Пол Дохърти
Отмъщението на мъртвата (16) (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Биатрис беше уплашена. Падането й от стената беше унищожило един свят, а сега литургията в Полунощната кула предизвикваше още промени. Странната бакърена светлина беше придобила ослепителен блясък. Сребристите дискове бяха по-сияйни. Небето беше придобило необичаен синьо-златист оттенък, а златните сфери бяха навсякъде в и около Рейвънскрофт. Самата тя се чувстваше по-силна. Презираше Криспин и Клотилда, които беше зърнала с Менестрела в различни части на замъка. Сега те се бяха усмирили и заговорничеха помежду си. Черният Малкин беше по-спокоен, а лейди Йохана беше изчезнала; вече не бродеше и не стенеше в мазето под Полунощната кула.

— Тя продължи пътя си — обясни брат Антоний, докато стояха на моравата след литургията.

— Защо? — попита Биатрис.

— Така пожела. Освободи се от затвора си и сега й е позволено да продължи.

— Ами тези фигури и сенки? Винаги ли ще останат тук?

Брат Антоний поклати глава.

— С времето те ще избледняват като далечно ехо, преди да изчезнат напълно.

— Ами другите? Черният Малкин? Онази нещастница на кръстопътя?

— Бавно, но сигурно тяхната воля ще стигне до едно заключение. И когато пожелаят, пътуването им ще започне.

— Ами аз? — Биатрис се засмя и погледна през рамо към двора. Искаше да се увери, че Ралф е добре.

— Само ти можеш да отговориш на този въпрос, Биатрис Ароунър. Какво би искала ти?

Тя се огледа. Всичко наоколо й беше познато, качетата и кофите, пейката до стената, чиито крака бяха скрити от прораслите тръни, пътят към Малдън. Биатрис гузно си спомни за леля си и чичо си.

— Трябва да отида да ги видя — каза тя.

— Защо? — попита брат Антоний.

— Не знам, но разбирам, че трябва да ги напусна.

— Ами Ралф?

— Винаги ще го обичам. Където и да отпътувам, винаги ще го чакам.

Брат Антоний се усмихна.

— Това е хубаво, Биатрис. Когато Ралф започне своето пътуване, колкото повече го искаш, толкова по-бързо ще пътува.

— И за къде ще отпътуваме?

— Ти знаеш. При Бог, а Бог е вечен. Пътуването ще бъде прекрасно. Искаш ли да тръгнеш, Биатрис?

— Искам да се сбогувам.

— Разбира се.

— Но защо не мога да помогна?

— Откакто умря, ти направи много добрини, Биатрис Ароунър.

Тя стреснато се огледа. Замъкът беше изчезнал и те стояха пред една прекрасна долина. Дочуваше се ромон на поточе, слънчевите лъчи танцуваха, въздухът беше изпълнен с аромата на диви рози. Брат Антоний докосна лицето й. Тя виждаше само очите му.

— Какви добрини?

— Елизабет Локиър — отвърна той. — Старият просяк в храстите. Утехата, която даде на Етелдреда на кръстопътя. Горките цигани, дори Гудман Уинтроп. Какъвто си в живота, такъв си и в смъртта, Биатрис. Преди да тръгнеш, ще получиш наградата си. Биатрис тропна с крак.

— Защо не мога да помогна сега на Ралф? Мога да отида, където искам, да подслушвам разговори, да открия убиеца.

— Можеш ли, Биатрис? Наистина ли? — усмихна се брат Антоний. — Можеш ли да проникнеш в нечия душа и да откриеш тъмните й планове? Помниш ли Евангелието? Само Бог знае тайните на сърцето. Но това не означава, че справедливостта няма да победи.

— Така ли е? — попита Биатрис.

— Разбира се. Менестрелът знае, че възмездието наближава. Затова отиде в Рейвънскрофт да прибере онова, което е негово.

Брат Антоний се отдалечи и изчезна.

— Биатрис! Биатрис! — Пред нея стояха Криспин и Клотилда, хванати за ръце; ангелските им лица изглеждаха разтревожени и притеснени. — Не искаш ли вече да говориш с нас? Не сме ли приятели?

— Вие сте едно — отвърна Биатрис. — И не ми желаете доброто.

Във въздуха прозвуча странно изсвирване. Менестрелът крачеше към нея, пъхнал палци в колана си. Движеше се бавно като котка, готова за скок. Леко дръпнатите му очи гледаха с насмешка. Той спря и подуши въздуха като ловно куче.

— Не го ли усещаш, Биатрис Ароунър? Железният вкус на кръвта?

— Остави ме на мира! — Тя отстъпи назад. — В името на Бога, оставете ме!

