Пенчо Славейков
Бачо Киро ^[0]

Тоз ден обесиха Бача ви Кира —

вече забравих коя бе година —

другите, с него що бяха, стотина,

се отърваха. Ех, то се разбира!

 

Този не ял и дори не мирисал

лук; а пък оня ахмак се преструва;

трети се кръсти: „Та кой би уйдисал

на хаймани по умът! Да бунтува?

 

Против кого? За какво? И защо ли?

Царя ни благ е, аллах да го чува!

Вече престанаха сълзи, неволи

и кръвнините, откак той царува…“

 

Ето пък онзи там скута цалува

на едно мурго ефенди надуто:

„Аго, аллах да ти дните съчува:

мене ме хайти подлъгаха люто.“

 

Бачо ви Киро стои и ги гледа

и му се в сълзи сърцето облива:

„Боже прости, за такива говеда

исках свобода и аз… за такива…“

 

И, недорекъл, напред се изстъпи —

воля е, чужда я воля не спира:

„Ето, живота за други е скъпи —

той е омразен за Бача ви Кира!

 

Всички, що видите тука пред вази,

те са невинни — и тия в затвора…

Аз съм виновен, един само ази —

че съм говедата смятал за хора.

 

Аз съм виновен! И с Бача си Кира

щото ви скимне такова правете —

духом свободний свободно умира,

а си не връзва с живота ръцете!“

 

И покачен бе за свойта измама

той на бесилката… ех, сиромаха! —

И остстрани му разбойници двама:

както Исуса когато разпнаха.