Димитър Талев
Илинден (27)

XII

Започнаха да падат първите слани и планината посърна опушена, като да я бяха близали буйни пламъци. Есенните ветрове прескачаха високите хребети, лудуваха из гората, брулеха листата й. Катеричките пълнеха дълбоките си скривалища по хралупите със зрели горски плодове, в храсталаците шумоляха лениви, натежали зайци, по жълтеещите се поляни минаваше Кума лиса с нов лъскав кожух, сита и смирена, а по скалите насреща весело фиюкаха с крила диви гълъби и гукаха издебело с пълни гуши.

Селим бей пак дойде в Рожден. Дойде пак с голяма тайфа и с цяла сюрия^[1] ловджийски кучета, но т си гонеше повече човешки лов. Изгърмяха пушки, тупотеха коне, дигна се кучи лай и цялата дружина на бея пак нахълта в двора на Добра Лозанова. Но тоя път тя не излезе да посрещне госта си и той побутна здраво залостената врата. Заблъска тогава беят с цевта на пушката си, но вратата пак не се отвори, а се чу иззад нея гласът на Добра, тих и потаен:

— Нема да отворя, бей. Комитите ми забраниха да те приемам, ще ме убият. Но ти разбий вратата и как ще мога аз да те спра, да те върна? После ти ще ми направиш още по-хубава врата. Хайде!

Селим бей хитро се усмихна. И людете му разбиха вратата с такъв шум и вик, че да се чуе из цялото село. Нададе писъци и Добра, заплака и детето й, пищеше жално и старата й свекърва, скрита в тъмната си дупка негде из къщи. Влезе беят най-после и Добра го посрещна с усмивка, но тоя път не беше много весела. Той разпрати по съседните къщи и другарите си заедно с конете и кучетата и като останаха сами с Добра, каза:

— Наплашили те комитите, виждам аз.

— Не е това — отвърна Добра. И добави: — Мъжът ми се връща. А има и нещо друго — ще се зарадваш ли? Аз съм трудна. От тебе.

— Тъй ли? — подхвърли Селим бей нехайно, едва-едва учуден.

Сега Добра млъкна и втренчи поглед в турчина. Очите й се размътиха от гняв. Тя продължаваше да мълчи и гледа бея, докато гневната мътилка в очите й се изля в няколко едри сълзи. Беят като че ли нищо не забелязваше.

— Гладен съм — каза той. — Ха приготви нещо за ядене.

Добра въздъхна и се засуети около огнището. Тя беше толкова огорчена от своя дост, че нямаше охота да употреби дори острието на езика си. В нейното невярно, променчиво сърце напоследък се бяха набрали доста ядове и тя чакаше с нетърпение бея, за да излее пред него мъката си, да се опре на него, а той… Най-напред дойде заповедта на комитите — да не приема бея, да скъса всякакви връзки с него, а не след дълго трябваше да се убеди, че беше бременна тъкмо от него, от бея. С настъпването на есента наближаваше и времето, когато някои от гурбетчиите се връщаха за зимата на почивка в родното си село. Тоя път и Добра получи вест, че нейният мъж ще си дойде да прекара зимата със семейството си. Тя не се уплаши много нито от заплахата на комитите, нито от нежеланата бременност, но завръщането на мъжа й усложняваше всичко. Колкото и да беше лекомислена и безгрижна, невярната жена се уплаши от предстоящата среща със законния си стопанин — съпруга. В грижите и в страха си тя се надяваше на всемогъщия бей — той ще я освободи от тия грижи и тревоги. Ако беят застане насреща, какво може да стори мъжът и? Затова тя посрещна турчина още от вратата с всичките си ядове: и комитите, и нежеланото дете, и гурбетчията, които си идваше в несгодно време. А беят като че ли не я чуваше.

— Мръсна турска вера, поганска… — неволно прошепна тя.

— Що рече? — попита беят, разположил се край стената до огнището. И пак сякаш й се подсмиваше.

— Нищо — каза гласно Добра. — Проклинам си дните.

[# Дост — приятел.]