Криспин и Клотилда се разделиха. Менестрелът се поклони подигравателно.

— Тогава тръгвай, Биатрис Ароунър, макар всичко още да не е свършило.

Тя забърза по пътя. Храстите и тревата се очертаваха черни на фона на бакърената светлина. Различни фигури пресичаха пътеката и когато се обърна, тя беше сигурна, че двете хрътки на Менестрела безшумно я следват. От време на време й се привиждаха различни гледки — пустини, замръзнали езера, подпалени дървета, ниско небе със звезди, които бяха ярки и близки. Чуваха се странни гласове, които разговаряха шепнешком. Назъбени светкавици проблясваха над Дяволската горичка. Конници с развети знамена и издути наметала яздеха край нея. Биатрис спря. Пътеката беше свършила и под нея се бе раззинал адът.

— Аз съм млада и слаба — помоли се тя. — Искам само да ги видя още веднъж.

Отвори очи и отново погледна. Виденията бяха изчезнали и тя си беше у дома. Леля Катрин печеше хляб. Беше наклала огън, за да затопли пещите от двете страни и сега слагаше тестото на дървени лопати, готова да го опече. Чичо Робърт седеше на масата и се опитваше да закърпи един кожен колан. Биатрис стоеше и се наслаждаваше на уютната атмосфера. Внезапно чичо Робърт спомена името й. Леля Катрин се обърна, преглъщайки сълзите си. Мъжът й скочи, сложи ръка на рамото й и нежно я целуна по тила.

— Ще остана при теб — каза той. — Тази вечер няма да отида в „Гърнето с мащерка“. И без това ни предстоят неприятности. Защо не оставят Рейвънскрофт на мира? Биатрис отиде до леля Катрин, обгърна шията й и я целуна по двете бузи, сякаш й пожелаваше „лека нощ“. После направи същото с чичо Робърт и си пожела с цялото си сърце да помнят колко много ги е обичала, да знаят, че им е била благодарна за онова, което са направили, че никога няма да ти забрави. Леля Катрин изпусна кърпата, която държеше и леко залитна. Чичо Робърт я подхвана и й помогна да седне на стола до масата.

— Какво има, сърце мое? — попита той. — Не се ли чувстваш добре?

— Знаеш ли какво чувство изпитах? — каза тихичко леля й.

— Нещо, свързано с Биатрис?

Тя кимна.

— О, Робърт, сякаш беше тук за няколко секунди. Сякаш се беше върнала от замъка и бързаше за стаята си.

Очите на чичо Робърт се напълниха със сълзи.

— И аз почувствах същото.

Той се огледа, но Биатрис вече тръгваше, забързана по главната улица към „Гърнето с мащерка“. Един поглед към дългата, изпълнена със сенки градина зад кръчмата й показа, че чичо Робърт не си измисляше. Заведението беше пълно с хора и те не бяха местни селяни. Идваха отдалеч; бяха облечени в износени жакети с качулки и гугли, които скриваха лицата им. Много от тях бяха добре въоръжени с лъкове и стрели, мечове, ками, тояги, косери и ризници. Носеха черно знаме, привързано за кол. Биатрис си спомни историите от предишния си живот — че южните графства били пълни с пълчища безимотни селяни, които щели да вдигнат черното знаме на бунта и да нападнат кралските замъци. Рейвънскрофт беше застрашен от нападение. Но какво можеше да направи тя? Как можеше да предупреди Ралф?

След миг Биатрис тичаше по пътя от Малдън към Рейвънскрофт. Движеше се като насън, краката й едва докосваха земята. Водеха я волята и силната тревога за Ралф. Тя видя кулите и бойниците на Рейвънскрофт, но пътят й беше препречен от Менестрела с ужасния му товарен кон; от двете му страни стояха мълчаливи Криспин и Клотилда. Биатрис се опита да ги заобиколи, но те се движеха с нея и не й позволяваха да премине.

„Защо не мога да мина, помисли си тя. Нали съм дух?“

Тръгна към полето, но те се преместиха с нея. Биатрис си спомни думите на брат Антоний „Какъвто си в живота, такъв си и в смъртта“ и тръгна право срещу тях.

— Дръпнете се от пътя ми!

— Биатрис, искаме само да поговорим. — Менестрелът изглеждаше по-мургав, по-висок и заплашителен.

— И какво ще направите? — подигра му се тя. — Ще ме убиете ли?

Менестрелът я гледаше втренчено. Сега лицето му се беше превърнало във вълча муцуна. Очите му не изпускаха нейните. Тя почувства как я облива гореща вълна, която отслаби увереността и.

