестивия. После Уилям и Адсон се връщат в скриптория, Уилям забелязва нещо интересно, води трети разговор за допустимостта на смеха, но в края на краищата не може да огледа където иска

 

Преди да се изкачим в скриптория, се отбихме в кухнята да се подкрепим, защото, откакто бяхме станали, не бяхме сложили залък в уста. Изпих паница топло мляко и се ободрих веднага. Голямото южно огнище пламтеше като в ковачница, във фурната печаха хляб. Двамина козари бяха донесли месото от току-що заклана овца. Сред готвачите зърнах Салваторе, който ми се усмихна с вълчата си уста. Забелязах също, че взе от една маса късчета от пиле, останали от предната вечер, и ги пробута скришом на козарите; те ги пъхнаха под кожусите си и се хилеха доволни. Но главният готвач ги видя и се скара на Салваторе.

— Ключарю, ключарю — рече му той, — ти трябва да се грижиш за имуществото на манастира, а не да го пилееш!

— И те са чада Божии — отвърна Салваторе. — Нали Иисус е казал да правим от негово име същото, което правим на тия младежи.

— Нечестиви монахо, пръдлив минорит неден! — викна му готвачът. — Да не се намираш при твоите дрипави събратя! За тия Божии чада ще се погрижи нашият милостив абат!

Салваторе помръкна, обърна се и му викна, кипящ от ярост:

— Не съм минорит! Аз съм монах на светаго Бенедикта! Говно си ти, мръсен богомил неден!

— Богомилка ще да е курвата, дето я одупваш нощем с еретичния си кулен, свиня такава! — кресна му готвачът.

Салваторе изблъска навън козарите, мина край нас и ни погледна смутено.

— Отче — рече той на Уилям, — защитавай твоя орден, който не е мой; кажи му, че чадата Францискови не са еретици! — После ми прошепна на ухото: — Оня лъже, Бог да го убие! — И се изплю.

Готвачът се затече, изблъска го грубо и затвори вратата.

— Отче — рече той почтително на Уилям, — не казах лоши думи за вашия орден и за светите люде, дето са в него. Говорех на тоя льжеминорит и лъжебенедиктинец, дето е ни рак, ни риба.

— Знам откъде идва — рече примирително Уилям. — Но сега той е монах като теб и ти трябва да го уважаваш като брат.

— Но той си пъха носа където не трябва, защото е закрилян от ключаря, та си въобразява, че той е ключарят. Прави каквото си ще и денем, и нощем!

— Защо пък нощем? — запита Уилям. Готвачът махна с ръка, сякаш да подчертае, че не иска да отваря дума за нечестиви дела. Уилям му зададе други въпроси и допи млякото си.

Любопитството ми се разпалваше все повече. Срещата с Убертино, приказките за миналото на Салваторе и на ключаря, все по-честите намеци за просещите монаси и еретиците минорити, които стигаха до ушите ми, нежеланието на Уилям да ми разкаже за Долчино… Постепенно започнах да си припомням някои неща. Така например, докато пътувахме, най-малко два пъти срещнахме шествие на самобичуващи се. Първия път местните хора гледаха на тях като на светци, при втората среща започнаха да подмятат, че били еретици. А ставаше дума за едни и същи хора. Вървяха из улиците на града. Двама по двама, с по парче плат около срамните места, не изпитваха никакъв свян. Всеки държеше в ръка кожен бич, самобичуваха се по раменете до кръв, лееха сълзи, сякаш виждаха с очите си мъките на Спасителя, и с песен, която приличаше на плач, призоваваха милостта Господня и помощта на Божията майка. Обикаляха църквите не само денем, но и нощем, със запалени свещи, посред зима, просваха се ничком пред олтарите, предшествани от свещеници със свещи и хоругви; сред тях имаше не само мъже и жени от простолюдието, но и благородни матрони, и търговци… Станахме свидетели на големи прояви на покаяние; тези, които бяха откраднали, връщаха присвоеното, други признаваха извършените от тях престъпления…

Но Уилям ги изгледа сурово и ми каза, че това не било истинско покаяние. Каза ми почти същото, което ми каза преди малко: времето на голямото пречистване чрез покаяние било отминало, а това, дето виждаме сега, било само начин, по който самите проповедници насочвали предаността на тълпите, за да не станат плячка на друг порив за покаяние, което било еретично и от което всички се страхували. Но аз все не успявах да доловя разликата, ако изобщо имаше такава. Мислех си, че разликата не се дължеше на проявите на едното или другото желание, а на отношението на църквата към едното и другото.

Спомних си спора с Убертино. Уилям без съмнение му подметна — опита се да му каже, — че между неговата мистична (и ортодоксална) вяра и неправоверната вяра на еретиците няма кой знае каква разлика. А Убертино се бе засегнал, защото смяташе, че вижда много добре разликата. Останах с впечатлението, че е различен именно защото е човек, който е в състояние да долови различията. Уилям пък се беше отказал от задълженията си като инквизитор, защото бе изгубил способността да разграничава. Затова не съумяваше да ми разкаже за този тайнствен Долчино. Щом е така (мислех си аз), очевидно Уилям се е лишил от Божията закрила, защото Бог не само ни учи да виждаме разликата, но така да се каже, дарява своите избраници с тази способност, Убертино и Киара от Монтефалко (която е била заобиколена от грешници) са си останали светци тъкмо защото са можели да разграничават. А светостта се състои именно в това и в нищо друго.

Но защо Уилям не можеше да разграничава? Нали беше с такъв остър ум, а колкото до природните явления, винаги съумяваше да долови и най-малката разлика и най-незначителната прилика между нещата… Докато размишлявах така, а Уилям допиваше млякото си, някой ни поздрави. Беше Аймаро от Алесандрия, с когото се бяхме запознали в скриптория, той ми бе направил впечатление с изписаната по лицето му гримаса — все се подхилваше, сякаш не можеше да се примири със суетата на човешките твари, но без да придава кой знае какво значение на тази всемирна трагедия.

— Е, брате Уилям, свикнахте ли вече с нашата бърлога на безумци?

— Струва ми се, че тук живеят хора, достойни за възхищение заради тяхната светост и ученост — отвърна предпазливо Уилям.

— Било е. Ама едно време, когато абатите са били абати, а библиотекарите — библиотекари. А сега сигурно сте забелязали, че там — и той посочи горния етаж — онзи полумъртъв немец с очи на слепец слуша почтително брътвежите на слепия испанец с очи на мъртвец, като че ли всяка сутрин трябва да очакваме пришествието на Антихриста, драскат по пергаментите, а постъпват много малко нови книги… Ние си седим тук, а в градовете хората работят… Едно време нашите манастири са управлявали света. А сега — сам виждате — императорът ни използва и праща тук своите приятели да се срещнат с неговите врагове (аз съм все пак осведомен за вашата мисия, монасите говорят, говорят, нямат друга работа), но рече ли да упражнява контрол над събитията в тази страна, си стои в градовете. Ние тук прибираме жито и отглеждаме кокошки, там хората разменят аршини коприна с ленени платове, ленените платове — с чували, пълни с различни подправки, и всичко това — срещу добри пари. Ние пазим нашето съкровище, а там трупат съкровища. И книги. При това по-хубави от нашите.

— Така е, в света наистина стават много нови неща. Но защо мислите, че за това е виновен абатът?

— Защото предаде библиотеката на чужденците и ръководи манастира така, сякаш е крепост, издигната, за да брани библиотеката. А един бенедиктински манастир в този италиански край би трябвало да бъде средище, където италианските работи да се решават от италианци. А какво правят днес италианците, след като нямат дори и папа? Търгуват, произвеждат и са по-богати от краля на Франция. Щом е така, нека и ние правим същото; щом можем да правим хубави книги, нека правим книги за университетите и да се заловим с това, което става там долу, в равнините; нямам предвид императора, казвам това с най-голямо уважение към вашата мисия, брате Уилям, имам предвид онова, дето вършат жителите на Болоня или Флоренция. Оттук бихме могли да упражняваме контрол над поклонниците и търговците, които отиват от Италия за Прованс и обратно. Нека отворим библиотеката за книгите на простонароден език; тогава тук ще дойдат и хора, дето вече не пишат на латински език. А ние сме надзиравани от група чужденци, които ръководят библиотеката така, сякаш Одийон е все още абат на Клюни…

— Но абатът е италианец — възрази Уилям.

— Тук никой не бръсне абата за нищо — отвърна Аймаро, като продължаваше да се хили. — Вместо глава на раменете си носи шкаф от библиотеката. Той е покварен. За да прави напук на папата, дава приют в манастира на просещите монаси… имам предвид ония, еретиците, братко, тия, дето излязоха от вашия пресвети орден… а за да достави удоволствие на императора, вика монаси от всички манастири от Севера, сякаш ние си нямаме изкусни преписвани или хора, владеещи гръцки и арабски, сякаш във Флоренция и Пиза няма да се намерят синове на богати и щедри търговци, които биха постъпили на драго сърце в ордена, ако орденът допринесе за силата и авторитета на бащата. Но тук гледат със снизхождение на светските неща само когато става дума да разрешат на немците… Господи боже мой, порази моя език, за да не разправям неща, които не бива да разправям…

— Нима в манастира стават неща, дето не бива да стават? — попита разсеяно Уилям, като си доля още мляко.

— И монасите са хора — изрече Аймаро. После добави: — Но тук по-малко в сравнение с другаде. Да сме наясно — това, дето казах, все едно, че не съм го казал.

— Много интересно — рече Уилям. — Това само ваше мнение ли е, или на мнозина други, които мислят като вас?

— На мнозина, на мнозина. На мнозина, които сега страдат заради нещастието, сполетяло клетия Аделмо, но ако в пропастта беше паднал някой, дето обикаля из библиотеката повече, отколкото трябва, нямаше да бъдат недоволни.

— Какво искате да кажете?

— Много се разприказвах. Тук — сигурно сте забелязали — говорим прекалено много. От една страна, никой вече не спазва правилото на мълчанието. От друга страна, го спазват дори повече, отколкото трябва. Тук вместо да говорят или мълчат, би трябвало да действат. В златното време на нашия орден работите са се оправяли така: ако някой абат не притежавал нужните качества, чаша отровено вино и готово — търси му заместник. Разбира се, брате Уилям, не ви разказах всичко това с намерение да подмятам разни неща по адрес на абата или на други събратя. Опазил ме Бог, за щастие порокът да клюкарствам не ми е присъщ. Но не бих желал абатът да ви е натоварил да разследвате мен или други, като Пачифико от Тиволи или Пиетро от Сант Албано. Нямаме нищо общо със случките в библиотеката. Но бихме искали да надзърнем малко повече в тях. Затова вие, дето сте изгорили толкова еретици, разбутайте това змийско гнездо.

— Не съм изгорил никого — отвърна рязко Уилям.

— Казах го ей така — рече Аймаро, като се ухили. — Наслука, брате Уилям, но си отваряйте очите нощем.

— А защо не и денем?

— Защото денем тук лекуват тялото с добри билки, а нощем възбуждат умовете с лоши треви. Не вярвайте, че Аделмо е бил бутнат от някого в пропастта или че нечии други ръце са потопили Венанций в кръвта. Тук някой просто не желае монасите сами да решават къде да ходят, какво да правят, какво да четат. И използва силите на пъкъла или на магьосниците, приятели на нечестивия, за да обърква умовете на любопитните…

— Да не би да имате предвид монаха билкар?

— Северин от Санкт Емеран е човек на място. Разбира се, и той е немец като Малахий… — И след като доказа още веднъж, че не желае да се занимава с клюки, Аймаро отиде да работи.

— Какво ли искаше да ни каже? — запитах аз.

— Всичко и нищо. В един манастир монасите винаги се борят помежду си, за да си осигурят власт над братството. Така е и в Мелк, но ти, може би защото си послушник, не си имал възможност да се увериш в това. В твоята страна да поемеш управлението на манастир значи да си извоюваш място, откъдето можеш да се свържеш пряко с императора. Тук обаче положението е различно; императорът е далеч дори и тогава, когато слиза до Рим. Няма никакъв двор, дори и папски. Но както сигурно си забелязал, тук на преден план излизат градовете.

— Разбира се, и това ме порази. В сравнение с моята страна тук, в Италия, градът е съвсем друго нещо… Той не е само място за живеене, той е място, където се вземат решения; всички са винаги по площадите, градските управници имат по-голяма власт от императора или папата. Всеки град е… нещо като отделно кралство.

— А кралете — това са търговците. Тяхното оръжие са парите. Тук, в Италия, ролята на парите е по-различна, отколкото в твоята или в моята страна. Там навсякъде има в обращение пари, но в живота все още преобладава размяната на стоки — кокошки или снопове жито, или сърп, или кола — а парите служат да си набавиш тези стоки. Сигурно си забелязал, че в италианските градове става обратното — стоките се използват за набавяне на пари. Затова и свещениците, и епископите, дори религиозните ордени — и те трябва да държат сметка за парите. Именно затова бунтът срещу властта се проявява като призив за бедност; срещу властта въстават тези, които са извън кръга на парите, и всеки призив за бедност е причина за толкова напрежение и спорове, и целият град — от епископа до магистрата, смята за свой враг всеки, дето прекалява с проповедите за бедност. На инквизиторите им замирисва на нечестивия там, където някой реагира срещу вонята от изпражненията на нечестивия. Това ще ти помогне да разбереш какво има предвид Аймаро. В златното време на бенедиктинския орден бенедиктинският манастир е бил мястото, откъдето пастирите са упражнявали контрол над паството вярващи. Аймаро държи да бъде възстановена традицията. Само че животът на паството се е променил и манастирът може да се върне към традицията (към своята едновремешна слава и власт) само ако приеме новите нрави на паството и сам той се промени. И понеже днес тук властта над паството се упражнява не с помощта на оръжието или с блясъка на ритуалите, а посредством парите, Аймаро иска и манастирът, и библиотеката да се превърнат в работилница, във фабрика за пари.

— А какво общо може да има това с престъпленията или с престъплението?

— Още не знам. Сега искам да се кача горе. Ела.

 

Монасите се бяха заловили за работа. В скриптория цареше тишина, но това не беше тишина, плод на творческия покой на душата. Беренгарий, който бе дошъл малко преди нас, ни посрещна смутено. Останалите монаси вдигнаха глави от своите ръкописи. Те знаеха, че сме тук, за да разкрием нещо, свързано с Венанций, техните погледи насочиха вниманието ни към една свободна маса под един прозорец, който гледаше към вътрешния осмоъгълен кладенец.

Въпреки че навън беше доста студено, температурата в скриптория беше приятна. Не случайно скрипторият се намираше над кухните, откъдето идеше топлина; пък и комините на двете пещи минаваха през колоните, на които се опираха двете виещи се стълби, разположени в западната и южната кула. До северната кула, в противоположния край на голямата зала, нямаше стълба, а голяма камина, където гореше огън, пръскащ приятна топлина. Подът беше настлан със слама, която приглушаваше стъпките ни. Най-слабо отоплено беше мястото около източната кула; имаше доста свободни места, затова ми направи впечатление, че всички монаси, които работеха, избягваха да сядат на масите, разположени в този ъгъл. Когато пък по-късно разбрах, че виещата се стълба покрай източната кула е единствената, която води не само надолу към трапезарията, но и нагоре — към библиотеката, почнах да се питам дали отоплението на залата не беше нарочно устроено така, че монасите да не изпитват голямо желание да надзъртат нататък, а на библиотекаря да му е по-удобно да надзирава входа за библиотеката. Но може би — подражавайки на моя учител — прекалявах с подозренията, защото веднага си рекох, че ако някой си е правил подобна сметка, тя не би била кой знае колко полезна лете, освен ако тогава (рекох си аз) слънцето тук грее най-силно и следователно всички ще избягват да идват насам.

Масата на клетия Венанций бе обърната с гръб към голямата камина и вероятно бе едно от най-желаните места. По онова време не бях прекарвал кой знае колко време в някой скрипторий, но по-късно голяма част от живота ми мина в тях, та знам каква мъка е за един преписван, писач на заглавия или учен да седи с часове зад масата през зимните дни; пръстите му, които държат перото, вкочанясват (дори при нормална температура, след шестчасова работа пръстите се вдървяват от страшната монашеска спазма, а палецът почва да боли, сякаш са го смачкали). Това обяснява защо по полетата на ръкописите често срещаме разни изречения, оставени от преписваните като знак за страдание от рода на: „Хвала Богу, скоро ще мръкне“, или „Ех, да имаше чаша хубаво вино!“, или пък „Днес е студено, светлината е слаба, този пергамент е влакнест, нещо не е в ред“. Или както казва една стара поговорка: три пръста държат перото, а се труди цялото тяло. И страда.

Но думата ми беше за масата на Венанций. Тя беше по-малка от другите — такива бяха всички маси, разположени около осмоъгълния двор и предназначени за учени — докато масите, пръснати под прозорците на външните стени, бяха по-големи — те бяха предназначени за преписвани и миниатюристи. Но и Венанций ползваше допълнителна поставка за книги, тъй като по всяка вероятност трябваше да прави справки и в ръкописи, заети от манастира, които се преписваха. Под масата имаше рафтове, където бяха натрупани неподвързани листове, и тъй като всички бяха на латински език, се досетих, че това трябва да бяха последните му преводи. Бяха написани не много старателно, не бяха страници за подвързване в книга, сигурно после щяха да бъдат поверени на преписван и миниатюрист. Затова не бяха лесни за четене. Сред листовете имаше няколко книги на гръцки. Друга книга на гръцки стоеше разтворена на поставката — очевидно това беше творбата, която Венанций бе превеждал в последните си дни. Тогава още не знаех гръцки език, но моят учител прочете заглавието и каза, че това са „Метаморфозите“ на Апулей — езическа басня, за която бях чувал да казват, че не била подходящо четиво за послушници.

— Защо Венанций превеждаше тази книга? — обърна се Уилям към Беренгарий, който стоеше до него.

— Този превод бе поръчан на манастира от синьора на Милано; срещу което манастирът ще се ползва с предимства при продажбата на вино, произведено в някои имоти на изток. — Беренгарий посочи с ръка някъде надалеч и побърза да добави: — Не мислете, че манастирът върши услуги на миряни срещу заплащане. Поръчителят на тази работа се застъпи този ценен гръцки ръкопис да ни бъде зает от дожа на Венеция, който пък го имал от византийския император; след като Венанций завършеше своята работа, щяхме да направим два преписа — един за синьора на Милано и един за нашата библиотека.

— Следователно тя няма нищо против да съхранява и езически басни — рече Уилям.

— Библиотеката съхранява свидетелства и за истината, и за прегрешението — рече някой зад нас. Беше Хорхе. Отново се смаях (но през следващите дни щях да се смайвам още) заради необичайния начин, по който този старец се появяваше внезапно, сякаш не го виждахме, а той виждаше нас. Мина ми през ума какво ли може да търси един слепец в скриптория, но после разбрах, че Хорхе бе навсякъде, из целия манастир. Идваше често в скриптория, сядаше на някой стол до камината и сякаш следеше всичко, каквото ставаше в залата. Веднъж го чух да пита високо, както си седеше на мястото: — Кой се изкачва по стълбата? — Въпросът бе отправен към Малахий, който се бе запътил към библиотеката; и той го чу, въпреки че сламата поглъщаше шума от стъпките. Всички монаси се отнасяха към него с голямо уважение, често се обръщаха към него, като му четяха на глас трудни за разбиране пасажи; съветваха се с него за някои бележки или пък искаха съвет как да изобразят някое животно или светец. Той втренчваше в пространството угасналите си очи, сякаш гледаше запечатани в паметта си страници, и отвръщаше, че лъжепророците са облечени като епископи, а от устата им излизат жаби, или пък им обясняваше с какви камъни трябва да бъдат украсени стените на небесния Ерусалим, или пък че аримаспите[89] трябва да се изобразяват на картите близо до земите на свещеника Йоан, като препоръчваше да не прекаляват с техния чудовищен вид, за да не предизвикват интерес; достатъчно било да ги изобразяват като символи, да могат да бъдат разпознати, но не да привличат, а да предизвикват погнуса, дори присмех.

Веднъж чух да съветва един схоластик как да изтълкува рекапитулацията в текстовете на Тихоний според мисълта на свети Августин, та да се избегне донатистката ерес[90]. Друг път чух да дава съвети как в тълкуванията еретиците да бъдат отличавани от схизматиците. На друг учен, който не знаеше какво да прави, каза коя книга трябва да търси в каталога на библиотеката, като спомена приблизително и страницата; при това го уверяваше, че библиотекарят сигурно щял да му я даде, тъй като била творба, вдъхновена от Бога. Веднъж го чух да казва, че еди-коя си книга не бивало да се търси; вярно е, била вписана в каталога, но била проядена от мишки още преди петдесет години и ако някой я докоснел сега, щяла да стане на прах. С една дума, той беше живата памет на библиотеката и душата на скриптория. Понякога, чувайки монасите да разговарят, им подвикваше:

— Побързайте да оставите свидетелства за истината, защото денят наближава! — И имаше предвид пришествието на Антихриста. — Библиотеката е свидетелство и за истината, и за прегрешението — рече Хорхе.

— Апулей от Мадаура наистина се е ползвал с името на вълшебник — рече Уилям. — Но под булото на своите измислици тази басня крие и добра поука, защото ни учи до каква степен човек плаща за собствените си грешки; а освен това мисля, че случката с човека, превърнат в магаре, намеква за метаморфозата на душата, изпадаща в грях.

— Възможно е — отвърна Хорхе.

— Едва сега разбирам защо Венанций по време на оня разговор, за който ми разказваше вчера, е проявявал такъв интерес към проблемите на комедията; защото и тези басни могат да бъдат причислени към комедиите на древните автори. И едните, и другите не разказват за действително съществуващите хора, както е в трагедиите, но, както казва Исидор, те са измислици: „Fabulaepoetae а fando nominaverunt quia поп sunt res factae sed tantum loquendo fictae…“[91]

Отначало не разбрах защо Уилям се впусна в такава учена дискусия, и то с човек, който май не обичаше подобни теми; но отговорът на Хорхе ми подсказа колко хитро постъпи моят учител.

— Тогава ние не дискутирахме за комедиите, а само за това дали смехът е допустим или не — възрази намусеният Хорхе.

А аз се досетих, че вчера, когато Венанций отвори дума за този спор, Хорхе ни увери, че не си спомнял.

— Аха — рече небрежно Уилям, — аз пък си мислех, че сте говорили за лъжите на поетите и за остроумните гатанки…

— Ставаше дума за смеха — отвърна рязко Хорхе. — Езичниците са писали комедии, за да възбудят смях у зрителите, и не са постъпили правилно. Нашият Господ бог Иисус Христос не е разказвал нито комедии, нито басни, а само ясни притчи, които ни учат иносказателно как да си спечелим място в рая, амин.

— Питам се — обади се Уилям — защо сте такъв противник на мисълта, че Иисус може и да се е смял. Според мен смехът също като къпането е добър лек против лошото настроение и другите телесни болести и особено против меланхолията.

— Къпането е хубаво нещо — отвърна Хорхе, — сам Тома Аквински го препоръчва като средство за прогонване на тъгата, която може да се превърне в лоша страст, когато не е насочена против злина, която не може да бъде отстранена чрез смелост. Баните възстановяват равновесието на настроенията. Смехът разтърсва тялото, деформира чертите на лицето, превръща човека в подобие на маймуна.

— Маймуните не се смеят, смехът е присъщ на човека, той е белег за неговия разум — рече Уилям.

— Но и словото и то е белег за човешкия разум, а със словото може да се богохулства. Не всичко, което е присъщо на човека, трябва да се смята поначало за добро. Смехът е белег за глупост. Който се смее, не вярва в това, на което се смее, но не го и мрази. Следователно да се смееш на злото, означава, че не се готвиш да се бориш против него, а да се надсмиваш над доброто, означава да не признаваш силата, благодарение на която доброто само се разпространява. Затова уставът казва: „Decimus humilitatis gradus est si non sit facilis ac promptus in ricu quia scriptum est: stultus in risu exatat vocem suam.“[92]

— Квинтилиан[93] — прекъсна го моят учител — твърди, че смехът трябва да бъде изключен от панегирика, това е въпрос на достойнство, но трябва да се препоръчва в много други случаи, Тацит[94] възхвалява иронията на Калпурний Пизон[95], Плиний Млади писа: „Aliquando praeterea rido, jocor, ludo, homo sum.“[96]

— Те са били езичници — възрази Хорхе. — Уставът казва: „Scurrilitates vero vel verba otiosa et risum moventia aeterna clausura in omnibus locis damnamus, et ad talia eloquia discipulum aperire os non permittimus.“[97]

— Но след като словото Христово възтържествува по земята, Синесий от Кирена[98] заяви, че Бог е съумял да съчетае хармонично комичното и трагичното, а Елий Спарциан[99] казва за император Адриан, човек с възвишени нрави и природно християнска душа, че е съумял да съчетае мигове на веселие с мигове на сериозност. И накрай Авзоний[100] препоръчва да се дозират умерено и сериозното, и веселото.

— Но Павлин Нолански[101] и Климент Александрийски[102] ни предупреждават да се пазим от подобни глупости, а Сулпиций Север[103] казва, че никога никой не бил виждал свети Мартин нито обзет от гняв, нито да се смее.

— Но той припомня няколко остроумни отговора на светията — възрази Уилям.

— Те са били остроумни и мъдри, но не и смешни. Свети Ефрем[104] е написал една паренеза против смеха на монасите, а в „De habitu et conversatione monachorum“[105] се препоръчва да се избягват непристойните изрази, сякаш става дума за змийска отрова!

— Но Хилдеберт е казал: „Admitenda tibi joca sunt post seria quaedam, sed tamen et dignis ipsa gerenda modis.“[106] Джон от Солсбъри[107] разрешава сдържано веселие. И накрая, нека припомним Еклисиаста, откъдето цитирахте пасажа, отнасящ се за вашия устав, и където е казано, че смехът е присъщ на глупеца; но и там се допуска мълчаливият смях, присъщ на ведрата душа.

— Душата е ведра само когато съзерцава истината и се наслаждава от извършеното добро дело, а човек не се смее на истината и доброто. Затова Христос не се е смял. Смехът е източник на съмнения.

— Но понякога да се съмняваш е правилно.

— Не виждам защо. Когато човек изпитва съмнения, трябва да се обърне към някой авторитет, към някой свещеник или учен, така всяка причина за съмнение ще изчезне. Струва ми се, че сте натъпкан със съмнителни учения, като тия на парижките логици. Но свети Бернар се справи много добре със скопения Абелар[108], който искаше да подчини всички проблеми на студената и безжизнена преценка на разум, неосветен от светите писания, и да отсъди „така е“ и „не е така“. Разбира се, който приеме тези крайно опасни схващания, ще цени и поведението на глупака, който се смее на това, за което трябва да се знае само единствената истина, казана веднъж завинаги. Като се смее, глупакът всъщност казва: „Бог не съществува.“

— Достопочтени Хорхе, мисля, че е несправедливо да наричате Абелар скопен, защото знаете, че той изпадна в това достойно за съжаление положение поради злобата на други хора…

— Заради греховете си. За сляпата си вяра в човешкия разум. Така вярата на простолюдието бе подложена на присмех, Божите тайнства бяха изпразнени от съдържание (или пък се опитаха да го сторят и тези, които се опитаха, бяха глупци), въпроси, отнасящи се до най-възвишени дела, бяха разглеждани най-безочливо, а отците, които смятаха, че тези въпроси е по-добре да бъдат премълчавани, отколкото решавани, бяха подложени на присмех.

— Не съм съгласен, достопочтени Хорхе. Бог иска ние да използваме нашия разум за много неясни въпроси, по които Светото писание ни дава пълна свобода да вземаме решение. А когато някой ви предлага да повярвате на определено съждение, вие първо трябва да размислите дали то е приемливо, защото нашият разум е дело Божие и което се харесва на нашия разум, не може да не се харесва и на Божия разум, за който знаем само това, до което стигаме благодарение на нашите разсъждения, по аналогия и често по пътя на отрицанието. Така че понякога и смехът може да бъде подходящо средство за подронване мнимия авторитет на някаква абсурдна мисъл, която бива отхвърлена от разума. Често пъти смехът е средство за объркване на злонамерените и за изтъкване на тяхната глупост. Разказват, че езичниците потопили свети Мавър[109] във вряла вода, а той се оплакал, че водата била много студена; тогава владетелят езичник от глупост потопил пръст във водата, за да провери, и се изгорил. Чудесна проява на светеца мъченик, който осмял враговете на вярата. Хорхе се ухили.

— И в приказките на проповедниците се срещат много глупости. Потопеният във вряла вода светия страда заради Христос и сдържа виковете си, а не крои детски шеги на езичниците!

— Виждате ли? — рече Уилям. — Вие смятате, че тази случка е противна на разума и я определяте като смешна! Макар и мълчаливо, стискайки устни, вие се смеете на нещо и искате и аз да не го приемам за сериозно. Присмивате се на смеха, но се смеете.

Хорхе махна с ръка от досада.

— С тия игрословици за смеха ме въвличате в празни спорове. Но вие знаете, че Христос не се е смял.

— Не ми се вярва. Когато приканва фарисеите първи да хвърлят камък, когато пита чий е ликът върху монетата, когато си играе с думите и казва „Ти си камък“[110], мисля, че казва остроумни приказки, и то за да обърка грешниците, да поддържа духа на своите последователи. Прибягва до остроумие и казвайки на Каяфа: „Ти го каза.“[111] А Йероним, като коментира Йеремия, там, където Господ казва на Ерусалим „nudavi femora contra faciem tuam“, пояснява: „Sive nudabo et relevado femora et posteriora tua.“[112] Следователно и Бог си служи с остроумни приказки, за да обърка тия, дето иска да накаже. Знаете много добре, че когато борбата между клюнийците и цистерцианците бе достигнала връхната си точка, първите, за да направят за посмешище другите, ги обвиниха, че не носели гащи. А в „Speculum stultoram“[113] се разказва за магарето Брунело, което се пита какво ще стане, ако някоя нощ вятърът повдигне завивките и монахът си види срамотиите…

Монасите около нас се разсмяха, а Хорхе кипна.

— Въвличате моите събратя в някаква лудешка вакханалия. Знам, че францисканците, за да спечелят симпатиите на простолюдието, си служат с подобни щуротии, но във връзка с това ще ви напомня словата, които чух от един от вашите проповедници: „Tum podex carmen extulit horridulum.“[114]

Забележката бе прекалено остра, Уилям прекали, а сега Хорхе го обвиняваше, че пърди през устата си. Попитах се дали с този рязък отговор старият монах не искаше да ни прикани да напуснем скриптория. Но Уилям, който малко преди това беше толкова борчески настроен, сега изведнъж стана по-нисък и от тревата.

— Моля ви да ме извините, достопочтени Хорхе — рече той. — Моята уста измени на мислите ми, не исках да проявя неуважение към вас. Може би сте прав, а аз съм сбъркал.

След тази изящна проява на смиреност Хорхе изръмжа нещо, което можеше да бъде израз и на доволство, и на прошка, и се върна на мястото си, а монасите, които по време на разговора постепенно се бяха струпали около нас, се разотидоха на работните си места. Уилям коленичи отново пред масата на Венанций и продължи да се рови сред книжата. Със смирения си отговор Уилям спечели няколко мига спокойствие. А това, което успя да види междувременно, му послужи за разследването през следващата нощ.

Но бяха наистина само няколко мига. Бенций побърза да се приближи към нас, като се престори, че когато бе дошъл да слуша разговора ни с Хорхе, е забравил стилото си на масата; прошепна на Уилям, че искал да му каже нещо много важно, и му определи среща зад баните. Каза му да излезе пръв, а той щял да дойде малко по-късно.

