Димитър Талев
Железният светилник (33)

VIII

Приказката на Лазар Глаушев за калугера и шиника се разнесе из целия град. Людете разбираха по-лесно такава ясна дума. Приказката попадна в съзнанието на повечето преспанци като ярък лъч. Проясниха се и отдавна затъмнени спомени, припомняха се по-нови случки, които бяха отминали и биха били скоро забравени, а всички виждаха с прояснени очи какво беше днес: на една страна те, народът, които носеха едни и същи имена, говореха на един и същ език, еднакво мислеха, еднакво знаеха, еднакво живееха във всичко, и срещу тях — чуждият наместник, владиката и далечният патрика, пришълците власи и неколцина като Аврама Немтур; народът — те всички под шиника — и калугерът — седнал на него. Повече нямаше да бъде така. Шиникът беше дигнат.

Но в живота на тоя град, на тия люде нищо не идваше, не ставаше бързо и буйно. Всяко нещо преживяваше своето време. Повече от четири века тия люде бяха се учили на търпение, на тих, прост живот, с хляб и вода хранеха тялото си, имаха само една здрава опора — земята, над която се трудеха. Те живееха с всички вечни болки на сърцето, не беше заглъхнал в тях и вечният човешки копнеж за щастие и радост, но тъй — ничком на земята, потъмнели като нея, безименни, покорни роби. Векове бяха минали и нищо велико не бе се случило в живота на тия люде, на целия този народ. Раждаха се и умираха, заравяха умрелите в земята и не оставаше никакъв спомен от тях. Векове бяха минали без следа. Едва-едва някой от тия бедни, прости люде ще надигне глава да погледне, да се покаже над хилядите покорно сведени глави през петдесет, през сто или повече години. Те мереха и помнеха времето през цели векове според бедствията и епидемиите, които ги сполетяваха и в които гинеха като нищожните твари, що пълзят по земята. Сега наставаше ново време. Робите се ослушваха и чуваха все по-ясно наближаващи, съдбоносни стъпки. Идеше ново време, ала малцина бяха, които ставаха да го посрещнат, отваряха очи да го видят, надигаха глас да го приветствуват. Иде, иде — шепнеха хилядите долу, ослушваха се, чакаха и робският страх беше по-силен от радостта на душите, които предчувствуваха своето освобождение. Така бяха живели те от векове, но вече се пробуждаха, борбата вече започваше, макар все още в робски страх. Идеше ново време за всички…

С настъпването на лятото читалището в Преспа започна да пустее, а щом започна жътва и полската работа влезе в разгара си, никой не влизаше в ниската задушна стая освен Лазар Глаушев, който бе вградил сянката си там. Още като започнаха да се режат афионите, пустееше и чаршията, и дворищата, и улиците, та дори и двете църкви, дето сега влизаха само свещениците, някои престарели люде или пък някои набързо да кръстят новородено, да опеят покойник. Целият град се обърна към полето през това работно време. Почти всеки дом имаше по някое късче земя — нива, лозе, ливада; някои имаха и повече, а неколцина от чорбаджиите имаха и цели чифлици по околните села. Които пък нямаха свое, отиваха аргати по чуждото. Събираше се хлябът за през цялата година. Още по тъмно се точеха върволици по криволичещите пътища към полето, стихваха дворовете и улиците, много от дюкяните в чаршията оставаха затворени. И в общината старците не се събираха толкова често. Ще мине някой, ще се отбие по навик или от преголяма ревност, но скоро няма да дойде пак, да слуша оплакванията на наместника от самотията му, от горещините и досадата му. Наместникът седеше там — нямаше къде да иде и какво да върши в това работно време, — седеше сам в прохладната общинска стая, че дори и писарят, и общинският слуга бяха отишли да жънат, да връзват снопи. Понякога той дочуваше стъпки долу, в читалището, и знаеше, че това е Лазар Глаушев. Наместникът се боеше от младия човек, макар досега те никога да не бяха си разменяли думи на открита вражда. Заслушан понякога в стъпките му в тишината на запустялата общинска сграда, архимандритът намисли да го обезоръжи някак, да покори тоя опасен младеж, да го обърне към себе си и сега беше най-сгодно време, докато можеха да се срещат сами, между четири очи. Един ден той слезе долу, като че ли от любопитство — никога не беше влизал в читалището. Поздрави с кротост, с подчертана почтителност. И се учуди, когато Лазар отговори на гръцки на поздравите му, покани го да седне.

