Алфред ван Вогт
Битка за вечността (34)

XXXIV

Когато Модиун влезе, Нунули се надигна иззад бюрото, на шест метра срещу вратата.

— Разпишете тук! — нареди му.

В едната си ръка държеше подобие на химикал, с другата му посочи нещо, което явно бе книга за посетители.

Модиун спря на входа. Овладя се, съзнателно не изпълни веднага онова, което поиска Нунули. Остана на място и се огледа. Стаята не беше голяма, но висока. Стените изглежда бяха направени от същата лъскава, белезникава пластмаса, както оградките и алеите отвън. Модиун забеляза още две врати, освен тази, чийто праг току-що беше прекрачил. Намираха се в двата края на помещението, което, поне засега, докато размишляваше, той не можа да определи по друг начин, освен като приемна. Вратите бяха огромни — най-малко три метра високи и богато украсени с причудливи мотиви във формата на позлатени листа. Стаята бе ярко осветена, все едно бе ден. Модиун не се напряга да разбере как го бяха постигнали.

Удовлетворен от повърхностния оглед, той бавно закрачи напред. Всичките му вътрешни възприятия бяха активирани. Под краката си Модиун чувстваше твърдата подова настилка, бедрата и прасците се отдаваха на нежната ласка на платнената тъкан. Ризата галеше меко гърдите, обвиваше се с трепет ръцете му. Въздухът беше горещ и парлив, наситеността с кислород му се нравеше. Долавяше в тялото си множество своеобразни усещания и всяко като че ли му предаваше: „Отпусни се, тук е добре!“

Скоро Модиун се озова пред бюрото. Сведе поглед надолу и… видя празната страница. Докато се взираше в белия лист, с крайчеца на окото забеляза химикалката на Нунули, на няколко сантиметра от себе си.

Модиун замря. Две мисли породиха тревога у него. И двете изразяваха критическото му отношение към ставащото. Първата мисъл бе следната: Обстановката е създадена за Землянин, за да се чувства тук той удобно. Преддверието, приемната, книгата за посетители: всичко бе невероятно опростено (и без съмнение, направено набързо) по подобие на прастарата човешка институция — търговската кантора. Предположи, че познатата сцена е с цел да приспят бдителността му. Вероятно очакваха от него да изпълни всичките процедури, свързани с такава подобаваща обстановка. Втората мисъл произтичаше от първата: след като бяха отделили немалко грижи и внимание да направят това, значи срещу него сега се кроеше нов заговор.

Всички системи в мозъка му бяха готови да реагират. Ала Модиун не пожела пряко волята му да го вмъкват в ниво, което бе под нивото на Зувгите. По тази причина той поклати глава като животно, за да каже „не“.

— Имам уговорена среща — каза.

Нунули не се впусна да възразява.

— Оттук, господине! — долетя до него отговорът.

И посочи вратата, която се намираше от лявата страна на Модиун.

Модиун не помръдна. Думите на Нунули предизвикаха у него не едно, а цяла поредица от възприятия. Тонът на гласа му. Физическото му поведение, докато говореше: мускулите му едва забележимо потрепваха. И най-главното — усещането (един вид лукавство), което стигаше до Модиун чрез „паразитните шумове“ в мозъка на съществото.

Нов заговор? Какъв ли можеше да бъде? Най-напред чувството, че не трябва да се разписва във фалшивата книга за посетители. А сега същият сетивен инстинкт, че не трябва да влиза в посочената стая.

Съсредоточи се. Струваше му немалко усилия да сдържи желанието си от чисто любопитство да надникне и огледа стаята зад вратата вляво. „По-късно — помисли си, — ще мина през тази врата и ще се разпиша в книгата за посетители“.

Трябваше да разбере каква връзка съществуваше между двете.

Модиун изрече въпроса си на висок глас:

— Мога ли да вляза най-напред в тази стая? — и показа вратата вдясно.

— Разбира се — последва отново вежливият отговор.

Звуците, вибрациите, силата… привидно всичко в тона като че ли бе правилно.

Нунули отиде до вратата и я задържа отворена. Когато наближи, зад отворената врата Модиун забеляза най-напред неголяма ниша. Самата стая се намираше малко по-навътре и вдясно. Не можеше да види какво има там. Този път не се спря на прага, прекрачи го смело и влезе.

Две неща станаха почти едновременно: вратата хлопна зад Модиун с почти метален звук, а лампите пред него угаснаха.

В погълналото го неочаквано тъмнило и в самото сърце на зувгската крепост, Модиун се разколеба. Но само за секунда. Премина три метра по коридора, зави и се отправи към някакъв фотьойл, чието присъствие усещаше с помощта на комбинираното си съзнание. Направи четиринадесет стъпки до него, седна.