Уилям се поколеба, после повика Малахий, който от работното си място при каталога бе проследил цялата случка, и го помоли, като му напомни заръката на абата (при това наблягайки на тази своя привилегия) да постави някого да пази масата на Венанций; Уилям поясни, че ще бъде полезно за разследването, с което е натоварен, през целия ден, докато той не се върне отново, никой да не се доближава до масата. Изрече това на висок глас, защото така задължаваше не само Малахий да надзирава монасите, но и монасите да надзирават Малахий. На библиотекаря не му остана друго, освен да се съгласи, и ние с Уилям излязохме.

Докато прекосявахме градината на път за баните, които бяха до сградата на болницата, Уилям забеляза:

— Май на мнозина не им се ще да намеря нещо, което е върху или под масата на Венанций.

— За какво става дума?

— Мисля, че не го знаят и тези, на които не им се ще да го намеря.

— Значи ли това, че Бенций няма какво да ни разкаже и че иска само да ни накара да се отдалечим от скриптория?

— Ще разберем веднага — отвърна Уилям.

Малко след това Бенций дойде при нас.

Ден втори
ШЕСТИ ЧАС

Когато Бенций разказва странни неща, от които стават известни твърде непристойни явления от живота в манастира

 

Разказът на Бенций бе твърде объркан. Като че ли наистина бе пожелал да се срещнем тук, за да ни отклони от скриптория; но в същото време си рекох, че като не можеше да измисли по-благовиден предлог, той започна да ни разказва частици от истина, надхвърляща далеч онова, което той знаеше.

Каза ни, че сутринта не искал да говори, но сега, след като размислил добре, сметнал, че Уилям трябва да знае цялата истина. По време на прословутия разговор за смеха Беренгарий бе намекнал за „finis Africae“. За какво ставаше дума? Библиотеката бе пълна с тайни и най-вече с книги, които никога не били давани на монасите за прочит. Думите на Уилям за рационалното обмисляне на съжденията бяха поразили Бенций. Той смяташе, че всеки монах, занимаващ се с научни изследвания, има право да се запознае с всичко, което се съхранява в библиотеката, и говори с голямо възмущение против събора в Соасон, който бе осъдил Абелар; докато говореше, разбрахме, че този все още млад човек, който се занимаваше с риторика, проявяваше стремеж към независимост и трудно понасяше ограниченията, които дисциплината в манастира поставяше пред любопитния му ум. Винаги са ме учили да се пазя от подобно любопитство, но знам много добре, че моят учител се отнасяше благосклонно към такива интереси, дори забелязах, че Бенций му е симпатичен и той му вярва. С една дума, Бенций разказа, че не знаел за какви тайни са споменавали Аделмо, Венанций и Беренгарий, но той нямал нищо против, ако тези мрачни случки хвърлят малко светлина върху начина, по който е ръководена библиотеката; хранеше надежда, че моят учител, независимо от това как ще приключи разследването, ще намери основания да подтикне абата да отслаби интелектуалната дисциплина, която е истинско бреме за монасите; те — добави той — също като него били дошли отдалеч именно за да подхранят ума си с чудесата, съхранявани в просторната утроба на библиотеката.

Според мен Бенций беше искрен, като очакваше от разследването резултатите, на които се надяваше. Но в същото време — както бе предвидил и Уилям — той вероятно искаше да си запази и правото пръв да се порови из книжата на масата на Венанций, тъй като изгаряше от любопитство, и за да ни задържи далеч оттам, бе готов да ни даде и други сведения. Ето какво ни каза.

Беренгарий изгарял — това било известно на мнозина монаси — от порочна страст по Аделмо, същата страст, чиито пагубни последици били наказани от Божия гняв в Содом и Гомор. Бенций се изрази точно така — може би заради крехката ми възраст. Но всеки, който е прекарал юношеството си в манастир, макар и да е запазил своята непорочност, е чувал да се говори за подобни страсти, а понякога се е налагало и да се пази от уловките на тези, станали роби на тия страсти. Та нали като послушник в Мелк получавах листове от един възрастен монах, изписани със стихове, които обикновено мирянин посвещава на жена? Монашеският обет ни държи далеч от женската плът — източник на пороци, но често ни тласка към ръба на други прегрешения. Нима мога да скрия, че и днес аз, старецът, започвам да тръпна от нечестиви помисли всеки път, когато в хора спирам поглед на гладкото лице на някой непорочен и свеж като девойка послушник?

Споменавам тези неща не за да поставя под съмнение направения от мен избор да се посветя на монашески живот, а за да оправдая прегрешенията на мнозина, за които светото бреме се оказва твърде тежко. Може би за да оправдая страшното престъпление на Беренгарий. Но по думите на Бенций този монах като че ли поддържал своя порок по още по-непристоен начин — тоест прибягвайки до изнудване, за да получи от другите това, което от добродетелност и приличие не би трябвало да му дават.

И така, доста отдавна монасите си подхвърляли иронични забележки за нежните погледи, които Беренгарий хвърлял на Аделмо, който, изглежда, бил много красив. А Аделмо бил погълнат изцяло от своята работа — която единствена му доставяла някакво удоволствие — и не обръщал внимание на страстта на Беренгарий. Но може би сам той не е знаел, че нещо, загнездило се дълбоко в душата му, го е тласкало към същото нечестиво деяние. Бенций ни каза, че веднъж станал свидетел на разговор между Аделмо и Беренгарий, по време на който Беренгарий, намеквайки за някаква тайна, която Аделмо искал да му бъде разкрита, му предложил една нечестива сделка, а каква била тя — може да се досети и най-непорочният читател. При това като че ли Бенций чул Аделмо да се съгласява и като че ли изрекъл тези думи с облекчение. Сякаш — осмели се да отсъди Бенций — Аделмо само това искал, нужен му бил единствено повод, отличаващ се от плътската помисъл, за да се съгласи. Според Бенций това означавало, че тайната на Беренгарий сигурно се е отнасяла до съкровени тайни на знанието, за да може Аделмо да заживее с илюзията, че за да задоволи поривите на ума си, трябва да се поддаде на плътско прегрешение. Нали и сам той — добави Бенций и се усмихна — неведнъж се е вълнувал от толкова силни пориви на ума си, че за да ги задоволи, бил готов да задоволи чужди плътски желания, макар и против собствените си плътски помисли.

— Понякога — обърна се той към Уилям — не изпадате ли в такова състояние, че сте готов да извършите и заслужаващи порицание неща, за да получите книга, която търсите с години?

— Много отдавна мъдрият и добродетелен Силвестър II[115] подарил извънредно ценна армилярна сфера[116] за един ръкопис на Стаций или Лукиан[117] — отвърна Уилям. И добави сдържано: — Но става дума за армилярна сфера, а не за собствената добродетелност.

Бенций призна, че е попрекалил от вълнение, и продължи да разказва. През нощта, преди Аделмо да умре, той, подтикнат от любопитство, проследил двамата. Видял как след повечерие те се запътили заедно към спалното помещение. Оставил вратата на своята килия притворена — килията му била недалеч от техните, — изчакал доста, но успял да види как, след като монасите заспали и навсякъде стихнало, Аделмо се промъкнал в килията на Беренгарий. Не могъл да заспи, будувал, докато чул да се отваря вратата на Беренгарий, и видял Аделмо да се измъква почти тичешком, докато приятелят му се опитвал да го задържи. Аделмо се спуснал към долния етаж, Беренгарий го последвал. Бенций тръгнал безшумно след тях и в началото на долния коридор зърнал разтреперания се Беренгарий, който се бил свил в ъгъла и се бил втренчил във вратата на килията на Хорхе. Бенций се досетил, че Аделмо се е проснал в краката на стария брат, за да се изповяда за сторения грях. А Беренгарий треперел, след като разбрал, че тайната му е разкрита, макар и под печата на тайнството.

После Аделмо излязъл — бил блед като платно, — отблъснал Беренгарий, който се опитал да му каже нещо, и хукнал навън от спалните помещения, заобиколил абсидата на църквата и влязъл в хора през северната врата (която нощем е винаги отворена). Вероятно е искал да се моли. Беренгарий го последвал, но не влязъл в църквата, а бродел сред гробовете и кършел ръце.

Бенций тъкмо се чудел какво да направи, когато забелязал наблизо още някакъв човек. И той следял двамата, но не забелязал Бенций, който се бил долепил до дънера на един дъб до гробището. Този човек бил Венанций. Като го видял, Беренгарий се притаил Между гробовете, а Венанций влязъл в хора. Бенций се побоял да не го видят и се прибрал в спалното помещение. На следния ден намерили трупа на Аделмо под склона. Бенций не знаеше повече.

Наближаваше време за храна. Бенций си тръгна, моят учител не му зададе други въпроси. Постояхме малко зад банята, после се поразходихме из градината, размишлявайки за тези странни разкрития.

— Смрадлика — рече изведнъж Уилям, като се наведе да разгледа някакво растение, което в този зимен ден разпозна по стъблото. — Отвара от кората помага при хемороиди. А това е лопуш — с лапи от неговите корени се лекува кожна екзема.

— По-добър сте от Северин — рекох му аз, — но я ми кажете какво мислите за това, което чухме?

— Драги ми Адсон, трябва да се научиш да мислиш с главата си. По всяка вероятност Бенций ни каза истината. Разказът му съвпада с това, което чухме тази сутрин от Беренгарий, въпреки че неговият разказ бе смесен с разни халюцинации. Ние вече бяхме подразбрали, че Беренгарий и Аделмо са вършили нещо много непристойно. Беренгарий сигурно е разкрил на Аделмо онази тайна, която за съжаление си остава тайна. След като е нарушил правилата на непорочността и на природата, Аделмо е заживял с една мисъл — да се изповяда пред някого, който да му опрости греха, затова е хукнал при Хорхе. Този човек, както можахме да се уверим, е много строг и сигурно е порицал остро Аделмо. Може и да не му е опростил греха, може би му е наложил някакво невъзможно покаяние, ние не знаем, пък и Хорхе никога няма да ни каже. Така или иначе, Аделмо хуква към църквата, просва се пред олтара, но това не успокоява неговите угризения. И ето че при него идва Венанций. Не знаем какво са си казали. Може би Аделмо е поверил на Венанций тайната, която му подарил (или пък с която му заплатил) Беренгарий, тайна, която за него вече нямала никакво значение, тъй като го мъчела друга, много по-страшна и парлива тайна. И какво прави Венанций? Може би, обзет от същото любопитство, което подтикваше днес и Бенций, доволен от това, което е научил, той оставя Аделмо сам със собствените му угризения. Аделмо се чувства изоставен, изпада в отчаяние, замисля да се самоубие, тръгва през гробището и там среща Беренгарий. Наговорва му страшни слова, казва му, че именно той е виновен за всичко, нарича го свой учител по порочност. Уверен съм, че като оставим настрана всички халюцинации, това, което ни разказва Беренгарий, отговаря на истината. Аделмо му наговорва всички страшни думи, които му е наговорил Хорхе. Така разстроеният Беренгарий тръгва в една посока, а Аделмо — в друга, решен да се самоубие. А после идва другото, на което почти станахме свидетели. Всички са убедени, че Аделмо е бил убит, Венанций остава с впечатлението, че тайната на библиотеката е много по-важна, отколкото е предполагал, и продължава да търси сам. Докато някой го спира, преди или след като е разкрил това, което е търсел.

— Кой го е убил? Беренгарий ли?

— Може би. Или пък Малахий, който трябва да пази Зданието. Или някой друг. Беренгарий знае неговата тайна. Можем да подозираме и Малахий — като пазител на библиотеката, той открива, че някой е влязъл там, и го убива. Хорхе знае всичко за всички, Аделмо му е поверил тайната си и не желае аз да разкрия какво може да е намерил Венанций… Редица факти говорят, че той може да бъде заподозрян. Но я ми кажи как е възможно слепец да убие мъж в разцвета на силите си, как е възможно старец, макар и як, да пренесе трупа в делвата. И още нещо — а защо убиецът да не е самият Бенций? Може да ни е излъгал, подтикван от неизповедаеми намерения. И защо да ограничим кръга на заподозрените само с тези, които участваха в дискусията за смеха? Може престъплението да е извършено от други подбуди, които нямат нищо общо с библиотеката. Така или иначе, нужни са две неща — да разберем как може да влезем нощем в библиотеката и да намерим светилник. За светилника ще се погрижиш ти. По време на обяда се завърти из кухнята, вземи един и…

— Да открадна ли?

— Вземи го назаем, за слава на Господа.

— Щом е така, разчитайте на мен.

— Чудесно. А колкото до това, откъде да влезем в Зданието, нали снощи видяхме откъде се появи Малахий. Днес ще разгледаме църквата и особено онзи параклис. След един час ще трябва да отидем в трапезарията. После имаме среща с абата. Ще присъстваш и ти, тъй като пожелах да разполагам със секретар, който да запише нашия разговор.

Ден втори
ДЕВЕТИ ЧАС

Когато абатът заявява, че се гордее с богатствата на своя манастир, но че се бои от еретиците, а накрая Адсон започва да мисли, че е сгрешил, като е тръгнал да пътешества

 

Намерихме абата в църквата пред главния олтар. Надзираваше неколцина послушници, които бяха измъкнали от някакво потайно помещение разни свещени съдове, потири, подноси, ковчежета за дарове и едно разпятие, което не забелязах по време на утринната служба. Като видях ослепителната красота на светите съдове, не можах да се сдържа и ахнах от почуда. Беше по пладне, през прозорците на хора струяха снопове светлина; още по-ярки бяха тия, дето се лееха през прозорците на фасадите — втурваха се като белоснежни водопади, като мистични потоци от небесно вещество, кръстосваха се на разни места в църквата и заливаха и олтара.

Те разкриваха скъпоценната материя, от която бяха направени съдовете, потирите и всичко останало; сред жълтеникавия отблясък на златото, сред девствената белота на слоновата кост и прозрачните кристали видях да блещукат разноцветни скъпоценни камъни с най-различни размери — хиацинти, топази, рубини, сапфири, изумруди, хризолити, оникси, гранати, ясписи и ахати. В същото време забелязах и нещо, което сутринта, отначало унесен в молитва, а после разстроен от ужас, не можах да видя: вратата на олтара и другите три пана над него бяха изцяло от злато, целият олтар, откъдето и да го погледнеше човек, лъщеше от злато.

Абатът отвърна с усмивка на моята почуда:

— Богатствата, които виждате — рече той, обръщайки се към мен и моя учител, — както и другите, които ще видите, са плод на вековна преданост и милосърдие, свидетелство за могъществото и светостта на манастира. Князе и властелини, архиепископи и епископи са пожертвали за този олтар и предназначените за него съдове и предмети пръстените, с които са били въздигани в сан, златото и скъпоценните камъни, белег за тяхното величие; пожелали са да бъдат претопени тук за още по-голяма слава на Господа и тази Божия обител. Макар днес в манастира да стана още едно мрачно събитие, ние не можем да забравим, че сме тленни и крехки, а Всевишният — силен и могъщ. Наближава светото Рождество Христово и почваме да почистваме светите утвари, та рождеството на Спасителя да бъде чествано с великолепието и блясъка, които му се полагат и които заслужава. Всичко ще трябва да бъде показано в пълния му блясък…

— добави той, като втренчи поглед в Уилям; а по-късно разбрах защо се стремеше с такава гордост да оправдае дейността си — смяташе, че ще бъде полезно и изгодно да не крием, а да изложим на показ Божията щедрост.

— Да — рече любезно Уилям, — щом Ваше Преподобие смята, че Господ трябва да бъде възхваляван именно по този начин, значи вашият манастир е достигнал връхната точка в това отдаване на възхвала.

— Така трябва да бъде — рече абатът. — Щом навремето по волята Божия или по заповед на пророците са били използвани златни амфори и чаши и малки златни потири, за да изливат в тях кръвта на кози или телета, или на кравата в Соломоновия храм, с още по-голямо основание за кръвта Христова трябва да ползваме с непрестанна почит и всеотдайна преданост и златни съдове, и скъпоценни камъни, и най-ценното от всичко, което е сътворено! Дори ако при едно второ сътворение бъдем изваяни от същото вещество, от което са сътворени херувимите и серафимите, и в такъв случай то няма да бъде достойно за такава възвишена жертва…

— Амин — обадих се аз.

— Мнозина възразяват, че за подобна света почит е достатъчно да имаш ум, вдъхновяван от свети помисли, чисто сърце и намерения, подхранвани от искрена вяра. Искам да подчертая — ние поддържаме ясно и категорично, че това е най-важното; но сме убедени също, че трябва да дадем израз на почитта си и чрез външната украса на светите утвари, защото е повече от правилно ние да служим изцяло на нашия Спасител във всичко, защото той не се отказа да ни дари с всичко, без изключение.

— Великите люде от вашия орден винаги са били на това мнение — съгласи се Уилям — и аз си спомням чудесните мисли, отнасящи се до украсата на църквите, записани от великия и достопочтен абат Сюже[118].

— Така е — рече абатът. — Погледнете това разпятие. То още не е довършено… — Взе го с безкрайно благоговение и го огледа с грейнало от блаженство лице. — Ето, тук липсват няколко бисера, досега не можах да намеря бисери с нужните размери. Навремето апостол Андрей се обърнал към кръста на Голгота, заявявайки, че раните на тялото Христово го украсявали като бисери. Затова именно с бисери трябва да бъде украсено и това скромно изображение на онова велико чудо. Въпреки че сметнах за необходимо да наредя тук, над главата на Спасителя, да бъде инкрустиран най-красивият диамант, който сте виждали. — Погали предано с дългите си бели пръсти най-ценните части на светото разпятие, или по-точно на светата слонова кост, тъй като кръстът бе направен именно от такава материя.

— Всеки път, когато се наслаждавам на всички богатства на този Божи дом и омаята на разноцветните камъни ме откъсва от земните грижи, а благочестивият размисъл ме кара да размишлявам — като пренасям материалното към нематериалното — върху разнообразието на светите добродетели, изпитвам, така да се каже, чувството, че съм попаднал в някакво особено кътче на Вселената, кътче, което се измъква от калта на земята, но което не се е извисило напълно в непорочното небе. И ми се струва, че по Божията милост аз мога да бъда пренесен от този долен свят към горния по аналогичен път.

Говореше, обърнал лице към свода на кораба. И както беше унесен в обзелия го плам, като че ли по някакво особено благоволение на дневното светило сноп светлина, проникващ отгоре, заливаше лицето му и разперените му като кръст ръце.

— Всяка твар — рече той, — била тя видима или невидима, е светлина, доведена в битието от Създателя на светлините. И тази слонова кост, и този оникс, и камъните, които ни заобикалят, са светлина, защото аз усещам, че те са благородни и красиви, че съществуват според собствени закони за пропорция, че се различават по род и вид от всички останали родове и видове, че се определят от своето число, че не изменят на своя ред, че търсят полагаемото им се място според собствената си тежест. И тези неща ми се разкриват толкова ясно, колкото по-скъпоценна е по своята природа материята — светило по Божията сила, — която гледам; та нали, ако трябва да стигна до величието на причината — недостижима в своето съвършенство — от величието на следствието, нищо не ми говори по-ясно за величието на Божията първопричина от подобно великолепно следствие като златото или диаманта; та нали за нея ми напомнят дори такива неща като тора и насекомото! И когато в тези камъни долавям такива възвишени неща, душата ми плаче, тръпнеща от радост, не от земна суета или обич към богатството, а от най-чиста обич към непричинената първопричина.

— Наистина това е най-сладостната теология — промълви със смирена кротост Уилям, а аз си помислих, че той прибягна до онази коварна форма на мисълта, която риториците наричат ирония и която винаги трябва да бъде предшествана от пронунциацио[119] — което пък е и знак, и оправдание за нейното използване; но Уилям никога не правеше така. Поради това абатът, привърженик на образната реч, изтълкува казаното от Уилям буквално и добави, все още изпаднал в мистичния си унес:

— Това е най-непосредственият способ, по който можем да се свържем с Всевишния, материално богоявяване.

Уилям се покашля възпитано и измърмори:

— Хъм… хъм. — Правеше така всеки път, когато искаше да заговори за друго. Успя да го стори умело, тъй като имаше обичая — мисля, че това е присъщо на всички от неговия край — да започва всяко свое изказване с дълга предварителни мънкания, сякаш изложението на една завършена мисъл щеше да му струва голямо умствено усилие. Но аз вече знаех, че колкото повече мънкания предшестваха думите му, толкова по-уверен беше той в правилността на съждението, което те щяха да изразят. — Хъм… хъм… — рече Уилям. — Ще трябва да поговорим за срещата и за дискусията за бедността…

— Бедността… — промълви все още унесеният абат, сякаш му бе трудно да слезе от онова прекрасно кътче на Вселената, където го бяха отнесли неговите скъпоценни камъни. — Да, срещата…

Започнаха да разговарят оживено за неща, някои от които вече ми бяха известни, а някои успях да проумея, докато ги слушах. Както вече споменах в началото на тази моя достоверна хроника, ставаше дума за двойния спор, който, от една страна, противопоставяше императора на папата, а от друга — папата на францисканците, които на капитула в Перуджа, макар и много години по-късно, бяха възприели тезисите на спиритуалите за бедността на Христа; и за бъркотията, след като францисканците застанаха на страната на императора — бъркотия, която от триъгълник на противопоставяне и съюз вече се бе превърнала в четириъгълник с намесата — която пък ми беше съвсем неясна — на абатите от ордена на свети Бенедикт.

Така и не можах да си обясня защо бенедиктинските абати бяха решили да закрилят и да дават приют на францисканците спиритуали, още преди техният собствен орден да започне да споделя становищата им. Защото, ако спиритуалите проповядваха отказ от всички земни блага, абатите от моя орден — както бе потвърдено и в деня, за който става дума, — следваха друг, не по-малко добродетелен, но съвършено противоположен път. Според мен абатите се опасяваха, че прекомерната власт на папата ще означава и прекомерна власт на епископите и на градовете, а моят орден бе запазил непокътнато своето могъщество през вековете именно водейки борба с бялото духовенство и търговците и заставайки като пряк посредник между небето и земята, като съветник на кралете.

Толкова често бях чувал да повтарят мисълта, че населението на тази земя се дели на пастири (сиреч духовниците), на кучета (сиреч войниците) и на овце (сиреч простолюдието). По-късно научих, че тази мисъл може да бъде изказана по различен начин. Бенедиктинците често говореха не за три степени, а за две големи разделения; едното се отнасяше за управлението на земните дела, а другото — за управлението на небесните дела. Що се отнася до земните дела, там беше валидно разделението на духовенство, светски властници и народ, но над това разделение властваше присъствието на черното духовенство, пряка връзка между християните и небето; монасите нямаха нищо общо със светските пастири — свещениците и епископите, невежи и покварени, вече склонни да подкрепят интересите на градовете, където под овце сега разбираха не толкова добрите и верни селяни, колкото търговците и занаятчиите. Бенедиктинският орден нямаше нищо против управлението на простолюдието да бъде поверено на бялото духовенство, стига окончателното определяне на правилото на тази връзка да бъде привилегия на монасите, които са в пряка връзка с източника на всяка земна власт, сиреч империята, така както имаха пряка връзка с източника на всяка небесна власт. Именно поради това — поне така мисля — мнозина бенедиктински абати, за да защитят достойнството на империята срещу градските управи (обединилите се епископи и търговци), се съгласиха да закрилят и спиритуалите францисканци; не споделяха техните становища, но тези хора им бяха полезни, тъй като предлагаха на императора добри аргументи против прекомерната власт на папата.

По тези причини, рекох си аз, сега Абон беше готов да сътрудничи с Уилям, пратеник на императора, и да служи като посредник между ордена на францисканците и папския двор. Въпреки яростния спор, поставящ в такава опасност единството на църквата, Микеле Чезена, когото папа Йоан бе канил нееднократно в Авиньон, най-сетне бе решил да приеме поканата, защото не искаше неговият орден да скъса окончателно с папата. Като генерален министър на францисканците той желаеше да помогне и за утвърждаването на техните становища и да спечели одобрението на папата, тъй като разбираше, че не би могъл да остане дълго време начело на ордена без съгласието на папата.

Ала мнозина му възразяваха, че папата го вика във Франция, за да му устрои клопка, да го обвини в ерес и да го даде под съд. Затова препоръчваха посещението на Микеле в Авиньон да бъде предшествано от преговори. Марсилий бе измислил нещо по-добро — да изпрати с Микеле и пратеник на императора, който да изложи пред папата становището на привържениците на императора. И то не толкова за да убеди стария Йоан XXII, а за да укрепи позициите на Микеле, който като член на имперска делегация не би могъл да стане толкова лесна плячка на отмъщението на папата.

Но и това предложение имаше твърде много неудобства и не можеше да се осъществи веднага. Оттук се бе зародила идеята за предварителна среща между членовете на имперската делегация и неколцина папски пратеници, за да съпоставят своите становища и да се споразумеят за среща с гаранции за сигурността на италианските гости. С уреждането на тази първа среща бе натоварен Уилям от Баскервил. След това той трябваше да изложи становищата на имперските теолози в Авиньон, ако, разбира се, преценеше, че пътуването не е свързано с опасности. Трудно начинание, тъй като се предполагаше, че папата, който искаше Микеле да се яви пред него сам, та да му е по-лесно да го склони към послушание, ще изпрати в Италия делегация, инструктирана да провали, доколкото това се окаже възможно, посещението на императорските пратеници в папския двор. До този момент Уилям бе действал твърде ловко. След продължителни консултации с редица бенедиктински абати (ето защо по време на нашето пътешествие се отбивахме на много места) той се бе спрял на манастира, където се намирахме в момента, именно защото бе известно, че абатът е предан на империята, но въпреки това — поради голямото си дипломатическо умение — бе гледан с добро око и от папския двор. Следователно манастирът беше нещо като неутрална територия, където двете групи можеха да се срещнат.

Но папата продължаваше да поставя условия. Той знаеше, че след като стъпи на територията на манастира, неговата делегация ще попадне под властта на абата; и тъй като в нея щяха да участват и представители на свещениците, не се съгласяваше с тази клауза, понеже се боеше от клопка на императора. Затова бе поставил условие за безопасността на неговите пратеници да се грижи отряд стрелци на френския крал, оглавявани от негово доверено лице. В Бобио чух Уилям да разговаря по този въпрос с пратеник на папата, разговаряха как да се формулират задълженията на този отряд или по-точно какво трябваше да се разбира под запазване неприкосновеността на папските пратеници. Накрая бе приета формулата, предложена от авиньонците, която изглеждаше приемлива: стрелците и техният капитан щяха да имат власт „над всички, които по един или друг начин биха се опитали да посегнат на живота на папските пратеници и да повлияят върху тяхното поведение и мнение с насилнически действия“. Тогава изглеждаше, че споразумението почива върху чисто формални основи. Но сега, след последните събития в манастира, абатът изглеждаше разтревожен и сподели своите съмнения с Уилям. Ако делегацията пристигнеше в манастира, преди да е разкрит авторът на двете престъпления (на следния ден тревогите на абата щяха да се умножат, защото престъпленията щяха да станат три), абатът трябваше да се съгласи, че сред тези стени се навърта човек, способен да повлияе с насилнически действия върху мнението и поведението на папските пратеници. Нямаше никакъв смисъл да се правят опити за прикриване на извършените престъпления, защото, ако се случеше още нещо, папските пратеници щяха да помислят, че срещу тях се крои заговор. Следователно имаше само два изхода. Или Уилям да открие убиеца, преди делегацията да пристигне (тук абатът го изгледа втренчено, сякаш искаше да му отправи мълчалив упрек, че още не се е справил с тази работа), или пък да предупредят честно представителя на папата за това, което ставаше, и да го помолят да сътрудничи, та по време на работата над манастира да бъде установен строг надзор. Това, разбира се, не се харесваше на абата, защото означаваше той да се откаже от част от властта си и да постави своите монаси под надзора на французите. Но не можеше да се рискува. И Уилям, и абатът бяха раздразнени от хода на събитията, но нямаха кой знае какъв избор. Затова решиха да вземат окончателно решение на следния ден. А дотогава не им оставаше друго, освен да се доверят на Божията милост и на съобразителността на Уилям.

— Ще направя всичко възможно, Ваше Преподобие — рече Уилям.

— Но, от друга страна, не виждам защо това може да компрометира срещата. Надявам се, че представителят на папата ще съумее да направи разлика между деянията на някакъв луд или убиец, или просто на един объркан човек, и сериозните въпроси, които ще трябва да се обсъдят от разумни мъже…

— Така ли мислите? — запита абатът, като се втренчи в Уилям. — Не забравяйте: авиньонците знаят, че ще се срещнат с минорити, сиреч с хора, които са в опасна близост с просещите монаси и с други, още по-неразумни от тях люде, с опасни еретици, които са се опетнили с престъпления — тук абатът понижи глас, — в сравнение с които станалите тук ужасни събития бледнеят като мъгла пред слънцето.

— Не е едно и също! — възкликна Уилям. — Не можете да поставяте знак на равенство между миноритите от капитула в Перуджа и някаква си банда еретици, които са изтълкували неправилно учението на Евангелието и са превърнали борбата срещу богатството в поредица от лични отмъщения или кръвопролитни безумства…

— Не много отдавна, и то недалеч оттук, една от тия банди, както ги наричате вие, премина с огън и меч през земите на епископа на Верчели и през планините край Новара — възрази рязко абатът.

— Имате предвид брат Долчино и апостолските братя…

— Лъжеапостолите — поправи го абатът. Отново чух да споменават Долчино и лъжеапостолите, отново някак си предпазливо, почти с нотки на ужас.

— Да, лъжеапостолите — съгласи се Уилям. — Но те нямаха нищо общо с миноритите…

— Но и едните, и другите почитаха еднакво Йоахим Калабрийски — настоя абатът. — Можете да попитате за това вашия събрат Убертино.

— Искам да напомня на Ваше Преподобие, че сега той е ваш събрат — рече Уилям, като се усмихна и направи лек поклон, сякаш искаше да поздрави абата за придобивката, която бе спечелил орденът, приемайки човек с такава репутация.

— Знам, знам — усмихна се абатът. — Известно ви е с каква братска загриженост нашият орден прие спиритуалите, когато върху тях се стовари гневът на папата. Нямам предвид само Убертино, но и мнозина други по-нисши братя, за които знаем малко, но за които навярно би трябвало да е известно повече. Защото се е случвало да даваме приют на бегълци, явили се облечени с раса на миноритите, а едва по-късно узнавах, че редица събития в техния живот са ги тласкали за известно време твърде близо до хората на Долчино…

— И тук ли? — запита Уилям.

— И тук. Може би ви разкривам нещо, за което всъщност знам малко, във всеки случай твърде малко, за да обвинявам. Но тъй като разследвате живота в тази обител, добре е и вие да знаете това. Ще ви кажа, че подозирам — обърнете внимание, подозирам — въз основа на неща, които съм чул или за които съм се досетил, че има един неясен период в живота на нашия ключар, който пристигна тук преди години заедно с миноритите.

— Ключарят ли? Ремиджо от Вараджине, привърженик на Долчино? Струва ми се, че това е най-кроткото създание, най-малко разтревоженото от въпроса за бедността създание, което съм виждал… — рече Уилям.

— Аз наистина не мога да кажа нищо против него, използвам добрата му служба, за която му е признателно и цялото братство. Но ви казвам това, за да разберете колко е лесно да се открие връзката между един монах и един просещ монах.

— Ваше Преподобие, пак не сте справедлив, ако ми разрешите да се изразя така — възрази Уилям. — Ние говорехме за хората на Долчино, а не за просещите монаси. За тях могат да се говорят различни неща, без дори да знаем за кои от тях става дума, тъй като имат най-различни имена, но никой не може да ги обвини, че проливат кръв. Най-много могат да бъдат обвинени, че прилагат на практика, без да проявяват кой знае колко разум, неща, които спиритуалите са проповядвали по-уверено и вдъхновявани от истинска обич към Господа; в това отношение аз съм съгласен, че разделителната линия между едните и другите е твърде крехка…

— Но просещите монаси са еретици! — прекъсна го рязко абатът. — Те не се ограничават да поддържат тезата за бедността на Христос и апостолите, учение, което — макар и да не го споделям — може да бъде успешно противопоставено на авиньонската надменност. Но от това учение просещите монаси стигат до практически извод, като оповестяват правото на бунт, на плячкосване, на извращаване на нравите…

— Но кои просещи монаси?