— Пусни ме да мина!

— Остани за малко! — Клотилда се приближи към нея, полюшвайки бедра. — Ралф е в опасност.

— Знам! Махнете се от пътя ми!

— Можем да ти помогнем — обади се Криспин. — Можем да се намесим.

Клотилда поде думите му.

— Можем да се намесим и да спасим Ралф. Знаем каква голяма опасност грози Рейвънскрофт — и отвътре, и отвън.

Биатрис беше сигурна, че каквото и да й предложат тези двамата, не биваше да го приема. Беше се уморила от игрите и номерата им.

— Къде са Робин и Изабела? — подразни ги тя. — Или ви омръзна да се правите на тях?

Менестрелът изцъка неодобрително с език. Биатрис пристъпи напред. Внезапен порив на горещ вятър я накара да отстъпи.

— Биатрис Ароунър? — Брат Антоний стоеше зад тях. Той вдигна ръце. — Искаш ли да дойдеш тук?

— Не мога. — Тя не сваляше очи от Менестрела. — Но искам да дойда.

Менестрелът погледна през рамо и изръмжа нещо на брат Антоний на език, който Биатрис не разбираше.

— Пусни я — заповяда брат Антоний.

Въздухът се изпълни с танцуващи светлини. Менестрелът направи движение, сякаш прогонваше досадни мухи, но Биатрис пристъпи напред. Мина между тях и в желанието си да стигне по-бързо до замъка, дори не обърна внимание на брат Антоний.

Беше паднал мрак, но Ралф не беше в стаята си. Биатрис можеше да мисли само за едно. Той сигурно беше в опасност и тя трябваше да му помогне. Отиде в Полунощната кула, където отец Ейлред беше отслужил литургията, но тя беше празна. Почувства се объркана: литургията беше отслужена през нощта, но когато беше в Малдън, още не беше паднал мрак. Нима странният свят, който обитаваше, беше започнал да се разпада? Нима самото време се беше разместило като разбъркани номера? Биатрис отиде в Солната кула и се изкачи до втория етаж. Там замръзна от ужас. Стаята се пълнеше с мъже, които тихо влизаха през прозореца-врата. Двама стрелци лежаха мъртви на пода, душите им вече ги бяха напуснали. Биатрис изхвърча от кулата и притича към мястото, където Ралф седеше под едно дърво. Отчаяно се опитваше да го заговори, да го предупреди какво ще стане. Не знаеше дали беше заради нея или съвсем случайно, но Ралф забеляза светлина в кулата. Биатрис стана свидетел на по-нататъшната драма — нападателите, които изскочиха внезапно, викът на Ралф, смелата защита на капитана на стражата и последвалото клане. През цялото време Биатрис стоеше близо до Ралф, сякаш можеше да го предпази със самото си присъствие. Чуваше стенанията на умиращите, виждаше сребърните дискове, златните сфери, духовете и призрачните войници, които се събираха на бойното поле, за да отведат душите на падналите. Но в ума й имаше само една мисъл — да предпази Ралф. Беше с него, когато го заведоха в стаята на Адам и Мариса и когато хвърли перото си и заплака. Опита се да го утеши, да разбере какво е станало, но не успя. Трябваше да приеме, че брат Антоний й е казал истината. Можеше да наблюдава, да реагира, но не й да влезе в сърцето и ума дори на човека, когото толкова много обичаше.

На следващата сутрин Ралф се облече и слезе в залата да закуси. После написа кратка бележка и я даде на капитана на стражата, който провеждаше учения с хората си на моравата пред крепостта. Гарнизонът беше в добро настроение след победата предишната нощ. Войникът изглеждаше объркан, но Ралф отказа да отговори на въпросите му.

— Просто я дай на сър Джон. Помоли го, кажи, че настоявам да направи точно това, което съм написал.

Ралф се качи в Полунощната кула. Адам и Мариса вече се приготвяха за работата си през деня. Мариса беше облечена; каза, че смятала да отиде в Малдън и да разбере какво става там.

— Безопасно ли е? — попита я Ралф. — Бих предпочел да дойдеш с мен.

— Къде отиваш ти? — попита Адам. Седнал на леглото, той се опитваше да нахлузи ботушите си.

— Искам да дойдеш с мен в Дяволската горичка. Кръстът на Бритнот е там.

И Адам, и Мариса го изгледаха, сякаш си беше изгубил ума.

— Сигурен ли си? — Адам най-после обу ботушите си. — Да не са те ударили по главата снощи?

— Знам, че кръстът на Бритнот е в горичката. Искам да ми помогнете да го открия. — Ралф отиде до вратата. — Идвате ли или не?

