Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 250 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (23 март 2008 г.)
Сканиране и корекция
NomaD (30 март 2008 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Това е т.нар. Първа редакция на романа „Тютюн“ — автентичната нецензурирана версия.

 

Издание:

Димитър Димов. Тютюн

 

Издателски комплекс „Труд“

Президент: Тошо Тошев

 

Редактор: Райчо Радулов

Художник: Александър Стефанов

Технически редактор: Асен Павлов

Коректор: Румяна Стефанова

 

Формат 60×90/16

Издателски коли 38,5

 

Цена 39 лв. — мека подвързия

50 лв. — твърда подвързия

 

Печат „Полиграфически комбинат“

Спонсор „Балканкар“

 

Изданието е препоръчано от Министерството на образованието и науката с протокол №3 от 28.07.1992 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

VI

Господин генералният директор на „Никотиана“ слезе от колата си и по ниските, но широки стълби са отправи към входа на зданието, в което се помещаваше търговската централа на фирмата. Той изглеждаше спокоен, млад и красив. Носеше елегантно тъмно пардесю, цветно копринено шалче и модна шапка с тясна периферия. Минаването му през първия етаж създаде, както винаги, известно напрежение у чиновниците, които го срещнаха в коридора: главният счетоводител оправи инстинктивно вратовръзката си, която никога не умееше да върже добре, и се поклони дълбоко; една машинописка едва не се подхлъзна от вълнение, а разсилният до стълбите, който беше запасен фелдфебел, застана мирно и каза: „Здраве желаем.“ На всичко това господин генералният директор отговори само с леко докосване на пръста до периферията на шапката си.

Можеше да се види, че е съвсем млад, но острият леден поглед караше човека да не разчита на младежката му отзивчивост. Можеше да се помисли, че е неопитен, но отмерената сигурност на думите му отнемаше веднага желанието да почнеш игра с него. И най-сетне можеше да се предположи, че е сприхав, но всички знаеха спокойната неумолимост, с която уволняваше чиновниците за най-дребното опущение.

Всъщност никой не можеше да каже, че господин генералният директор не разбираше от работата си. Бяха изминали две години от назначаването му за втори експерт на фирмата, почти една година от женитбата му с Мария и едва осем месеца от смъртта на стария Спиридонов, чието място зае веднага. Всички очакваха катастрофа и ликвидация на фирмата, тъй като новият директор показваше забележителна наклонност да закупува огромни количества тютюн, без да притежава солидните международни връзки на тъста си. Но стана тъкмо обратното: „Никотиана“ погълна акционерните дружества „Струма“ и „Бяло море“, като ги превърна във филиали; уплете в златната мрежа на дивидентите си още няколко министри и почна да измества малките фирми от режиите. Само еврейските връзки на Коен с Немския папиросен концерн останаха неуязвими за подмолните й действия, въпреки идването на хитлеристите. Това беше активът в борбата с конкурентите. Що се отнасяше до производителите и работниците, „Никотиана“ ги стисна така здраво за гушата, щото останалите фирми побързаха веднага да последват примера й.

След няколко минути господин генералният директор седеше пред бюрото на кабинета си, мебелиран в най-бездушен американски стил. Върху стъклената плоча на бюрото имаше само телефон, поставка за стило, бележник и пепелница. Сега господин генералният директор изглеждаше по-пълен и по-свеж, отколкото преди две години. Изгладнялото и оръфано провинциално момче се беше превърнало в мощен диктатор на тютюневия свят. В израза на очите му също имаше промяна: те бяха станали още по-остри, по-студени и някак безпричинно зли. Зениците им трепкаха нервно като у звяр, който дебне и се готви да се хвърли върху плячката си. Облеклото му носеше всички белези на изискана и малко небрежна елегантност. Той беше същински homme d’affaires.

Господин генералният директор натисна копчето на звънеца. Влезе секретарят му, почти два пъти по-възрастен от него, и с бележник в ръка застана до бюрото. Борис отправи към него студен, въпросителен поглед. Правилото беше да се спазва максимална икономия на думи. Секретарят отгатна въпроса и осведоми късо:

— Господин Барутчиев-младият чака в салона.

— Ще го приема след малко — каза Борис.

Секретарят отиде да съобщи това на Барутчиев-младия. Когато се върна, извади подострения си молив и се приготви да стенографира. Най-напред Борис продиктува няколко телеграми до клоновите директори, които щяха да бъдат предадени чрез шифър. В тях той заповядваше ускоряване на манипулацията. Два милиона и осемстотин хиляди килограма тютюн от миналогодишната реколта трябваше да бъдат готови за износ един месец преди определеното време.

В кратката пауза, която последва, секретарят се почеса доволно с молива си по бузата: миришеше на голям гешефт. Може би господин генералният директор щеше да отпусне на персонала в централата четиринадесета заплата. Но металическият глас на Борис прозвуча отново. Сега той почна да диктува търговски писма до чужбина. „Никотиана“ приемаше цените, посочени в контраофертите на няколко чуждестранни фирми. Писмата следваха монотонно в сух, търговски стил. Но опитният аналитичен ум на секретаря отгатваше бързо значението им. Не, не беше гешефт. По-скоро имаше далечни признаци на предстояща криза. „Никотиана“ бързаше да се отърве от тютюните си с неимоверни ниски печалби и това предвещаваше липса дори на тринадесета заплата. Дяволски усет имаше това студено, бездушно като камък момче. Може би то беше подушило навреме падането на цените през последната си обиколка в чужбина. В дъното на душата си секретарят го мразеше необяснимо и това беше омразата на мъчителния мравешки труд срещу лесното грабителство на хищника. Надеждата за четиринадесета заплата изчезна, но въпреки това секретарят почувствува глупаво злорадство и се почеса отново с молива по бузата.