— Поначало всички. Знаете, че те са се опетнили със страшни Престъпления, не признават брака, отричат ада, вършат содомия, приемат богомилската ерес от България и Драговица…

— Моля ви — рече Уилям, — не смесвайте различни неща! Говорите, сякаш просещите монаси, патарените, валденсите, катарите, българските богомолци и еретиците от Драговица са едно и също!

— Така е — възрази рязко абатът. — Такива са, защото са еретици, защото поставят под опасност реда в цивилизования свят, включително и реда в империята, която ми се струва, че поддържате. Преди повече от сто години последователите на Арналдо Брешански[120] подпалиха домовете на благородниците и на кардиналите и това бе резултат от ломбардската ерес на патарените. Знам разни страшни истории за тези еретици, чел съм за тях в Цезарий от Хайстербах[121]. Във Верона каноникът на църквата „Свети Гедеон“, на име Еверардо, забелязал, че неговият хазаин излизал всяка нощ с жена си и дъщеря си. Попитал един от тях — кого не си спомням — къде ходят и какво правят. Ела и ще видиш, бил отговорът; и той отишъл с тях в някакво просторно подземие, където се били събрали лица от двата пола. Някакъв ересиарх — всички го слушали мълчаливо — им държал проповед, пълна с богохулства, за да ги тласне към поквара и разврат. После угасили свещта и всеки се нахвърлил върху съседката си, без да го е еня дали му е законна съпруга, или е неомъжена жена, дали е вдовица или девственица, господарка или слугиня, нито (и това било най-лошото, нека Бог ми прости, че разказвам тия страшни неща) дали му е дъщеря или сестра. Като видял това, Еверардо, който бил лекомислен и похотлив младеж, се престорил на техен последовател, примъкнал се — не помня дали до дъщерята на своя хазаин или до друга девойка — и след като изгасили свещта, съгрешил с нея. За съжаление правел това повече от година, та накрая учителят казал, че този младеж, който посещавал толкова усърдно техните сбирки, скоро щял да може да поучава и новоприетите. Едва тогава Еверардо си дал сметка в каква бездна е пропаднал и успял да се отърве от техните примамки, като заявил, че посещавал този дом не заради ереста, а защото обичал да си има работа с млади момичета. Изгонили го. Както виждате, такъв е законът, такъв е начинът на живот на еретиците — патарени, катари, йоахимити и разните му там спиритуали. И няма какво да им се чудим: не вярват във възкресението на плътта, не вярват, че адът е наказание за грешниците, смятат, че могат да вършат безнаказано всичко. Наричат се катари, сиреч чисти.

— Абон — рече Уилям, — вие водите усамотен живот в този прекрасен и свят манастир, който е далеч от светската низост. Животът в градовете е много по-сложен, отколкото си мислите, пък и вие знаете, че и грехът, и злото имат различни степени. Лот[122] е съгрешавал много по-малко от своите съграждани, които са имали нечестиви помисли дори към пратените от Бога ангели, а предателството на Петър е нищо в сравнение с това на Юда; първият е получил прошка, другият — не. Не можете да смятате, че патарените и катарите са едно и също. Патарените са движение за реформиране на нравите, но в рамките на законите на Светата църква майка. Те винаги са искали да подобрят начина на живот на духовниците.

— Поддържайки, че не бива да се приемат тайнствата от нечистите свещенослужители…

— И са сбъркали, но това е била единствената им грешка от гледна точка на доктрината. Никога не са си поставили за цел да изменят Божия закон…

— Но патаренските проповеди на Арналдо Брешански в Рим преди повече от двеста години са подбудили тълпите да подпалят домовете на благородниците и кардиналите.

— Арналдо се опитал да приобщи към своето реформаторско движение градските управници. Но те отказали и той намерил подкрепа в простолюдието, в бедняците. Той не носи никаква отговорност за яростта, с която те отговорили на призива му против покварата в града.

— Градът винаги е покварен.

— Градът — това е мястото, където днес живеят християните, а вие и ние сме техни пастири. Градът е място за скандали, място, където богатият прелат учи на добродетели бедното и гладно простолюдие. Безредиците на патарените се пораждат от тези условия. Печално, но не и непонятно явление. Катарите са друго нещо. При тях става дума за една източна ерес, която стои извън учението на църквата. Не знам дали наистина вършат, или пък са вършили престъпленията, които им се приписват. Знам, че не признават брака, че отричат ада. Питам се дали много от деянията, които не са извършили, не им се приписват само заради техните идеи (които, разбира се, са нечестиви).

— Нима искате да кажете, че катарите не са се объркали с патарените и че и едните, и другите не са две от многобройните лица на намесата на нечестивия?

— Исках да кажа, че много от тези ереси, независимо от ученията, които поддържат, имат успех сред простолюдието, защото им подсказват, че е възможен и друг живот. Искам да кажа, че твърде често простолюдието не може да се оправи в различните учения. Искам да кажа, че често се е случвало тълпите от простолюдието да бъркат проповедите на катарите с проповедите на патарените, а и едните, и другите — с проповедите на спиритуалите. Абон, животът на простолюдието не се осветява от знанието, нито от бдителното умение да различаваме, които ни правят мъдри. Над простолюдието тегнат и болестите, и бедността, която пък е утежнена от невежеството. Често за мнозина от тези хора приобщаването към една еретическа група е само начин да изразят своето отчаяние. Къщата на един кардинал може да бъде подпалена или защото някой иска животът на духовенството да стане по-съвършен, или за да се докаже, че адът, за който той проповядва, не съществува. Но има една постоянна причина — съществуването на ад на земята, в който живее паството, на което пък сме пастири. Знаете много добре, че както те не правят разлика между българската църква[123] и последователите на свещеника Липранд, така и имперските власти и техните привърженици често не правеха разлика между спиритуалите и еретиците. Не са малко случаите, когато гибелини, за да се наложат над своите врагове, са подкрепяли сред народа идеите на катарите. Според мен те са постъпвали неправилно. Но сега знам, че същите хора, за да се отърват от тези твърде „прости“ неспокойни и опасни противници, често пъти са приписвали на едните еретическите схващания на другите, пращайки всички на кладите. Абон, кълна ви се, виждал съм с очите си добродетелни люде, искрени последователи на бедността и непорочността, но противници на епископите, които епископите предаваха на светските власти — били те служители на империята или на свободните градове, — обвинявайки ги в полово смешение, в содомия и нечестиви деяния, вършени може би от други, но не и от тези хора. Простите хорица са като добитък за клане — използват ги в борбата срещу властта на съперниците, а когато вече не са нужни, ги предават на заколение.

— Добре тогава — запита абатът с очевидна ирония, — какви са били Долчино и неговите безумци, Герардо Сегалели и ония долни убийци? Катари-престъпници или добродетелни просещи монаси, богомили-содомити или патарени-реформатори? Уилям, ще ми кажете ли къде е истината, вие, дето знаете толкова за еретиците, че можете да минете и за някой от тях?

— Понякога никъде — отвърна тъжно Уилям.

— Виждате ли, че и вие не можете да правите разлика между еретик и еретик? Аз поне си имам едно правило. Знам, че еретици са тия, дето поставят в опасност реда, в който живеят християните. Защитавам империята, защото тя ми гарантира този ред. Боря се срещу папата, защото предава духовната власт на епископите в градовете, които се съюзяват с търговците и сдруженията и не ще могат да поддържат този ред. А ние го поддържаме от векове. Що се отнася до еретиците, и за тях си имам правило; то се изразява в отговора на абата на Сито Арнолд Амалрик, когато го запитали какво да правят с жителите на град Безиер, които били заподозрени в ерес. Избийте ги до крак, Бог ще разпознае своите.

Уилям наведе очи и помълча. После каза:

— Град Безиер бе превзет и нашите не се съобразяваха нито с достойнството, нито с пола, нито с възрастта; близо двайсет хиляди души бяха изклани. А след клането градът бе ограбен и изгорен.

— И свещената война е война.

— И свещената война е война. Може би именно затова не бива да се водят свещени войни. Но какво приказваме, аз съм тук, за да поддържам правата на Лудвиг, който също опустошава Италия. И аз съм в плен на плетеница от странни съюзи. Странен е съюзът на спиритуалите с империята, на империята с Марсилий, който иска власт за народа. Странен е и съюзът между нас двамата, с толкова различни намерения и традиции. Но имаме две общи цели — успешното провеждане на срещата и разкриването на един убиец. Нека се опитаме да работим в мир.

Абатът разпери ръце.

— Целунете ме и да се помирим, брате Уилям. С такъв знаещ човек като вас бих могъл да разисквам дълго по сложни въпроси из областта на теологията и морала. Но не бива да се поддаваме на страстта към дискусията по подобие на парижките учени. Прав сте, имаме важна задача, трябва да действаме в съгласие. Но говорих за всички тия неща, защото мисля, че има някаква връзка — нали разбирате, — някаква възможна връзка, или по-точно, че някои биха могли да свържат станалите престъпления със становищата на вашите събратя. Затова ви предупредих, затова трябва да предотвратим всякакви подозрения или намеци от страна на авиньонците.

— Трябва ли да направя извод, че Ваше Преподобие ми подсказва следа за моето издирване? Смятате ли, че зад тези събития може да стои някаква тъмна история, свързана с еретичното минало на някой монах?

Абатът помълча, като гледаше Уилям с каменно лице, После каза:

— Вие трябва да разследвате тези злокобни събития. Ваша работа е да имате подозрения, дори и да заподозрете някого без причина. Тук аз съм баща на всички. Ще добавя: ако знаех, че миналото на един от моите монаси поражда оправдани съмнения, сам щях да взема мерки да изкореня вредния бурен. Знаете какво знам. А каквото не знам, ще трябва да излезе на бял свят благодарение на вашата проницателност. Но при всички случаи дръжте ме в течение, непременно. — После се сбогува и излезе от църквата.

— Драги ми Адсон, работата става все по-сложна — рече помръкнал Уилям. — Ние тичаме подир някакъв ръкопис, интересуваме се от наклонностите на някои твърде любопитни монаси и от живота на други, прекалено похотливи монаси, а ето, че се очертава все по-настойчиво още една следа, при това съвършено различна. Ключарят… А с ключаря тук е пристигнало и онова звероподобно, Салваторе… Но сега трябва да си починем, нали решихме тази нощ да не спим.

— Още ли възнамерявате да проникнете тази нощ в библиотеката? Не се ли отказвате от първата следа?

— Ни най-малко. Кой казва, че става дума за две различни следи? Пък и тази история с ключаря може да е само някакво подозрение на абата.

И тръгна към дома на поклонниците. Като стигна при входа, той се спря и заговори, сякаш продължаваше казаното дотук:

— Всъщност абатът ме натовари да разследвам случая със смъртта на Аделмо, когато си мислеше, че между младите монаси стават нечестиви неща. Но сега смъртта на Венанций буди други подозрения; може би абатът е доловил, че ключът на тайната е в библиотеката, и не желае да разследвам този въпрос. А за да отклони вниманието ми от Зданието, ми подхвърля следата за ключаря…

— Но защо смятате, че той не иска да…

— Не задавай излишни въпроси. Абатът ми каза още в самото начало, че библиотеката е недосегаема. Сигурно има основания. Възможно е и той да е замесен в нещо, което смята, че няма връзка със смъртта на Аделмо; но сега си дава сметка, че скандалът се разраства и може да бъде забъркан и той. Затова не желае истината да бъде разкрита или поне не желае аз да я разкрия…

— Но това значи, че се намираме в място, което Бог е лишил от своята закрила — рекох с отчаяние.

— Нима си срещал място, където Бог би се чувствал добре? — запита ме Уилям, като ме огледа отвисоко.

После ме отпрати да спя. Докато си лягах, си рекох, че не биваше баща ми да ме праща да пътешествам, че това се оказа много по-сложно, отколкото си мислех. Започнах да научавам прекалено много.

— Избави ме от пастта лъвска — помолих се аз, като заспивах.

Ден втори
СЛЕД ВЕЧЕРНЯ

Когато, въпреки че разказът е кратък, старецът Алинардо казва твърде интересни неща за лабиринта и за начина, по който може да се влезе там

 

Събудих се малко преди часа за вечеря. Бях замаян от съня, тъй като дневният сън е като плътското прегрешение — колкото повече си го вършил, толкова повече ти се иска да продължиш, и въпреки това човек се чувства нещастен, хем преситен, хем неутолил страстта си. Уилям не беше в килията си, явно бе станал по-рано. Походих насам-нататък и го видях да излиза от Зданието. Каза ми, че се отбил в скриптория, прелистил каталога и наблюдавал работата на монасите, опитвал се да се доближи до масата на Венанций, за да поднови разследването. Но по една или друга причина всички сякаш нарочно му пречели да се рови из ръкописите. Най-напред при него дошъл Малахий, за да му покаже някакви ценни миниатюри. Подир това Бенций му отнел доста време с разни незначителни поводи. А когато се навел, за да продължи разследването, Беренгарий започнал да се навърта около него и предложил да помага.

Най-сетне Малахий, като видял, че моят учител възнамерява да се заеме сериозно с нещата на Венанций, му заявил без заобикалки, че може би, преди да почне да се рови из ръкописите на мъртвеца, ще трябва да поиска разрешение от абата; че самият той, макар и да бил библиотекар, се бил въздържал от подобни действия — от уважение и от чувство за дисциплина; във всеки случай — така както бил пожелал самият Уилям — никой не се бил доближавал до масата и никой нямало да се доближи до нея, докато абатът не разреши. Уилям му напомнил, че има разрешение от абата да разследва из целия манастир, а Малахий го попитал насмешливо дали абатът му е разрешил да се движи свободно и из скриптория и — опазил Бог — из библиотеката. Уилям разбрал, че нямало смисъл да влиза в спор с Малахий, въпреки че цялото това навъртане и страхове около ръкописите на Венанций разпалили още повече желанието му да се запознае с тях. И тъй като бил твърдо решен да се върне там през нощта — макар че още не знаел как, — решил да не влиза в спорове. Но Уилям явно гореше от желание да вземе реванш; и ако това желание не беше породено — както беше в действителност — от стремежа към истината, то можеше да се изтълкува като упоритост, заслужаваща може би порицание.

Преди да влезем в трапезарията, се поразходихме из вътрешния двор, та студеният вечерен въздух да избистри замаяните ни от съня глави. Неколцина монаси продължаваха да се разхождат, потънали в размисъл. В градината отсреща видяхме престарелия Алинардо от Гротаферата; целият грохнал, той прекарваше голяма част от деня сред растенията, с изключение на времето, когато се молеше в църквата. Бе приседнал до външната страна на портика и сякаш не усещаше студа.

Уилям го поздрави с няколко любезни слова, а старецът се зарадва, че му обръщат внимание.

— Ведър ден — рече Уилям.

— Слава Богу — отвърна старецът.

— Ведър на небето, но мрачен на земята. Познавахте ли добре Венанций?

— Кой Венанций? — запита старецът. — После очите му проблеснаха. — Аха, оня младеж, дето умря. Звярът обикаля из манастира…

— Какъв звяр?

— Големият звяр, дето излиза от морето… със седем глави и десет рога, с десет корони на роговете, а на главите му — богохулни имена. Звярът, който прилича на леопард, с нозе като на мечка, с уста като на лъв… Аз го видях.

— Къде сте го видели? В библиотеката ли?

— В библиотеката ли? Че защо? От години не съм стъпвал в скриптория, никога не съм влизал в библиотеката. Никой не отива в библиотеката. Аз познавах тия, дето се качваха там…

— Кой? Малахий, Беренгарий?

— Не, не… — Старецът се засмя пискливо. — Преди него. Библиотекаря преди Малахий, беше много отдавна…

— Кой беше той?

— Не си спомням, той умря, а Малахий беше още младеж. Познавам и тоя, дето беше преди учител на Малахий и беше млад помощник-библиотекар, когато бях съвсем млад… Но не съм стъпвал в библиотеката. Тя е лабиринт…

— Нима библиотеката е лабиринт?

— Hunc mundum tipice laberinthus denotat ile — изрече замислен старецът. — Intranti largus, redeunti sed nimis artus.[124] Библиотеката е един голям лабиринт, знак за това, че и светът е лабиринт. Влизаш, а не знаеш дали ще излезеш. Не бива да се минава отвъд Херкулесовите стълбове…[125]

— Значи не знаете как може да се влезе в библиотеката, след като бъдат затворени вратите на Зданието.

— Ами — засмя се старецът. — Мнозина знаят. Минаваш през костницата. Можеш да минеш през костницата, но не ще пожелаеш да минеш през костницата. Мъртвите монаси бдят.

— Значи бдят мъртвите монаси, а не тия, дето обикалят нощем със светилник из библиотеката, така ли?

— Със светилник ли? — Старецът се изненада. — Никога не съм чувал такова нещо. Мъртвите монаси са в костницата, костите се спускат постепенно от гробището и се събират там, за да пазят входа. Виждал ли си олтара на параклиса, откъдето се влиза в костницата?

— Третия вдясно след напречния кораб, нали?

— Третият? Може би. На камъка на неговия олтар са изваяни безброй скелети. Пъхаш пръсти в очите на четвъртия череп вдясно… и си в костницата. Но не ходи там, аз никога не съм ходил. Абатът не разрешава.

— А звярът? Къде сте виждали звяра?

— Звяра ли? Аха, Антихриста… Той ще дойде, хилядолетието изтече, чакаме го…

— Но хилядолетието е изтекло преди триста години и той не дойде…

— Антихристът няма да дойде, след като изтекат хилядата години. След тия хиляда години започва царството на праведните, после ще дойде Антихристът да обърка праведните и после ще стане последната битка…

— Но праведните ще царуват хиляда години — рече Уилям. — Или пък са царували от смъртта на Христос до края на първото хилядолетие, значи Антихристът е трябвало да дойде тогава; или пък тяхното царство още не е дошло и пришествието на Антихриста е далече.

— Хилядолетието не се изчислява от смъртта на Христос, а от Константиновия дар[126]. Сега са хиляда години…

— Значи царството на праведните свършва?

— Не знам, нищо не знам… Изморен съм. Трудно е да изчислявам. Беатус от Лиебана[127] е правил тия изчисления, питай Хорхе, той е млад и помни… Но времената са назрели. Не си ли чул седемте тръби?

— Защо седемте тръби?

— Не чу ли как е загинал другият младеж, миниатюристът? Първият ангел затръби и се появиха град и огън, смесени с кръв. Затръби и вторият ангел и третата част от морето стана кръв… Нали второто момче умря в морето от кръв? Внимавайте за третата тръба! Ще умре третата част от тварите, които живеят в морето. Бог ни наказва. Светът около манастира е заразен от ереста, казаха ми, че на трона в Рим се е възкачил покварен папа, който използва причастията, за да върши магии и да храни с тях своите мурени…

А при нас някой е нарушил забраната, счупил е печатите на лабиринта…

— Кой ви каза?

— Чух, всички приказват, че грехът се е промъкнал в манастира. Имаш ли бакла?

Въпросът бе зададен на мен. Изненадах се.

— Не, нямам — смънках аз.

— Следващия път ми донеси. Слагам зърната в устата, нали я виждаш клетата ми беззъба уста, държа ги, докато омекнат. Така се отделя повече слюнка, а тя е вода, извор на живот. Нали утре ще ми донесеш?

— Утре ще ви донеса — отвърнах аз. Но той беше задрямал. Оставихме го и тръгнахме към трапезарията.

— Какво мислите за това, дето ни каза? — запитах моя учител.

— Осенен е от Божията лудост на столетниците. Трудно е да отсееш истината от лъжата в това, което чухме. Но мисля, че ни каза как можем да влезем в Зданието. Видях параклиса, откъдето снощи се появи Малахий. Там наистина има каменен олтар, а в основата му са изваяни черепи; тази вечер ще опитаме.

Ден втори
ПОВЕЧЕРИЕ

Когато двамата влизат в Зданието, натъкват се на тайнствен посетител, намират тайно послание с магически знаци, а една току-що намерена книга — която по-нататък ще бъде търсена в още много глави — изчезва; друго, не по-малко важно събитие е открадването на скъпоценните очила на Уилям

 

Вечерята премина в потиснато настроение, мълчаливо. От момента, в който бяха открили трупа на Венанций, бяха изминали малко повече от дванайсет часа. Всички поглеждаха изпод вежди празното му място на масата. А когато дойде време за повечерие, шествието, което тръгна към хора, приличаше на погребална процесия. Взехме участие в службата; бяхме застанали в кораба и наблюдавахме третия параклис. Църквата бе слабо осветена, затова, когато видяхме как Малахий изникна от мрака, за да стигне до своя трон, не можахме да разберем откъде идва. За всеки случай се оттеглихме на тъмно място — скрихме се в страничния кораб, та никой да не забележи, че след като службата приключи, ще останем. Под расото си бях скрил светилника, който успях да взема от кухнята по време на вечерята. Щяхме да го запалим от големия бронзов триножник, където през цялата нощ гореше огън. Имах и нов фитил, и много зехтин. Можехме да си светим дълго време.

Бях твърде възбуден от това, което се канехме да сторим, та не обръщах внимание на службата, която приключи почти незабелязано за мен. Монасите нахлузиха качулките над лицата си и потеглиха бавно един след друг към своите килии. Църквата опустя, осветена от припламващия огън в триножника.

— Хайде — подкани ме Уилям, — на работа.

Доближихме се до третия параклис. Долната част на олтара наистина приличаше на костница: в чудесно изваяния барелеф върху купчина пищяли бяха струпани черепи с дълбоки очни кухини и вдъхваха уплаха у този, който ги погледнеше. Уилям повтори шепнешком това, което чу от Алинардо (четвъртият череп вдясно, натисни в очните кухини). Пъхна пръсти в очните кухини на това лице без плът и веднага се разнесе дрезгаво изскърцване. Олтарът се раздвижи и се завъртя около някаква невидима ос, а пред нас се откри потънал в мрак отвор. Вдигнах високо светилника, видяхме влажни стъпала. Преди да слезем, обсъдихме дали трябва да затворим вратата след себе си.

— По-добре не — рече Уилям, — не знаем дали после ще съумеем да я отворим. А колкото до опасността да бъдем разкрити, ако някой дойдеше по това време, използвайки същия механизъм, той щеше да го стори, защото знаеше как да влезе и затворената врата нямаше да го спре.

Слязохме десетина и повече стъпала и тръгнахме по някакъв коридор, от двете страни на който бяха издълбани хоризонтални ниши, подобни на тия, които по-късно имах случай да видя в много катакомби. За пръв път влизах в костница и ми стана много страшно. Костите на монасите бяха събирани тук в продължение на векове; след като са били изравяни, са били струпвани в нишите, без да са правени опити да бъдат сглобени отново така, както са лежали в гробовете. В някои ниши имаше само дребни кости, в други само черепи — наредени почти на пирамиди, та да не падат един връз друг; зрелище, всяващо истински ужас, особено с тия светлини и сенки, дето се редуваха, като минавахме със запаления светилник. В една ниша зърнах само ръце, много ръце, сплетени завинаги една в друга — истинско валмо от мъртви кости. И когато за миг усетих, че в това средище на мъртъвци има някаква живинка, когато нещо изцвърча и се шмугна в мрака, не можах да се сдържа и извиках.

— Мишки са — успокои ме Уилям.

— Какво търсят тук мишки?

— И те минават оттук, също като нас, тъй като костницата води към Зданието, значи и към кухнята. И към книгите в библиотеката. Сега ще разбереш защо лицето на Малахий изглежда толкова строго. Службата му го задължава да минава оттук два пъти на ден — сутрин и вечер. Той наистина няма за какво да се смее.

— Но защо в Евангелието никъде не се споменава, че Христос се е смял? — запитах аз ей така, без повод. — Вярно ли е това, дето твърди Хорхе?

— Безброй хора са се питали дали Христос се е смял. Мен тази работа не ме интересува кой знае колко. Мисля, че изобщо не се е смял, защото — бидейки всезнаещ, както се полага на сина Божи — той е знаел какво ще сторим ние, християните. Но ето че стигнахме.

И наистина, слава Богу, коридорът свърши, следваха отново стъпала; като ги изкачихме, трябваше само да бутнем една врата от масивно дърво, обкована с желязо, и се озовахме зад комина в кухнята, точно под виещата се стълба, която водеше към скриптория. Докато се изкачвахме, стори ни се, че горе нещо изшумоля.

Помълчахме, после аз казах:

— Не може да бъде. Никой не е влизал преди нас…

— Ако това е единственото място, откъдето може да се стигне до Зданието. В миналото е било крепост, сигурно има много повече тайни входове. Ще се изкачваме тихо. Но нямаме кой знае какъв избор. Ако изгасим светилника, няма да знаем къде отиваме, ако го оставим да свети, ще предупредим този, който е горе. Единствената ни надежда е, ако наистина има някой, той да се бои повече от нас.

Стигнахме в скриптория, като се изкачихме през северната кула. Масата на Венанций се намираше точно на отсрещната страна. Залата беше твърде просторна, затова, докато вървяхме, можехме да осветяваме само по няколко разкрача от стената. Надявахме се, че в двора няма никой, който да забележи през прозорците, че тук свети. На масата всичко изглеждаше наред, но Уилям се наведе веднага да огледа листовете в долния шкаф и възкликна недоволен.

— Липсва ли нещо? — попитах аз.

— Днес тук видях две книги, едната беше на гръцки. Именно тя липсва. Някой трябва да я е взел, и то бързайки, защото един пергамент е паднал на пода.

— Нали надзираваха масата…

— Да. Може би някой е ровил преди малко. Може би още е тук, — Той се обърна към мрака и гласът му проехтя сред колоните: — Ако си тук, пази се! — Това ми се стори уместно; както каза Уилям, винаги е по-добре, ако този, от когото се боим, се бои повече от нас.

Уилям постави на масата листа, който беше намерил на пода, и се наведе над него. Каза ми да му светна. Доближих светилника и видях, че половината от листа бе празна, а другата бе изписана с дребни букви, чийто произход успях да разгадая с мъка.

— Гръцки ли е? — попитах аз.

— Да, но не мога да разчета добре. — Извади от расото очилата си и ги сложи на носа си, после се наведе още към листа. — Да, гръцки е, изписано е съвсем ситно, и то твърде хаотично. И с очилата ми е трудно, нужна ми е още светлина. Доближи се…

Той вдигна листа към очите си, а аз направих глупост — вместо да мина зад него и да вдигна светилника над главата му, застанах точно пред него. Той ми каза да се отдръпна, но докато се измествах, пламъкът облиза гърба на листа. Уилям ме отблъсна, рече, че май искам да изгоря ръкописа, и изведнъж възкликна. Видях съвсем ясно как върху горната част на листа се появиха някакви неясни кафявожълти знаци. Уилям ме накара да му подам светилника и почна да го движи зад листа, като гледаше пламъкът да е близо до пергамента, но така, че да го нагрява, без да го облизва. Постепенно, сякаш някаква невидима ръка изписваше „Мане, Текел, Фарес“[128] — следвайки движението на светилника, който Уилям държеше в ръка, докато димът от върха на пламъка почерняше задната част, — по бялото лице на листа започваха да се появяват знаци, които не приличаха на буквите на никоя азбука, а напомняха заклинателните знаци на магьосниците.

— Фантастично! — възкликна Уилям. — Става все по-интересно!

— Той се огледа и продължи: — По-добре ще бъде да не позволяваме нашето откритие да стане достояние на тайнствения посетител, ако все още е тук… — Сне очилата и ги постави на масата, нави грижливо пергамента и го скри в расото си. Бях все още смаян от тия, малко е да се каже, чудодейни събития и тъкмо се канех да поискам да ми разясни някои неща, стресна ни внезапен рязък шум. Идеше откъм подножието на източната стълба, дето водеше към библиотеката.

— Нашият човек е там, дръж го! — викна Уилям и ние хукнахме нататък; Уилям се затича по-бързо, а аз по-бавно, защото държах светилника. Чух шум като от човек, който се спъва и пада, затичах се и видях Уилям до стълбата — оглеждаше някаква дебела книга с корици, скрепени с металически розетки. В същия миг чухме друг шум — идеше оттам, откъдето бяхме дошли. — Ама че съм глупак!

— възкликна Уилям. — Към масата на Венанций, бързо!

Разбрах, че този, който се криеше в мрака зад нас, бе хвърлил книгата, за да отвлече вниманието ни.

Уилям отново се оказа по-бърз от мен и стигна пръв до масата. Докато тичах след него, зърнах сред колоните сянката на бягащ човек, който хукна по стълбата на западната кула.

Обзет от войнствен плам, подадох светилника на Уилям и хукнах слепешката към стълбата, по която се бе спуснал беглецът. Имах чувството, че съм воин на Христа, борещ се с всички пълчища на пъкъла, и изгарях от желанието да заловя непознатия и да го предам на моя учител. Почти се претърколих по виещата се стълба, като се спънах в полите на расото си (това бе единственият миг в живота ми — кълна се, — когато изпитах съжаление, че съм постъпил в монашески орден!), но веднага се утеших с проблесналата в ума ми мисъл, че и моят противник сигурно се сблъсква със същите трудности. При това, ако беше успял да вземе книгата, ръцете му не бяха свободни. Почти се търкулнах в кухнята зад пещта за хляба и в слабата светлина, която звездната нощ хвърляше в просторното помещение, зърнах сянката, която преследвах — тя тъкмо се вмъкваше през вратата на трапезарията и я хлопна след себе си. Втурнах се към вратата, загубих няколко секунди, докато я отворя, влязох, огледах се — нямаше никой. Външната врата беше все още залостена. Огледах се — мрак и тишина. Зърнах някаква светлина откъм кухнята и се долепих до стената. На прага между двете помещения се появи фигура на човек, осветена от светилник. Извиках. Беше Уилям.

— Няма никой, нали? Така си и мислех. Тоя човек не е излязъл през вратата. Не се ли спусна към костницата?

— Не, излезе оттук, но накъде — не знам.

— Нали ти казах, сигурно има и други проходи, няма смисъл да ги търсим. Нашият човек сигурно вече се измъква, и то далеч от нас. И е взел и очилата ми.

— Очилата ли?

— Точно така. Нашият приятел не можа да вземе листа, но проявявайки забележително хладнокръвие, минавайки, е взел от масата очилата ми.

— Защо?

— Защото не е глупав. Той ме чу да говоря за тези бележки, разбрал е колко са важни, рекъл си е, че без очилата не ще успея да ги разчета, при това е уверен, че няма да ги покажа никому. И наистина сега съм в такова положение, че е все едно дали тия бележки са у мен, или не.

— Но откъде е разбрал за очилата ви?

— Ех, нали вчера говорихме за тях със стъкларя; освен това тази сутрин, когато бяхме в скриптория, си ги сложих, за да се ровя из книжата на Венанций. Значи мнозина знаят колко са ценни тия лещи. Аз бих могъл да разчета един обикновен ръкопис, но не и този — и в същия миг разви тайнствения пергамент, — където текстът на гръцки е изписан съвсем ситно, а горната част е твърде неясна…

Той ми посочи загадъчните знаци, появили се като по чудо след загряването със светилника.

— Венанций е искал да прикрие някаква важна тайна, затова е използвал някое от тия мастила, дето, като пишеш с тях, не остава следа, а при загряване написаното излиза наяве. Но тъй като не знам точно какво мастило е използвал и знаците може да изчезнат отново, побързай — ти имаш силно зрение, — побързай да ги препишеш колкото се може по-точно, дори — по-едри.

Така и сторих, без да знам какво преписвах. Ставаше дума за четири-пет реда от наистина магьоснически знаци; сега отбелязвам само началните знаци, та читателят да добие представа с каква загадка трябваше да се справяме:

Знаци

 

След като ги преписах, Уилям ги прегледа, за съжаление без очила, като държеше плочката на доста голямо разстояние от носа си.

