Ради Радев
Човек без магия (4)

4.

Младежът бе уморен и от това приятните черти на лицето му придобиваха леко изкривен и страшен вид.

Около челото си имаше омотана чиста бяла превръзка. В лявата си ръка държеше юздите на кон, който потрепваше и сумтеше, леко раздразнен от пазарлъка, който господарят провеждаше на висок глас. И младежът, и добичето изглеждаха прашни и потни, сякаш бяха изминали необикновено дълго разстояние.

Маркус провеждаше пазарлък:

— Виж сега, давам ти този прекрасна и почти нова „утринна звезда“ и 20 сребърни монети за един голям двуостър меч и кинжал с тройно острие.

Продавачът на оръжие изгрухтя презрително:

— Само кинжала с тройно острие струва седемнайсет сребърни монети.

Маркус се помъчи да звучи убедително:

— Добре де, ама аз ти давам боздугана и ти доплащам!

Петдесет и четири сребърни монети бяха общо всичките пари от кесията на боеца, който го бе нападнал. И почти половината от тях Маркус бе изхарчил по пътя дотук за храна.

— Изглежда вехт и захабен. И употребяван често.

Младият воин се огледа и доста се почуди дали да прасне продавача по главата с предмета на сделката. Обаче забеляза лъскавите брони на мъжете от Градската Милития (или както там се наричаше — Стража?), да шетат по пазара и се отказа от това антитърговско намерение.

Продавачът на оръжие също видимо се зачуди. През това време Маркус алчно оглеждаше сергията му. По нея имаше наредени блестящи ятагани и ханджари, лъскави мечове и ками, инкрустирани саби и кинжали. Брадвите и боздуганите бяха изложени на съседна сергия, принадлежаща на същия търговец.

Продавачът накрая се съгласи:

— Добре. Взимам този древен и ръждясал верижен боздуган и ти давам меча и кинжала, които си избрал. Ще доплатиш двайсет и две сребърни монети. И дано нямам повече днес други клиенти като тебе, защото ще се разоря дотам, че да продавам само ножове.

Маркус кимна. Плати, взе двете оръжия и се качи отново на коня си. Бе стигнал до Града на Базилиска. Започна да обикаля. Трябваше да намери убежището, леговището или дупката, където живееше чудовищното създание.

Докато се разхождаше по пазара, Маркус се бе заслушал в няколко разговора. Успя да подочуе за Базилиска, че бил нещо като мъдър съветник и любимец на тукашния властник, чието име било Ротнем.

Маркус попита няколко човека къде точно живее Базилиска. Те неизменно побледняваха и даваха един и същ отговор: „Който пита за Базилиска, вече е мъртвец или камък“. След това забързваха крачка.

Младият воин попита една куртизанка, която май и без това се канеше да му се обеси на врата. Тя направи същото като гражданите, които бе попитал преди нея. Ако не друго, да разпитваш за Базилиска като че ли бе идеален начин да се отървеш от досадници.

„П-с-с-т.“ — Чу отнякъде Маркус.

Младежът се озърна.

— П-с-с-т.

Един мизерен просяк седеше с кръстосани крака недалеч от Маркус и зяпаше втренчено ръждясалата си тенекиена паничка за подаяния. Младият воин се приближи до него.

Понаведе се от седлото и уточни:

— Ти ли издаваш тези звуци?

— Разбрах, че търсиш Базилиска. — просякът се вглеждаше още по-усилено в паничката си.

— Да. Така е.

— Тогава ме последвай.

Просякът стана и закрачи учудващо бързо. Младежът го последва. Те повървяха малко и стигнаха в затънтена уличка.

— Ако те заведа в твърдината на Базилиска, ще ми дадеш пет сребърни монети.

— Добре. А ако се опиташ да ме изиграеш, ще те разполовя заедно с ламаринената ти паничка.

Просякът поведе. Обикаляха дълго. Изпадналият явно познаваше града като собствената си шепа. След като кръстосваха доста време, Маркус започна да подозира някаква клопка.

Просякът спря. Подкани алчно:

— Парите. Хайде да се разплатим.

— Не виждам никакъв Базилиск. — заинати се Маркус.

— Близко сме. Дай парите и ще ти кажа как да стигнеш до Твърдината на Базилиска.

Младежът му даде петте монети. Просякът го упъти:

— Продължаваш по тази улица. Там където се пресича с друга, завиваш надясно.

Маркус последва съвета му. Не след дълго видя Твърдината на Чудовището. Бе ниска и кръгла крепост. Зъберите й бяха сиви като скръб. На решетъчната й порта имаше стражи, въоръжени с копия, по-дълги от нормалните.

Вардияните изгледаха младият воин презрително и го пропуснаха без да му задават въпроси. Чудейки се кого точно пазят — хората от Звяра или монстера от човеците, Маркус влезе в двора на крепостта.

