Николай Теллалов
Короната на мравките (6)

VI

Навярно предчувствах, че няма как да останат при нас. Трябваше да следват неумолимия закон на природата. И понеже растяха още по-бавно от Майсторите, някак ги изтиках от съзнанието си, погълнат от грижите за Семейството и Империята, което беше едно и също. Но подозирам, че и Кралицата се постара да ги скрие от мен, а навярно и от себе си.

А аз през това време бях успял на направя пробив в създаването на нещо като писменост и обучавах вестоносците. Бях начертал пълна карта на владенията ни и подготвях картографи. Дори от общия план на нашите територии изпъкнаха някои инфраструктурни проблеми и се чудех как да ги разреша. Освен това ме безпокоеше, че сякаш бяха изминали няколко години по субективния ми часовник, но нямаше сезони, което значеше, че навярно ще настъпи Голяма Зима и исках да се подготвим за нея; народът ми инстинктивно правеше нещо в тази посока, но аз желаех Зимуването да мине с минимални загуби, да няма срутвания, да няма глад, да не се случват премръзвания и други беди, за които още не бях се сетил. Занимаваше ме и още нещо, свързано със старите и болните. Възнамерявах да сложа край на варварската практика старците да бъдат изоставяни да гаснат без специални грижи, както и на убийствата на сакати. А имахме немалко такива, минали през войни и ловни или трудови злополуки. Създадох специални работилници, в които можеха да се трудят и престарели — велики небеса, само на няколко месеца или години възраст! — и осакатени, защото те не можеха просто да почиват, бяха щастливи и спокойни, докато имаха какво да вършат. Безкраките накарах да плетат кошове и да шият дрехи. Особено войниците трудно свикваха с това, но живваха. Безръките наглеждаха пътищата и входовете в крепостите, докато воините от пълноценната стража тренираха в своите зали или площадки, готови при първия зов на безпомощния иначе часови да изникнат където трябва. Всъщност това задължение действаше доста добре на инвалидите ни воини, но отегчаваше работниците и за тях конструирах крачни станове, на които те работеха в комбинация с безкраки или слепи. Това освободи работна ръка и позволи мащабно строителство на мостове, язовири, пътища, общо благоустрояване…

Така залисан денем и наслаждаващ се нощем, пропуснах отлитането на принца и принцесите. Научих за това, но не изпитах истинска тъга. Въздъхнах дваж-триж, пожелах им късмет и се залових със системата за напояване на нивите, с дренажите, които да ни предпазят от проливни дъждове, с укрепването на куполите за часа, когато ги затисне сняг…

Не знам колко време мина. Сториха ми се отново години. Но дори да беше така, това никак не се отразяваше на Кралицата, нито на живота ни. Днешният ден приличаше на предходния и се преливаше в следващия. Ободряващото къпане с първите лъчи на слънцето — цялата Империя правеше същото, охранявана от вдигнатата на оръжие войска, а после и армията легион след легион минаваше през ритуала. Държавни дела, оглед на работилници, ясли, планове, статистика, карти, пак обиколка, Кралицата приема вестоносец, ах, пак сме превзели някакъв чужд мравуняк, обед, дрямка, кратко съвещание с повелителката дали да не правим и дървени шлемове, защото желязото не стига, пак шетане из Двореца, да мина да поседя при Майките, да прегърна бащински този или онзи военачалник, който изпращаме надалеч за подсилване на граничен гарнизон… вечер, къпане, слънцето гасне, а ние с моята спътничка в този живот се потапяме в океан от блаженство и любов, който не се нуждае от думи.

Войната на северозапад продължаваше вече четири дни и новините не ми харесваха. Може би Кралицата получаваше повече информация, но дори грубото ми държане към нея не я накара да се опита да ми обясни какво става. Всъщност тя май не можеше и бе толкова стресната от неуспеха на нашите войски, че не обърна внимание на недостойното ми поведение.

Така или иначе на петия ден тя спря да се мръщи, но остана напрегната. Възелчетата от вестоносеца ми съобщаваха за загубите ни и за пленените противници, които тутакси се приобщаваха към Семейството. Не брояхме ранените и убитите. Според парчетата кора, прикрепени към канапчетата с цифрите, воините ми носеха пленената противникова Царица насам за екзекуция и бързаха много, защото била ранена. Вражеският Цар бил мъртъв, убили го при щурма на Цитаделата. И нещо тревожно — противникът имал „парчета арбалети“. Очевидно ставаше дума за лъкове.