— Ех, ех, пък ти… — махна с ръка нехайно турчинът. Обладан от внезапна мисъл, той бързо се приповдигна като се облегна на твърдата, пълна със слама възглавница: — Ами я ела с мене в града. Не щеш ли? Ще станеш кадъна. Имам три жени: ще станете четири. Добра го погледна с бялото на очите си. И огънят, пуст да остане, и той не искаше да се подхване. Лютивият пушък пълнеше очите и, тя ги разтърка с опакото на малките си ръце и каза:

— Нема да си променям верата…

— Хм — засучи тънкия си мустак беят. — Имаш ли ти вера?

— Имам! Имам! — цяла се изви към него Добра със стиснати малки юмручета, кичур коса падна изпод кърпата й, лицето й пламтеше, а от очите й бликнаха два извора. — Имам вера, турчине, хубава християнска вера, а вие, турците, сте некръстени кучета, поганци…

Беят се усмихваше глупаво, но и се поотдръпна — уплаши се от ноктите на тая малка, разгневена жена. Той я познаваше — тя нямаше ум, в нея лудуваха триста дяволи, тя можеше всичко да направи! Виждал я бе да къса в самозабрава ризата си на късчета, да разкъсва с нокти бялата си кожа, да хапе със зъби като бясна кучка. И той дигна ръце:

— Чакай, Добро… Успокои се! Аз се пошегувах с тебе малко, ти не се кахъри, бъди рахат…

Котката прибра ноктите си. Тя искаше да се владее, да се съсредоточи, да не изпуща това, което й предлагаше дългоочакваният случай. Какво ще стане с нея, ако разсърди и прогони турчина? Но това беше само един от гласовете, които говореха, шепнеха или крещяха в нея — това беше гласът на благоразумието. Тя чуваше и други гласове в себе си и други някакви сили се движеха в нея, бореха се и я тласкаха към неочаквани, немислени преди това постъпки и думи. Нейното сърце кипеше и клокочеше като тоя черен котел на огъня. Тя се укроти, стана ласкава, започна да се подмилква — искаше да бъде разумна, но и сама не знаеше какво би направила, какво би казала в следващия миг.

— Какво ли да ти кажа, бей… За мене нема веке Живот в село. Ако не ме убият комитите, селяните ще ме пребият с тояги и камъни. Ако и те не ме затрият, мъжът ми ще ми отсече главата.

Беят помълча и рече:

— Ще дойдеш при мене в града, казах ти. Аз ще продам гората и нема да идвам веке в туй мръсно село. Друго нема какво — така ме съветва и кадията в касабата. Ще кажа да я купят вашите тука, да я купи селото, а ако не ще — друг купувач ще намеря. Така ще се отърва от тая беля и нема да идвам повеке тука.

— Нема да идваш… — подхвана думите му Добра замислена. Сетне тя изеднаж каза: — Ами аз нели имам дете от мъжа си… Какво ще стане с него, ако доида в града?

— Чуждо дете не ща — отвърна беят хладно.

— А… не щеш…

— И без това ще ми донесеш едно… това, що е в корема ти. А и то кои знай дали е от мене.

Добра мълчаливо го погледна, но той гледаше някъде пред себе си. Мръсно турско куче! Тя прехапа до кръв устни, за да не извика. Той я засегна жестоко. Детето беше наистина от него, а той изказваше подозрение, не вярваше. Турчинът и не подозираше какъв опасен огън подклаждаше в тая малка, невярна и променчива, но буйна и страстна жена. Тоя ден и той беше напълно в ръцете на дявола.

