Пенчо Славейков
Как ли ще мина и утрешний ден…

Как ли ще мина и утрешний ден?

Все като днес ли? Дали заловен

с тъмна мечта, от нощес ще се боря

да я во форма желана затворя —

и уморен ще ме сварят зори?…

Памет смъглевена, поглед гори,

дълг ме зове, а по дълг аз не ходя,

а се безцелно разтакам и бродя…

Мътно ми нещо сподавя гърди;

поглед разсеян лениво следи

хора, по работа там що се скитат;

тъмно до слухът ми думи долитат,

сепват ме — нейде унасят ме пак…

Някой си, негли познайник, ми знак

прави и шапка лениво поклаща;

други со поздрав усмивка ми праща;

прешумоли и се мерне край мен

свилена рокля и с „добър ти ден“

поглед и драг и желан ми проблесне —

памет по тоя се поглед отплесне

и си представя това що желай,

и се унася в чаровния край,

де е витала с мечтите нощешни —

в моя живот, и така безутешний,

носящи малко утеха за мен…

Тъй ли ще мина и утрешний ден?

А вечерта ще се дома затворя —

пак со мечти цяла нощ да се боря?