— Внимавате ли? — внезапно попита Борис.

Ледените му очи го стрелкаха неумолимо. Секретарят се изплаши.

— Да, разбира се!… — каза той.

— Прочетете написаното.

Съжалявайки за мигновеното си злорадство, което го разсея, секретарят прочете стенограмата. Борис му посочи сухо две грешки.

— Извинявам се!… Простете!… — жалко измънка секретарят.

Борис отново почна да диктува.

Най-сетне писмата бяха стенографирани и секретарят, със струичка от студена пот по гърба си, тръгна към вратата.

— Поканете господин Барутчиев да влезе — каза Борис.

 

 

Имаше трима Барутчиеви — кръвни братя. Двама от тях враждуваха помежду си като претенденти за корона, а третият, пласирайки тютюните им в чужбина, водеше безгрижен живот из европейските курорти и се намираше в много добри отношения с Немския папиросен концерн и хитлеристите. Барутчиев-младият — в това време старият лекуваше туберкулозата си в един санаториум, а средният се забавляваше из Баварските Алпи — бе нисък, пълен и образован мъж, с орлов нос и малко надменни очи. У него бе много развито чувството за парадност и външен блясък. Той жадуваше да стане всемогъщ като брат си, ала не притежаваше неговите качества и грандоманията го лишаваше от най-елементарна търговска предпазливост.

Когато Барутчиев-младият влезе в кабинета, лицето му имаше израз на скръбно достойнство, което не се засягаше от постъпката на един парвеню. Това до вчера никому неизвестно хлапе го беше принудило да чака.

Борис го покани с равнодушна вежливост да седне. Барутчиев-младият се отпусна в креслото и когато срещна студения му поглед, мигна безпомощно.

Настъпи мълчание.

— Аз идвам отново при вас, господин Морев… — каза най-сетне Барутчиев. — Делото е насрочено към края на месеца.

— Да!… — Борис извади кутия с цигари и я поднесе безразлично към госта си, но Барутчиев отказа, обиден от чакането.

— Благодаря. Не пуша преди обед.

Борис употреби половин минута да запали цигарата си.

— Да, разбирам!… — произнесе той най-сетне. — Но боя се, че трудно ще взема решение да дам показанията, които желаете.

Барутчиев-младият остана за миг с трагично разтворени очи. Отговорът го изпълни с покруса и възмущение, но все пак оставаше вратичка за изход. Хлапето имаше намерение да продължи с изнудването.

— От вашата преценка зависи изходът на делото — каза Барутчиев и в гласа му прозвуча по-скоро горчиво презрение, отколкото ласкателство.

— Разбирам — хладно отговори Борис. — Но аз трябва да мисля и за собствените си интереси.

— В какво се накърняват вашите интереси, ако кажете истината?

— Вие не съзнавате още, че истината не е във ваша полза. — В очите на Борис светна студено, насмешливо учудване. — Ако не я кажа, ще се скарам с банката на вашия брат, а това е против интересите на „Никотиана“.

— Господин Морев!… — драматично извика Барутчиев и в гласа му прозвуча паниката на милионер, изправен пред разорение. — Кой морал, кой човешки закон позволява на една банка да прекрати кредита ми в средата на покупките, след като съм раздал девет милиона капаро?… И кой разумен институт би направил това, преди да вдигна тютюна поне от производителите?… Не!… — Барутчиев се изправи внезапно и почна да жестикулира. — Не!… Ваш дълг е да погледнете човешки на една стара семейна вражда, която заплашва с гибел съществуването ми… Моят брат е туберкулозен ипохондрик… един завистлив човек… една зла мумия… чудовище!… Моето издигане го дразнеше!… Моите печалби го вбесяваха!… Усещах как ме дебнеше подло… вероломно… и нанесе удара изведнъж! Имотите, къщата, мебелите ми… всичко е описано! Нямам ли право да се браня, да водя дело, да искам обезщетение?

— Е, да!… — равнодушно се съгласи Борис. — Но не и да скарвате „Никотиана“ с брат си.

— А справедливостта, господин Морев?

— С нея се занимават съдиите.

— Но те ще решават въз основа на вашите показания като вещо лице.

— В такъв случай трябва да бъда обективен.

— Аз ви моля тъкмо за това.

— И аз ще постъпя именно тъй!… Вашият брат просто е пазил интересите на банката си, докато вие искате да кажа, че е действувал с умисъл да ви разори… А това е невярно! Ако кажа така, ще бъде лъжа. Това значи да измъкна от банката му тридесет милиона и да ги сложа във вашия джоб… Това значи да се скарам и с политическите фактори, заинтересувани около нея, и утре да не мога да разчитам на никакви услуги от тях. С други думи, за да ви помогна, вие искате да изложа интересите на „Никотиана“!… Е, добре!… Питам се, срещу какво?

От гърдите на Борис се изтръгна нисък, хладен смях. Той взе втора цигара и я запали със същата бавност.

Барутчиев-младият отдъхна с облекчение. Най-после!… Хлапето беше разкрило вече картите си и показваше готовност да направи услуга, но, разбира се, съвсем не безвъзмездно. Жалък парвеню и плебей! Манталитет на дребно шмекерче!… Барутчиев забрави, че не пушеше преди обед и запали от собствените си цигари. Най-много след една година той щеше да стъпчи това хлапе като червей заедно с цялата неуязвима досега „Никотиана“. Но, търпение!… Посивелият, боледуващ от грандомания вълк глътна благоуханния дим на цигарата си и с бащински смях потупа младото вълче по рамото. Вълчето се усмихна също, но очите му останаха хладни.