— Сигурно е някаква тайна азбука, която ще трябва да разчетем — рече той. — Знаците не са изписани добре, а може ти да си ги преписал още по-лошо, но, така или иначе, трябва да е някаква зодиакална азбука. Ето виж, на първия ред имаме… — Отдалечи още повече листа от себе си, присви очи и направи опит да се съсредоточи. — Стрелец, Слънце, Меркурий, Скорпион…

— А какво означават?

— Ако Венанций е бил наивник, е щял да използва най-често срещаната зодиакална азбука: А равно на Слънцето, В равно на Юпитер… Следователно първият ред би трябвало да се чете… я се опитай да го запишеш: RAIQASVL… — Замълча. — Не, това не означава нищо, а Венанций не беше наивник. Той е използвал азбуката под друг ключ. Ще трябва да го открия.

— Възможно ли е това? — запитах с възхищение.

— Да, стига да притежаваш малко от познанията на арабите. Най-добрите книги по криптография са дело на учени-неверници, в Оксфорд имах възможност да накарам да ми прочетат някои от тях. Бейкън беше прав, като твърдеше, че овладяването на знанията минава през изучаването на езиците. Много отдавна Абу Бакр Ахмад бен Али бен Уахия ан Набати е написал „Книга за неистовото желание на предания да усвои загадките на древните писмена“ и е набелязал много правила за създаване и разчитане на тайнствени азбуки, подходящи не само за магьосничество, но и за размяна на писма между войските или пък между някой крал и неговите посланици. Виждал съм други арабски книги, където са изброени доста остроумни начини за писане. Така например ти можеш да замениш една буква с друга, можеш да напишеш думата обратно, можеш да пишеш буквите в обратен ред, но като ги използваш през буква, а след това да започнеш отначало; можеш, както е в този случай, да замениш буквите със зодиакални знаци, но като придаваш на буквите тяхната числена стойност, а след това, използвайки друга азбука, да превърнеш числата в други букви…

— Коя ли от тия системи е използвал Венанций?

— Ще се наложи да опитаме всички и много други. Но първото правило за дешифрирането на едно послание е да отгатнем какво иска да ни съобщи.

— Но в такъв случай няма нужда да се дешифрира по-нататък! — засмях се аз.

— Нямам предвид това. Могат да бъдат формулирани различни хипотези какви биха могли да бъдат първите думи от посланието, а след това да се провери дали извлеченото правило важи и за останалата част от текста. Например тук Венанций сигурно е отбелязал ключа, за да проникнем в „finis Africae“. Ако реша, че посланието говори именно за това, изведнъж ми идва наум определен ритъм. Погледни първите три думи, като имаш предвид не буквите, а броя на знаците… IIIIIIII IIIII IIIIIII… А сега, опитай се да разделиш всяка дума на срички от по два знака и ги изговори на глас: та-та-та, та-та, та-та-та… Нищо ли не ти идва наум?

— На мен нищо.

— А на мен — да. Secretum finis Africae…[129] Но ако е така, то първата и шестата буква на последната дума би трябвало да са еднакви; така е в действителност; виж, повтаря се два пъти знакът, символ на Земята. А първата буква от първата дума, S, би трябвало да бъде и последна буква от втората дума; така е, както виждаш, два пъти се повтаря знакът на Дева. Може би сме на прав път. Но би могло да става дума и само за поредица от съвпадения. Трябва да се открие някакво правило за съответствието…

— Но къде?

— В главата. Трябва да се измисли. И да проверим дали е точно. Но докато си играя да ги изпробвам, ще ми отиде пял ден. Не повече, защото — запомни добре — няма тайнопис, който човек да не е в състояние да разгадае, стига да има малко търпение. Но сега има опасност да закъснеем, а нали искаме да посетим библиотеката. Пък и без очила не ще успея да прочета втората част от посланието, а ти не можеш да ми помогнеш, тъй като за теб тези знаци…

— Graeca sunt, non leguntur[130] — добавих аз и се почувствах крайно неудобно.

— Точно така. Сега нали разбра колко е бил прав Бейкън. Учи! Но да не губим кураж. Да приберем пергамента и твоите записки и да се качим в библиотеката. Защото тази нощ и десет пълчища от дяволи не ще съумеят да ни спрат.

Аз се прекръстих.

— Кой ли бе дошъл тук преди нас? Може би Бенций?

— Бенций изгаряше от желание да разбере какво има на масата на Венанций, но мисля, че нямаше намерение да ни играе такива долни номера. Той ни предложи да се съюзим, пък и не останах с впечатлението, че е чак толкова смел да се вмъкне нощем в Зданието.

— Ами ако е бил Беренгарий или Малахий?

— Струва ми се, че Беренгарий би могъл да се реши на подобна постъпка. В края на краищата и той е отговорен за библиотеката, има угризения, загдето е издал нейна тайна; може би е предполагал, че Венанций е взел книгата и е искал да я върне на мястото й. Не е успял да се качи, сега сигурно се опитва да скрие някъде книгата и ако е рекъл Бог, когато се опита да я сложи там, където е била, бихме могли да го заловим на местопрестъплението.

— Може би е бил и Малахий, подтикнат от същите причини.

— Не бих казал. Малахий, след като е останал сам, за да затвори Зданието, е имал колкото си иска време да се рови из масата на Венанций. Това ми беше от ясно по-ясно и нямаше как да го предотвратя. Сега знаем, че Малахий не е постъпил така. Ако поразмислиш, ще ти стане ясно — нямаме основание да подозираме, че Малахий е знаел, че Венанций е проникнал в библиотеката и е взел нещо оттам. Това е известно на Беренгарий и Бенций, на теб и на мен. След изповедта на Аделмо това може да е станало известно и на Хорхе, но той не може да тича по виещата се стълба така, както правеше онзи…

— Ами ако е бил Беренгарий или пък Бенций?

— А защо не Пачифико от Тиволи или някой от монасите, които видяхме днес тук? Или пък стъкларят Никола, който знае за моите очила? Или пък онзи чудак Салваторе, за когото ни казаха, че обикалял нощем за не знам какви си работи? Трябва да внимаваме, не бива да ограничаваме кръга на заподозрените само защото думите на Бенций ни насочват в една посока, Може би Бенций е искал да ни обърка.

— Но ви се стори искрен.

— Така е. Но не забравяй, че първото задължение на един инквизитор е да заподозре най-напред тези, които изглеждат искрени.

— Работата на инквизитора не е никак приятна — рекох аз.

— Затова се и отказах. Но както виждаш, налага се отново да се заловя с нея. А сега, хайде в библиотеката.

Ден втори
ПРЕЗ НОЩТА

Когато те най-после проникват в лабиринта, имат странни видения и — както се случва в лабиринтите — се загубват

 

Изкачихме се отново в скриптория — този път по източната стълба, която водеше и към забранения етаж, — като държахме светилника високо пред нас. Мислех си за това, което Алинардо ни бе разказал за лабиринта, и очаквах какви ли не страхотии.

А когато се изкачихме там, където не трябваше да влизаме, аз се изненадах, че се озовахме в зала със седем стени; тя не беше кой знае колко просторна, нямаше прозорци, но и тук, както на целия етаж, въздухът беше застоял, миришеше на мухъл. Нямаше нищо ужасяващо.

Както вече казах, залата имаше седем стени; но само на четири от тях имаше врати; бяха доста широки, всяка една от тях бе опасана от колонки, вградени в стената, завършващи с полукръгъл свод. Край стените се издигаха огромни шкафове, пълни с добре подредени книга. На всеки шкаф имаше художествено изработен номер; такива номера имаше и на всеки рафт; явно бяха същите номера, които бяхме видели в каталога. Насред залата имаше маса, и тя отрупана с книга. Всички томове бяха покрити с тънък слой прах; това показваше, че книгите се почистваха доста редовно. Чист беше и подът. Над свода на една от вратите на стената беше изписан с едри букви надпис, който гласеше: „Apocalypsis lesu Christi“.[131] Не изглеждаше избледнял, въпреки че буквите бяха старинни. По-късно забелязахме, че и в другите стаи тези надписи бяха издълбани доста дълбоко в каменните стени, като кухините бяха запълнени с боя така, както правят, когато изписват фрески в църквите.

Минахме под един от сводовете. Озовахме се в друга стая; тя беше с прозорец, на който вместо стъкла бяха вградени алабастрови плочи, имаше и две стени без прозорци и един вход, подобен на тоя, през който току-що минахме; входът въвеждаше в друга стая, с две стени без прозорци, с една стена с прозорец, а на другата стена точно срещу нас имаше вход. И в двете стаи се четяха надписи, подобни по форма на първия, но с други думи. Надписът на първата стая гласеше „Super thronos viginti quatuor“[132], а на втората „Nomel illi mors“[133]. Що се отнася до останалото, макар двете стаи да бяха по-малки от залата, през която влязохме в библиотеката (залата беше седмоъгълна, а двете стаи — четириъгълни), подредбата беше еднаква: шкафове с книги, а по средата — маса.

Влязохме в третата стая. В нея нямаше книги, нямаше и надпис. Под прозореца имаше каменен олтар. Имаше три врати — една, през която влязохме, друга, водеща към седмоъгълната стая, която бяхме посетили, и трета, през която проникнахме в друга стая, която не се различаваше по нищо от другите освен по надписа, който гласеше: „Obscuratus est sol et aer“[134]. Оттук минахме в още една стая, чийто надпис гласеше: „Fasta est grando et ignis“[135]; тя нямаше други врати, тоест стигнеше ли тук, човек не можеше да продължи нататък и трябваше да се върне обратно.

— Я да видим — рече Уилям. — Това са пет четириъгълни или леко трапецовидни стаи, всяка с по един прозорец; те заграждат седмоъгълното помещение, което няма прозорци и където свършва стълбата. Не е трудно. Намираме се в източната кула, а всяка кула от външната страна има пет прозореца и пет стени. Сметката излиза. Празната стая е стаята, която е обърната на изток, в същата посока на хора на църквата; призори слънчевата светлина осветява олтара, според мен така трябва и да бъде. Единственото хитро измислено нещо са алабастровите плочи. През деня те пропускат равномерна светлина, а нощем не пропускат дори лунните лъчи. Лабиринтът не е чак толкова сложен. А сега да видим накъде водят другите две врати в седмоъгълната стая. Мисля, че няма да ни е трудно да се ориентираме.

Но моят учител грешеше — строителите на библиотеката се оказаха много по-находчиви, отколкото предполагахме. Не мога да обясня какво точно стана, но щом излязохме от кулата, редът, в който следваха стаите, стана по-объркан. Някои имаха по две, други — по три врати. Всички бяха с по един прозорец, включително и тези, в които влизахме от стая с прозорец, като мислехме, че отиваме към вътрешната част на Зданието. Във всички стаи шкафовете и масите бяха еднакви, добре подредените книги също изглеждаха еднакви, та не може да се каже, че поне те ни помагаха да разберем от пръв поглед къде се намираме. Опитахме се да се ориентираме по надписите. Веднъж прекосихме една стая, над която бе написано „In diebus illis“[136], и след няколко обиколки ни се стори, че сме се върнали отново там. Но си спомнихме, че вратата, която беше срещу прозореца, водеше в стая, където бяха изписани думите „Primogenitus mortuorum“[137], а сега се натъкнахме на друга, където видяхме пак надписа „Apocalypsis lesu Christi“, а не беше седмоъгълната зала, откъдето тръгнахме. Това ни убеди, че понякога едни и същи надписи се повтаряха в различни стаи. Натъкнахме се на две съседни стаи и над двете пишеше „Apocalypsis“, а веднага след тях на друга, където пишеше „Cecidit de coelo stella magna“[138].

Ясно беше откъде са взети изреченията за надписите — това бяха отделни фрази от Апокалипсиса на Йоан, — но не беше ясно защо бяха изписани по стените, нито пък каква логична нишка ги свързва. Объркахме се още повече, като забелязахме, че някои надписи — макар и не много — бяха изписани с червена вместо с черна боя.

По едно време излязохме в седмоъгълната зала, откъдето потеглихме (познахме я лесно, защото там се намираше отворът на стълбата), и тръгнахме отново — движехме се все надясно, като гледахме да вървим направо от стая в стая. Прекосихме три стаи и пред нас се изпречи стена без врата. Единственият проход водеше в друга стая, която имаше само една врата; минахме през тази врата, прекосихме четири стаи и пред нас отново се изпречи стена. Върнахме се в предната стая, която имаше два изхода, минахме през този, през който не бяхме минавали, прекосихме още една стая и отново излязохме в седмоъгълната зала.

— Как се наричаше последната стая, от която се върнахме назад? — попита Уилям.

Понапрегнах се и отвърнах:

— „Equus albus“[139].

— Добре, хайде да я намерим отново. — Оказа се много лесно. Оттук, ако не искахме да се върнем назад, трябваше да минем в стаята с надпис „Gratia vobis et рах“[140], после ни се стори, че вдясно сме открили друга врата, през която нямаше да се върнем обратно. Всъщност се натъкнахме отново на „In diebus illis“ и на „Primogenitus mortuorum“ (но дали бяха същите, които бяхме посетили преди малко?), ала най-сетне стигнахме в друга стая, която май не бяхме посетили: „Tertia pars terrae combusta est“[141]. Но сега вече не можехме да разберем къде се намираме по отношение на източната кула.

Протегнах ръката, която държеше светилника, и тръгнах из следващите стаи. Пред мен се изпречи исполин с ужасяващи размери, тялото му се полюшкваше като на призрак и се запъти към мен.

— Дявол! — викнах аз и за малко не изпуснах светилника, защото се обърнах и се втурнах в обятията на Уилям. Той пое светилника, отмести ме и тръгна с решителност, която ме удиви. Но и той трябва да бе видял нещо, защото изведнъж се спря. После се наведе напред, вдигна светилника и прихна да се смее.

— Ама че хитра работа! Огледало!

— Огледало ли?

— Да, мой храбри боецо. Преди малко ти се втурна толкова смело срещу един истински враг в скриптория, а сега се изплаши от собствения си образ. Та това е огледало, което увеличава и изкривява твоя образ.

Хвана ме за ръка и ме поведе към стената срещу входа в стаята. Сега, когато светилникът бе по-близо, видях една вълнообразна стъклена плоча, по която плаваха гротескно изкривените ни отражения, като изменяха своите очертания и размери според това дали се доближавахме, или се отдалечавахме.

— Ще трябва да прочетеш някой и друг трактат по оптика — рече развеселеният Уилям. — Така са постъпили и основателите на библиотеката. Най-добрите трактати са писани от арабите. Алхазен е написал трактата „De aspectibus“[142], в който с точни геометрични изчисления говори за възможностите на огледалата. Някои от тях според начина, по който е нагъната тяхната повърхност, могат да увеличават и най-дребните неща (нали същото могат и моите лещи), други обръщат наопаки отразените образи или ги правят да изглеждат наклонени, или пък показват два предмета вместо един, или четири вместо два. А други подобно на това огледало превръщат джуджето в исполин или исполина в джудже.

— Боже Господи! — възкликнах аз. — Това ли са виденията, които някои твърдят, че са имали в библиотеката?

— Може би. Наистина хитро измислено. — После прочете надписа на стената над огледалото: „Super thronos viginti quatuor.“ — Вече го видяхме, но беше в стая без огледало. А тази при това няма прозорци и не е седмоъгълна. Къде ли се намираме? — Огледа се и се доближи до един шкаф. — Адсон, без тия очила за четене не мога да разбера какво е написано по тези книги. Прочети ми няколко заглавия.

Взех наслуки една книга.

— Учителю, тук няма нищо писано!

— Как така? Виждам, че има писано, какво четеш там?

— Нищо. Това не са букви от азбуката, не са и гръцки, бих ги разпознал. Приличат на червеи, змийчета, на следи от мухи…

— Аха, това е на арабски. Има ли и други на този език?

— Да, още няколко. Но ето, слава Богу, и едно заглавие на латински. Ал… Ал Хауаризми, „Tabulae“[143].

— Астрономическите таблици на Ал Хауаризми, преведени от Аделард от Бат! Много рядка творба! Продължавай.

— Иса ибн Али, „De Oculis“[144], Ал Кинди, „De radiis stellatis“[145]

— Я виж на масата.

Разтворих един дебел том, който лежеше на масата, „De bestiis“[146]. Попаднах на изящно изписана страница, където беше изобразена прекрасна ликорна.

— Чудесно изработено — рече Уилям, който виждаше добре образите. — А другата?

— „Liber monstrorum de diversis generibus“[147] — прочетох аз. — И тук има чудесни рисунки, но според мен са по-стари.

Уилям се наведе над текста и каза:

— Рисувани са от ирландски монаси най-малко преди пет века. А книгата с ликорната е по-нова; според мен е изписана по маниера на французите.

Отново се възхитих от познанията на моя учител. Влязохме в съседната стая, после прекосихме следващите четири стаи — всичките с прозорци, пълни с томове на непознати езици, имаше и няколко книги по окултни науки — и стигнахме до една стена, която ни накара да се върнем обратно, защото последните пет стаи бяха свързани една с друга така, че друг изход от тях нямаше.

— Ако съдим по наклона на стените, сигурно сме попаднали в петоъгълника на друга кула — рече Уилям. — Но тук липсва централната седмоъгълна зала, може би греша.

— Ами прозорците? — възразих аз. — Как е възможно да има толкова много прозорци? Невъзможно е всички стаи да гледат към външната страна.

— Забравяш централната вътрешна шахта; много от прозорците, които видяхме, гледат към тази осмоъгълна шахта. Ако беше през деня, по разликата в силата на светлината щяхме да разберем кои прозорци са външни и кои — вътрешни, дори бихме могли да разберем разположението на стаята по отношение на слънцето. Но вечер няма никаква разлика. Хайде да се върнем обратно…

Върнахме се в стаята с огледалото и тръгнахме към третата врата; през която — поне така мислехме — още не бяхме минавали. Пред нас се разкри анфилада от три-четири стаи и в последната нещо проблесна.

— Там има някой! — възкликнах с приглушен глас.

— Ако има някой, той вече е видял нашия светилник — рече Уилям, но все пак прикри пламъка с ръка. Постояхме така минута-две. Светлината продължаваше да се полюшва, без да се засилва или отслабва.

— Може би е само светилник — рече Уилям, — от тия, дето са поставени, та монасите да мислят, че библиотеката е обитавана от духовете на предците. Но трябва да разберем какво е. Ти остани тук и прикривай светилника, аз ще се промъкна предпазливо нататък.

Още се срамувах, загдето се изложих така пред огледалото, затова реших да се реабилитирам пред Уилям.

— Не, аз ще отида — рекох, — а вие останете тук. Ще вървя внимателно, аз съм по-дребен и по-лек. Щом разбера, че няма опасност, ще ви повикам.

Така и сторих. Минах през три стаи, прокрадвах се край стените, пристъпвах безшумно като котка (или като послушник, който слиза в кухнята, за да открадне сирене от долапите — начинание, в което в Мелк бях недостижим). Стигнах до прага на стаята, където мъждукаше бледата светлина, прокрадвайки се край стената, докато наближих колоната в дясната страна на вратата, и надникнах в стаята. Нямаше никой. На масата беше поставено нещо, което приличаше на светилник — гореше и издаваше слаб дим. Не приличаше на нашия светилник, а по-скоро на незахлупена кадилница; не изпускаше пламък, в нея имаше тлееща пепел от нещо, което изгаряше. Престраших се и влязох. На масата до кадилницата бе поставена разтворена книга, изписана с ярки бои. Доближих се и видях на отворената страница четири разноцветни ивици — жълта, яркочервена, синя и тъмнокафява. Тук бе изрисуван някакъв страшен звяр, някакъв десетоглав змей, който с опашката си обираше звездите от небето и ги хвърляше на земята. Изведнъж образът на змея започна да се размножава, а люспите по тялото му се превърнаха в рой искрящи плочки, които се отделиха от листа и започнаха да кръжат около главата ми. Извърнах глава и видях как таванът почна да се наклонява и да се спуска връз мен, после долових съскането на безброй змии, но то не предизвикваше ужас, а звучеше почти примамливо; появи се оградена със сияние жена, тя доближи лице към мен и усетих дъха й. Отблъснах я с протегнати ръце и ми се стори, че ръцете ми докосват книгите по отсрещния шкаф или че те започваха да се увеличават безкрайно. Не можех да разбера къде се намирам, къде е земята, къде е небето. Зърнах насред стаята Беренгарий — гледаше ме с омразна, похотлива усмивка. Захлупих лице с ръце и ръцете ми се сториха като крайници на жаба — лепкави и ципести. Мисля, че извиках, в устата ми загорча, после започнах да пропадам в някаква мрачна бездънна бездна и изгубих съзнание.

Дойдох на себе си — стори ми се, че бяха изминали векове, — а в главата ми кънтяха удари. Лежах на пода, а Уилям ми удряше плесница след плесница по бузите. Намирах се в друга стая и очите ми се спряха на надпис, който гласеше: „Requiescant а laboribus suis“[148].

— Адсон, съвземи се — шепнеше Уилям, — нищо ти няма…

— Там… — промълвих все още ужасен. — Там, онзи звяр…

— Няма никакъв звяр. Ти бълнуваше, беше паднал до масата, на която имаше книга за Апокалипсиса, изписана по времето на владичеството на маврите в Испания, разтворена на страницата за жената, облечена в слънце, срещу която се изпречва змеят. По миризмата разбрах, че си вдъхнал нещо лошо, затова те изнесох веднага. И аз имам главоболие.

— Но какво съм видял?

— Нищо. Там горяха разни вещества, предизвикващи видения, разпознах миризмата, това са вещества, измислени от арабите, може би същите, които Старецът от планината е давал на убийците да дишат, преди да ги прати да вършат своите злодеяния. Ето че разкрихме и тайната за виденията. Нощем някой слага вълшебни треви, за да убеждава нежеланите посетители, че библиотеката е закриляна от нечестиви сили. Я ми кажи, какво почувства?

Разказах му объркано това, което си спомнях от моето видение; Уилям се засмя.

— Половината от твоите видения са били плод на това, което си видял в книгата, а другата половина — на твоите страхове и желания. Ето какво причиняват тия треви. Утре ще трябва да поговоря по този въпрос със Северин; мисля, че той знае повече, отколкото твърди. Това са треви, само треви, при тях не са нужни ония магьоснически заклинания, за които ни спомена стъкларят. Треви, огледала… Това средище на забраненото познание е защитено с много умело измислени препятствия. Науката е използвана, за да прикрива, а не за да разкрива. Не ми харесва тази работа. Светата закрила на библиотеката се ръководи от извратен ум. Прекарахме една тежка нощ, засега се налага да излезем оттук. Ти си разстроен, имаш нужда от вода и чист въздух. Няма смисъл да се опитваме да отворим тези прозорци; те са твърде високи, може би не са отваряни от десетилетия. Как са могли да допуснат, че Аделмо се е хвърлил оттук?

Уилям каза да излезем. Сякаш беше лесно. Знаехме, че в библиотеката можеше да се влезе само през една кула — тоест през източната. Но къде ли се намирахме сега? Бяхме се объркали. Бродихме дълго, бояхме се, че няма да се измъкнем никога от това място — аз се олюлявах все повече, повдигаше ми се, Уилям се безпокоеше за мен и се ядосваше на собственото си неумение, — но това ни подсказа, или по-точно казано, подсказа на него нещо, което трябваше да сторим на следния ден. Стига да успеехме да се измъкнем оттук, при следващото ни посещение в библиотеката трябваше да носим или обгорена главня, или някакво друго вещество, което да оставя следи по стените.

— Има само едно средство — поясни Уилям — да се намери изходът от един лабиринт. При всеки нов възел, непосетен до този момент, изминатият маршрут ще бъде отбелязан с три знака. Но ако по някои от разклоненията на възела се натъкнем на вече поставени знаци, подсказващи, че този възел вече е бил посетен, пътят, изминат до идването там, ще бъде отбелязан с един-единствен знак. Ако се установи, че всички входове са белязани, ще се наложи да се върнем по обратния път. Но ако един или два входа от възела се окажат без знаци, ще изберем някой наслуки, като ще отбележим два знака. Тръгнем ли през вход с един знак, ще поставим още два, така че на него да има три знака. И ако стигнем до възел, където всички входове са отбелязани с по три знака, това ще означава, че сме изминали целия лабиринт, стига, разбира се, всички входове да са обозначени със знаци.

— Откъде знаете всичко това? Нима сте добър познавач на лабиринтите?

— Не, цитирам ти един древен текст, който четох доста отдавна.

— Може ли човек да се измъкне, като следва това правило?

— Доколкото знам, почти никога. Но все пак ще опитаме. Пък и през следващите дни ще имам очила и ще мога да огледам по-добре книгите. Възможно е там, където надписите ни объркват, начинът, по който са подредени книгите, да ни подскаже някакво правило.

— Имате ли очила? Как мислите да ги намерите?

— Казах, че ще имам очила! Ще си направя други. Мисля, че и стъкларят само това чака — да има възможност да придобие повече опит. Стига да има нужните сечива, за да шлифова лещите. А колкото до парчета стъкло — при него е пълно.

Докато бродехме, търсейки изхода, изведнъж, както стояхме посред една стая, по лицето ми се плъзна милувка от невидима ръка, а в същото време в тази и в съседната стая се разнесе вопъл — нито на човек, нито на животно, — сякаш някакъв призрак бродеше от стая в стая. Трябваше да съм подготвен за изненадите, които можеше да ни поднесе библиотеката, но отново се ужасих и отскочих назад. И Уилям трябва да бе усетил същото, което усетих и аз, защото почна да опипва бузата си, после вдигна високо светилника и се заоглежда.

Вдигна ръка, огледа пламъка, който загоря по-силно, после наплюнчи пръст и го изправи пред себе си.

— Ясно — рече той и ми показа две точки на две срещуположни стени, на височина колкото човешки бой.

Там имаше две тесни бойници; щом доближеше ръка, човек усещаше полъха на идващия отвън студен въздух. Доближеше ли ухо, чуваше шумолене, сякаш навън духаше вятър.

— Библиотеката има и система за проветряване — поясни Уилям, — иначе особено през лятото тук няма да може да се диша. Освен това през тези бойници прониква и достатъчно влага, та пергаментите да не изсъхнат. Но предвидливостта на строителите на библиотеката не се е ограничила дотук. Те са разположили бойниците под определени ъгли, та когато нощем излезе вятър, повеите, проникващи през тези отвори, да се кръстосат с повеите, проникващи през другите отвори, да се преплитат в свързаните една с друга стаи, като пораждат звуците, които чухме. А тези звуци заедно с огледалата и тревите плашат още повече хората, които подобно на нас са влезли тук, без да познават добре мястото. Нали и ние, макар и за миг, си рекохме, че усещаме по лицата си дъха на призраци. Усетихме ги едва сега, защото сега е задухал вятър. И така, разкрихме още една тайна. Но въпреки това все още не знаем откъде да минем, за да излезем!

Докато си говорехме, бродехме наслуки, бяхме объркани, престанахме да четем надписите, които ни се струваха еднакви. Излязохме в още една седмоъгълна зала, обиколихме съседните стаи, не намерихме никакъв изход. Върнахме се обратно, вървяхме почти час, като се отказахме да разберем къде се намираме. По едно време Уилям реши, че няма смисъл, че не ни остава друго, освен да легнем да поспим някъде и да се надяваме, че Малахий ще ни открие на следния ден. Но докато се вайкахме за нещастния край на нашето смело начинание, изведнъж се озовахме в залата, откъдето започваше стълбата. Благодарихме горещо на Бога и слязохме с радостни сърца.

Като слязохме в кухнята, хукнахме към пещта, влязохме в коридора на костницата и аз се заклевам, че смъртните гримаси на черепите ми се сториха като усмивки на скъпи мен люде. Влязохме в църквата и излязохме през северната врата; после приседнахме доволни върху каменните плочи на гробовете. Чистият нощен въздух ми се стори като божествен балсам. Звездите блещукаха над нас, виденията в библиотеката ми се сториха като далечен сън.

— Колко е хубав този свят, колко са грозни лабиринтите! — възкликнах с облекчение.

— Колко хубав щеше да е този свят, ако имаше някакво правило, за да обикаляме из лабиринтите — отвърна моят учител.

— Колко ли е часът? — запитах аз.

— Изгубил съм всякаква представа за времето. Но ще бъде добре да сме си в килиите, преди да удари часът за утреня.

Тръгнахме покрай лявата стена на църквата, минахме край портала (извърнах глава, за да не гледам старците от Апокалипсиса (super thronos viginti quatuor), после прекосихме вътрешния двор, за да влезем в дома за поклонници.

При входа на постройката се натъкнахме на абата, който ни изгледа строго.

— Цяла нощ ви търся — рече той на Уилям. — Нямаше ви в килията, не бяхте и в църквата…

— Бяхме тръгнали по една следа… — отвърна неопределено Уилям, който явно бе смутен.

Абатът го изгледа продължително, после изрече бавно, със суров глас:

— Потърсих ви веднага след повечерие. Беренгарий не беше в хора.

— Какво говорите! — възкликна с насмешка Уилям. Той разбра кой е бил в скриптория.

— Не беше в хора за повечерие — повтори абатът, — не беше и в килията си. Скоро ще удари часът за утреня, ще видим дали ще се появи. Не се ли появи, боя се, че е станало още едно нещастие.

Беренгарий не се яви на утреня.

ДЕН ТРЕТИ

Ден трети
ОТ ИЗОБРАЗИТЕЛНИ ДО ПЪРВИЯ ЧАС

Когато в килията на изчезналия Беренгарий намират прогизнало в кръв парче плат. И нищо повече

 

Докато пиша, чувствам същата умора, която усещах онази нощ или по-точно — онази сутрин. Какво да кажа? След службата абатът разпрати повечето монаси, които се бяха разтревожили, да търсят навсякъде; но резултат нямаше.

Към изобразителни един монах, който се ровеше в килията на Беренгарий, намери под сламеника му прогизнало от кръв парче бяло платно. Показаха го на абата, който рече, че трябва да е станало най-лошото. Това стана в присъствието на Хорхе, който, след като чу, рече:

— Кръв ли? — сякаш му се струваше невероятно. Уведомиха и Алинардо, който поклати глава и рече:

— Не, не, при третата тръба смъртта ще бъде причинена от вода…

Уилям погледна парчето плат и отсъди:

— Сега всичко е ясно.

— Щом е така, къде е Беренгарий? — попитаха всички.

— Не знам — отвърна той.

Аймаро го чу, погледна към небета и прошепна на Пиетро от Сант Албано:

— Такива са англичаните.

Когато наближи първият час и слънцето изгря, пратиха слуги да огледат целия склон под стените. Върнаха се към третия час, не бяха открили нищо.

Уилям каза, че е сторено всичко, което е трябвало да се направи. Налагаше се да изчакаме. Той отиде в ковачницата и разговаря продължително с майстора стъклар Никола.

Седнах в църквата до централния портал, слушах литургиите. Така и заспах и спах дълго, защото май младите се нуждаят от сън повече от старците, които вече са спали толкова много и се готвят за вечния сън.

Ден трети
ТРЕТИ ЧАС

Когато в скриптория Адсон размишлява за историята на своя орден и за съдбата на книгите

 

Когато излязох от църквата, вече не се чувствах толкова изморен, но главата ми беше замаяна, защото тялото се радва на добър покой единствено през нощта. Качих се в скриптория, поисках разрешение от Малахий и почнах да прелиствам каталога. И докато оглеждах разсеяно листовете, които обръщах, наблюдавах монасите.

Останах поразен от спокойствието и смирението, с което се занимаваха със своите задължения, сякаш не търсеха един техен събрат с такава тревога из целия манастир, сякаш други двама техни събратя не бяха загинали при ужасни обстоятелства. Ето, рекох си аз, доказателство за величието на нашия орден; в течение на векове мъже като тези са посрещали нашествията на варварските орди, били са свидетели на опустошаването на манастирите си, на огнената разруха на царства и въпреки това са продължили да обичат пергаментите и мастилата, продължавали са да четат, мълвейки думи, предавани от векове, които те предаваха за идните векове. Те бяха продължили да четат и да преписват и при наближаването на хилядолетието; защо да не продължават да вършат същото и сега?