Те замълчаха. Добра ходеше нагоре-надолу — готвеше ядене, а в очите на бея гореше все по-ясно една мисъл и той продума:

— Какво става с даскалицата…

Добра търсеше нещо в един долап, беше с гръб към турчина. Тя спря да търси за минутка и беят не видя как по лицето, по шията й се разля бледност, като че ли някакво чудовище бързо изсмука всичката й кръв. Добра отговори с глух, отпаднал глас:

— Тука е…

И отеднаж я обля гореща вълна. Мозъкът й започна да работи трескаво. Мислите й се кръстосваха в лудешко безредие! Учителката! Светица… Нега загине и тя! Нека се измърси от глава до пети. Ето и нейният мъж я изостави, сега и тя ще отвори вратата на бея. Умна за трима мъже, учена — всички й се покланят. Нека легне и тя с чужд мъж, с турчин! Ще видим тогава какво ще каже Велко, къде ще гледа. Ех, как ще се смее Добра тогава! Нека и тя, светицата, стане курва, нека и тя зачене дете от турчин. Е, няма да има по-голяма сладост за Добра. Но защо, какво й бе сторила учителката? Тя, Дона, тя й взе Велко, тя… а старите жени в селото плюеха след нея, след Добра. Ето защо, ето какво й бе сторила тая гражданка! Ще я видим сега дали ще устои…

В сърцето на Добра кипеше буйно и злоба, и ревност, и обида, и омраза. Но лицето й придоби хитър, лукав, предизвикателен израз на сводница, тя се обърна към бея с меден глас:

— Тука е тя, учителката. И е съвсем сама горе. Двамата стари умреха, а мъжът й е с комитите. Като разпусне децата, тя остава горе съвсем сама. Кои ще чуе и види? Младичка е тя и крехкичка като мрена. И мъжа си не е видела кои знай откога…

Беят поглъщаше всяка нейна дума и току се умълча. Виждаше се, че мисълта му не беше тук, той ставаше все по-неспокоен.

— Кога пуща даскалицата децата?

— Ами доста късно следобед. Те се виждат оттука, ей там по пътеката минават, дигат врева.

Млъкнаха. Но говореха ясно погледите им, всяко тяхно движение, дори и мълчанието. Беят беше като унесен — обмисляше, кроеше и не можеше да прикрие вълнението си, предвкусвайки отдавна желана наслада, предчувствувайки постигането на една трудна, но хубава победа. Гражданка, учителка, жена на комита! Вдаден в мислите си, които се въртяха в главата му все едни и същи, той час по час преглъщаше и мокреше с върха на езика засъхналите си устни. И не забелязваше бързите, дебнещи погледи на Добра, които го близваха като пламък.

— Хайде, Добро, кога ще приготвиш яденето!

— Още малко. Ама ти си много нетърпелив…

Дона чу изстрелите и видя турците отгоре, от площадката, още като слизаха в долината. После видя как навлязоха в двора на Добра. Това беше Селим бей — нямаше съмнение.

Тя се върна в училището, децата бръмчаха, наведени над плочите и читанките си, както ги беше оставила. Тя продължи работата си, макар малко несигурно, но дори сама се учудваше на спокоиствието си. В гърдите и бе заседнала ледена буца, но то не беше нищо — тя чувствуваше, че се владее. Така се промъква понякога страхът в човешкото сърце, неусетно и коварно, или това е волята, която го потиска, не му дава да завладее човека. Дона беше сред учениците си — не ще посмеят да дойдат турците, докато са децата тук. Но спотайващият се в сърцето й страх изеднаж избухна: „Ами те, ако дойдат, ще прогонят децата! Само с един изстрел могат… Ще се пръснат дечицата като пилци.“

И тя продължаваше работата си, но вече като без душа. Децата се вглеждаха в нея. Дона улавяше втренчените им погледи, пълни с неясно съчувствие и уплаха. Дойде и несигурната решителност на отчаянието:

„Да става каквото ще! Нема да пусна децата, докато не свърша часовете си. После… ще видим.“

Но времето не спираше. През прозорците се виждаше как се бяха удължили сенките вън. Врабчета се събираха на ята и цвърчаха оглушително. Ниско надвесеното слънце огряваше северните височини на планината. И Дона каза с глух глас, като да беше затъкната кърпа в гърлото й:

— Хайде сега, деца, вървете си. Утре пак навреме.