— Слушайте, момко!… — Барутчиев се бе вече успокоил. — Виждам, че старият Пиер е оставил достоен заместник!… Чудесно!… Точно тъй бих действувал и аз. Да поговорим откровено!… Значи, питате срещу какво? — Гласът на Барутчиев стана изведнъж много тържествен. — Срещу това, че утре единствен купувач на нашите тютюни ще остане Райхът и аз ще посочвам на Немския папиросен концерн между кои фирми да разпределя доставките си… Ясно ли ви е?

Барутчиев-младият погледна Борис, за да види ефекта на думите си. Но вълчето безстрастно изпускаше дима на цигарата си. Дръзките му и хладни очи си оставаха все тъй невъзмутими.

— Днес не е утре — спокойно произнесе Борис.

— Тогава ще ви кажа какво е положението сега. Осемдесет на сто от продадените тютюни не получиха миналогодишните цени. Деветдесет на сто от всички партиди чакат още купувач. Знаменателно, нали?… Но нашите търговци са глупци, които не виждат нищо.

— Временна стагнация на цените — с привидна глупост произнесе вълчето. — Аз също задържам партидите си и ще чакам по-добри цени.

— Грешите!… — великодушно извика Барутчиев-младият. — Грешите, драги мой!… Приближава невиждана икономическа криза. Цените на земеделските произведения и тютюна ще спаднат катастрофално. Паниката и фалитите идат. Знаете, че в тая област съм много добре осведомен, нали? По дворцова и дипломатическа линия… И по еврейска, ако искате… Забележете, и по еврейска!… Парадоксално, нали?

— Не, никак не е парадоксално — рече Борис. — Всеки знае, че вие сте довереник на Коен, а в същото време се показвате пред хитлеристите като антисемит… Впрочем песента на Коен в Немския папиросен концерн е вече изпята и главната заслуга за това се дължи на вас.

— Клюка!… — извика Барутчиев. — Как можете да говорите тъй? Всичко това е клюка… Коен ми е приятел. Аз имам връзки с немците, но не взимам никакво становище към отношенията им с евреите.

— Не!… Вие много добре си подготвяте почва за работа с немците, като ги гъделичкате по еврейския въпрос. Коен спокойно можеше да си работи с немците, ако не бяха интригите ви, че той наляво и надясно говори срещу тях… Но фактите около Коен са без значение за нашите отношения, драги господин Барутчиев…

— Да!… Нека оставим клюките настрана! — върху челото на Барутчиев се появиха ситни капчици пот. — Не заслужават!… — добави той с фалшиво презрителен смях. — Думата беше за това, което научих вчера от Берлин… Вие знаете, че брат ми, който живее в Германия, тия дни става пълномощен министър в Берлин, нали?

— Да, зная!… И е много близък с фон Гайер, новия директор на отдела за източни тютюни в Немския папиросен концерн.

— Не сте осведомен зле — самодоволно рече Барутчиев.

— И така, фон Гайер е споменал пред брат ми, че Немският папиросен концерн ще спре за известно време купуването на тютюни от Изток. Знаете ли какво значи това?

— Значи хитлеристка маневра за политически натиск. Ние ще плувнем скоро в германски води. И ако настъпи криза, Немският папиросен концерн може да купи всичките ни тютюни, но на смешно ниски цени… Всичко това е твърде жалко, господин Барутчиев!…

— Не толкова, не толкова, драги момко!… Не бъдете песимист! Немският папиросен концерн ще купува на ниски цени, но в големи количества, и печалбите ще останат същите… Говоря за избраните фирми, които ще останат да търгуват с немците — добави той многозначително.

— Кои ще бъдат тия фирми? — спокойно попита Борис.

— Нашите!… — тържествено отговори Барутчиев. — Моята и вашата. Ние ще получаваме лъвските контингенти, а другите ще събират трохите.

— Това е въпрос на бъдеще — безразлично каза Борис. — Повече ме интересува какво можете да направите за „Никотиана“ днес.

Очите на Барутчиев се втренчиха изпитателно в хитрото вълче.

— Не е ли по-разумно да мислите за утре? — попита той.

— Свикнал съм да разчитам само върху неща, които могат да се свършат днес.

— Аз бих могъл да кажа за себе си същото.

— Доказателство за доверие дава първо оня, който го търси.

— Доверие?… — Барутчиев го погледна надменно. — Съмнявате ли се в моите връзки с немците?

— Никак!… Но те са чисто платонични.

Върху устните на Борис заигра пак предишната ледена усмивка.

— Разсъждавате повърхностно, драги!… Моралният фактор за германците е по-важен.

— Може би утре да, но днес не… За да проникнат политически у нас, те трябва да действуват първо с материалния.

— Прав сте!… — рече Барутчиев, като се замисли малко. — Но какво искате да кажете с това?

— Съвсем просто нещо. Вие не бихте могли да заемете днес мястото на Коен, въпреки симпатиите, с които се ползвате пред немците.

— Защо?

— Не сте овладели политическия сектор.

Барутчиев се замисли пак и лицето му взе малко глупаво изражение. Тия неща не му бяха идвали на ум досега.

— Ще го направя — каза той след малко.

— Не можете. Липсват ви пари.

— Ще ги получа от немците.

— Изключено!… Немците никога няма да бръкнат в собствените си джобове, докато имат възможност да принудят към това другиго… Ясно, нали?

