Николай Теллалов
Короната на мравките (7)

VII

Оттогава се любехме рядко, някак настървено, само от физическа потребност. И не се събуждахме прегърнати.

Вършех всичко в унес. Проверка на войските. Преглед на новата партида въоръжение. В яслите, хамбарите и социалните работилници всичко е наред — както винаги. Чистотата е безупречна в целия Дворец. Местата за удовлетворяване на естествените нужди са проветрени, не миришат — това е норма. Населението е почти петнайсет милиона. Пет шести от пътищата са павирани. Дълбоките зимни галерии са укрепени добре, тунелите следват дебелите корени, водоизолирани са и в складовете им се трупа осолено месо и сушени плодове. Империята разполага с четиринайсет хиляди водни колела и петстотин вятърни мелници. Отново не достигат кожените доспехи и плат за облекло. В южните провинции успешно развъждат охлюви, на изток методично обират титанична леска и пакетират лешниково брашно…

Почти не забелязвах какво прави тя денем. Нещо се беше скъсало между нас. Или аз просто не можех да се съвзема и да разбера… да простя…

Влудяваше ме мисълта, че навярно единствената ни успяла да стане кралица Дъщеря остана без име. Име тук имах само аз. Дори Кралицата нямаше. Както и петнайсетте милиона наши поданици.

Мекото ми сърце не беше за този свят.

 

Катастрофата дойде внезапно от Север. Нахлуването бе неудържимо. Още на втория ден пролича, че може би е било грижливо планирано отдавна. И нищо чудно, че го бяхме пропуснали. То не дойде по суша.

Противникът ни налетя от небето.

Бяха красиви създания. Неотразими. Сексапилни. Май само аз можех да го оценя. Амазонки с ивичеста жълто-мургава кожа. Зад раменете им бучаха крилца като винтове на хеликоптер. Бяха много по-добри летци от нашите принцове и принцеси. И бяха добре въоръжени. Имах възможност да разгледам оръжието им. Беше пружинен самострел, приличаше на автомат, биеше по-точно, по-далеч и много по-често от арбалетите. А и малките му стрелички бяха намазани с отрова. Несвикналата ни да се сражава с въздушен противник армия гинеше, гинеше, гинеше…

Свирепите нападателки убиваха всеки, който се движеше. Налитаха на рояци и облакът от дартчетата им хвърляше сянка. След тях оставаха полета от трупове. Те влитаха и опустошаваха крепости и Домове, макар че в коридорите и залите даваха големи жертви, но и нашият навик да ги нападаме и преследваме, след като напуснеха неудобната за тях обстановка, ни струваше скъпо. Преди да предупредя гарнизоните да не си подават носовете от крепостите и да разстрелват крилатите разбойнички от прикритие, вражеският рояк атакува Двореца.

Нападнаха ни преди зазоряване, както бих направил самият аз, но подцених противника… а всъщност, не зная дали бих постигнал нещо. Империята се разпадаше, разрушаваше се граденото с толкова труд, гинеше народът ми… Смаза ме тежестта на очевидния факт, който някак бе престанал да стои в центъра на вниманието ми, който бях пренебрегнал, на който бях престанал да придавам значение. Там, отвън и тук, в Двореца, гинеха моите деца… нашите деца с Кралицата. Гинеха безименни, гинеха геройски. Нищо не можеха да сторят на хвъркатите пиратки, но се биеха и умираха. Умираха и в Двореца, където всъщност нямаше много войска. Закриваха ни с телата си от дартовете на врага и се гърчеха в конвулсии от най-малката драскотина.

Накрая ни заловиха. Стреляха по нас и ни улучиха, но бяха сменили отровата от смъртоносна на парализираща. Така ни плениха. Съединиха на хикс два дебели пръта и ни завързаха за тях поотделно гръб в гръб, разчекнати като за вивисекция. После окачиха гредите на сбруи и ни понесоха по въздуха. Въртяхме се и се премятахме във въздушните течения, гадеше ми се от височината и от преминаващото действие на упояващите им стрели. Не повърнах, само за да не изцапам моята Кралица. Бяхме допрели главите си, тил в тила и това ни даде спокойствие и мъжество. Водеха ни към приетата по обичаите на тази реалност екзекуция. Преди пред нас докарваха победените, а сега беше настъпило и нашето време. И държавата ни беше съсипана, и народът ни, децата ни, внуците, правнуците, плът от плътта ни, кръв от кръвта ни — бяха избити. Задушавах се от тази сеч. Бях се примирил, че ще умра, но защо, по дяволите, тези курви недочукани трепеха децата ни?!