Тя едвам дочака да се отдалечат надолу по пътеката и последните няколко деца, върна се бързо и пусна кучетата. Сетне влезе в къщата, затвори и голямата, и малката врата, която водеше към задния двор, бутна с разтреперани пръсти железните резета, подпря здраво вратите с дърветата, които преди бе донесъл Велко. В къщата стана тихо и тъмно — през малките прозорчета, на които имаше железни пръти, едва се прецеждаше бледата светлина на гаснещия ден. Никои не може да влезе тук сега! Дона приседна на сандъка в ъгъла — нямаше повече сили да стои на нозете си, но бързо се успокои.

— Ето… децата слизат отгоре! — подвикна Селим бей, задъхан от нетърпение. Той и преди това едва се задържаше на едно място. Пристегна силяха си, взе пушката и излезе, накуцвайки с лявата си нога: — Хайде, агалар.

Вън го чакаха двама от най-верните му другари, въоръжени и те до зъби. Извикал ги бе от съседния двор и дълго ги държа вън готови. Те тръгнаха след него като верни кучета. Ако погледът на Добра, с които сподири тя бея, би бил пламък, за един миг турчинът би се превърнал на пепел.

Ала имаше и други зорки очи, и други пламенни погледи, които следяха какво ставаше около къщата на Добра. Когато излязоха тримата турци и се отправиха към пътеката за площадката горе, зад тях се чу шепот, тихи гласове, през плетища, край огради:

— Отиват горе! Ами учителката, учителката?… Децата, които се връщаха от училище, срещнаха тримата турци и подплашени, се отклоняваха от пътя им, после бързо затичаха нагоре, по отсамната стръмнина над долината. Те се разпиляха по кривите пътеки и улички, пресрещаха ги сподавени гласове:

— Къде отиват турците? Сама ли остана учителката горе?

— Сама… Сама е горе.

А горе, откъм площадката, се чуваше вече лаят на двете кучета, отекваше на разни страни бърз и Яростен. Малко по-късно горе изпукаха няколко пушки — турците стреляха по кучетата. Понесе се жален, болезнен кучешки вой и полетя над долината. По стръмнината отсам, по дворища и по пътеки се надигаха и се надпреварваха тревожни гласове:

— Учителката! Учителката!

Първа се показа — от земята ли изникна? — баба Клисурица. Тук и там по пътеките след нея се зададоха и други жени, размахали ръце в отчаяние и с нарастваща смелост.

— Скоро, скоро! Да спасим учителката. Сички, сички…

Проточиха се редици от жени, върволици от мрави, спуснаха се в долината и сетне цялото село видя как баба Клисурица ги водеше като царица пчела роило се улище по стръмната пътека накъм високата каменна площадка. Наизлезли бяха и турците — другари на бея, — и гледаха с глупешка почуда тая размирна, тревожна сюрия от жени. Не се досещаха за нищо те и гледаха като овни иззад селските плетища.

Излязла бе на двора си и Добра. Тя проследи бея по пътеката нагоре, видя и децата, които се връщаха от училище, видя и баба Клисурица, която поведе жените. А те, кажи го, почти всички минаха край нейния плет и нито една не обърна лице към нея, не й махна с ръка да тръгне и тя с всички. Тия жени бързаха да спасят учителката от бея, а тя, Добра, го изпрати горе. Тя гледаше мълчаливо шарената тълпа на жените, които бързаха нагоре. И като че ли виждаше пожар, които сама бе подпалила — така тревожно, така лудо биеше сърцето й. Всичко наоколо се обърна, завъртя се пред очите й в шеметна вихрушка. И вътре в нея, като в празна тъмна пещера, проеча вик, проеча нейният собствен глас:

„Що ми е сторила учителката, та искам да я погубя! Бесна кучка съм аз, проклета! Ето сички, сички тичат при нея…“

Тя дръпна забрадката си, за да не се задуши, някаква незнайна сила я тласна надолу, подир другите жени.

— Отвори, даскалице!

Дона позна гласа на бея, макар да бе го чула само еднаж. В същото време, заедно с гласа на турчина, тя чуваше жалния вой на едно от кучетата, което беше ранено от турците. Всеки косъм по главата й оживя и се раздвижи. Вратата, напъвана отвън, леко пропукваше.

— Отвори!

