Николай Теллалов
Короната на мравките (4)

IV

При нас се стичаха множество бездомници. На тях се полагаха пурпурни наметала, само ако заслужат. Заедно с това аз заповядах да им татуират на челата петозъби корони. Същите рисунки, но по-изящни, украсиха дрехите на нашите поданици. Всъщност скоро те започнаха сами да си татуират челата. Те, които едва изпитваха емоции, очевидно бяха харесали този знак, който се вееше и по знамената ни, дори ние с Кралицата го носехме на гърдите си. Облеклото ни беше същото като на последния роден работник, но носехме и корони — обикновени, лъснати до блясък железни обръчи, подплатени, за да не нараняват челата ни. Всъщност от това нямаше нужда. Ние винаги се разпознавахме и изпъквахме в тълпата на нашия народ. Но Кралицата одобри тази ми прищявка, като придружи жеста на съгласие с леко повдигане на раменете: „Няма да навреди“. Далеч по-полезно се оказа въвеждането на сигнални средства като дървени свирки и пробити черупки на охлюви. Аз тренирах упорито нарастващата от ден на ден войска да се подчинява на тези звуци, да се движи в строй, да стреля залпово и редица по редица… и множество други военни неща.

Подготвях се за завоевания.

Първата ни война бе насочена към една планина от дърво, може би пет-шест пъти по-голяма от НДК. Целта на моите проекти за един наистина уреден и силен мравуняк се намираше в средата на слънчева долина, до която имаше половин ден път.

Затова тръгнахме през нощта. Всички. Целият народ. Майките ги носеха на носилки; раждаха в движение. Струва ми се, че те единствени умееха да изобразят на лицата си нещо близко до усмивка, когато ги целувах — тези грамадни женища, моите дъщери. Те най-явно показваха радостта си да ме видят, макар че и всички останали ми го показваха. Но те ми бяха първите чеда… пък и ми беше някак жал, че са орисани на такъв живот, който впрочем май не им тежеше — винаги бяха ведри и доволни…

Призори застанахме пред планината, която трябваше да стане наша. Сбогом, тъмни, влажни землянки! Сбогом на лютивия дим! Щях да направя комини, вентилационни шахти, стълбища, дори водни асансьори — край великанския пън имаше няколко поточета, а преди успешно бях изпитал едно водно колело, с помощта на което направихме брашно и работничките опекоха първия в нашата история хляб!

Превзехме планината малко след пладне в жестока битка с няколкото племена, които обитаваха различните й части. Те не се обединиха, а се сражаваха всяко за себе си, а аз имах достатъчно акъл да не ги нападна наведнъж. В първата редица вървяхме заедно — Кралицата и Кралят. Нейният арбалет бълваше ветрила смърт, тя презареждаше оръжието с такава шеметна скорост, че сякаш използваше стрелометна картечница. Отстъпваха й в бързина, но също бяха чевръсти и безмилостно точни — работничките и специално родените от нас Майки, които попълниха армията с момичета-воини. Аз и другите мъже въртяхме мечове, мушкахме с копия и газехме, газехме вражеска леш!… В треската на подготовката за похода аз бях пропуснал да наредя да бъдат щадени предаващите се противници, но вроденият инстинкт на моите бойци се оказа сам по себе си мъдър. И войниците не хабяха сили да убиват онези, които хвърляха тояги и трошливи железни мечове и коленичеха със сведени глави, подлагайки шиите си на победителите. Доубиваха само ранените и половите врагове. Останалите пленници на нашата победоносна армия получаваха татуировка по челата, хранеха ги и ги обличаха в белите робски дрехи… макар че за какво робство можеше да става дума — новоприетите в моя народ не вършеха нито повече, нито по-малко работа от пурпурните ми първоподаници, нито получаваха по-малко храна. Просто те бяха чужди и на първо време трябваше да се стремят да заслужат дори чисто символичната привилегия да се облекат в червеното на Кралството… Веднага ги впрягаха на работа и те бяха отново щастливи с това полубезчувствено щастие, защото имаха сигурност, защото не бяха останали сираци без Дом и Семейство.