Предния ден Бенций каза, че е готов да извърши и грях, стига да може да се добере до някоя рядка книга. Той не лъжеше, не се шегуваше. Разбира се, монахът би трябвало да почита книгите със смирение, да им желае доброто, а не да прославя собственото си любопитство; но стремежът към познанието е лъст за монасите, така както прелюбодеянието е изкушение за миряните, а ламтежът за богатство — за бялото духовенство.

Прелистих каталога и през очите ми заигра поредица от тайнствени заглавия: „Quinti Sereni de medicamentis“, „Phaenomena“, „Liber Aesopi de natura animalium“, „Liber Aethici peronymi de cosmographia“, „Libri tres quos Arculphus episcopus Adamnano escipiente de locis sanctis ultramarinis designavit conscribendos“, „Libellus Q. lulii Hilarionis de origine mundi“, „Solini Polyhistor de situ orbis terrarum et mirabilibus“, „Almagestus“…[149]. Не се учудих, че над библиотеката витае тайната на престъпленията. За тези, посветили се на писането люде библиотеката означаваше небесния Ерусалим и в същото време и един подземен свят, на границата между непознатата земя и царството на мъртвите. Те бяха подвластни на библиотеката, на това, което тя им обещаваше, и на това, което им забраняваше. Живееха с нея, за нея и може би против нея, с греховната надежда, че един ден ще съумеят да разкрият всичките й тайни. Защо да не се изложат и на смъртна опасност, за да задоволят любознателния си ум, или пък да прибягнат до убийство, за да попречат някому да стигне до ревниво съхранявана от тях тайна?

Да, това бяха изкушения, надменни пориви на ума. Колко по-различен бе монахът преписван, такъв, какъвто си го е представял светецът, основал нашия орден, способен да преписва, без да разбира, изоставен на волята Божия, пишещ, защото е молещ се, и молещ се, защото е пишещ. Защо вече не беше така? Ох, та това не беше единственото, в което се бе изродил нашият орден! Беше станал прекомерно могъщ, абатите съперничеха на кралете, нима Абон не беше пример за монарх, който със самочувствието на монарх се стремеше да уреди споровете между монарси? Пък и знанието, което бе натрупано в манастирите, сега бе използвано като разменна стока, повод за надменност, хвалба и белег за престиж; нашите абати се хвалеха с изрисуваните си с миниатюри кодекси, така както рицарите се хвалеха със своите доспехи и знамена… Още повече че (какво безумие!) нашите манастири се бяха лишили и от първенството на знанието; сега в школите при катедрите, градските сдружения, университетите се преписваха книги — може би повече и по-добре от нас — и се съставяха нови, и навярно тук се криеше причината за бедите.

Манастирът, в който се намирах, бе може би единственият, който можеше да се похвали с превъзходното си производство и възпроизводство на знания. Но именно поради това тукашните монаси не се задоволяваха вече със святото занимание да преписват, а подтиквани от стремежа към нови неща, искаха да откриват нови допълнения към природата. В същия момент долових смътно (днес, когато съм побелял, на възраст и с опит, съзнавам това много добре), че постъпвайки така, те подронваха собственото си превъзходство. Защото, ако новите знания, които те искаха да произведат, излезеха свободно от тези стени, това свято място нямаше да се различава по нищо от школата при някоя катедра или от градските университети. А като оставаха скрити, те запазваха непокътнати своя престиж и сила, не биваха разяждани от диспути, от надменността на тези, които искат да прекарат през ситото на одобрението или отрицанието всяка тайна, всяко величие. Именно затова — рекох си аз — библиотеката е забулена в мълчание и мрак; тя е хранилище на знания, но тя може да запази тези знания непокътнати само ако не позволява те да стигат до когото и да било, включително и до самите монаси. Знанието не е като монетата, която остава физически непокътната дори и когато минава през най-долни сделки; то прилича по-скоро на прекрасно одеяние, което се похабява при употреба и показване. Нима не става така и с книгата, чиито страници се разкъсват, а мастилата и позлатата избледняват, щом до нея се докоснат повече ръце? Ето, недалеч от мен Пачифико от Тиволи прелистваше някакъв старинен том, чиито страници бяха залепнали една в друга от влагата. За да прелиства книгата, той навлажняваше с език палеца и показалеца си и при всеки допир със слюнката му листовете губеха якост; разтварянето им означаваше огъване, излагане на неумолимото въздействие на въздуха и праха: те щяха да разяждат тънките жилки, на които пергаментът се набраздяваше при сгъването, щяха да доведат до нови натрупвания на мухъл там, където слюнката смекчаваше, но и отслабваше крайчеца на листа. Този изблик на прекомерна обич, породена от желание за усвояване и от любознателност, щеше да предразположи книгата за болестта, на която бе съдено да я убие, така както прекомерната нежност размеква воина и го прави негоден.

Какво трябваше да се направи? Да престанем да четем и само да пазим? Бяха ли оправдани моите опасения? Какво би казал моят учител?

Недалеч видях миниатюриста Магнус от Йона, който току-що бе престанал да търка своя пергаментов лист с пемза и го омекотяваше с тебешир, за да може след това да го изглади. До него Рабано от Толедо бе закрепил пергаментовия лист на масата, а по двете му страни бе нанесъл едва забележими дупчици, между които чертаеше с тънко металическо стило едва забележими хоризонтални линии. След малко двата листа щяха да се изпълнят с багри и форми, страницата щеше да заприлича на мощехранителница, щеше да заблести от скъпоценни камъни, инкрустирани в старателно нанесеното след това писмо. Тези двама събратя, рекох си аз, изживяват райските си мигове тук, на земята. Те създаваха нови книги, подобни на тези, които щяха да бъдат унищожени от неумолимия ход на времето… Значи библиотеката не можеше да бъде застрашена от никаква земна сила, значи тя беше нещо живо… Но щом живее, защо да не рискува и се открие за познанието? Дали Бенций искаше именно това? Това ли бе желал и Венанций?

Обърках се и се изплаших от собствените си мисли. Може би те не подхождаха на послушник, длъжен да съблюдава старателно и смирено правилата през годините, които му бяха отредени за живот — нещо, което продължих да спазвам и по-късно, без да си задавам други въпроси, докато светът около мен затъваше все по-дълбоко в истински въртоп от кръв и безумство.

Дойде време за утринната закуска и аз отидох в кухнята; бях се сприятелил с готвачите и те ми дадоха от най-вкусните гозби.

Ден трети
ШЕСТИ ЧАС

Когато Салваторе се доверява на Адсон; разказът му не може да бъде предаден накратко, но поражда у Адсон много тревожни размисли

 

Докато се хранех, зърнах в един ъгъл Салваторе; очевидно той се беше сдобрил с готвача и ядеше с явно удоволствие печено овче месо. Ядеше така, сякаш цял живот не бе ял нищо, не изпускаше нито троха и като че ли непрекъснато благодареше на Бога за това изключително събитие.

Той ми намигна и ми поясни на чудноватия си език, че бързал да се наяде за всичките години, през които бил гладувал. Поразпитах го. Последва разказ за мъчителното му детство в едно село с лош климат, с чести дъждове, където нивята гниели, а въздухът бил изпълнен с ужасна смрад. Както разбрах от думите му, сполетявали ги непрекъснати наводнения, нивята оставали без бразди, от крина засято зърно добивали само една шеста от него, а от това количество — нищо. И синьорите, и те били бледи като бедняците, въпреки че — рече Салваторе — умирали повече бедняци, отколкото господари, може би (ухили се той) защото бедняците са по-многобройни. Една шеста от крина струвала петнайсет солди, една крина — шейсет солди, проповедниците оповестявали, че настъпва краят на света, но родителите и дядовците на Салваторе помнели, че същото ставало и преди, та били стигнали до заключението, че на тоя свят все му идвал краят. А когато изяли всички измрели птици и всички животни, които успели да хванат, из селото се заговорило, че някои били почнали да изравят и мъртъвците. Салваторе обясняваше много изкусно, сякаш беше комедиант, как постъпвали тези гадни люде, дето ровели с ръце из гробищата още на следния ден след някое погребение. „Ам!“ — казваше той и отхапваше от овчето месо, но аз виждах на лицето му гримасата на обезумелия от глад човек, който изяжда трупа. При това, като не се задоволявали да се ровят из осветената земя, някои — те били по-лоши от другите — подобно на пладнешки разбойници се притайвали в гората и се нахвърляли върху пътниците. „Шат!“ — казваше Салваторе, заколвали ги с нож и „Ам!“ А най-лошите измежду най-лошите примамвали децата кога с яйце, кога с ябълка и ги изяждали, но — поясни сериозно Салваторе — преди това ги изпичали. Разказа за някакъв мъж, който дошъл в селото и започнал да продава евтино печено месо, хората просто не можели да се поберат от радост при този късмет, но после свещеникът им казал, че това било човешко месо, и мъжът бил разкъсан на парчета от ожесточилата се тълпа. Но още същата нощ един селянин отишъл на гробището, изровил трупа на убития и ял от месото на тоя човекоядец, а когато селяните го разкрили, и него осъдили на смърт.

Но разказът на Салваторе не приключи с тази случка. Малко несвързано, принуждавайки ме да си припомня малкото думи, които знаех от провансалски и от италианските диалекти, той ми разказа как избягал от родното си село и тръгнал да скита по света. Чрез историята му аз го отъждествих с мнозина, с които се бях запознал или срещнал по време на моето пътуване, с него отъждествявам сега и мнозина други, които срещнах по-късно; затова не съм сигурен дали след толкова време не му приписвам чужди приключения и престъпления, извършени преди и след него и които сега в изнурения ми ум се уеднаквяват и сливат в един-единствен образ именно под въздействието на въображението, което, като съчетава представата за златото с представата за планина, съумява да очертае представата за една планина от злато.

Често по време на нашето пътуване чувах Уилям да споменава за простите хорица, понятие, което някои негови събратя употребяваха, имайки предвид не само народа, но и неуките. Това понятие ми се струваше винаги доста общо, тъй като в италианските градове срещах търговци и занаятчии, които не бяха духовни лица, но не бяха неуки, въпреки че за да изразят своите познания, ползваха говоримия народен език. Ще добавя, че и някои от тираните, които по това време управляваха полуострова, нямаха познания по теология, медицина, логика или латински език, но не бяха нито прости, нито невежи. Затова си мисля, че дори и моят учител, когато споменаваше думата „прости“ хора, използваше едно опростителско понятие. Ала Салваторе несъмнено беше прост човек, беше със селски произход, от край, страдал векове наред от глад и от насилията на феодалите. Беше прост, но не беше глупак. Стремеше се към друг, различен свят, който — според това, което ми разказа — по времето, когато избягал от вкъщи — си представял като приказната страна Куканя[150], където от дърветата капе мед, а по тях растат цели пити кашкавал и ароматни наденици.

Подтикван от тази надежда, почти отказвайки се да приеме този свят като залята от сълзи долина, в която (както са ме учили) и неправдата е предопределена от провидението, за да поддържа равновесието на нещата, та това намерение често ни убягва, Салваторе странствал из различни краища; от родното Монферато се запътил към Лигурия, а после по-нататък — от Прованс към земите на краля на Франция.

Салваторе бродел по света, просел, крадял, преструвал се на болен, от време на време постъпвал на служба при някой феодал, после отново хващал гората или тръгвал по пътищата. От неговия разказ разбрах, че се е присъединявал към онези банди от скитници, които по-късно ставаха все по-многобройни и странстваха из Европа: лъжемонаси, шарлатани, измамници, лъжци, дрипльовци и просяци, прокажени и сакати, скитници, певци разказвачи на истории, бездомни клирици, бродещи студенти, мошеници, жонгльори, осакатени наемници, скитници евреи, избягали от неверниците с разбита душа, луди, бегълци, преследвани от властта, злосторници с отрязани уши, содомити и заедно с тях амбулантни занаятчии, тъкачи, казанджии, столари, точилари, кошничари, зидари и с тях какви ли не други негодници — мошеници, хитреци, изнудвани, вероломници, негодяи, бродяги, хаймани, скитници, изроди, просяци, каноници и свещеници, занимаващи се със симония и измами, хора, които живееха за сметка на чуждото лековерие — фалшификатори на папски були и печати, продавачи на индулгенции, лъжепаралитици, които се просваха пред вратите на църквите, скитници, избягали от манастирите, продавачи на мощи, на прошки, гадатели и хироманти, магьосници, лечители, лъжепросещи, всякакви развратници, покваряващи монахини и девойки с измама и насилие, люде, преструващи се, че боледуват от хидропизия, епилепсия, хемороиди, подагра и язви, както и от тиха лудост. Имаше и такива, дето си мажеха телесата с разни мазила, та да личи, че уж страдат от неизлечими язви, други си пълнеха устата с кървавочервена смес, за да симулират белодробни кръвоизливи, разни измамници се преструваха на сакати, ходеха с тояги, без да имат нужда от тях, преструваха се, че са болни от епилепсия или че имат краста, отоци и какви ли не възпаления, като си слагаха превръзки, мажеха сее шафран, слагаха на ръцете си вериги, ходеха с превързани глави, промъкваха се с вонята си в църквите или изведнъж почваха да се гърчат по площадите с пяна на уста, или пък от ноздрите им рукваше кръв, направена от сок от къпини и киновар; правеха това, за да изпросят храна или пари от боязливите люде, които си припомняха подканите на светите отци за милостиня: раздели хляба си с гладния, заведи в дома си тоя, дето е без подслон, да навестим Христос, да приемем Христос, да облечем Христос, защото милостинята ни пречиства от греховете, така както водата пречиства огъня.

И след събитията, за които разказвам, край Дунава продължих да срещам и все още се сблъсквам с мнозина от тия шарлатани, които си имаха свои наименования и бяха разделени на пълчища също като демоните: скопци, окаляни, архиатри, смирени бедняци, белязани, мощехранители, кръстоносци, набрашнени, дрипльовци, щръкльовци, бесовци, епилептици, измамници, лъжепоклонници.

Приличаха на тиня, стичаща се по пътеките на нашия свят, а между тях се промъкваха и добронамерени проповедници, и еретици, търсещи нови жертви, и такива, дето раздухваха крамоли. Именно папа Йоан, който продължаваше да се бои от движенията на простите хорица, проповядващи и водещи беден живот, се нахвърли срещу просещите проповедници, които според него развявали хоругви с изобразени на тях фигури и така привличали любопитните, проповядвали и прибирали пари с измама. Прав ли беше този покварен папа, който се занимаваше със симония, като приравняваше просещите монаси, проповядващи беден живот, с тия банди от бедняци и разбойници? По онова време, след като бях попътувал из италианския полуостров, се бях съвсем объркал; бях чул за монасите от Алтопашо, които проповядвали и заплашвали с отлъчване от църквата, обещавали индулгенции, опрощавали грабежи и братоубийства, убийства и лъжесвидетелства срещу заплащане, намеквали, че в тяхната болница на ден се отслужвали до стотина литургии, за което събирали дарения, а освен това твърдели, че издържали със средствата си двеста бедни девойки. Бях чул и за брат Паоло Дзопо, който живеел като отшелник в гората край Риети и се хвалел как лично Светият дух му бил разкрил, че плътското удоволствие не било грях; така прелъстявал жертвите си, като ги наричал сестри, принуждавал ги да се самобичуват голи и да се просват на земята пет пъти, разперени като кръст, преди да представи жертвата си на Бога и да иска от тях онова, което наричал целувката на помирението. Но дали беше истина? И какво ли свързваше тези отшелници, които твърдяха, че са осенени от духа Божи, с водещите беден живот монаси, които бродеха по пътищата на полуострова и наистина се покайваха и бяха ненавиждани от духовенството и епископите, чиито пороци и алчност бичуваха?

От разказа на Салваторе и от онова, което вече знаех от опит, тези различия сякаш се изглаждаха, едното напомняше другото. Понякога Салваторе ми заприличваше на някой от ония сакати просяци от Тюрен, за които се разказва в баснята, дето щом наближили чудодейните мощи на свети Мартин, хукнали да бягат, защото се страхували, че светията ще ги изцери и ще ги лиши от източника им на доходи, а светията взел, че ги изцерил най-безжалостно, преди да стигнат границата; вдъхнал живот на сакатите им крайници и така ги наказал за техните злодеяния. Но от време на време звероподобната мутра на монаха просто засияваше от нежност, това ставаше, когато ми разказваше как, живеейки сред тези банди, му се случвало да чуе словата на проповедници францисканци, и те бродещи като него, и разбрал, че не трябвало да приема бедния и скитнически живот, който водел, като някаква зловеща неизбежност, а като начин за пречистваща всеотдайност; така станал член на разни секти и групи, отдали се на покаяние, чиито названия произнасяше изкълчено, като излагаше доста смътно техните учения. Заключих, че сигурно е срещал патарени и валденси[151], а може би и катари[152], арнолдисти и хумилиати[153], че бродейки по света, се е прехвърлял от една група в друга, като постепенно започнал да смята скитничеството си за мисия и да върши в името на Бога онова, което дотогава е правел за стомаха си.

Ала как, докога? Доколкото разбрах, преди около трийсетина години той отишъл в един манастир на минорити в Тоскана и там облякъл расото на францисканците, но без да постъпи в техния орден. И май че там понаучил малкото латински думи, които употребяваше, като ги смесваше с думи от всички места, където той, клетият безотечественик, бе стъпвал, с думи, дето бе научил от всичките си другари по скитничество, с които се бе срещал — от наемниците от моите краища до далматинските богомили. Там се отдал на покаяние („покаятелствувайте се“, повтаряше той и очите му горяха и отново чух израза, който бе събудил любопитството на Уилям), но доколкото разбрах, и миноритите, при които живеел, били с твърде объркани схващания, защото веднъж, като се разгневили на каноника от съседната църква, когото обвинили в грабежи и други низости, нахлули в дома му и го търколили по стълбите; грешникът умрял, а те разграбили църквата. Поради това епископът пратил войници, монасите се пръснали кой накъдето види и Салваторе доста скитал, вече из Северна Италия, с една банда просещи монаси, или по-точно просещи минорити, несъблюдаващи ни ред, ни закони.

Оттам се прехвърлил някъде край Тулуза, където се забъркал в друга история, разпален от разказите за големите подвизи на кръстоносците. Един ден разни овчари и бедняци — били безброй — се събрали и решили да прекосят морето и да се сражават срещу враговете на вярата. Нарекли ги пастирчетата. Всъщност те искали да избягат от прокълнатите си краища. Имали двамина водачи, които успели да ги надъхат с какви ли не лъжеучения; единият бил свещеник, изгонен от църквата заради непристойното си поведение, а другият — монах вероотстъпник от ордена на свети Бенедикт. Двамата успели да заблудят до такава степен всичките тия нещастници, че те се стичали на тълпи след тях; имало и шестнайсетгодишни момчетии, тръгнали против волята на родителите си, грабнали по една торба и една тояга, без пукната пара, оставили нивите си, следвали ги като стадо, били се насъбрали сума ти хора. За тях вече нямало ни разум, ни закон, за тях имали значение само силата и техните желания. Били като пияни, загдето били заедно, най-сетне свободни, подтиквани от смътната надежда за някаква обетована земя. Минавали през градове и села и грабели каквото им падне, а когато задържали някои от тях, те нападали затворите и ги освобождавали. Когато влезли в парижката крепост, за да освободят неколцина свои другари, затворени по заповед на синьорите, началникът на стражата се опитал да окаже съпротива, те се нахвърлили върху него, бутнали го от стълбата на крепостта и разбили вратите на затвора. После се струпали, готови да се сражават, в ливадите край Сен Жермен. Но никой не се осмелил да се опълчи против тях и те напуснали Париж, като се запътили към Аквитания. По пътя си избивали всички срещнати евреи и разграбвали тяхното имущество…

— Защо именно евреите? — запитах Салваторе.

А той ми отвърна:

— А защо не? — И поясни, че откакто се помнел, чувал проповедниците да втълпяват на хората, че евреите били врагове на християнството и трупали богатствата, до които те не можели да се доберат. Попитах го дали не е вярно обратното — че ако някой трупа богатства, това са синьорите и епископите, които събират десятък и други данъци, и че следователно пастирчетата не са се борили против истинските си врагове. А той ми отвърна, че когато истинските врагове са твърде силни, човек трябва да си избере по-слаби врагове. Аз пък си рекох, че именно поради това простите хора биват наричани прости. Само силните са винаги наясно кои са истинските им врагове. Синьорите не желаели пастирчетата да застрашават техните богатства и за тях било истинско щастие, дето водачите внушавали на пастирчетата, че евреите притежавали големи богатства.

Попитах го кой е съумял да внуши на тълпите, че трябва да нападат евреите. Салваторе не си спомняше. Според мен, когато се съберат толкова много хора, за да следват едно обещание, и настояват да получат нещо веднага, никога не можеш да знаеш кой за какво ги насъсква. Помислих си, че техните водачи са били възпитавани в манастирите и епископските школи, че са говорели на езика на синьорите, въпреки че после говорели на пастирчетата така, че те да могат да ги разберат. А пастирчетата не са знаели къде е папата, но са знаели къде са евреите. И така, те обсадили една висока и яка кула на френския крал, където изплашените евреи се били приютили. Евреите, които излезли на стените на кулата, се бранели смело и отчаяно, като хвърляли дърва и камъни. Но пастирчетата подпалили вратата на кулата, като измъчвали обсадените евреи с дим и огън. И понеже нямало как да се спасят, евреите предпочели да се самоизбият, вместо да загинат от ръцете на необразованите; затова помолили един от техните, който изглеждал най-смел, да ги убие с меч. Той се съгласил и избил близо петстотин души. После излязъл от крепостта с децата на евреите и поискал да се покръсти. Но пастирчетата му рекли: хубава работа, ти изкла толкова хора от твоите, а сега искаш да се покръстиш; разкъсали го на парчета, но пощадили децата и ги покръстили. После тръгнали към Каркасон, като по пътя извършили много кланета и грабежи. Тогава френският крал разбрал, че те започнали да прекаляват, и заповядал да им бъде оказвана съпротива във всеки град, през който минат, дори наредил да защитават и евреите, сякаш са негови хора…

Но защо именно в този момент френският крал започнал да се грижи толкова за евреите? Може би защото почнал да се бои от това, което тези пастирчета биха могли да извършат в цялото кралство, или че техният брой ще се умножи прекомерно. И ето, изведнъж почнал да се безпокои за евреите — било защото евреите били полезни за търговията на кралството, било защото сега се налагало пастирчетата да бъдат изтребени; та затова всички християни трябвало да започнат да се възмущават от техните престъпления. Но мнозина християни не се подчинили на краля; те били убедени, че евреите не трябвало да бъдат защитавани, защото винаги били смятани за врагове на християнската вяра. В много градове по-бедните хорица, които вземали назаем пари под лихва от евреите, сега се радвали, че пастирчетата ги наказвали за натрупаните богатства. Тогава кралят издал заповед, че всеки, който подпомага пастирчетата, ще бъде осъден на смърт. Събрал многобройна войска и ги нападнал; мнозина от тях били убити, други успели да избягат и се изпокрили в горите, където измрели от глад. Скоро всички били изтребени. Кралският наместник ги изловил и почнал да ги беси по двайсет-трийсет души наведнъж на най-големите дървета, та труповете им да служат за назидание и никой да не се осмелява да смущава мира в кралството.

Странното беше, че Салваторе ми разказа тази история, сякаш ставаше дума за добродетелно начинание. Той продължаваше да вярва, че пастирчетата искали да завоюват Божия гроб и да го освободят от неверниците; не можах да го убедя, че това прекрасно дело е било извършено още по времето на Петър Пустинника[154] и свети Бернар, и по времето на френския крал Луи Свети[155]. Така или иначе, Салваторе не стигнал до земите на неверниците, защото се наложило да се измъкне колкото е възможно по-скоро от френска земя. Каза ми, че отишъл в областта Новара, но разказът му за случилото се по-нататък бе твърде смътен. Най-сетне стигнал в Казале, където намерил убежище в манастира на миноритите (мисля, че именно тук срещнал Ремиджо); по това време мнозина минорити били преследвани от папата, затова често сменяли расото си и за да не бъдат изгорени на кладите, търсели убежище в манастирите на другите ордени. Понеже придобил ловкост и умение за редица работи (които вършел и с нечестиви цели, докато скитал насам-нататък, и за прослава на Господа, когато бродел от обич към Христа), Салваторе веднага бил назначен от ключаря за негов помощник. Именно затова живеел тук от толкова години, без да го е еня за богатствата на ордена, но пък полагал много големи грижи за избата и складовете, радвал се на пълната свобода да яде, без да трябва да краде, и да възхвалява Бога, без да бъде изгорен на кладата.

Ето какво ми разказа той, докато се хранехме, а аз се питах какво измисляше и какво премълчаваше.

Оглеждах го с любопитство, но не заради необичайните му преживявания, а защото си мислех, че всичко, което бе преживял, е чудесен синтез на толкова много събития и движения в тогавашна Италия, които я правеха и интересна, и неразгадаема.

Какво излезе на преден план от тези приказки? Образът на човек с бурен живот, способен да убие себеподобния си, без да си дава сметка за извършеното от него престъпление. И въпреки че по онова време всяко нарушение на Божия закон ми се струваше равнозначно на всяко друго нарушение, започнах да проумявам някои от явленията, за които ми разказваха; разбирах, че клането, което беше в състояние да извърши почти изпаднала в екстаз тълпа, която бърка законите на нечестивия със законите на Господа, е едно, а личното престъпление, извършено хладнокръвно, безмълвно и с хитрост — друго. И не мислех, че Салваторе е могъл да се опетни с подобно престъпление.

От друга страна, исках да си изясня някои от нещата, за които намекна абатът, преследваше ме мисълта за брат Долчино, за когото не знаех почти нищо. А ми се струваше, че призракът му витаеше над много от разговорите, на които бях свидетел през предните два дни.

Затова го запитах внезапно:

— Срещал ли си по време на твоите странствания брат Долчино?

Реакцията на Салваторе бе необичайна. Облещи очи — ако изобщо за него можеше да се каже подобно нещо, нали очите му бяха винаги опулени, — прекръсти се няколко пъти, измърмори някакви неясни думи на език, който изобщо не можах да разбера. Но ми се стори, че отричаше. До този момент ме гледаше със симпатия, бих казал приятелски. Но сега ме изгледа почти с ненавист. После измисли някакъв повод и излезе.

Не можех повече да се владея. Кой беше този монах, че внушаваше такъв ужас у всекиго, който чуваше името му? Реших, че нямаше да изтрая много, без да задоволя любопитството си. Изведнъж ми мина през ума: Убертино! Той бе споменал това име още първата вечер, когато го срещнахме, той знаеше всичко за светлите и тъмните дела на монасите, за просещите монаси и разни други сбирщини през последните години. Къде ли можех да го намеря по това време? Сигурно беше в църквата, отдаден на молитва. Нататък се и запътих, тъй като в момента нямах друга работа.

Но не го намерих, нещо повече, намерих го чак вечерта. И така любопитството ми остана незадоволено, а в това време станаха други събития, за които се налага да разказвам.

Ден трети
ДЕВЕТИ ЧАС

Когато Уилям говори на Адсон за голямата еретическа река, за ролята на нисшите в църквата, за съмненията си по отношение на възможността да се знаят всеобщите закони и почти случайно обяснява как е разчел магическите знаци, оставени от Венанций

 

Заварих Уилям в ковачницата; работеше заедно с Никола и вниманието на двамата беше погълнато от техните занимания. Бяха наредили на тезгяха голям брой малки стъкла, вероятно приготвени, за да бъдат сглобени за голям прозорец, и с разни сечива им бяха придали желаната дебелина. Уилям ги изпробваше, като ги поставяше пред очите си. А Никола упътваше ковачите как да направят рамките, в които след това трябваше да се поставят най-подходящите стъкла.

Уилям мърмореше; беше ядосан, защото засега лещите, които най подхождаха за очите му, имаха изумруден цвят, и разправяше, че не желаел, гледайки през тях, пергаментите да му се виждат като ливади. Никола отиде да надзирава ковачите. Докато Уилям се занимаваше със своите стъкълца, аз му разказах за разговора си със Салваторе.

— Този човек е имал какви ли не преживелици — рече той. — Може би наистина е бил с хората на Долчино. Този манастир е същински микрокосмос; а когато пристигнат пратениците на Йоан XXII и Микеле Чезена, ще бъдем в пълен състав.

— Учителю — казах аз, — вече нищо не разбирам.

— Какво по-точно, Адсон?

— Най-напред за различията между еретическите движения. Но за това ще ви питам по-късно. Сега ме занимава самата същност на различието. Останах с впечатлението, че когато разговаряхте с Убертино, вие се опитвахте да му докажете, че всички, и светиите, и еретиците, са еднакви. А когато разговаряхте с абата, вие се стремяхте да му обясните различията между еретическите движения и между еретиците и ортодоксалните. Или с една дума, вие укорявахте Убертино, загдето смята за различни тези, които в края на краищата са еднакви, а абата — загдето смята за еднакви тези, които всъщност са различни.

Уилям остави за миг лещите на тезгяха.

— Драги ми Адсон — рече той, — нека се опитаме да набележим някои различия, като при това изходим от становището на парижките школи. И така, там твърдят, че всички хора имат еднаква субстанциална форма; така ли е, или греша?

— Разбира се — отвърнах аз, като се гордеех с моите знания. — Те са животни, но рационални животни и характерната им особеност се състои в това, че могат да се смеят.

— Много добре. Ала Тома е различен от Бонавентура; Тома е дебел, докато Бонавентура е слаб, а може да се случи и така, че Угочоне да е лош, а Франциск — добър, Алдемар да е флегматичен, а Агилулф — жлъчен. Или не си съгласен?

— Така е, разбира се.

— Щом е така, значи между различните хора съществува пълно сходство, що се отнася до тяхната субстанциална форма, но те се различават по специфичните си свойства и външни отлики.

— Така е.

— Затова, казвайки на Убертино, че самата човешка природа със сложните си действия направлява както любовта към доброто, така и склонността към злото, аз се опитвам да убедя Убертино в идентичността на човешката природа. А когато твърдя пред абата, че между катарите и валденсите има разлика, аз поставям ударение върху техните специфични особености, И настоявам за това, защото се случва да пращат на кладите валденси, като им приписват свойствата, присъщи на катарите, и обратно. А когато бива изгарян човек, се изгаря индивидуалната му субстанция, унищожава се едно конкретно съществуване, само по себе си нужно, поне в очите на Бога, който го е поддържал. Не смяташ ли, че това основание е достатъчно, за да настоявам за различията?

— Да, учителю — отвърнах с възторг. — Сега разбрах защо говорите така и ценя мъдрата ви философия.

— Тя не е моя — отвърна Уилям, — пък и не знам дали е най-добрата. Важното е, че си разбрал. А сега да видим твоя втори въпрос.

— Там е работата — рекох аз, — че се смятам за пълен глупак. Вече не съм в състояние да отличавам свойствата, разграничаващи едни от други катарите, лионските бедняци, хумилиатите, бигардите, просяците, ломбардските бедняци, арноддистите, йоахимитите, апостолските братя, ломбардите, последователите на свободния дух и последователите на Луцифер. Какво да правя?