Барутчиев не разбираше или се правеше, че не разбира. Борис стана съвсем конкретен.

— Да говорим като търговци от нашия ранг, господин Барутчиев!… Става дума за политическите мъже и за конците, с които се дърпат… Вие нямате никакъв куклен театър, а моят функционира безупречно. Немците биха могли да го използват, ако осигурят пласмента на тютюните ми чрез Папиросния концерн.

Посивелият мъж остана с отворена уста, а хлапето го гледаше с мрачните си очи спокойно, хладно, невъзмутимо. Какъв цинизъм! Каква дързост!… Не се ли срамуваше, не се ли поне боеше да говори така? Ето новото поколение!… То не си даваше дори труда да лицемери. Но след смайването, което го обзе, Барутчиев почувствува гняв и злоба. Сега условията на Борис му станаха съвършено ясни.

— Вие искате… — гласът на Барутчиев изхриптя почти болезнено — да заемете мястото на Коен… и „Никотиана“ да получава лъвската част от контингентите на Немския папиросен концерн?… Това искате, нали?

— Точно това, господин Барутчиев!… Вие можете да го предложите на германците с всичките предимства, които съдържа за вас и за мене. Можете да организирате и дворцовата линия.

— Никога!… — злобно изсъска Барутчиев.

— Защо?

Гласът на Борис не се беше променил никак.

— Защото аз чакам това за себе си от две години. Хм… Слушайте, момко!… Вие ставате дързък, обиждате всички и се надценявате… Не се ли боите? Начинът, по който говорите, става опасен.

В очите на Барутчиев светна скрита заплаха.

— Опасен е преди всичко за вас. — От гърдите на вълчето се изтръгна остър, металически смях. — Шансовете да спечелите делото могат да станат нищожни.

— Аз ще бъда силен утре — глухо изръмжа Барутчиев.

— Не повече от днес, защото ви липсват качества. — Гласът на Борис се повиши и стана неимоверно дързък. — Вие ще посочвате на фон Гайер тази или онази фирма, ще прокарвате дребни, лошо манипулирани партиди, но лъвският дял ще ви отбягва винаги, защото сте неспособен търговец. Немците знаят, че не разбирате нищо от тютюна, от качествата и манипулацията му. Те виждат, че сте обикновен самохвалко и грандоман, който изсипва пред тях само приказки, без да притежава реалната сила на парите и влияние над политически лица.

Барутчиев скочи от креслото си.

— Това е нахалство!… — извика той. — Вие ме обиждате!

— Говоря истината във ваша полза.

— Аз ще я кажа където трябва във ваша вреда!… Всички знаят, че имате братя комунисти.

— Е, та?…

Гласът на Борис трепна леко, но само за миг.

— Мислете и за моите нокти!

— Делото ще ги изреже. Ако не го спечелите, вие сте загубен. Мислите ли, че немските ви приятели не го следят?… Допускате ли, че Немският папиросен концерн ще ви отпусне кредит да закупите десет милиона килограма тютюн, ако се докаже, че парите, които е отпускала банката на брат ви, са били употребени да си построите най-разкошната къща в София и да купите апартамент на любовницата си?

Лицето на Барутчиев побледня внезапно.

— Това е подлост!… — прегракнал от гняв, извика той. — Чувам го за първи път.

— Разисква се между съдиите и в обществото.

— Ще заведа дело и срещу вас!

— Отлично!… Мога да посоча от кого съм го чул.

— Посочете веднага!

— Не сега. В съда.

— Вие сте нечестен… подъл човек!… — от устата на Барутчиев почна да пръска слюнка. — Вие сте интригант!… Вие сте разрушителен… антисоциален тип!…

— Тук вече никой няма да ви повярва.

— Ще кажа… ще ви изложа, че братята ви са комунисти!… Ще ви изоблича пред немците… в двореца… навсякъде!

— Но делото ви срещу банката ще пропадне. Бъдете абсолютно сигурен в това. Зная какво трябва да изтъкна като вещо лице в съда. И не забравяйте, че министърът на правосъдието е акционер в „Никотиана“ и че… О, вие знаете какво!… Дори най-честните съдии развързват очите на Темида, когато разглеждат дело за тридесет милиона.

— Жалко правосъдие!… Нещастни съдии!…

— Те са от демократическата партия, на която е лидер брат ви.

Барутчиев улови главата си с двете ръце и почна да се разхожда из стаята като луд.

— Успокойте се и седнете, господин Барутчиев!… — учтиво предложи Борис. — Нека завършим разговора спокойно.

Барутчиев се отпусна тежко в коженото кресло. Дишаше трудно. Лицето му беше посиняло и по него се стичаха ситни капчици пот. Той извади кърпа и се обърса. Борис го наблюдаваше с хладината на същество, неспособно да изпита гняв, омраза или съчувствие. Само черният блясък на зениците му показваше тържеството над поваления противник.

— Какво предлагате? — глухо попита Барутчиев.

— Да се изясним още малко, за да видите, че и вие имате полза. Не говоря само за изхода на делото… Дори ако заемете мястото на Коен, вие не можете да се справите с една огромна доставка за Немския папиросен концерн. Липсват ви похват, организация, технически персонал… На следващата година немците ще възложат доставката другиму. Да, тъй ще бъде!… Вие сам го предчувствувате много добре. Това е само техническата страна на въпроса. Но немците искат да упражнят и политически натиск, а вие не разполагате с никакво средство за това, освен хората в двореца, които не желаят да се излагат още. „Никотиана“, напротив, има връзки с правителството, депутатите, опозицията… с пресата и запасните генерали… с всичко!… Глупаво е да мислите, че можете да спечелите тия хора сам. Това е трудна и в много отношения рискована работа. Аз работя с хора, които съм получил, така да се каже, заедно с „Никотиана“ от татко Пиер. Не смея да се свързвам с нови… Има шмекери, които доят от две крави!… Има скрити левичари, които могат да ви изложат с интерпелация в камарата… Чудно ми е, как не сте разбрали тия прости неща досега?