А ние напредвахме и за първи път моята Кралица си позволи да ме целуне на дневна светлина пред целия свят по устата, дори да заметне строен крак на кръста ми и да притисне снага към тялото ми — в паузите и затишията на тази велика сеч! А сетне продължавахме рамо до рамо и аз със задоволство се уверявах, че зъбците по тъпото на правите ни саби намират работа, че бойните рогове безупречно дирижират войската, че ние двамата дъх в дъх воюваме за място под слънцето и че сме заедно, заедно, заедно…

Финалът настъпи привечер, когато воините ни домъкнаха пред нас пленените владетели на враговете ни.

Стояхме в една кухина в дървесната порода на планината, за която от един поглед се разбрахме, че ще е тронната ни зала и нашата спалня. Работниците я допочистваха, Майсторите монтираха желязно огнище, воините — избрани за гвардейци според броя белези по вроговените плочки на телата си, но останали живи и без сериозни наранявания — душеха всяка цепнатина и почукваха по стените. Под нас се настаняваха в самостоятелни светли и проветриви килийки Майките, жилищата им се свързваха с една обща Ясла, дърводелците гризяха вентилационни отвори и канали за течаща вода, с една дума — настанявахме се, без да си дадем почивка след сражението. Още умираха ранени и някъде се съпротивляваха шепи твърде застарели воини, които не можеха да приемат чуждо Семейство, но ние триумфирахме, като стояхме и гледахме вързаните и проснати пред нас крале и кралици, които бяха загубили войната.

И ние двамата пристъпихме напред с току-що наточени саби и обезглавихме покорно сведените пред нас чужди владетели. И пихме, както някога, от кръвта им и поданиците ни, нашият народ ни гледаше, без да прекъсва да се занимава със задълженията си, с възторг и радост.

…А после изстиващите тела бяха отнесени към килерите и продоволствените складове, гвардейците завардиха всички коридори към Кралската зала и аз занесох на ръце моята повелителка към мекото легло, застлано с истински чаршафи. И камината цяла нощ играеше с оранжеви и червени отблясъци по ненаситните ни за обич тела.

Бяхме победили.

Контролирахме обширна територия, на която разорихме двайсет и три чужди мравуняка, присъединихме народите им към поданиците си и преустроихме техните поселения и твърдини към нашите вкусове и замисли.

Триумфът бе пълен.

Нямахме повече нужда да водим армиите си в бой. Но все пак веднъж се наложи. Воювахме с една държава, която също бе добре уредена, но технически изостанала — те нямаха воденици, каручки с колела, метални оръжия и арбалети. Но бяха добре организирани и се биеха в строй, напомнящ фаланга. Първите два сблъсъка завършиха реми. На третото сражение предизвикахме техните владетели на двубой пред настръхналите две армии.

Царят и Царицата на чуждите излязоха напред. Бяха високи и красиви. И сигурно се обичаха като нас. Имаха железни мечове, даже нещо повече — носеха подобия на доспехи. А аз така и не бях успял да уредя производството на ризници, което се оказа много пипкава работа и бях решил да ги заменя просто с кожени плетени брони с нашити метални пластини. Само че смъртоносните арбалети ми бяха замаяли главата и бях пропуснал да реализирам тази идея. И сега съжалявах. В саблен дуел нямах шанс срещу чуждия Цар, а и широките рамене и мускулестите крайници на вражеската Царица май не оставяха много надежди за моята Кралица.

Но другарката ми не се поколеба. Тя бе обикнала приспособлението, което убиваше от разстояние и го използва незабавно. Не успях да гъкна, а противниците ни вече се свличаха на земята и от прорезите на шлемовете им стърчеше по една стрела. Не се гордея с това, че в този миг изпитах облекчение. Не се гордея, но и не се срамувам. Исках да живея. Исках да живее и моята Кралица.

Щом повелителите на противника загинаха, цялата им армия се предаде. У мен обаче оставаше едно неприятно чувство на вина и затова настоях да бъдат пощадени Майките на чужденците.

За първи път моята Кралица се замисли. Обикновено вземаше решения много бързо. Сега сведе глава и бръчка преряза гладкото й чело в продължение на няколко минути. След това неохотно кимна.