Лазар бе дигнал зелената покривка от голямата маса и бе струпал там всички читалищни книги, около двеста-триста тома, да ги поизчисти и подреди. Много от тях бяха на руски език. Пращаха ги от Русия за читалищата народни люде, които живееха или бяха отишли да се учат в Одеса, Москва и в други руски градове. Сложена бе на масата и една голяма купчина вестници — български гръцки, турски. Наместникът и на това се учуди, като видя и гръцки вестници в това вражеско свърталище. Стори му се, че това, което бе намислил, може би няма да бъде толкова трудно да се постигне.

— Вие често идвате тук, кир Лазаре.

— Да. Когато нямам друга работа. Сега ние в чаршията нямаме много нещо да вършим. Людете са на полето. Дори и аз ходих няколко дни на жътва — усмихна се младият човек.

Наместникът се радваше, че Лазар Глаушев говори доста добре гръцки. И би помислил човек, че гъркът продължи разговора с искрено доброжелателство:

— Защо не се качвате някога горе, при мене… сам съм по цял ден.

— Идвам за малко тук и все има какво да се свърши или да прочете нещо човек. Намислил съм да варосам стените, полека-лека, за няколко дни. Сега е удобно, като никой не идва. Ще светне тук, а нали е читалище!

— О, браво! Такива люде са нужни на тоя поизостанал народ. Има какво да си поприказваме ние с вас, кир Лазаре.

— Има, ваше високопреподобие.

— Нали еднакво мислим доброто на тоя народ и му служим.

— А, не, преподобни отче — отговори учтиво, но твърдо Лазар. — Ние не мислим еднакво с вас и не служим на едно и също нещо.

— Как — подигна и вежди, и рамена наместникът, — нали сме християни и нали тоя народ е християнски? Какво друго може да ни дели? Всички ние сме чада на един и същ баща — това, което може да ни дели, не е толкова важно. Ние му отдаваме по-голямо значение, отколкото заслужава. Заради него забравяме най-важното: единството ни, братството ни в общата християнска вяра и църква. И вършим непростим грях и отегчаваме още повече бремето, с което ни е наказал справедливият наш небесен баща за минали наши грехове, като ни е оставил под иго на неверници.

Лазар избърса с кърпа ръцете си и седна срещу него, на другата страна на масата. Дигна срещу него лице и погледна открито, смело:

— Да, ваше високопреподобие, прави думи, свети думи. Но понякога човек взема думите на истината, за да покрие с тях една неистина. Вие вземате думите на една истина, за да си послужите с тях като с оръжие във ваша полза. Вие и ние: гърци и българи. Говоря за вас — гръцките духовници по нашите места. Вие сте християни, но сте и гърци. А от нас искате да бъдем само добри християни, верни чада на църквата, която е ваша, но не и наша. Да бъдем християни заедно с вас като вас, във вашата църква, във вашето училище, да говорим на гръцки език, защото всичко е в ръцете ви. Да бъдем християни, а да бъдем и славяни, българи, както вие сте гърци, това според вас не е важно, да го изоставим, да го забравим. Ето истината, преподобни отче, ето и лъжата, която искате да прикриете и вие, и всички като вас, да я прикриете с една истина. Светата християнска истина и лъжата, с която искате да ни погубите. Аз ви говоря направо, няма какво да крия, но бихте ли могли и вие да кажете, че нищо не криете от мене?