— Бедни ми Адсон — засмя се Уилям и ме потупа сърдечно по врата, — та ти имаш основание да мислиш така! Представи си, че през последните две столетия, а и преди това по света са минали повеи на недоволство, надежда и отчаяние, и то всички заедно… Или не, сравнението не ми се струва подходящо. Представи си една величествена пълноводна река, която тече на голямо разстояние, обградена от яки диги, и ти знаеш къде е реката, къде е дигата, къде е земята. Но на определено място реката — защото е текла продължително и е изминала прекалено дълъг път, и защото наближава морето, което пък поглъща всички реки — вече изгубва представа за себе си. Превръща се в собствената си делта. Може би от реката остава някакъв главен ръкав, но от нея се разклоняват много други ръкави, в различни посоки; някои отново се сливат и ти губиш представа кой откъде идва, понякога не можеш да разбереш кое все още е река, а кое вече е станало море…

— Ако съм разбрал правилно вашата алегория, реката е църквата, или царството на праведните, която наближава хилядолетието; при тази несигурност тя вече не издържа, появяват се истински пророци и лъжепророци и всичко върви към голямата равнина, където ще стане Армагедон…

— Нямах предвид точно това. Но все пак е вярно, че сред нас, францисканците, е все още жива мисълта за настъпването на трета ера и за пришествието на царството на Светия Дух. Не, аз по-скоро се стремях да ти обясня, че църквата, която в течение на векове е обединявала цялото общество, цялото християнско население, е станала много богата и пълноводна и като е повлякла със себе си и отпадъците от всички страни, през които е преминала, е загубила своята чистота. Всеки ръкав от делтата може да бъде сравнен с опит на реката да стигне колкото се може по-скоро до морето, тоест до момента на пречистването. Ала моята алегория не беше съвършена, с нея исках само да ти поясня, че когато реката започне да излиза от руслото си, еретичните разклонения и разклоненията на движенията за обновление стават много и се объркват. Към моята недостойна алегория би могъл да добавиш и образа на някой, който се опитва да възстанови насила дигите край реката, но не успява. И някои ръкави от делтата биват засипвани, други — отведени с изкуствени канали към реката, а трети биват оставяни да си текат, защото не е възможно да се обуздае всичко; пък и не е зле реката да се очисти от част от своята вода, ако иска да запази целостта си, ако иска да има свое, забележимо русло.

— Разбирам все по-малко.

— И аз. Не мога да говоря образно. Забрави тази приказка за реката. По-скоро опитай се да разбереш защо много от движенията, които ти спомена, са се появили най-малко преди двеста години и вече не съществуват, а други са възникнали неотдавна…

— Но стане ли дума за еретици, споменават всички тези движения.

— Прав си, но това е един от начините, по които се разпространява ереста, и един от начините за нейното премахване.

— Пак не разбирам.

— Господи, колко е трудно. Добре. Представи си, че ти си реформатор на нравите и си отишъл с неколцина приятели на някой планински връх, за да живеете в бедност. След известно време при теб ще започнат да се стичат мнозина, включително и от далечни краища, защото те смятат за пророк или за нов апостол, и ще станат твои последователи. За какво идват — заради теб или заради това, което проповядваш?

— Не знам, надявам се. Иначе защо им е да идват?

— Защото са чували от родителите си за други реформатори, разказвали са им легенди за повече или по-малко съвършени общности и си въобразяват, че твоята е като някоя от тях или някоя от онези е като твоята.

— Значи всяко движение получава в наследство рожбите на другите.

— Разбира се, защото към него се присъединяват най-вече простите хорица, които не притежават научни познания. И все пак движенията за реформиране на нравите възникват на различни места, по различен начин, проповядват различни учения. Така например често бъркат катарите с валденсите. А между тях има голяма разлика. Катарите мислеха, че светът е разделен на противостоящите сили на доброто и злото, изградиха църква, в която съвършените се отличаваха от обикновените вярващи, имаха си свои тайнства и обреди; бяха изградили много строга йерархия, почти като йерархията на нашата света църква майка, и нямаха ни най-малкото намерение да разрушат всички форми на власт. Това обяснява защо към катарите се присъединиха и хора с положение, богати люде, феодали. Те не възнамеряваха да преустроят света, защото смятаха, че борбата между доброто и злото не ще стихне никога. Докато валденсите (а заедно с тях и арнолдистите, и ломбардските бедняци) искаха да изградят друг, различен свят, основаващ се на идеала за бедност; затова те приемаха бедняците и живееха общо от плодовете на свят труд. Катарите отричаха тайнствата на църквата, докато валденсите отричат само устната изповед.

— Но защо тогава ги бъркат и говорят за тях като за един и същи бурен на злото?

— Нали ти казах. Това, което им вдъхва живот, ги довежда и до смърт. Към тях се стичат прости хорица, подбудени от други движения; те са убедени, че става дума за същото движение на бунт и надежда; те биват разгромявани от инквизиторите, които приписват на едните грешките на другите, а ако последователи на едно движение извършат някакво престъпление, това престъпление бива приписвано на всеки последовател на всяко друго движение. Поставяйки под един знаменател противоречащи си едно на друго учения, инквизиторите грешат, но те са прави, като използват грешките на другите, защото, ако, да речем, в някой град се зароди арнолдистко движение, към него се присъединяват и хора, които другаде биха могли да станат или са били катари или валденси. Апостолите на Долчино проповядваха духовниците и господарите да бъдат избивани; те извършиха много насилнически действия, докато валденсите и просещите монаси са противници на насилието. Ала аз съм уверен, че по време на Долчино към него са се присъединявали мнозина последователи на проповедите на просещите монаси или на валденсите. Адсон, простите хорица не могат да си избират ереста, те се вкопчват в този, който проповядва в техния край, в този, който минава през тяхното село или площад. А враговете им използват именно това. Да говориш на народа за една-единствена ерес, независимо че тя може да проповядва отказ от плътската наслада и едновременно с това да препоръчва плътското общуване, е много изгодно, защото така еретиците биват представяни като валмо от нечестиви противоречия, нарушаващо здравия разум.

— Значи те не са свързани помежду си; значи, че само благодарение на уловките на нечестивия някой човечец, който би искал да стане йоахимит или спиритуал, попада сред катарите или обратно. Така ли е?

— Не е така. Адсон, хайде да се опитаме да започнем отначало. Ала преди това искам да те уверя, че се опитвам да ти обясня нещо, без да съм уверен, че познавам свързаната с него истина. Според мен грешката е в това, дето вярваме, че най-напред се появява ереста, а едва после простите хорица попадат под нейно влияние (и се самоосъждат на вечно проклятие). А всъщност на първо място трябва да поставим условията на живот на простолюдието и след това — ереста.

— Как така?

— Ясно ти е какво е положението в християнския свят. Християните са едно голямо стадо, в което има и добри, и лоши овце, надзиравани от овчарските кучета — воините, или по-точно от светската власт, императора и благородниците, под ръководството на пастирите — духовниците, тълкувателите на словото Божие. Образът е ясен.

— Но не е верен. Пастирите се бият с кучетата, защото едните искат да обсебят правата на другите.

— Така е; именно това обърква същността на стадото. Както са се заловили да се разкъсват взаимно, кучетата и пастирите престават да се грижат за стадото. И една част остава извън него.

— Къде извън него?

— По периферията. Селяни, които не са селяни, защото не притежават земя или защото тази, която имат, не може да ги изхрани. Граждани, които не са граждани, защото не принадлежат нито към някой цех, нито към някакво сдружение; те са бедни хорица и стават плячка всекиму. Случвало ли ти се е да видиш в полето групи от прокажени?

— Да, веднъж видях група от сто души. Уродливи, със скапани, белезникави меса, с патерици, с подпухнали клепачи, с кървящи очи; не говореха, не викаха, а писукаха като мишки.

— За християните те са другите, ония, дето са извън стадото. Стадото ги мрази, те ненавиждат стадото. Те искат всички да загинем, да станем прокажени като тях.

— Да, спомням си някакъв разказ за крал Марк; той осъдил хубавицата Изолда и тъкмо заповядал да я качат на кладата, дошли прокажените и рекли на краля, че кладата е дребно наказание, че има и друго, по-тежко наказание. Викнали му: дай ни Изолда, нека принадлежи на всички ни, болестта възбужда нашите желания, дай я на твоите прокажени; виж, нашите дрипи лепнат по стенещите ни рани, а тя, която, докато седеше до теб, се наслаждаваше на скъпите си подплатени с кожа дрехи и на скъпоценностите, след като влезе в нашите бордеи и легне с нас, едва тогава ще осъзнае какво е сторила и ще има да плаче за тоя хубав огън от трънаци!

— Виждам, че ти, бенедиктинският послушник, си чел доста съмнителни неща — подметна Уилям; а аз се изчервих, защото знаех, че един послушник не бива да чете любовни романи. Но в Мелкската обител ние, юношите, ги предавахме един на друг и ги четяхме нощем на запалена свещ. — Няма значение — продължи Уилям, — ти разбра какво исках да ти кажа. Отритнатите прокажени биха искали да ни завлекат до един със себе си. Колкото повече ги отритват, толкова повече ще се озлобяват, а ти колкото повече гледаш на тях като на стадо лемури, които искат да те унищожат, толкова повече ще ги отритваш. Свети Франциск бе разбрал това и затова първото му решение бе да отиде сред прокажените. Християнският свят не може да бъде изменен, ако отритнатите не бъдат приобщени към него.

— Но вие имахте предвид други отритнати люде, нали еретическите движения не се състоят от прокажени.

— Стадото е като поредица от концентрични кръгове, чак до най-далечните му краища. Прокажените са знак за отритнатост изобщо. Свети Франциск го разбра. Той не искаше само да помогне на прокажените, защото в такъв случай начинанието му щеше да си остане една незначителна и безсилна проява на милосърдие. Той целеше да покаже друго. Нали знаеш за проповедта му сред птиците?

— Разбира се; чувал съм тази прекрасна история, възхищавал съм се на светията, наслаждаващ се на компанията на тези крехки твари — отвърнах пламенно.

— Тогава знай, че са ти разказвали нещо, което не отговаря на истината, нещо, което орденът днес иска да утвърди. Всъщност след като Франциск говорил на простолюдието и на градските управници и си дал сметка, че не го разбират, той тръгнал към гробището и започнал да проповядва на враните и свраките, на ястребите и на други грабливи птици, които кълват труповете.

— Ужасно! — възкликнах аз. — Значи не е говорел на пойните птици.

— Става дума за грабливи птици, за птици, отритнати също като прокажените. Франциск сигурно е имал предвид онова място от Апокалипсиса, където е казано: „След това видях един ангел да стои на слънцето; той извика с висок глас и каза на всички птици, хвърчащи сред небето: долетете и се съберете на великата вечеря Божия, за да ядете плът на царе, плът на хилядоначалници, плът на юнаци, плът на коне и на ездачите им, и плът на всички — свободници и роби, малки и големи.“

— Значи Франциск е искал да подбуди отритнатите към бунт?

— Не, към това по-скоро се стремяха Долчино и неговите привърженици. Франциск искаше да призове готовите за бунт отритнати да се върнат към християнския свят. Трябвало е отритнатите да бъдат привлечени отново, за да бъде възстановено стадото. Франциск не успя — заявявам ти това с голяма горчивина. За да привлече отново отритнатите, той е трябвало да действа в рамките на църквата; за да действа в рамките на църквата, е трябвало да извоюва признание за своите правила, след което е било нужно да последва образуването на орден, а орденът — както и станало — възстановил представата за един кръг; и отритнатите останали извън него. Нали разбираш сега защо съществуват групите на просещите монаси и на йоахимитите, които отново събират около себе си отритнатите.

— Но ние не говорехме за Франциск, а за това, че ереста е рожба на отритнатите и на простолюдието.

— Прав си. Говорехме за отритнатите от овчето стадо. В продължение на векове, докато папите и императорите са се разкъсвали взаимно в борбата за власт, тези хора са продължавали да живеят извън стадото; те са истинските прокажени, а прокажените по Божия воля са само техен образ, за да можем да разберем тази чудесна притча, та като казваме „прокажени“, да имаме предвид „отритнатите, бедняците, простолюдието, безимотните, прогонените от селата, унизените в градовете“. Ние не проумяхме това, тайнството на проказата продължава да ни хвърля в ужас, защото не го тълкуваме като някакъв знак. Бидейки отритнати от стадото, всички те са били готови да се вслушат — или да поставят начало — във всяка проповед, която, позовавайки се на словото Христово, осъжда поведението на кучетата и пастирите и обещава, че един ден те ще бъдат наказани. Това винаги е било ясно за властниците. Привличането на отритнатите би наложило ограничаване на привилегиите на властниците, затова всички отритнати, осъзнали, че са такива, биват заклеймявани като еретици независимо от тяхното учение. А от своя страна те, заслепени от това, че са отритнати, не са истински заинтересовани от никакво учение. Ето каква е илюзията на ереста. Всеки е еретик, всеки е ортодоксален, вярата, предлагана от дадено движение, не е от значение, от значение е надеждата, която то предлага. Всички ереси са знаме на отритнатите, открехнеш ли ереста, ще видиш под нея прокажения. Всяка битка против ереста преследва една-единствена цел — прокаженият да си остане прокажен. А колкото до прокажените, какво можеш да искаш от тях? Да отличават правилното от погрешното в догмата за Света троица или в евхаристията? Хайде, Адсон, това са играчки за нас, учените. Простолюдието си има други проблеми. При това не забравяй, че ги решава погрешно. Затова простите хорица стават еретици.

— Но защо някои ги подкрепят?

— Защото ги използват за собствените си цели, които рядко имат нещо общо с вярата, а много по-често с борбата за власт.

— Затова ли римската църква обвинява в ерес всички свои противници?

— Затова. Затова признава за ортодоксална всяка ерес, която успява да постави под свой контрол или пък бива принудена да приеме, защото е станала твърде силна и няма да е добре да я има за противник. Няма точно установено правило. Зависи от хората, от обстоятелствата. Същото важи и за светските властелини. Преди петнайсетина години градската управа в Падуа издаде разпоредба, съгласно която всеки, който убие духовник, биваше осъждан да плати голяма глоба…

— Нищо работа!

— Точно така. Това бе начин за разпалване омразата срещу духовенството, защото градът водеше борба против епископа. Така ще разбереш защо преди време привържениците на императора в Кремона подкрепяха катарите; не ги подкрепяха по верски причини, а за да създават неприятности на римската църква. Понякога градските управи подкрепят еретиците, защото те превеждат Евангелието на простонароден език; а простонародният език е езикът, който се говори в градовете, докато латинският е езикът на Рим и на манастирите. Или пък подкрепят валденсите, защото те твърдят, че всички — мъже и жени, малки и големи — могат да учат и да проповядват, и работникът, който е ученик, след десет дни търси другиго, на когото да стане учител…

— И така заличават различията, които правят духовниците незаменими! Но защо се случва самите градски управи да се обръщат против еретиците и да помагат на църквата да ги праща на кладите?

— Защото си дават сметка, че разрастването на еретическите движения ще постави под заплаха и привилегиите на светските лица, говорещи на простонароден език. На Латеранския събор през 1179 г. (виждащ, че става дума за неща, станали преди близо двеста години) Уолтьр Мап[156] предупреждава какво може да стане, ако се повярва на безумните и неграмотни люде, както той нарича вадденсите. Ако не греша, той казвал, че те нямали постоянно местожителство, обикаляли боси, следвайки голи голия Христос; сега започвали така, защото били отритнати, но ако им се дадяла прекалено голяма свобода, щели да изгонят всички. Та именно затова по-късно градовете подкрепиха просяшките ордени и особено нас, францисканците — защото позволявахме да се установи хармонична връзка между необходимостта от покаяние и градския живот, между църквата и бюргерите, които се интересуват от своите си пазари…

— Значи ли това, че е постигната хармония между любовта към Бога и любовта към търговията?

— Не. Движенията за духовно обновление бяха блокирани, те бяха впримчени в руслото на орден, признат от папата. Но това, което кипеше отдолу, не беше обуздано. Част от него преля към движенията на самобичуващите се, които не вредят никому, към различните въоръжени групи като тия на Долчино, към магьосническите обреди, като обредите на монасите от Монтефалко, за които ни говори Убертино…

— Но кой е бил прав, кой е прав, кой греши? — запитах аз.

— Всички са били прави за себе си, всички са сбъркали.

Тогава, в порив на негодувание, викнах:

— Но защо, защо вие не вземате становище, защо не ми казвате къде е истината?

Уилям замълча и вдигна срещу светлината лещата, над която работеше. После я свали над тезгяха и ми показа през нея едно сечиво:

— Погледни — рече ми той, — какво виждаш?

— Сечивото, само че малко увеличено.

— Ето, най-многото, което можем да направим, е да се взираме по-внимателно.

— Но сечивото е едно и също!

— И ръкописът на Венанций ще си остане същият, след като успея да го прочета благодарение на тази леща. Ала може би, след като прочета ръкописа, ще разбера по-добре част от истината. И може би ще успеем да направим така, че животът в манастира да стане по-добър.

— Но това не е достатъчно!

— Адсон, казвам ти повече неща, отколкото изглежда на пръв поглед. Не за пръв път споменавам пред теб за Роджър Бейкън. Може и да не е бил най-големият мъдрец за всички времена, но аз съм очарован от надеждата, подтикваща жаждата му за знание. Бейкън вярваше в силата, в потребностите, в духовните способности на простите хорица. Той нямаше да е добър францисканец, ако не беше убеден, че нашият Господ бог често говори чрез бедните, безимотните, идиотите и невежите. Ако имаше възможност да ги опознае отблизо, той щеше да се вслушва повече в просещите монаси, отколкото в ръководителите на ордена в отделните провинции. Низшите притежават нещо повече от учените, които често се улисват в търсенето на най-общи закони. Те притежават интуицията за частното. Но тази интуиция сама за себе си не е достатъчна. Простите хорица долавят една своя истина, която може би е по-вярна от тази на църковните учени, но после я пропиляват в неразумни постъпки. Какво трябва да се направи? Да направим науката достояние на простите хорица? Това е твърде лесно или твърде трудно. А и коя наука? Науката от библиотеката на Абон? Същите въпроси си поставяха учителите францисканци. Великият Бонавентура твърдеше, че учените трябва да изведат до концептуална яснота истината, свързана с постъпките на простолюдието…

— Като капитула в Перуджа и Убертино в своите спомени — те превръщат в теологични решения повика на простолюдието към бедност — забелязах аз.

— Да. Но нали видя, това става със закъснение, а когато става, истината на простите хорица вече се е превърнала в истина на властниците, по-изгодна за император Лудвиг, отколкото за монах, отдал се на скромен живот. Как трябва да постъпим, за да не се откъсваме от опита на простите хорица, като запазим, така да се каже, тяхната действена сила, способността им да се работи за преустройството и подобряването на техния свят? Такъв беше проблемът, който си поставяше Бейкън: „Quod enim laicali raditate turgescit non habet effectum nisi fortuito“ — твърдеше той. Опитът на простолюдието избива в диви, неподдаващи се на контрол изблици. „Sed орега sapientiae certa lege vallantur et in finem debitum efficaciter diriguntur“[157]. Което е равносилно да се твърди, че за практическата дейност, била тя механика, земеделие или управлението на някой град, е необходимо нещо като теология. Той твърдеше, че новата наука за природата трябва да бъде новото голямо начинание на учените, за да се координират, чрез ново опознаване на природните процеси, елементарните потребности, съдържащи се в стихийната, но по свой начин вярна и справедлива смесица от очакванията на простите хорица. Това е новата наука, новата природна магия. Само че според Бейкън новото начинание трябва да бъде ръководено от църквата; мисля, че той поддържаше това становище, защото по негово време духовниците биваха отъждествявани със знаещите.

Днес вече не е така; учени се появяват и извън манастирите, извън катедралите, дори извън университетите. Ето например най-големият философ на нашия век в тази страна не е монах, а аптекар. Имам предвид флорентинеца[158], за чиято поема съм чувал, но която не съм чел, защото не разбирам неговия простонароден език; пък и доколкото знам, тя едва ли би ми допаднала кой знае колко, тъй като в нея той мечтае за неща, твърде далечни на нашия опит. Но мисля, че той е писал най-мъдрите думи, които можем да знаем за същността на елементите и на целия Космос, както и за управлението на държавата. Днес и аз, и моите приятели сме на мнение, че решенията по управлението на хорските дела трябва да се вземат не от църквата, а от събранията на народа; но смятаме също, че в бъдеще именно общността на учените трябва да изработи тази съвсем нова и човешка теология, която е природна философия и позитивна магия.

— Прекрасно начинание — възкликнах аз. — Но дали е възможно?

— Бейкън вярваше в това.

— А вие?

— И аз вярвах. Но за да повярваш, трябва да си убеден, че простите хорица са прави, защото притежават интуиция за частното и че само тя е най-доброто. Но ако интуицията за частното е най-добрата, как науката ще съумее да изведе всеобщите закони, посредством които — и като изхожда от тях — добрата магия става действена?

— Да. Как? — повторих аз.

— Вече не знам. По този въпрос имах много спорове в Оксфорд с моя приятел Уилям Окам, който сега се намира в Авиньон. Той пося в душата ми съмнения. Защото, ако интуицията за частното е единствено правилната, фактът, че причини от един и същи вид пораждат еднакви следствия, е съждение, трудно за доказване. Едно и също тяло може да бъде студено или топло, сладко или горчиво, влажно или сухо на едно място, а на друго — не. Как е възможно да открия общата закономерност, подреждаща нещата, щом не мога да мръдна пръста си, без да създам безброй много нови величини, защото с това движение се изменя съотношението между моя пръст и всички останали предмети? Връзките — ето начина, по който моят ум долавя съотношението между отделните величини, но къде е гаранцията, че този начин е всевалиден и постоянен?

— Но вие знаете, че на леща с определена дебелина съответства определена способност за гледане; именно защото знаете това, вие можете да си изработите лещи като тези, които сте изгубили. Как в противен случай ще можете да ги изработите?

— Умен отговор, Адсон. Всъщност аз стигнах до съждението, че на определена дебелина трябва да съответства определена способност за гледане. Съставих го, защото и друг път съм имал подобни интуиции за частното. Всеки, който изпитва лечебните свойства на билките, знае, че всички билки от определен вид имат еднакво въздействие върху пациента при определено негово състояние; затова този, който експериментира, формулира съждението, че всяка билка от определен вид помага на трескавия или че всяка леща от определен вид подпомага в определена степен окото. Науката, за която говореше Бейкън, има предвид именно тези съждения. Но обърни внимание — говоря за съждения, свързани с нещата, а не за самите неща. Науката се занимава със съжденията и техните понятия, а понятията се отнасят за единични неща. Нали разбираш, Адсон, аз трябва да съм убеден, че съждението ми е правилно, защото съм го извлякъл опитно, но за да повярвам, би трябвало да допусна, че има всеобщи закони, а не мога да говоря за тях, защото самата мисъл за наличието на всеобщи закони и на определен ред на нещата трябва да ни наведе на мисълта, че Бог е техен пленник, а Господ е напълно свободен, и то дотолкова, че стига да пожелае, с един замах може да направи така, че светът да изглежда другояче.

— Следователно, ако съм разбрал добре, вие действате и знаете защо действате, но не знаете защо знаете, че знаете това, което вършите.

Трябва да кажа с гордост, че Уилям ме погледна с възторг.

— Възможно е да е така. Но както и да е, това ще ти подскаже защо съм толкова неуверен в моята истина, въпреки че й вярвам.

— Та вие сте по-голям мистик и от Убертино! — подметнах аз.

— Може би. Но както виждаш, аз се занимавам с неща от природата. А и в разследването, което водим, не искам да знам кой е добър и кой — злосторник; искам да узная кой е бил снощи в скриптория, кой е взел очилата, кой е оставил по снега следи от тяло, влачещо друго тяло, къде е Беренгарий. Това са факти; после ще се опитам да ги свържа, ако това изобщо се окаже възможно, защото е трудно да се съди кое от каква причина е следствие; достатъчна е намесата на някой ангел, и всичко ще се промени, затова не бива да се учудваме, ако не можем да докажем, че едно нещо е причинило друго. Въпреки че винаги трябва да се стремим да го доказваме, както правя сега.

— Не ви е лесно — рекох аз.

— Но нали намерих Брунело — възкликна Уилям; той имаше предвид коня, който бе открил преди два дни.

— Значи в този свят все пак има някакъв ред! — възразих аз.

— Това значи, че в клетата ми глава все пак има някакъв ред — отвърна Уилям.

В този миг влезе Никола; той носеше почти готови рамки за очила и сияеше.

— Може би след като тези рамки легнат на носа ми, ще започна да разсъждавам по-смислено — рече Уилям.

Дойде някакъв послушник и каза, че абатът искал да говори с Уилям. Чакал го в градината. Моят учител бе принуден да отложи опитите си за по-късно и ние забързахме към мястото на срещата. Докато вървяхме, Уилям се тупна по челото, сякаш едва сега си спомни нещо, което бе забравил.

— Щях да забравя — рече той, — успях да разчета кабалистичните знаци на Венанций.

— Всички ли? Кога?

— Докато спеше. Зависи какво разбираш под всички. Аз разчетох знаците, които се появиха, след като листът бе нагрят от пламъка, и дето ти преписа. А бележките на гръцки език ще почакат, докато се сдобия с нови очила.

— Става дума за тайната на „finis Africae“, нали?

— Да, и ключът се оказа твърде лесен. Венанций е разполагал с дванайсет зодиакални знака и с осем знака за петте планети, за двете светила и за Земята. Всичко двайсет. Това е достатъчно, за да свържеш с тях буквите от латинската азбука, тъй като можеш да използваш една и съща буква, за да обозначиш началния звук на шит и на velut[159]. Знаем как се подреждат буквите. Помислих за подредбата на небесата, като поставих зодиакалния квадрант на периферията. После Земята, Луната, Меркурий, Венера, Слънцето и така нататък, а подир това зодиакалните знаци в традиционната им последователност, както ги подрежда и Исидор Севилски, като се почне от Овен и пролетното равноденствие и се свърши със зодията Риби. Опиташ ли се да приложиш този ключ, ще видиш, че посланието на Венанций придобива определен смисъл.

И ми показа пергамента, на който бе преписал посланието с едри латински букви: „Secretvm finis Africae manvs svpra idolvm age primvm et septimvm de qvatvor.“

— Ясно ли е? — попита той.

— Ръката върху идола натиска първия и седмия от четирите… — повторих, като поклатих глава. — Нищо не е ясно!

— Знам. Преди всичко трябва да разберем какво е имал предвид Венанций с думата „idolum“. Образ, призрак или фигура? И освен това какво ли означават тия четири, които имат един пръв и един седми? И какво трябва да се прави с тях? Да се побутнат, натиснат или издърпат?

— Значи не знаем нищо, значи трябва да започнем отначало — рекох с досада.

Уилям се спря и ме изгледа не съвсем доброжелателно.

— Момче — рече той, — ти имаш работа с един нещастен францисканец, дето със скромните си познания и малкото умение, което дължи на безпределното могъщество на Бога, е успял само за няколко часа да разчете един тайнопис, чийто автор е бил уверен, че ще остане неразгадаем за всички, с изключение на самия него… И ти, неграмотни клетнико, се осмеляваш да твърдиш, че трябва да започнем отначало?

Извиних се, но твърде недодялано. Бях засегнал суетата на моя учител, въпреки че знаех колко се гордееше с бързата си мисъл и уверените си изводи. Уилям беше свършил нещо, което бе достойно за възхищение, и нямаше никаква вина за това, че хитрият Венанций бе съумял да прикрие разкритото от него под булото на една неясна зодиакална азбука, но беше съставил и една неразгадаема загадка.

— Няма значение, няма значение, не се извинявай — прекъсна ме Уилям. — Прав си, знаем твърде малко.

Да вървим.

Ден трети
ВЕЧЕРНЯ

Когато отново разговарят с абата; Уилям има чудесни хрумвания, за да разгадае загадката на лабиринта, и успява да го стори по най-логичен начин. Накрая ядат питка от сирене

 

Абатът ни чакаше; беше навъсен и загрижен. Държеше в ръка някакво писмо.

— Получих писмо от абата на Конк — рече той. — Съобщава ми името на човека, назначен от Йоан за началник на френските войници и да отговаря за сигурността на делегацията. Той не е военен, не е и човек на двора, но ще бъде и член на делегацията.

— Рядък случай на съжителство на различни добродетели — рече неспокойно Уилям. — За кого става дума?

— За Бернар Ги, или Бернардо Гуидони, както още го наричат.

Уилям възкликна нещо на своя език; не го разбрах, не го разбра и абатът и може би така бе по-добре за всички, защото думата, която изрече Уилям, звучеше твърде непристойно.

— Не ми харесва тази работа — побърза да добави той. — Дълги години Бернар бе истински бич за еретиците край Тулуза; написал е и упътването „Practice officii inquisitionis hereticae pravitatis“[160] за ползване от всички, които ще трябва да преследват и унищожават валденси, бигарди, просяци, просещи монаси и хора на Долчино.

— Знам. Чел съм тази книга със забележителна научна основа.

— Да, със забележителна научна основа — съгласи се Уилям. — Той е предан на Йоан, който в миналото му възлагаше редица мисии във Фландрия и тук, в Северна Италия. Когато бе назначен за епископ в Галиция, той изобщо не се яви в своята епархия, а продължи да действа като инквизитор. Мислех, че се е оттеглил в епископството Лодев, но доколкото разбирам, Йоан е решил да го използва отново, и то именно тук, в Северна Италия. Но защо именно Бернар и защо го е назначил и за началник на войниците?…

— Отговорът на този въпрос не е никак труден — рече абатът — и идва да потвърди всички мои опасения, за които стана дума вчера. Знаете много добре — макар и да не искате да се съгласите с мен, — че становищата за бедността на Христос и на църквата, поддържани от капитула в Перуджа, макар и подкрепени с теологични доводи, са същите, които поддържат още по-невъздържано и с далеч по-неправоверно поведение много еретически движения. Не е чак толкова трудно да се докаже, че становището на Микеле Чезена, възприето от императора, не се различава от това на Убертино и на Наежело Кларено. Дотук двете делегации ще са съгласни във всичко. Но Ги може да се опита да направи нещо повече и е достатъчно ловък, за да го стори — ще се опита да докаже, че тезисите от Перуджа не се различават от тезисите на просещите монаси или на лъжеапостолите. Съгласен ли сте с мен?

— Какво искате да кажете — че това е истина или че Бернар Ги ще поддържа, че е истина!

— Да предположим, че казвам, че той ще го каже — отвърна предпазливо абатът.

— Съгласен съм. Но това се предвиждаше. Сиреч знаехме, че ще стигнем дотам и без присъствието на Бернар. Най-много Бернар да го направи по-успешно от мнозина от ония глупави членове на курията; ще трябва да спорим с него много по-внимателно.

— Да — отвърна абатът. — Но ето, че стигаме и до въпроса, който бе повдигнат вчера. Ако до утре не открием виновника за две или може би за три престъпления, ще трябва да разреша на Бернар да постави под надзор живота в манастира. Не мога да скрия от човек, облечен с властта на Бернар (и то по наше взаимно съгласие, нека не го забравяме), че в манастира са станали и продължават да стават необясними неща. В противен случай в момента, в който той разбере това, в момента (да не дава Бог), в който стане друго тайнствено събитие, той ще има пълното право да твърди, че тук има предателство…

— Прав сте — измърмори загрижено Уилям. — Няма как. Ще трябва да си отваряме очите и да бдим над Бернар, който пък ще бди за тайнствения убиец. А може да е за добро; ако Бернар насочи вниманието си към убиеца, той няма да се намеси така ефикасно в дискусията.

— Ако Бернар се залови да разкрие убиеца, ще означава подронване на моята власт. Не забравяйте това. Тази мътна работа ме принуждава за пръв път да отстъпя част от моята власт между тези стени; а това е нещо ново не само за манастира, но и за самия клюнийски орден. Готов съм на всичко, за да го избегна. И първото, което би трябвало да направя, е да откажа да приема делегацията.

— Моля ви горещо, Ваше Преподобие, да поразмислите за това сериозно решение — рече Уилям. — Вие притежавате писмо от императора, в което той ви приканва да…

— Знам какво ме свързва с императора — прекъсна го рязко абатът.

— Знаете и вие. Следователно знаете, че за съжаление не мога да откажа. Но всичко това е много неприятно. Къде е Беренгарий, какво се е случило с него, какво правите?