До този момент всички неприятелски — а всички, които не принадлежаха към нашия народ, бяха неприятели — полови индивиди и особено Майките биваха избивани незабавно. Но този път кралицата склони на друго. Половите чужденци бяха стерилизирани. Някои бяха заставени да изпият костени чаши с вода, в които Кралицата пусна малко слюнка. За част от тях това бе достатъчно, те спряха да раждат и скоро се превърнаха в много добри бавачки на нашите деца, внуци, правнуци и праправнуци. Ала немалка част от чуждите Майки останаха плодовити и се наложи с тях да постъпят по-зле. Караха ги да легнат и Кралицата лично промуши всяка от тях с тънка и дълга стоманена игла под пъпа. За първи път чувах вик на страдание — истински вик, не скимтене, каквото издаваха загиващите работници или войници, които бяха слабочувствителни към болка. Едва издържах тази операция, догади ми се. Но такава беше цената на живота им. И повечето от тях оздравяха. И след време носеха нашите пурпурни дрешки и никой не им отказваше храна, вода и помощ при миене. Различавах ги само по чертите на лицата им или в сумрака на по-вътрешните помещения — по по-грубите татуировки.

Така продължихме да царуваме.

Нощем камината и фосфоресциращите жилки на загниващи места в стените на Кралската зала ставаха свидетели на неизстиващите ни чувства един към друг, а денем Кралицата бе резервирана и внимателна към всичко край нас. Аз се занимавах с благоустройството на държавата.

Усъвършенствах сечивата ни и оръжията. Съставях карти на владенията ни. Въведох димна сигнализация и съобщения с флагчета. Заповядах да се утъпчат пътища и след това да се павират с камъчета и охлювени черупки. Правехме опити за засаждане на други растения, освен гъби и скоро събрахме реколта от ръж. Построих замислените от мен асансьори, движени от водни колела, за което направихме язовир. В този язовир понякога с Кралицата предприемахме разходки с лодка и тя скоро свикна и не се плашеше от дълбоката вода, а когато я научих да плува… хм… тогава за ужас на гвардейската охрана една нощ тайно напуснахме Дома и се любихме плувайки… Тогава настана голяма паника в Семейството и повече не повторихме тази детинска постъпка. Даже Кралицата изглеждаше смутена от потреса на поданиците.

За компенсация я запознах с удоволствията на топлата вана и тя, свикналата да не прави нищо излишно, се поддаде на изкушението, като с невероятно усилие на волята — наистина го забелязах — се ограничи до къпане с гореща вода веднъж на седмица. Много й хареса това, че почнах да се бръсна. Ако изключим косите, народът ни почти не бе окосмен, често и по слабините имаше едва малко пух… и при Нея, де…

Войските ни междувременно разширяваха нашите владения. Моите проекти за комуникации и размишленията ми върху някакъв апарат за наместничество в по-отдалечените ни колонии срещаха големи трудности. Нуждаех се от писменост и някаква отчетност ли, що ли, но едва стигах до съставяне на някакъв общ каталог от онези знаци, с които работниците бележеха пътеките си. Ала колкото и информация да съдържаха тези символи — като разстояние, вид и количество намираща се в края на пътя плячка — те не бяха годни за издаване на укази, закони и тем подобни. Може би дори стремежът ми да „очовеча“ в своя смисъл този свят бе смешен, защото Кралицата се справяше великолепно без армия чиновници и легиони граматици, както бяха излишни писаните закони, парламент и прочие дивотии. За своя Пълномощничка в далечните крепости и селища тя пращаше някоя от двайсет и деветте наши дъщери, които бяха Майки. Всеки ден по два пъти, понякога и по-често, пристигаха вестоносци — специална дългокрака и подвижна каста — от всяка Пълномощничка. Бях подготвен и свикнал с начините, по които Кралицата общуваше с народа ни, но винаги се поразявах, когато пристигнеше вестоносец. Моята другарка затваряше големите си прекрасни и малко безизразни очи и полагаше чувствителни пръсти върху тила на коленичилия пратеник. Минута, а понякога мигове — и тя отваряше клепачи. И вече знаеше всичко. После пращаше вестоносеца да почива — те бяха единствените, които спяха денем… като изключа себе си, разбира се. Тя недоволстваше, но ме оставяше да дремна следобед, когато се случваше особено напрегнат ден. Та след като отпратеше пратеника, веднага идваше друг и процедурата се повтаряше — тя сякаш пълнеше главата му с посланията си и той тръгваше — невероятен спринтьор на маратонска дистанция. Често подире му поемаше керван от работници, войници, продукти, метал, плат, Майстори в една или друга област. А — много рядко наистина — тя се съветваше и с мен. Тогава не успявах да разбера как успяваше с жестове, въздишки и понякога нещо, приличащо на танц, да ми обясни възникналите в далечната провинция проблеми. Обикновено бяха от техническо естество — да се направи ли в Жълтибор язовир? Как? (за няколко минути ръцете й правеха от глина макет на местността, която тя никога не беше виждала!). Трябва ли да се отреже храсталакът край Сивокамък? Това няма ли да предизвика свлачище? Какво да правим шипката над Подхрастово — тя вече не дава плод? Край Догората войската е убила змия — имаш ли добра идея за кожата й? До Трибуца няма потоци за строеж на воденица, но се е родила много ръж — дали да караме зърното до Петпотока или ще покажеш на някой Майстор как да направи… онова, дето го движи вятър… воденица-без-вода? Друмът на Изгрев до Високатрева няма с какво да се павира — предложи нещо! И пак там: не може да се направи тунел под рекичката, пък тя пречи — ти нали казваше за едно такова нещо… ах, да, мост… как се прави? Отвъд Залезно се е пръкнал чужд мравуняк — да го превземем или да не им обръщаме внимание, понеже от тях ни делят мочурища? А може и да изсъхнат подир време… Значи, ще натрупваме там войска да чака.