Барутчиев мълчеше, гледайки мрачно пред себе си.

— И така, положението е следното — продължи Борис: — вие имате добри връзки с немците, но в момента сте безполезен за тях. Аз пък нямам тия връзки, но държа в ръцете си важни лостове за смяна на политическия курс. Чудесно, нали? Щом е така, ние сме съюзници и няма никакъв смисъл да си нанасяме удари из засада. А сега няколко думи за вас. Ще дам показанията, които желаете. О, не се безпокойте!… Аз мога да удавя съдиите в аргументи, в изчисления и технически доводи… А можем просто да изплашим банката и да я принудим към износно споразумение. Това е най-добрият изход според мене, за да не се скарате с разни политически негодяи, които банката ще насъска срещу вас… Прав съм, нали? По този начин вие спасявате къщата, имотите, името си, възстановявате престижа си на благоразумен търговец… Аз пък поемам доставката за Немския папиросен концерн и на края на годината изсипвам десет процента от печалбата в ръцете ви, без да сте мръднали пръста си, без да сте рискували нищо…

— Десет процента е малко!… — изпъшка Барутчиев.

— Как малко!… — сурово рече Борис. — Никак не е малко.

— Аз мисля, че е правилно поне да делим.

— Изключено!…

— Тогава четиресет процента!… Друго не искам… не мога да приема…

— И аз не мога.

Гласът на вълчето беше неумолим. Настъпи мълчание. Барутчиев отново избърса потта от лицето си.

— Ще си помисля — каза той най-сетне.

— Не бива да мислите дълго. Фон Гайер и Прайбиш са може би вече тук и внимавайте да не ги изтървете!… Оная вечер видях Лихтенфелд.

— Невъзможно!… — изумено произнесе Барутчиев. — Къде го видяхте?

— Пиеше в един бар… Можете да считате, че Лихтенфелд е вече загубен за вас. Бандата на Кршиванек го е уплела в мрежата си.

— Но Кршиванек е криминален тип… Няма да постигне нищо.

— Не бъдете толкова сигурен в това. Шуреят му е министър в новото правителство на Райха.

Барутчиев гледаше глупаво, с разкривено от изненада лице.

— Приемате ли предложението ми? — попита Борис.

— Приемам!… — Глухо изпъшка Барутчиев.

 

 

След излизането му Борис повика главния експерт и го задържа час и половина на разговор. Двамата мъже се обвиха в синкави облаци от цигарен дим. Борис говореше спокойно, ясно, почти без прекъсване. Костов кимаше с глава и си вземаше бележки. От време на време той си позволяваше да прави възражения, които Борис оборваше веднага, но без суровата надменност, с която се отнасяше към другите чиновници. Благодарение на Мария между тях се беше установило пълно доверие, което сплетните, пускани от другите фирми, не можеха да разколебаят. Костов беше сноб, прахосник и малко ленив, но умен и много честен. Борис внимаваше да не засегне честолюбието му и след смъртта на татко Пиер беше удвоил заплатата и годишното му възнаграждение. Костов пък ценеше у Борис широкия замах и трезвия му живот. Ала едновременно с уважението, което изпитваха един към друг, двамата мъже се презираха скрито и това се дължеше на разликите в характерите им. Борис беше студен и жесток към хората, а Костов — отзивчив и човечен. Първият, излязъл от низините, съзнаваше опасността от бунта на гладните и разбираше, че привилегията на ситите беше несигурна и заплашена. Вторият, израсъл в охолство, считаше тази привилегия за естествена и не мислеше, че човек трябва да разваля спокойствието си с грозни и безскрупулни действия към работниците.

Когато деловата част на разговора свърши, Борис попита експерта си шеговито:

— Костов, какво мислите за всичко това?

— Ако въведем тонгата, работниците ще отговорят със стачка.

— Ще я задушим!

— Не обичам кръв.

— Пак сантименталности!… — Борис се изсмя. — Вие живеете като свръхчовек, а разсъждавате като мравка.

— Обратното на вас — отговори експертът.

— Кой начин е по-добър?

— Естествено моят. Аз винаги се намирам в по-добро настроение.

— А нима аз изглеждам мрачен?

— Да, ужасно мрачен — потвърди експертът. — Вие приличате на играч, който непрекъснато тегли карета, но се бои, че противникът му може да покаже кент-флош.

Борис се замисли.

— Животът е действие, Костов!… — рече той след малко. — Борба… напрежение… Тъкмо в това намирам удоволствие.

— Сега да!… Но после ще ви омръзне.

— Защо?

— Защото с това действие не осъществявате нищо.

— Как така? Ами „Никотиана“?

— „Никотиана“ е само куп злато. А златото няма никакъв смисъл, ако не се превърне в човешко щастие.

— Вие как го превръщате в щастие?… — Гласът на Борис стана неочаквано зъл. — Като раздавате коледни подаръци на десетина работници ли?… Това бих могъл да правя и аз, но го намирам за безполезно.

Борис погледна часовника си й каза сухо:

— Отивам у Торосян.

Той седна в автомобила и запали цигара, но я угаси веднага.

