Петя Дубарова
Утро

Дъждовни ветрове от север веят

и плъзва по дърветата слана.

Разплакани прозорците люлеят

в стъклата си студената луна.

 

Броя беззвучно облаците тъмни,

измислям им различни имена

и взирам се във склоновете стръмни

на въздуха - висок като стена.

 

Защо нощта започна да открадва

от светлия ми млад и хубав ден?

Защо луната, тежка като брадва,

се мъчи да отчупи нещо в мен?

 

Но утрото отново се прокрадва

във нощната мътилка с бавен ход,

то идва, идва, за да ме зарадва

със светлото на своя къс живот!

 

05.11.1975