Димитър Талев
Железният светилник (39)

IV

Султана се поприбра, попристегна се с по-ново, с по-здраво, превърза се с нова бечка шамия с ресни — не беше празник и не беше кой знай колко далеко, но не биваше да се влиза в двора на чорбаджи Аврама как да е. Когато идваше преди по-често, чорбаджийската щерка я виждаше всякак вкъщи — и боса, и с по-вехто, — но сега беше друго, пък можеше да се случи и чорбаджията да я завари в къщата си.

Тоя ден беше доста студено, духаше лют, остър ветрец, замръзналият сняг хруптеше и скърцаше, улицата беше пуста надолу и Султана се зарадва, че никой не я срещна, никой не я видя, когато влезе в портата на чорбаджи Аврама. А тук още от портата се виждаше, че я очакваха. Пътеката през двора, чак до къщата отсреща, беше грижливо пометена от сухия нов снежец, който попръскваше тая сутрин. Преди още да стигне Султана до чешмата — обкована по ръбовете на мраморното корито и чак до пиринчения чучур с прозрачни, сребристосинкави ледени витки и висулки, — горе на чардака се показа Ния. Султана уж разглеждаше чешмата, а Ния се спусна по широката дървена стълба и се показа долу, в трема:

— Повели, стрино Султано.

Ния беше облечена в дълъг надиплен фустан, още нов, на широки по четири пръста ивици кафяво и медено, а между тях — зелена чертичка, колкото гайтан, в салтамарка от тъмнозелено кадифе с бели, пухкави кожи по краищата, около шията. Султана забеляза, че Ния беше поотслабнала, побледняла или може би снегът по двора озаряваше с белия си студен сяй смуглото й лице, но очите й изглеждаха съвсем черни, бляскави, каквито си бяха малко примижали, като че ли тя нарочно присвиваше клепки с дългите мигли. Девойката пристъпи, целуна ръка на гостенката и Султана усети в закоравялата си премръзнала длан меката и топла ръчица.

— Дойдох да видя тетка ти, казаха ми била нещо немощна… Ех, стари сме веке ние с нея.

Излезе на чардака да я посрещне и лелята, облечена в два кюрка, по-широка, отколкото висока, и захленчи както винаги:

— Не ме бива, Султано… Тия пусти нозе…

Влязоха в добре затоплена стая с огнище, а в средата — лъснат меден мангал с цял куп жар, проблясваща ярко през тънка мрежица бяла пепел. Хубав килим „походи-поседи“ покриваше половината под, а по другата половина, към огнището, бяха наслагали ястъци, постлани с дебели меки ямболии, и край стените — пъстри, тъкани възглавници. Поканиха гостенката да седне там горе. Ния премести по-близу до нея мангала. Докато двете стари жени побъбриха и се пооплакаха, Ния донесе топла подсладена ракия и кафе. После лелята се разшава, запухтя, трябвало да погледне в мутвака гозбата за обед, излезе и като че ли стаята се изпразни. Ния присви нозе върху пухкавата ямболия срещу Султана, с бял вълнен чорап в ръце — да поплете, неприлично беше да седи без работа делничен ден.

— За татко ти ли? — попита Султана.

— За татко. Плета му ги за Божик. Той се бели чорапи носи.

Султана я гледаше и обмисляше как да започне разговора за най-важното, за което бе дошла. Ния чакаше и се виждаше, че бе наредила да останат сами. Очите на Султана се радваха на хубавата и спретната девойка и мисълта й неусетно отиде на друга страна. Тя, хаджи Серафимовата внука, някога бе се виждала в най-смелите си момински мечти ето досъщ такава, като Ния, хубава, млада, горда и свободна. Родила се бе в коприна и злато, да не познае никога ни грижа, ни яд, ни страх, щастливо, галено чедо на стар, богат род, живеяла би като царкиня — та девойката идва на света само за радост, за хубост, за обич. Тя е светлина в къщата, буди нежност в сърцето и чисти мисли, спира на устата грубата дума. За такова щастие бе мечтала Султана — да бъде жива радост между своите, желана и обичана. А какво стана с нея, като осиротя още невръстно дете… Живот човешки! Може би защото изгоря в мъка и неволя младостта й, та и после, когато се родиха децата й, къщата й се изпълни с люде, млади и весели, съживи се тая запустяла къща, влезе в нея благодат, тя и тогава не преживя нито една своя радост с пълно, цяло сърце. Може би сега да влезе това девойче в дома й, като невеста на най-любимия от децата й, ще се зарадва и тя на своята оплакана и непрежалена младост.

— Ния, чедо, отдавна не си идвала у нас, та се поразтъжих за тебе.

Петте куки в бялата прежда заблестяха бързо-бързо между тънките пъргави пръсти на девойката. Гъста червенина се разля по цялото й лице, обагри нежния пух на белите кожи по дрешката й. Едвам задържа отговора си — как можеше да каже тя това, което искаше да каже тъкмо на тая стара жена, Лазевата майка! Нека старата сама да се досети.