— Няма да скрия нищо и аз, кир Лазаре — каза с дълбок глас наместникът и се облегна с лакти на масата, да се приближи повече към младия човек. — Вярно е, че ние, гръцките духовници, искаме да ви привлечем към нас, да станете и вие като нас гърци. Вие сте прост, груб народ, овчари, орачи, занаятчии, а на наша страна са всички предимства. Вие трябва да дойдете при нас, а не ние при вас. Ние запазихме всичко наше от миналото. А вие всичко загубихте, пък и нямаше какво много да губите. Погледнете де сме ние с нашето минало, с нашата слава, с нашия език и сега още с нашата патриаршия, която е вселенска, с богатствата ни, с науката ни, та имаме и наша държава отново и от нея ще израсне величието на някогашна Византия. А вие? Запазили сте само грубия си език. Нищо друго. Затова вие ще дойдете при нас и ще станем многоброен народ. Това е за ваше добро и затова ви призоваваме в името на Христовата вяра и църква. Вие нищо няма да загубите, а ще се издигнете до величието на стара Елада. Остава ви само една стъпка, щом сме вече едно по вяра и чада на една и съща църква. Ето и аз ви казах всичко, кир Лазаре — дръпна се назад наместникът с чувство, че събеседникът му няма какво да възрази.

А Лазар едвам го дочака да довърши:

— Късно е вече, отец, но не за нас, а за вас. Тая ваша проповед би заблудила мнозина, но преди повече от двайсет-трийсет години. Нашият народ е вече буден с нищо не ще успеете да го примамите. Вие загубихте всички ваши предимства, а преди това бяхте загубил всички свои християнски достойнства. Вие дойдохте като вълци при нас, а едва ли сте по-добри и към собствения си народ. Опитахте се да хвърлите черно було върху нашето минало, унищожихте книгите ни, отричахте народното ни име. Прости сме, груби, бедни, защото паднахме в тежка беда, а вие дойдохте да я увеличите повече. Ние не ви вярваме и ви мразим. Вие и сами виждате, че всичко сте загубили, и сега идвате към нас в името на Христа. Ще ви намразим още повече заради вашето лицемерие. Науката не е само ваша и ние ще я придобием и за себе си. Няма да дойдем при вас, а ще се върнем към себе си. И ние сме създадени от бога и имаме право да живеем. Ще вървим към Христа по свой път и нашият път е по-прав, по-хубав от вашия. Ще изградим своя народна църква, за да говорим с бога на наш език и да възкръсне с нея и нашето народно име. Погледнете тия книги! Те ще стават все повече. Между тях има и наши, и руски, и сръбски — ние, славяните, сме много милиони. Вие сте като просено зърно спрямо това, което сме ние и което ще станем утре. Не можете да ни съблазните с нищо ваше, ние ще се наситим и ще растем със собствената си кръв. Ние сме по-справедливи от вас: почитаме всичко гръцко, с което наистина може да се гордеете, ще се поучим и ние от него. Научих езика ви и ви говоря сега на него, чета ваши книги. Но говоря на вашия език и чета по своя воля и никога няма да го нарека свой, както искате вие. Будни сме вече и крадецът не ще успее да ни ограби. Виждаме се голи и боси — ще се облечем. Виждаме се в тъмно — ще запалим светилници да ни светят. С вашия народ можем да се разберем добре, но вие ни пречите. Вие, гръцките духовници. Вие искате да ни погълнете, да ни унищожите. Кой изпрати в цариградските тъмници двамата Миладиновци? Те умряха там и двамата. Но — въздъхна издълбоко Лазар — ние ще се браним. Ние вече точим оръжието си, преподобни отче.

— Ние ще ви го отнемем.

— Не. Късно е вече.

— Ах, как се заблуждавате, кир Лазаре! И аз живея сред тоя народ. Колцина са такива като вас сред това безсловесно стадо? Вие оставете него на овчарите му, а помислете за себе си, още не е късно. Едно време, когато бяхте по-малък, бях наумил хубави работи за вас, но Климент Бенков ви грабна от ръцете ми, за ваше нещастие. Можехте да станете голям човек, а сега сте казанджия. Но и сега не е късно, само не отблъсквайте ръката, която може да ви се подаде. Затова и дойдох при вас, кир Лазаре. Пътят към Атина, а това ще рече, към най-хубаво бъдеще, е още отворен за вас и не се отклонявайте по криви пътища, дето ви очакват само изпитания и нещастия. Не се убивайте сам, млади човече. — Ще ви отговоря с божията мъдрост, и то на славянски: „Не о хлебѣ единомъ живъ будетъ чѣловъкъ.“ Нали знаете как е това на гръцки? Аз не се плаша, ако ми е отредено да живея в бедност и мъка. Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси. С това, което върша сега, аз храня душата си.