Пушеше много, не ходеше пеш и водеше твърде скован и нехигиеничен живот. А от дробовете му сякаш нищо не можеше да изчисти катрана и праха, които първата година от работата „Никотиана“ беше наслоила в тях. Като съзна това, той заповяда на шофьора да спре, слезе от колата и тръгна пеш.

Падналият преди няколко дни сняг се беше стопил и в тихия декемврийски ден по склоновете на Витоша пълзяха мъгли. Железносивото небе се отразяваше в паважа с мътна белезникава светлина. От Докторската градина лъхаше мирис на изгнили, влажни листя. Някакъв гвардейски поручик галопираше в кръг с безумно усърдие по алеята на Царския манеж и от време на време подвикваше на коня си.

Борис почна да мисли с тревожна досада за Кршиванек.

 

 

Жилището на Торосян съответствуваше винаги на успеха му в търговията. Когато пропадаше, арменецът наемаше евтин апартамент, а когато се издигаше, живееше като княз. Той притежаваше чудна способност да загубва богатството си в няколко месеца и да го спечелва след това още по-бързо. Щедростта му създаваше политически връзки навсякъде, а приказното му ориенталско въображение го караше да лъже и да се хвали постоянно, така че никой не можеше да разбере дали подготвя някакъв удар, или бездействува.

Сега Торосян се радваше пак на завидно богатство, което бе спечелил от връзките си с американски фирми и френската режия. Къщата му беше разкошна и само малкият дворец на разсипника Барутчиев я надминаваше с лукса си.

Все тъй отегчен от мисълта за Кршиванек, Борис влезе в някакъв старомоден, но много изискан салон. Торосян бе купил къщата от наследниците на един починал банкер. По креслата, около малък подвижен бар на колелца, седяха десетина мъже, които Борис познаваше много добре.

Торосян изтича да го посрещне и като одалиска, която го чакаше с нетърпение, му протегна едновременно двете си ръце. Арменецът беше слаб, нисък и пъргав мъж, с руси мустачки и хитро лице. Приличаше на гиздава лисичка.

— Хайде, чакаме те… — заяви Торосян, като стисна ръцете на госта си така горещо, сякаш бе готов да го разцелува.

Борис погледна часовника си. Разговорът с Костов го бе задържал.

— Трябваше да почнете — небрежно каза той.

— Как така?… — Торосян сервира веднага един от сочните си комплименти: — Нима можем да решиме нещо без тебе?

„Стига си дрънкал“ — с досада помисли Борис. Той подозираше, че арменецът беше свикал съвещанието, за да опита почвата за фронт срещу Немския папиросен концерн. Торосян наистина продаваше чрез Коен долнокачествените си партиди на концерна, но това нямаше да компенсира загубата на американския и френския пазар, ако немците монополизираха търговията с България.

Борис се ръкува с останалите мъже и седна в едно кресло между тях. Повечето стиснаха ръката му с лицемерна любезност. Те приличаха на вълци, готови да се изядат взаимно, но понякога се случваше така, че имаха общи интереси и тогава действуваха задружно. Това ставаше най-вече, когато трябваше да се нанесе удар върху кооперациите, да се узакони някоя измама срещу държавата, да се изцедят по-добре производителите или да се ликвидира с общи усилия голяма стачка. Тогава всеки почваше да дърпа конците на своя куклен театър. И понеже сега липсваше такъв повод за солидарни действия, Борис заключи с увереност, че Торосян се вълнуваше от нещо, което засягаше само собствената му черга.

Гиздавата лисичка изтича до бара и попита любезно:

— Какво предпочиташ, Морев?… Коняк, мастика или сливова с четиресет билки?

— Сливова с билки!… — отговори Борис. — И приказки без билки, за да свършим по-скоро.

Седящият до него Коен се изсмя високо. Въпреки мрачните изгледи за евреите, той си оставаше в добро настроение. Всичкото е да бъдеш предвидлив. По сложни пътища Коен беше започнал да прехвърля капиталите си в чужбина и работата вървеше успешно.

Торосян напълни чашката. Борис отиде да си я вземе, тъй като от тези съвещания беше отстранено дори ухото на слугите и милионерите си прислужваха сами. Когато Борис се върна на мястото си, евреинът продължаваше да се смее. Той бе симпатичен, рус, с червено като рак лице и сини очи. Върху плешивото му теме имаше няколко грижливо вчесани косми.

— Приготви се да слушаш арменски вицове за Немския папиросен концерн — рече Коен.

— Нямам намерение да го слушам докрай.

— И аз също. Трябва да излеза към един часа.

— Но за тебе вицовете могат да се окажат интересни — произнесе Борис.

— Само забавни!… — разсмя се Коен. — Торосян просто ще каже, че Немският папиросен концерн е приготвил бесилки за всички и ще ви предложи да се самоубиете сами… Но това не е интересно. Смешното е, че той е предварително уверен в неуспеха на акцията си.

— Но тогава защо ни губи времето?

— За да се напръска с одеколон, преди да стане френски поданик!… Тоя опит да защити интересите на Франция пред десетина глупци, които са се събрали тук, ще стане известен в Ке д’Орсе, а Ке д’Орсе ще натисне директорите на Compagnie generale des tabacs да купуват източни тютюни от Гърция и Турция чрез Торосян… Ясно ти е, нали?… Той е вече зарегистрирал филиали на фирмата си в Кавала и Цариград.

— Ще го вземат дяволите!… — гневно произнесе Борис.

— Аз ти казах, че е забавен!…

— Отивам си веднага.

— Не още. Чакай да се посмеем.

— На кого?

— На нашите дръвници, които след малко ще се разпенят в полза на немците… Сега всички са станали патриоти… Хитлер ще даде на България Беломорието, Македония, Протоците, Цариград… даже колонии!