— Идваме — отвърнаха те в един глас.

Адам си сложи бойния колан и взе малък арбалет от ъгъла.

— В случай, че някой от снощните ни посетители се крие в горичката, макар да подозирам, че вече са много далеч оттук.

Ралф потупа меча и камата си.

— Ще бъдем в безопасност, но не казвайте на никого къде отиваме.

Малко по-късно прекосиха равнината; Ралф вървеше най-отпред, Мариса и Адам го следваха. Те мълчаха, сякаш не можеха да повярват на онова, което им беше казал Ралф. Влязоха в горичката. Ралф спря и се приведе над един труп, който лежеше в храстите. Мъжът беше облечен в кафяв кожен жакет и закърпени гамаши. Ботушите и коланът му липсваха. Ужасна рана на слепоочието беше причина за кръвта, обляла лицето му.

— Един от снощните нападатели — обясни Ралф, докато се изправяше. — Мъртъв е, почти нищо не можем да направим за него. Ще кажем на сър Джон и трупът му ще бъде заровен с останалите в общия гроб.

Той навлезе между дърветата, проправяйки си път през храстите и подплаши птичките, които излетяха с пърхане на криле и гневни писъци срещу това натрапничество в ранната утрин. Слънцето беше изгряло, но беше бледо и воднисто, скрито зад мъглата, която висеше като призрачна завеса над равните земи на Есекс. Ралф спря пред една малка просека.

— Стойте тук — каза той на Адам и Мариса.

Отиде при дъбовете и спря пред петия отляво. Обиколи дебелия му ствол, загледан внимателно нагоре, но не видя никаква пукнатина, хралупа или дупка. Твърдата кора беше равна и гладка. Ако не е този, помисли си Ралф, трябва да е петият отдясно.

— Адам! Мариса! — извика той. — Елате тук!

Двамата се приближиха.

— Смятам, че Сердик е скрил кръста на Бритнот в един от тези дъбове. Помните ли гатанката, която казал на датчаните? Че го е скрил в олтара, посветен на техния и неговия Бог?

— Дъбът! — възкликна Адам. — Свещен за древните жреци, а Христос е умрял на дървен кръст.

Ралф го потупа по рамото.

— Точно така. Трябва да претърсим ствола на всеки от тези дъбове много внимателно.

— Възможно ли е? — попита Мариса.

— Дъбовите дървета живеят векове — отвърна Ралф. — Тези са били тук сигурно и преди римските легиони да си тръгнат. — Той сви рамене. — Това е единственият отговор на загадката, за който можах да се сетя. Ако смятате, че съм луд или искате да се върнете в Рейвънскрофт…

Той погледна втренчено Адам.

— Не, не — усмихна се приятелят му. — Да започваме.

Ралф ги изчака да се заемат с търсенето, после отиде през просеката до петото дърво отдясно. Погледна нагоре. От страната към поляната нямаше нищо, но от другата, точно преди клоните, зърна покрита с мъх хралупа. Погледна през рамо. Адам и Мариса бяха заети с търсене. Ралф спря, прошепна кратка молитва, после започна да се катери, като използваше за опора възлите и чворовете на дънера. Скоро успя да се промъкне над хралупата, без да обръща внимание на болката от раната.

— Намери ли нещо? — чу се викът на Адам.

— Не — излъга Ралф. — Мислех, че тук има хралупа, но е бил просто отсечен клон.

Изчака докато вниманието на спътниците му отново се съсредоточи върху тяхното търсене и извади камата от колана си — беше оставил меча на земята. Изстърга мъха и откри голяма хралупа, пълна с гъби. Вейки, черупки от жълъди, останки от птиче гнездо убодоха пръстите му, а твърдото дърво ожули китката му. Наклони се вляво, стисна по-здраво клона и бръкна по-надълбоко. Пръстите му докоснаха нещо студено и твърдо и друго, подобно на парчета пергамент или кожа. Протегна се още. Китката го заболя, пръстите му се ожулиха, но най-после успя да хване предмета и го измъкна.

Кръстът е бил сложен в кожена торбичка, която беше изгнила, а сребърната й верижка беше скъсана и потъмняла, но самият той проблясваше в ранната утринна светлина, сякаш е бил скрит вчера. Беше от чисто злато, петнайсет сантиметра широк и двайсет и два дълъг, издраскан и поожулен, но все още великолепен. Ралф се загледа в блестящия камък в средата, където се срещаха двата напречника и се залюбува на странните символи, издялани в златото от някой отдавна мъртъв майстор.

— Кръстът на Бритнот! — прошепна той.