Наместникът бавно се изправи. Сините му очи бяха потъмнели и мрачно проблясваха. Стана и Лазар. Наместникът каза:

— Дойдох, за да станем приятели.

— Люде като вас ни стават приятели не когато идват, а когато си отиват. Напуснете нашия дом, идете си във вашия. Тогава можем да станем приятели.

— Тук е наша земя и няма да си отидем. Преди тук, е била Византия, сега е Румелия, което значи гръцка земя. Само такива като вас, момко, бунтуват и тревожат, мирния народ, но ние ще намерим начин да ви обуздаем.

— Преди малко се опитахме да бъдем искрени като християни, сега вие сте още повече искрен като враг. Ала не можете да ме заблудите, зная всичките ви грехове, преподобни отче.

— Искате да ме прогоните оттук?

— Да. Ще ви прогоним. Не сте дошли за добро деяние между нас. Тук сте чужд, идете си във вашата земя. Това искаме ние: да си вървите. И вие, и вашият владика, всички като вас.

Наместникът се загледа в него мълчаливо, като обмисляше какво да му каже, и сетне тихо продума, с доброжелателен тон, а очите му гледаха остро:

— Млади момко, не дърпайте дявола за опашката.

Той се обърна и без да бърза, си излезе. Лазар го проследи с поглед и видя как изчезна подрасникът му зад вратата. Сега те двамата бяха съвсем наясно.

Радостно, бодро вълнение и прояснение почувствува в себе си Лазар Глаушев след тая неочаквана среща. През време на разговора му с архимандрита на няколко пъти се преплетоха в мисълта му имената на чорбаджи Аврам и Ния. Сякаш и те бяха тук заедно с наместника. И както беше чудно появяването на фанариотина в тая стая, така изглеждаше чудно и тяхното присъствие между тия стени, дето кънтяха бунтовни слова, близу до тия книги, които криеха в себе си друг, чужд за тях свят. Те бяха чужди тук, както и тоя чужденец. Той си излезе като враг, както и бе дошъл, излязоха си и те заедно с него. Лазар остана, скоро ще се върнат тук другарите му и всички, които се събираха около него с жадни души. Врагът остана вън от тоя праг, коварството му беше изобличено, борбата срещу него започваше открито. Врагът — наместникът, Аврам Немтур.

— Ние сме срещу вас, ние сички!

А де беше хубавата щерка на чорбаджи Аврама, де беше Ния?

„Тя нищо не ми е направила…“ — защитяваше я Лазар, защитяваше я от себе си. И гласно промълви в празната читалищна стая:

— Не искам да мисля повеке за нея, не искам… Тя е дъщеря на Аврам Немтур!

Струваше му се, че тя бе останала там, зад вратата, стоеше там и го чакаше.

В борческото му въодушевление имаше една сянка — жива сянка, която постоянно менеше цвета си и по-трудна беше борбата с нея.

* * *

Летните дни и седмици бавно се претъркулваха като колелата на тежка кола — претоварената кола на лятото. Вечер преспанци се връщаха от полето капнали от умора, напечени от слънцето, прашни, с изподраскани боси нозе, а с тях нахлуваше в града тежкият дъх на зрялото лято. Но всички тия усърдни работници бяха доволни в умората си — годината беше добра, обилна. Докато жънеха и вършееха, царевиците растяха все по-високо, пущаха кафяви копринени пискюли, бостаните сочно се зеленееха, по лозите увисваха и едрееха синкавозеленикави гроздове. И за афионите тая година беше добра, случиха се сухи дни, когато ги режеха в началото на лятото, не рукна внезапен дъжд да умие драгоценния катран.

Не се сдържа и тая година Аврам Немтур, макар да казваше, че е стар вече; като дойде време, обърна приказката си:

— Още тоя път. Афионът и тая година е много добър, изпечен, не ми се иска да го изпусна. Тоя път ще пращам стоката оттам, нема да се връщам, докато не свърша, да не се трепам по пътищата.