Усетих, че Кралицата потърква бузка в тила ми. Извъртях глава и отвърнах на милувката. И това ме утеши. Скоро и двамата — двамата! заедно! — щяхме да последваме рожбите си. Задишах по-спокойно. Изчезнаха страхът и отчаянието. Зачаках, а в действителност се отдадох на усещането на кожата й и на косите й, които гъделичкаха лицето ми според капризите на вятъра и маневрите на летящите мерзавки.

 

За мен беше шок да видя Царицата на врага. Амазонките приличаха на нея, но бяха с по-съвършени пропорции и наистина главозамайващи фигури. Надали ги беше родила всичките. При осите май всяка една е Майка, но по-младата е и по-младша по ранг от по-възрастната. И на върха на тази нишка на власт и подчинение стоеше тази жена с малко отпуснато и повехнало тяло, но достатъчно привлекателна, ала не с формите си, а заради лицето. Заради очите. Те бяха далеч по-смислени от онези, с които бях свикнал първо в Землянките, после в Кралството и накрая в Империята. Загиващата ми Империя.

Гледах в очите тази жена, тази вражеска Царица и се заклех пред себе си, че няма покорно да наведа глава под секирата на палача. Впрочем този, когото сметнах за палач, май беше Царят. Як, но прекалено охранен търтей, който беше заприличал на японски борец по сумо. Виж, неговите очи бяха безсмислени. Като… като на моята Кралица.

Трепнах и се свих вътрешно от тази мисъл. Омекнаха ми коленете. Сякаш стоях на ръба на бездна. И победителката го усети и не пропусна да ме подхлъзне.

— Знаех си, че скоро ще си намеря подходящ Цар! — провлечено каза тя и се усмихна пресметливо съблазнително и отмерено хладно, но така, че да не гаси искриците надежда.

Стиснах зъби. Не смеех да си призная, че ми хареса да чуя човешки глас и смислена реч… Боях се, че започва да ми се живее — жадно, неистово… и предателски.

Но ми се живееше!

С ъгъла на окото видях как учудено ококори черните си очи моята Кралица, погледна мен, погледна съперницата и оклюма глава. Прави кичури катранена коса паднаха връз лицето й. Отпуснаха се раменете й.

А Царицата пред мен бе руса и със сини очи. Имаше и лунички. И бе едва прикрита с полупрозрачен лилав тензух. Против волята си изучавах бедрата й, глезените, коленете, гърдите, ключиците, тънката талия, чувствените ръце… Пред нея изваяната снага на моята Кралица изглеждаше като изрязана от слонова кост статуетка — изящна, но мъртва. И носеше смърт. А тази тук бе жива.

— Нима си глътна езика? — каза ми закачливо и нареди на стражата: — Развържете го и излезте!

Веднага се озърнах крадешком за някакво оръжие. За миг ме подхвана безумната въртележка на въображението: скачам, убивам враговете си и се втурвам с моята Кралица на ръце… къде? Бос през гората? Хрумна ми идиотска мисъл за мотор или дори джип, бронетранспортьор със зенитни картечници, макар че би трябвало да си пожелая хеликоптер или свръхзвуков изтребител… Клюмнах. Избликът на адреналин ме зашемети. Дишах тежко, стисках юмруци и осъзнавах колко безсмислено е всичко.

Онази сякаш прочете мислите ми:

— Животът продължава. Ела при мен. Ето тук е твоят меч, пречукай този шопар, той няма да помръдне, ако не му позволя. И ще бъдеш отново онова, което си бил. Само че далеч по-силен… защото ще имаш мен — Истинската!

Погледнах я. Тя се усмихваше. Моята Кралица не можеше. Разлепих устни и прегракнало рекох:

— Искам… искам…

— Да, кажи?

— Искам да я пуснеш да си иде. И тогава… ще остана с теб.

Тя изненадано вдигна вежди и се разсмя:

— О, не! Това не е според правилата! Не само че няма да я пусна, но и ти ще си този, който ще ми даде празната й главица! Нима не разбра, че тук победените не ги щадят?! Че тук всичко е ясно и точно, без лицемерия като милост и прошка?!

— Не съм ги измислил тези правила — отвърнах — и може да съм бил притискан от тях, но те не са за мен! Това ми е условието — нейния живот срещу това да ме имаш.

Тя подпря брадичка с пръсти.