Някакъв глас изригна в мрака:

— Така, ето че ни позволихте да ви хванем в капан!

Няколко мига, след като думите бяха произнесени, вниманието на Модиун обработваше данните. Както Нунули в приемната, така и Зувгът тук в стаята говореха универсален земен език.

Положили са невероятни усилия заради едно-единствено човешко същество!

Паметта му се проясни, започна постепенно да разбира. Усети враждебност. Тогава се породи зловещият смисъл на думите, независимо на какъв език бяха изречени (нещо съвсем елементарно), намести се преимуществено в съзнанието.

В момента, в който бе влязъл, Модиун бе усетил топлина в тялото си и присъствието на друго живо същество в помещението. Едно-единствено същество, което се намираше на около четири метра пред фотьойла, малко отляво. И някакъв едва различим полъх на извънземно. Модиун долови, че съществото, което го излъчваше, беше изправено и по-високо от него с около тридесет сантиметра.

Дали членът на комитета не стоеше на някакъв подиум? Напразно напрегна мозъка си. Проникващото през тъмнината съзнание на Модиун нищо не можа да определи. Мислите на съществото звучаха по-различно. Но той можа да предположи, че Зувгът е гигант. Два и седемдесет — три метра.

Твърде интересно!

Почувствал как члена на комитета внимателно се е взрял в него през дълбините на мрака, сякаш притежаваше особено зрение и можеше да го види, Модиун се замисли над казаното:

„Може би станах жертва на онова мигновено убеждение, което дава на Зувгите висшата им сила?“

Гласът на съществото наистина бе по-различен от другите, които до този момент бе чувал. На всичкото отгоре говореше с изключителна прямота. „Попаднах в капан!“

Модиун преустанови критическия самоанализ. Нищо лошо не се е случило. Все още съм непокътнат. Мисълта му позволи да усети и друго чувство, надигащо се у него… Разочарование. Срещата с члена на комитета далеч не беше такава, каквато си я беше представял: открит диалог, лице в лице. Продължаваше да цари мрак и Модиун трябваше да признае, че тъмнината продължаваше да го заслепява. Беше противоборство, което те започваха не отначало, а от най-върховия момент.

Пръв заговори Модиун.

— За голямо мое съжаление — каза, — от вашите думи и маниери на поведение разбирам, че вие сте далеч от намерението да се отказвате от завладяване на галактиката.

Първата ответна реакция на Зувга бе да се приближи до Модиун в тъмното. Съществото се вгледа по-внимателно в човека, седящ във фотьойла. Едва след това се чу гласът му:

— Изглежда двамата с вас неправилно се разбираме. Ние нямаме никакви завоевателни планове. Откъде вни хрумна подобна идея?

Модиун се отпусна назад. Твърде късно си спомни за думите на Нунули, произнесени в звездолета — бяха абсолютно същите. Тогава Всемогъщият Нунули се беше опитал да се оправдае със статуквото им на поробени раси. Планетите те бяха завладявали от името на Зувгите и за Зувгите. Но на Земята хората бяха изчезнали. Ганиа безмилостно бе атакувана.

Гласът на Модиун бе станал твърд. Констатирал неумолимите факти, той стигна до заключението:

— У мен се създаде впечатлението, че в различни варианти вие сте прилагали едни и същи методи към десетки хиляди други планети.

— Онова, което ние правим, не е завоевание! — Зувгът беше категоричен. — Ние просто решително унищожаваме случайните еволюционни проявления на неправилни форми на живот. Веднага щом дадената планета установи правилното направление на еволюцията, за известно време ние допускаме развитието й, под наш контрол, разбира се, като в крайна сметка я оставяме сама да продължи еволюцията, без допълнително да се намесваме. Никакви усилия на въображението не могат да представят това като завоевание!

Изумлението на Модиун беше такова, че той зяпна с отворена уста. После я затвори. В словесния поток, с който го бяха залели, се намираше… обяснението.

„Господи — замисли се. — Те навсякъде нападат най-приспособените раси, онези, които са преживели еволюционния естествен подбор на своите планети!“

Идеяна бе ужасяваща!

Дори когато самият човек бе започнал да видоизменя животните, подобна идея не беше обсъждана. По-късно, когато подтикнати от Нунули, човешките същества бяха изменили и самите себе си, те бяха пожелали само да наблегнат на чертите, проявили се вече в мътния поток на естествения подбор.