— У нас сички те милуват, Нийо — опитваше Султана почвата предпазливо, преди да стъпи направо. — Но може би не те тегли много към нас?

— Тегли ме, стрино Султано, драго ми е да дойда, но се боя.

— Боиш се? От кого, сине? — пристъпваше бързо и смело Султана, търсеше отговора, който искаше да получи.

— Като река да дойда, може некой да ми затвори портата ви и да остана на улицата — усмихна се девойката, привела лице над плетивото.

— Кой, сине?

Ния дигна очи към нея:

— Лазар.

Султана не я погледна, за да не я смути и подплаши в смелостта й. Тя каза, топлейки набръчканите си ръце на мангала:

— Аз съм му майка, отгледала съм го, Нийо, и най-добре знам какво е в сърцето му. Нема да ти затвори портата ни той, ами повеке заради баща ти. Нещо се противят те двамата в общината и такива са мъжете: като тръгнат един срещу друг, могат да прегазят и каквото им е най-мило. На жената не прилега да е много горделива, когато я тегли сърце към некого, а тя требва да познава и силата си. Не знам дали нема да ми се присмееш… — поколеба се за последен път Султана, но ясно се виждаше по лицето на момичето как приемаше то думите й, тя се приведе към него решително, докосна с върха на коравите си пръсти присвитите му колена: — Да си говорим като майка и щерка, мила ми си като моите родни щерки, Нийо, отвори си сърцето пред мене: искаш ли го ти моя Лазе?

— Да — отпусна плетивото в скута си Ния, гърлото й беше пресъхнало, гласът й прозвуча глухо, макар да дойде от дълбочината на гърдите й. Но тя дигна лице, очите й горяха дълбоко извътре… — Да. Само той и никой друг… — Сетне двете тъмни зеници запламтяха по-меко, станаха сякаш по-големи, заляха се с обилна чиста влага. Девойката додаде с неизразима горест: — А той, а той?… Научих, че се сгодил за Божана. Обещал да я вземе.

Султана сложи длан на коляното й, да я погали:

— Нийо, чедо… Сега веке ние с тебе ще се разберем. Ти не се тревожи. И той те иска, знай го от мене, сгодил се, така ли стават тия работи! Аз го познавам най-добре, а нему, милия, сичко му личи по лицето. Нели го виждам и съм говорила с него за тебе. Мъчи се той, ходи из двора, по цели нощи не спи. Не е за народните работи или за друга некаква работа. Там той е силен, там мъжете са силни, като има с кого да се борят и да надвиват. И яденето им е сладко, и сънят им е здрав, колкото и да са се вдали. Такива са те. Моят Лазе се мъчи. Душата му се мъчи. Верно е, обещал да се ожени за Божана. Ами защо не се радва? Никой не го накарал насила. Аз стоя нощем пред вратата му и се е пред очите ми. Казал е на Божана от жал за нея. А сърцето му към тебе го тегли. Ето защо се мъчи. Ти, като си чула за Божана, уплашила си се. Ами ние с Бенковци ни дарове сме разменили, ни нищо. Казал е само Лазе. А ти… бегаш. Не си знайш силата. Да те вижда по-често, нема да те забрави никога. Да знай, ще го чакаш, при тебе ще дойде. Не ще устои мъж на твоята хубост, Нийо. Моят Лазе — заради баща ти, заради народните работи, заради людете. А ти си друго нещо. Там нема упоритост, нема сила, сичко от сърцето иде. Излизай по-често пред очите му.

— Той знай — промълви девойчето.

— Знай, но ти нищо не си му показала, с нищо не си го притеглила. Той само знай. Накарай и баща си да се преклони малко. Ти си му едничка. Да не върви се срещу моя Лазе. Баща ти е, кажи му като на мене: само Лазе и никой друг. Дожалело му за Божана — казал една дума и не иска да я върне; смразил се с баща ти — не иска да преклони глава. Народните работи — е, пък те двамата с баща ти да не се пречкат толкова. Ти виждаш какво можеш — опитай се. Не бегай, не се плаши. Нийо, сине, нема по-голема сила от женската хубост.

Белият чорап и петте лъскави куки отдавна лежаха в скута на Ния. Очите й сияеха в надежда. Тя каза:

— Ще те послушам. Каквото ми кажеш.

— Идвай по-често у нас. Не си ни чужда, Катерина ти е първа другарка.

— Ще идвам.

— Кажи на баща си да знай за Лазе.

— Ще му кажа.

— После ти сама ще видиш какво ще стане и сама ще знайш какво да правиш по-нататък.

Ния се пресегна, сграбчи с две ръце ръката й, целуна я, притисна я на пламналото си лице в изблик на радост. С другата си ръка Султана погали тъмните й коси — лъскави, възтвърди, като сурова коприна.

Нямаше какво повече да си кажат. Ния изпрати Султана чак до портата.