Дона стана — и сама себе си вече не чувствуваше, като че ли друг някои вършеше това, което тя вършеше, — стана и отвори сандъка. На дъното, под дрехите, които бяха наслагани там, беше револверът, които бе й дал Велко. Тя го извади, лъскав и тежък, седефът по дръжката му грееше меко в ръката й, черната дупка на цевта се насочи към лицето й — строга, вледеняващо студена зеница. Дона седна отново на сандъка, с револвера в скута си. Сега тя усещаше ясно студената тежест на оръжието и беше по-спокоина, макар да не знаеше, макар да не мислеше към кого ще насочи револвера в най-страшния миг: към бея или към себе си. А най-страшният миг идеше бързо. Вратата трещеше под силните удари отвън, дори и дърветата, които я подпираха, се поклащаха. Дона се бе излъгала — вратата нямаше да изтрае още дълго. Разбоиниците сега не викаха да отвори, а блъскаха вратата с пушките си и ръмжаха, ревяха разярени.

Жените се струпаха в полукръг, но доста далеко от тримата турци. Като че ли смелостта им стигна едва дотук. На предната редица беше баба Клисурица и гледаше с изблещени старчески очи как насилниците разбиваха вратата. И тя първа пристъпи с половин стъпка.

— Ще разбият вратата! Ще разбият вратата!… — шушукаха, стенеха в уплахата си жените, притискаха се към баба Клисурица.

Тя отново пристъпи. И тъй, докато беше по-далечко, продума несмело:

— Ама какво правите там, аги? Ще уплашите жената! Учителката ни… ще я уплашите.

Обърнаха се и тримата турци, с пушките си в ръце, задъхани, потни.

— Какво, какво! — изкрещя беят. — Я се махнете, че да не ви подпаля кошулите с некои фишек!

Обърнаха се отново и тримата да блъскат вратата, но сега някак отпуснато, като че ли отеднаж умора пресече ръцете им. По песъчливите камънаци зад тях се чуваше скърцащият шум на предпазливите стъпки на жените, които се приближаваха по някакъв общ подтик. Озъби се гневно беят, тръсна глава и насочи пушката си към тях.

— Ама още ли сте тука мори! Ей сега майчищата ви ще разплача!

Жените се спряха, притиснати една до друга, обградили сега с жив плет тримата турци пред вратата. Баба Клисурица беше пак на предната редица и викна с дебелия си глас, като че ли гърлото й отеднаж се отпуши:

— Какво искаш да правиш ти, бей! Нема да ти дадем учителката!

— Нема да ти дадем учителката! Нема… — надигнаха се един през друг крясъци, живият плет около турците още повече се приближи и сгъсти.

Повече и нямаше накъде — турците бяха здраво притиснати, оставаше сега само да се сбият с жените или да стрелят в тях. Селим бей тупна с приклада на пушката си на земята и се подпря с две ръце на цевта й, по-зеленял от яд, аленият му фес се бе смачкал, лъскавият копринен пискюл се размахваше пред очите му.

— Какво искате? — продума той с отпаднал, хриплив глас. — Хайде вървете си, откъдето сте дошли, че сички ще ви изчукам! Как смейте вие да…

В същия миг стената, що бяха образували жените, сама се разтвори и в тясното място пред вратата се втурна Добра, задъхана — душата и ще излезе, с разрошени коси. Лицето й беше пребледняло от вълнение и умора, очите й пламтяха. Тя протегна две ръце към бея, малки и бели, кротко докосна гърдите му:

— Хайде, Селим бей, немаш работа тука. Аз те излъгах, учителката не е тука. Ето, сички тия жени ще ти кажат, нема я тука учителката, излъгах те аз, да ти се посмея.

— Нема я, нема я тука! — чуха се и други гласове. Добра лъжеше — това знаеха и турците, и жените, — тя лъжеше, за да може Селим бей да се оттегли с чест. Той се огледа, погледна и другарите си — нямаше друг изход. Какво — да избие ли всичките тия жени? Те бяха може би повече от петдесет-шестдесет и биха го разкъсали заедно с двамата му другари. Живата стена пак се разтвори. Жените чакаха мълчаливо. Беят изръмжа нещо на своя език и си тръгна. Другарите му го последваха.