— Аз съм само монах, който много отдавна е бил инквизитор и е водил успешни разследвания. Знаете, че истината не може да бъде разкрита за два дни. Пък и каква власт ми дадохте? Мога ли да влизам в библиотеката? Мога ли да задавам каквито въпроси искам, като се позовавам на вашия авторитет и подкрепа?

— Не виждам каква връзка може да има между престъпленията и библиотеката — рече абатът и се намръщи.

— Аделмо се занимаваше с миниатюри, Венанций — с преводи, Беренгарий е помощник-библиотекар… — поясни търпеливо Уилям.

— От тази гледна точка всички монаси — а те са шейсет души — са свързани с библиотеката, така както са свързани и с църквата. Тогава защо не търсите в църквата? Брате Уилям, вие провеждате разследване по моя заръка, и то в границите, в които ви помолих да го водите. По отношение на всичко друго, след Господ — и по негова милост — аз съм господар сред тези стени. Това ще важи и за Бернар. От друга страна — добави абатът вече по-спокойно, — не е казано, че Бернар ще дойде именно заради срещата. Абатът на Конк ми пише, че щял да дойде в Италия, за да продължи на юг. Пише ми също, че папата е помолил кардинал Бертрандо от Поджето да дойде тук от Болоня, за да оглави папската делегация. Може би Бернар идва, за да се срещне с кардинала.

— Което, погледнато в по-широк план, ще бъде още по-лошо. Бертрандо е бич за еретиците в Централна Италия. Тази среща между двама изтъкнати ръководители на борбата против еретиците може да означава началото на едно по-широко настъпление в страната, което накрая може да се насочи и против цялото францисканско движение…

— За което ще уведомим незабавно императора — рече абатът, — но в такъв случай те няма да бъдат застрашени веднага. Ще си отваряме очите. Довиждане.

Докато абатът се отдалечаваше, Уилям се позамисли. После ми каза:

— Най-важното, драги ми Адсон, е да не избързваме. Когато се налага да се разследват толкова подробности, не може да се действа бързо. Аз ще се върна в работилницата, защото без очилата не само не ще мога да прочета ръкописа, но и няма смисъл да се върнем отново тази нощ в библиотеката. Иди да разбереш дали има нещо ново за Беренгарий.

В този миг към нас се затече Никола от Моримондо; носеше лоши вести. Докато се опитвал да шлифова най-добрата леща, тази, на която Уилям разчиташе най-много, тя се счупила. А другата леща, която можела да я замени, се пукнала, когато се опитвал да я намести в рамката. Никола погледна безутешно към небето. Наближаваше време за вечерня, смрачаваше се. Повече възможности за работа днес нямаше. Още един изгубен ден, рече с горчивина Уилям, като не се поддаде (както ми призна по-късно) на изкушението да сграбчи за врата нескопосния стъклар, който и без това изглеждаше доста смутен.

Оставихме го да изживее смущението си и отидохме да питаме за Беренгарий. Разбира се, никой не бе успял да го намери.

Имахме усещането, че сме стигнали до мъртва точка. Поразходихме се из вътрешния двор, не знаехме какво да предприемем. Забелязах, че Уилям се беше замислил, погледът му се рееше, сякаш не виждаше нищо. Малко преди това бе измъкнал от расото стръкче от тревите, които бе събрал преди няколко седмици, и го дъвчеше, сякаш това стръкче му вдъхваше някаква особена кротка възбуда. Изглеждаше унесен, но от време на време очите му грейваха, сякаш в ума му се раждаше нова идея. После отново изпадаше в особения си деен унес. По едно време изрече:

— Разбира се, би могло…

— Какво? — попитах аз.

— Мислех за един начин да се ориентираме в лабиринта. Не е много прост, но би могъл да бъде ефикасен… Нали изходът е в източната кула, това е известно. Сега, представи си, че разполагаме с уред, който да ни покаже къде е север. Какво ще стане?

— Разбира се, достатъчно ще бъде да се завъртим надясно и ще се обърнем на изток. Или пък достатъчно ще бъде да потеглим в обратна посока и ще знаем, че вървим към южната кула. Но дори да приемем, че съществува подобна магия, лабиринтът си е лабиринт и щом се насочим на изток, бихме могли да се сблъскаме със стена, която не ще ни позволи да продължим, и отново ще се изгубим… — отвърнах аз.

— Да, но уредът, за който ти говоря, ще сочи винаги на север, дори и да променим посоката, и винаги ще ми подсказва накъде да завием.

— Това би било чудесно. Но би трябвало да притежаваме такъв уред, а той ще трябва да е в състояние да сочи на север и нощем, и в затворено помещение, без да трябва да разчита нито на слънцето, нито на звездите… Не вярвам и вашият Бейкън да е притежавал подобен уред! — засмях се аз.

— Лъжеш се — възрази Уилям. — Защото подобен уред вече е бил направен, бил е използван и от някои мореплаватели. Той не се нуждае нито от звездите, нито от слънцето, защото използва свойството на един чудодеен камък, също като камъка, който видяхме в болницата на Северин — камъка, който привлича желязото. Той е проучен и от Бейкън, и от един вълшебник пикардиец, Пиер от Марикур[161], който е описал многобройните му приложения.

— А вие бихте ли могли да направите такъв уред?

— Не мисля, че ще е трудно. Камъкът може да бъде използван за много вълшебни неща, между които и за направата на машина, която да се движи непрекъснато без външна сила, но най-простото приложение е описано от арабина Байлек ал Кабаяки. Вземаш съд, пълен с вода, а във водата пускаш късче корк, в което е забучена игла. После хващаш в ръка магнитния камък и започваш да описваш над водата кръгови движения, докато иглата не придобие същите свойства, които има камъкът. При това положение иглата — но това би могъл да направи и камъкът, ако имаше възможност да се движи около ос — ще се завърти така, че върхът й ще сочи на север. И ако ти тръгнеш със съда в ръка, иглата ще се завърта винаги на север. Излишно е да ти казвам, че ако си отбелязал на ръба на съда, като изхождаш от север и юг, запад и така нататък, ти винаги ще знаеш накъде трябва да вървиш в библиотеката, за да стигнеш до източната кула.

— Прекрасно! — възкликнах аз. — Но защо иглата сочи винаги север? Камъкът привлича желязото, видях го с очите си, представям си, че камъкът се привлича от огромно количество желязо. Но това значи… това значи, че на края на земното кълбо, по посока на полярната звезда, има големи залежи от желязо!

— Някои твърдят, че е така. Но иглата не сочи точно към полярната звезда, а към точката, където се срещат небесните меридиани. А това означава, че, както е казано, „hie lapis gerit in se similitudinem coeli“[162] и че наклонът на полюсите се определя от въздействието на небесните, а не на земните полюси. Това е чудесен пример за движение, породено от разстояние, а не по пряка материална причинност. Това е проблем, с който се занимава моят приятел Жан Жандьонски в свободното си време, когато императорът не го кара да направи така, че Авиньон да се продъни вдън земи…

— Тогава да вървим, да вземем камъка на Северин, един съд, вода, парче корк и… — предложих възбудено.

— Не бързай, не бързай — рече Уилям. — Не знам защо, но никога не съм виждал уред, който на практика да работи така съвършено, както описват философите. Докато сърпът на един селянин, въпреки че не е описан от нито един философ, работи винаги както трябва… Боя се, че ако започнем да обикаляме из лабиринта със светилник в едната ръка и съд, пълен с вода, в другата… Чакай, хрумна ми нещо. Уредът ще сочи на север и ако се намираме извън лабиринта, нали?

— Да, но в такъв случай няма да ни е нужен, защото ще можем да се ориентираме по слънцето и звездите… — отвърнах аз.

— Знам, знам. Но щом уредът действа и вътре, и вън, защо по същия начин да не може да работи и нашата глава?

— Нашата глава ли? Разбира се, тя работи и навън; като гледаме отвън, ние знаем много добре как е разположено Зданието. Но влезем ли вътре, се объркваме!

— Точно така. А сега забрави уреда. Мисълта за уреда ме наведе на мисълта за природните закони и за законите, от които се ръководи нашият ум. Ето какво: трябва да измислим начин да опишем отвън Зданието така, както е вътрешната му подредба…

— Но как?

— Чакай да помисля, няма да е чак толкова трудно…

— А методът, за който споменахте вчера? Нали искахте да обикаляте лабиринта, като поставяте знаци с въглен?

— Не — отвърна той, — колкото повече мисля за този начин, толкова по-неподходящ ми изглежда. Може би съм позабравил правилото, а може би, за да обикаляш спокойно един лабиринт, е нужно да разчиташ на някоя Ариадна, която да те чака на изхода и да държи края на въженце. Но толкова дълги въженца няма. А дори да има, би означавало (често приказките казват истината), че можеш да се измъкнеш от лабиринт само с външна помощ. Там, където външните закони са еднакви с вътрешните, Адсон, ще приложим математическите науки. Както казва Авероес[163], нещата, които са ни известни, и тези, които са абсолютно известни, се отъждествяват само в математическите науки.

— Значи вие допускате съществуването на универсални познания.

— Математическите знания са съждения, изградени от нашия ум, за да бъдат винаги верни, било защото са вродени, било защото математиката е измислена преди другите науки. А библиотеката е била построена от човек с математически ум, защото без математиката не можеш да правиш лабиринти. Следователно ние трябва да съпоставим нашите математически съждения със съжденията на строителя и от тази съпоставка да стигнем до научен извод, защото става дума за наука от понятия, съпоставени с други понятия. И престани да ме въвличаш в метафизически спорове. Какво те прихваща днес? Я по-добре, нали имаш добро зрение, вземи един пергамент или плочка — нещо, на което да можеш да отбелязваш знаци, едно стило… аха, имаш, браво, Адсон. Хайде да обиколим Зданието, докато е още светло.

И така, обикаляхме дълго време край Зданието. Или поточно изучавахме отдалече източната, южната и западната кула, както и свързващите ги стени. Защото останалата част гледаше към пропастта, но от гледна точка на симетрията сигурно не се различаваше от това, което виждахме.

А това, което видяхме, отбеляза Уилям, докато ме караше да водя точни бележки на моята плоча, беше, че на всяка стена имаше по два прозореца, а на всяка кула — по пет.

— А сега разсъждавай — рече моят учител. — Всяка стая, която посетихме, имаше по един прозорец…

— С изключение на седмостенните — рекох аз.

— Естествено, нали са по средата на всяка кула.

— И без тези, които се оказаха без прозорци и не бяха седмоъгълни.

— Забрави ги. Първо да открием правилото, а после ще се опитаме да обясним изключенията. И така, откъм външната страна на всяка кула ще имаме по пет стаи и по две стаи за всяка стена, всяка с по един прозорец. Но ако от една стая с прозорец тръгнем към вътрешността на Зданието, ще влезем в друга стая с прозорец. Което значи, че става дума за вътрешните прозорци. Я ми кажи каква форма има вътрешната шахта, както се вижда от кухнята и скриптория?

— Осмоъгълна.

— Отлично. А на всяка страна на осмоъгълника може да има място за два прозореца. Това означава, че на всяка страна на осмоъгълника има по две вътрешни стаи. Така ли е?

— Да, но стаите без прозорец?

— Те са всичко осем на брой. Вътрешната зала на всяка кула има седем стени, от които пет гледат към всяка от петте стаи във всяка кула. С какво граничат другите две стени? Нито с някоя от стаите, разположени край външните стени, защото в такъв случай би имало прозорци, и по същата причина — нито със стаи, разположени край осмоъгълната шахта; в такъв случай стаите щяха да бъдат прекалено дълги. Опитай се да начертаеш библиотеката така, сякаш я гледаме отгоре. Ето, ще видиш, че срещу всяка кула трябва да има две стаи, които граничат със седмоъгълната стая и водят към две стаи откъм вътрешната осмоъгълна шахта.

Опитах се да нахвърля чертежа така, както ми подсказваше моят учител, и възкликнах с въодушевление:

— Но в такъв случай знаем всичко! Почакайте да преброя… Библиотеката има петдесет и шест стаи; четири от тях са седмоъгълни, петдесет и две са повече или по-малко квадратни; от тях осем са без прозорци, двайсет и осем са откъм външната страна, а шестнайсет — откъм вътрешната!

— А всяка една от четирите кули има по пет четиристенни и една седмостенна стая… Библиотеката е изградена съгласно една божествена хармония, на която могат да бъдат приписани различни и чудни значения…

— Чудесно откритие — рекох аз, — но тогава защо е толкова трудно човек да се ориентира в нея?

— Защото, ако има нещо, което да не съответства на никакви математически закони, това е разположението на вратите. От някои стаи може да се мине в няколко други, от други — само в една; трябва да разберем дали няма и стая, от която изобщо не може да се мине в друга. Ако вземеш предвид това обстоятелство, ако прибавиш към него липсата на светлина — и на отправна точка спрямо положението на слънцето, — както и виденията и огледалата, ще ти стане ясно, че лабиринтът може да обърка всеки, който се опитва да мине из него; при това този човек вече е смутен от чувството за вина. Спомни си как се бяхме отчаяли нощес, когато объркахме пътя. Максимално объркване, постигнато с максимално възможен ред — чудесно пресметнато. Строителите на библиотеката са били големи майстори.

— Тогава как ще се ориентираме?

— Сега вече няма да е трудно. С помощта на плана, който ти нахвърли и който в една или друга степен трябва да отговаря на разпределението на библиотеката, щом влезем в първата седмоъгълна зала, ще се насочим така, че да намерим веднага една от двете стаи без прозорци. След това, като се движим все надясно, след три или четири стаи би трябвало да се озовем в друга кула — която може да бъде само северната, — докато влезем в друга стая без прозорци, вляво от която ще се намира седмоъгьлната зала, а като тръгнем надясно, ще можем да следваме маршрут, аналогичен на този, за който току-що ти споменах, докато стигнем до западната кула.

— Да, ако всички стаи водеха до всички стаи…

— Така е. Именно затова ще имаме нужда от твоя чертеж, на който трябва да отбелязваме стените без отвори, та да знаем накъде се отклоняваме. Но няма да е трудно.

— Можем ли да разчитаме на чертежа? — запитах смутено, тъй като всичко ми се струваше прекалено просто.

— Можем — отвърна Уилям. — „Omnes enim causae effectum naturalium dantur per lineas, angulos et figuras. Aliter enim impossibile est sciri propter quid in illis“[164] — изрече той. — Това са думи на един от големите учители в Оксфорд. Но за съжаление все още не знаем всичко. Научихме се как да не се изгубим. А сега трябва да разберем дали подреждането на книгите в стаите е извършено въз основа на някакво правило. Стиховете от Апокалипсиса ни казват твърде малко, пък и много от тях се повтарят в различни стаи…

— Въпреки че от книгата на апостола биха могли да се извадят много повече от петдесет и шест стихчета!

— Така е. Следователно полезни могат да ни бъдат само някои от тези стихчета. Чудно. Като че ли са разполагали с по-малко от петдесет, с трийсет или двайсет… Ах, кълна се в брадата на Мерлин…

— На кого?

— Няма значение, това е един магьосник от моя край… Използвали са толкова стихчета, колкото са буквите в азбуката! Така е, разбира се. Текстът на стихчетата няма значение; от значение са само началните букви. Всяка стая е отбелязана с буква от азбуката, а всички букви заедно съставят текст, който трябва да открием!

— Като песен загадка под формата на кръст или риба!

— Нещо подобно: по всяка вероятност, когато са строили библиотеката, този вид песни са били твърде на мода.

— Но откъде започва този текст?

— От някой надпис, който е по-едър от другите, от седмоъгълната зала в кулата, откъдето се влиза… или пък… Разбира се, от червените надписи!

— Но те са много!

— Значи има повече текстове или повече думи. Сега пречертай по-добре твоя чертеж, направи го по-едър, а когато влезем в библиотеката, ще отбелязваш леко на него със стилото си не само стаите, които прекосяваме, разположението на вратите и стените (както и на прозорците), но и началната буква на всеки стих; и внимавай, подобно на умел миниатюрист отбелязвай с по-едри букви тия, които са червени.

— Но как стана така — запитах с възхищение, — че успяхте да разгадаете тайната на библиотеката, наблюдавайки я отвън, а не успяхте да го сторите, докато бяхте в нея?

— По същия начин Бог познава света, защото го е замислил така, сякаш го е гледал отвън, преди да е бил създаден, докато ние не знаем правилото, по което е създаден, защото живеем в него, след като е бил вече създаден.

— Значи нещата могат да бъдат опознати, като ги гледаме отвън!

— Само творенията на изкуството, защото посредством нашия ум ние следваме действията на техния творец. Но не и творенията на природата, защото те не са дело на нашия ум.

— Но за библиотеката това е достатъчно, нали?

— Да — отвърна Уилям. — Но само за библиотеката. А сега да вървим да почиваме. Аз не мога да върша нищо до утре сутринта, когато — надявам се — ще получа очилата си. Затова по-добре да се наспим и да станем рано. Ще се опитам да поразмисля.

— А вечерята?

— Ах, да. Часът за вечеря мина. Монасите са вече в църквата. Но може би кухнята още е отворена. Иди да потърсиш нещо.

— Да открадна ли?

— Да поискаш. От Салваторе, нали станахте приятели.

— Но това значи той да открадне!

— Нима си пазач на брат си? — запита Уилям с думите на Каин.

Но разбрах, че се шегува; искаше да каже, че Бог е велик и милостив. Затова тръгнах да търся Салваторе; скоро го открих при конюшните.

 

— Много е хубав — рекох, сочейки Брунело, колкото да имам повод за разговор. — Ще ми се да го пояздя.

— Не може. Той е на Абон. Но за да препускаш, не е нужен хубав кон… — После ми посочи един здрав, наглед тромав кон: — И той ще ти свърши работа… Този, tertius equi…[165]

Препоръчваше ми третия кон. Аз се изсмях на странния му латински език.

— Какво можеш да сториш с тоя кон? — запитах го аз.

Той ми заразказва някакви чудновати работи. Каза, че всеки кон, дори и най-старият и най-мързеливият, може да стане толкова бърз, колкото и Брунело. Нужно е овесът му да се смеси с някаква билка, която се наричала сатирион — трябвало да бъде стрита много добре, — а след това да му се намажат краката с еленова мас. После яхваш коня и преди да го пришпориш, обръщаш муцуната му на изток и му прошепваш три пъти в ухото: „Гаспар, Мелхиор, Маркизар“[166]. Конят щял да препусне в кариер и да измине за час пътя, който Брунело би изминал за осем часа. А ако му се окачат на шията зъбите на вълк, убит от самия препускащ кон, конят нямало да усети никаква умора.

Попитах го дали е опитвал някога да прави това.

Той се приближи тайнствено и ми прошепна на ухото с неприятния си дъх, че било трудна работа, защото сега само епископите и приближените им рицари отглеждали сатирион, използвали го, за да укрепват силата си. Прекъснах го, като му казах, че тази вечер моят учител трябва да прочете едни книги в килията си, затова иска да се нахрани там.

— Остави на мен — рече той. — Ще направя питка от сирене.

— Какво е това?

— Приготвя се много лесно. Вземаш сирене, ама да не е нито много старо, нито много солено, и го нарязваш на квадратни късчета или както искаш. После слагаш малко масло или мас да се стопи на огъня. После поставяш две парчета сирене и като омекнат, слагаш върху тях захар и канела. Поднасяш питката веднага, защото трябва да се яде топла.

— Така да бъде — рекох. А той тръгна към кухнята, като ми заръча да го чакам. След около половин час пристигна — носеше чиния, покрита с кърпа. Миризмата беше приятна.

— Дръж — рече той и ми подаде голям светилник, пълен със зехтин.

— За какво ми е? — запитах аз.

— Отде да знам — подметна той. — Може би твоят учител ще иска тази нощ да отиде в някое тъмно място.

Салваторе явно знаеше повече, отколкото можех да предположа. Но не го разпитах, а занесох храната на Уилям. Нахранихме се и аз се оттеглих в моята килия. Или по-точно — престорих се. Искаше ми се да поговоря с Убертино, затова се промъкнах скришом в църквата.

Ден трети
СЛЕД ПОВЕЧЕРИЕ

Когато Убертино разказва на Адсон историята на Долчино; Адсон си припомня или чете в библиотеката за други случаи, след което се среща с някаква девойка, красива и страшна като стегната за бой войска

 

Видях Убертино при статуята на Богородица. Застанах мълчаливо до него и (признавам) за малко се престорих, че се моля. Подир това се осмелих да го заговоря.

— Отче свети — рекох, — мога ли да се обърна към вас за съвет и разяснение?

Убертино ме погледна, хвана ме за ръката, надигна се и ме отведе да седнем на една скамейка. Прегърна ме така, че усетих дъха му по лицето си.

— Драги ми синко — рече той, — този стар грешник ще стори с радост всичко, което е по силите му, за да помогне на душата ти. Какво те смущава? Пориви, нали? — запита, като се задъхваше. — Поривите на плътта, нали?

— Не — отвърнах и се изчервих, — по-скоро става дума за поривите на ума, който иска да разбере твърде много неща.

— Това не е хубаво. Единствен Бог знае всичко, а ние трябва да обожаваме неговото знание.

— Ала ние трябва да умеем да отличаваме доброто от злото и да разбираме страстите човешки. Аз съм послушник, но ще стана и монах, и свещеник. Затова трябва да науча къде е злото, как изглежда, та един ден да го разпозная и да уча и другите да го разпознават.

— Така е, момчето ми. Какво искаш да знаеш?

— Искам да науча повече за лошия бурен на ереста, отче — отвърнах уверено. После изрекох на един дъх: — Чувал съм да се говори за някакъв злосторник на име Долчино, който покварил и други.

Убертино замълча. После рече:

— Така е, ти чу, като говорехме онази вечер с брат Уилям. Ала това е грозна история, като говоря за нея, ми става болно, защото ни учи (да, ти трябва да я знаеш, именно за да извлечеш полезна поука), защото — както вече казах — тя ни учи как любовта към покаянието и желанието да бъде пречистен светът могат да родят кръв и изтребление. — Настани се по-удобно, отслаби прегръдката си, но едната му ръка остана на врата ми, като че ли искаше да ми предаде я мъдростта си, я своя плам — не можах да разбера какво. — Тази история започва още преди Долчино — рече той. — Преди повече от шейсет години. Тогава бях дете. Случи се в Парма. Там проповядваше някой си Герардо Сегалели: приканваше всички към покаяние, ходеше по улиците и викаше „Покаятелствувайте се!“; нали беше неук, говореше така вместо „Покайте се, защото се приближи царството небесно“. Приканваше учениците си да подражават на апостолите и поиска сектата му да бъде наричана апостолски орден, искаше хората му да бродят по света като бедни просяци, да живеят само от подаяния…

— Като просещите монаси — рекох. — Не е ли такава заръката на Господа бог наш и на вашия Франциск?

— Да — въздъхна Убертино, като се поколеба. — Но Герардо попрекали. Той и хората му бяха обвинени, че не признават свещениците, църковните служби, изповедта, че скитат и безделничат.

— Но в същото са обвинявали и спиритуалите францисканци. Та нали днес миноритите твърдят, че не бива да признаваме авторитета на папата?

— Да, но не и на свещениците. Та ние също сме свещеници. Човек трудно се оправя в тия неща, момчето ми. Линията, която отделя доброто от злото, е толкова тънка… Така или иначе, Герардо сбърка и бе обвинен в ерес… Поиска да го приемат в ордена на миноритите, но нашите събратя се възпротивиха. Стоеше по цял ден в църквата на нашите монаси, видя там апостолите, изрисувани със сандали на краката, наметнати с мантии, пусна си дълга коса и брада, обу сандали, препаса се с въжето на миноритите, защото всеки, който иска да основе нов орден, все взема по нещо от ордена на блажения Франциск.

— Значи не е сгрешил…

— И все пак сгреши… Ходеше с бяла туника и бяло наметало, с дълга коса, та простолюдието започна да го смята за светец. Продаде къщичката си и като получи парите, взе, че се качи на един камък, откъдето произнасяли речи старите кметове; държеше в ръка кесията с парите и не ги хвърли, не ги раздаде на бедните, ами повика някакви негодници, дето играеха наблизо на комар, и им хвърли парите с думите „Който иска, да взема“; тия негодници грабнаха парите и отидоха да ги изиграят на зарове, като псуваха Бога, а той, дето бе дал, слушаше и не се червеше.

— Но нали и Франциск, нали и той е раздал всичко; днес пък чух от Уилям, че отишъл да проповядва на гарваните и ястребите, а така също и сред прокажените, тоест сред измета, който народът, наричащ се добродетелен, отритва колкото е възможно по-далеч от себе си.

— Да, но Герардо все пак сгреши. Франциск никога не се е сблъсквал със Светата църква, пък и в Евангелието е казано да се дава на бедните, а не на безделниците. Герардо даде, а в замяна не получи нищо, защото бе дал на негодници; започна лошо и свърши лошо, защото папа Григорий X не одобри неговата секта.

— Може би — възразих — той не е бил толкова далновиден, колкото папата, който разрешил ордена на Франциск…

— Да, но Герардо сгреши, докато Франциск е знаел много добре какво върши. А освен това, момчето ми, всички тия свинари и кравари, след като станаха изведнъж апостоли, искаха да си живеят най-безсрамно и най-блажено, без да се трудят, от подаянията на тия, дето бяха възпитани от миноритите с такъв труд, с такива героични примери за бедност! Но не е там работата — добави веднага той, — работата е в това, че за да приличат на апостолите, които били юдеи, Герардо ги накара да се обрежат, а това противоречи на онова, което Павел казал на галатяните, а нали знаеш, дето мнозина свети люде говорят, че Антихристът ще дойде от народа на обрязаните… Но Герардо извърши много по-лоши дела, събираше около себе си простите хорица и им говореше: „Елате с мен в лозето“, и тия, дето не го познаваха, отиваха с него в чуждото лозе, като мислеха, че е негово, и ядяха чуждото грозде…

— Но и миноритите, и те не защитават чуждата собственост — възразих непредпазливо.

Убертино ме изгледа строго.

— Миноритите искат да бъдат бедни, но никога не са искали и другите да бъдат бедни. Не можеш да посягаш безнаказано върху собствеността на добрите християни, защото добрите християни ще те сочат с пръст като разбойник. Така стана и с Герардо. За него разправяха също (имай предвид, че не знам дали е било така, но вярвам на брат Салимбене, който познаваше тия хора), че за да постави на изпитание волята си и способността да се въздържа, той спал с няколко жени, без да се сношава с тях, но след като неговите ученици рекли да му подражават, последиците били съвсем други… Ех, но това са неща, които едно момче не бива да слуша, жената е ладия на демона… Герардо продължаваше да вика „покаятелствавуйте се“, но един негов ученик, някой си Гуидо Путаджо, се опита да застане начело на сектата, започна да обикаля важен-важен, с много коне, харчеше сума ти пари и уреждаше банкети, също като кардиналите от римската църква. После се хванаха за косите кой да оглави сектата и станаха страшни работи. Въпреки всичко мнозина се стичаха при Герардо, и то не само селяни, ами и граждани, записани в цеховете; Герардо ги караше да се събличат голи, за да следват голи голия Христос, и ги пращаше да проповядват; поръча да му ушият бяла дреха от дебело платно, без ръкави, и като я облече, приличаше повече на шут, отколкото на църковно лице! Живееха под открито небе, но от време на време се качваха на амвоните в църквите, пречеха на вярващите да слушат литургиите и прогонваха проповедниците; веднъж дори сложиха някакво дете на трона на епископа в църквата „Сант Орсо“ в Равена. А твърдяха, че били продължители на учението на Йоахим Флорски…

— Но и францисканците, и Герардо от Борго Сан Донино, и вие! — възкликнах аз.

— Спокойно, момчето ми. Йоахим Флорски бе велик пророк; той пръв разбра, че Франциск означава начало на обновлението на църквата. А лъжеапостолите използваха учението му, за да оправдават щуротиите си; Сегалели мъкнеше със себе си някаква апостолка, някоя си Трипия или Рипия, която твърдеше, че притежавала пророчески дар. Една жена, представяш ли си?

— Но, отче — опитах се да възразя, — нали сам вие онази вечер ни казахте какви светици били Киара от Монтефалко и Анджела от Фолиньо…

— Ама те наистина бяха светици! Живееха смирено, признаваха властта на църквата, никога не са твърдели, че притежават пророчески дар! А лъжеапостолите проповядваха, че и жените можели да ходят от град в град да проповядват по подобие на мнозина други еретици. Не правеха разлика между женени и неженени, не признаваха никакви обети. Нейсе, за да не те отегчавам с разни печални случки — пък и ти не ще можеш да доловиш нюансите в тях, — ще ти кажа, че накрая пармският епископ Обицо нареди да сложат пранги на Герардо. Но ето че се случи нещо странно, което ще ти подскаже колко е слаба човешката природа и колко е опасен буренът на ереста. Накрая епископът освободи Герардо, почна да го кани на масата си, забавляваше се с неговите приказки, държеше го край себе си като шут.

— Защо?

— Не знам или по-точно подозирам защо. Епископът бе от благородно коляно, та не обичаше градските търговци и занаятчии. Пък и може да е бил доволен, че проповядвайки да се живее в бедност, Герардо говореше против тях и призоваваше привържениците си да преминат от подаяния към грабежи. Най-сетне се намеси папата, епископът бе принуден да вземе строги мерки и Герардо свърши на кладата като заклет еретик. Това се случи в началото на века.

— Но какво общо има с това Долчино?

— Има, и това ни напомня, че ереста надживява изтреблението на еретиците. Този Долчино бил незаконен син на някакъв свещеник от епархията Новара, в този край на Италия, само че малко по на север. Някои разправяха, че бил роден другаде, в долината на Осола или в Романяно. Но няма значение. Бил младеж с жив ум, бил и образован, но обрал свещеника, който се грижел за него, и избягал на изток, в град Тренто. Там продължил проповедите на Герардо и станал още по-яростен еретик, защото твърдял, че бил единственият истински Божи апостол, че всичко в любовта трябвало да бъде общо, че човек можел да ляга с всички жени, поради което никой не бивало да бъде обвиняван в незаконно съжителство, дори да ляга и с жена си, и с дъщеря си…

— Наистина ли е проповядвал това, или пък са го обвинявали, че го е вършел? Защото съм чувал, че и спиритуалите, както и ония монаси от Монтефалко, и те били обвинявани в подобни престъпления…

— Достатъчно по този въпрос — прекъсна ме рязко Убертино. — Ония не бяха монаси. Бяха еретици. И то прелъстени от Долчино. Слушай внимателно: достатъчно е да чуеш какво започна да върши Долчино след това, за да разбереш, че е бил злосторник. Не знам как се е запознал с учението на лъжеапостолите. Може на младини да е минал през Парма и да е слушал Герардо. Известно е, че след гибелта на Сегалели той поддържаше връзка с еретиците в Болонската област. Знае се със сигурност, че започнал да проповядва в Тренто. Там прелъстил една красавица от благороден произход на име Маргерита, а може и тя да го е съблазнила, така както Елоиза е прелъстила Абелар, защото не бива да забравяш, че демонът прониква в сърцето на мъжа с помощта на жената! Точно тогава епископът на Тренто го изгонил от своята епархия; Долчино по това време събрал около хиляда последователи и тръгнал на дълъг поход, който го отвел в родния му край. По пътя към него се присъединявали други заблудени, прелъстени от словото му; възможно е към него да са се присъединили и други еретици — валденси, които обитавали планините, където минавал, възможно е сам той да е искал да се присъедини към валденсите от този северен край. Като стигнал в областта Новара, Долчино намерил обстановка, благоприятна за неговия бунт, защото васалите, които управлявали Гатинара от името на епископа на Верчели, били прогонени от населението, което посрещнало разбойниците на Долчино като свои съюзници.

— Какво били сторили васалите на епископа?