Коен се разсмя изведнъж.

— Защо!… Невъзможно ли е?… — сухо попита Борис.

Евреинът го погледна учудено:

— Ти си сериозен човек, Морев!… — каза той. — Благодаря за услугите, които ми направиха твоите хора, и от сърце желая да ме заместиш в доставките на Немския папиросен концерн… Но позволи ми да ти кажа, че България отива към гибел.

Настъпи мълчание, в което се чуваше само гласът на Торосян. Арменецът обясняваше на гостите си как си е доставил ракията с четиресет билки.

— Може би разсъждаваш субективно — произнесе Борис.

— Да, може би — каза евреинът.

— Идва ли Барутчиев при тебе? — внезапно попита Коен.

— Да. Тази сутрин.

— Е?… Какво?

— Постигнахме съгласие, но не зная доколко е искрен.

— Натискай го безпощадно — рече Коен. — Той е в ръцете ти.

Борис отпи от ракията с четиресет билки. Тя му се стори противна.

— Боя се от Кршиванек — рече той.

— Кршиванек е обикновен мошеник от австрийската режия — небрежно произнесе Коен. — И немците рано или късно ще узнаят това. Но той може да стане много опасен, ако изтървете Лихтенфелд и Прайбиш.

— Лихтенфелд е вече изтърван — песимистично осведоми Борис.

— Видиш ли? — В гласа на евреина трепна съчувствие. — Как е станало това?

— Предполагам, че Зара го е спечелила за Кршиванек.

— Но Зара, доколкото ми е известно, се мотае из Немската легация и събира сведения за вас?

— Тя е любовница на Кршиванек — сухо каза Борис. — Научих това вчера.

Шушукането между Борис и Коен — те бяха седнали малко по-настрана от другите — обърна внимание на всички, но най-много на Торосян.

— Срещу кого заговаряте? — любопитно попита арменецът.

— Срещу коняка ти — високо отговори Коен. — Ракията е отвратителна.

— Тогава ще докарам бара до вас.

Измъчен от любопитство, но с безобидно хилене, Торосян дотътри бара при тях.

— Искате ли да почнем? — попита той.

— Стига си приказвал и почни най-сетне!… — каза някой.

 

 

Коен се намести удобно в креслото с вид на човек, който се готви да гледа представление, а Борис обиколи с поглед лицата на присъствуващите. Повечето бяха сурови, безчувствени лица. Две или три имаха толкова тъп и ограничен израз, щото Борис изпита необяснима омраза към тях и се попита какво всъщност беше помогнало на тия хора да се издигнат. Той се утеши с мисълта, че това бяха обикновени простаци, които печелеха случайно и щяха да се удавят бързо в предстоящата криза. Само лицата на Коен и на Барутчиев-стария говореха за култура и широк ум. Торосян приличаше на ментарджия по панаирите, а върху лицата на всички останали прозираха издайнически липсата на комбинативни способности и наклонност към вулгарно мошеничество.

Отегчен и малко изолиран от другите, с восъчно лице и хлътнали очи, седеше Барутчиев-старият. Шумът го бе изтощил. По тялото му минаваха вълни от горещина, които се редуваха с обливане от студена пот, а тютюневият дим го дразнеше и задушваше. Но той не искаше да помоли колегите си да не пушат, тъй като с това щеше да издаде влошаването на болестта си и да им позволи да злорадствуват. А той безспорно заслужаваше да е здрав и да бъде пръв между тях. Акциите на „Източни тютюни“, една банка, един вестник и цялата демократическа партия бяха в ръцете му. Той усещаше приближаването на кризата, но страдаше от апатия и не реагираше. В складовете му лежеха огромни количества непродаден тютюн. Боеше се от пътуването в чужбина, от напрежението на преговорите, от настинка, бронхит и бързо влошаване на болестта си. Някаква особена умора притъпяваше остротата на мисълта му и го караше да се залъгва, че спадането на цените не беше признак на криза, а само нервност след събитията в Германия.

Той имаше красиво лице с остър нос и тънки, безкръвни устни. Приличаше на римски сенатор. Мъртвешката белота на ръцете му се очертаваше зловещо върху черния костюм, а очите му гледаха неподвижно и мрачно. Всичко у него изглеждаше мрачно. Дори самото начало на богатството му се губеше в мрачна легенда. Говореше се, че е подправил завещанието на чичо си. Но тая легенда почиваше върху измислици. Той бе получил наследството законно и го увеличи стократно чрез търговия. В характера му отначало не липсваше известно чувство за безвъзмездна обществена дейност. На младини той беше участвувал като четник в лявото крило на македонското революционно движение, след това стана кмет без заплата в родния си град и го изчисти от миазмите и тифуса, като прокара водопровод. Богатството му започна да расте бързо, когато заедно с покойния Спиридонов изнесе първите български тютюни в чужбина. Но колкото повече забогатяваше, толкова повече отпадаха силите му и характерът му ставаше по-мрачен и по-затворен. Общественото му чувство се изрази в грубо обсебване на демократическата партия за търговски цели, а младежкото му великодушие се превърна в алчност. Макар и с проядени дробове, той продължаваше да обикаля клоновете на фирмата си, слизаше в хладните подземия на складовете, обикаляше с кърпа на уста прашните салони за манипулация и дишаше напоения с отровни изпарения въздух на истифчийските помещения.