— Какъв е тогава критерият за селекция на подходящата раса? Според кои норми на поведение е бил установен? — заинтересува се Модиун.

— На всяка планета ние въвеждаме форми с най-голяма естествена продължителност на живот — отговори Зувгът. — Можете ли да ми посочите по-добър критерий или по-добра норма за подбор от дълговечността?

Гласът замлъкна. Модиун учтиво зачака съществото да се доизясни. Изминаха няколко секунди. По спокойното дишане на своя събеседник Модиун разбра, че такова обяснение няма да има.

— Вижте какво… — започна тогава той неопределено. После се смълча. Изчака изместно време, след което запита:

— Вашата раса има дълговечен живот… така ли да го разбирам?

— Дълговечен е правилното определение! Да, ние сме бъзсмъртни! — гласът прозвуча гордо. — Това е едно от двете ни най-важни качества!

Модиун предположи, че второто важно качество на Зувгите е да направляват с разума си от разстояние други същества. Но реши да не се отвлича и да не променя темата на разговора. Затова продължи.

— Накратко, вие сте избрали за критерий качеството, което вашата раса очевидно е придобила по пътя на естествения подбор без изменения. Казвам „очевидно“, защото ми се ще да се върна на този въпрос.

Членът на комитета оставаше привидно спокоен.

— Ние сме съвършено обективни. Взехме предвид всички възможни положителни черти на стотици раси!

— И в крайна сметка решихте, че вашите собствени са най-добрите! — не се сдържа и избухна Модиун, без да се интересува как Зувгите бяха стигнали дотам.

— Аз пак ви питам (не се ли появи в тона му искрица раздразнение?) можете ли да вми предложгите по-добро качество от дълговечността?

— Да — отвърна Модиун. — Човешката система за възприятия и преценка. Философията на човека е да живее и воден от един наистина толерантен разум, да позволява и на другите да живеят.

После неочаквано смени темата:

— Виждате ли — аз си мисля за чертите и качествата на човека, вие ми давате за пример чертите и качествата на Зувгите! И двамата в случая сме твърде субективни, не смятате ли?

Последва хладен отговор:

— В момента вие сте в ръцете ни, животът ви зависи изцяло от нашето благоволение! Но от думите ви разбирам, че по-нататъшният ни разговор ще е чиста загуба на време.

Така, нещата се бяха върнали в началото.

Модиун остана в креслото привидно спокоен, но всъщност целият нащрек. Доколкото можеха да определят сетивата му, нищо не се бе изменило. Минутите се занизаха. В системите му за въприятие и въздействие не настана вълнение. Значи, каквото и да правеха, той не можеше да го почувства. Честотите за контрол на Единното Психопространство мълчаха, мълчеше и Космосът. Цялата окръжаваща го Вселена се движеше в пределите на атомната и молекулярната му логика, безразлична към намесата на чужд размирен разум. Което предполагаше, че проблемът е в Модиун, а не извън него.

Зает с тези размисли, в един момент той осъзна, че е настанало времето да направи онова, за което всъщнност беше дошъл. Но какво точно и откъде да започне, все още не беше достатъчно ясно!

Дойдох тук за разговор. Проведох го. И той не доведе до нищо…

Все така, без да знае какво точно да предприеме, Модиун подхвърли наслуки:

— Биологията е наука, която ние започнахме да разбираме по-добре, отколкото когото и да било другиго. Благодарение на Нунули, които ни усъвършенстваха.

В тъмнината се разнесе някакъв шум. Идваше от гигантското същество, стоящо пред Модиун. Никакви думи, просто гърлени звуци. Може би иронически смях?

Зувгът заговори със спокоен глас.

— По принцип, в настоящия момент ние не сме задължени нищо да правим. Контролът над вас бе установен доста отдавна, преди много години. Би трябвало да знаете, че никой нищо не може да прави срещу собствената си природа. Даден индивид може да разбере естеството на битката, която е длъжен да води — своеобразен етап на развитие, до който вие изглежда сте стигнали. Но вашата кожа винаги може да бъде пробита, сърцето ви винаги може да спре да тупти, а група клетки в мозъка ви да придобият по-специфични функции. И това е всичко! Например, вашата система за въздействия и възприятия! Продължителността на живота, която сте достигнали — та тя е по-малка от две хиляди земни години! Дори и за това сте задължени на Нунули, които са усъвършенствали човешките индивиди!

— Така е! — призна човекът. — Никога не съм го подлагал на съмнение и не смятам да го правя…

Зувгът отривисто го прекъсна.

— За да ви покажа, че сме реалисти и уверени в себе си, предизвиквам ви да използвате срещу нас вашата система за въздействия. Ще видите, че е невъзможно!

