Теодор Траянов
Балада на майката

О, дево светейша,

ти, облик тъжовен,

моли се за всички

на вечния бог! —

Сърца негде стенат!

О вопъл гробовен

из нощния плясък

на кървав поток!

 

Навън е тъй страшно,

нощта е тъй ясна,

блести неспокойно

дълбокият сняг!

Звезди негде слитат!

Сърца негде гаснат!

О жалостни майки,

на брат и на враг!

 

О дево светейша,

звезди негде падат,

една ли ги майка

безумно следи?

Сърца негде гинат,

умиращи страдат!

Над моята рожба

там никой не бди!

 

Защо твоят поглед

замрежен се свежда?

Кажи ми, небесна,

що става навън?

Зла орис ли жертва

към гибел отвежда?

Смили се, кажи ми,

че всичко е сън!

 

Ти жива излизаш

из свойта икона,

текат твойте сълзи

по мойте коси,

не става ли нещо,

о майко исконна?

Кандилото някой

пред теб угаси!

 

Ликът ти — защо е

тъй страшно печален?

Звезда ли се пръсна

над кървав порой?

Вън повик замира?

О писък страдален!

Там някой ме вика!

И… — ето го — той!