— Да не мислиш, че си неоценим и скъпоценен? В леглото надали струваш колкото търтеите, а аз съм опитала доста от тях. Да, би ми било приятно и полезно да имам до себе си някой не безмозъчен, но няма заради това да наруша законите на тази реалност. Защото те ми допадат! Защото тук съм истинска! Защото тук се бориш и побеждаваш или вървиш в нищото и никой не те помни! Тук е ясно и просто, без преструвки и превземки. И е вълнуващо! Който е Господар, той става такъв и нищо не може да му попречи, стига да не се отпуска — ще остане такъв, докато умре спокойно в леглото си, няма да му размахват главата за косите пред кръвожадни тълпи! Хубаво е да умреш на върха, а не като теб… или по-скоро като нея, защото ти имаш ум в главата и думи на езика. И сигурно ще помислиш добре. Казах — не е според правилата тя да остане жива!

Повторих:

— Не ме вълнуват твоите правила.

— Те не са мои — възрази тя. — Те са тукашни. — Тя присви очи и запита с интерес: — Щом не ти харесват законите на този свят, как така си се озовал тук?… О!… Май разбирам… ТЯ е причината, нали? Ами ето още един повод да я премахнеш. Така ще се освободиш и ще се върнеш там, където си мислиш, че ти изнася да съществуваш. Само че там никога няма да си Крал…

От един момент нататък едва я чувах какво говори. Промълвих с усилие:

— Какво каза? Че мога… да се завърна…?

— Разбира се! По дух ти не принадлежиш на този свят. За разлика от мен. Тук има справедливост без предразсъдъци и без лигавщини. Е?

— Какво „е“? — автоматично реагирах аз.

— Мечът е пред теб. Избирай!

Наистина беше на няколко крачки. Пристъпих и го взех. За момент ме обхвана изкушението да направя някоя глупост. После тръгнах към Кралицата.

Още преди да ни въведат в чуждата Тронна зала, цялата в сивкави шестоъгълни килийки, бяхме свалени от разпятието и вързани с ръце отпред и с дървени пранги на краката. Кралицата стоеше с наведена глава. Когато усети, че приближавам, тя тръсна коса и оголи врат, подлагайки го на удара ми. Кой знае защо в този момент не можех да мисля за нищо друго, освен за бялата шия на Дъщеря ни, колкото и да се мъчех да извикам някой по-светъл и хубав спомен.

Замахнах.

Острието разсече въжетата. Наведох се и освободих нозете й, като бързо целунах коляното й. После се обърнах и хвърлих с колкото можах по-презрително движение меча в краката на русата Царица:

— Благодаря за беседата. Само че аз предпочитам да умра заедно с МОЯТА Кралица. Вярно, че е мълчаливка, но в нашия роден Свят мъжете си умират за такива половинки, дето не им надуват главите с приказки и не мрънкат за пари!

Не бях доволен от себе си. Духовитост не се получи. Прегърнах Кралицата през талията, тя трепна и се притисна към мен, а ръката й почна да гали шията ми.

— Колко трогателно — сухо каза русата. — Е, нека видим дали наистина сте идеалната двойка. След седмица-две в кулата единият ще изяде другия. Такива са законите тук. Не си въобразявай. Искаш ли да знаеш на кого ще заложа? На нея!

Думите й ме смутиха, но стиснах зъби и премълчах. Усетих, че Кралицата ситно-ситно клати глава, сякаш отрича казаното от Царицата на осите: „Не е вярно, тя лъже! Ще си умрем от глад и жажда, но заедно, ти сам каза, не един срещу друг! Ще видиш!“

А може би само ми се искаше клатенето на главата й да значи това.

Докато стражата ни връзваше, аз казах:

— Престани да разоряваш мравуняците. По-добре ги подчини на властта си, но спри да унищожаваш децата НИ…

Съперницата сви устни. Пазачките не успяха да ни разделят. Ние не се съпротивлявахме. Ние се прегръщахме и, честно казано, в този момент исках само едно — да остана насаме с моята Кралица.

* * *

Кулата бе висока и нямаше друг път от нея, освен с криле. Поне така мислеха осите.

Кралицата ме поеше със слюнката си. Аз я остригвах косъм по косъм с остро парче черупка, озовало се в тясната килия.

Килията наистина беше тясна. Толкова тясна, че не можехме да правим любов легнали. Но това не ни затрудни. И макар да беше разход на енергия и влага, това ни ободряваше… пък и бяхме се намерили отново, бяхме засипали зейналата помежду ни пропаст. Не можехме да не почетем това събитие, тази наша малка победа.

А косите й лягаха на пода и тя ги сплиташе в тънко въже, за което не бяхме сигурни, че ще ни свърши работа.