— Не знам, пък и не ми е работа да ги съдя. Но както виждаш, често ереста се съюзява с бунта срещу благородниците и властниците; еретикът започва да проповядва бедност, а после изпада в плен на всички изкушения на властта, на войната и на насилието. По същото време в град Верчели се бореха помежду си няколко богати семейства; лъжеапостолите се възползваха от това, а пък семействата използваха бъркотията, причинена от лъжеапостолите. Феодалите събираха наемници да грабят гражданите, а гражданите се обърнаха за закрила към епископа на Новара.

— Ама че бъркотия. На чия страна застана Долчино?

— Не знам; той си гледаше интереса, намеси се в тия спорове и ги използваше, за да проповядва борба против чуждата собственост в името на бедността. По това време Долчино бе вече събрал три хиляди сподвижници и вдигна стан на един връх край Новара, наричан Голата стена; там си направиха укрепления и хижи и Долчино оглавяваше всички тия мъже и жени, които живееха в най-безсрамно смешение. Той изпращаше оттам писма до верните си сподвижници, за да им разяснява еретичното си учение. Говореше и пишеше, че бедността била техният идеал, че те не били обвързани от никакви връзки на подчинение и че той, Долчино, бил пратен от Бога, за да смъкне печатите на пророчествата и да изтълкува Стария и Новия завет. Наричаше духовниците, проповедниците и миноритите министри на дявола и освобождаваше всички от задължението да им се подчиняват. Твърдеше, че в живота на християнския народ имало четири ери; първата била ерата на Стария завет, на патриарсите и пророците, преди появата на Христа, когато бракът бил необходим, защото населението трябвало да се размножава; втората била ерата на Христос и апостолите — и това била ерата на светостта и непорочността. После настъпила третата ера, когато папите отначало трябвало да приемат земните богатства, за да могат да управляват народа, но когато хората започнали да се отдалечават от любовта към Бога, се появил Бенедикт, който се обявил против всякаква светска собственост. Но след като и монасите на Бенедикт започнали да трупат богатства, дошли монасите на свети Франциск и на свети Доминик[167], които били още по-резки от Бенедикт в проповедта си против светското господство и богатство. Сега, когато начинът на живот на толкова много прелати отново изпаднал в противоречие с всички тези добри учения, настъпвал краят на третата ера и всички трябвало да се върнат към напътствията на апостолите.

— Значи Долчино е проповядвал същото, което са проповядвали францисканците и най-вече спиритуалите, пък и сам вие, отче!

— Да, да, но той извличаше от всичко един коварен силогизъм! Твърдеше, че за да се сложи край на тази трета ера на поквара, всички свещеници и монаси трябвало да бъдат избити най-жестоко; твърдеше, че всички прелати, клирици, монахини, монаси и всички, които са от ордените на проповедниците и миноритите, отшелниците, пък и самият папа Бонифаций, трябвало да бъдат изтребени от избрания от него, от Долчино, император; този император трябвало да бъде Фридрих, кралят на Сицилия.

— Та нали именно Фридрих прие благосклонно в Сицилия изгонените от Умбрия спиритуали, нали именно миноритите настояват императорът — ако и да става дума за Лудвиг — да премахне светската власт на папите и кардиналите?

— На ереста или на безумието е присъщо да изопачава и най-правдивата мисъл и да я насочва към последици, противоречащи на Божиите и хорските закони. Миноритите никога не са искали императорът да избива други духовници.

Сега знам, че той се заблуждаваше. Защото, когато няколко месеца по-късно Лудвиг Баварски въведе свой ред в Рим, Марсилий и други минорити сториха с верните на папата духовници същото, за което настояваше и Долчино. С това не искам да кажа, че Долчино е бил прав, а по-скоро, че може би Марсилий не е бил прав. Но особено след следобедния ми разговор с Уилям започнах да се питам как така простите хорица са правели разлика между обещанията на спиритуалите и начина, по който Долчино ги е изпълнявал. Ами ако е бил виновен, че е прилагал на дело онова, което хора, смятани за ортодоксални, са проповядвали по чисто мистичен път? А може би разликата се състоеше именно в това, може би светостта се изразяваше в това да изчакваме Бог да ни дари обещаното от неговите светии и да не се стремим да го получим по земни пътища? Сега знам, че е така, знам къде беше сгрешил Долчино; подредбата на нещата не бива да се изменя, дори и да се надяваме пламенно, че тя трябва да бъде променена. Ала тогава бях изпаднал в плен на противоречиви мисли.

— Искам да ти кажа — продължи Убертино, — че ереста винаги се съпровожда от надменност. През 1303 година, във второто си писмо, Долчино се самообяви за върховен ръководител на конгрегацията на апостолските братя, издигна за свои помощници коварната Маргерита (една жена!), Лонджино от Бергамо, Федерико от Новара, Алберто Карентино и Валдерико от Бреша. И започна да бълнува за някаква поредица от бъдещи папи — двамина добри (първият и последният) и двамина лоши (вторият и третият). Първият бил Целестин, вторият — Бонифаций VIII, за когото пророците казвали: „Горделивото ти сърце те опозори, тебе, дето обитаваш дупките в скалите,“ Третият папа не е назован, но за него Йеремия бил казал „като лъв“. И — какво безобразие — Долчино твърдеше, че лъвът бил Фридрих, кралят на Сицилия. Долчино казваше, че все още не знаел кой ще е четвъртият папа, но това щял да бъде светият папа, ангелският папа, за когото говорел абат Йоахим. Той щял да бъде посочен от Бога и тогава Долчино и всички негови сподвижници (а по това време те наброяваха вече четири хиляди души) щели да бъдат осенени от Светия Дух и щели да обновят църквата чак до края на света. Но до появата на този папа оставали три години и дотогава трябвало да се сложи край на всички злини. Долчино се стремеше да прави именно това, като разпалваше навсякъде война. А четвъртият папа — тук вече можеш да видиш как демонът се подиграва с жертвите си — бе именно Климент V, който вдигна кръстоносен поход против Долчино. И бе правилно, защото в ония краища Долчино проповядваше учения, които бяха несъвместими с правата вяра. Той твърдеше, че римската църква била блудница, че не трябвало да се слушат свещениците, че всяка духовна власт била вече преминала към сектата на апостолските братя, че единствено те представлявали новата църква, че апостолските братя можели да разтрогват брака, че никой нямало да се спаси, ако не влезе в сектата, че нито един папа не можел да опрощава греховете, че не бивало да се плаща десятък, че да се живее, без да се дава обет, означавало да се води по-съвършен живот, отколкото, ако се даде обет, че нямало разлика дали се молиш в осветена църква, или обор, че Христос можел да бъде почитан и в горите, и в църквите.

— Наистина ли е говорил такива работи?

— Да, разбира се, така е; писал ги е. Но той направи още по-лоши неща. Когато отиде на Голата стена, започна да плячкосва селата в долините, вършеше набези, за да се снабдява; с една дума, поведе истинска война против съседните селища.

— Всички ли са били против него?

— Не се знае. Възможно е някои да са го подкрепяли, нали ти казах, че той успя да се замеси в бъркотията от местни крамоли. Междувременно през зимата на 1305 година, една от най-суровите зими през последните десетилетия, настана голям глад. Долчино написа трето писмо до своите сподвижници, при него продължаваха да се стичат мнозина, но там, в планината, бе невъзможно да се живее; налегна ги такъв глад, че започнаха да ядат конско месо и месо от други животни, както и сготвено сено. Мнозина пукнаха от глад.

— Но против кого се е сражавал?

— Епископът на Верчели се обърна към Климент V и той обяви кръстоносен поход против еретиците. Оповестено бе, че ще бъдат опростени греховете на всички, които ще вземат участие в него, подканени бяха да се присъединят и Людовик Савойски, и ломбардските инквизитори, и архиепископът на Милано. Мнозина грабнаха кръстовете в подкрепа на жителите на Верчели и Новара; дойдоха от Савоя, от Прованс, от Франция, а верчелският епископ бе назначен за върховен ръководител. Челните отряди на двете страни имаха непрекъснати сблъсквания, но укрепленията на Долчино бяха непревзимаеми и тия разбойници все получаваха помощи.

— От кого?

— Вероятно от други злосторници, които се радееха на това огнище на безредици. Но към края на 1306 година ересиархът бе принуден да напусне Голата стена, като остави там болните и ранените; той отиде към Триверо и там се укрепи на един връх, който тогава се наричаше Дзубело, а после започнаха да го наричат Рубело или Ребело, на името на разбунтувалите се против църквата. Не мога да ти разкажа всичко, каквото се случи, но станаха страшни кланета. Накрая бунтовниците бяха принудени да се предадат. Долчино и хората му бяха заловени и както и заслужаваха, свършиха на кладата.

— А хубавицата Маргерита? И тя ли?

Убертино ме погледна.

— Аха, ти си спомни, че била хубавица, а? Разправяха, че била хубавица, че мнозина местни благородници се опитали да я вземат за съпруга, за да я спасят от кладата. Ала тя не пожела, умря дръзко със своя дързък любовник. И нека това ти послужи за урок: пази се от блудницата Вавилон[168] и тогава, когато се явява пред теб в най-прекрасен образ.

— Отче, искам да ми обясните още едно нещо. Научих, че ключарят на манастира, а може би и Салваторе са се срещали с Долчино и че май са били с него…

— Мълчи, не говори такива страшни работи. Запознах се с ключаря в един манастир на минорити. Вярно, след като тази история с Долчино бе приключена. По онова време мнозина спиритуали си имахме доста неприятности — това стана, преди да решим да се приютим в ордена на свети Бенедикт — и се наложи да напуснем нашите манастири. Не знам къде е бил Ремиджо, преди да го срещна. Знам, че винаги е бил примерен монах, поне от гледна точка на правата вяра. А що се отнася до другото, ех, плътта се поддава на съблазни…

— Какво искате да кажете?

— Не е за теб работа. Добре, тъй като стана дума, тъй като трябва да умееш да отличаваш доброто от злото… — той се поколеба — ще ти кажа: тук, в манастира, съм чувал, че ключарят не можел да се пребори с някои изкушения… Но става дума само за слухове. Ти трябва да разбереш, че не бива дори да мислиш за подобни неща.

— Прегърна ме отново, притисна ме до себе си и ми посочи статуята на Богородица. — Ти трябва да се посветиш на непорочната любов. Ето жената, в която женствеността се е извисила до съвършенство. Затова за нея можеш да кажеш, че е красива като любимата от Песен на песните. При нея — рече той с лице, озарено от вътрешно ликуване, също като абата, когато предния ден ни говореше за скъпоценните камъни и златните си съдове, — при нея дори прелестите на тялото стават изразители на небесната красота и затова скулпторът я е изобразил с всички прелести, които трябва да разкрасяват жената.

— Посочи ми нежния бюст на Богородица, повдигнат и притиснат от корсет, пристегнат по средата с панделки, с които си играеха малките ръчички на Младенеца. — Виждаш ли? Pulchra enim sunt ubera quae paululum supereminent et tument modice, nee fluitantia licenter, sed leniter restricta, repressa sed non depressa[169]… Какво изпитваш пред това нежно видение?

Пламнах като божур, сякаш изгарях от вътрешен огън. Убертино сигурно разбра какво ми стана или пък забеляза поруменелите ми бузи, защото побърза да добави:

— Но трябва да се научиш да отличаваш плама на свръхестествената любов от порива на чувствеността. Това е трудно дори за светците.

— Но по какво човек може да отличи правилната любов? — запитах, треперейки.

— Какво е любовта? Към нищо друго на този свят — нито към човек, нито към дявол, към нищо — не се отнасям с такова подозрение, както към любовта, защото в сравнение с всичко останало тя прониква по-дълбоко в душата. Нищо друго не изпълва и обвързва сърцето така, както любовта. Поради това, ако е лишена от средства за защита, душата от любов се проваля в бездънна пропаст. Мисля, че ако не беше прелъстен от Маргерита, Долчино нямаше да продаде душата си на дявола, че ако не бяха покварата и кръвосмешението на Голата стена, едва ли толкова много хора щяха да бъдат привлечени от неговия бунт. Имай предвид, че ти казвам всички тия неща не само за порочната любов, която всички трябва да избягват като присъща на сатаната, казвам ти ги, и то с голям страх, и за правилната любов, свързваща Бога и човека, ближния с ближния. Често става така, че двама-трима, мъже или жени, се обичат сърдечно, изпитват един към друг сърдечна привързаност и желаят да живеят винаги в близост; а когато едната страна желае, другата иска. Признавам, че съм изпитвал подобно чувство към добродетелни жени като Анджела и Киара. Но и то е достойно за порицание, въпреки че е само духовно, в името на Бога… Защото и любовта, която изпитва душата, ако не бъде предпазена, а се разгори, свършва с разруха или пък причинява объркване. Ех, любовта има различни свойства; отначало разнежва душата, после душата се поболява… Но след това започва да се съгрява от истинската топлота на Божествената обич и вика, и се вайка, става като камъка, хвърлен в пещта, за да се превърне на вар, и пращи, облизвана от пламъците…

— Това ли е правилната любов?

Убертино ме погали по главата; погледнах го и видях, че очите му се бяха изпълнили със сълзи.

— Да, това най-сетне е правилната любов. — Свали ръка от рамото ми и добави: — Но колко е трудно, колко е трудно да я различиш от другата. Понякога, когато душата ти бива изкушавана от демоните, ти се чувстваш като обесен човек, който с ръце, вързани отзад, и вързани очи остава да виси на бесилото и продължава да живее, без никаква подкрепа, без никаква опора, без да може да си помогне, и се рее в бездната…

Сега лицето му бе овлажнено не само от сълзите, но и от бликналата пот.

— А сега си върви — рече ми той, — казах ти каквото искаше да знаеш. От едната страна — ангелски хор, от другата — бездната на ада. Върви, да бъде благословен Бог. — Просна се пред статуята на Богородица и захлипа. Той се молеше.

 

Не излязох от църквата. Разговорът с Убертино бе разпалил дълбоко в душата ми някакъв особен плам, някакво неизразимо безпокойство. Затова може би се поддадох на непослушанието и реших да отида сам в библиотеката. Не знаех какво да търся. Исках да разгледам сам това тайнствено място, подтикваше ме мисълта да се ориентирам в него сам, без помощта на моя учител. И се качих горе така, както Долчино се беше изкачил на връх Рубело.

Носех със себе си светилника (Защо ли го бях взел? Може би бях набелязал в подсъзнанието си този тайнствен план?) и влязох в костницата с притворени очи. Скоро стигнах в скриптория. Мисля, че това бе съдбоносна вечер, защото, докато оглеждах писалищата, зърнах на едно от тях някакъв ръкопис, преписван очевидно от монах. Заглавието ме привлече веднага: „Historia fratris Dulcini Heresiarchae“[170]. Сигурно беше писалището на Пиетро от Сант Албано; бяха ми разказали, че той пишел подробна история на еретическите движения (разбира се, след това, което стана в манастира, той не успя да я завърши; но нека не изпреварваме събитията). Затова нямаше нищо чудно, че този ръкопис се намираше тук и че до него лежаха и други на подобни теми — за флагелантите[171] и патарените. Но аз приех това като свръхестествена — и до днес не знам дали Божия, или дяволска — поличба и зачетох жадно ръкописа. Не беше много дълъг, в първата част се разказваше с много повече подробности — които вече съм забравил — това, което чух от Убертино. Споменаваше се и за многото престъпления, извършени по време на войната от сподвижниците на Долчино, както и за обсадата. И за последната битка, която била страшна и кръвопролитна. Но се натъкнах и на неща, за които Убертино не спомена; това очевидно бе разказ на очевидец, разказ, написан с разпалено въображение.

Така научих, че през март 1307 година — на Великата събота — Долчино, Маргерита и Лонджино, след като били заловени, били откарани в град Биела. Предали ги на епископа, който решил да изчака какво ще нареди папата. Щом научил новината, папата уведомил веднага френския крал Филип Хубави, като му писал следното: „Съобщиха ни извънредно приятни новини, които ни изпълват с радост и ликуване, защото онзи чумав демон, синът на Белиал[172], отвратителният ересиарх Долчино, след много опасности, трудности, кланета и чести битки най-сетне попадна в нашия затвор заедно със своите привърженици благодарение на нашия уважаван брат Раниеро, епископа на Верчели; той бе заловен точно в деня на Тайната вечеря на нашия Господ бог и многобройните люде, които бяха с него, заразени от неговата ерес, бяха избити същия ден.“ Папата е бил безмилостен с пленниците и наредил на епископа да ги изтреби. През юли същата година, на първия ден от месеца, еретиците били предадени на светските власти. Натоварили ги на една кола, заобиколена от палачите, следвана от войници, а всички камбани в града биели непрекъснато; така прекосили целия град, като на всяко кръстовище палачите късали месата на злосторниците с нажежени клещи. Маргерита била изгорена първа, пред Долчино, а той дори не трепнал, както и не издал нито звук, докато късали месата му с клещите. После колата продължила, а палачите продължавали да пъхат клещите в съдове, пълни с пламтяща жарава. Долчино бил подложен и на други мъчения, но не проронил дума; само когато му откъснали носа, посвил рамене, а когато му откъснали члена, въздъхнал дълбоко и въздишката му приличала на продължително мучене. Последните му слова прозвучали като богохулство — казал, че щял да възкръсне на третия ден. После бил изгорен и прахът му бил пръснат във всички посоки.

Затворих ръкописа с треперещи ръце. Бяха ми казали, че Долчино е извършил страшни престъпления, но е бил жестоко изгорен. А на кладата се държал… как? С твърдостта на мъчениците или с дързостта на прокълнатите? Докато се изкачвах, олюлявайки се, по стълбите към библиотеката, разбрах защо съм толкова смутен. Сетих се изведнъж за една случка, на която станах свидетел няколко месеца преди това, когато пристигнах в Тоскана. Дори почнах да се питам как съм могъл да я забравя, сякаш болната ми душа искаше да заличи спомен, който й тежеше като кошмар. Но всъщност не я бях забравил, защото всеки път, когато ставаше дума за просещите монаси, в паметта ми изникваха отделни моменти от тази случка, но аз бързах да ги върна в бездната на моя дух, сякаш беше грях, че съм бил свидетел на целия този ужас.

За пръв път чух да се говори за просещите монаси във Флоренция в деня, когато видях да изгарят един от тях на кладата. Това се случи малко преди да срещна в Пиза брат Уилям. Той се бе забавил, та баща ми разреши да посетя Флоренция, чиито прекрасни църкви всички хвалеха. Обиколих Тоскана, за да понауча простонародния език, подир което се отбих за една седмица във Флоренция, защото бях чувал да говорят много за този град и исках да го разгледам.

Стана така, че още щом пристигнах, научих за един случай, който бе развълнувал целия град. През тези дни някакъв просещ монах еретик, обвинен в престъпления против религията, бил откаран пред епископа и други духовници и бил подложен на строго разследване от Инквизицията. Тръгнах с хората, които ми разказваха за случая, и стигнах до мястото, където ставаше разпитът; хората твърдяха, че този монах, на име Микеле, бил всъщност много благ човек, приканвал към покаяние и бедност, като повтарял словата на свети Франциск, но бил откаран пред съдиите благодарение злобата на някои жени, които се престорили, че искат да се изповядат пред него, а после му приписали еретически помисли; нещо повече — той бил заловен от хората на епископа именно в дома на тези жени, нещо, което ме учуди, защото едно духовно лице никога не трябва да прилага тайнствата в толкова неподходящи места; но изглежда, слабостта на просещите монаси се изразяваше именно в това, че не държаха сметка за приличието, а може би имаше и нещо вярно в това, което се говореше, че освен еретици били и със съмнителни нрави (така както винаги са твърдели, че катарите били българи и содомити).

Стигнах до църквата „Сан Салваторе“, където се водеше процесът, но не можах да вляза вътре, защото пред нея се беше струпал много народ. Неколцина се бяха покатерили на прозорците, държаха се за решетките, гледаха, слушаха какво става и разказваха на тия, които стояха под прозорците. В тоя момент четяха признанията на брат Микеле от предния ден, в които той твърдеше, че Христос и неговите апостоли „не са притежавали нищо, нито като лична, нито като обща собственост“, но Микеле протестираше, загдето нотариусът бил прибавил „много неверни неща“, и викаше (чух го, като стоях отвън): „За това ще ви се търси сметка в деня на Страшния съд!“ Но инквизиторите изчетоха признанията така, както ги бяха написали, и накрая го запитаха дали не иска най-смирено да съблюдава мнението на църквата и на цялото население на града. Чух Микеле да вика колкото му глас държи, че той иска да се придържа към това, в което вярва, и по-точно, че „продължава да смята Христос за разпнат на кръст бедняк, а папа Йоан XXII за еретик, защото твърди обратното“. Последва оживен спор, по време на който инквизиторите — между които имаше голям брой францисканци — искаха да му внушат, че това, което твърдеше той, не е отбелязано в Светото писание; той ги обвиняваше, че се отричали от правилата на собствения си орден, а ония се нахвърлиха срещу него и го питаха наистина ли мисли, че може да тълкува Светото писание по-добре от тях, дето го познавали до съвършенство. А брат Микеле, който беше много упорит, им оспорваше това право, затова те продължиха да се нахвърлят срещу него с предизвикателства от рода на: „Щом е така, искаме да заявиш, че смяташ Христос за собственик, а папа Йоан за католик и свят.“ Микеле не се огъваше и отговаряше: „Не, за еретик.“ Ония викаха, че не били виждали човек да проявява такова упорство в своята нечестивост. Но чух как мнозина от тълпата пред църквата мълвяха, че Микеле бил също като Христос сред фарисеите; забелязах, че мнозина от народа смятаха брат Микеле за свят човек.

Най-сетне хората на епископа го изведоха и го откараха в затвора, окован във вериги. Вечерта ми казаха, че мнозина от монасите, приближени на епископа, отишли да го хулят и настоявали да се отрече от думите си, но той отговарял като човек, убеден в своята правота. Повтарял всекиму, че Христос бил беден, че същото били казали и свети Франциск, и свети Доминик и че ако заради това, че изповядва това правилно мнение, трябва да бъде осъден на изгаряне, толкоз по-добре, защото скоро щял да види онова, за което се говори в Светото писание — двайсет и четиримата старци от Апокалипсиса и Иисус Христос, и свети Франциск, и славните мъченици. Разправяха, че бил казал: „След като четем с такъв плам ученията на някои свети абати, с още по-голям плам и радост трябва да искаме да бъдем сред тях.“ След тия негови слова инквизиторите излизаха навъсени от затвора и викаха (аз ги чух): „Тоя човек е полудял!“

На следния ден научихме, че присъдата е издадена, и като отивах към епископството, можах да видя пергамента; преписах част от присъдата на моята плочка. Започваше така:

 

„В името Господне, амин. Това е осъждане на телесното, а идеята за осъждане на телесното е разширена, дадена в тези писания и е разумно оповестена и разгласена…“

 

и прочие; следваше описание на греховете и престъпленията на споменатия Микеле; отбелязвам част от тях, та читателят да може да съди по съвест:

 

„Йоан, наричан брат Микеле, син на Яков, от свитата на свети Фредиан, човек с лоши убеждения, живот и име, а най-лош в общуването с хората, еретик и омърсен от еретичен позор, който вярва и убеждава против католическата вяра… Почитайки не Бога, а по-скоро врага на човешкия род, той умело, усърдно, умишлено, лекомислено и с душа и усилие в прилагането, постоянствал в еретическата поквара, сношавал се с еретиците и схизматици фратицели — наричани «Братя на бедния живот», — като последвал тяхната порочна секта и вървял против католическата вяра… и като достигнал прочутата държава Флоренция и на обществени места на споменатата държава — според обвинителния акт на Инквизицията — изповядвал, твърдял и упорито утвърждавал с думи и сърце… че нашият изкупител Христос не притежавал нищо като частна и обществена собственост, а притежавал някои неща, за които Светото писание споменава, че ги е притежавал, но само като потребност за делото. Известно ни е също от предишните изказвания, от широко разпространеното мнение и от думите на известния господин епископа на флорентинците, че споменатият Йоан е еретик, не е искал при толкова големи прегрешения и ерес да се поправи и оправи и не се насочва по правия път на вярата; смятайки, прочие, споменатия Йоан като невъзвратим за вярата, упорит и враждебен в своите прочути извратени прегрешения — за да не би — да посмее да се хвали със своите прочути извратени прегрешения, но за да бъде неговото наказание пример за другите, затова споменатият Йоан, наричан брат Микеле, еретик и схизматик, да се отведе до обичайното място на правораздаването и на същото място в огъня и разпалените огнени пламъци да се изгори и затрие така, че напълно да умре и душата му да се разлъчи от тялото.“

 

След обявяването на присъдата в затвора пристигнаха отново разни духовници и съобщиха на Микеле какво ще стане с него: нещо повече, чух ги да казват: „Брате Микеле, митрите с лентите са готови и на тях са изписани просещи монаси, придружавани от дяволи.“ Правеха така, за да го сплашат и да го принудят да се отрече от думите си. Но брат Микеле коленичи и отвърна: „Мисля, че край кладата ще бъде нашият отец Франциск; нещо повече — вярвам, че там ще бъдат и Иисус и неговите апостоли, и славните мъченици Вартоломей[173] и Антоний[174].“ Което означаваше, че отхвърля за последен път предложенията на инквизиторите.

На следната утрин отидох на моста при епископството, където се бяха събрали инквизиторите; доведоха при тях окования във вериги брат Микеле. Един вярващ коленичи пред него, за да получи благословия, но войниците го хванаха и го тикнаха в затвора. След това инквизиторите отново прочетоха присъдата на Микеле и го попитаха дали ще се покае. При всяко изречение от присъдата, където се казваше, че е еретик, Микеле отвръщаше: „Не съм еретик, грешник съм, но съм католик“, а когато в текста се споменаваше „достопочтеният и пресвят папа Йоан XXII“, Микеле се обаждаше: „Не е такъв, а еретик.“ Тогава епископът нареди Микеле да се приближи и да коленичи пред него, а Микеле отвърна, че пред еретици на колене не пада. Насилиха го да коленичи и той избъбри: „Бог ще ми прости за това.“ И тъй като го бяха довели облечен с всички свещенически одежди, започна цял ритуал, по време на който му сваляха одеждите една по една, докато остана само по ризата, която във Флоренция наричат „чопа“. И както е прието при лишаването на свещеник от сан, с остър нож му изрязаха възглавничките на пръстите, а след това му обръснаха косата. После го предадоха на капитана и неговите войници, които се отнесоха с него много грубо, оковаха го във вериги и го отведоха в затвора, а той викаше на тълпата: „Ще умрем за Господа бога.“ Казаха ми, че щели да го качат на кладата едва на следния ден. Тогава отишли отново при него и го попитали дали иска да се изповяда и да приеме светото причастие. А той отказал да съгреши, като приеме тайнствата от грешници. Мисля, че не направи добре, защото доказа, че е покварен от ереста на патарените.

Настъпи денят на мъчението; дойде да го вземе един гонфалониер[175], който ми се стори дружески настроен, защото го запита защо е такъв човек, защо проявява такъв инат, когато беше достатъчно да каже това, което поддържаше цялото население, и да се съгласи с мнението на Светата църква майка. Но Микеле продължи да упорства и рече: „Вярвам в Христа, разпънат на кръст като бедняк.“ Гонфалониерът разпери ръце и си отиде. Тогава дойдоха капитанът и войниците и отведоха Микеле в двора, където викарият на епископа му прочете отново признанията и присъдата; Микеле отново почна да оспорва неверните неща, които му се приписваха; ставаше дума за такива тънкости, че аз не си ги спомням, а тогава не можах да ги разбера. Но въз основа на тях бяха решили Микеле да бъде убит, решаваше се и въпросът с преследването на просещите монаси. Аз не можех да проумея защо духовниците и светските власти се нахвърляха с такава ярост срещу хора, които искаха да живеят в бедност и смятаха, че Христос не е притежавал земни блага. Защото, казвах си аз, те би трябвало по-скоро да се боят от хора, които искат да живеят богато и да измъкват пари от другите, да въвлекат църквата в грях и да практикуват симонията. Споделих това с един, който стоеше до мен, защото не можах да мълча повече. А той се ухили насмешливо и рече, че когато един монах започне да живее в бедност, започва да дава лош пример на народа, който след това не може да приема монасите, които не живеят в бедност. Добави, че проповедите за бедност предизвиквали лоши мисли у населението, защото щяло да започне да се гордее със своята бедност, а гордостта може да доведе до много горделиви постъпки. Добави, че би трябвало да зная следното: и на него не му било ясно защо, но когато монасите проповядвали бедност, това означавало, че са на страната на императора, а тая работа не се харесвала на папата. Стори ми се, че става дума за разумни основания, макар и да бяха изречени от недотам учен човек. С изключение на това, че не можех да проумея защо брат Микеле искаше да умре от такава ужасна смърт — за да достави удоволствие на императора, или за да допринесе за уреждането на спор между религиозни ордени. Защото някои от присъстващите казваха: „Той не е светия, пратен е от Лудвиг, за да сее раздори между гражданите; просещите монаси са тосканци, но зад тях стоят пратеници на империята.“ Други твърдяха: „Ама той е луд, у него се е вселил сатаната, надул се е от гордост, мъчението му доставя удоволствие — плод на дяволска надменност, тия монаси четат твърде много жития на светии, по-добре ще бъде, ако се женят!“ Трети пък казваха: „Не, всички християни би трябвало да са такива, такива хора ни трябват, готови да доказват вярата си, както по времето на езичеството.“ Докато слушах тия гласове и не знаех какво повече да мисля, случи се така, че можах да зърна отново осъдения, когото тълпата пред мен понякога скриваше. Видях лицето на човек, обърнал взор към нещо, което не е от тая земя, също като изпадналите в захлас лица на статуите на светиите, каквито виждах понякога. Стана ми ясно, че този човек, независимо от това дали беше луд, или ясновидец, искаше съвсем съзнателно да умре, защото беше убеден, че като умре, ще разгроми своя враг, който и да е той. Разбрах, че неговият пример щеше да накара и други да отидат на смърт. Но тази твърдост ме смая, защото и днес все още не знам дали у тези хора взема връх гордостта и обичта към истината, в която вярват, или пък някакво горделиво желание да умрат, което ги тласка да дават свидетелства за своята истина, каквато и да е тя. И бях съкрушен от възхищение и страх.

Но нека се върнем към мъченичеството, защото всички потеглиха към мястото, където този човек трябваше да умре.

Капитанът и войниците го изведоха през вратата, както си беше по риза, а тя — полуразкопчана; той вървеше с широки крачки и наведена глава, мълвейки молитви, приличаше на мъченик. Имаше страшно много хора, просто да не повярва човек, и мнозина му викаха: „Не умирай!“, а той отвръщаше: „Искам да умра за Христа“, „Но ти не умираш заради Христа“, казваха му те, а той викаше: „Но за истината.“ Когато стигнаха до едно място, наречено Кътчето на проконсула, някой му викна да се моли Богу заради всички и той благослови тълпата. А при основите на „Санта Липерата“ друг му викна: „Глупако, вярвай в папата!“, а той отвърна: „Превърнахте този ваш папа в бог“ и добави: „Ето докъде ви докараха тия папери.“ (Това беше остроумна игра на думи на тоскански диалект, вследствие на която, както ми обясниха, излизаше, че папите са глупави твари, сиреч патоци.) И всички се смаяха, че този човек, който отиваше на смърт, можеше да се шегува.

При „Сан Джовани“ му викнаха: „Спаси си живота!“, а той отвърна: „Избавете се от греховете!“; при Стария пазар му викнаха: „Спаси се, спаси се!“, а той отвърна: „Спасете се от ада“; при Новия пазар му викнаха: „Покай се, покай се“, а той отвърна: „Покайте се заради лихварството си.“ Като стигнаха „Санта Кроче“, той видя монасите от своя орден, бяха се наредили по стълбището и той им направи забележка, загдето не следват правилото на свети Франциск. Едни от тях свиха рамене, а други от срам захлупиха лица с качулките си.

Като потеглиха към Портата на правосъдиет