Алфред ван Вогт
Битка за вечността (27)

XXVII

Модиун направи нещо необичайно за него. Повярва, че неочакваната замяна на изображението на член на комитета с изображението на Судлил, е съгласувана. Беше предварително начертан и подробно обмислен план с причинно-следствена връзка и той много добре го разбираше, тъй като постепенно бе принуждаван да настройва честотите на възприятията в мозъка си си към изопачените цели на същества с потайни мотиви.

Когато паметта му се проясни и той осъзна реално какво ставаше, около себе си съзря тъмнината на огромната аудитория в съвършено неосветения кораб. Както обикновено се случва с големите тела, падащи в пространството, корабът леко се бе килнал встрани. Все едно огромното количество атмосфера, понесло се като вихрушка из безконечните долни палуби, не бе успяло да се освободи и сега търсеше пролуки, отвърстия и пробойни за дестабилизация на корабното чудовище. Подът бе започнал да се накланя напред. За да не падне, Модиун бе принуден да се държи досущ като алпинист, катерещ стръмен хълм — единият крак леко прегънат в коляното, другият изпънат.

Докато се мъчеше да запази равновесие, той не преставаше да размишлява: „Призоваха вниманието ми към участта на Судлил, за да не се занимавам с падането на кораба!“

Което щеше да продължи още дузина секунди…

Хитро се бяха досетили!

Тялото му усещаше топлина. Лицето му бе почти сгорещено, очите му се напрегнаха и засълзиха. Модиун стисна здраво зъби. „Членът на комитета още е тук… Прикрива се зад изображението на Судлил!“

Оставаше да направи едно-единствено нешо!

Той активира възприятията си и изиска от него цялата истина!

Отново всичко като че ли стана мълниеносно, макар че се изнизаха дълги секунди. През цялото време силата на неговото желание продължи да се съпротивява на члена на комитета и на образа, който той се опитваше да съхрани.

После неочаквано образът на Судлил помътня. Отново възникна чувството за разстояния… Модиун дори изпита усещането, че тя се отдалечава от него.

Докато най-накрая изчезна. След странния призив за помощ, Судлил беше пропаднала в…

Тъмнина и мъртвило.

В големия амфитеатър лампите замигаха и светнаха. И едновременно с това изникна усещането като в празен стомах, когато асансьорът намалява. Спирането напомняше скок от три-четири метра в тинеста гмеж. Модиун изгуби дъх. Колената му се подгънаха и той тромаво се свлече на пода.

„Асансьорът“ отново включи и се устреми нагоре. Импулсът на скоростта бе по-голям от гравитационния и веднага прикова Модиун залепен на пода. Проснат така, моментално парализиран, той можа да осмисли каво ставаше. За да се изплъзне от въздействието на Модиун, членът на комитета явно бе трябвало да се оттегли. Да изостави каквото бе започнал да прави. Да отсече черната дупка.

Много неща бяха станали.

Подемната системма на гигантския кораб автоматически възстановяваше предишната връзка с планетата под него. Налягането беше безмилостно. Конструкциите на звездолета пращяха. Всяка молекула се изменяше, теоретически еднакво, но в действителност между стенещите различни елементи съществуваха незначителни различия. Подовете ревяха, стените се тресяха, всичко се извиваше и се огъваше във вихрите на водовъртежа.

За нещастие онова, което ставаше, слабо напомняше за реалната опасност. Черната дупка се бе оказала в непосредствена близост до планетата и оттук тя се опитваше да възстанови своето равновесие. А когато същото това уравновесяване в крайна сметка щеше да се обърне против макрокосмоса, то тогава щяха да възникнат невероятно силни, вихрени потоци.

Веднага щом успя да се съвземе, Модиун отмаляло се надигна на крака. Забеляза, че генерал Доер се мъчеше да направи същото. При това с желание да е ного бърз и да изглежда много смел. Но първите думи на Ганианеца се оказаха съвсем глупави. До Модиун долетя репликата на извънземното:

— Знаех си, че няма да позволите на кораба да се размаже върху вашата армия!

Моментът бе неподходящ, за да се занимава с грешките на командира. Модиун му нареди:

— Веднага ме свържете с вашия главнокомандващ!

След което активира изиска от Ганианеца незабавно подчинение.

Малко след половин минута той накратко излагаше историята на Зувгите на друг Ганианец със сурово лице, чието изображение мигновено се бе появило на екрана. Разказа му за намеренията на комитета да установи повсеместно галактическо господство, опита се да му опише гравитационните вихри, каквото всъщност представляваше черната дупка.

Последният съвет на Модиун бе:

— Разпространете предупреждение за всеобща тревога. Кажете на вашите хора да се скрият под здраво укрепени обекти, в домове с бетонни фундаменти, например. Закрепете по пода матраци или нещо меко, за да може, когато разрушителната гравитационна сила ги устреми нагоре, те да се прилепят в матраците. Тъй като времето в черната дупка тече изключително бавно, то вероятно първата реакция ще настъпи след часове.

Модиун приключи връзката като ги призова към всеобщо и пълно съгласие.

Дали щяха да проработят поне някои методи за защита? Модиун не можеше да бъде уверен. Като най-черен вариант предвиждаше и евентуалната възможност Ганиа да се разлети на парчета из безбрежния космос.

Бъдещето на Ганианците му изглеждаше толкова ужасно и мрачно, че той се обърна към генерал Доер:

— Мисля, че вашите войски трябва да останат на борда. Ако е възможно, вземете тук същия брой жени-ганианки. Сега ме изведете от вашата територия, за да мога да установя контакт с центъра за управление на звездолета. Имам чувството, че е откъснат от тази част на кораба.

Не му се наложи да чака връзка. Докато се придвижваше, включи системата за въздействия и веднага се свърза с Нунули.

Той се съсредоточи, съзнанието му отправи мисловни вибрации и от разстояние долови съгласието:

— …Качете на борда войските. Издигнете се бавно и задръжте на сто и шестдесет километра височина над армията. Разпространете всеобщо предупреждение, че по всяка вероятност ще бъдем подложение на въздействието на разнородни гравитационни сили. Всички да са в легнало положение и здраво овързани с ремъци.

Това в общи линии бе всичко, което можеше да направи.

Модиун се върна в каютата. Едва тогава чувството за вина трескаво го замъчи.

„Как си позволих до такава степен да наруша неприкосновеността на мислите на други същества?“

Спа неспокойно, с обременено съзнание.