Добра го проследи с очи, после се хвърли на вратата и заудря с малкото си юмруче:

— Излез, учителке, не бои се! Отидоха си турците. Тогава баба Клисурица протегна ръце, вкопча криви пръсти в пояса на Добра и я дръпна.

— Хайде и ти си върви с твоя бей! Хайде, никаквице!

Задърпаха я и други ръце и Добра отхвръкна далеко от вратата. Около нея веднага се сключи тесен кръг от ръце и нозе, които се присвиваха и размахваха, готови да ритат, да дращят, да късат…

— Хайде, никаквице! Курво! Ти си ги пратила поганците тука, а? Знаехме си ние! Курва, турска пачавра…

Добра се присвиваше все повече, сякаш да изчезне, колената й се подгъваха и ако в тоя миг само една от жените я удареше или само да я дръпне с два пръста — за няколко минути би била превърната на кървава дрипа. Но се чу над засилващите се викове и крясъци един глас, познат на всички жени:

— Не, не, не! Оставете я! Моля ви се, жени! Бабо Клисурице, всички вие, сестрици… Оставете я! Моля ви, ето…

До Добра, както я бяха притиснали жените, се изправи Дона. Жените се разколебаха, не знаеха какво да правят, а в това време учителката издърпа встрани Добра и застана между нея и разярените селянки.

— Що правиш, учителке — нададе вик отново баба Клисурица и пак протегна ръце като железни куки. — Дай я насам тая джадия! Ние ще я наредиме, нели й се каза да не пуща при себе си поганците…

— Не, бабо Клисурице! — прегради пътя й с разперени ръце Дона. — Оставете я да си върви, заради мене! Оставете я, бог ще я съди… Хайде, върви си. Бързо! — обърна се тя към Добра и я побутна накъм пътеката.

— У-у! — викна някоя от жените. — У-у-у! — развикаха се всички жени там с грозни гласове: — Ъ-у, курво…

Добра повлече нозе с наведена глава, а ръцете й висяха като пречупени. Смрачаваше се.

— Ще пиеш ли още едно кафе, бей? — попита Добра.

За втори път подканяше тя бея да пие още едно кафе след вечерята. Беят седеше край огнището, изпружил нозе, и мълчаливо пушеше. Те бяха сами в стаята. В съседната стая спеше детето на Добра, там беше и старата й свекърва. Тихо беше в цялата къща. Само нощният есенен вятър виеше настоичиво и досадно в кумина. Добра се погрижи да останат сами с бея след вечерята, а сега като че ли и двамата се отегчаваха. Всъщност всеки един от тях беше твърде много зает със себе си.

Селим бей беше нацупен като дете, на което са отнели любим сладкиш. Учителката и тоя път се изплъзна от ръцете му. И колко глупаво я изпусна — трябваше да отстъпи пред няколко жени! Той я желаеше не само защото беше млада и хубава, но още повече защото беше гражданка и беше жена на един комита, на Велко Скорнев, които осакати лявата му нога. Не беше свикнал беят да претърпява неуспехи, не беше свикнал да се отказва от прищевките си. Ама… Той пак ще се качи горе! Само тая драка тук все ще му пречи — и той хвърли враждебен поглед към приятелката си. Добра бе започнала да му дотяга. И това дете сега, а той не знаеше дали наистина е негово. Нямаше кеф тая вечер Селим бей.

Добра улови злия поглед на бея. Заседнала бе тя като дива круша в преситеното гърло на турчина. Нека. И тя му се бе наситила и преситила. Стига вече — край! Добра бе надянала маска на смирение и кротост, дори и гласът й приличаше на котешко мрънкане. А в същото време в нея ту бушуваше буря, ту мисълта и с едно страшно спокоиствие решаваше съдбата на бея и нейната собствена съдба. Да беше турчинът по-внимателен, той би забелязал в погледа й, колкото и да се прикриваше тя, би забелязал и опустошителната дива сила на бурята в душата й, и късите мрачни затишия на тая страшна буря. Когато Добра покани за втори път бея да му направи още едно кафе, тя бе решила вече да сложи смъртоносна отрова в кафето.