Когато за пореден път надзирателките долетяха и ни завариха да се любим като маниаци, по това как се фръцнаха и отлетяха, и двамата разбрахме, че скоро няма да ни навестят. Но не спряхме, защото не го правехме само за да ги дразним и да маскираме подготовката си за бягство.

Тя работеше бързо. Помагах й колкото можех. Мъчеше ме жажда. Тя я облекчаваше с дълги целувки и ме караше насила да поглъщам слюнката й.

Някъде в мен едно гадно гласче ми казваше, че Кралицата е толкова всеотдайна, защото не може да се спаси без мен.

Въжето беше готово на седмия ден. Още не беше се съмнало и както винаги тогава бе най-тъмно. Започнахме да се спускаме. Кралицата се държеше за раменете ми. Беше станала много лека, кожа и кости. Спускането бе мъчително. Ръцете ми се схващаха, защото трябваше да стискам здраво — въжето бе тънко и хлъзгаво.

Когато бях на път да не издържа, тя ме целуваше горещо и издаваше някакви тихи звуци. Сега разбирам, че се е опитвала да ми говори.

Какво ли е искала да каже?…

 

Успях. Въжето не се скъса, нито се отвърза. Не го изтървах. Полежахме на земята да се съвземем, а после хукнахме натам, където според Кралицата бяха останките на нашата Империя.

Така започнаха нашите сто наполеонови дни.

В крайна сметка те се оказаха девет.

В граничната крепост, до която се добрахме, имаше малко оцелели. Много бяха умрели от скръб и потрес. Но онези, които ни дочакаха, показаха невероятно бурни емоции. Те ни прегръщаха. Издаваха възклицания. Някои поплакаха. Кралицата ги милваше и отвръщаше на прегръдките.

Нападнаха ни привечер. Но им погодихме мръсен номер. Затулихме се с облак от трици на прах и изпарения на етерични масла, добити от някои треви и цветя. И щом орлякът врагове се вряза в облака, ние хвърлихме навън горящи факли. Когато триците и етерът пламнаха, пострадаха и неколцина наши чеда, които не бяха схванали замислената операция. Но пък осите бяха поразени до една. Вярно, само леко опърлени, но крилцата им бяха твърде нежни за огъня. Някои паднаха от високо и се пребиха, но повечето бяха просто в шок. Излязохме от крепостта и ги изклахме. И както в старите славни времена бяхме рамо до рамо — Кралят и Кралицата. Никоя от враговете не се отърва.

С нощен марш стигнахме до друг мравуняк. Той бе пострадал още по-тежко. Ярост кипваше в душата ми при вида на безсмислената съсипия, на разрухата, която крилатите негоднички оставяха подире си. Армията ни нарасна. Пратихме вестоносци.

По-късно разбрах, че на места поданиците ни са въстанали.

Срам ме, че мислех децата си за безволеви пешки, които са като марионетки и без конци окапват. Ние не ги ръководехме. Те само научиха, че сме живи — и също пожелаха да живеят. Но нямаха шанс.

Още веднъж ни се удаде да примамим осите в огнен облак, но неколцина от тях избягаха и повече не успяхме да ги изненадаме. Изненадаха ни те. С бомбардировка. На огъня отвърнаха с огън.

Разбрах, че няма да си върнем Империята и дадох заповед за отстъпление. Ние бягахме. Зовяхме всички оцелели и се оттегляхме навътре във великанската гора, за да намерим къде да се скрием. Може би някой ден щяхме да потърсим отплата.

Уви.

Аз бях виновен. Правилно беше казала Царицата на осите — в този свят имаше ненарушими правила. Трябваше да се спасяваме само ние с Кралицата. Още бяхме млади. Можехме да преживеем Зимата с шепа работнички и войници и няколко Майстора, а дори и две Майки. След това щяхме да народим цели пълчища, закърмени с отмъщение и проклет да бях, ако този път не ги бих въоръжил с огнебойки, с базуки и истински картечници! Вярвах, че и самолети ще произведа, само Майстори щяхме да раждаме!…

Преследваха ни, а аз се мъчех да спася колкото се може повече души от нашия народ, от нашите деца. Това бе неразумно и ние загубихме шанса си да се скрием в дебрите на Гората. Но не можех да зарежа тези, които мряха, само и само ние двамата да живеем.

Не зная защо, но и Кралицата не ме спря.

За малко да ни спаси влошаването на времето. Застудя. Аз забелязах, че растенията наоколо стават жълти. Беше Есен.