Беше тежък, златото беше поне два сантиметра дебело. Парченца от кожената торба все още стояха по него. Ралф затвори очи, без да чува бъбренето на Адам и Мариса, нито горските звуци. Имаше чувството, че се връща назад във времето, че вижда Сердик оръженосеца, който го беше скрил преди толкова години. Представяше си младежа, който бърза от бойното поле, отчаяно иска да се върне и се чуди къде да скрие кръста. Може би е играл тук като малък и е знаел за тази хралупа…?

— Ралф! Ралф! Какво е това?

Адам и Мариса бяха под дъба и го гледаха. Мариса беше взела меча му и го беше хвърлила встрани. Адам протегна ръка.

— Намерил си кръста, нали? Намерил си го! През цялото време си знаел къде е! Пусни го долу! — Алчност блестеше в очите на Адам, устните му бяха полуразтворени.

Ралф пусна кръста, Адам го хвана и двамата с Мариса се отдалечиха. Ралф слезе от дървото, вдигна меча си и седна, облегнат на ствола му.

— Красив е, нали?

Адам и Мариса коленичиха пред него. Ралф забеляза, че Мариса остави арбалета до крака си.

— Великолепен е! — Адам го люлееше, сякаш беше дете.

Ралф протегна ръка.

— Дай да го разгледам пак.

Адам му го подаде. Ралф го вдигна, златото и рубинът пробляснаха на светлината и заблестяха, докато той го въртеше и извиваше.

— Какво ще правиш с него? — попита Мариса.

— Ще го погледам — усмихна се Ралф. — После ще отпътувам за Кентърбъри. Той принадлежи на църквата, свещена реликва е. Сигурен съм, че милорд архиепископът ще ме възнагради добре.

— В Кентърбъри ли? — Лицето на Адам беше пребледняло, очите му невярващо се бяха разширили. — Ще дадеш това на някакви мърморещи свещеници? — Той се наведе. — Това е съкровище, Ралф. Вземи камата си, извади камъка и накарай някой ковач да стопи златото.

— Сердик го е скрил тук — каза Ралф, сякаш не го беше чул, — защото е свещен. Бил е притежаван от смел герой, решен да не го предаде в ръцете на езическия нашественик. — Той сложи кръста на тревата до себе си. — Този кръст ни беше поверен, Адам, но той не принадлежи нито на теб, нито на мен. Адам присви очи.

— Знаел си къде е бил през цялото време. Защо ни доведе тук?

— Ако бях дошъл сам, и без това щяхте да ме последвате. По-добре беше да сте пред очите ми, отколкото да получа стрела в гърба!

— Какво говориш! — остро попита Мариса, но очите й се обърнаха към златния кръст.

— Вижте се само! — отвърна Ралф. — Крадци и убийци! — Ръката му посегна към камата. — Вие не познавате съжалението, нито разкаянието. Душите ви са черни като нощта, а като си помисля, че се представяхте за мои приятели! — Той поклати глава. — Вие сте долни убийци! Знаехте, че търся кръста; едва ли е само легенда, щом Ралф го търси толкова упорито, нали? А аз бях толкова доверчив. — Той залюля кръста в ръцете си. — Записвах откритията си и оставях ръкописа на масата, а вратата си не заключвах. Какво толкова, ако Адам и Мариса, верните приятели на Ралф, са в стаята му? Чудя се колко ли пъти сте влизали. Трябва да сте прочели всяка дума, която съм написал. А после дойде пиршеството на Майския празник, когато всички седяхме на моравата, смеехме се и се шегувахме.

Ралф преглътна сълзите си и се помъчи да се овладее. Адам и Мариса го гледаха, макар вниманието им да беше привлечено най-вече от кръста.

— Бях ужасно глупав — продължи Ралф. — Изпуснах се, че рано или късно ще намеря кръста. Вие решихте, че съм ви отвел достатъчно надалеч. Щяхте да се справите и без Ралф. — Той доближи кръста до лицето на Адам. — И тогава мракът ви завладя. Прибързано решение, нали? Приятелят Ралф ще се разходи по стената, но това не бях аз! Горката Биатрис! Отишла е там и един от вас брутално я уби! Адам и Мариса, влюбената двойка, която винаги обясняваше, че е била заедно, когато нещо ужасно се беше случило!

— Ралф. — Адам поклати глава, но ръката му посегна към дръжката на камата. — Не знаеш какво говориш. Побъркал си се от мъка.

— Какво чакаш, Адам? — усмихна му се Ралф. — Ще ме разубеждаваш ли? Ще чакаш, докато стана и се обърна с гръб към теб? Не, ще остана тук, докато не приключа с историята си.