По стратегически въпроси ме питаше само ако подозираше някаква перспектива, понеже понятието „след време“ бе научила от мен и трудно боравеше с категорията „бъдеще“, по-далечно от „утре“, като „утрето“ стигаше едва до изгрев-слънце.

Когато аз казвах какво трябва да се направи според мен, тя ме поглеждаше признателно: „Благодаря ти, мили. Не се съмнявах в теб. Нощес ще ти благодаря.“

И за това й обещание, за нейната опияняваща благодарност бях готов да й построя атомна електроцентрала, стига да поискаше…

А имахме вече свои Майстори, не пришълци. Кралицата роди за тях специална Майка. Още невръстни — а те растяха по-бавно от другите деца, — тези чирачета бяха поверени на грижите на предишните Майстори. Старите се стараеха, разбира се, но забелязах, че са посърнали. Изобщо Майсторите бяха странна каста. Проявяваха по-голяма самостоятелност от безполовите, но не можеха да имат потомство. Въпреки това имаха някакви скромни сексуални потребности и им бе позволено да ги задоволяват с работничките, понеже всичките занаятчии бяха мъжеподобни. Разбира се, поради някаква родителска ревност аз строго ги следях да не нараняват краткотрайните си любовници. Но скоро се убедих, че Майсторите са доста деликатни в това отношение, а на недоразвитите жени тези контакти се отразяваха добре, макар да не прерастваха в трайни връзки, нито работничките придобиваха потребност да повтарят.

Та и заради това също, аз се помъчих да разбера защо занаятчиите са омърлушени. Не се наложи да разпитвам дълго. Един от тях, навярно най-талантливият, който вече сам правеше чертежи преди да захване някоя по-сложна работа, ми го изказа така: той посочи едно от хлапетата чираци, което млатеше с огромен чук — боже, физическата сила на поданиците ни беше просто невероятна! — по лемеж на бъдещ плуг, след това вдигна длан, сякаш показваше как момчето ще порасне, а накрая замахна с ръка към врата си, все едно си отсичаше главата. Сетне Майсторът унило отпусна рамене и се прегърби.

Гледах го известно време, а после най-категорично и също със жестове — понякога просто не намирах думи — го уверих, че нищо такова няма да последва. Веднага отидох при Кралицата, за да получа от нея гаранции, че пришълците Майстори ще останат да живеят с нас. И по пътя си мислех, че целият ни народ, дори занаятчиите, които имаха някакви наченки на осъзнаване на собствена индивидуалност и в някои отношения бяха повече личности от Майките-Наместнички, та дори и те не притежават на този свят нищо свое собствено, нищо лично, дори амбиции и желания, а всичко е подчинено на Семейството, на Дома — роден или приютил ги. И не познаваха друга ценност, освен да живеят ден за ден, за храна и подслон и така дори да са по свой начин щастливи… или поне не нещастни.