Преминахме едно поточе. Войниците понечиха да построят мост от телата си, но аз заповядах да се направи дървен. Двамата с Кралицата също мъкнехме греди. Настигнаха ни и сред отчаяната престрелка ни се наложи да вървим по труповете на децата си, които се хвърлиха във водата, сплетоха крака и ръце и така се издавиха и вкочаниха, без да се пускат…

Изкарахме още една нощ, а на сутринта ни намери малък отряд от дванайсет оси. Бяхме останали седмина. От петнайсет милиона!

Последният ни бой бе най-славното нещо, в което съм участвал… и което имах нещастието да преживея.

Забелязахме ги първи и открихме стрелба миг преди те да ни засипят с отровните си дартове. Залегнахме и аз броях щракането на пълнителите им. А после се хвърлихме в атака, за да не успеят да презаредят. Избихме ги всички. Бяхме Ние, една Майка от трето поколение, един Майстор, трима войника, работник и работничка, които през последните ни нощи спяха заедно и дори свенливо се галеха, може би подражавайки на нас. И нашите загинаха всички. Останахме аз и Кралицата. И една недоубита амазонка, която вдигна пружинната си пушка и стреля в мен.

Кралицата ми постъпи също толкова неразумно и безотговорно към династията, колкото и аз преди това, докато се мъчех да изведа с нас повече наши рожби.

Моята мила безмълвна любима ме закри с гърди и намушка осата, като пое всичките й изстрели, но те не я спряха, докато мечът на Кралицата не се заби в гърлото на разбойничката. Чак тогава Кралицата си позволи да падне. Гърдите й приличаха на игленик.

Аз изтръгнах всички жила, смучех отровата от раните й, без да ме е грижа дали ще пострадам. Напразно.

Кралицата живя още няколко часа. През повечето време не беше на себе си, мяташе се и хриптеше, надаваше викове и хленч… Не, не исках по този начин да чуя гласа й…

По едно време тя се свести и ме погледна. Протегна ръка да ме прегърне. И Боже мой, Ти, който си на небето — Тя ми се усмихна. Толкова щастливо, сякаш се събуждаше за нов ден, който обещава в края си нова любовна нощ и така като наниз мъниста, черни и бели, напред и далеч в безкрая, защото няма край обичта!…

И преди Кралицата, моята Кралица бе прекрасна. А след като се научи да се усмихва, просто заблестя. И пак ми се усмихна, и поиска с устни да я целуна, и я целувах…

Тя изгуби съзнание, но вече не я мъчеше отровата, тя просто заспа, а след час или малко повече въздъхна в съня си и умря.

Бях я скрил в една дупка, вероятно прокопана от червей. Жалък подслон.

Дълго лежах до нея и я прегръщах, мъчейки се да я стопля. Моята Кралица бе мъртва. Ала аз все още оставах Крал. Кралят-с-Думите. А тя остана безименна. Както всичките ни мъртви или поробени деца.

Не исках да гние в земята, затова събрах съчки за клада. Очаквах, че кремацията й ще бъде последното изпитание за мен, но не познах.

Умих я и я сресах, почистих дрешката й, пурпурната, с короната. Украсих неравно остриганата й, но не погрозняла глава с бели цветя. И щом щракнах с огнивото и подпалих кладата, тялото й пламна, сякаш беше от картон. Кожата почерняваше, но не се пукаше, не се сбръчкваше, а се топеше. А после изведнъж снагата й лумна с такъв ослепителен бял пламък, че отстъпих назад и закрих с длан очи. Костите й се топяха като восъчни. Почти нищо не остана от нея.

Едва тогава повярвах, че си е отишла завинаги. И легнах в топлата й пепел, и затворих очи, и си пожелах да не се събудя.

* * *

Но се събудих. В моя апартамент, в моя хол.

Навън беше късна есен.

Последният ми спомен от този Свят беше пролетен. Никой от познатите ми не беше ме виждал цяло лято.

От друга страна — нямам белези. Дори от обръча, от моята корона не остана протритото по челото.

Но пък косите ми са доста прошарени. И знам кога стана това — когато вървях по моста от мъртви тела на своите, на нашите с Кралицата деца.

От друга страна, всичко много прилича на сън, който нито е докрай логичен, нито докрай насекомешки или човешки…

Това не ме интересува. Не ходя да наблюдавам мравуняци и да въздишам над тях. Не паля с бензинова лампа гнезда на оси. Това е излишно. Примирен съм.

И само едно нещо ми тежи, и само с едно не мога да се примиря — това, че навярно стреснат от безсловесността й, аз не помня да съм й казал на глас, гледайки я право в очите, че я обичам.