— Хайде, направи още един кафе — каза беят след продължително мълчание, без да я погледне.

Добра усети как пропълзя мраз от сърцето й през цялото тяло до върха на пръстите й. Това беше един дълъг миг. Тя сложи спокоино в джезвето кълцана захар, сложи три лъжички кафе — беят обичаше по-горчиво кафе — и след като хвърли към него поглед, бърз като светкавица, сипа в джезвето и някакъв прашец. Сетне студена вода — кафето да се вари бавно, за да хване хубав каймак.

Добра ходи нарочно в града, за да купи отровата. Тя не бе мислила преди това за отрова и смърт, но щом получи вест за връщането на мъжа си, отиде и даде цяла жълтица на един турчин билкар.

— Искам да отровя две кучета — каза му тя в неговото затулено дюкянче. — Едри, силни кучета. Имаш ли такава, по-силна отрова?

— Имам. Ще отровиш две кучета с нея. Той прибра жълтицата и даде на младата селянка отровата със спокоино, безстрастно лице. „Ти искаш отрова за кучета — ето! Силна, люта отрова. С нея ще отровиш и десет кучета, но ти можеш да отровиш и себе си, ако искаш. Ако ме попита някои, ще кажа: — Продадох й отрова за кучета.“

Добра се върна в Рожден и скри отровата. Мислеше тя да отрови мъжа си, щом си дойде и щом започне да я съди. Но и според това — дали я обхващаше страх от мъжа й, или бремеността й дотягаше, или я обхващаше лошо настроение, или жажда за хубав живот, тя един път мислеше да отрови мъжа си, друг път себе си, трети път и себе си, и него. Или може би няма да отрови никого. Ами беят лесно ще я отърве от вече ненужния и опасен съпруг, чийто образ бе доста избледнял в нейната памет! В душата й ту се надигаше горчива мътилка, ту се понасяше тя в своето лекомислие като перушинка, подхваната от вятъра. Но отровата стоеше скрита в сандъка й.

Бурята започна, когато Добра видя как всички рожденски жени бързаха, тичаха да спасят учителката. Изпълни се душата й с черен мрак и в него избухваха светкавици, а кръвта й шумеше, бучеше като придошъл порои.

— Защо съм! Защо съм жива!… Една е тя в цялото село — прокълната, презряна. Комитите — всички ги наричат народни люде, тръгнали са по народна работа. И те я съдиха и осъдиха. А тя — напук! Не устоя да не приема турчина. Накара го вратата да разбие. За всички иде съд — ето тя сама се съди. Не дочака мъжа си, стопанина си. Всички други жени, които имат гурбетчии, чакат мъжете си по година, по две, по десет години, ако трябва. Чакат, съхнат и вехнат, младост прегаря — чакат. Такава е орисията — като дойде, ще чакаш, ще гориш, на пепел студена ще се превърнеш. Тя не дочака, а сега мъжът се връща и сметка ще поиска. Дай сметка! Чисто ли е сърцето ти? Не е чисто. Турчин прибра в къщата си, с турчин спа. Ами не пусна ли при себе си и Никола Гърбев, и Стоян Крондир, които може и баща да й бъде — тоя дъркул с червен врат и с две педи мустаки? Тя, никаквицата — една в цялото село. Разпри се дигнаха по много къщи заради нея — мъжете пощуряха, а на нея й беше весело. Ще мине мъж по пътеката, а тя знаци дава, да го подлуди. После пък турчинът. Дай сметка за всичко!

— Защо съм жива!

Тя ще умре, трябва да умре. Ето, ясно стои пред нея, пред очите й. Кафето ще се свари, ще налее две чашки — една за бея и една за себе си. Това се пада на тях двамата, няма друго. И той бесен побеснял, цялото село плаче от него. Само тя се намери да тръгне с него и негово дете носи в утробата си. Ами нейното дете — това, дето спи сладко в другата стая? Какво ще стане с него? То ще я потърси утре и няма да я намери. Тя ще лежи тук мъртва, с вкочанени челюсти.