Навсякъде имаше каменни статуи в естествен ръст.

Селяни, пълзящи в нелеп ужас. Бронирани воини, вдигнали мечове за отбрана. Бягащи изцъклени граждани. Бяха изобразени релефно и естествено, все едно са живи. Женските фигури бяха редки.

Внезапно младежът осъзна, че това не са статуи, а хора, вкаменени чрез ужасна магия. Всички бяха обърнати в една посока. Гледаха към вътрешния вход на цитаделата, който бе просто една голяма дупка в стената. Без врата.

Чу се съскане. Маркус побърза да наведе очи. Припомни си двата съвета на знахаря Саафал. Да не гледа Базилиска в очите. И също така никога, ама в никакъв случай да не произнася пред него думата „змия“.

Чудовището малко приличаше на Дракон. Само че нямаше рога и криле като драконите. Тялото му бе дълго около седем човешки боя, бе тъмно зелено и люспесто. Туловището му бе разположено близо до земята, подобно на гущер. Около врата му имаше костни израстъци — шипове с дължина около педя. Очите му се намираха неестествено високо в горната част на главата. Бяха изпъкнали и втренчени. Лигавата паст бе пълна с остри зъби. Два от тях, на горната челюст, стърчаха по-напред от другите.

— Защо си дошъл, страннико? — просъска чудовището.

Маркус свали превръзката от челото си. Буквите АМАГ личаха ясно на прогорения му лоб.

Младият воин поясни:

— Търся Храма на Цветовете.

Базилискът отбеляза:

— Виждам, че си Амаг. Значи търсиш Храма на Цветовете, понеже искаш да се превърнеш в магьосник.

— Да.

Чудовището издаде рев, който сигурно трябваше да е смях.

— А защо мислиш, че ще получиш отговор? Мнозина дойдоха при мен да дирят ответи на глупавите си и незначителни въпроси. Повечето изядох. А някои вкамених и сега красят двора ми.

— Колко мъже са получили отговори и след това си ги пуснал да си ходят свободно?

— Малцина. Не повече от пръстите на едната ти ръка. За век и половина.

Базилискът се приближи до младежа и след малко зарева:

— ПОГЛЕДНИ МЕ В ОЧИТЕ АКО ИСКАШ МЪДРОСТ!

Маркус си припомни съветите на черния знахар и наведе още повече лице надолу.

Чудовището изтътна:

— ПОГЛЕДНИ МЕ! ПОГЛЕДНИ МЕ, ТИ КАЗАХ! ИЛИ ЩЕ ТИ ОТХАПЯ ГЛАВАТА И ЩЕ Я СДЪВЧА ТАКА, КАКТО ДЕТЕ ХРУСКА КОРИЧКА ХЛЯБ.

Маркус вдигна глава и погледна Базилиска в очите. Дали блясъкът в огромните очи означаваше страх?

Младият воин извади меча си и се приближи към чудовището.

Попита:

— И какво като те погледна в очите? Кажи какво ще стане, като те погледна в очите, ЗМИЙО?

Чудовището отстъпи назад. Просъска разлютено:

— Ти не си обикновен човек.

— Какво от това? Аз не съм обикновен човек. Така е. Аз съм Амаг. Освен това искам да знам къде се намира проклетия Храм на Цветовете!

Острието на меча вече бе само на лакът от мордата на Базилиска. Маркус усещаше зловонния му дъх.

Чудовището сякаш бе онемяло. Само гледаше втренчено младия воин. После изръмжа безсилно:

— Защо не се вкаменяваш? Защо не се превръщаш в камък като другите?

— Аз съм Амаг, забрави ли, змийо? След като аз не мога да правя магии, какво могат да ми направят магиите на мен?

— Вкаменявал съм и други Амаги!

— Значи аз съм различен. Е, ще ми кажеш ли къде е Храма на Цветовете? Или трябва да ти извадя очите с меча си?

Базилискът леко се отдръпна. Все едно искаше да се обърне и да се мушне в леговището си.

Маркус приближи още острието до муцуната му. Лукаво рече:

— Кажи, как би ти харесало да живееш без очи? Ще бъдеш само един сляп гущер, един огромен слепок. Ще бъдеш безсилен да вкамениш когото и да било. Колко хора, мислиш, ще дойдат да отмъстят за погубените бащи и братя, щом разберат, че всемогъщия и мъдър Базилиск вече е напълно безпомощен?

— Добре, Човече без Магия. Може и да ме победиш. Обаче преди да изминеш и хиляда крачки извън града воините на моя господар барон Ротнем ще те настигнат. Те ще те накълцат на толкова малки парченца, че никой няма да може да разпознае трупа ти.

— Какво от това? Ти нали ще си сляп? — основателно възрази Маркус.

Базилискът се предаде:

— Ще ти кажа къде е Храмът на Цветовете. Надявам се да умреш там, защото едно от имената му е Храм на Смъртта.