Зарадвах се, когато Кралицата потвърди моето обещание към Майсторите, но… струва ми се, че тя би предпочела да ги премахне. Това ми натежа на сърцето, въпреки че разсъдих — според нейната логика не биваше да се изключва възможността някой от тях да избяга — или по-скоро да бъде отвлечен — в чужд мравуняк и всичките ни тайни, или поне голяма част от тях да дадат на вероятния — а значи и бъдещ — противник дори не предимство, а просто равнопоставеност спрямо Нас в една бъдеща война. Споменах, че Кралицата нямаше ясна представа за далечно планиране във времето, но имаше инстинкт за оцеляване и интуитивно усещане за странното нещо, което щеше да последва след „сега“… а може би просто неприязън към чужденците.

Но въпреки че моята Кралица прекрасно ръководеше отдалечените райони на нашата Империя, аз все пак се опитвах да създам собствена мрежа за управление и събиране на информация — за всеки случай, като подсигуряващо въже на алпинист или резервен парашут. Може би поданиците ми ме смятаха за чудак. Но пък ме обичаха. И ако на Кралицата се подчиняваха по инстинкт и поради вътрешната си същност, то, иска ми се да вярвам, моите заповеди те изпълняваха и защото това им бе приятно, колкото и плитки да бяха чувствата им по принцип. Затова поне в едно отношение постигнах успех — намерих начин, например, да преброя наличностите на складовете, инвентара и населението, да получа количествена оценка на нашата държава, а не само качественото усещане.

Вестоносците ми доставяха цветни кълчища с възелчета — един цвят за хората, пришълците, присъединените и първоподаниците от всички поколения, войска, работници, Майстори и други касти; втори цвят за обема на хамбарите, трети за сечивата, четвърти за оръжията…

После преди вечерното къпане систематизирах тези данни и траках с абак като бакалин. Няма смисъл да привеждам други цифри, освен една, която ме стъписа. Броят на населението.

Империята ни имаше пет милиона поданици, една трета от които — първоподаници и доброволни пришълци. На всеки човек, старец и дете се падаха нужното количество храни, необходимият брой сечива и оръжия, достатъчно площ в мравуняците. Разполагахме с голям запас пурпурен плат, който вече си произвеждахме сами — от суровата вълна до боядисването.

Замая ми се главата. А населението растеше и нямаше никакви данни, че ще избухне глад, да не говорим за епидемия, защото хигиенните навици тук се спазваха като религиозен завет, а събирачите ми бяха открили и сребро, което заповядах да разпределят в питейните водоизточници и резервоари, тъй като помнех от училище, че през Средните векове хората, ползващи сребърни съдове, не са умирали от чума.

Същата нощ разказвах на Кралицата колко сме много и колко много ще станем само след няколко години. И за да не пропаднем, трябва да завладяваме нови и нови територии… и нима някой ден ще ни потрябва целият свят?! Как ще се справим тогава с тази огромна отговорност, скъпа?!

Стори ми се, че тя се усмихва в тъмното. После горещото й езиче ме парна по гърдите, аз зарових пръсти в косите, които тя всяка вечер разплиташе и те падаха под коленете й, а сутрин отново ги плетеше пред сребърното огледало, което бях наредил да й направят — и то бе едно от малкото неща, които имахме вповече в сравнение с народа си. И усетих с кожата си нейната кожа, извивките на снагата й, стегнатата й плът, топлото дихание, вкуса на потта и устните й… и си рекох със замаяна от щастие и копнеж глава — какво пък, цял свят… щом трябва!

И мисля, че същата нощ, а може би в някоя от следващите, се събудих, малко след като бяхме заспали с преплетени ръце и нозе, с изсъхващи и изстиващи по телата ни взаимни целувки… и след минута се стреснах, защото тя плачеше.

Никога преди не беше плакала. Нито от болка, нито от гняв или огорчение. Бях сигурен, щях да го усетя.

Галих я дълго и нежно, като малко дете, като първа обич, като за последно… тя хлипаше и се притискаше към мен и даже трепереше като от страх, защото студът не й правеше почти никакво впечатление.

Струва ми се, че тогава се любихме по-нежно, по-свенливо и мило откогато и да било… и както май не ни се случи никога повече.

Питах я, целувах сълзите й, исках да зная от какво й е толкова мъчно, но тя вероятно не можеше или се плашеше да ми обясни.

Заспахме отново призори.

Повече не се повтори. Друг път тя не заплака.