Ходи той, както всяка година, по Прилепско, Тиквешко и Велешко, започнаха преди него да пристигат товари — пълни сандъци с гъст, лепкав афионен катран, стиснати на калъпи и на тежки питки, облепени с афионови листа, — доведе и той самият цял керван от натоварени коне, магарета и катъри, а след него пристигнаха още много товари. Сега не можеше да се мине край дюкяна му от тежкия, сладникав и упойващ мирис на отрупания афион. Едва след като се върна в Преспа, започна да купува и от тукашния афион и казваше, за да подбива цената му:

— Събрах веке много и къде по-хубав; нашият е постен. Но, хайде, ще взема и твоя, щом си го донесъл. Казвай колко ще му искаш, но не отивай много нагоре, че го вземам за хатър.

Така той говореше всяка година, знаеха преспанци, но му даваха афиона си на по-ниска цена — пуст да остане, дано да го отрови! Така беше и тая година, нищо не се промени.

Султана Глаушева попита чорбаджи Аврамовата сестра:

— Намери ли си чорбаджията човек за дюкяна?

— Има си той люде, сестро Стоянице. И кой смей да вземе от него и едно нокте каквото и да е! Сичко мери и тегли, сичко знай той до влакно.

Султана преглътна горчивата си слюнка и нищо повече не попита. Нямаше и защо да пита — явно беше, чорбаджи Аврам бе викал нейния Лазар не да му пази той стоката.

Лазар стоя още някое време в работилницата на баща си, а като започнаха людете да разчистват и изравняват харманите за нова вършитба, дойде Андрея Бенков и пак му заговори за тяхното сдружение. Лазар махна с ръка, сякаш отстраняваше някаква последна пречка, и се съгласи без повече думи. Той бе имал доста време да премисли всичко по това сдружение, което беше малко чуден и необикновен израз на приятелство и преданост. Та Андрея Бенков му предлагаше да дели с него богатството си! Всички подозираха, че той искаше да обвърже Лазара като свой бъдещ зет, по внушение може би на майка си и сестра си, но Лазар вярваше и знаеше, че Андрея го кани за свой съдружник само от преголяма привързаност към него. Той прие тоя дар, защото можеше да отговори със същата обич и привързаност. И бе решил да не се възползува докрай от добрината на приятеля си. Той ще вложи всичките си сили в общата работа и каквито и да са печалбите им, ще вземе най-малка част. Андрея не можеше да бъде стройник и сводник на сестра си. Той знаеше чувствата й към Лазара и как би се радвал да се оженят те двамата, но с нищо не се намесваше в отношенията им. Той наистина имаше нужда от другар в работата си и кого другиго би избрал освен Лазара Глаушев, комуто би се доверил и с когото би делил братски и добро, и зло? Но най-вече неговото нежно и обичливо сърце, което невинаги имаше достатъчно вяра в себе си и беше изпълнено с възхищение от Лазара, се нуждаеше от дружбата му, както беше от най-ранната им възраст. Не, Лазар не се смущаваше от тоя голям дар и му се радваше безкористно. Той не беше никак загрижен за бъдещето си — можеше до края на живота си да чука в бащиния си дюкян като обикновен калфа. Ако искаше да тури по-добър и по-сигурен ред в живота си, то беше повече заради другите — свои и чужди, — най-вече заради майка си, която не можеше да се примири със сегашното му положение. Тя не искаше да остане той на бащиния си занаят, дори и да не беше по-лош майстор от баща си и от Кочо, който пък тъкмо за това беше благословен — да наследи стария в занаята и да го надмине.