— Искате от мен наистина невъзможното! — възпротиви се Модиун. — В моя мозък думата срещу няма никакъв смисъл! Аз не съм срещу вас!

— Точно както ви е програмирала нашата раса слуги! — със задоволство констатира Зувгът.

— За мен ще е безмерно трудно умишлено да действам срещу когото и да било! — продължи човекът.

— Тъкмо там е работата! — радостно откликна членът на комитета. — Попаднали сте в порочен кръг. Както вече казах, вие се борите нерешително срещу условието за дълговечност и не можете да се промените, освен да вървите по предначертания път. Характерът ви е такъв!

— Хммм — измънка Модиун. — Наистина виждам, че ние май не се разбираме изцяло.

После повтори забележката, която преди време Руузб беше направил за голямо неудоволствие на Дуулдн.

— Има много начини да одереш кожата на котката!

— Това пък какво е? Не мога да го разбера!

Модиун не се постара да обяснява.

* * *

Повече му бе невъзможно да си спомни. Отново се бе озовал на спасителния кръстосвач и нищо не можеше да извлече от съзнанието си. Паметта му бе заличена.

— Така приключи всичко! — каза раздразнен.

— Каква котка си имал намерението да одереш и по какъв начин? — заинтересува се Руузб, като изгледа дяволито зачервения Дуулдн.

— Прости ми, че използвах подобно сравнение! — заоправдава се Модиун, седнал срещу човека-ягуар в столовата. — Приеми моите извинения, Дуулдн.

— Добре, добре — замърмори огромният човек-котка. — Май повече съм уплашен, отколкото ядосан. Значи, такива са Зувгите? Дяволите да ги вземат тези изчадия!

Иггдооз замислено клатеше глава.

— Приятели — той изгледа Модиун с намусено изражение. — Сред нас има страхливец. Може и да не толкова е уплашен, но аз съм сигурен, че не умее да се бие!

— Щях да го направя! — протестира Модиун.

— Тогава нещо ни лъжеш! Казал си на онзи Зувг, че нищо не можеш да направиш. А нас сега се мъчиш да ни убедиш в противното!

И четиримата загледаха Модиун осъдително.

— Къде е истината в този случай? — запита го Неррл. — Не мога да разбера какво е това лицемерие от тебе?

— Винаги сме те ценили заради честността ти — обади се Руузб. — В момента ни плещиш врели-некипели! Разбери ни добре, Модиун — побърза той да заключи. — Ние искаме да победим тези мръсници на всяка цена!

— Щях да ги атакувам с помощта на Единното Психопространство — обясни Модиун. — Единственият честен метод, който ми беше възможен. По-добре чуйте…

Когато всичко им обясни, Дуулдн невъзмутимо го запита:

— Мислиш ли, че точно това е трябвало да направиш?

— Да.

— А когато го направи, спомените ти се изпариха?

Модиун трябваше да се съгласи, че точно така се бе случило.

— Предполагам, че са контраатакували мозъка ми.

Неррл допълни:

— Енергията на Единното Психопространство може ли да убие Зувгите?

Модиун бе възмутен.

— Разбира се! Но не бих си позволил в никакъв случай да… Та това ще е равносилно на убийство!

Дуулдн надигна ръце към небето.

— Чуйте го, чуйте го какви ги говори този нехранимайко! — заръмжа.

Направи усилие, овладя нервите си, после продължи, сякаш му бе хрумнало друго:

— Можеш ли да откриеш друга подобна енергия в Единното Психопространство?

Модиун кимна.

— Навярно съществува такава и сигурно тъкмо там се намира. Но тази е единствената, която познавам! Трябва да си припомните, че както и Космосът, по същия начин и Единното Психопространство е така велико и необятно, само дето в него времето не съществува.

— Това означава ли, че си използвал всичките сипознания? — настояваше човекът-ягуар.

— Тъкмо в това възнамерявах да ви посветя! — съгласи се Модиун, като се защитаваше.

Лицето на Дуулдн стана ръждивочервено като тухла. Той се отпусна на облегалката на стола.

— Повече няма да говоря! — измърмори недоволно. — Най-добрата възможност в историята на галактиката се оказва пропиляна заради мекушавостта на някакъв дечко!

Изглеждаше съкрушен. Обърна се с приглушен глас към останалите:

— Приятели, вземете положението в свои ръце!

Заговори отново Руузб… и този път подходи съвсем дипломатично:

— Добре, Модиун… Защо не активираш системите си за възприятия? Ако не друго, то поне ще можем да разберем какво се е случило!