— Ах, боже, боже…

Няма да те чуе бог тебе! Никому не си мила ти. Всички тичаха да спасят учителката и ти отиде, а тебе с камъни ще те убият. Няма за тебе живот на тоя свят. Комитите ще те убият, Лозан ще те убие, жените ще те разкъсат. И беят те гледа като престояла гозба. Умри си, умри си по-скоро! Скрий се в гроба, да не те виждат людете…

— Страх ме е! Страх ме е!

Сама в гроба под земята. Тежи, тъмно е, студено. И червеи пъплят, змии под земята, в тъмното…

— Ах, боже!

Няма да те чуе бог, никои няма да те чуе. Ето, кафето ври в тенекиеното джезве. Ври, надига се. Ти няма къде да бягаш, няма къде да се скриеш. Комитите ти забраниха да пущаш бея — ти го пусна. Мъжът ти си иде и ще си дойде, сметка ще ти поиска. Ти сама каза вчера, че си изпратила бея при учителката — жените с нокти ще те разкъсат. Беят ще си отиде и никои няма да те спаси, да те пожали. Ами иди при бея в града, стани кадъна, потурчи се!

— Не, не! По-добре да си умра. Секи ще каже: такава беше тя, никаквицата, и най-сетне отиде и се потурчи. И беят, колко ли ме иска — да бъда там слугиня на жените му! Не, барем това нема да направя — да се откажа от детето си, от християнската си вера. Дотука — стига. Ето кафето, надига се. Дали нема да го познай беят!…

Порои бучеше в нея, мълнии прорязваха сгъстилия се мрак в душата й. Тя се проклинаше, плачеше от скръб за себе си, плачеше от страх пред смъртта, плачеше горко за детето си. Ала друга една сила стоеше над всичко това — една обладала мозъка й мисъл, властна и неотразима, едно взето решение или това беше лудост, беше една станала вече разруха в душата й. Бледата маска на лицето й не се променяше, студените пръсти на ръцете й не трепереха. Тя спокоино наля кафе в двете чашки, подаде едната на бея, а другата придръпна към себе си.

После стана, сякаш докато поизстине кафето й, отиде и заключи входната врата, която още през деня другарите на бея бяха поправили; завъртя ключа два пъти и го взе, скри го в пояса си.

— Що заключваш, рано е още — рече беят.

— Нека… по-добре. Нели сме сами…

Огледа стаята — търсеше ли нещо? Не, тя се прощаваше с живота и дано още малко, още една минутка да продължи тоя живот… Тая стая й беше толкова позната, но сега й изглеждаше по-нова, по-светла, по-широка. Да можеше да погледне вън, но вън беше тъмна нощ и студен вятър лудуваше в тъмнината. Е, хайде, стига вече…

Тя сви отново коляно пред огнището, дигна чашката с отровното кафе. Не можеше беят да забележи, да познае по движенията й, че тя бе тръгнала вече към гроба.

Шумно сръбна турчинът от чашката си. Още един път.

— Хъм… горчив си го направила…

Сръбна и Добра от своята чашка и не усети с изстиналите си устни горещо ли беше кафето, горчиво ли беше.

— Ти нели го обичащ по-горчиво — каза тя и всичко беше, както винаги. Дори и в нея самата всичко затихна в тоя миг.

Изпи кафето си Селим бей, макар и без услада, изпи своето и Добра. Изеднаж, в ушите й, или в самото й сърце, се надигна страшен писък:

„Майчице! Сега ще умра…“

Тя скочи. Беят я гледаше учуден. Добра избяга в съседната стая и тръшна вратата. Отиде да види още еднаж детето си и не се върна вече. Там я намериха на другата сутрин, легнала ничком до леглото на детето си, мъртва, с помодрели устни.

А беят бе умрял до заключената врата. Опитвал се е да излезе вън, да повика другарите си. Дрехите му бяха разкъсани и се виждаше как се бе борил със смъртта. Никои не бе чул нищо през нощта. Само кучетата из околните дворища бяха лаяли през цялата нощ.