Ради Радев
Човек без магия (3)

3.

Градът се наричаше Каржал и бе построен на кръстопът. В него можеха да се видят цурти с тюрбани на главите и странни прозрачни тръбички в уста; саджипи толокова въглено черни, че никой не успяваше да ги различи един от друг; ниски кривокраки и червендалести дистари с уши щръкнали като крила на прилеп. Говореше се на различни езици, които неизбежно се смесваха и се получаваха нови диалекти и наречия.

Конникът бродеше по улицата на Лечителите в Горната Махала на Каржал и тропаше от врата на врата. Младежът бе висок и мускулест. Нагоре от кръста носеше сива риза без ръкави, които и без това биха се пръснали от мощните му ръце. Надолу бе облечен в тъмнокафяви кожени бричове и гети в същия, но малко по-светъл цвят. Чертите на челото бяха волеви и приятни.

Той спря пред поредната порта. Потропа с чукчето във форма на лъвска глава, захапала бронзова гривна. Не след дълго излезе някакъв горделив слуга. Бе висок и изискано облечен в бяла ленена риза и зелени шалвари от фина вълна. Прислужникът внимателно огледа огнения знак върху челото на Маркус.

Слугата заяви рязко:

— Господарят не лекува проклети Амаги!

С неочаквана бързина, прислужникът се шмугна зад дебелата дървена врата и я затръшна. Топката с шипове от верижния боздуган на Маркус се заби в портата точно там, където преди малко беше лицето на слугата

„Трябва да ги убедя да лекуват Амаг“, помисли си Маркус. Болката от прогорените букви на челото му бе нетърпима.

Младият воин потропа на още една врата. И се слиса.

Слугата, който отвори бе катраненочерен. Бе черен като шамски бандит, натрил лицето си с пепел от слама преди нощно нападение.

Маркус хвана прислужника за шията и заплаши:

— Заведи ме при господаря си, ако не искаш да извадя мизерното ти сърце през някой от отворите на тялото ти.

Слугата дотолкова се изплаши, че само изхъхри и го въведе в къщата.

След като минаха през няколко коридора, стигнаха до стая, която бе широка и обсебена от ярки цветове.

Дебелите килими на пода бяха с цвят на съсирена кръв; малките свилени възглавнички разхвърляни навсякъде — оранжеви и жълти; гоблените по стените пък бяха във всички цветове на дъгата. Освен това навсякъде висяха различни дрънкулки — конски сбруи, украсени с варак, гердани от сини мъниста против уроки, свещници със сребърни листа и най-различни други вещи.

Мъжът, който седеше в центъра на стаята бе по-черен и от слугата. В безлунните нощи щеше да бъде невидим, ако крадеше.

Прислужникът измънка неуверено:

— Господарю Саафал, имате клиент.

Мастиления мъж нареди:

— Изчезвай и не се появявай, докато не те извикам.

След това се обърна към младия воин:

— Как се казваш, приятелю?

— Маркус. И искам да се погрижиш за това. — той посочи обезобразеното си чело.

Саафал подметна небрежно:

— Казват, че в недалечното село Даркай, младеж с твоето описание е заклал прочутия воин Бинар. Отрязал му ръцете, все едно че кълцал чворовете на градинско плашило.

— Защо, да не би оня негодник да ти беше приятел?

— Не. Всъщност го мразех. Една вечер ме преби жестоко в една от тукашните странноприемници, само защото бях по-различен от другите клиенти. А той беше пиян и се чудеше с кой да се заяде.

Саафал отиде до ракла от тъмнокафяво дърво, която се мъдреше в единия от ъглите на стаята. Бръкна вътре и извади махагонова кутийка с големината на заешко сърце. Застана до Маркус и нареди:

— Седни на пода. Много си висок.

Маркус се подчини. Когато обаче знахарят се опита да маже челото му с нещо от кутийката, младежът неволно се отдръпна.

— Няма да боли. — успокои го Саафал.

После съвсем предпазливо докосна челото на Маркус, който всеки момент бе готов за ужасна болка. Учудващо обаче, усещането бе на приятен хлад. Все едно знахарят не го клепаше с неизвестно лекарство, а го галеше с перо от райска птица по челото.

Черният мъж прибра махагоновата кутийка. Като че ли бе привършил с лечението.

Маркус попита:

— Няма ли начин да заличиш дамгата? — той посочи огнените букви „АМАГ“ на челото си.

— Ако беше отбелязано по какъвто и да е друг начин, освен с огън, бих могъл да опитам. Единствения начин да изтриеш дамгата от лицето си е самият ти да станеш магьосник.

Гласът на Маркус стана дрезгав.

— Да не мислиш, че не искам да стана магьосник? В кралство Балх няма живот за хората без магия.

Черният се замисли. След малко каза:

— Доколкото знам има само един начин Амаг да се превърне в маг. Трябва да посети Храма на Цветовете.

Няколко слуги безшумно влязоха, застлаха пода със златисти сърмени покривки и подредиха върху него богата трапеза. Младият воин грабна едно пиле и го заръфа. Измуча:

— Храма на Цветовете? За първи път чувам за него.

— Малцина го знаят. Известен е още като Храм на Магиите и като Храм на Смъртта. Само там един Амаг може да стане магьосник.

Маркус преглътна шумно и вдигна с три пръста голяма кафява глинена кана с вино. Отпи чудовищна глътка, избърса устни с опакото на ръката и вметна:

— А как да стигна до Храма на Цветовете?

Саафал се замисли отново. Поясни:

— Май че първо трябва да минеш през Града на Базилиска. Той трябва да знае.

— Кой или какво е Базилиска?

— Той е прилично на Дракон чудовище, което вкаменява с погледа си. Изключително мъдро създание е и знае отговорите на много загадки. Почти сигурно е, че може да те упъти къде се намира Храма на Цветовете.

— Почти? Сигурно? Ти какво, легенда ли ми разказваш или приказка?

— Честно казано, нещата, които ти разказах, съм ги узнал чрез слухове или посредством магии.

Посредством магия, бе казал Саафал. Всички в кралство Балх могат да правят големи, малки или поне някакви магии. Всички освен такива като мен, уродите, които се раждат един на хиляда.

— Добре. — въздъхна Маркус. — Къде се намира Града на Базилиска?

По лицето на Саафал личеше, че би искал да отговори точно и определено. Вместо това рече:

— Доколкото разбрах, някъде много далеч на запад.

— Ще го намеря. — нетърпеливо каза Маркус.

Саафал вдигна ръка.

— Има две неща, които трябва да знаеш, когато се срещнеш с Базилиска. Първо, не го поглеждай в очите, защото ще се вкамениш.

— А другото?

— Никога не споменавай думата „змия“ пред Базилиска.