Пенчо Славейков
На мойте вейки плод, плод не един узря…

На мойте вейки плод, плод не един узря —

        доволно слънцето ме гря.

        И мойте рожби ги обраха

        онез, на свят които бяха

 

родени само да се радват и берът

        и да живеят от трудът,

        роден, отгледан с чужда мъка.

        Настана есен. За разлъка,

 

разлъка сетня пей студеният горняк,

        и на живота сетний знак —

        листа увяхнали — размята.

        Мъгла се стели над полята.

 

Аз видях под слана как лятото умря…

        Доволно слънцето ме гря.