Ядосах се, че не са ми пратили образец, но буквално след половин час той пристигна с друг куриер.

Разглеждах го със смесени чувства. Представляваше рефлексен лък. Аз така и не успях да го направя така, че да конкурира арбалетите, които бяха механизми, а лъкът в своята простота представляваше произведение на изкуството, особено рефлексният.

И най-стряскащото: този лък бе блестящо развитие на мои проекти, които на хартия — вече произвеждахме сами такава, макар че не беше формат А4 и не ставаше за ксерокс — изглеждаха добре, а на практика не успях да подбера материали и да балансирам изработката. И по ръкохватката му с нажежено желязо имаше знак — корона, силно наподобяваща нашата.

Тогава проумях и мудността на бойните действия — противникът носеше подобни на нашите означения и армията ни се объркваше.

Молех се чуждата владетелка да умре по пътя.

Нямах късмет. Докараха я жива.

Тя се изправи пред нас и аз забелязах, че моята Кралица леко пребледнява. А може би ми се беше сторило, защото самият аз чувствах челото си студено и навярно бях бял като платно.

Нашата съперница напомняше за майка си и баща си както никоя друга от рожбите ни. Чертите й бяха като на моята Кралица — приличаха си като две капки вода, но пленницата имаше моите сиви очи и освен че цветът на косата й бе като моя, тя бе наследила чупливостта й. Къдриците й се спускаха до под кръста.

Стояхме и се гледахме.

Тогава дойде най-големият кошмар.

Тя можеше да говори!

Първо се обърна към Кралицата и рече:

— Мамо…

Не радостно, а обречено и с ужас. А после ми каза:

— Тате… — И тук вече имаше молба и тъга, и надежда…

Кралицата вдигна ръка към гвардееца, който изпълняваше произнесените от самата съдба присъди, но аз креснах:

— Спри! — И си позволих нещо, което досега не бях си позволявал да правя пред другите. Сграбчих Кралицата малко над лакътя и я повлякох към най-отдалечения ъгъл на залата.

Знаех, че ако се възпротиви, ще ме надвие като едното нищо, тя бе по-силна от мен въпреки привидната си крехкост. Но се остави да я отведа, макар че устните й се свиха в мразовита линия.

Убеждавах я полугласно, молех я, дори виках шепнешком, обвинявах я, че няма сърце, и пак говорех, говорех, говорех… Исках да пощади Дъщеря ни, да я направим своя съюзница, да разширим по един непознат досега начин Империята… по дяволите, нека просто я отпратим да иде много надалеч, но да й подарим живота, какви глупости приказвам, жено, ние сме й го подарили вече, нека не й го отнемаме, най-малко ние имаме право…

Тя освободи ръката си много рязко и аз едва не паднах. Насочи се към пленницата и застана очи в очи с нея. Но не даваше знак на палача. И аз за миг си помислих, че съм я придумал… Майката и дъщерята се гледаха известно време втренчено, без да мигат. Победената склони глава и сама прибра косите си, оголвайки вратлето…

Никога няма да забравя бялата й нежна кожа.

А Кралицата не даваше знак на палача.

И тогава разбрах, че тя иска АЗ да го сторя, но сгреших, сгреших, сгреших… Моята жестока любима не бе толкова безжалостна. Тя просто чакаше да се махна.

С глух вопъл избягах от залата.

Крих се целия ден до вечерта. Плаках, повръщах, пак плаках. Биех с юмруци дървените стени на Дома. Проклинах себе си и крещях. Всички се разбягваха от мен. Успокоих се по здрач.

И от кого се криех? От Нея? От себе си?

Върнах се в Кралската зала.

Кралицата вече лежеше на леглото. Камината бе тъмна. Само бледите жилки на гнилото мъждукаха по стените, пода и тавана.

Легнах до нея и не можах да я прегърна, но и не можех да не я докосна. Пипнешком намерих дланта й и тя се вкопчи в мен, сплетохме пръсти и така си стискахме ръцете до изтръпване, без да заспим до зори и без да помръднем.