Пенчо Славейков
Вей долняка и отвява…

Вей долняка и отвява

струпания зимен смет.

Ей прехвръкват лястовички,

носящи от юг привет.

 

Пролетта ги тях изпраща

с писъмце до нази тук;

в него пише тя — отдавна,

че е тръгнала от юг.

 

Маргаритното кокиче —

думите са в туй писмо,

слънцето с зарици ясни

писало ги е само.

 

Модрооки теменужки

запетайките са там;

удивителна на края

мъдри се божура сам.

 

Подпис му е росен здравец,

розата му е печат…

От писмото дъха младост,

вее нежен аромат.

 

Сърце, сепвай се! Туй писмо

теб го праща пролетта…

Тя веч знае, че при тебе

е сестра й — любовта.