И все пак Лазар се боеше малко от тая нова връзка с приятеля си и дома му. Той не можеше да влезе сега отново в тоя дом със свободно сърце. Подхвърляха му други люде, казваха му го открито, а и сам виждаше, че така се подготвяше женитбата му с Божана Бенкова. Можеше да дойде ден, когато би се видял принуден и сам да заговори за тая женитба и да я реши. Той се боеше от тоя ден. Впрочем това не беше страх или нежелание, или наложена обвързаност — това беше една чужда власт в сърцето му. През последните един-два месеца той не бе виждал Ния. Отклоняваше всеки опит на майка си и на Катерина да му заговорят за нея. Те, изглежда, бяха подучили еднаж снаха му Кочовица, която иначе беше сдържана жена, но се изпусна и каза тъкмо на трапеза, когато бяха събрани всички домашни:

— Ния казала, че в Преспа имало само един ергенин, за когото би се омъжила. Питали я кой е той, а тя — нищо. Пък нели сички знаят…

По пламналото лице на Лазара се изписа такава мъка от смущение и от гняв към снахата, към която винаги бе се отнасял с обич и почит, че всички на трапезата наведоха очи, а Раца Кочовица, като видя грешката си, се разплака.

Тая нова случка подлюти наново раната му след толкова време, но Лазар пак скоро се поуспокои. Името и споменът за Ния, всички спомени от нея покрай дружбата й с Катерина пробуждаха в него само гняв и мъка и понякога скръбно примирение за нещо, което е загубено и трябвало да бъде загубено. С тоя гняв Лазар я прогонваше от мислите си и успяваше да я прогони, успокояваше се за известно време, докато неочаквано почувствуваше някой път, че тя оставаше там, в сърцето му. Най-често Лазар се залъгваше, че гневът му е истинското и единствено негово чувство към чорбаджи Аврамовата щерка, но то беше само една болезнена кора по младото му, пламенно и жадно сърце.

Не се залъгваше той с нищо, когато виждаше Божана, беше близу до нея, чуваше гласа й, радваше се на нейната чиста, смирена хубост. Близу до нея Лазар се чувствуваше наистина щастлив и свободен. Но като болно тяло, щом излезе от дълбочината на целебни води, отново, се превива под бремето на недъзите си — така и той, щом излезеше от чистия, светъл кръг на погледа й, виждаше се пак сам с тая дълбаеща тежест в сърцето. Божана нямаше никаква власт над него или дотолкова беше силата на нейния чар, че щом изчезнеше отпред очите му, той почти я забравяше. Когато забеляза това, Лазар започна сам да я търси по-често, доколкото му позволяваше приличието и като най-близък приятел на нейния брат. Така той и даде съгласието си за обща работа с Андрея и сякаш не толкова за своя полза, колкото заради успокоителния, целебния поглед на Божана, заради добрината на брата и още повече за да се възпротиви, за да се изтръгне от опасната власт на чорбаджи Аврамовата щерка. Домашните му се радваха — така той попадаше на по-подходящо за себе си поприще — и брат му Кочо само тъй, от братска обич и за да го насърчи, му рече:

— Пък ти, Лазе, когато поискаш, ще се върнеш пак в нашия дюкян.

Не се радваше само Султана, майка му; тя с нищо не му попречи, нито с една дума — в края на краищата Лазе отиваше към по-добро, ставаше търговец, житар, — но повече за това, че по тия дни тя беше позагубила надежда да вземе за снаха чорбаджи Аврамовата дъщеря. Ния не стъпваше в двора й, не търсеше, както преди, Катерина и никаква вест не идваше откъм двора на Аврама Немтур. „Така е — каза си Султана, — щом човек сам бега от късмета си. Но ще видим, ще видим — нека сега така да върви. Най-сетне и Божана Бенкова не е коя да е и ако не може за Ния — на първо место след нея иде Божана и по род, и по богатство, и по хубост. Да не се възгордева толкова чорбаджи Аврамовата… Сега може и да се поуплаши. Ще видим, ще видим…“ Султана няма да спи, ще си отваря очите. По същото време се случи и друго нещо, което я поразвесели и я освободи от ядовете й за Катерина: майстор Рафаил дигна вещите си и отиде да живее в друга къща. Пак на същата улица, няколко порти по-надолу.

— Не отиде много далеко проклетникът — рече Султана, — но нели нема да влиза повеке в двора ми…

Майстор Рафе не успя да довърши иконостаса, който бе наумил да й подари. Като прибираше вещите си, разтъжен до сълзи, прибра и недовършения иконостас, та него намери да се поутеши:

— Той е пак за нея, за старата вещица. Ще й го дам аз един ден, а може и тъща да ми стане дотогава.