Сега той изглеждаше на върха на могъществото си, беше един от най-богатите хора в България и вестникът му направляваше общественото мнение. Лидерите на демократическата партия му се подчиняваха сляпо, а царят го викаше на коронни съвети. Но могъществото му всъщност беше започнало да залязва. Конците, с които управляваше властниците, се късаха, а „Никотиана“ и другите едри фирми го задушаваха. Сега той беше само стар, болен и грохнал човек, когото всички — дори близките му — чакаха да умре. Борис равнодушно отмести погледа си от посивялата му сенаторска фигура.

Чудна беше историята на Коен. Той имаше умни, сини очи. Това бяха пак студените очи на грабител и хищник, но без грандоманията на глупците, които седяха около него. Дълбоко в синевината им прозираше спокойната ирония на дух, посветен в тайната на парите. Издигането му вървеше по златната нишка на социалдемокрацията. Подробностите не бяха много ясни, но историята му можеше да се резюмира така: през 1918 година еврейският социалдемократ Кнор беше изгонен от болшевиките и намери убежище в Германия. Вместо пари в джоба си Кнор носеше друго, много по-голямо, богатство в главата си. След две години той стана собственик на малка фабричка за папироси, която откупи от някакви си братя Нилзен. Тогава социалдемократът Щреземан даде на социалдемократа Кнор правото да отчита бандерола от цигарите на фабриката си след продажбата им. Това бе сполучливо измислен безлихвен заем от държавната каса. Малката фабричка се наду, започна да расте като плазмодий и да задушава или поглъща всички фабрики за папироси, които се опитваха да я конкурират. След още няколко години бившата фабрика на братя Нилзен се превърна в могъщ папиросен концерн, управляван от доктор Кнор. Тогава именно стана още едно събитие. Социалдемократът Кнор срещна на някакво събрание в Хамбург социалдемократа Коен и го натовари с доставката на тютюн от България. На какво се дължеше доверието? Гледайки умните иронични очи на Коен, Борис съзна, че социалдемокрацията беше нова форма на древното изкуство да се управлява светът чрез пари.

На другия край на салона, далеч от Барутчиев — понеже беше скаран с него — седеше Чукурски. Трудно можеше да се намери по-неблагодарен човек. Преди двадесет години той беше постъпил във фирмата на Барутчиев като обикновен писар, след това стана счетоводител, после експерт и най-сетне генерален директор. Сега търгуваше самостоятелно. Егоизмът му стигаше до неблагоразумие. Всички знаеха, че той беше отказал да приеме на работа дори човека, който го беше пренесъл на гръб през границата, когато Стамболийски преследваше забогателите от войната. Знаеха също, че той беше напуснал „Източни тютюни“ в критичен момент — когато Барутчиев трябваше да се лекува в санаториум — и не отстъпи пред молбата на последния да управлява фирмата до завръщането му. Поради всичко това едва ли някой щеше да му се притече на помощ в случай на нужда. Той имаше ниска и пълна фигура, бе надут като пуяк и обикновено мълчеше. Притежаваше известни качества на търговец, но ходовете му бяха сковани от голяма предпазливост и скъперничество, а това го правеше безопасен. Борис го отмина с погледа си небрежно.

Зад Чукурски седеше Груев. Той беше простичък, но умен и схватлив мъж с кръгло червено лице. Неговата стихия бяха покупките в селата. Острите му очи следяха отдалеч разговора между Борис и Коен, мъчейки се да отгатнат съдържанието му по мимиката на лицата им. Но това не му се отдаваше и любопитството го караше да са върти неспокойно в креслото си. Той беше започнал с поднасяне на ракия в кръчмата на баща си, мина през школата на дребни търговийки и най-после се залови с тютюн. Първата му голяма сделка свърши с фалит, който опропасти една банка с влогове на дребни спестители. Сега беше главен експерт и съдружник на Торосян. Практичният му и трезвен ум служеше като неоценима спирачка за горещото въображение на арменеца. Борис се сблъскваше с него обикновено през кампанията на покупките в селата. Амбициите на Груев не отиваха по-далеч. Липсата на образование му пречеше да прави точни изчисления, отнемаше му възможността да излезе сам на международния пазар. Той щеше да си остане винаги само една прибавка на Торосян.

Погледът на Борис продължаваше да скита разсеяно върху лицата на присъствуващите. Това бяха вече безинтересни, случайно забогатели типове, които не заслужаваха внимание. Оскъдният ум и дребнавостта им пречеха да осъществяват гешефти в голям мащаб. Алчността, с която бяха свикнали да чакат всяка година големи печалби, ги правеше сигурни жертви на кризата. Всички виждаха спадането на цените, но не желаеха да продадат партидите си и красноречието на Торосян, който сега ги уверяваше в предстоящия опит на Франция да измъкне страната от лапите на немците, засилваше твърдоглавието им. Те бяха късогледи глупци, които задръстваха пазара и за голямо удоволствие на Борис щяха да се удавят.

 

 

Когато събранието свърши, князете на тютюна бършеха гневно потните си зачервени лица.

Торосян изля водопади от красноречие, но слушателите му го удавиха с възраженията си. Празнословието не можа да победи глупостта. Предложението на Торосян да се образува фронт срещу Немския папиросен концерн пропадна. Ако французите искаха да спасят страната от монопола на немците, нека купуват. Но да се дразни единственият сериозен купувач в тоя момент — бе чиста лудост. Не, господата не желаеха да се обвързват, да рискуват, да мръднат от купищата на златото си, та ако ще и светът да се сгромолясаше върху тях!… Всички бяха уверени, че политическото съперничество между големите страни води само към повишаване на цените.

Но имаше дребни неща, върху които се съгласиха с Торосян. Всички изявиха готовност да въведат напролет тонгата.